Пени Джордан
И в радост, и в беда (7)

Шеста глава

Зоуи се разбуди бавно, неохотно. Подсъзнателно усещаше, че я очаква нещо неприятно, нещо, което я потискаше и я караше да прибегне до детската тактика на здраво стиснатите очи. Не й се искаше да признае, че е будна.

Претърколи се в леглото и машинално протегна ръка към мястото, заемано от Бен. Леглото беше празно и студено. Той отдавна бе излязъл. Всяка сутрин малко след четири часа Бен тръгваше да пазарува. Беше научил, че за да се приготви добра храна, не е достатъчно само майсторството на готвача, нужни бяха и продукти — пресни и с отлично качество.

Смяната й започваше чак в два часа и ако не беше снощното им спречкване, с удоволствие би се поизлежавала още малко в леглото. Когато си легна късно през нощта, беше сигурна, че Бен не спеше, но продължи да лежи с гръб към нея. Не се обърна, не искаше да признае даже, че с право бе избухнала.

Отношението му към сестра му я шокира, но не това беше най-важното в случая. Онова, което истински я нарани, беше отказът му да приеме, че тя бе в състояние да разбере какво изпитваше той, че издигна помежду им „класовата бариера“, която и двамата си бяха обещали да не допускат в отношенията си.

Имаше чувството, че с думите си Бен като че ли искаше да я отблъсне, да я шокира, да я отврати. И все пак Зоуи усещаше и болката, и отчаянието, и обичта му към неговите близки и към сестра му, колкото и упорито да се стараеше да ги скрие.

Но защо само тя трябваше да отстъпва, да проявява разбиране, да прощава? Само защото бе жена? А защо на него му беше позволено да се освобождава от заряда отрицателни емоции, като я напада? Защото беше мъж?

Бен трябваше да сподели с нея онова, което го измъчваше, да поговорят, да я изслуша, дори ако не беше съгласен с нея. Снощи, преди да затръшне вратата на спалнята, й каза злъчно:

— Ти никога не можеш да ме разбереш истински, дори когато външно проявяваш съчувствие! Вътре в себе си обаче се свиваш, изпитваш ужас, отвращение, така както здравият човек изпитва инстинктивно отвращение от един прокажен! Ако помислиш, нищо не се е променило за две хилядолетия цивилизация, нали така, Зоуи? Ти си живееш в твоя свят — приятен, чистичък, привилегирован свят, точно така, привилегирован, колкото и да го отричаш, и просто нямаш никаква представа за другия живот, живота на хората като сестра ми.

Дълбоко наранена, Зоуи с мъка сдържа сълзите си. Направи опит да се защити и точно тогава допусна най-голямата грешка.

— Шарън би могла да дойде тук, да живее с нас — предложи тя. — Бих могла да й намеря работа. В хотела винаги търсят…

— За бога, Зоуи, какви ги дрънкаш? — грубо я прекъсна Бен. — Да дойде тук, да й намериш работа? Шарън е в седмия месец и иска само да си седи вкъщи и да гледа телевизия. Тя не иска да работи. Иска единствено проклетото си бебе, защото си мисли, че то като по чудо ще промени живота й. Ще го промени, разбира се, но не както тази глупачка си въобразява! Толкова ли сте слепи всички жени, та не виждате какво в действителност означава едно бебе?

Зоуи се помъчи отчаяно да отстои позицията си, затова попита:

— Какво според тебе означава, Бен? Искам да чуя!

— Означава още една допълнителна уста, безкрайни безсънни нощи, отвратителна миризма на вкиснато и на повръщано. Означава край на нормалните отношения с другия, ако, разбира се, не сте се разделили вече, преди да се е пръкнало детето. Означава… О, Господи, защо ли се опитвам да ти обяснявам? Бременност, деца… За теб, Зоуи, това значи да родиш в скъпа частна клиника, после да се прибереш в чистичкия си просторен дом с единствената грижа да намериш подходяща гувернантка. Чак след време ще дойдат новите грижи, когато трябва да се избере най-доброто училище за детенцето. Боже Господи! Та ти изобщо нямаш никаква представа за действителния свят!

Искаше й се да му каже, че греши, греши напълно, но вместо това попита:

— А какво според тебе означава бащинството, Бен? Какво значи да си родител? — Изчака отговора му, макар че подозираше какъв щеше да бъде. И все пак думите му я шокираха.

— Не означава нищо! Защото нямам намерение да ставам баща. — Обърна й гръб и влезе в спалнята.

По-късно тя се сви до него в леглото. Лежеше притихнала, очакваше той да се обърне, да я притисне в обятията си, да й се извини за грубостта. Бен не го направи…

Зоуи се надигна уморено от леглото и се запъти към банята. Отвори вратата и се закова на място. Навсякъде из банята бяха забодени с карфички хартиени сърца. Смаяна, тя отиде във всекидневната. По стените бяха закачени огромни сърца, изрязани от вестници и списания, и върху тях с дебел червен флумастер бе написано: „Обичам те!“. Други малки сърчица от сребристо фолио, изрязани едно до друго като опашка на хвърчило, се полюшваха, окачени за рамката на вратата. Освен сърцата имаше и смешни хартиени прасенца с нарисувани очички и къдрави опашчици, направени от панделки за опаковане.

Зоуи се усмихваше през сълзи. Със сигурност всичко това бе отнело часове на Бен. Часове, през които е трябвало да си почива. Часове, през които тя е спала. На крана в кухнята беше закрепено едно огромно прасенце, върху което беше написано: „Съжалявам!“. О, Бен!

Грижливо събра в плик сърцата и прасенцата, всички, до последното. По страните й се стичаха сълзи, но този път не плачеше за себе си, а за него. Чак когато сложи в плика и последната хартиена фигурка, видя неотвореното писмо на масата. Снощи забрави да каже на Бен за писмото, а изглежда призори той не го беше забелязал. Посегна към писмото и го заоглежда неуверено. Вчера беше толкова радостна, възбудена, изгаряше от нетърпение по-скоро да си дойде Бен, за да го отворят, а днес като че това й беше безразлично. Защо така? Заради снощното им спречкване, отсъди тя намръщена и за първи изпита неприязън… Не, не точно неприязън, по-скоро яд към семейството на Бен.

Зоуи отново насочи вниманието си към плика. В този плик беше бъдещето им. Тяхното — нейното и на Бен. Примамливото, предизвикателното бъдеще, за което толкова старателно се трудиха. Принадлежеше им. Обмисляха го, работиха за него заедно с Бен. Бен го заслужаваше. А ето че сега, заради близките му, заради снощи, всичко изведнъж помръкна. Изчезна нейното въодушевление, предвкусваната споделена радост от предстоящата им първа стъпка към бъдещето и успеха. Защото контрастът между това, на което се надяваха, и бъдещето, предопределено за Шарън и детето й, беше потресаващ. А щом тя виждаше крещящите различия, какво оставаше за Бен?

Завладяна от чувство за вина, Зоуи потръпна цялата. Не беше ли наистина една ужасна егоистка? Готова бе да се разсърди на Шарън, на семейството на Бен, защото, макар и неумишлено, бяха помрачили най-радостния миг в живота й? Може би все пак Бен беше прав да я обвинява, че просто е неспособна да разбере действителността, в която живееха неговите близки? Как щеше да се чувства тя на мястото на Шарън, например? Усети как я полазиха студени тръпки. Естествено, такова нещо с нея не можеше да се случи!

Спомняше си, че нейни съученички от гимназията изчезваха за кратко от училище. Момичетата си шушукаха, че родителите им ги отвеждали в скъпа частна клиника, където всичко се оправяло дискретно. Оставаше единствено шушукането, но то бързо се забравяше. Без всякакви последствия…

Сред нейните приятели в средата, в която беше отрасла, извънбрачните деца не бяха рядкост, но това нямаше нищо общо с действителността, която Бен така картинно й бе обрисувал. Бебетата на нейните приятели бяха винаги или „ужасно желани“, или „случайност, скъпа, но сега ще се побъркаме от щастие, и мамчето е на седмото небе!“, или продукт на сериозно обмислен ангажимент между мъж и жена, решили да живеят заедно, които обаче потръпваха от отвращение при мисълта, че има нужда да „циментират“ връзката си с толкова „пролетарско“ нещо като брака. Не, в света на нейните приятели не съществуваха момичета като Шарън или ако ги имаше, за тях просто никой не говореше.

Бен й бе приятел. Приятел и любовник. Различията на средата, в която бяха израснали, изобщо не я притесняваше. Напротив, ужасно се гордееше с него, с това, което той беше постигнал! Нямаше чувството, че е нещо повече от него, нито обратното. Бяха равни, истински партньори.

Преди да тръгне за работа, Зоун закрепи писмото до чайника, а до него остави една бележка: „И аз те обичам“. После нарисува сърце и го обсипа с целувки.

Смяната й започваше в два часа и трябваше да свърши в десет, но едва към единадесет и половина успя най-сетне да се измъкне от хотела. Наближаваше един, когато раздрънканото вярно миникупърче спря пред жилището й. Зоуи очакваше, че Бен вече си е легнал. Зарови в чантата си за ключа и остана много изненадана, когато той й отвори вратата.

— Бен! — Щастлива усмивка озари лицето й.

— Извинявай за снощи! — измънка той. Разпери ръце да я прегърне и затвори с крак вратата.

— О, нищо! Знам колко беше притеснен! — прошепна тя. — Видя ли писмото?

— Какво писмо? — Безразличният му тон не можеше да я заблуди, познаваше го толкова добре.

— Знаеш кое писмо! Отвори ли го?

— Разбира се, че не! — усмихна се широко Бен. — Как бих могъл без теб? Ела, сега ще го отворим.

— Не точно сега. Ще го направим в леглото — предложи тя, присвила дяволито очи. — Така ще можем да отпразнуваме добрите новини!

— Ами, ако са лоши?

— Ако са лоши, смятам, че няма по-подходящо място да се утешим взаимно, нали? Сигурна съм обаче, че новините са добри! — добави твърдо тя.

Зоуи настоя Бен собственоръчно да отвори плика. Затвори очи, кръстоса пръсти зад гърба си, като се вслушваше напрегнато в шума от разкъсването на хартията. Чувстваше, че ще се пръсне от напрежение. Отвори очи и попита с трескав глас:

— Какво пише?

Бен й подаде мълчаливо съдържанието на плика. Тя прегледа надве-натри писмото, после вниманието й бе привлечено от дебелата брошура, към която беше прикачено.

— О, Бен! Погледни! Не е ли фантастична?

— Дори не си прочела писмото! — уж искаше да охлади ентусиазма й той, ала по всичко личеше, че е развълнуван не по-малко от нея, колкото и да се опитваше да го прикрие.

— Недей да хвърчиш прекалено високо! — предупреди я Бен, след като поне десетина пъти препрочетоха писмото.

— Както пише и самият Клайв, има да се върши още много работа. Първо, трябва да получим разрешение от общината да преустроим конюшнята, после…

— Бен, невероятно е! Страхотно! — прекъсна го възбудена Зоуи. — И толкова земя…

— За която някой трябва да се грижи. Градината е хубаво нещо, но иска мотика!

— Знам, знам, така е, но помисли за зеленчуковата градина и оранжерията! Нали сам каза, че хората днес отдават голямо значение на екологично чистите продукти? — подхвана тя нетърпеливо, ала Бен я прекъсна, поклащайки глава.

— Още много вода ще изтече, докато започне да си произвеждаме сами плодове и зеленчуци. Всичко това би могло да стане след време, ако нещата потръгнат.

— Добре де, но важното е, че ще имаме условия, нали?

— Още не сме сигурни дали Клайв ще може да купи имота — напомни й Бен. — В писмото споменава само, че го намира подходящ и че смята, че няма да е много скъп, поради месторазположението си…

— Да, но казва също, че районът е сравнително богат и че според него ще има клиентела за един първокласен ресторант. О, Бен! Не мога да повярвам! Мястото е фантастично! През лятото можем да опъваме в парка увеселителни палатки… Клайв пише, че има и изкуствено езеро…

— Което ще трябва да запълним с пръст, ако не искаме половината от времето ни да минава във вадене от водата на цопнали пияни сватбари — прибави сухо той.

Зоуи се нацупи и го замери с възглавницата.

— Само не ме будалкай, ако обичаш! — рече уж сърдито тя. — Знам колко се вълнуваш, сигурно повече и от мен! Кога ще отидем да го видим? Клайв пише, че ще ни уреди среща с посредника, само трябва да му кажем кога ни е удобно. Бен… Бен… Какво правиш, Бен? — запротестира тя.

Бен я привлече в обятията си и започна да я целува.

— Нали каза, че трябва да го отпразнуваме?

— Бен, сега е два часа, а ти ще ставаш в четири!

— Че кой ще ти чака до четири? Ела да пипнеш, вече съм „станал“.

Тази непривична демонстрация на мъжка „закачливост“ я разсмя. Сърцето й преливаше от радост, от въодушевление, от оптимизъм, от вяра, че мечтите им, техните мечти, се превръщаха в действителност.

По-късно Зоуи лежеше сгушена до Бен, готова да заспи.

— Ще играеш ли в неделя ръгби? — попита тя сънливо. Винаги, когато имаше възможност, Бен играеше в малък любителски отбор, съставен главно от негови колеги по професия. Ако случайно се случеше да е свободна, Зоуи го придружаваше на стадиона и с шумни викове насърчаваше отбора. Тази неделя обаче беше на работа.

— Не ти ли е останал някой ден от отпуската?

Зоуи отвори очи и надигна глава.

— Да, струва ми се… Защо? — попита тя учудено.

— Ами мислех си, че няма да е лошо, когато отидем да огледаме имота, да си вземем два-три почивни дни… Така ще имаме възможност да се позавъртим из околността, да видим каква е конкуренцията.

— О, Бен! Страхотна идея! — Зоуи набързо се разсъни. Надигна се и седна в леглото. Очите й искряха възторжено.

— Мислиш ли, че можем да си го позволим? — Знаеше колко внимателно планира той бюджета си.

— Защо не? Можем да го впишем в графата бизнес разходи. Нали така се прави? — добави той сдържано. — Защо тогава да не го направим и ние? Трябва да знаем как да привлечем тези господа с дебели портфейли, ако искаме нещата да потръгнат.

Зоуи долови напрегнатите нотки в гласа му. От край време Бен искаше да отвори собствен ресторант. На практика той отдавна ръководеше ресторанта, в който работеше, макар че Алдо, собственикът, никога не би го признал. Алдо беше италианец, избухлив човек, винаги сърдит за нещо. Макар че ресторантът му беше доста популярен, главните готвачи не се задържаха задълго при него. Алдо минаваше петдесетте, женен беше за англичанка и май точно това беше причината за вечно лошото му настроение. Говореше на всеослушание, че ако не бил толкова глупав като млад да повярва, че е влюбен в англичанката, сега щял да държи реномирания семеен ресторант в Рим, а не да живее в отвратителния Лондон.

Зоуи изпитваше съжаление към съпругата на Алдо, но Бен изглежда въобще не й съчувстваше.

— Отдавна можеше да го напусне — й каза веднъж той. — Не го прави само защото й доставя удоволствие да го тормози. Той пък си го изкарва на нас.

— Би могъл да си намериш работа другаде… — намекна Зоуи.

— Не е толкова лесно в момента. В твоя хотел може би още не се забелязва, защото сте близо до летището, но при нас личи, че хората затягат коланите. Вече не се правят толкова резервации през седмицата като преди.

Зоуи знаеше колко се тревожи Бен за отражението, което би могла да има рецесията върху начинанието им. Не беше сигурен дали ще съумее да се справи с новата, далеч по-голяма, отговорност. Затова се стараеше да му вдъхне увереност, убеждаваше го, че само той не вярва в себе си. За разлика например от нея и от Клайв.

В началото Бен наистина не беше убеден дали не се нагърбват с прекалено голяма отговорност, като решават освен ресторант, да отворят и хотел. Зоуи обаче го убеди, че това е единственият начин да използват професионалната й подготовка. В ресторанта едва ли би могла да върши нещо повече, освен да води счетоводството. Щеше да й се наложи да продължи да работи на смени в хотела, което би означавало, че почти нямаше да се виждат. Както бе очаквала, скоро Бен прие сериозността на аргументите й. Идеята за хотела го въодушеви, макар от време на време да проявяваше присъщата си предпазливост и сдържаност. От друга страна, подобна предпазливост просто беше необходима. Някой трябваше да балансира нейния свръх оптимизъм, който понякога й пречеше да забележи потенциалните капани.

— Бен, умирам от желание да видим къщата! — възкликна тя, сияеща от щастие. — Кажи, кога можем да отидем? Кога?

— Задръж малко! Още нищо не е решено, не се вълнувай толкова! — отново се опита да охлади ентусиазма й.

— Миличкият ми Бен! Винаги загрижен, предпазлив! И все си търси някакви проблеми — закачи го добродушно тя.

— Все някой трябва да го прави. И понеже със сигурност няма да си ти… — Бен замълча.

Зоуи вече не се усмихваше. Малка бръчица се вряза между веждите й. Дали наистина оптимизмът й понякога не му тежеше? Дали не му се струваше, че и тя е бреме, голяма отговорност? Като семейството му…

— Бен… — започна нерешително Зоуи.

— Ммм… Остави на мен, ще позвъня на Клайв… — промърмори той сънливо.

Беше й съвестно да го разбужда, за да го попита. Мина обаче дълго време, преди той да заспи…