Пени Джордан
И в радост, и в беда (18)

Седемнадесета глава

— Ти ли си, Елинор?

Елинор неволно трепна, като чу звучния провлечен глас на бившата жена на Маркъс.

— Цял ден се мъча да се свържа с Маркъс, но него все го няма. Имал среща с някакъв клиент. Човек започва да си мисли, че някой, когото даже не познава, е по-важен от собствената му дъщеря!

„Джулия е скарана с логиката“, веднъж й беше казал Маркъс и Елинор започваше да го разбира.

— Какво й е на Ванеса? Да не е болна? — попита тя.

— О, не, не е болна. Става въпрос за друго. Налага се да замина за Лос Анжелис по-рано от планираното, по-точно в събота сутринта. Затова в петък Маркъс трябва да дойде да я вземе. Детето не може да пътува с влака. Ще трябва да си вземе повече неща за няколко месеца.

— За няколко месеца?! — възкликна ужасена Елинор. Остротата в гласа й едва ли можеше да остане незабелязана от Джулия.

— Е, нали Маркъс се съгласи за лятната ваканция? Не мисля, че чак толкова ще ви притесни, ако дойде две-три седмици по-рано.

— Ами училището? — опита се да възрази Елинор.

— Всичко е наред, разбрахме се с директорката. Учителите ще й възложат курсови работи, които ще подготви вкъщи. Пък нали срокът скоро свършва. О, забравих да ти кажа, Ванеса е поканила и една приятелка… — добави нехайно Джулия и побърза да се сбогува. — Прощавай, Елинор, но не мога да говоря дълго. Имам да върша безброй неща преди заминаването. Нали няма да забравиш да предадеш на Маркъс в петък да прескочи за Ванеса?

 

 

— Не може да ни погоди такъв номер, Маркъс! Не бива да й позволяваш! — Елинор изглеждаше направо отчаяна, когато му съобщи за обаждането на Джулия. — Добре, съгласил си се за лятото, но това вече е прекалено!

— Слава богу, че момчетата ще отсъстват известно време…

— Как не разбираш, Маркъс, в какво идиотско положение изпадам? Те ще си помислят, че бързам да се отърва от тях, за да направим място на Ванеса и приятелката й. Не, не, това е прекалено! Имам толкова работа, изостанала съм с преводите, трябва да наваксвам, пък и къщата… Тази седмица ще ми се наложи два пъти да пътувам дотам. Архитектът смята, че ще има проблеми с разширяването на кухнята. Май няма да е възможно да се бутнат всички вътрешни стени, както исках. Били носещи или нещо такова… Времето си лети, а работата никак не напредва. — Прокара уморено пръсти през косата си и добави: — Освен това, надявах се да посветим тази седмица на себе си…

— Така ли смяташе? — изгледа я скептично той. — При толкова задачи май нямаше да ни остане много време… Какво става с Луиз, обаждала ли се е скоро? Докъде стигнахте с ликвидацията на фирмата?

— Писа ми, че е получила писмото с подробности за срещата в агенцията, от която наехме офиса. Трябва ми и нейния подпис на няколко чека. Слава богу, че сега поне имам телефонния й номер. Ще се опитам да се свържа с нея… — рече неуверено Елинор и започна да хапе нервно долната си устна.

— Имам по-добра идея! Защо не накараш посредника и всички, на които им е нужна, да се свържат директно с нея, а не ти да се нагърбваш с допълнителни задачи? Разбери го, Нел, не можеш да огрееш навсякъде! — троснато натърти той. — Пък и така ще ти остане малко време и за други работи.

Други работи? Като например да се грижи за Ванеса?

— Прав си, не мога да огрея навсякъде — съгласи се, обръщайки нещата на шега. — Затова момчетата все си търсят липсващия чорап. Да, това ме подсеща, че трябва да им стегна багажа преди петък. Тук ще настане такава лудница, че…

— Трябваше да кажеш на Джулия, че не можеш да приемеш Ванеса отсега — хладно я прекъсна Маркъс.

— Какво говориш? Как можех да й кажа такова нещо?

— Много просто, казваш й, че в момента ни е невъзможно да приемем Ванеса и следователно ще трябва да отложи заминаването си за по-късна дата, както се бяхме уговорили. Ти обаче си се съгласила и вече е твърде късно да променяме нещата.

— Съгласила съм се! — избухна Елинор. — А какво друго ми оставаше? Може би, ако все пак те беше открила и разговаряла с тебе… — Млъкна изведнъж, стъписана от себе си.

Какво й ставаше? Какво им ставаше и на двамата в последно време? Какви ги вършеха? В общуването им тегнеше някакво постоянно напрежение и раздразнение, които в никакъв случай не се дължаха само на предстоящото натрапено гостуване на Ванеса и приятелката й. Елинор имаше чувството, че Маркъс се затваря в себе си, обръща гръб на хилядите досадни, неприятни проблеми, свързани с местенето им, и като че ли умишлено прехвърля всичко на нея. Ето и сега — изкара я едва ли не виновна, че е отстъпила пред безцеремонността на Джулия. Като че ли можеше да стори нещо друго!

В крайна сметка намери някакво решение. Обади се на Мери с молба, ако е възможно, да вземат децата в петък. За щастие, можеха да пътуват ден по-рано. В четвъртък работи до полунощ — беше обещала на един клиент да му предаде превода в петък. Петъчният ден мина в стягане на багажа на Том и Гавин и подготовка на стаята за Ванеса и приятелката й. Следобед се обади архитектът, за да й каже, че през следващата седмица трябва непременно да се срещнат. Елинор прехвърли наум седмичната си програма. Единствената възможност беше да вземе със себе си Ванеса и приятелката й. Можеше да се окаже не чак толкова лоша идея. Ванеса щеше да види къщата и имаше надежда да спре да се опъва за преместването.

Ванеса, момчетата, в известна степен даже Маркъс… Защо, по дяволите, никой от тях не виждаше и не оценяваше онова, което тя се опитваше да направи?

Когато в петък вечерта махна за сбогом на момчетата, Елинор призна пред себе си, че направо е смешно да се чувства засегната от искреното въодушевление, с което синовете й посрещнаха баба си и дядо си. Преди това беше казала на Том за идването Ванеса, но той само сви безразлично рамене и заяви, че това изобщо не го интересува, добавяйки възбудено:

— Дядо ни писа, че ще строи нов навес в градината и ние ще му помагаме!

Късно вечерта се появи Маркъс с двете момичета. Като видя приятелката на Ванеса, Елинор усети, че сърцето й се сви. Момичето изглеждаше поне две години по-голямо от Ванеса. Дебел пласт грим покриваше лицето й, а погледът й беше прекалено дързък и циничен за дете на нейната възраст. Късата пола и прилепната блуза бяха толкова безочливо предизвикателни, че Елинор изпита по-скоро неудобство, отколкото възмущение. Очевидно момичето разбра това, защото изгледа нахално и враждебно Елинор.

Маркъс изглеждаше ядосан и напрегнат. Остави куфарите им на пода. Приятелката на Ванеса се присламчи към него и му благодари с лукава двусмислена усмивка.

— Ела, Саша, моята стая е на втория етаж — извика я Ванеса и се запъти към стълбите, подминавайки Елинор сякаш изобщо не съществуваше. Приятелката й отправи последен похотлив поглед към Маркъс и я последва.

— Не искам да слушам нищо! — предупреди Маркъс, когато най-сетне се прибраха с Елинор в спалнята. — И не забравяй, че ти се съгласи да ги приемеш.

Елинор се чувстваше твърде уморена, за да спори с него.

Уикендът се оказа истински кошмар. Като капак на всичко в неделя вечерта Ванеса се заключи в стаята си и демонстративно наду касетофона до дупка, защото отказаха да я пуснат със Саша на дискотека. Накрая Саша обяви със снизходителна усмивчица, че също си остава вкъщи, щом те не позволявали на приятелката й да се повесели. Изглежда всичко това я забавляваше, забеляза Елинор. От случайно подхвърлените реплики стана ясно, че Саша е съвсем отскоро в училището на Ванеса и че е настанена за отглеждане в приют от общината.

— Заради новия приятел на мама. На нея не й беше приятно, че той ме харесва, затова подаде молба в кметството. Каза, че вече не била в състояние да ме контролира — заяви с подчертано безразличие момичето.

Елинор си зададе уместния въпрос доколко Джулия бе запозната с тези подробности от живота на новата приятелка на дъщеря си.

В понеделник сутринта Елинор не бе наясно как щеше да изкара до края на седмицата. Комбинацията от враждебното пренебрежение на Ванеса и агресивната сексуалност на Саша определено започваше да я изважда от релси. Когато каза на Ванеса, че им предлага да я придружат на срещата й с архитекта, момичето веднага се опъна:

— Виж какво, не сме деца и не е нужно по цял ден да ни надзираваш като пазач. — Саша прошепна нещо на ухото на Ванеса и двете се разкискаха. — Освен това не си ми майка — продължи предизвикателно Ванеса. — Така че не съм длъжна да изпълнявам това, което ми кажеш!

За момент Елинор се изкуши да й отвърне, че и тя съвсем не беше длъжна да търпи грубото й отношение, дори присъствието й, но се овладя и рече търпеливо:

— Бих се радвала да дойдеш с мен, Ванеса. Мисля, че ще ти е приятно да видиш къщата. Ако искате, можем да се отбием някъде да хапнем.

— Хм… Не знам… Какво ще кажеш, Саша?

— Отде да знам? — Момичето изтегли дъвката от устата си и сви рамене. — Може да е гот… Къде е тая къща?

— В Уилтшир — отвърна Елинор с възможно най-любезен тон. — В околностите на едно красиво провинциално градче.

— Провинциално… Боже мой! Никога не бих се навила да се преместя от тази страхотна къща в провинцията! Там е ужасно тъпо!

 

 

— О, това ли е красивото ти градче? — попита презрително Ванеса, като огледа градския площад.

— Да, това е Евъндейл. — Елинор си наложи да запази самообладание. — Можем да обядваме в местната кръчма. Построена е още през петнадесети век и…

— Май и тия са оттогава — грубо я прекъсна Саша, като посочи две момичета, застанали на отсрещната страна на площада. — Какви смотанячки! Виж им само дрехите!

— Защо не хапнем нещо в бара? — запротестира Ванеса, когато Елинор ги поведе към помещението, в което бяха масите.

Няколко групички мъже и младежи шумно разговаряха в бара, но дори и да ги нямаше, Елинор винаги би предпочела спокойния уют на трапезарията. При предишното си идване в Евъндейл обядва тук и келнерът, който я позна, я поздрави със стеснителна усмивка. Беше младо момче, очевидно малко нервен, но се държеше много мило и вежливо. За разлика от двете момичета, които си шушукаха и се кискаха доста неприлично. Елинор имаше всички основания да подозира, че младежът, който ги обслужваше, е обектът на шегичките, които толкова ги разсмиваха.

Въздъхна с облекчение, когато най-после обедът привърши. Момичета се изнизаха към тоалетната, а тя остана да плати сметката. Имаше някакво объркване какво точно са поръчали. Нищо чудно — поне десетина пъти момичетата променяха поръчките си. Така че мина близо четвърт час, докато накрая оправят сметката. Елинор плати и тръгна да излиза, озадачена, че Саша и Ванеса още не са се върнали. Забърза към вратата, отделяща трапезарията от бара, но спря на прага. Ванеса стоеше с чаша в ръка до барплота и разговаряше увлечено с едно момче, облечено от главата до петите в черни кожени дрехи. До нея Саша бъбреше с други две момчета.

Като си наложи да се овладее, Елинор лепна на устните си малко попресилена усмивка, приближи до Ванеса и каза спокойно:

— Готови ли сте? Трябва да побързаме, иначе ще закъснеем за срещата с архитекта.

Слава богу, момичетата я последваха без възражения. Потеглиха към къщата. Елинор изпита угризения, че все пак не поговори с Ванеса, заради самата нея, за опасностите, които криеха подобни запознанства, макар да й се струваха най-безобиден флирт.

Сигурно изглеждаше ужасно старомодна и задръстена в очите на момичетата, въздъхна тихичко Елинор, паркирайки колата пред къщата. Архитектът вече ги очакваше и всички влязоха вътре. Само след няколко минути надеждите на Елинор да спечели благоразположението на Ванеса рухнаха окончателно.

— Длъжни ли сме да стоим тук? Не можем ли да излезем навън? — попита тя нацупена.

Архитектът започваше да нервничи и дори не се опитваше да го крие. Елинор кимна мълчаливо. Момичетата побързаха да се измъкнат, а тя изслуша със свито сърце обясненията на архитекта, че ще е много трудно да се преустроят помещенията, както иска тя.

— Искате да кажете, че не е възможно да разширим кухнята? — попита Елинор.

— Боя се, че не. Стените, които смятахме да разрушим, са носещи. — Замълча за малко, после продължи: — Зная колко ви харесва тази къща — наистина е хубава, но ако трябва да бъда откровен… Дано не ви се сторя прекалено голям песимист, но на ваше място бих помислил сериозно за нещо по-подходящо…

Разстроена, Елинор му благодари и го изпрати до колата. Върна се да заключи къщата, погледна часовника си и се намръщи. Момичета не се виждаха никъде. Беше ги предупредила, че няма да се бави с архитекта. Огледа се наоколо, извика ги по име, но никой не й отговори. Налагаше се да ги потърси. Въздъхна мрачно и пое по алеята.

Миналия път, когато беше тук, успя да се разходи из парка. Остана очарована и възхитена от грижите и търпението, с което е бил подреждан в продължение на години. Макар и позанемарен сега, човек все още можеше да добие представа за предишното му грижливо създавано великолепие. Цветя покриваха като килим земята под дърветата; множество скамейки, дори една беседка, почти незабележима сред зеленината, примамваха разхождащият се да спре и съзерцава възхитен неповторимото великолепие, сътворено от човешката ръка.

Миналия път обаче бе облечена с подходящи дрехи за разходка. А днес изгуби много време и нерви, докато придума момичетата да я придружат, та бе забравила дори да сложи чифт ниски обувки в багажника. Само след десетина метра установи, че обувки с тънки токчета и фин чорапогащник не бяха най-удобната екипировка за подобен род разходки. Огледа ядосана бримката, която се проточи, когато бодилите на една къпина одраскаха до кръв крака й, и продължи навъсена нататък.

Наближаваше онази долинка, обсипана с ириси, която миналия път я бе пленила с неповторимата си красота. Забеляза първа двете момичета, заобиколени от няколко кльощави момчета, облечени в черно. Очевидно тази среща е била уговорена още в бара, защото просто беше невъзможно младежите случайно да са минавали оттук.

Шумът от стъпките й привлече вниманието на групичката и ги накара да се обърнат. Ванеса я гледаше враждебно, готова да се кара, Саша — с презрителна усмивка, а момчетата изглеждаха несигурни и притеснени. Мълчаха и тази тишина й действаше потискащо. Усети нервните удари на сърцето си, стомахът й се сви като че ли й се гадеше, в душата й воюваха гняв и облекчение.

Наистина Ванеса беше дъщеря на Маркъс, но в момента тя бе поела отговорност за момичето. Взирайки се във враждебното напрегнато й лице, почувства угризения, примесени с горчивината от очевидния й неуспех да намери път към разбирателство с доведената си дъщеря.

— Ванеса… — Гласът й беше дрезгав, сякаш й беше трудно да говори. — Не чу ли, че те викам? Какво става тук?

Видя самодоволната усмивчица на Саша и се наруга наум за баналния подход към станалото. Забеляза и цигарата — Ванеса я държеше непохватно в ръката си, за разлика от Саша, която като опитна пушачка, пое дълбоко дима от своята и после бавно го изпусна, впила предизвикателно очи в Елинор.

Момчетата тихомълком започнаха да се изнизват. Ванеса ги съпроводи с поглед, в който се четеше паника. По детски уплашеното й лице накара сърцето на Елинор да трепне от съчувствие, ала отвращението и злобата в очите на момичето, когато се обърна и се втренчи в нея, бързо й напомниха за действителността.

— Ванеса… — започна със спокоен глас, потискайки емоциите, но тя не я остави да продължи.

— Не можеш да ми нареждаш какво да правя! — прекъсна я напушено момичето. — Пък и не правех нищо лошо!

Нищо лошо. Елинор погледна към цигарата, която Ванеса още държеше в ръката си, и каза твърдо:

— Не мисля, че баща ти би одобрил това!

— О, не се съмнявам, че ще му докладваш. Обзалагам се, че си готова да хукнеш още сега, нали? Ако знаеш само как те мразя! Защо ли баща ми се ожени за тебе? Все едно, не можеш да ме спреш да правя каквото си искам. Изобщо не ми пука, че ще ме изпортиш на татко, разбра ли? Ти ни накара да дойдем тук. Тъпо гадно място!

С усилие на волята Елинор преглътна обидните нападки. Помъчи се да запази хладнокръвие и продължи със сдържан тон:

— Знаеш ли какво можеше да се случи? Онези момчета, които не познаваш…

— Та ние просто си говорехме! Какво толкова е станало? — изсумтя Ванеса.

— Трябваше да ме попиташ, преди да си уреждаш среща с тях. Знам, че не съм ти майка, но в момента аз нося отговорност за теб. — Елинор реши да изпревари познатото възражение на Ванеса. — Какво щях да кажа на бащата ти, ако се беше случило нещо?

— О, знам, само това те интересува! Признай си! Какво ще си помисли татко. Изобщо не ти пука за мен! И тайничко ужасно ти се иска аз да изчезна. Някой да ме убие… Кажи си де! Добре…

— Ванеса, знаеш, че това не е вярно!

— Лъжкиня! — процеди през зъби момичето и захвърли ядосано цигарата. — Върви, кажи на татко! Не ми пука, разбра ли?!

Без да каже дума повече, Елинор пое уморено по пътеката. Момичетата я последваха мълчаливо.

Докато пътуваха обратно към Лондон, никой не обели дума. Един-единствен път Ванеса наруши мълчанието, подхвърляйки предизвикателно:

— Предполагам, че сега ще хукнеш да докладваш на татко. Твоя работа, само че нищо лошо не сме правили. Просто си говорехме… Сигурно е вярно онова, което го разправят, че позастаряващите жени стават истерични — добави оскърбително.

— Виж какво, Ванеса… — започна Елинор и спря. При други обстоятелства може би щеше да посрещне думите й с усмивка. Сега обаче се чувстваше изчерпана, виновна за лековерието, с което бе разрешила на момичетата да излязат, без да се замисли за опасностите, дебнещи едно неопитно, но любопитно подрастващо момиче. Затова предпочете да замълчи.

Разбира се, трябваше да каже на Маркъс. Не за да накаже Ванеса, а да я предпази от скритите подводни камъни под измамно невинната повърхност на такива случки.

 

 

Елинор извади от пощенската кутия писмата, които пощальонът бе оставил, докато ги нямаше в Лондон. Момичетата веднага се качиха в стаята на Ванеса и надуха касетофона. Музиката, гърмяща сега отгоре, направо се забиваше в мозъка й. Интересно, колко още щяха да издържат съседите? В най-скоро време ги очакваше да дойдат и да им направят забележка за невъобразимия шум. Може би трябваше да подчертае пред Ванеса, че едно от големите предимства на новата им къща щеше да е точно това, си каза тя унило. Предпочитанията на едно подрастващо момиче към свръхвисоки децибели нямаше да подлагат на изпитание търпението на възрастните им съседи.

Прехвърли писмата, които държеше в ръка, оглеждайки намръщено един дебел плик с френска марка. Предположи, че е от Луиз, която трябваше да й изпрати подписаните документи за окончателното ликвидиране на фирмата, и побърза да го отвори.

Не беше от Луиз, а от Пиер Колбер. Мина доста време от онази среща в офиса и Елинор почти беше загубила надежда, че тя би могла да има някакво продължение. За нейна голяма изненада французинът я питаше дали все още е в сила офертата да поеме част от неговите преводи. Пишеше, че е говорил със съдружничката й, която го уведомила, че вече не работят заедно и понеже напразно се опитвал да се свърже с нея по телефона или факса в офиса, решил да й изпрати писмо на домашния адрес.

Съобщаваше й, че в края на месеца му предстои пътуване до Далечния Изток, затова я молеше да уредят въпроса без отлагане, ако все още проявява интерес към преводите. Би искал да ги посети през следващите десетина дни в централата на фирмата в Прованс, естествено, на негови разноски. Молеше я да го уведоми по телефона, ако възнамерява да пътува.

С треперещи ръце, Елинор остави писмото върху масата. Мислеше, че вече е претръпнала след разрива с Луиз. Смяташе, че ги свързва повече приятелство, отколкото делово партньорство, но това ново доказателство за нейната нечистоплътност отново я разтърси. Един от малкото ангажименти, които Луиз пое след като се разделиха, бе да уреди в пощата обажданията на служебния им телефон и факс да се прехвърлят автоматично в дома на Елинор. Очевидно, противно на уговорката им, тя беше наредила обажданията да се отклоняват на нейния домашен телефон.

Луиз, която владееше отлично руски и арабски, не беше толкова блестяща в преводите на съвременни европейски езици, така че едва ли би могла да се надява на договор с Колбер. Явно съвсем умишлено бе „пропуснала“ да каже на французина номера на домашния телефон на Елинор, давайки му от немай-къде адреса, с надеждата, че няма да успее да се свърже своевременно с нея.

Елинор погледна датата на писмото и въздъхна тежко. Този договор й беше страшно нужен, особено сега, когато покупката и ремонтът на къщата щяха да погълнат много средства. Може би ако Колбер се беше свързал по-рано с нея, щеше да успее да прескочи до Франция за ден-два. Сега обаче… Докато Саша и Ванеса бяха тук, не можеше да мисли за пътуване.

Късно вечерта, когато Маркъс се прибра, му каза за писмото.

— За съжаление, ще трябва да откажа — добави вяло. — Няма да ми е възможно да пътувам тези дни. Как ще зарежа Ванеса и приятелката й… Пък и къщата…

Маркъс я слушаше намръщен. Какво се беше случило с Елинор — жената, в която беше влюбен, жената, за която се ожени? Онази лъчезарна Елинор, която го очароваше със своя смях, с ведрата увереност и бликащия оптимизъм… Онази, другата Елинор винаги намираше време да го изслуша, да вникне в проблемите, които го вълнуваха, да ги приеме като свои. Елинор, която го караше да вярва, че значи твърде много в живота й. А тази, сегашната Елинор, като че ли повече се интересуваше от къщата, отколкото от него. От къщата и от децата. Ванеса, Гавин, Том… Даже вечер в леглото не й излизаха от ума, все нещо трябваше да я тревожи.

Пое дълбоко дъх, за да овладее надигащото се отвътре раздразнение, но вместо това чу изумен собствения си хрипкав невъздържан глас:

— За бога, Нел! Стига с тая къща! Нали целта на проклетата къща беше да облекчи проблемите, а не да ни създава нови!

Стъписан, погледна крадешком Елинор. Лицето й внезапно пребледня. Острите му думи не можеха да не я засегнат. Май прекали. Какво си обещаха, когато се ожениха? Че винаги ще намират време да се изслушват, че в отношенията им винаги ще има толерантност и разбиране… Но напоследък Елинор изглежда не можеше да задели от оскъдното си драгоценно време и за него, му мина през ума, успокоявайки гузната си съвест с онова атавистично мъжко нежелание да си признае, че е сбъркал.

— Забрави за малко къщата! — повтори рязко той. — А що се отнася до Ванеса и приятелката й, повярвай, все някак ще се оправя. В крайна сметка Ванеса е моя дъщеря, както не се уморяваш да изтъкваш.

Враждебният му тон отекна като плесница. Сърцето й се сви болезнено и чак след това усети вълните на надигащия се гняв.

— Какво се опитваш да ми кажеш, Маркъс? Че предпочиташ да ме няма тук?

— По дяволите, Нел, каква муха ти е влязла в главата? Та нали ти се жалваше, че не можеш да пътуваш до Франция заради Ванеса? Просто се опитвам…

— Сигурно си мислиш, че искам да избягам… Да се измъкна като страхливка. Не е вярно! Парите, които ще спечеля от този клиент, ми трябват. Трябват ни, Маркъс! Не искам Ванеса или който и да е да ме обвинява, че аз и синовете ми живеем на твой гръб…

— За бога, Нел, спри, опомни се! Кога съм намеквал подобно нещо? Смятах, че държиш на работата си, защото ти харесва, осигурява ти самостоятелност — не толкова финансова, по-скоро лична независимост. Винаги съм ти се възхищавал и съм уважавал дълбоко този ти стремеж, но никога не съм предполагал, че ще се опиташ да го използваш против мен, за да ме накараш да се чувствам виновен.

— Не аз, а ти ме караш да се чувствам виновна!

— Аз?

— Да, ти! — повтори разлютена тя. — Толкова ти е лесно да ме обвиняваш, че не мога да се справя с Ванеса, но какво мога да направя аз? Ванеса направо не може да ме, гледа, Маркъс, би искала изобщо да ме няма тук. Всеки път, когато се помъча да й подам ръка, се сблъсквам с обидната презрителна враждебност на това момиче. Тя умишлено проваля всяко мое усилие да се почувстваме като едно семейство, а ти с нищо не ми помагаш! Тя ме мрази, защото се бои, че заради мен ще спреш да я обичаш. Тя те обича много, Маркъс, и точно затова се чувства толкова несигурна. Тя…

— Боже мой, ти наистина започваш да си фантазираш! Ванеса не е хлапе. Едно момиче на четиринадесет години няма нужда да стиска за ръчичка родителите си. Зарежи това, Нел, и не се мъчи да стоварваш другиму вината за това, че двете с Ванеса не се разбирате. Може би пък прекалено се стараеш, а тези работи не стават насила. Успокой нещата, остави ги да се уталожат с времето и дори тогава, пак е въпрос на късмет. Не можеш да принудиш Ванеса да възприеме идеите ти за розовото бъдеще, което ни очаква в Браутъновата къща, както не можеш… — Внезапно млъкна. Недовършеното изречение увисна във въздуха.

Елинор преглътна парещите сълзи и го изгледа втренчено.

— Продължавай. — Гласът й беше глух, пропит с болка.

— Нищо, остави това. — Маркъс прокара уморено пръсти през перчема си. — Това дърлене е безпредметно, Нел. Няколко дни раздяла може би ще се отразят добре и на двама ни. Ще имаме време спокойно да поразмислим…

— Значи според теб аз съм виновна?

— Стига, Нел, за бога! Исках да кажа, че съм затънал до гуша в работа, просто не ми остава време да мисля за нищо друго. Последното ми дело… — Маркъс изпъшка нетърпеливо. — Господи, чувствам, че не издържам! Какво става с нас, Нел? Какво ти става?

— На мен какво ми става?

Защо отново тя трябваше да се чувства виновна, отговорна за всичко, което нарушаваше хармонията, помрачаваше онази прекрасна близост, някогашното усещане, че проблемите на другия са и твои? Ядът отстъпи бавно пред едно мъчително униние. Униние и страх… Страх от какво?

— Нел, виж, опитвам се само да улесня нещата — рече Маркъс. В гласа му се прокрадваше умора… Или отегчение? — Искаш да заминеш за Франция, но казваш, че не можеш заради Ванеса, а когато ти предлагам аз да се грижа за нея, започваш да ме обвиняваш, че искам да се отърва от теб… Получава се някакъв абсурд.

Елинор отмести поглед настрани. Как можеше да му каже, че не иска да го остави сам с Ванеса, защото… Защото какво? Защото се боеше, че дъщеря му може да го настрои против нея? Сякаш че тя самата не правеше достатъчно за това… И защо изведнъж реши, че любовта на Маркъс е отслабнала, че едно дете е в състояние да я подкопае?

— Нищо не разбирам, Нел. Правя го уж за добро…

Елинор затвори очи, поемайки дълбоко дъх. Ужасно й се щеше да спре бликналите сълзи, изгарящи затворените й клепачи.

— Извинявай, Маркъс. Аз просто… — Тръсна глава и продължи. — Сигурно си прав. И за Ванеса ще е по-добре да остане няколко дни само с теб.

— Нел, чуй ме! Не го правя за Ванеса, а заради теб!

— Защо добрите вести като че ли вечно идват в най-неподходящо време? — На устните й заигра измъчена усмивка. — Имам такава нужда от този договор, а трябва и да съм тук. Къщата… — Млъкна, улавяйки отронилата се въздишка на досада от гърлото на Маркъс. Внезапно усети огромна празнота в гърдите си. Празнота, тежаща като воденичен камък. Дали и Маркъс не се опитваше да скрие като нея чувства, които го измъчваха? Болка, огорчение, обида…

После в леглото се любиха, ако мълчаливото механично съвкупление можеше да се нарече така. Елинор остана дълго да лежи по гръб, с отворени очи, вперени в нищото. Чак когато чу равномерното дишане на Маркъс, даде воля на сълзите. Горещите солени капчици се стичаха по бузите й и мокреха възглавницата.