Пени Джордан
И в радост, и в беда (28)

Двадесет и седма глава

— Фърн, как си, скъпа?

— Добре! — отвърна бодро Фърн и се усмихна на Робърта.

Всички в града вече знаеха за предстоящия развод, навярно и за това, че Венис е бременна от Ник. Не би могло и да бъде другояче — Ник живееше съвсем открито с Венис. Съчувствието, което долови в очите на приятелката си, малко я подразни. Прииска й се — за кой ли път — да се опита да убеди Робърта, че изобщо не възприема като трагедия решението на Ник да я напусне. Проблемът беше, че не се чувстваше готова да обяви на всеослушание истината за брака си с Ник. Освен това щяха ли да й повярват?

Може би, ако не беше заминала при Креси, когато новината гръмна в града… Тогава обаче й се стори, че това е най-разумното — отчасти, защото се опасяваше, че Ник би могъл да промени намеренията си. На връщане оттам се забави в Бристол. Трябваше да провери за курсовете, да потърси някаква квартира и работа на половин работен ден. По настояване на Креси, събра кураж и се обърна към организаторите на курсове за социални съветници. Положителният отговор от Бристол я изненада и въодушеви. Знаеше, че няма да се справи леко с високите изисквания на тези курсове, но това като че ли засилваше решимостта й да успее. За първи път от много време доби увереност и беше готова да се бори, за да докаже себе си.

Нищо не я задържаше в града. Курсът, за който беше одобрена, започваше през октомври. Беше намерила и три подходящи малки апартамента, оставаше й само да се спре на един от тях. Лекциите й бяха вечер, понякога и през почивните дни, което й даваше възможност да си потърси работа, за да се издържа.

Мисълта, че трябва да напусне града, с който беше свикнала, и сигурността на рутинното си ежедневие изобщо не я плашеше, напротив, изпълваше я с трепетна възбуда. В началото като че ли я позасегна фактът, че много от онези, които считаше, ако не приятели, то поне добри познати, старателно започнаха да я отбягват. Разбира се, имаше изключения и Робърта беше едно от тях, но дори и тя се държеше някак по-различно. От време на време сякаш се долавяше известно колебание у нея… И това съзнателно отбягване на темата за дезертьорството на Ник…

Добре де, ако Робърта повдигнеше въпроса, какво щеше да й каже? Че дърва е решила да сложи край на злополучния си брак с Ник? А щеше ли Робърта да й повярва? Вероятно не…

— Ще присъстваш ли тази вечер на събранието в общината за Браутъновата къща? — попита я Робърта.

— Какво събрание? — Фърн се намръщи, откъсната за миг от собствените си проблеми.

— Миналата седмица писаха във вестника за него, сигурно си прочела материала — подчерта Робърта. — О, забравих, нали не беше в града… Статията беше много интересна. Подробно осветляваше какво би загубил нашият град, ако общината издаде разрешение за строителство върху терена на къщата. Да ти призная и аз за първи път разбрах, че паркът е проектиран от Гертруд Джекил. Не знаех също, че има специално дружество, което се е посветило на съхранението на работите й. Аз…

— Само част от парка е проектирана от нея — прекъсна я Фърн, смутена от някаква неясна мисъл, заглождила съзнанието й.

— А, така ли? Е… Друг е въпросът, Фърн. От край време ни натрапват разни планове, унищожават под носа ни историческото наследство на този град, а ние си мълчим. Докато се усетим, обикновено вече е твърде късно да се променят нещата. Понякога го правят дори тези, които сме избрали да защитават интересите ни като жители на този град… — Робърта замълча неловко. — Общинските съветници невинаги са в състояние да отделят обществената отговорност от личните си интереси. Така де, това е разбираемо, особено в тези трудни времена. Човек лесно може да се изкуши да пренебрегне моралната си отговорност пред хората, които представлява, когато насреща има един съблазнителен договор, който обещава големи печалби…

Робърта говореше бързо, сякаш се опитваше да се защити. Докато я слушаше, Фърн внезапно осъзна накъде бие.

— Имаш предвид Адам, нали? Адам и консорциума, с който той е свързан?

— Виж, трябва да признаеш, че има нещо подозрително в това. Адам със сигурност е наясно какво говорят хората, но не прави нищо, за да ги опровергае. Лично аз смятам, че този, който е написал статията във вестника, има основания. Не знам кой е, материалът беше анонимен… В края на материала се отправяше покана към всички, които искат къщата и паркът да се съхранят такива каквито са, като част от историческото наследство на града, да присъстват тази вечер на събранието. Защо не дойдеш и ти? Ти обичаш Браутъновата къща.

— Може би ще дойда — отвърна колебливо Фърн и се сбогува с Робърта. Все още не й се искаше да обявява, че се готви да напусне града.

Трябваше да се отбие и до агенцията за недвижими имоти, за да се обяви, че се търси купувач за къщата.

 

 

В агенцията привърши бързо. Още на следващия ден щяха да изпратят човек да направи снимки и да измери стаите, макар че не й обещаваха продажбата да стане скоро, предвид състоянието на пазара в момента.

Фърн благодари на любезния служител, сбогува се и се запъти към вратата, ала на прага застина. По отсрещния тротоар вървеше Адам. Той я забеляза, забави крачка и тръгна право към нея. Завладяна от неописуема паника, Фърн заби поглед в земята и буквално се затича по улицата в обратната посока, по-далеч от него. Чу го да я вика по име, но продължи да тича. Даваше си сметка, че минувачите се спират и я заглеждат с любопитство. Съзнаваше, че постъпва абсолютно глупаво, но всичко това бе някак смътно, изтласкано на заден план от всепоглъщащото желание да избяга, да се скрие някъде от Адам.

Висок мъж на средна възраст отстъпи крачка встрани, за да избегне сблъсъка с Фърн. Чу го да възкликва:

— Адам! Тъкмо се бях запътил към офиса ти!

Фърн се облегна разтреперана на вратата на колата си.

Нямаше смисъл повече да бяга… Сякаш едва сега започваше да проумява действията си. Знаеше какво би сторил Адам, ако бе останала да го изчака, и от това именно се боеше. Той неминуемо би изразил вежливо своето съчувствие, както би направил с всеки друг, изпаднал в същото положение като нея. Тя трябваше да го изслуша сдържано и просто да приеме това съчувствие. А вместо това побягна като луда. Хората, станали свидетели на идиотското й бягство, не може да не са се запитали за причината. Хората и Адам…

 

 

Фърн закъсня за събранието, най-вече защото се колебаеше дали изобщо да отиде. В крайна сметка я подтикна онази неясна мисъл или съмнение, което изпита, докато разговаряше с Робърта. Беше любопитна да узнае кой стои зад статията. Който и да беше той, привидно изразяваше мнението на преобладаващата част от съгражданите й, че техните избраници невинаги защитават интересите им както трябва. Ловкостта, с която насаждаше съмнения, доказваше, че авторът на материала не само познава отлично тъмните страни на човешката природа, но и умееше да ги използва. Фърн се намръщи. Защо ли й се струваше, че тазвечерното събрание, свикано в името на привидно благородна кауза, която и тя самата с готовност би приветствала, преследваше по-различни користни цели?

Когато Фърн пристигна, залата на кметството беше претъпкана — още едно доказателство за ловкото манипулиране на общественото мнение. Манипулиране?

След час Фърн вече знаеше със сигурност защо сутринта я заглождиха съмнения. Буквално се стъписа, като видя, че Ник се качва на трибуната, а още повече, когато чу високопарната му реч. Познаваше го толкова добре, затова бе сигурна, че тезите, които той застъпваше, са му абсолютно чужди. Някой го бе накарал да говори по този начин — да защитава благородни идеали, да чете морал… Някой, но кой?

Името на Адам, естествено, не беше споменато нито веднъж, но за никой от присъстващите не остана тайна кого Ник визираше в речта си. Мотивите му бяха ясни, най-малкото за Фърн. Ник ловко продължаваше да дърпа онези тънки струни в човешката душа като морал, честност и местен патриотизъм и очевидно откликът на аудиторията беше положителен.

Отчасти вина за този отвратителен театър имаше и тя. Неволно беше разкрила пред Венис, че скици на Гертруд Джекил за парка наистина се съхраняват в архива на госпожа Браутън, и най-вече затова, че преди време се беше усъмнила за момент в почтеността на Адам. Виждайки сега обаче Ник, който заливаше присъстващите с потоци високопарни думи от трибуната, и наблюдавайки лицата на хората около нея, тя разбра, че е грешила.

Със свито сърце Фърн се измъкна незабелязано от залата. Можеше ли да вини останалите, че се съмняваха в Адам, когато и тя самата в един момент се беше усъмнила в почтеността му?

Тази вечер Ник бе завладяващ, убедителен оратор. Даже, ако тя бе събрала кураж и вземеше думата, за да разкрие пред събралото се множество каква омраза изпитва той към доведения си брат, малцина биха й повярвали.

 

 

Застанал в тъмното на няколко крачки от вратата, Адам наблюдаваше Фърн, която се измъкваше от залата. Заради срещата с Клайв, той също закъсня за събранието. Съжаляваше, че Клайв му бе попречил да поговори с Фърн. Беше шокиран, когато до ушите му достигнаха клюките за предстоящия развод на Фърн и Ник. Можеше да си представи как се чувства тя. Толкова обичаше Ник… Дали любовта й продължаваше да бъде тъй всеотдайна и сега, когато я бе зарязал заради друга жена, унижавайки я пред очите на целия град? О, сигурно продължаваше да го обича. Тя си бе такава…

Дали бе чула какво си шушукаха хората — че всички усилия на Ник бракът им да потръгне се разбивали в студенината и безразличието на Фърн? „Повече я интересувало да бъде добра домакиня, отколкото съпруга… жена“, се бе изказал неодобрително за Фърн един познат на Адам.

Адам имаше всички основания да смята, че зад тези слухове стои Венис, както не се съмняваше, че тя е основният двигател на неочакваната метаморфоза на Ник в страстен защитник на културното наследство на града. Острите стрели на брат му, насочени директно към него, естествено, не му убягнаха, но това съвсем не го вълнуваше точно тази вечер. Съгражданите му бяха в правото си да свалят доверието си от него като член на градската управа, щом като преценяваха, че не защитава достатъчно добре техните интереси. Той обаче се чувстваше напълно чист пред съвестта си и нямаше да позволи да бъде въвлечен в публична разправия, към което без съмнение се стремеше Ник. Естествено нямаше да стои със скръстени ръце, когато доведеният му брат се опитваше да опетни доброто му име, но не и сега. Сега го занимаваха други проблеми — много по-важни, лични…

Фърн изглеждаше ужасно потисната и самотна, когато преди малко напусна залата. Никой от претъпканата зала не забеляза, че си тръгва. А точно сега тя имаше най-голяма нужда от съчувствие, от приятелски протегната ръка. Фърн бе тъй крехка и ранима! Кой знае, сигурно би реагирала, уплашена, че той… Че би могъл… Отново…

Нищо, и така да е. Но той не можеше да понесе мисълта, че Фърн в момента е сама в онази къща, където всичко й напомняше за измяната на мъжа, когото тя обичаше.

Адам излезе навън и потъна в мрака.

 

 

Фърн чу почукването на вратата. Отвори я и застина на прага. Адам мина покрай нея, влезе вътре, преди да е успяла дори да реагира.

— Адам…

Той или не чу нотките на отчаяние, на паника в гласа й, или предпочете да ги игнорира.

— Видях те, че си тръгна от събранието. Дойдох да видя как си. Не би трябвало да си сама сега. — Говореше съвсем тихо, като оглеждаше намръщено сумрачното антре. — Разбирам как се чувстваш и колко страдаш и мисля, че не трябваше да ходиш тази вечер на събранието. Фърн, не виждаш ли, че Ник не…

Внезапно Фърн почувства, че чашата прелива. Не й трябваше съчувствието, състраданието на Адам! Беше й непоносимо той да си мисли като останалите в града, че съжалява за Ник, че иска той да се върне.

— Че Ник какво? — избухна тя. — Че Ник не ме обича? Че предпочита Венис и несъмнените й дарби в кревата, каквито аз очевидно не притежавам? — Очите й горяха гневно. — Разбира се, че виждам всичко това, Адам! Това и още много други неща. Като например, че Ник е един празен самовлюбен мъж, който прикрива слабостта си със суетност. Че Ник никога не ме е обичал — дори когато се ожени за мен той лъжеше, че ме обича… Че Венис и Ник съзнателно се мъчат да ме очернят… Да, да, чух вече какво се шушука из града. „Добра домакиня, но никаква я няма като жена!“ Само че това, Адам, изобщо не ме интересува. Както и самият Ник вече не ме интересува.

— Ти искаш да кажеш, че вече не го обичаш?!

Беше очевидно, че Адам не й вярваше. Очевидно и унизително.

— Наистина ли мислиш, че бих могла да го обичам? Наистина ли смяташ, Адам, че съм толкова глупава, че съм изгубила напълно чувството за себеуважение? Никога не съм обичала Ник!

Внезапно изпита огромно облекчение. Най-сетне изрече тези думи, най-после се отърси от онова непоносимо бреме на отвращение и вина, че е неспособна да признае, да изрече истината. Адам бе приковал очи в нея. Очи, искрящи със странен нечовешки блясък.

— Не може да бъде…

Гласът му беше хрипкав и задъхан, пропит с гняв, а може би с възмущение… Впи пръсти в ръката й с такава сила, че можеше да я нарани.

— Не може да бъде, Фърн! Не искаш да кажеш това… — повтори той с някакво особено упорство.

Фърн отказа да се подчини на това внушение. В крайна сметка какво го засягаха чувствата й към Ник? Много скоро тя щеше да се махне завинаги от този град, завинаги да изчезне от живота и на двамата. Защо да продължава да се крие зад една измама, която толкова дълго бе използвала като средство за самозащита? Изправи глава и, като потърси погледа на Адам, изрече гордо и предизвикателно:

— Точно това искам да кажа! Никога не съм обичала Ник. Нито преди да се оженим, нито след това, нито сега. — Гласът й постепенно изгуби предизвикателните нотки, стана сдържан. Сведе бавно очи, неспособна да гледа Адам. — Омъжих се за него, защото той го искаше. Казваше, че ме обича, че съм му нужна, и тази бе едната от причините да се опитвам да запазя нашия брак. Другата причина бе, че се чувствах длъжна да не разочаровам родителите си. Бях забравила, а може би не съм го знаела, че преди всичко съм длъжна да запазя достойнството си като човек. Предполагам, че ако го бях направила, бих спестила и на себе си, и на Ник, много горчивини и разочарования. А между другото, за твое сведение… — Фърн пое дълбоко дъх, боейки се да не загуби кураж, и рече: — Бях вече казала на Ник, че искам да се разделим, когато той отиде при Венис. Всъщност не очаквам да ми повярваш — добави уморено тя. — Пък и защо ли? И двамата знаем прекрасно, че би предпочел да вярваш, че съм обичала Ник, нали така?

— Да, права си, бих предпочел да вярвам, че е било така…

Фърн се олюля и отстъпи крачка, търсейки опора в отворената врата на всекидневната.

— Фърн…

С яростно ожесточение Адам я сграбчи и я привлече към себе си. Тя се вцепени. Сърцето й биеше до пръсване. Затвори очи, за да не вижда лицето му, ала неговият мирис я обгърна — възбуждащ, мъжествен, тъй близък и познат. Боеше се да диша, защото познаваше въздействието му. Кой знае как, но успя да призове на помощ цялата си воля, стисна зъби и промълви с трескав глас:

— Остави ме, Адам!

— Не! Два пъти го правих, Фърн, но трети път няма да има!

Фърн отвори широко очи и го погледна изумена. Видя го да притиска с две ръце лицето й, да се навежда. Устните му я докоснаха — леко като перце, с безмерна нежност.

Не, не… Това беше сън. Не беше възможно Адам да я притиска в обятията си, да я целува нежно, да шепне пламенно, че я обича, че винаги я е обичал, че винаги е копнял за нея…

Като в несвяст Фърн протегна ръка и го докосна. Не, топлата му кожа, пулсиращата кръв под нея, гъстата начупена коса не бяха плод на въображението й. Усети тръпката, която го разтърси, когато го докосна. И тя не беше сън…

— Адам… Адам… Адам… — шептеше опиянена името му Фърн. Изстрадана молитва за любов. Той й говореше нещо, казваше й колко дълго е копнял за този миг, милваше с устни челото, очите, страните й…

— Защо мълча, Фърн? — мълвеше Адам, докато обсипваше лицето й с целувки. — Ти знаеше колко много те обичам…

— Не, не… Не знаех… — отрече тя задъхано. — Мислех си… че е от съжаление… Ник ми каза, че си споделил с него, че никога не би ме пожелал като жена.

— И ти си му повярвала?! За бога, Фърн! Не помниш ли, тогава, когато бяхме заедно…

— Смятах, че го правиш от съжаление към мен… Просто за кратко връх е взел мъжкият нагон… Че…

— А аз пък мислех, че изневярата на Ник те е подтикнала. Дори тогава ти ме накара да ти повярвам, че го обичаш.

— Не исках да се чувстваш задължен, обвързан. Боях се да не помислиш, че… — Емоциите, които разтърсваха цялото й същество, й пречеха да говори. Фърн извърна настрани глава и продължи на пресекулки: — Нали аз настоявах… Аз те принудих да…

— Фърн! Мили боже, наистина ли си го мислила?! — Искрената недоверчивост в тона му я накара да го погледне. — Фърн, аз те обичах, желаех те с дива страст, исках да си моя! Разкъсвах се между вина и угризения, страст и безумна обич и още хиляди бушуващи чувства, които дори не съм в състояние да назова.

— Люби ме, Адам! — прошепна Фърн и цялата изтръпна, когато се чу да произнася тези думи.

— Не, не тук! Тук никога! Ела си у дома с мен. — Той й протегна ръка и Фърн сложи своята в силната му десница.

 

 

— Нека да се върнем към началото — промълви нежно Адам, когато двамата прекрачиха прага на неговата спалня.

— Към обичта, която трябваше да изживеем, ако Ник не бе застанал между нас. Той ми каза, че ти не ме обичаш, но че ти е неудобно да ми го кажеш сама. Каза, че си ме намирала твърде стар и скучен…

— О, Адам, винаги съм те обичала! Как само те обичах, Адам, но бях много млада и неопитна, срамувах се от себе си, от своята любов. Мислех си, че просто се държиш приятелски. Дори за миг не ми е минавало през ум…

— Шшт… — Адам докосна нежно устните й с пръст. — Сега това няма никакво значение. Всички недоразумения, лошите неща са вече минало. Забрави ги, те не съществуват. Помни единствено, че времето, прекарано с теб, беше най-скъпото в живота ми и споменът за тези часове винаги ме е възпирал, когато, обзет понякога от отчаяние, съм се изкушавал да мисля да създам семейство.

— О, Адам! — По бузите на Фърн се стичаха горещи пречистващи сълзи. Адам ги попи с устни. После я вдигна и безкрайно предпазливо я положи на леглото, сякаш държеше в ръцете си най-безценното съкровище в света.

Двамата лежаха с преплетени тела, задъхани, замаяни от безумното опиянение на изживяната споделена любов.

— Обичам те, Фърн! — прошепна Адам. Горещият му дъх опари кожата й. — Искам да се оженим, веднага когато това е възможно. Искам да съм твой съпруг, приятел, любовник… Баща на твоите деца. Да изживеем заедно всичко, което сме пропуснали заради моята глупост, защото позволих на Ник…

— Остави това, то вече няма никакво значение! — прекъсна го тя, като сложи пръст на устните му. — Вината е толкова твоя, колкото и моя. Виновна съм, защото се страхувах да погледна истината в очите. Ако не беше Креси… О, Адам, още ми се струва, че сънувам!

— Това не е сън, обич моя! Най-после те намерих и никога и никому не бих позволил да ни раздели, до сетния ни дъх.

— Ник ще се опита… — Фърн потръпна при тази мисъл — но не заради себе си, боеше се за Адам. — Той те мрази, Адам, иска да те унищожи. Целият този шум около Браутъновата къща е насочен срещу теб!

— Това въобще не ме тревожи, скъпа! Предполагаемият консорциум, който уж щял да разруши къщата и да построи на нейно място огромен супермаркет, по-скоро съществува във въображението му.

— Как ми се иска някой да купи тази къща и тя пак да стане истинско семейно огнище, каквато е била преди години, когато са я построили!

— Къщата е твърде голяма за повечето съвременни семейства — рече усмихнат Адам. — Макар че… — добави той бавно, сякаш размисляше.

— Какво? — Фърн се надигна и го изгледа с любопитство.

— Току-що ми даде една чудесна идея. — Плъзна поглед по голото й тяло, задържа го върху изваяните й гърди, все още влажни от потта, после — върху тъмния триъгълник, приканващо изпъкващ върху гладката блестяща кожа.

— Ммм… Знаеш ли какво? Да оставим идеите за после, сега ме настройваш към нещо по-практично…

Фърн се разсмя. Чувстваше се тъй спокойна, така освободена от задръжките, сякаш бе с Адам от години и същевременно опияняващо възбудена като лудо влюбена хлапачка на първата си среща с любимия.

— Първо ми обясни за Браутъновата къща! — настоя тя. Като я обсипваше с целувки, Адам сподели хрумването си. — Искаш да кажеш, че ще убедиш градската управа да купи къщата и да я превърне в нещо като изправителен дом за малолетни престъпници? — Идеята на Адам възбуди любопитството й.

— Не съвсем — отвърна той. — По-скоро си представям, че тя ще се превърне в техен дом, където ще имат времето и свободата по друг начин да погледнат на света и на възможностите, които се разкриват пред тях.

— Прекрасна идея! — възкликна въодушевено Фърн. — Но няма да ти е лесно да я осъществиш. Ник ще стори всичко възможно да те извади от градската управа…

— Градският съвет въобще не ме интересува! — натърти убедено Адам. — Всичко, което съм искал от живота, сега е в ръцете ми. Всичко, което съм искал и ще искам от живота, си ти, Фърн! Ти и твоето щастие! То е и мое!