Пени Джордан
И в радост, и в беда (27)

Двадесет и шеста глава

Зоуи имаше почивен ден. В последно време се чувстваше такава обтегнатост между Бен и нея, та бе доволна, че е сама в апартамента.

Всичко беше подготвено, всичко беше решено. Имаше късмет, че точно днес родителите й отсъстваха от Лондон. Каза на Бен, че ще пренощува у дома им. Той я изгледа недоверчиво, после кимна мълчаливо.

Откакто Бен попита дали не се е появил друг мъж, всичко стана по-различно. Понякога й се искаше да се изсмее истерично на абсурдния въпрос и същевременно се чувстваше обидена, вбесена, че той е сляп за нейните терзания. Имаше моменти, когато почти се изкушаваше да му разкрие истината. Нима наистина Бен можеше да помисли, че тя го мами? Нима не знаеше колко много го обича, колко много имаше нужда от помощта му?

Стана от леглото. Очите й се навлажниха. Чувстваше се ужасно зле, цялата трепереше. Надеждата, че ще се успокои, когато вземе окончателно решение, се оказа илюзорна. Напротив, страхът, отчаянието, паниката ставаха все по-силни, заплашваха да я погълнат, да я превърнат в развалина. Често се улавяше да убеждава на глас онова все още неоформено същество в утробата й, че това е единствения начин, по който може да постъпи.

— Трябва да ме разбереш! — изричаше разпалено. — Не мога да си позволя да те обичам! Безсмислено е… Бен има нужда от мен. Не мога да го изоставя точно сега!

Някакъв вътрешен глас обаче я питаше с горчивина защо Бен изобщо не си дава сметка, че точно сега той й е ужасно нужен? Защо вечно тя трябваше да е тази, която да помага, да е опора в трудните моменти?

Затътри крака към банята. Нямаше смисъл да бърза. Бяха й казали да се яви в клиниката някъде към обед. Съблече се, като избягваше да гледа отражението на голото си тяло в огледалото. Все още нищо не й личеше, по-скоро беше отслабнала.

Зоуи докосна с трепереща ръка корема си. Може би го правеше за последен път, може би това беше последната възможност да разговаря с бебето, да се опита да му обясни… Ръката й се сви в юмрук. Бликналите сълзи изгаряха очите й. Как би могла да му обясни защо трябва да унищожи един живот, преди да е започнал истински да съществува? Как да обясни на едно дете, че този, който го е създал, не го иска, че в живота й няма място за него?

Тялото й се тресеше неудържимо, дълбоко вкоренените инстинкти крещяха, виеха, опитвайки се настървено да отхвърлят тези мисли с такава сила и страст, че за момент й се стори, че са успели.

— Не! Не! Няма да ти позволя да го направиш! — прошепна тя с отчаяна ожесточеност.

Вече беше твърде късно да променя решението си. Всичко беше подготвено… организирано…

 

 

Жената на гишето в клиниката посрещна Зоуи със спокойна професионална усмивка, когато тя й каза името си. Дойде една сестра, която я отведе в болничната стая.

— Нали не си закусвала? — попита тя, а Зоуи поклати отрицателно глава. — Добре. Ако обичаш, сега се съблечи. Връщам се след няколко минути, за да те подготвя.

Бавно Зоуи съблече дрехите си. Движенията й бяха автоматични, а погледът и мозъкът й — празни. Облече широката стерилна нощница, която сестрата й остави. Кожата й беше леденостудена. Вцепени се. Дори онзи ужасен тъничък глас, който постоянно я тормозеше, най-сетне млъкна, сякаш беше разбрал, че е загубил битката.

Сестрата се върна в стаята.

— Всичко ли е наред? — попита и хвана ръката на Зоуи. Почисти кожата при свивката с парче памук.

Иглата на спринцовката блесна за секунда, осветена от слънчев лъч, който се прокрадна между щорите.

Зоуи бе приковала поглед в ръката си, когато сестрата я повдигна леко и насочи спринцовката…

 

 

Апартаментът бе горещ, задушен… И някак чужд. Навярно се дължеше на контраста с прохладната искрящо чиста стая в клиниката, помисли вяло Зоуи, докато сядаше.

Лекарят дълго се противеше да я пусне сама вкъщи. Накрая отстъпи пред настояването й. Една сестра я придружи до таксито.

Краката й все още трепереха от слабост, тялото сякаш й тежеше, чувстваше се ужасно уморена. Искаше й се единствено да се свие на леглото и да заспи. Да заспи навеки. Беше твърде изтощена, за да се съблича, нямаше дори сили да изтрие сълзите, които се стичаха по бузите й.

Бен влезе в апартамента. Забеляза чантата на Зоуи, оставена на масата, и забави крачка. Обзе го страх, пронизващ и студен, тялото му се напрегна като струна. Приличаше на дебнещ звяр, надушил някаква опасност.

Разбра веднага, че Зоуи го лъжеше, когато му каза, че ще пренощува при майка си. Зоуи ненавиждаше лъжата — в това беше абсолютно убеден — и почти се изкуши да сложи край на тази криеница, мъчителна и за двамата, като й каже, че знае истината.

Бен се взираше мрачно в ръчната й чанта. Дълбока бръчка се вряза в челото му. Защо Зоуи се бе прибрала, след като очевидно възнамеряваше да прекара нощта с любовника си. От спалнята долетя тих шум, наподобяващ стон, и той се вцепени. Усети, че му се гади, когато една невъзможна мисъл проблесна в съзнанието му. Не, не бе възможно да го е довела тук… в дома им… в тяхното легло…

Бен гледаше втренчено открехната врата на спалнята. В душата му се бореха две противоречиви чисто мъжки чувства. Първият му импулс беше да влезе вътре и с голи ръце да удуши съперника си, но го възпираше желанието да предпази Зоуи от шока, който неочакваното му появяване би предизвикало. Дълбокото, почти атавистично чувство взе връх, и той прекоси с два скока разстоянието, което го делеше от вратата, и я отвори.

Зоуи лежеше облечена на леглото. Сама… Сама, но не изглеждаше щастлива. По бузите личаха следи от сълзи. Приличаше на тъжно нещастно детенце, помисли Бен, внезапно завладян от смесица от съжаление и нежност. Какво бе станало? Дали онзи мъж, който и да бе той, я беше обидил, изоставил? Затова ли беше плакала?

— Зоуи…

Зоуи отвори очи, в които се четеше паника и ужас. Опита се да се изправи, притискайки с ръка корема си, сякаш искаше да го предпази. От известно време Бен забелязваше този странен маниер у нея.

— Бен… Аз…

— Днес свърших по-рано. — Замълча, после добави, без да иска рязко: — Мислех, че си при майка си.

Лицето й пребледня, после се изчерви, в очите й бликнаха сълзи. С огромно усилие на волята Бен преодоля неудържимия импулс да се хвърли към Зоуи, да я притисне в обятията си, да я утеши, да й каже, че онзи мъж, който бе посмял да я обиди, ще съжалява горчиво, да й каже колко много я обича и никога, никога не би я наранил…

Не го направи. Вместо това седна на ръба на леглото, обърнат някак настрани, сякаш се боеше да срещне погледа й.

— Зоуи, не е възможно да продължаваме така! — каза тихо той, като се стараеше да овладее треперещия си глас. — Виждам, че си нещастна. Какво се е случило? Кажи, какво не е наред?

Зоуи почувства, че няма сили да мълчи. Искаше да го предпази в името на тяхната любов, ала борбата, която беше водила със себе си, със съществото в утробата си, я бе изчерпала докрай. Очите й се плъзнаха уморено по широките му мускулести рамене, по едрото му здраво тяло. Изглеждаше тъй силен — мъж, на когото една слаба жена можеше да се опре… Но колко често външността мамеше!

Тя стисна очи, изви глава встрани и пое дълбоко дъх.

— Бременна съм.

Завладя я странно спокойствие. Нямаше ги угризенията, тревожните въпроси дали постъпва правилно, беше й безразлично как ще се почувства Бен, как ще реагира. Изпита всичко това в клиниката, в момента, в който сестрата приближаваше спринцовката към вената й. Беше й нужна някаква частица от секундата, за да осъзнае, че няма да го направи, че никога не е искала да унищожи живота, който носеше в себе си.

— Бременна?! — Бен се обърна рязко и прикова очи в нея. — Как… Откога?

— Трети месец — отвърна тя с безстрастен тон. — Бен, аз няма да го махна — добави малко по-твърдо. — Съжалявам, но не мога да го направя… Опитах се…

— Какво?

Нотките на ужас, почти на отвращение в гласа му се забиха като нож в сърцето й. Болката беше толкова силна, че дъхът й спря, а тялото й се разтърси конвулсивно.

— Съжалявам! — повтори тя с треперещ глас. — Няма смисъл да ме увещаваш… Аз… Сигурно не е още късно да намериш някой, който ще ме замести в хотела. Противно ми е, че те изоставям, Бен, но…

Бен не я слушаше, забеляза Зоуи. Лицето му бе станало сурово, непроницаемо.

— Защо не си ми казала досега? — попита рязко той.

— А имаше ли смисъл? — сви вяло рамене Зоуи. — Знаех как ще реагираш. Ти винаги си казвал, че не искаш деца…

— И двамата не искахме сега деца — вметна остро Бен.

— Не, не искахме… Затова се опитах да го махна… Но не можах. Мислех си, че ще е лесно — аборт и край, всичко ще бъде постарому. Не е така. — За първи път Зоуи го погледна. В очите й блестяха сълзи. — Не ти казах, Бен, защото не исках да те обременявам с тревогите си. И без друго знаех какво ще кажеш… Трябваше да взема своето решение…

— „Своето решение“? Когато става въпрос за нашето дете, за нашия живот?

— Няма да ме накараш да променя решението си — промълви тя, вперила очи в него. — Няма да ме принудиш да абортирам, както искаше да принудиш Шарън!

— Това ли си помисли? — Гласът му трепереше от гняв и възмущение. — Че ще те накарам да махнеш детето?

— Щеше да го направиш с Шарън…

— Шарън е само на шестнайсет години — едно безотговорно дете като бащата на бебето. И двамата не бяха готови да бъдат родители, а ние сме възрастни хора, Зоуи, не деца! — Бен въздъхна. — Как не разбираш? Аз те обичам! Да, признавам, че още не бях мислил за деца, но след като това е станало, не мога да избягам от отговорността. Тя е наша, обща.

— Не ти казах, защото те обичам! Не исках да те тревожа…

— Аз също те обичам, Зоуи, но ти изглежда смяташ, че моята любов не е тъй силна. Мислиш си, че аз самият не съм достатъчно силен, за да поема на плещите си тежестите, отговорността, които животът ни поднася. Не знаех, че изглеждам така в твоите очи. — Устата му се сви с горчивина. — Казала ли си на някой? На майка си?

Зоуи поклати мълчаливо глава.

— Сигурно ще бъде доста изненадана, като научи, че след шест месеца ще става баба. Както и майка ми. — Бен се надигна от леглото. — Няма да те убеждавам, че съм искал това дете — продължи той, като се наклони към нея. — Станалото, станало. Ти чакаш бебе и двамата по равно носим отговорност. Това не променя чувствата ми към теб. Искаше ми се само… — Замълча. Погледът му стана мрачен. — Искаше ми се да ми имаш малко повече доверие… Да вярваш, че можеш да разчиташ на мен, независимо от това какви са чувствата ми към детето.

Бен се изправи уморено. Зоуи внезапно осъзна колко дълбоко го беше наранила с мълчанието си.

 

 

— Зоуи, миличка, зная, че бременността невинаги е лека, но… — Зоуи я погледна и нотките на упрек в гласа на Хедър мигновено изчезнаха. — Какво има, скъпа? Не се ли чувстваш добре?

— Не, мамо, добре съм. — Трудно щеше да й бъде да убеди майка си. Знаеше, че изглежда уморена, изнервена, знаеше и причините. Не бременността й тежеше. Измъчваше я чувство за вина, не беше щастлива.

И не че Бен показваше с нещо, че е сърдит или съжалява за случилото се. Напротив, той постоянно демонстрираше загриженост, доказваше, че е онзи силен мъж, на когото можеше да се опре. За съжаление обаче това не й носеше успокоението, за което бе копняла в началото на бременността, когато не се осмеляваше да сподели с него. Бен твърдеше, че я обича, настояваше, че макар и да не е искал деца, сега нещата са различни, ала наистина ли беше искрен? Не го ли казваше само, за да й замаже очите?

— Струва ми се, че в последно време не прекарваш много време с Бен — изтръгна я гласът на майка й от мрачните й мисли. — Не искам да се меся, но трябва да внимаваш да не изолираш Бен. Не позволявай мисълта за новия живот да го изтласква настрани.

— За бога, мамо, моля ти се, престани да ме поучаваш! — Зоуи се надигна нервно. — Остава само да ми кажеш, че трябва да съм много благодарна, че Бен все още е с мен! Ние…

— Никога не бих казала подобно нещо! — запротестира майка й. — Познавам независимия ти характер, но тази самостоятелност понякога може да се възприеме като отблъскване. Не допускай бебето да те завладее дотолкова, че Бен да заживее с чувството, че не ти е нужен вече. — Хедър се изправи. — Трябва да си ходя. В осем имам среща с баща ти. Поканена съм на вечеря по случай успешното започване на курса. Горкичкият ти татко! — добави тя с усмивка. — Мисля, че му се струпа много. Тъкмо посвикна с мисълта, че ще има работеща съпруга, а сега изведнъж ще става и дядо. Впрочем, как вървят нещата с хотела? Отдавна не си споменавала нещо за него.

— Не знам… — отвърна Зоуи с безразличие. Всъщност хотелът като че ли бе престанал да я интересува. — В последно време обикновено Бен се среща с Клайв. Изглежда всичко върви нормално.

Майка й не беше права да я упреква, че не обръща достатъчно внимание на Бен, си каза с раздразнение Зоуи, когато Хедър си отиде. Естествено, обичаше още Бен, но някак неусетно нещата между тях се бяха променили. Не би могло да бъде и другояче. Изпитваше угризения, чувстваше се нещастна, защото, за разлика от нея, Бен не бе избрал свободно да е баща. Тя взе решението и за двамата. Макар че не го показваше, Бен навярно вътрешно я упрекваше за него.

По-миналата нощ той се върна от работа късно след полунощ. Тогава тя го укори, че нарочно закъснява, за да не бъде с нея.

— Зоуи, работя извънредно, защото ще ни трябват пари — й бе отвърнал мрачно той. — Когато се роди бебето…

— Когато бебето се роди, ще имаме хотела и от него ще печелим по-добре! — прекъсна го нервно тя. — И не е нужно да се правиш на мъченик, разбра ли?

— Знам, един мъченик вкъщи стига.

После, когато я завари в банята да плаче, й се извини за резкия тон, настояваше да не се разстройва, да мисли за бебето… Тя се бе изсмяла истерично. Изкушаваше се да изтърси, че той ще се радва, ако се случи нещо и загуби бебето като Шарън. Някак си успя да преглътне злъчните думи и не заради Бен, а заради бебето. Не искаше да предизвиква съдбата с нищо.

Зоуи се чудеше колко много се беше променила за някакви си месеци. Онази млада, самоуверена, дръзка до безразсъдство жена й се струваше толкова далечна. Майка й бе констатирала със съжаление промяната, ала Зоуи не съжаляваше. По-рано бе твърде егоистична, лекомислена, сякаш се плъзгаше по повърхността на живота. Сега всичко беше различно. Сега носеше отговорността за друг живот.

Всеки ден правеше леките гимнастически упражнения, които й препоръчаха в клиниката. Четеше всичко, което й попаднеше за бременността и раждането. Избираше само храни, полезни за бебето, решена да поправи онова ужасно зло, което едва не стори.

Сети се, че снощи четеше много интересна статия в едно списание, когато майка й й позвъни, за да я пита дали можела да намине. Ядосана, започна да търси списанието, за да дочете материала. Майка й наистина я учудваше с небрежното си отношение към появата на бебето. Е, ако не беше толкова погълната от плановете си за работа… Нищо чудно, че баща й се чувстваше малко изоставен. А тя, майка й, имаше нахалство да я обвинява, че не обръщала достатъчно внимание на Бен!

Зоуи забеляза списание върху купчина писма, оставени на шкафа. Дръпна го доволна, но пликовете се посипаха на пода. Така или иначе, повечето бяха за боклука, си каза тя, като се зае да ги събира от земята. Едно писмо между брошурите привлече вниманието й. Беше от Клайв. Посегна да го остави върху купчината с другите писма, но после промени намерението си. Извади го от плика и го зачете, отначало бързо, а после все по-бавно и по-бавно сякаш не можеше да възприеме съдържанието му. Клайв пишеше, че ще трябва да се откажат от хотела. Проблемът не беше само в получаването на разрешение от общината. Той бил размислил и му се струвало неблагоразумно да поема един скъпо струващ риск, при положение, че при сегашната рецесия, все по-голям брой подобни провинциални хотели фалирали.

Забила празен поглед в отсрещната стена, Зоуи отпусна безпомощно ръката си, в която стискаше писмото, и седна върху изтръпналите си крака. В нея се надигна гняв. Гняв и страх. Как смееше Бен да премълчи пред нея за писмото? Край на хотела… Край на надеждите за сигурен доход, който щеше да им трябва за бебето… Край на всичко…

Беше някъде към два часът след полунощ, когато Бен най-после се прибра от работа. В момента работеше в един ресторант, в който се организираха специални вечери с програма, затова оставаха до късно. Заплащането бе добро, бакшишите солидни, й беше казал Бен, когато веднъж тя се оплака, че закъснявал всяка нощ.

Бен влезе в спалнята. Вървеше тежко, уморено. Съблече якето и прекара пръсти през косата си. Изглеждаше някак остарял, прегърбен, а раменете му бяха увиснали.

— Зоуи! — извика напрегнато той, като забеляза, че е будна.

— Защо не ми каза за писмото на Клайв?

— Бих ли посмял да ти кажа? Не исках да те тревожа — отвърна той с горчивина. — Нали аз съм слабия, зависимия, а ти — силната, решителната?

Зоуи настръхна. Бен никога нямаше да престане да я упреква, че е решила да запази бебето, при всичките му клетви колко я обича.

— Не си длъжен да оставаш с мен, разбра ли? Ще съумея да се оправя и сама!

Дори като изричаше тези думи, съзнаваше, че не казва истината. Бен мълчеше, очите му святкаха гневно. Наклони се през леглото към Зоуи и процеди ожесточено:

— Не се съмнявам, че ще справиш сама! Само че аз не мога без теб, признавам го, по дяволите! Може да си мислиш, че съм слаб, зависим… Съжалявам, ако смяташ, че съм само едно допълнително бреме на плещите ти, но… — Бен млъкна изведнъж, виждайки как сълзите се стичат по бузите на Зоуи, изстена като ранен звяр и я прегърна. — Господи, Зоуи! Какво става с нас? Обичам те! Обичам те безкрайно и не бих понесъл да те загубя!

Трепереща, Зоуи се вкопчи в него и каза нещо, което винаги бе смятала за невъзможно да произнесе:

— Толкова ме е страх, Бен! Ужасно се страхувам! Какво ще стане с нас? Какво ще правим?

— Не ме отблъсквай, Зоуи! — Бен я целуна страстно. После притисна нежно корема й с едрите си длани, повтаряйки отчаяно: — Моля те, не ме отблъсквай!

Тази нощ за първи път, откакто беше забременяла, те се любиха с откровена жар и страст, както преди. После, докато Зоуи лежеше в тъмното с отворени очи, Бен докосна нежно ръката й и промълви:

— Не се тревожи, скъпа! Всичко ще се оправи.

Да не се тревожи? А как щяха да гледат бебето в тесния неуютен апартамент? Бен нямаше дори постоянна работа. Лесно му беше да каже, че разбира решението на Клайв…

На следващия ден смяната на Зоуи свърши в четири часа и към шест се добра до къщи. Вратата й отвори Бен, облечен с костюм и бяла риза, която сигурно беше изгладил сам. Зоуи изтръпна, погледна го уплашено, обзета от лоши предчувствия.

— Бях при Клайв — каза спокойно Бен.

Клайв? В душата й замъждука плаха надежда.

— Какво стана? Какво каза Клайв? Да не е решил да промени решението си за хотела?

— Не, няма такова нещо — поклати той глава. — Ти явно не ме слушаш добре — казах, че аз потърсих Клайв, а не обратното. Много мислих за всичко в последно време. Очевидно не е възможно нещата да продължат така…

Зоуи изтръпна. Ето, сега щеше да последва онова, от което толкова се боеше. Най-накрая Бен щеше да изплюе камъчето. Щеше да й каже, че да е баща е непосилно бреме, което тя му е стоварила върху гърба, вземайки сама решението за бебето. Щеше да й каже…

— Зоуи, кога най-после ще се научиш да ми вярваш? — попита той, но не с гняв, а с болка в гласа. — Можеш ли да разбереш как се чувствам, когато виждам, че ме смяташ неспособен да приема реалностите на живота, че имам нужда някой да ме закриля? Зная, че виновният съм аз, защото несъзнателно съм ти го внушавал, но цял живот е трябвало да бъда някому опора. Сигурно затова…

— Знам, Бен, и аз не искам да съм като тях! — разпалено изрече Зоуи. — Искам да сме равни във всичко. Помниш ли, като ми каза, че бебето ще провали живота на Шарън? Не исках ти да смяташ, че заради нашето бебе си провалил живота си, затова отчаяно желаех да променя нещата, но просто не успях. То беше по-силно от волята ми… Дори това да означава, че ще те загубя… — Млъкна, поклащайки ожесточено глава. — О, не, не! Разбираш ли, това не значи, че те обичам по-малко от него! Просто е различно. Кой би обичал, кой би закрилял това малко беззащитно същество, ако не аз?

— Това бебе е и мое — натърти Бен. — Макар понякога да се питам дали не предпочиташ то да е само твое? Като виждам как се опитваш да ме изолираш, ми се струва, че нямаш нужда от мен.

— О, Бен, не е така! Съжалявам, че се държах така, съжалявам, че бях толкова нечувствителна към теб! Обичам те, Бен! Обичам и малкото същество в мен! Точно затова досега съм казвала, че не искам деца. Не защото няма да ги обичам, а защото бях сигурна, че ще ги обичам много.

Бен я наблюдаваше мълчаливо. Изглеждаше уморен и остарял и въпреки това, внезапно й се стори, че отпуснатите му рамене са станали по-широки, по-силни. Зоуи отвори уста. Понечи да го успокои, да му вдъхне кураж, че все някак ще се оправят, но вместо това попита колебливо:

— Сега какво ще правим, Бен?

Той й се усмихна, отначало плахо, но после доволната усмивка на хлапе, което се гордееше със себе си, озари лицето му.

— Ще си намерим малък ресторант, на разумна цена. Обещавам ти да вложа цялото си умение и старание, за да го превърна твърде скоро в предпочитаното място на отбрани гастрономи. Няма да се учудя, ако някой ден се обади лично принцеса Даяна и поиска да й запазим маса за обяд! О, за малко да забравя! Ще търсим ресторант, до който да има просторно жилище и непременно малка градинка. Бебета, пък и децата, имат нужда от градинки. Клайв се съгласи с мен, че предложението ми има всички предпоставки да успее и обеща да ни окаже финансова поддръжка. На връщане от Клайв се отбих в няколко агенции за недвижими имоти да видя какво имат под ръка. Знам, че не е лесно да намерим това, което търсим, но няма да се предаваме, нали?

— О, Бен, защо не си ми казал нищо досега? Сигурна съм, че не ти е хрумнало ей така, внезапно.

— Така е — съгласи се той. — Още когато ми каза за бебето, разбрах, че трябва да си намерим по-подходящ дом. Ти беше щастлива в нашия малък апартамент, но със сигурност щеше да искаш най-доброто за детето. Както и аз… Нямаше да сме хора, ако не се стремяхме към това, така ли е?

Някакво безкрайно топло чувство заклокочи в гърдите на Зоуи и я заля като гигантска вълна. Радост, обич, облекчение и благодарност се смесваха в едно опияняващо усещане. Над всичко беше любовта — не само нейната любов към Бен, нито само чувството, че е обичана, а онази всепоглъщаща всесилна взаимна обич и обичта към тяхното дете.