Пени Джордан
И в радост, и в беда (5)

Четвърта глава

Елинор се намръщи. Стори й се, че от стаята на момчетата се разнесе шум. Остави настрани текста, който четеше, стана от леглото и си наметна халата. Беше пуснала една касета на Вивалди, но тихата музика едва ли можеше да пречи на синовете й. Все пак повръщането на Том я безпокоеше и тя забърза към стаята на децата.

Те спяха. Елинор докосна с длан челото на Том, за да се увери, че няма температура. После се изправи и няколко секунди остана загледана в спящите си синове.

И двамата бяха желани и обичани деца, поне от нея. Същото обаче не можеше да се каже за баща им. Всъщност Алън никога не сподели радостта и ентусиазма й, когато тя забременя за първи път, а второто дете определено не го искаше. Често се сърдеше и й натякваше, че синовете й отнемат прекалено много време. Понякога даже й се струваше, че едва ли не му се иска майчините й грижи да са насочени към него.

Сега нещата бяха доста по-различни. Алън проявяваше далеч по-голяма отговорност като баща към дъщеря си и втората си съпруга. Когато се ожениха, той беше много млад и твърде амбициозен. Поглеждайки назад във времето, Елинор не можеше да не признае, че и двамата станаха жертва на схващанията си за семейния живот, които очевидно се разминаваха напълно. Затова сега донякъде бе склонна да го оправдае за постоянните оплаквания, че винаги поставяла децата преди него, че цялата й обич била за тях.

Алън поддържаше постоянен контакт със синовете си. Елинор, разбира се, всячески ги насърчаваше за това. Новата му съпруга Карън, жена със силен майчински инстинкт, прие момчетата с отворено сърце. Всъщност нейна бе идеята, докато трае училищната ваканция, Том и Гавин да идват през деня при нея, защото тя без друго си стоеше вкъщи покрай бебето. Елинор наистина започна да се гордее със себе си, че и двамата й сина доста леко преживяха сътресението от развода и бързо се приспособиха към новите семейства — това на баща им и нейното.

И ето че днес, с едно кратко изречение, Том направи на пух и прах илюзиите, които сама подхранваше. „Ти вече не искаш да си нас, а само с него“, отекна като плесница неговото обвинение. Дори и да се приемеше, че неразположението кара Том да преувеличава по детски нещата, даже ако с тези думи подсъзнателно опитваше да омаловажи собствената си вина за това неразположение, страхът и отчаянието в гласа му бяха твърде истински, за да не им обърне внимание.

Както можеше да се очаква, Маркъс бе меко казано, разочарован, когато му съобщи, че няма да го придружи на вечерята у Ласитърови, но и през ум не му минаваше да настоява тя да промени решението си. Именно това му качество бе едно от нещата, което преди година я накара да се пребори с вътрешните си резерви и съмнения доколко е разумно да се обвързва с втори брак.

Алън се вкисваше ужасно, когато нещо не ставаше, както му се иска. Принуждаваше я да избира между него и децата. Натискът, който й оказваше, се превръщаше все повече в непосилно всекидневно бреме, затова посрещна почти с облекчение съобщението му, че е срещнал друга жена и че иска да се разведат.

Маркъс бе коренно различен. Той уважаваше правата й като индивид, като човешко същество, при все че несъмнено я ценеше много и като жена. За разлика от повечето мъже като че ли усещаше интуитивно кога й беше нужно да й вдъхне увереност с известна доза мъжко собственическо чувство, ненатрапчиво, но твърдо, да я накара да съсредоточи вниманието си върху личната им връзка и кога тази връзка трябваше да остане на заден план заради майчинските и професионалните й задължения.

Тази вечер обаче, въпреки привидното спокойствие, с което той прие решението й да остане вкъщи с Том, Елинор почувства, че вътрешно е ядосан и засегнат.

— Всъщност на Том му няма нищо — бе заявил хладно Маркъс, добавяйки, че като отстъпва пред капризите му, сама си навлича белята.

Погледнато логично, той беше прав, призна Елинор, и все пак неразбирането му я подразни. Един въпрос постоянно човъркаше съзнанието й. Дали ако на мястото на Том беше неговата дъщеря, би отстоявал със същата последователност подобна логика?

Успокоена, че Том спи непробудно и изглежда наистина му няма нищо, Елинор се върна в спалнята и си легна.

Мъжете не притежаваха онази чисто женска интуиция, продължи да разсъждава тя, която помагаше на жените да проявяват повече разбиране, да долавят чувства и тревоги, даже ако не са изречени на глас. Маркъс гледаше на живота с прагматизъм и едва ли беше много честно от нейна страна да очаква той непременно да се сети какво е в главата и в душата й в момента. В края на краищата нали и тя самата, макар да беше майка, не се досети за страховете на собственото си дете?

Посегна към недочетения текст, но се отказа. Едва ли беше възможно да се съсредоточи върху работата сега, когато толкова въпроси напираха в съзнанието й. Объркващи въпроси, защото някак противоречаха на хармонията, която смяташе, че е успяла да постигне. Дълбока бръчка се вряза между веждите й. Защо в последното време все по-често я завладяваха съмнения, несигурност, даже паника понякога, макар да смяташе, че тези чувства отдавна принадлежат на миналото? Защо това неочаквано обвинение на Том буквално я извади от равновесие? Защо всячески се мъчеше да скрие от Маркъс, че демонстративната враждебност на Ванеса я засяга?

Когато Маркъс излезе за вечерята, тя направи опит да разговаря с Том. Искаше да го успокои, да го убеди, че Маркъс не би могъл да промени с нищо отношението й към него. Опита се да го предразположи да сподели с нея кое го кара да мисли, че вече не го обича, ала Том мълчеше упорито.

Старинният часовник в антрето удари полунощ. Маркъс навярно щеше да си дойде скоро. Изведнъж Елинор се сети за баба си и дядо си. Часовникът й бе останал от тях. Те живееха в малко провинциално градче и всяко лято прекарваше с тях две седмици, преди да отлети при родителите си. Баща й беше дипломат и двамата с майка й постоянно меняха местожителството си. По необходимост Елинор прекара голяма част от детството си в интернати. Макар че обичаше родителите си и знаеше, че те също я обичат много, помежду им никога не се създаде онази близост, която си обеща да изгради със своите деца. И вярваше съвсем искрено, че го е постигнала. До тази вечер… Как можеше да си въобразява, че между нея и синовете й има близост, когато дори за миг не предположи, че Том ревнува, че вижда в Маркъс заплаха за обичта, на която смяташе, че има право? Когато Маркъс беше този, който постави правилната диагноза, а не тя?

Като дете цяла година си мечтаеше за двете седмици, които щеше да прекара при баба си и дядо си, за неизменния уют и сигурност на красивата им къща, за ведрото спокойствие, изпълващо провинциалното им всекидневие. Може би заради тези спомени от детството много държеше синовете й да не прекъсват контактите си с родителите на Алън. Всъщност момчетата си нямаха други баба и дядо. Нейните родители бяха загинали при самолетна катастрофа, преди още Елинор да се омъжи за Алън.

Само че след последното гостуване Том й се оплака, че нещата вече не били като по-рано, защото в стаята, която той възприемаше като своя, когато гостуваше на старците, бяха настанили бебето на Алън от втория му брак.

Елинор си припомни намръщена, че тогава подмина без особено внимание оплакването му. Отдаде го на обикновена детска ревност и егоизъм, но ето че сега внезапно осъзна колко по-дълбоки всъщност бяха корените на детската сръдня.

Децата искаха да чувстват сигурност, че имат свое специално място в живота на възрастните, което никой няма да им отнеме. С още по-голяма сила това важеше за децата, изживели травмата от раздялата на своите родители.

Сега, като се замисли по-сериозно над проблема, си даде сметка, че Том все по-често ставаше раздразнителен, затваряше се в себе си, когато в дома им гостуваше Ванеса. Разбира се, не можеше да се очаква от него, че с радост ще отстъпва стаята си на Ванеса. Както и не беше честно да се очаква, че Ванеса ще бъде очарована, откривайки, че някой друг се е настанил в стаята, която винаги е смятала за своя. Единственото решение бе да се преместят в по-голяма къща. С Маркъс бяха обсъждали въпроса, за съжаление обаче засега не можеха да си го позволят.

Елинор погледна часовника си. Всеки момент Маркъс щеше да се прибере. Без него голямото легло й се струваше ужасно празно. На устните й трепна кисела усмивка, усещайки каква посока вземат мислите й.

Когато се ожениха с Алън, беше толкова наивна по отношение на секса, че всъщност двамата никога не успяха да постигнат хармония в леглото. Впрочем това беше и една от причините за търканията помежду им. Тайно Елинор винеше само себе си за неспособността си да се отдава всецяло и с онази страст, която Алън очакваше от нея. По-късно, когато се родиха момчетата, той все повече загубваше интерес към нея като към жена.

След развода Елинор съвсем съзнателно избягваше нови връзки с мъже. Сексът бе изтласкан някъде далеч на заден план. Момчетата, пък и въодушевлението й от многообещаващата кариера като собственик на преводаческо бюро, изпълваха живота й със смисъл.

Тогава срещна Маркъс. С много търпение той й помогна да преодолее страховете и предпазливостта, научи я да се радва, да се наслаждава на освободеното си от задръжки тяло. Маркъс бе изключителен любовник. А може би — и много опитен?

Елинор се намръщи, усещайки онези неприятни тръпки на безпричинно безпокойство, които плъзнаха по тялото й. Какво й ставаше отново? Маркъс винаги се бе отнасял честно и открито с нея, не криеше, че в живота му е имало и други жени, преди да я срещне. Би било безкрайно наивно от нейна страна да вярва, че след развода е живял като отшелник.

Бръчката между веждите й стана по-дълбока. Припомни си разговора с Ванеса при последното й посещение. Ванеса я попита не ревнува ли баща й и не се ли бои, че Маркъс може да я изостави заради по-млада жена.

— Мъжете на татковата възраст обикновено се женят за млади момичета — бе нейният коментар! — Една жена на средна възраст трудно може да ги привлече…

— Това не е вярно, Ванеса! — бе възразила тя, като се стараеше да не обръща внимание на личните си чувства. Искаше да убеди момичето, че сексът не е единственото нещо, което има стойност в отношенията между мъжа и жената.

Ванеса, без да я изслуша, бе свила безразлично рамене и бе подхвърлила безцеремонно:

— Говориш така, защото си стара. Стара… На тридесет и осем години?

Маркъс се върна малко след един. Елинор вече спеше, но се разбуди, когато той влезе в спалнята.

— Добре ли прекара? — усмихна се сънливо тя.

— Да, но не толкова приятно, колкото ако беше дошла и ти — отвърна той, наведе се и я целуна леко.

— Нали домакините не се разсърдиха?

— Не, отнесоха се с разбиране. Освен това появи се и непредвидена гостенка — млада юристка от Америка, която тук няколко месеца гостува в университета. Доведоха я Пол Ферър и жена му, били приятели с родителите й.

— Хубавичка ли е? — подхвърли Елинор и мигновено се стъписа от заядливите, едва ли не враждебни нотки в гласа си. Нищо чудно, че Маркъс я изгледа с недоумение.

— Хубавичка… Не бих казал, че това е най-точната дума. Да, някак по американски свежа, преливаща от ентусиазъм. Изглежда намира нашата законодателна система за твърде остаряла. Като се върне у дома, смята да специализира международно право.

— Като теб?

— Да — кимна той, поглеждайки я пак замислено. — Как е Том?

— Добре е.

Изведнъж й се прииска да сподели с Маркъс безпокойството, съмненията, които обвинението на Том разбуни в душата й. Заговори, но Маркъс се отдалечи. Проблемите със синовете й бяха само нейни, напомни си тя. Нещо повече, днес Маркъс вече й намекна, че вдига много шум за нищо, че прекалява с тревогите си за децата.

— Изчакай малко — рече той. — Ще взема душ и идвам.

Елинор остана няколко секунди в леглото, но нещо я накара да го последва, сякаш не искаше да го оставя сам.

— Маркъс, тя как се казва? Младата американка… — попита тя, застанала до отворената врата на банята.

— Какво? — Той се измъкна от душа, като приглади назад тъмните кичури, полепнали по челото му.

— Американката… Как й е името?

— О, за нея ли питаш? — Личеше, че е изненадан. — Аз… такова… Сондра… Как й беше фамилията? А, сетих се. Сондра Кабът. Точно така — Сондра Кабът — усмихна й се той.

Елинор го наблюдаваше мълчаливо. Не преставаше да я учудва силата, с която желаеше Маркъс. Когато се ожениха с Алън, фигурата му бе някак по младежки слабовата. По онова време хората не отдаваха такова значение на физическите упражнения, фитнесът не бе направил още своя „бум“. Може би затова Елинор намираше за съвсем естествено видът на голо мъжко тяло да не възбужда особено една жена. По-скоро мъжът с милувките трябваше да я накара да го пожелае. Естествено, осъзна заблудата си доста преди да срещне Маркъс, но чак когато станаха любовници, разбра от собствен опит какво означава това.

За нея тялото на Маркъс въплъщаваше онази мъжественост и чувственост в шедьоврите на древногръцките ваятели, пред която от векове се прекланяше светът. Веднъж, когато му го каза, той се разсмя чистосърдечно и отвърна, че никой смъртен не би могъл да съперничи на подобно съвършенство, още по-малко мъж на четиридесет и две години.

Маркъс вече бе четиридесет и петгодишен, но фигурата му излъчваше същата мъжественост и сила, които спираха дъха й от сладостните тръпки на желанието. Затова, когато той си легна и я привлече към себе си, Елинор си каза, че разговорът за Том може да почака.

— Ммм… Казвал ли съм ти скоро колко си съблазнителна? — Обхвана нежно с ръка гърдата й, като обсипваше с целувки шията.

— Не, не си — прошепна тя усмихната и се притисна още по-плътно към него. — Но ако искаш, можеш да ми го кажеш… И да ми покажеш… — добави с дрезгав от възбуда глас.

Елинор изстена тихичко от удоволствие, отдавайки се сладострастно на невероятното усещане. Бавно и ритмично Маркъс я докосваше с език, точно както на нея най-много й харесваше. След няколко секунди възбудата щеше да я накара да извика задъхано, че не издържа повече, че го иска…

— Маркъс…

Усети сладостното напрежение в слабините, потръпна, отвори очи и в същия момент застина. Вратата на спалнята се отвори. С рязко машинално движение Елинор се откъсна от прегръдката на Маркъс и придърпа завивката, докато Том влизаше в стаята. До нея Маркъс изпъшка с неприкрито раздразнение. Тялото й също се бунтуваше срещу неочакваното влизане на Том, ала майчиният й инстинкт бързо заглуши реакцията на плътта. Тя грабна халата си, наметна го, надигайки се от леглото, и се спусна към сина си.

— Какво има, Том? Пак ли ти е лошо? — попита разтревожена, като го хвана за ръката и го поведе към неговата стая.

Когато най-сетне се оправи с Том и се върна в спалнята, Маркъс вече спеше. Беше се обърнал настрана, с гръб към нея. Елинор се пъхна тихо под завивките и уморено затвори очи.

 

 

— Нел, можеш ли да ми отделиш малко време? Трябва да поговорим…

— Разбира се, Луиз! — Елинор се усмихна приветливо на съдружничката си. — Но ако ще ме питаш дали съм прегледала молбите на кандидатите за работа, боя се, че не мога да се похваля с голям напредък. Нали знаеш, Том беше неразположен, пък и…

— Не, не е за молбите… — рязко я прекъсна Луиз. — Макар че би трябвало да поговорим и за това, но…

Луиз се отпусна в креслото, избягвайки да я погледне в очите. Седеше като на тръни. Елинор се вгледа в мрачното й неспокойно лице. Чувство на нарастващ смут и тревога впи ледените си пипала в душата й.

— Луиз, какво има? Какво не е наред? Нещо вкъщи ли? Между теб и Пол…

— Между Пол и мен всичко е наред! — процеди през зъби Луиз. Алени петна избиха по лицето й.

Елинор си даде сметка, че Луиз прие въпроса й като обида. Понечи да й се извини, ала Луиз не я остави.

— Защо веднага реши, че нещо в отношенията ни с Пол не е наред? — попита едва ли не враждебно. — Само защото не харесваш Пол! Чуй какво ще ти кажа, Елинор, Пол е мой съпруг и мисля, че е много прав, като казва, че твоята дълбока неприязън към него не може да не се отрази на отношенията ни като съдружнички. Впрочем, точно за това исках да си поговорим.

Елинор я гледаше втрещена. Макар че, откровено казано, не изпитваше особени симпатии към Пол, никога не си бе позволявала да каже нещо срещу него, дори в случаите, когато той открито опитваше да се намесва в деловото им партньорство.

— Много съжалявам, ако си останала с впечатление, че изпитвам неприязън към Пол — започна тихо тя. — Струва ми се, че не е трябвало да отлагаме толкова дълго този разговор…

— Не смятам да обсъждаме отношението ти към Пол — прекъсна я отново Луиз. — Става въпрос за нашата работа.

Елинор мълчеше, обзета от мрачно предчувствие за онова, което й предстоеше да чуе.

— С Пол решихме да се преместим за постоянно във Франция — каза Луиз.

Отбягва да ме погледне в очите, забеляза разсеяно Елинор, опитвайки се да осъзнае току-що чутото.

— Отдавна го обмисляме — продължи забързано Луиз. — Пол вече има делови контакти там, някои от нашите приятели също се преместиха, освен това, както казва Пол, крайно време е да помислим по-сериозно за бъдещето — нашето и на момчетата, сега, когато в рамките на Общия пазар се откриват нови възможности. Всъщност във Франция съвсем спокойно мога да работя това, което правя тук, в Лондон. Пол е напълно прав, като твърди, че там дори ще бъде по-удобно, защото ще бъдем по-близо до Брюксел. Тази страна все повече се превръща в застояло блато. Като си помислиш само какви режийни плащаме за този офис… — Изстрелваше думите като картечница, сякаш се боеше, че Елинор може да я прекъсне. Най-сетне вдигна очи и я погледна. Гледаше я предизвикателно, с някакво особено настървение.

Значи тази е била причина за странното поведение на Луиз в последно време… Затова бе толкова изнервена, чувствителна… Сякаш внезапно мозъкът на Елинор започна да работи на бавни обороти, докато се мъчеше едновременно да преодолее емоционалния шок и да се съсредоточи върху практическите усложнения, които тази бомба неминуемо щеше да предизвика.

— Но ние сме съдружнички, Луиз… — някак вяло се опита да възрази тя. — Имахме други планове… Ти никога не си намеквала…

— Още не бяхме решили окончателно… — изчерви се Луиз. — Освен това, Пол смята, че моят руски се котира по-високо от… Така де, сега почти навсякъде в Европа говорят английски…

Елинор трепна. Какво се опитваше да каже Луиз? Че езиците, които тя владее, имат по-голяма стойност в тяхното съдружие? Почти се изкуши да й каже какво мислеше Пиер Колбер за руския език след разпадането на бившия Съветския съюз, ала прецени, че подобен безплоден спор най-малкото е безсмислен в момента.

Само ако се беше досетила за плановете на Луиз по-рано… Ако Луиз беше имала доблестта да сподели с нея, да я предупреди… А тя си мислеше, че всичко е наред. Бяха такива добри приятелки, чудесен екип като съдружнички… Беше убедена, че си имат пълно доверие, че може да разчита на почтеността й…

— Нали ме разбираш, Нел? — Гласът на Луиз сега звучеше умолително. Елинор трепна от негодувание, че се обръщаше към нея на галеното й име, име, познато само най-близките й хора, на истинските й приятели. — И за децата ще бъде много по-добре. Лондон е неподходящо място за деца. С Пол попаднахме на един старинен замък в провинцията… Невероятно евтин… — Луиз започваше да бръщолеви, смътно забеляза Елинор, явно след като с облекчение си бе поела дъх, че е изпълнила задачата, с която несъмнено Пол я беше натоварил. — Непременно ще ни дойдете на гости, когато се установим, нали? — продължи нервно. — Беше удоволствие да работим заедно, но нали разбираш? Пак ще повишават наема… — Сви неопределено рамене. — Както казва Пол, ще бъде истинска глупост да пропуснем този шанс…

— Да… Надявам се да стане както сте намислили…

Колкото и да се стараеше, Елинор знаеше, че в думите й липсва сърдечност, гласът й е студен, а лицето — отблъскващо безизразно. Луиз се изправи и пристъпи нерешително към нея, но тя машинално се отдръпна, сякаш изпита физическо отвращение от близостта й. Елинор съзнаваше, че е отвратена не толкова от факта, че Луиз желае да сложи край на деловото им партньорство, колкото от начина, по който бе потъпкала доверието й. Спомни си думите, които Луиз изрече почти като тържествено обещание малко след като се бе омъжила за Пол:

— Бракът ми няма да промени с нищо деловото ни партньорство, Нел! Пол знае колко важна е за мен не само работата, но и нашето приятелство.

Пол обаче бе от тези, които смятаха, че истинският мъж трябва да държи изкъсо всеки и всичко, имащо някакво отношение към живота му.

— Знаеш ли, чудя се как още не сте се сетили с Маркъс да помислите да се преместите във Франция? — смотолеви Луиз — Дори само ако вземеш предвид финансовата изгода, да не говорим за свободата, която момчетата ще имат… Френското образование е далеч по-добро от нашето… Децата се занимават допълнително по френски. Да знаеш само колко са напреднали! И Пол… Вече разговаря съвсем свободно. Всеки ден, докато вечеряме, си говорим на френски и…

— Извини ме, Луиз, имам среща, налага ми се да изляза — излъга Елинор. Главата я заболя, беше й студено, тялото й бе като изтръпнало от шока.

Преди колко време Луиз и Пол бяха решили да се преместят във Франция? Защо не я предупреди по-рано? Ти знаеш отговора, нашепна й цинично едно вътрешно гласче. Тя… Пол е искал да бъде абсолютно сигурен, че нищо няма да попречи на плановете им и чак тогава Луиз да я уведоми за тяхното решение. Естествено, не се интересуваше от бъдещето на Елинор, на офиса.

Малко по-късно Елинор се свърза със счетоводителя. Той само потвърди онова, за което вече се досещаше: без съдружник, който да поеме част от разходите, щеше да е невъзможно да задържи офиса. Което означаваше… Какво ли означава, уморено си зададе въпроса тя, оставяйки слушалката. Имаше някаква дребна сума в банката, спестявана в продължение на години. Гледаше на нея като на малка финансова опора за нея и за момчетата, на която можеха да разчитат в трудни моменти, но тези средства бяха абсолютно недостатъчни да покрие разходите си за по-дълъг период от време.

Когато се ожениха с Маркъс, Елинор категорично настоя да бъде финансово независима или поне що се отнасяше до издръжката на синовете й. Наистина, Маркъс получаваше високи хонорари, от друга страна обаче, имаше значителни разходи. Ванеса учеше в скъпо частно училище, а след развода Маркъс бе поел изцяло издръжката й. Елинор го знаеше и бе приветствала решението му. Поддръжката на къщата в Челси също беше доста скъпа, затова не й се искаше да го натоварва с допълнителни разходи за себе си и за момчетата, макар да беше сигурна, че Маркъс на драго сърце би й помагал.

Още преди да се оженят, бяха обсъждали кариерата й. Тогава тя му каза, че работата й доставя огромно удоволствие не само като професионална реализация, но и защото й осигурява самостоятелност. Чувстваше се горда, че е в състояние да издържа себе си и синовете си и никога не би искала отново да зависи финансово от друг, колкото и щедър и великодушен да е жестът.

Добре, а сега как щеше да осигурява финансовата си самостоятелност? Счетоводителят вече я бе предупредил, че разходите им нарастват застрашително, докато броят на поръчките всъщност намалява. Рецесията принуждаваше всички да правят икономии. Някои от по-дребните им клиенти се бяха отказали изцяло от услугите им — всеки се бореше за оцеляване.

Евентуално би могла да започне някъде работа. Ако си намереше, разбира се, но тази мисъл никак не я съблазняваше. Свикна бе сама да си е началник. Може би трябваше да си потърси нов съдружник? Само при мисълта за това усети как изтръпва. Коварната измяна на Луиз бе толкова болезнена, че за момента не би рискувала с нов съдружник.

Луиз бе изчезнала от офиса. Сигурно бързаше да информира Пол, че е изпълнила успешно неприятната задача, помисли си Елинор с горчивина. Защо се получи така? Защо, за бога, дори за миг не предположи какво се крие зад странното поведение на съдружничката й напоследък? Даваше си сметка, че точно този факт може би я безпокоеше повече от всичко. В разстояние на няколко дни на два пъти бе проявила непростима слепота към хора, които считаше, че познава отлично. Луиз, преди това Том… Не носеше ли до голяма степен тя вина за случилото се, защото бе повярвала самонадеяно, че може успешно да се справи с многообразните си роли, с които сама се бе нагърбила?

Сърцето й заби тревожно. Имаше усещането, че започва да губи контрол над живота си. Проблемът беше, че разполагаше с твърде малко време за толкова много задължения. Ето например, откога не бяха сядали с Луиз в някой ресторант да вечерят или поне да обядват заедно? Едно време на такива обеди или вечери разпалено крояха и обсъждаха планове за бъдещето, може би точно тогава се раждаха и най-удачните им идеи…

Откога всъщност не бе отделяла време и на синовете си, време, посветено само и единствено на тях? Просто не разбираше как отлитаха почивните й дни — винаги имаше нещо недовършено или пък нещо трябваше да се подготви спешно за следващата седмица. Разговорите със синовете й като че ли се ограничаваха до размяната на кратки реплики за нуждата от нови маратонки и футболни екипи или пък с досадна регулярност някой вечно търсеше еша на четири-пет чорапа, извадени от пералната машина. И това — в добрите седмици.

Ето и тази вечер. Щеше да остане в офиса до шест, после да прекоси с кола града, за да прибере момчетата от училище, после да приготви нещо за вечеря. Имаше поне късмет, че всеки ден след часовете децата можеха да се занимават с извънкласни дейности и да спортуват в училище, но това едва ли беше идеалното решение на въпроса. Нямаше нищо общо с онова, което Луиз така въодушевено й бе описала.

Чист въздух. Децата можеха да тичат и играят на воля, без да се страхува, че нещо лошо може да им се случи…

Миналата седмица се принуди да откаже на Гавин да покани няколко съученика в съботния ден, защото Ванеса трябваше да им гостува. Можеше да си представи ясно реакцията й, ако завареше в „своята“ стая една камара единайсетгодишни хлапета…

Приглади уморено косата си. След час трябваше да тръгне за училище, а още не бе довършила превода за утре.

 

 

— Маркъс, какво има?

Елинор бе сложила момчетата да спят и слезе долу. Завари го, изправен до прозореца, да се взира в мрака. Цялата вечер бе някак мълчалив, скастри рязко Гавин, когато се скараха с Том по време на вечерята.

— Сърдиш се за снощи, нали?

— За снощи? — Маркъс се обърна и я погледна озадачен.

— Заради вечерята… И после Том…

— Не, разбира се, как можа да го помислиш? — намръщи се той. — Днес следобед ми се обади Джулия. Предложили са й роля във филм, но се налага през лятото да замине за около месец в Холивуд. Иска през това време да взема Ванеса.

— Маркъс, но тук няма място! — възрази Елинор.

— Знам това — кимна той и отново се намръщи. — За съжаление обаче, Ванеса няма къде другаде да отиде. В края на краищата тя ми е дъщеря и аз съм длъжен да се погрижа за нея.

Елинор трепна, долавяйки как в тона му се прокрадна раздразнение. Дали в момента не си мислеше, че ако не бяха Том и Гавин, щеше да има достатъчно място за Ванеса?

— Обясни ли на Джулия, че ще ни бъде притеснено да приемем Ванеса за толкова дълго време?

— Опитах се, но Джулия има изключителната способност да чува само онова, което й се иска — отвърна сухо той. — Освен това изглежда вече е казала на Ванеса, че един месец ще живее при нас.

Елинор затвори безпомощно очи. Не изпитваше лична неприязън към бившата съпруга на Маркъс. Нямаше никакви причини да не вярва на думите му, че от самото начало първият му брак е бил едно огромно недоразумение. При малко по-различни социални нрави, вероятно всичко би приключило като кратка любовна авантюра, но в онези дни подобни неща не бяха позволени и приемливи за обществото.

— О, Маркъс… — възкликна отчаяно Елинор и изведнъж, за свой ужас, направи нещо, което не й се беше случвало от години. Избухна в сълзи.

— Хей, недей така! — Маркъс я прегърна нежно. — Нещата не са чак толкова страшни…

— Нещата са много по-лоши, отколкото си мислиш! — изхлипа тя. — Луиз ми каза днес, че иска да приключи с нашето съдружие. Заминават с Пол във Франция. В някакъв замък…

Половин час по-късно, след като се поуспокои и разказа цялата история на Маркъс, Елинор отпи от виното, което той й бе налял, и рече тихо:

— Не знам какво ще правя, Маркъс! Не съм в състояние да поема разноските по офиса, но и не мога да работя тук. Просто няма място.

— Така е — съгласи се той. — Нямаме избор. Налага се в най-скоро време да намерим по-голяма къща. Мисля, че трябва незабавно да се свържем с две-три агенции за недвижими имоти и да поискаме да направят оценка на тази къща.

— О, Маркъс! Съжалявам… Знам колко обичаш това място!

— Обичам го, но не и повече от теб! — натърти той. Взе чашата от ръцете й, остави я на масата и я привлече към себе си. — Смяташ ли, че има шанс пак никой да не ни прекъсне? — подхвърли шеговито и я целуна. — Напоследък всеки път, когато започнем да се любим, все тръпна дали някое от нашите отрочета няма да цъфне в сублимния момент. Като си намерим нова къща, най-напред ще подсигуря алармена инсталация в спалнята ни и надеждна ключалка на вратата!

— Знаеш ли какво най-много ме измъчва, Маркъс? — рече тъжно Елинор, сгушена до него в леглото. — Не толкова самото решение на Луиз да сложи край на нашето сътрудничество, колкото това, че до последната минута не ми каза нищо. Чувствам се истинска глупачка, че изобщо не се сетих… Не си дадох сметка…

— Луиз те измами — каза тихо Маркъс. — Особено боли, когато го направи някой, на когото вярваш. Тогава наистина сме уязвими. Засегнати са чувствата ни и нашето честолюбие…

— Честолюбие? — Елинор надигна глава и го изгледа озадачена.

— Да, защото виждаме, че сме сгрешили в преценката си, защото сме отдали своето доверие на някой, който не го заслужава.

— Прав си — съгласи се тя. — В началото бях склонна да обвинявам само Пол за станало, но сега разбирам, че никой не би могъл да принуди Луиз към тази стъпка, ако тя наистина не го искаше. Трябваше само да ме предупреди! — Замълча и продължи след малко: — Какво ми става, Маркъс? Имам чувството, че всичко край мене се разпада. Първо Том, сега Луиз…

— Том ли?

— Дори не бях разбрала, че е ял сладолед! — промърмори тя с нещастен глас. — Ти знаеше, а аз не… Не знаех и за… — Прекъсна рязко изречението по средата. Не искаше да обременява Маркъс с останалите си проблеми. — Каква майка съм аз? И каква съпруга, щом за снощи бях забравила да уредя някой да наглежда децата, докато сме на вечеря? И що за съдружник съм, като не виждам какво става под носа ми?

— Хей, я стига! Просто трябва да приемеш факта, че е невъзможно да носиш отговорност за всеки и за всичко около себе си. И ти си човек, Нел, като всички останали, а нали знаеш, човешко е да се греши. Не е възможно да си съвършена. Пък и съвършенството често се оказва твърде отвлечено понятие, изпразнено от съдържание. Нашите несъвършенства ни правят човешки същества… обичани… и обичащи… — Целуна бавно устните й и попита тихо: — Знаеш колко много ми се иска да те любя?

— Пак ли? — погледна го усмихната Елинор.

— Пак! — Маркъс я привлече в обятията си. — Определено и категорично — пак!

Три дни по-късно, като ровеше за нещо в чантата си, Елинор случайно намери обявата за къщата, която се продаваше. Кой знае защо тогава я откъсна от списанието и я съхрани. Стори й се, че това бе пръстът на съдбата.

Докато набираше номера на посредника, си каза, че напразно си губи времето — почти сигурно къщата вече е продадена. Когато й съобщиха, че все още приемат оферти, изпита непознато чувство, напомнящо възторженото въодушевление на едно хлапе.

Вгледа се отново в снимката. Това бе къщата, домът, за който често бе мечтала като малка. Солидна, вечна, внушаваща онази сигурност, която така й липсваше в детството. Беше идеалното решение за тяхното семейство. Не много далеч от Лондон, за да затруднява всекидневното придвижване на Маркъс, и все пак достатъчно извън града, за да осигури на Том и Гавин свободата и простора на провинциалния живот. Стаи имаше предостатъчно за всички, включително и за Ванеса.

Нямаше причина да не може да организира работата си оттам. Е, щеше да й се наложи редовно да пътува до Лондон, за да приема поръчките за преводи и да ги носи обратно на клиентите, но това бяха „бели кахъри“ в сравнение с предимствата от това преместване. Щеше да прекарва много повече време с децата, с Маркъс.

Ванеса щеше да си избере сама една от стаите и обзавеждането й. Том щеше да е сигурен, че стаята, в която щеше да се настани, е само негова. При толкова стаи, съжителството на децата вероятно нямаше да ги изнервя и да предизвиква дрязги. Просто животът щеше да е много по-спокоен. За всички този дом щеше да е едно ново начало, нещо, за което да се заловят, да се почувстват част от него.

Елинор изгаряше от нетърпение да сподели въодушевлението си с Маркъс. Тази къща бе идеалното решение на всички техни проблеми! Чудно как досега не се беше сетила за нея? На устните й заигра усмивка. В крайна сметка май щеше да се окаже, че Луиз й направи услуга е решението си да сложи край на тяхното съдружие.

Лицето й сияеше от щастие.