Пени Джордан
И в радост, и в беда (6)

Пета глава

— Фърн?

Ник влезе в кухнята. Изгледа я намръщено, като забеляза, че се е приготвила да излиза.

— Къде си тръгнала?

— Обещах на Робърта да й помогна за благотворителната разпродажба.

— Кога ще се върнеш? Следобед заминавам за Лондон. Трябва да ми приготвиш куфара. Сложи и официалния ми костюм. Сети ли се да го прибереш от химическо чистене?

— Да, взех го — потвърди тихо тя.

На бялата му риза имаше следи от червило — яркочервено, като червилото на Венис онази вечер… Днес вече на никого не правеше впечатление, когато хората се целунат на сбогуване… Нямаше ли да е по-просто, ако направо попиташе Ник дали има връзка с Венис? От какво толкова се боеше? Че това ще означава край на брака й? Не, разбира се!

Защо тогава не го правеше? Защото щеше да лъсне голата истина, че всичките й усилия през тези две години да съхрани семейството си са били напразни… И защото трябваше да признае пред себе си, че по начало бракът й с Ник е една огромна грешка, която бе допуснала по внушение на своите родители. И че родителите й не бяха вездесъщи, че начинът им на живот не беше задължително най-добрият и за нея. И че мъжът, с когото бе свързала живота си и който разпалено твърдеше, че я обича, виждаше в нея по-скоро слугиня, отколкото съпруга.

Какво я плашеше? Истината или се боеше повече от себе си?

И какво всъщност искаше да направи? Да остане вярна на строгите морални норми, които родителите й бяха насадили в съзнанието й, или да бъде вярна на себе си, да се приеме такава каквато е — с всичките си слабости и грешки. Най-сетне да признае, че непосилната борба да запази това семейство бавно я погубва, убива себеуважението, изпълва я с отвращение към жената, в каквато виждаше, че се превръща.

— Колко ще се забавиш в Лондон? — попита Фърн, преди да излезе. Избягваше да го погледне.

— Не знам! — Устата му се сви в нетърпелива гримаса. — Изглади ли сивия ми костюм? Имам обяд с един клиент.

— С Венис ли?

— Да, щом толкова държиш да знаеш! — процеди през зъби Ник с явно раздразнение. Фърн забеляза, че по лицето му избиха червени петна.

— Изглежда в последно време доста често я виждаш…

— За какво, по дяволите, намекваш? — избухна той. — Тя ми е клиентка — това е всичко. Бих добавил много богата клиентка, а знаеш как стоят нещата в застрахователния бизнес в момента… Изглади ли ми сивия костюм?

— Да.

Повече не можеха да продължават така, трябваше да седнат и да поговорят откровено, си каза Фърн, но вече на улицата. Да седнат и да поговорят… На устните й трепна мрачна усмивка. За последен път го бяха правили преди две години, когато разбра за първата изневяра на Ник. Тогава си мислеше, че той е искрен, остави се да бъде убедена, че има бъдеще за брака им. Почти му повярва, но за твърде кратко време. Всичко започна да се повтаря, но този път нещата бяха далеч по-отвратителни, защото, когато се ядосаше, Ник не пропускаше да й подхвърли някоя язвителна реплика за Адам.

О, да, после Ник винаги се извиняваше, започваше да обяснява колко трудно е за всеки мъж да се примири с изневярата на своята съпруга, изтъкваше отново и отново своето великодушие, припомняше й какъв шок биха изживели родителите й, ако узнаеха истината… Молеше я, умоляваше я да му прости, кълнеше се, че това никога нямало да се повтори. До следващия път…

Фърн потрепери от отвращение.

Една необмислена стъпка… Кратък промеждутък, когато бе изпаднала в отчаяние, когато светът край нея се сгромоляса с трясък… Кой би могъл да си помисли, че тя… че Адам…

Със свирепо ожесточение Фърн пропъди тази мисъл. Такива мисли й бяха забранени. Нямаше право да си спомня! Това беше част от наказанието, което сама си бе наложила заради ужасната постъпка.

Утринният въздух бе свеж и прохладен. Лекият ветрец, пропит с дъх на пролет, с обещание за топлина, заигра в косите й. Забрави да ги прихване с шнола. Адам харесваше косите й разпуснати… Някога…

Фърн спря. Стоеше като вцепенена. Опитваше да изтласка от съзнанието си тези мисли, стараеше се да омаловажи страха, който неподвластната им сила й внушаваше. Беше обещала на Робърта да се срещнат в единадесет. Трябваше да побърза, ако не искаше да закъснее. Оставаше й още доста път до центъра и тя ускори крачка.

Домът им се намираше в живописното предградие на малкото градче, някога оживено търговско средище. Викторианските му вили, накацали край железопътната линия, бяха построени горе-долу по времето, когато прокарваха трасето на железницата.

С Ник живееха в едната от къщите близнаци — солидна сграда, която с малко средства би могла да се превърне в удобен и красив дом. Едно от предимствата на къщата бе голямата градина и просторната кухня на долния етаж, която предишните собственици бяха разширили, избивайки стената на килера и мокрото помещение. Наскоро след сватбата Фърн намекна колебливо, че няма да е лошо, ако пристроят малка оранжерия, но Ник направо я отряза. Не можели да си позволят подобен лукс, защото само той печелел в семейството и тя не трябвало да го забравя.

Фърн с ентусиазъм се зае да освежи с ефектна латексова боя поостарелите тапети, уши сама пердета и калъфи за дивана и фотьойлите от парчета плат, които купи на една разпродажба. Беше много горда с постижението си, докато Ник не я попари веднъж с шеговитата си забележка, че уменията й били много аматьорски. Не че искаше да я обиди, но още помнеше колко унижена се почувства, когато, доволна от постигнатото, му предложи да организират скромно парти с вечеря, за да покажат дома си на приятели.

— Скъпа, това е невъзможно! — отклони категорично предложението й Ник. — Разбираш ли, всеки от поканените е потенциален мой клиент… Хората ще започнат да се питат дали и моите професионални качества не са на аматьорското ниво на твоите умения като декоратор.

Критиката му, може би до известна степен оправдана, с един замах унищожи цялата радост и удоволствието й от направеното. Когато три седмици по-късно Ник неочаквано й съобщи, че е ангажирал фирма да оправи къщата, тя просто замълча. Запази в себе си разочарованието от несъмнено практичните, но много семпли тапети, с които майсторите покриха стените във всички стаи. Явно Ник ги бе избирал и навярно беше прав, като каза след ремонта, че така домът им изглеждал много по-добре…

След това обаче Фърн вече не чувстваше тази къща като свой дом. Само кухнята остана нейно царство. Постара се да внесе уют и пъстрота в просторното помещение, макар че Ник очевидно гледаше с неодобрение саксиите с разцъфналите пролетни цветя, бледожълтите стени и красивите перденца и калъфи за столовете, които тя уши сама.

Отвън къщата не се различаваше от останалите в градчето — изглеждаше спретната и грижливо стопанисвана, но вътре бе някак безлична, лисваше й онова, което превръща всяка къща в дом, си каза тъжно Фърн. Забави машинално крачка, когато след завоя пред погледа й се откри като на длан градът. Стотици пъти го беше виждала оттук, но всеки път изпитваше едно особено, неподправено и свежо удоволствие.

Първоначално градът бил важна спирка за дилижансите и всякакви превозни средства с впрягове, съществен възел на главните пътни артерии по онова време. Днес оставаше встрани от модерните пътища и магистрали, но макар че постепенно се бе превърнал в спокойно, малко скучновато провинциално селище, следите от миналото благоденствие и кипящ живот личаха ясно в архитектурния му облик.

На едната страна край градския площад се издигаше средновековен хан, все още респектиращ с внушителната си фасада. Казваха, че е от петнадесетото столетие, макар че сега фасадата му имаше характерните особености на късната английска готика. Подобни сгради се кипреха в редица, непосредствено до хана. Някога били частни домове, но днес в тях се помещаваха предимно магазини и офиси. До тях беше църквата. Бяха зидали стените й с камъни от околността, островърхите й кули докосваха небето. В ясни дни от камбанарията се виждаше на запад Бристолския пролив, а на югоизток — кулата на Солзбъргската катедрала. Според едно от местните предания, по време на гражданската война през четиридесетте години на седемнадесети век оригиналните камбани на църквата били разтопени, за да изковат оръжия и доспехи, но доколкото поне на Фърн й беше известно, нямаше сериозни доказателства за това.

За възрастта на едно дърво може да се съди по кръговете на отрязания му ствол. По подобен начин различните архитектурни стилове маркираха етапите в разрастването на града. Красиви градски къщи от осемнадесети век очертаваха площада от третата му страна. Първите им собственици били богати търговци. Привлечени от оживения трафик, решили да се установят в града. В една от тези къщи се намираше офисът на Адам. След грижлив ремонт и реставрация сградата бе възвърнала първоначалното си изящество и красота. Щом се заемеше с подобна работа, Адам оглеждаше с педантично внимание и най-дребната подробност. Даже боята за стените се приготвяше специално по една старинна рецепта, която самият лорд Стантън бе изровил в библиотеката си.

Когато тръгна да пресича площада към църквата, Фърн умишлено избра по-дългия заобиколен път, за да не мине край офиса на Адам. В самия център на площада се издигаше двуетажна каменна постройка с широк дъгообразен портал — реликва от онези времена, когато градът бил задължителна спирка за джамбазите, които прекарвали стада от едно на друго място. Адам беше този, който, подкрепен от лорд Стантън, убеди местните власти да махнат асфалтовата покривка на площада и да възстановят калдъръма в първоначалния му вид.

Родът на Адам се бе установил в града в края на шестнадесетото столетие. Предците му били майстори колари, замогнали се в онези далечни времена, когато всичко се превозвало с животинска тяга. Фърн не познаваше нито майката на Ник, нито бащата на Адам. Бяха загинали при автомобилна катастрофа две години, преди да се запознае с доведения и със заварения брат. За разлика от Ник, който рядко споменаваше семейството си, Адам винаги говореше с топлота за втората си майка. Фърн бе научила от Адам, че бащата на Ник изоставил семейството си на произвола на съдбата, когато синът му бил едва на три години. Веднъж се бе опитала тактично да изрази съчувствие за станалото, но си спечели само гнева на Ник.

Местните жители още говореха за щедростта, която бащата на Адам бе проявявал към града. С Ник също се бе отнасял добре, понякога дори с по-голямо снизхождение, отколкото към родния си син. Когато се запозна с Ник, Фърн с изненада разбра, че скъпата кола, която той караше, е подарък от втория му баща. Старецът му бе оставил в завещанието си прилична сума, с която всъщност Ник започна бизнес, но той изглежда завиждаше на Адам, че е наследил значително по-голямата част от бащиното си богатство.

Като се стараеше да мине възможно по-далеч от офиса на Адам, Фърн се добра до църквата и влезе вътре. Робърта вече беше там. С ръце на кръста тя оглеждаше голямата купчина вързопи, струпани в средата на черковното преддверие.

— О, как се радвам, че дойде! — сърдечно я посрещна Робърта. — Бях започнала да се отчайвам. Погледни това чудо, никога не бих се оправила сама.

— Прощавай, че закъснях, но имах малко работа вкъщи — извини се Фърн.

— Нищо, двете ще успеем да разпределим дрехите и да ги подготвим за благотворителния търг. — Робърта се пресегна към най-близкия вързоп, измъкна две рокли и ги показа на Фърн. — Боже, боже, погледни само, като че ли изобщо не са обличани! — възкликна удивена. — Донесе ги Аманда Брайънт. Вероятно струват повече, отколкото аз харча за дрехи за една година. Какво говоря, много повече! — добави кисело, като разгледа етикетите. — Мисля, че Аманда беше облякла тази рокля на миналогодишното градинско увеселение в дома на викария.

— Прекрасна рокля! — съгласи се Фърн.

Аманда и Едуард Брайънт бяха едно от най-богатите семейства в града и винаги бяха в центъра на вниманието на обществото. Част от съгражданите не одобряваха особено демонстративната им разточителност, но Фърн определено ги харесваше. Аманда притежаваше превъзходно чувство за хумор и, въпреки богатството си, стъпваше здраво на земята. Всяко лято организираха в имението си барбекю — едно от най-популярните събития в градчето. Всеки считаше за чест да го поканят. По популярност можеше да се сравни единствено с новогодишния бал в дома на лорд Стантън и с ежегодното състезание с лодки по реката, организирано от Адам с благотворителна цел.

— И Венис донесе цяла камара рокли — каза Робърта. — Всичките са като нови. Жалко, че не съм по-дребничка! — добави и огледа тъжно закръглената си фигура. — Виж този костюм, Фърн, сякаш е ушит за теб. И точно в твоите цветове.

Фърн потръпна от отвращение. Беше й противна самата мисъл, че би могла да сложи нещо, което е обличала Венис. Виждаше как Ник съблича тази дреха… Как милва разголеното тяло, обсипва го с целувки… Дори не намери сили да погледне костюма в ръцете на Робърта.

— Боя се, че такива дрехи не ми отиват — отвърна тихо тя. — Предпочитам по-семплите неща.

Робърта сподави леката въздишка, която неволно се изтръгна от гърдите й. Фърн може би не притежаваше впечатляващата външност на Венис, затова пък дребната й грациозна фигура излъчваше неустоимо обаяние и женственост, която личеше даже под скромните й поовехтели дрехи. От нея се излъчваше спокойствие и ведрост, които привличаха хората като магнит.

Имаше нежно и красиво лице и изумителна коса. Най-разкошната коса, която човек може да си представи!

Съпругът на Робърта, когото едва ли някой можеше да заподозре в романтичност, веднъж й бе признал, че всеки път, когато погледнел косите на Фърн, изпитвал желание да ги докосне с ръка, за да се увери дали наистина са тъй топли и меки като коприна, колкото изглеждат.

— Просто ти се иска да заровиш пръсти и да… — После бе замълчал, поглеждайки глуповато и засрамено жена си.

— Какво „и да…“? Продължавай! — с престорена сериозност го бе подканила Робърта.

Естествено, не се разсърди, нито пък изпита ревност. Защото ги познаваше така добре и него, и самата Фърн. Виж, ако ставаше дума за Венис… За тази жена като че ли нямаше по-голямо удоволствие от това да съблазни чужд мъж…

— Виж, тук има и две-три детски дрешки — прекъсна разсъжденията й Фърн.

— Да ги отделим от останалите, макар че едва ли ще намерим много — рече Робърта. — Повечето майки в наши дни май сами си организират разменната система.

— Логично е. Детските неща са толкова скъпи, пък и децата обикновено не ги износват — отбеляза Фърн.

— Когато бяхме малки, не беше така — съгласи се Робърта. — Сега хлапетата, щом проговорят, започват да искат еди-каква си марка джинси и анцуг задължително от известна фирма.

Привършиха с дрехите късно следобед, макар че прекъснаха работа само веднъж за кратко, колкото да хапнат по сандвич и да изпият по чашка кафе. Фърн се изправи уморено. Боляха я коленете от течението, което ставаше в църквата.

Когато излязоха навън, слънцето клонеше към залез. Беше захладяло. Фърн се сбогува с Робърта и пое към къщи. Отново заобиколи площада откъм противоположната страна на сградата, в която беше офисът на Адам. Ускори крачка и не след дълго напусна очертанията на града. Ако не се помайваше, имаше време, преди да се е стъмнило, да се отбие до едно от любимите си места в околността — Браутъновата къща. Беше в същата посока, недалеч от дома й, така че нямаше да се забави много. Сви по тихата алея, която водеше към къщата.

Макар че се намираше на малко повече от километър от града, Браутъновата къща, част от малкото предградие, изникнало край новата железопътна линия, бе съхранила първоначалния си облик от средата на миналия век. Край нея се простираха ливади и поля, незасегнати от бързата урбанизация както беше станало в много други градове. Всъщност прокарването на железницата бе началото на края на просперитета на града.

Къщата бе построена преди век и половина от богат търговец — завърнал се от Индия „набаб“, който бе предпочел простора и ведрото спокойствие на зелените поля пред градския пейзаж. Откакто преди година и половина умря последната стопанка на дома, земите около него бяха потънали във висока гъста трева, изпъстрена с ярки пролетни цветя. Обраслите с мъх пътеки и общото впечатление за занемареност може би се възприемаше от други като проява на небрежност, ала на Фърн й се струваше, че мястото просто е заспало в очакване на своя нов стопанин, който с много обич щеше да възроди първоначалния му блясък и великолепие.

Фърн подмина лехите с розовите храсти, по това време на годината все още неразцъфнали, и се задържа за малко край езерцето, край което стоеше търпеливо млада чапла. Десетина златни рибки плуваха лениво в дълбокото. Изглежда бяха твърде хитри и благоразумни, та да не поемат излишни рискове, приближавайки повърхността в толкова студено време. Едва ли нещо вкусно за вечеря щеше да възнагради търпението на младия „рибар“.

Зад рододендроните, забравили отдавна как изглежда градинската ножица, се виждаше самата къща. Днес обаче Фърн реши да я подмине. Сви вдясно и тръгна по алеята между две редици декоративни храсти, някога грижливо подрязвани и оформяни от градинаря. Цели десет минути й бяха нужни да се добере до чашковидната долинка в центъра на храсталака. Около ръба й се извиваше каменна пейка, покрита с лишеи и мъх, а лъвските глави, изсечени в цокъла, бяха очукани и потъмнели от времето.

По това време на годината в долинката се виждаха само едва наболите стъбла на ирисите. По-късно, когато цъфтяха, прекрасните им цветове преливаха в изумителна хармония от багри — от бледокремаво до наситено златисто, от най-светлосиньо до почти пурпурночервено.

За първи път тук я бе довела лично госпожа Браутън. Тогава й разказа историята на това райско кътче. Преди много години бабата на нейния съпруг наредила да изкопаят в земята чашковидната долинка и да я засадят с ириси. Влюбила се в идеята при едно свое посещение в Америка.

Ако се окажеха верни твърденията на Ник, че някакъв консорциум възнамерява да купи къщата заедно със земята, значи тази година за последен път Фърн би имала възможност да се наслаждава на това неповторимо чудо — цъфналите ириси.

Когато седна на каменната пейка, сълзи замъглиха погледа й. Сълзи за какво? Заради това, че някой бе решил да унищожи малкия оазис на красотата, или плачеше заради себе си?

— Фърн!

Не можеше да сбърка този глас дори сред хиляди мъжки гласове. Преглътна сълзите, бързо се изправи на крака и се обърна. Лицето й бе изопнато от напрежение.

— Адам… — Машинално отстъпи към храстите. Надяваше се сенчестият им сумрак да скрие изражението й, предателския пламък в очите й. — Значи все пак Венис ще се окаже права. Смяташ да купиш това място, така ли, Адам? И какво ще построиш? Нов супермаркет?

Опитваше се да говори сдържано, ала думите излизаха на пресекулки. Усети, че тялото й започна да трепери от напрежение. Бяха изминали почти две години от онзи фатален ден, в който Адам я бе държал в обятията си, ала сетивата, плътта, цялото й същество с опустошителна яснота и точност бяха запечатали усещанията — невинния възторг, опияняващата радост от близостта на обичания мъж, чудото на любовта, което изживяваше за първи път, трепетното люшкане между благоговението пред изпепеляващите чувства и неверието, че всичко това се случва с нея.

Тогава Адам беше толкова нежен, тъй внимателен, обезоръжаващо грижовен да не я притесни или нарани с бързането си… Така ли беше или просто тя си въобразяваше, защото копнееше за това? Не беше ли обикновено съжаление онова, което мотивираше държанието му? Все едно, каквото и да бе изпитвал в онзи ден, сега със сигурност я презираше. Кой мъж не би презирал една жена, която… Която сама го умоляваше да я люби, която като безпътница се хвърли в обятията му…

— Фърн, наистина ли вярваш, че ще го направя?

Хрипливият глас на Адам се вряза болезнено в мозъка й.

Искаше й се да избяга, да се разкрещи от болка — усещаше я почти физически, ала стоически потисна необуздания импулс и се застави да му отговори.

— В края на краищата ти си бизнесмен… — рече уморено Фърн.

— Аз съм архитект — възрази й той сдържано.

— И все пак си тук. Нещо те е накарало да дойдеш! — натърти тя. Изчерви се леко, усещайки острите нотки в гласа си.

— И ти си тук. А тебе какво те е довело? — не й остана длъжен Адам.

Фърн успя да преглътне някак болезнената буца, заседнала в гърлото й. Задушаваше се. Винаги се случваше така, когато двамата се срещнеха. Разяждащата мъка, която се мъчеше да потисне, да отрече, отчаяният й стремеж да скрие истинските чувства, бушуващи в душата й, да се покаже безразлична, да поддържа някаква дистанция — всичко това изчерпваше докрай последните остатъци от физически и морални сили. Знаеше със сигурност, че в момента, в който Адам поемеше обратно по пътеката, тя щеше изведнъж да рухне, да се превърне в тресяща се развалина, неспособна да направи крачка, без да залитне или да се препъне. Трябваше да минат много часове, докато накрая обуздае напиращата съживена мощ на миналото, докато съумее да си забрани да мечтае, да се надява, да копнее…

„Ти си тук“ — бе казал Адам. Може би си мислеше, че го е проследила, защото… Защото…

— Исках да видя градината, преди да я унищожиш… — Не можа да скрие болката в гласа си.

Обърна се с лице към него. Слънцето, блеснало в гърба й, обрамчи косите й със златен ореол и за момент сякаш я превърна в неземна, безплътна част от заобикалящата я природа. Затаил дъх, Адам се взираше в нея. Боеше се да диша, защото можеше да развали магията. Мислено обвиваше грациозното й тяло в надиплена ефирна туника от мек воал — вълшебна хармония от преливащи се нежни багри в жълто и зелено. Поглъщаше с очи миловидното лице, край което струеше коприненият водопад от тъмни къдрици. Косите… Тази коса!

Адам отмести рязко поглед настрани. Фърн бе жена на Ник, тя го обичаше… Макар че, защо тогава…

Фърн го наблюдаваше, без да помръдне. Какво би казал той, ако признаеше, че е видяла брошурата, паднала от джоба на палтото му? Усети пронизващата болка на безнадеждно отчаяние. Струваше й се непочтено съдбата да се подиграва така жестоко с нея. От всички хора на света защо точно Адам трябваше да унищожи това райско кътче, превърнало се в светилище, в убежище за нея? Убежище… От какво се опитваше да се скрие? От живота? От брака си? От себе си?

— Трябва да си тръгвам — каза уморено Фърн. — Ник… Ник ще ме очаква… Заминава за Лондон и… — Без да довърши изречението, наведе глава и, забола поглед в земята, забърза към алеята, описвайки широк полукръг, възможно по-далеч от Адам. Знаеше, че той я наблюдава, ала не посмя да се обърне.

Като се препъваше и залиташе, тя пое по пътеката. Тежестта на мрачното отчаяние заплашваше да я смаже. Тялото й се тресеше от вледеняващ студ, макар че лицето й гореше. Сърцето й биеше до пръсване. Сякаш не й достигаше въздух…

Защо, защо се поддаде на изкушението да се отбие до Браутъновата къща? Твърде късно беше да съжалява за спонтанния импулс. Вече нищо не можеше да се промени.

Неволно бе отворила кутията на Пандора, в която преди време опита да заключи спомените, мъчителните и опасни мисли, свързани с Адам.