Пени Джордан
И в радост, и в беда (8)

Седма глава

— Маркъс, мисля, че най-после успях да намеря подходяща къща.

От три дни Елинор разполагаше с подробности около Уилтширския имот, но очакваше да остане насаме с Маркъс, за да обсъди този въпрос с него. Тя си даваше сметка, че е раздразнен не само от смущаващото съобщение на Джулия, че той ще трябва да обезпечи дом за дъщеря им докато бившата му съпруга е в Америка, но също и от усложненията около новия случай, по който работеше, и който отнемаше времето и вниманието му.

Още преди да се оженят, Елинор знаеше, че работата е не само средство за преживяване, а и истинско удоволствие за него. Знаеше също, че когато е увлечен от определена работа, тя го поглъщаше изцяло и изискваше много търпение от страна на партньора му.

Джулия не е могла да приеме, че понякога работата изисква пълното му себеотдаване, и това е водило до непрекъснати скандали. Преди да се ожени за Елинор, Маркъс не бе скрил от нея този аспект на характера си.

Като мъдро се насили да остави настрана магнетичното привличане помежду им, Елинор си зададе въпроса дали би могла да приеме важността на работата му и да живее с нея. Не под влиянието на силните си емоции, породени от неочакваното й влюбване и от взаимността на любовта, а във всекидневието на годините съвместен живот, които им предстояха — тогава, когато силната страст неизменно щеше да утихне и светът щеше да придобие по-прозаична окраска.

Реши, че би могла. В крайна сметка, бе жена в края на трийсетте, вече открила за себе си не само важността на финансовата независимост, но и вълнението, удовлетворението от самостоятелното постигане на нещо.

Та нали отначало, когато стартираше в своя бизнес, и тя самата работеше по цели нощи! Нима тогава не бе погълната от това, което вършеше, така че забравяше за всичко останало?

В един идеален свят навярно мъжът и жената биха могли да съгласуват времето на работата си, така че да бъдат заедно през онзи период, когато взаимното им влечение измества всичко друго на заден план. Един свят на разбирателство и хармония, свят, в който и двамата биха могли да оставят всичките си служебни задължения и изцяло да се отдадат един на друг.

За съжаление, в реалния живот съвсем не беше така, мислеше си печално Елинор, докато очакваше отговора на Марк за току-що съобщената от нея новина за къщата — стига той да не се ограничеше само с кимване, както неведнъж се бе случвало в съвместния им живот.

— Марк — настоя тя, — не ме ли чу? Казах, че май съм намерила къща.

— Какво? О, да, извинявай. — Маркъс вдигна глава от документите, които преглеждаше, и й се усмихна.

— Уговорих се да огледаме къщата в събота.

— Тази седмица ли? — намръщи се той.

— Другата събота пристига Ванеса — напомни Елинор. — Освен това ти каза, че трябва да прескочиш до Хага.

— Хага… Трябва да отменя пътуването си. Първо ми предстои да изясня някои неща. Делото на Александър става все по-заплетено. А оглеждането… В колко часа е?

— Към един — отвърна тя. — Така ще имаме повече време, за да стигнем дотам…

— Къде е това „дотам“? Къде се намира тази къща?

— В Уилтшир.

— Уилтшир?! Мислех, че търсим къща в Лондон!

— Да — съгласи се бързо Елинор, — зная, че отначало говорехме за къща в Лондон, но след дълго мислене, Маркъс, прецених, че животът в провинцията има толкова предимства, че се учудвам как не сме се сетили по-рано. Първо, бих могла да работя вкъщи и през цялото време да съм с децата. Те ще имат възможност да учат в местното училище и да си създадат истинска среда. Повече няма да ги развозваме насам-натам през половин Лондон. Освен това ще имаме предостатъчно място в къщата — не само за Ванеса, но и за приятели. А и Уилтшир не е чак толкова далече. От посредническата агенция ми казаха, че от Солзбъри има чудесна връзка с влака до Уотърлоу. Най-хубавото е, че срещу парите си ние ще спечелим доста неща. Разполагам с подробностите, ако ти…

— Елинор, аз… — В този миг телефонът иззвъня и Маркъс млъкна, за да вдигне слушалката, после каза на жена си: — За теб е — Джейд. Виж, аз трябва да вървя — добави и й подаде слушалката. — Но…

— Само да посмееш да се оправдаеш с работа в събота! — предупреди тя и го целуна за довиждане. — Толкова съм възхитена от тази къща! — добави меко Елинор. — Зная, че звучи глупаво, но в мига, в който я видях на снимката, се влюбих в нея. Тя ще стане дом за всички нас. Ще е мястото, където ще бъдем истинско семейство.

Сложи ръка на рамото му и усети как мускулите му играят под кожата. Долови аромата на одеколона му и стомахът й се сви, а тялото й мигновено реагира с чувственост. На устните й се изписа усмивка на задоволство. Колко ли омъжени жени на нейна възраст можеха да се похвалят, че изпитват същото чувствено привличане към съпрузите си и то — в седем сутринта през обикновен работен ден?

В този момент се чуха стъпките на сина й, който се приближаваше към тях. Марк се отдръпна.

— Нел, трябва да…

— Зная, трябва да тръгваш.

А аз трябва да разбера за какво се обажда Джейд, добави мислено, да закарам момчетата на училище, да говоря със счетоводителя и да изберем най-изгодния начин за прекъсване на отношенията ни с наемодателя, да се помъча да направя последните седмици с Луиз възможно най-поносими…

Още преди да успее да стигне до края на нещата, които й предстоеше да свърши, Маркъс вече бе излязъл.

Тя взе телефонната слушалка, долепи я до ухото си и каза приветливо:

— Джейд, извинявай! Маркъс тъкмо излизаше.

— Можеш ли да ми отделиш малко време по обяд? — попита приятелката й. — В края на седмицата заминавам за Ню Йорк, а не сме се виждали цяла вечност.

— Да, мисля, че ще успея да се измъкна. В колко часа и къде да се видим?

Усмихна се, като чу името на скъп представителен ресторант. Уговориха се да се срещнат в един.

Като се отказа от изкушението да се полюбува още веднъж на къщата, Елинор взе каталога с офертите за имоти и го прибра в чантата си като таен скъп талисман. Излезе, качи се в колата си и потегли. От мислите й не излизаше къщата.

Вече бе научила наизуст всичките й допълнителни плюсове — от гаражите до голямата стая занималня, която би била и идеално убежище през влажните зимни месеци, и място, където децата биха могли спокойно да учат.

Представи си тъмнокосите им главици, наведени над учебниците, веселия огън, пращящ в камината, солидните писалища върху лакирания паркет, прозорците с изглед към заснежените ширнали се полета. Представи си също просторната гостна на долния етаж, където двамата с Маркъс с удоволствие биха посрещали и забавлявали гостите си…

В къщата имаше седем спални. Всички те бяха достатъчно големи, за да се ремонтират така, че всяка да има самостоятелна баня.

Това бе задължително както заради гостите, така и заради спокойствието на съвместното съжителство на Ванеса с доведените й братя. Естествено, момичето само щеше да избере как да подреди стаята си.

Когато беше девойка, Елинор се увличаше от исторически романи и мечтаеше да има голямо старомодно легло… Разбира се, мечтата й така и не се сбъдна.

А долу, на първия етаж… Елинор въздъхна щастливо. Долу се намираха гостната, столовата, кабинетът на Марк и накрая — кухнята. Тази кухня би могла да бъде превърната в душата на цялата къща — мястото, където цялото семейство щеше да се събира…

Внезапно изсвири клаксон. Резкият звук отекна в съзнанието й и я върна към действителността. Беше спряла пред поредния светофар, чиято светлина от червена се бе сменила със зелена. Елинор си помисли, че в провинцията светофари имаше само тук-там. Тя пренебрегна нетърпението на шофьора зад нея и спокойно потегли.

Паркира и тръгна към офиса си. Осъзна, че подсъзнателно забавя крачки. Поспря и леко се намръщи. След съобщението на Луиз нещата във фирмата бяха доста сложни. Някогашната близост и приятелство, за които Елинор смяташе, че ще продължат вечно, си бяха отишли съвсем внезапно. Сега отношенията им бяха объркани и Елинор изпитваше парещото болезнено чувство, че е била предадена от приятелката и съдружничката си.

А тя проявяваше непрекъснато растяща неприязън към Елинор. На Елинор не й трябваше психолог, който да й каже, че Луиз подсъзнателно се държи агресивно, за да може да се справи с чувството си на вина.

Освен това Луиз непрестанно подмяташе, че именно нейните езикови умения са изправили фирмата на крака, а приносът на Елинор е едва ли не нищожен в сравнение с нейния. Сега, когато първоначалният шок и болката от постъпката на Луиз бяха поотминали, Елинор си даваше сметка, че ще трябва да полага огромни усилия, за да не се поддаде на дребните заядливи подмятания на съдружничката си.

Мъчеше се да си напомня, че Луиз не е същата жена, с която заедно бяха започнали общия бизнес и с която бяха споделяли часове наред съмнения и тревоги, докато се утвърдят в бранша… Спомни си също как двете с Луиз се смееха… Това беше искрен смях на две жени, свързани със здраво приятелство…

Елинор си даде сметка, че страда. Мислеше за миналото и докато влизаше в кабинета си. Винаги бе ценила приятелите си, а смяташе Луиз за най-близката от тях. Е, може би не чак толкова, колкото Джейд, но с Джейд се познаваше още от студентските им години…

Бяха се запознали във влака, който ги отвеждаше към ново място, нови условия, нови познанства, изобщо — към нов живот. По онова време Джейд не се казваше така.

Името й беше Джанет Ан. Когато Елинор седна на мястото си в купето и погледна към спътничката си, забеляза, че тя се мъчи да чете в люлеещия се влак от тетрадка, надписана с името й с огромни главни букви.

Джанет Ан Хюит.

Тя вдигна поглед към момичето срещу себе си и леко се намръщи. Елинор бе облечена с бледозелен пуловер, изплетен и подарен от баба й.

— Ето това е — промърмори Джейн Ан, като гледаше Елинор втренчено. — Цветът на този пуловер е направо отвратителен. Какво ли те е накарало да го облечеш? Между другото, казвам се Джейд Фъншам. Или поне това е новото ми име, името, с което ще се наричам отсега нататък…

Елинор се усмихна при спомена. Приятелството им с Джейд бе необикновено — двете момичета бяха съвсем различни по характер. Но може би именно тази разлика ги привличаше неудържимо и спои приятелството им завинаги.

Сега Джейд бе нашумяла редакторка и водеща рубрика за мода в луксозно списание. Слаба, почти ефирна, тя винаги се обличаше елегантно, само дето никога не успя да укроти буйните си черни къдрици, които Елинор си спомняше съвсем ясно още от първата им среща.

Абаносовочерната си къдрава коса и мургавата кожа Джейд дължеше на връзката на баба си с чернокож американски изпълнител на блусове, за когото бе разказала веднъж на приятелката си.

Елинор не знаеше дали тази история е истина, или е плод на фантазията на Джейд. Това обаче нямаше никакво значение за приятелството им и деликатната Елинор нито веднъж повече не поде този разговор…

Внезапно усмивката на Елинор изчезна — спомените отстъпиха място на настоящето. Двете с Луиз трябваше да се срещнат със счетоводителя в десет и половина, за да оформят края на партньорството си и да разделят капиталите си.

Счетоводителят обаче закъсняваше и Луиз дойде в кабинета на Елинор, за да й напомни припряно, че преди време съпругът й Пол им е предлагал да го заменят с неговия, който бил много по-оправен.

— Работим с Чарлз от самото начало — подчерта Елинор безизразно.

— И, естествено, той е твой приятел — подметна заядливо Луиз.

Елинор се намръщи, но се въздържа от ядния отговор, който напираше на устните й. Тя спокойно напомни, че решението да наемат Чарлз е било общо и че именно той бе договорил и оформил ипотеката на къщата на Луиз и Пол, от която те толкова много се нуждаеха, за да купят нова по-голяма — според нуждите им.

Това бе услуга, която счетоводителят на Пол или не беше уредил поради липса на заинтересованост, или просто не беше пожелал да стори.

Когато Чарлз най-после пристигна, той се извини за закъснението с автомобилна злополука, която го бе задържала. Както и очакваше Елинор, срещата протече крайно напрегнато. Луиз непрекъснато спореше по всяка финансова точка и обвиняваше Елинор, че партньорството им е било нечестно. Непрекъснато натякваше, че било крайно време да се сложи край на това безобразие.

На няколко пъти Елинор си напомняше, че Луиз се е променила до неузнаваемост под влиянието на Пол — все едно, че слушаше него! Все пак това не променяше нещата. А може би просто не познаваше съдружничката си толкова добре, колкото смяташе първоначално?

Когато обаче Луиз обяви, че запазва името на фирмата за себе си и че смята да нарече така бъдещата си фирма във Франция, Елинор не издържа. Тя напомни, че името е измислено от нея самата, на което Луиз отвърна с такава тирада от обвинения и хули, та Елинор вече бе абсолютно сигурна, че в действителност изобщо не е познавала партньорката си.

Половин час по-късно Елинор седеше в кабинета си и невярващо слушаше счетоводителя, който й разказваше каква невероятна завист е проявявала Луиз към нея.

— Не — отрече спонтанно. — Не е възможно. Та ние бяхме приятелки!

— Добре, но говоря истината. Вие винаги сте била водещата фигура във фирмата, госпожо. Именно вие бяхте генераторът на идеи и ръководителят, който рискуваше с нововъведения, докато Луиз само ви следваше. Наистина, в бизнеса винаги трябва да има ръководители и изпълнители, както и в обществото като цяло, например. И Луиз бе доволна, че вие поехте ръководството. Отначало ви се възхищаваше. Проблемите започнаха по-късно, по времето, когато тя се запозна с Пол. Виждате ли, той е авторитарен тип ръководител и едва ли му се е харесало, че Луиз е подчинена в определен смисъл на вас, а не само на него.

— И смятате, че заради това Пол е развалил нашето партньорство? Че е насъсквал Луиз срещу мен? — невярващо попита Елинор. — Но това е глупаво!

— За съжаление, едва ли ще повярвате колко често е говорил срещу вас. Освен това той не приема съвети лесно. Имах възможността да се убедя в това и разбрах, че неговите финансови съветници виждат нещата доста по-различно от мен… — Замълча за малко, но понеже и Елинор мълчеше, промени темата: — Между другото, как е Маркъс?

— Благодаря, добре е, но е много зает. — Тя прехапа долната си устна. — Всъщност има още нещо, което бих искала да обсъдя с вас, Чарлз. Двамата с Маркъс възнамеряваме да се местим…

— Така ли? — изненада се той. — Последния път, когато го видях, той не спомена нищо такова. Дори каза, че настоящият ви дом е идеален.

— Беше — сухо го поправи тя. — Просто се оказа, че е твърде малък за… всички ни. А и училището на децата е чак в другия край на Лондон. Освен това се налага да освободя тези помещения… — Леко сви рамене. — С Маркъс стигнахме до извода, че сама няма да съм в състояние да осигурявам приходи, достатъчни да покрият наема за този офис, така че няма да имам къде другаде да работя, освен вкъщи. А в дома ни няма стая за още един кабинет. Затова се налага да се преместим в друга, по-голяма къща. Между другото смятам, че вече сме я намерили — сподели тя. — Стискайте палци. В събота ще я оглеждаме.

— О! В коя част на Лондон е?

— Извън Лондон е.

Чарлз се втренчи в нея изумено.

— Извън Лондон?! Няма ли да е далеч? За Маркъс, искам да кажа…

— Няма да му е много далеч. Има чудесна връзка с влака. — Като видя смръщените му вежди, добави: — Хората пътуват всеки ден и то от много по-далечни места, отколкото от Уилтшир…

— Аз… Вижте, госпожо, време е да тръгвам. Мисля, че проявихте голяма щедрост към Луиз, а що се отнася до името на фирмата…

— Сгреших ли, като настоях да го запазя? — неуверено попита тя.

— Не, не! — увери я Чарлз. — А и Луиз не може да се справи сама с този род бизнес. Нито пък Пол…

Елинор отиде на срещата с Джейд в ресторанта по-рано от уговореното време.

В преддверието я попитаха дали има резервация и когато тя каза името на Джейд, веднага бе въведена в залата и обградена с изключително внимание, което я накара да се усмихне.

Когато се настани, Елинор се огледа и забеляза, че в ресторанта имаше много повече жени, отколкото мъже. Представителките на нежния пол бяха облечени по последна мода — очевидно по един или друг начин всички те бяха свързани със света, в който живееше Джейд.

Тя се появи с петминутно закъснение. За малко се задържа на входа на залата. Приглушените разговори замряха и всички се обърнаха към нея.

Джейд бе висока метър и осемдесет и неизменно привличаше вниманието на околните като магнит. Разбира се, това не се дължеше единствено на ръста й. Излъчването й сякаш омагьосваше всички.

Като момиче Джейд често изпитваше неудобство от ръста си и не бе рядкост да чува подигравателни подхвърляния заради него от страна на връстниците си. Това я правеше свита и срамежлива, страхуваше се да бъде център на внимание.

С времето обаче осъзна, че външността й е Божи дар, който се научи да използва, и се гордееше с него.

За разлика от повечето жени в ресторанта, Джейд не бе облечена екстравагантно. Напротив, стилът й на обличане винаги се бе различавал със своята елегантност. Сега носеше семпъл кремав костюм от коприна — дълга до глезените свободна пола и къс жакет — който дискретно загатваше плавните извивки на женственото й стегнато стройно тяло.

Косата й, уникалната й къдрава абаносовочерна коса, както винаги, обрамчваше лицето й като облак от къдрици, които не се поддаваха на никаква фризура.

Елинор наблюдаваше как приятелката й се приближава с величествената си грациозна походка, как кима на познати — също като кралица на придворните си. Когато най-сетне стигна до масата, се усмихна лъчезарно и изрече с дълбокия си леко дрезгав глас:

— Нел, скъпа! Вече си тук!

— Ами… Нали се уговорихме в един — напомни й Елинор, като също се усмихна в отговор. После кимна с глава към нея: — Костюмът ти е фантастичен!

— „Армани“ е — сви небрежно рамене Джейд. — Купих го от Милано при последното си шоу там. Но се страхувам, че не мога да ти върна комплимента — добави провлечено и огледа приятелката си. — Къде, за бога, си успяла да откриеш тази противна дреха?

Елинор се намръщи, а Джейд отново сви рамене.

— Това е напълно приемливо облекло, Джейд — заяви твърдо тя, като огледа графитеносивата си пола и блуза. — Е, не е висша мода може би…

— Може би ли? О, Нел, скъпа, в тези неща няма „може би“! — После промени темата: — Поръча ли вече?

— Не посмях — с усмивка призна Елинор. — Със сигурност щях да избера блюдо, което не би било изискано.

Джейд пренебрегна малката й закачка и със съвсем сериозен тон обяви:

— Тук е невъзможно да ти сервират нещо неизискано. — После изведнъж избухна в смях, а Елинор се присъедини към нея. — О, Господи, Нел, толкова ми липсваше — призна импулсивно тя. — Как си? Как е Маркъс? А моите кръщелници?

— Първо ми кажи ти как си — настоя Елинор. — Познавам те добре, Джейд — използва прякора й от университета. — Нещо те тревожи.

— Хм… Много си досетлива. Права си, естествено. Предложиха ми нова работа. Финансовата страна на въпроса е изключително привлекателна. Предложиха ми да бъда главен редактор на списание „Фешън“ с периодично огромно увеличение на заплатата, с всички добавки, които някой би могъл да поиска, и което включва най-разкошния апартамент, какъвто можеш да си представиш в Манхатън, плюс едномесечните наеми за мезонет в Аспен през зимата и на Канарските острови през лятото. Това е истинска кариера. Винаги съм мечтала точно за това. Спокойно може да се каже, че работа като тази е фантастична не само заради материалната изгода, но и в професионално отношение. Защото американските дизайнери обръщат много повече внимание на предлаганите статии в модните списания, отколкото европейските им колеги и изобщо… — Многозначително повдигна рамене. — Бих била пълна глупачка, ако откажа.

— Тогава какво те спира? — попита Елинор.

Тъмните очи на Джейд се присвиха.

— Иска ли питане?

— Да не би да става дума за някой мъж?

— За определен мъж — поправи я приятелката й. — А се случи така, че има един проблем…

— Да не би да е женен? — предположи Елинор.

— Не — поклати глава Джейд. — Това не би било проблем. Проблемът е в това, че той не знае, че е точно определеният, специалният, единственият… И не съм уверена, че би желал да го научи… Освен това е десет години по-млад от мен.

— Е, и? И преди си се срещала с по-млади мъже.

— Да, но желая да задържа този мъж завинаги, Нел. А не съм сигурна дали и той го иска… Вече съм на години и женската ми гордост е доста чувствителна. Разбира се, мога да предизвикам съдбата и да му разкрия чувствата си, да го помоля да замине за Щатите с мен… Всъщност той е много талантлив фотограф и преместването не би навредило на кариерата му… — Намръщи се. — Сега ще ти разкажа как се запознахме. Всичко стана някак… предсказуемо. Някой ми го препоръча като фотограф и аз го поканих за серия снимки — трябваше да замести един друг фотограф. Е, въпросният мъж съвсем не е глупав. Та всички фотографи се борят с нокти и зъби да работят на постоянен договор за списанието… — Помълча малко и продължи: — Вече започнах да изпитвам ревност, когато снима някой фотомодел. Нали знаеш, Нел, че съм властна… Просто не съм сигурна дали бих издържала, ако се увлека още повече по него… А ако приема работата във „Фешън“, тя ще отнема цялото ми време и внимание, всичката ми енергия. И все пак мисълта да го изоставя…

Елинор забеляза, че очите на приятелката й се изпълват със сълзи, протегна ръка през масата и покри с длан ръката й.

— Защо разказваш всичко това на мен, а не го кажеш на него? — предложи деликатно. — Нека самият той да реши, Джейд.

— А ако ме отхвърли? — Устните й потрепериха. — Едва ли ще го понеса. О, Боже, Нел, защо ние, жените, сме такива? Защо проваляме живота си заради мъже, привличане, чувства… Сякаш сме прокълнати от собствените си хормони още от самото раждане. Знаеш ли, онзи ден четох в една книга, че жените са програмирани да се провалят, че единствено онези, у които има необичайно наличие на мъжкия хормон тестостерон, имат предпоставката да успеят.

— Не зависи ли това от собствените ти измерения за успеха? — предизвика я Елинор. — Ако го мериш с аршина на мъжете, вероятно всичко, което каза, е вярно. Но защо ние да не съдим за мъжете от наша гледна точка?

— И да завземем контрола върху властта? Хм… Това едва ли ще се хареса на мъжете. Виж какво стана с Маргарет Тачър.

— Какво искаш да кажеш? — попита Елинор, после и двете жени млъкнаха, докато им поднасяха обяда. И за да не продължат опасната тема, поде: — А при мен нещата са наред. Е, почти наред. Луиз и аз се разделяме. Двамата с Пол се местят да живеят във Франция и…

— Наистина ли? Малко неочаквано, нали?

— Решението всъщност е на Пол. Той смята, че там условията са по-подходящи за синовете им, че има по-добра възможност за интеграция в Европейската общност и… И така нататък. Мисли, че Великобритания е предопределена да затъне в блатото. Трябва да призная, че решението им доста ме изненада. Както и да е, в изместен смисъл съм доволна, защото тази промяна означава, че ще трябва да работя вкъщи, където ще имам повече време за децата си. Разбира се, ще трябва да се преместим. Не че имам нещо против. Винаги съм искала да живея някъде в провинцията…

— В провинцията?! — Тъмните вежди на Джейд се извиха нагоре като дъги. Изпитателно погледна приятелката си, преди да продължи внимателно: — Имаш предвид някъде към Хампстед?

— Не — засмя се Елинор. — Имам предвид истинската провинция. Става дума за малко провинциално градче сред обширни зелени полета и… Разбираш за какво става дума, нали?

— Да, разбирам прекрасно — кимна Джейд и неспокойно се раздвижи на стола. — Израснала съм в провинцията. Там има само дъждове, кал и скука. После — още по-обилни дъждове, още повече кал и още по-голяма скука. Не говориш сериозно, нали?

— Напротив, напълно съм сериозна — увери я спокойно Елинор. — Необходимо ни е по-голямо жилище. Нужно ми е пространство, за да дишам. Сегашната ни къща в Челси е красива, но в нея няма работно помещение за мен, дори няма достатъчно стаи да живеем спокойно всички. Момчетата и особено Ванеса… Между другото, тя…

— Аха. Ванеса значи. Заварените дъщери са ад, нали? Особено, когато са в тази трудна възраст. Знам го много добре, защото самата бях такава. Мога да разбера желанието ти за повече простор, но да се преместите в провинцията… Само не ми казвай, че си попаднала под влияние на призивите за „връщане към природата“! Естествено, ако сравняваш градски апартамент с простора на провинцията, тя е прекрасна. Но да живееш там постоянно… А как реагира Маркъс? Някак не си го представям в провинциална обстановка.

— Не си видяла къщата — настоя Елинор. — Тя е всичко, за което някога съм мечтала. Солидна, масивна… Истински дом.

— Истински дом за истинско семейство, управлявано от истинска майка. Това ли искаш, Нел? Само не ми казвай, че си попаднала под влияние на медиите, призоваващи към запазване на семейните традиции.

— Дължа това на синовете си. Не бих искала един ден да си спомнят за нещастното си детство.

— Хората, а не местата ни правят щастливи, скъпа — отвърна спокойно Джейд.

— Все пак трябва да предприемем нещо — отбеляза Елинор. — А има и още една основна причина да се преместим, която още не съм споделила с Маркъс. Той е много зает с новия си случай, а би следвало да му кажа, че всеки път, когато Ванеса пристига, децата и особено Том много се дразнят от непрекъснатото местене в мансардната стая, за да спи тя в тяхната. Между нея и момчетата непрекъснато избухват свади. Има и още нещо. Джулия ни уведоми, че ще работи цяло лято в Щатите и ще се наложи да приемем Ванеса за това време. Разбираш ли, не става дума само за уикендите, а за цялата лятна ваканция! А момичето е в трудна възраст…

— Тогава остави Маркъс сам да разреши проблема. Все пак Ванеса е негова дъщеря.

— И моя завареница — допълни Елинор. — Не мога да тичам при Маркъс при всяко недоразумение или караница, както не мога и да не приема Ванеса вкъщи.

— Знаеш ли, проблемът ти е в това, че си твърде отстъпчива и мекушава, все искаш да зарадваш другите за своя сметка. Но бих искала да те предупредя, че специално в отношенията ти с Ванеса това няма да доведе до нищо добро нито за теб, нито за нея. Допуснеш ли да ти се качи на главата, ще го използва срещу теб.

— Но тя е в такава уязвима възраст! Нужно й е да знае, че баща й я обича, че е желана, че при нас винаги има място за нея…

— Но тя трябва да знае също така, че ти си съпругата на Маркъс! — сухо я парира Джейд. — Не бъди идеалистка, Нел. Няма смисъл. Дай й да разбере, че при вас винаги ще има място за нея, но Ванеса трябва да се съобразява с това място, да знае какви са задълженията и ограниченията й. Направи така, че дори да не помисля да заема твоето място. — Погледна я в очите и повдигна вежди. — Обзалагам се, че ако беше поискала, тя щеше да замине с майка си за Щатите. А сега си задай въпроса защо не е пожелала…

— Но след развода тя не е живяла постоянно с Маркъс. А и аз никога не съм се опитвала да заставам между него и дъщеря му…

Джейд поклати глава.

— Колко си наивна! Ванеса означава главоболие!

— Но ти си я виждала само два пъти! — възрази Елинор.

— И това ми беше достатъчно, за да разбера каква напаст е. Не беше трудно. Някога и аз бях същата като нея. Вбесявах мащехата си, преди да се разведе с баща ми. Подрастващите момичета са огромен проблем. Постепенно тя ще надживее това, но бракът ти може и да не го надживее — предупреди я Джейд.

— Грешиш! Ванеса може и да не ме харесва, но никога не би започнала да ми отмъщава умишлено за това, че съм омъжена за баща й.

— Така ли смяташ? Сигурна ли си? Честно казано, Нел, ти си… — Внезапно млъкна, цялата се стегна, а страните й пламнаха.

Учудена, Елинор проследи погледа й — току-що влязъл мъж вървеше право към тях. Това бе най-съвършеният мъж, когото Елинор бе виждала — висок, строен, с гъвкава походка като на пантера. Всички жени се обърнаха да го гледат.

Беше виждала симпатични чернокожи мъже, но никога така неотразими като този. Тялото и лицето му сякаш бяха изваяни от древен скулптор. Пропорциите му бяха идеални и на човек неволно му се искаше да протегне ръка и да докосне гладката му кожа, за да се увери, че той е живо човешко същество, а не е издялан от черен мрамор.

За разлика от повечето високи мъже, този носеше с лекота и с елегантна небрежност дрехите, които му стояха като излети. Бе облечен в костюм, който със сигурност струваше цяло състояние.

Когато стигна до тях, Джейд го представи. Елинор срещна проницателните му умни очи и си даде сметка, че определено е имало защо да стане избраник на приятелката й. Изглеждаше напълно зрял и сериозен и ако по смущението на Джейд човек можеше да се досети, че са любовници, то никой не би могъл да отгатне чувствата му към нея по неговото държание, помисли си Елинор.

Казваше се Сам и бе абсолютно различен от всички мъже в живота на Джейд, осъзна Елинор, докато се сбогуваше и се приготвяше да си тръгва. А когато стана, Джейд обеща:

— Ще ти се обадя скоро, Нел.

Двете жени се прегърнаха и Елинор си тръгна. Едва когато се прибра в офиса, се сети, че не показа Каталога с къщата на приятелката си. Тя със сигурност щеше да промени мнението си, ако беше видяла онова неземно място!

Като дете, търсещо сигурност в любима приказка, Елинор бръкна в чантата си, извади рекламната брошура и я сложи върху бюрото пред себе си.