Пени Джордан
И в радост, и в беда (4)

Трета глава

— Ммм… Какъв разкош! — измърка като котка Зоуи и се притисна в отпуснатото топло тяло на още сънения Бен.

Не беше никак лесно да уредят нещата така, че драгоценните почивни дни на двамата да съвпаднат. Понеделник беше единственият ден, в който не трябваше да стават рано за работа. Ресторантът, в който Бен работеше, бе затворен всеки понеделник, а Зоуи, след много молби и какви ли не хитрости, успя накрая да си издейства да ползва полагащия й се почивен ден също в понеделник.

Тя обожаваше момента на сутрешното им събуждане, когато не бързаха за работа. Потърка лице в топлата кожа на Бен, душейки лениво възбуждащия мирис на голото му тяло. Веднъж, малко след като заживяха заедно, Бен й каза, че му приличала на доволно коте с навика си да се търка нежно о него, когато лежаха сгушени в леглото.

Донякъде беше прав. Имаше нещо котешко в дребното триъгълно лице и пухкавото грациозно тяло на Зоуи. Но с това свършваха приликите с кроткото домашно животинче. Тя сякаш беше заредена с електрическа енергия, която караше очите й — красивите й сиви очи — да искрят от въодушевление, превръщаше атмосферата край себе си в живо силово поле. Бен зарови пръсти в гъстите къдрици, обрамчващи лицето й. Изглежда само в най-интимните моменти присъщата й необуздана настъпателност се усмиряваше и може би само тогава проличаваше колко е чувствителна и ранима.

— О, не! Недей… — промърмори той, като усети как ръката й се плъзга надолу по тялото му.

Зоуи се разсмя звънливо, притисна устни към извивката на шията му и го целуна нежно. Бен изпъшка доволно и се изви към нея. Действията му, пълна противоположност на думите, отново я разсмяха. Между тях винаги бе така — от самото начало. Бен бе въздържания, предпазливия, Бен не бързаше, искаше да бъде сигурен, а тя…

Плъзна ръка между бедрата му. От гърлото й се изтръгна одобрително мъркане, когато пръстите й го обгърнаха с нежност.

Тя бе нетърпеливата, невъздържаната, импулсивната. Разбра, че го желае почти в същия момент, в който го видя за първи път.

Бен се притисна в нея. Възбуден, вече не криеше желанието си. Започна да го милва бавно и ритмично, като се наслаждаваше на сладостните тръпки, плъзнали по тялото й, на топлите вълни, които обливаха слабините и набъбналите й гърди. Бен я притисна силно, целуна я по челото, а после и по устата, когато тя вдигна лице и му поднесе устните си. Кожата му ухаеше на сън и топлина, примесени с лекия тръпчив мирис на потта — онази негова особена, неповторима миризма, която Зоуи намираше за безкрайно възбуждаща. Понякога се питаше дали мирисът на тялото й му въздейства по този начин. Бен не обичаше да говори за секс. В онзи северен град, където беше израснал, отношението към секса, възпитавано у момчетата, изглежда беше доста по-различно в сравнение със свободата, липсата на задръжки, които Зоуи бе попила от родителите си — типични представители на средната буржоазия.

И все пак Бен бе невероятно нежен и всеотдаен в леглото, сякаш искаше да компенсира задръжките, възпиращи го да говори за интимните страни на съвместния им живот. Познаваха се толкова добре, че наистина не бяха нужни думи. Импулсивно усещаха какво иска другият, какво ще му достави най-голямо удоволствие. Всеки път, когато се любеха, беше толкова близко и познато, а същевременно — съвсем различно, опияняващо, неповторимо…

Ето и сега. Излъчващ щастие, Бен я целуваше бавно, сякаш в съприкосновението на устните им изживяваше цялостния акт на физическото им общуване и това му бе достатъчно.

Нямаше съмнение, че я желае. Зоуи поглади с палец възбудения пенис и усети как Бен потръпна. Мускулите му се стегнаха, прехапа долната си устна. Посегна към гърдите й и тя се притисна към него, наслаждавайки се на допира на топлата му длан. След малко той щеше да я целуне по шията, после — без да бърза — по рамото, а след това да плъзне бавно устни към гърдите й…

По тялото й се разливаха парещите тръпки на възбудата, неудържимото желание трябваше да бъде утолено.

— Бен, ела! — Дрезгавият глас на Зоуи звучеше почти като заповед. — Искам те сега, Бен! Веднага…

Половин час по-късно настойчивият звън на телефона наруши блаженото спокойствие, царящо в неголямата им спалня. Зоуи се размърда и рече лениво:

— Твой ред е.

— Защо не си прекараме телефон и тук? — измърмори Бен, отметна завивката, пресегна се за слиповете си и ги обу. Зоуи го наблюдаваше без капка свян.

— Нали ти каза, че засега не можем да си го позволим — напомни му тя.

Бен имаше великолепна фигура. Без да е много мускулесто, стройното му тяло излъчваше неотразима мъжка сила. Зоуи потръпна от наслада, припомняйки си с какво удоволствие плъзгаше пръсти по гърдите и корема му, покрити с меки косъмчета, които по-надолу ставаха по-гъсти… Често си задаваше въпроса дали и той изпитва същото удоволствие, когато я гледа или мисли за тялото й. Благодарение на родителите си, Зоуи бе свикнала да мисли без задръжки за сексуалните си нужди. За разлика от Бен…

Спомни си колко я учуди настояването му да се съблекат на тъмно, когато се любиха за първи път. Той се пъхна под завивката и чак тогава се престраши да събуе слиповете си. Трябваше да минат много седмици, докато го убеди да не се притеснява от голотата си. Един-единствен път, доста по-късно си позволи да се пошегува с необичайната му срамежливост.

Отговорът му буквално я лиши от способност да говори, а това определено не й се случваше често. В гърлото й бе заседнала буца, която я задушаваше.

Свенливостта е задължителна, когато петима братя и сестри делят две легла в една и съща стая, й каза Бен тогава. Особено ако си най-големият измежду петимата. Правиш го не защото се срамуваш, а защото изпитваш инстинктивна нужда да съхраниш по-дълго неомърсена детската невинност.

След този случай Зоуи никога повече не си позволи да се шегува. Престана да се мръщи и на неприветливата обстановка в наетия от тях малък апартамент — петна от влага покриваха стените, банята винаги изглеждаше захабена и мръсна, колкото и често и старателно да я търкаше.

Веднъж Бен й каза мрачно, че за неговите близки подобен самостоятелен апартамент е истински разкош.

За разлика от него, тя не отдаваше никакво значение на различията в произхода им. По-скоро не ги осъзнаваше. Може би защото обучението на Бен под ръководството на един известен майстор готвач, всепризнато име сред гастрономите, включваше далеч повече неща от изкуството да избереш подходящи продукти и после да приготвиш и да поднесеш изискани блюда.

Зоуи чу гласа на Бен, който отиде да се обади на телефона. Щом не я извика, значи не търсеха нея и тя се сгуши под завивката. Претърколи се по корем. Като се усмихваше дяволито, започна да си мисли как ще го примами отново в леглото.

Денят, техният ден, едва започваше.

Бен обаче се забави. Когато влезе в спалнята, Зоуи забеляза тревожното му изражение. Предизвикателните мисли мигновено я напуснаха.

— Бен, какво има? Станало ли е нещо?

— Не знам. Мама се обади. Иска да ме види.

— Ще ходиш до Манчестър?

— Трябва да пътувам. Има влак за там на всеки час. — Замълча и я погледна въпросително.

— Не, не, върви сам — побърза да каже Зоуи. — Без друго дължа едно гостуване на нашите. Не съм ги виждала от Коледа. Още не съм им казвала за щастието, което ни споходи. Че най-сетне ще можем да заработим самостоятелно — нещо, за което толкова сме мечтали! — Бен мълчеше. Зоуи го хвана нежно за ръката. — Не се тревожи. Ако беше нещо толкова сериозно, майка ти щеше да ти съобщи по телефона.

И през ум не й минаваше да се сърди, че Бен реши веднага да замине за Манчестър. Познаваше го достатъчно добре и не се съмняваше, че се отнася изключително отговорно към ролята на най-възрастния сред петимата си братя и сестри. Като че ли се стараеше всячески да замести бащата в очите на по-малките деца, след като родителите му се бяха развели. Зоуи бе забелязала, че не само те, но и майка му търсеше опора в големия си син. Сърцето й се свиваше, като виждаше как Бен се безпокои за близките си. Не можеше обаче да ги вини, че разчитат единствено на него.

Само веднъж бе виждала семейството на Бен, когато го придружи при едно от пътуванията му до Манчестър. Тогава той се опита да я разубеди, но Зоуи беше категорична. Интуицията й подсказваше, че трябва да се запознае със семейството му. В противен случай очевидно раздвоените му чувства между привързаността към близките и отрицанието на живота, от който бе успял да се измъкне, завинаги щяха да останат като бариера помежду им.

Донякъде Зоуи се чувстваше подготвена за нищетата, с която й предстоеше да се сблъска, за зейналата пропаст между Бен и тези, които той обичаше. От едната страна на тази пропаст стоеше той със своята решителност, амбиции, желязна самодисциплина и жажда за живот, от другата — семейството му, тънещо в бедност и апатия.

Бен с неохота бе споделил с нея две-три неща за детството си. Родителите му се развели, когато той бил на дванадесет години. Баща им напълно ги изоставил, лишавайки децата си и майка им от морална и финансова подкрепа. Разказът за детството му се свеждаше горе-долу до тези голи факти. Зоуи трябваше сама да се досети, че Бен беше поел върху крехките си плещи бащината роля в семейството. Тогава не познаваше още майка му и беше готова да я обвини в егоизъм, защото бе стоварила непосилно бреме върху невръстния си син.

Зоуи отдавна бе забравила несправедливото си предубеждение, ала тайно се закле да не постъпва с Бен като близките му. Той се раздаваше за тях изцяло, но никога не получаваше нещо в замяна. Такова отношение тя никога нямаше да го допусне…

Зоуи сподави разочарованието, че непредвиденото посещение в Манчестър ограбва оскъдното им скъпоценно време, което можеха да посветят един на друг. Усмихна се и каза:

— Отстъпвам ти банята. Докато се приготвиш, ще направя кафе.

Закуската през почивния им ден обикновено се превръщаше в бавен, едва ли не тържествен ритуал. Докато тя приготвяше кафето, Бен отскачаше до фурната, която беше на две преки от дома им, и носеше оттам все още топли кроасани — пухкави, ухаещи на масло. Зоуи можеше да счита себе си за щастливка. Ядеше всичко, колкото й душа иска, но никога не качваше и грам. Дължеше се и на напрегнатата работа в хотела, заради която често й се случваше да пропусне някое хранене.

Зоуи постъпи в хотела като младши стажант преди няколко години. Насочиха я там след дипломирането й по специалността „Управление на хотелиерството“. Резултатите й бяха едни от най-добрите в курса. Премина успешно цялата сложна схема на практическо обучение в хотела. Имаше истински късмет, че после й предложиха да заеме длъжността младши подуправител, макар че общо взето беше „голяма фирма, бедно положение“. Заплатата й беше малка, освен това придвижването с кола от техния квартал до хотела струваше скъпо. Разбира се, спокойно би могла да живее при родителите си, но часовете с Бен, прекарани в малкото им неугледно жилище, я възнаграждаваха стократно за всички лишения и жертви.

Бен вече беше тръгнал за гарата, когато Зоуи набра телефонния номер на родителите си. Обади се майка й. Гласът й звънна радостно, щом чу, че дъщеря й се кани да я посети.

— Толкова съм щастлива, че ще се видим, скъпа! Бен ще дойде ли с теб?

— Не, този път няма.

— Колко жалко! Е, няма значение.

Зоуи се усмихна, долавяйки нотките на облекчение в уж разочарования глас на майка си. Като типични представители на поколението, оформило своя мироглед през шестдесетте години, родителите й я възпитаваха в освободеност от еснафски щампи, ограничения и предразсъдъци, които те самите и цялото им поколение бяха отхвърлили с неописуемо въодушевление. Изглежда затова сега направо бяха шокирани от собствената си реакция към връзката й с Бен — човек, произхождащ от по-нисшите слоеве на обществото. Геройски се бореха със себе си, за да не показват отношението си пред своята дъщеря. Отношение, което всъщност беше връщане назад, към отричаните от самите тях норми на буржоазния морал.

Веднъж Зоуи сподели наблюденията си с една приятелка от детството. Родителите й, привърженици на либерални, макар и малко пообъркани идеи, по нищо не се отличаваха от нейните.

— Мисля, че мама и татко страдат истински заради собствената си реакция към Бен. След като се запозна с него, мама каза: „Горкият Бен! Бил е толкова материално и социално онеправдан…“. Бедничката, дори не се осмели да каже, че той произхожда от работническа среда. Изглежда продължава да живее в онзи неин измислен свят, в който класови различия не би трябвало да съществуват. Струва ми се, че за нея връзката ми с Бен е може би временен каприз и чисто физическо увлечение към един силен представител на физическия труд. Мама е убедена, че аз по-скоро не осъзнавам социалните различия между мен и Бен. Естествено, това не е така. Същото важи и за Бен. Горкичката, тя просто не разбира колко са се променили нещата сега. Ние не живеем в някакъв измислен свят, в който с любов се постига всичко. Даваме си сметка, че ще ни бъде трудно, че трябва доста да се поизпотим, за да постигнем онова, което сме намислили.

Родителите на Зоуи имаха чудесна къща в Хампстед — сватбен подарък от техните родители, въздъхнали с облекчение, когато най-после рожбите им решили да узаконят връзката си. Родителите на Зоуи се запознали в университета. После пропътували заедно задължителния път на хипитата до Индия, завръщайки се оттам с неизменните дълги коси и широки дрехи. На сватбата били облечени в същите одежди. Зоуи бе виждала снимки от събитието, но те сега не бяха сред поставените в елегантни сребърни рамки по стилните старинни масички във всекидневната на майка й.

Като висш служител в една инвестиционна банка баща й не можеше да се оплаче от материалното си състояние през седемдесетте и осемдесетте години. Зоуи завърши колежа Сейнт Пол със задоволителен успех. Родителите й тайно се надяваха да продължи образованието си в университета. Едва не припаднаха, когато им обяви намеренията си.

— Хотелски мениджмънт… Но защо, скъпа? — попита майка й, очевидно разстроена и объркана.

— Защото ми харесва да се грижа за хората — отвърна спокойно Зоуи. — Организаторската работа ми доставя удоволствие. Приятно ми е да се разпореждам и да управлявам. Естествено, не възнамерявам цял живот да работя за други — бе добавила с широка усмивка. Един ден ще имам свой хотел. Може би в чужбина… Защо не в Испания, например?

Разочарованието на родителите й бе голямо, но както можеше да се очаква, постепенно се примириха с решението й. За тях дисциплината или принуждението бяха непознати, затова просто бяха безпомощни да реагират, когато дъщеря им твърдеше упорито, че знае какво точно иска.

Противно на онова, което можеше да се очаква, Бен хареса родителите й. Зоуи беше сигурна, че само ако пожелае, баща й с удоволствие би я подпомогнал финансово. Щеше да й купи по-добра кола от очуканото десетгодишно миникупърче, с което ходеше на работа, би поел дори и наема за по-прилично жилище. Когато обаче тя взе решение да заживее с Бен, бе категорична и по въпроса да не търси от никого финансова подкрепа. Щеше да живее само със заплатата си от хотела…

Майка й я посрещна на спирката на метрото. Хедър беше на четиридесет и шест години, но още личеше, че на младини е била истинска красавица. Зрялата й хубост сега се бе превърнала в изискана елегантност.

— Изглеждаш чудесно, мамо! — Зоуи я разцелува. — Страхотна прическа, много ти отива.

— На младини също носех къса права коса — усмихна й се Хедър.

— Само че тогава, ако не се лъжа, косата ти не е била руса, а тъмнокестенява като моята — засмя се дъщеря й.

Освен това тогава не носеше сутиен, мислено добави Хедър. Ходеше с прилепнали по тялото минироклички, чието предназначение май беше по-скоро да показват, отколкото да скриват нещо. А тогава наистина имаше какво да се показва! Сега, въпреки часовете по аеробика и скъпите кремове и лосиони, започваше да забелязва първите неприятни признаци на възрастта. Вече нищо не бе в състояние да направи кожата й гладка и свежа като някога, с онзи златист копринен блясък, в който Дейвид беше влюбен.

— Баща ти е в Джърси по работа — каза Хедър. — Опасявам се, че ще трябва да си правим компания двете.

— Нищо, тъкмо ще имаме възможност да поклюкарстваме. Защо не седнем да обядваме някъде? Какво ще кажеш за онзи разкошен италиански ресторант? Гладна съм като вълк!

Зоуи се усмихна дяволито, като забеляза как майка й колебливо оглежда облеклото й — тесен черен клин, високи ботуши с връзки, тюркоазен пуловер от коприна (как му се израдва, като го откри в един магазин за дрехи втора употреба!), върху който бе навлякла огромен памучен пуловер.

Памучният пуловер всъщност беше на Бен.

Майка й, както обикновено, беше образец за елегантност. Носеше скъп ленен костюм в кремав цвят със спортна кройка, съчетан с копринена шемизета. Красиво оформените й нокти не бяха лакирани, а на лицето си бе сложила едва загатнат грим. Единствените й бижута бяха двата пръстена — венчалният и годежният, и една красива гривна „Картие“, подарена й от Дейвид за сребърната сватба.

По време на обяда Зоуи не каза нищо за надеждите, които хранеха с Бен най-после да заработят за себе си. За наказание за своята потайност позволи на майка си да я заведе в един бутик и да й купи нов тоалет. Изборът й — прилепнали панталонки от ликра и горнище в крещящи цветове — явно не срещна одобрението на майка й, ала Зоуи благоволи да се усмихне снизходително и да я целуне шумно по бузата. Реши да й спести забележката, че всяко поколение си има свой вкус и се придържа към своя мода.

Докато чакаха продавачката да увие новия тоалет, Хедър сконфузено съобщи, че тази вечер имала урок по бридж. Като се мъчеше да скрие усмивката си, Зоуи отвърна със сериозен вид, че тя, разбира се, не бива да го пропуска.

— Без друго трябва да се прибирам. Предполагам, че Бен вече си е вкъщи — увери я тя и я прегърна сърдечно на сбогуване.

Бен обаче още го нямаше, когато се прибра. Като че ли обстановката в малкото им неугледно жилище й се стори още по-противна и потискаща.

Преди да се качи в апартамента, взе писмата от пощенската кутия. Бяха две сметки, които трябваше да плащат, банково извлечение и дебел бял плик, адресиран до нея и Бен. Зоуи изгаряше от желание да го отвори. Беше абсолютно сигурна, че е от Клайв. Какви ли новини се криеха в плика? Дали не им съобщаваше, че е намерил подходяща сграда за бъдещия им хотел и ресторант и възнамерява да я купи? Възбудата и нетърпението буквално я изгаряха отвътре.

Божичко, побързай, Бен, помоли се тя мълчаливо. Моля те, побързай!

Естествено, можеше да отвори писмото, в крайна сметка беше адресирано и до двамата, но като мъничко момиченце й се искаше да споделят изненадата с Бен. Радостта… Или разочарованието. Не, не можеше да има разочарование, си каза твърдо. Бен беше песимист, не тя…

Наближаваше полунощ, когато той най-сетне се прибра.

Лицето му бе необичайно мрачно. Не й беше трудно да се досети, че новините от Манчестър не са добри.

— Бен, какво е станало? — извика тревожно Зоуи. — Някой болен ли е? Нещо с майка ти?

Бен изглеждаше ужасно уморен. Тъмни кръгове ограждаха сините му очи, друг път озарени от любов и нежност, а сега — празни и безжизнени.

— Какво се е случило, Бен? — повтори тихо тя.

Той се отпусна тежко на стария диван, наследен заедно с апартамента. Хедър настояваше поне да го претапицират, но Зоуи отказа твърдо. Покри го с пъстра черга, която си хареса на една улична сергия.

Седна до Бен. Не смееше да го докосне. Чакаше да каже нещо.

— Шарън е бременна — рече той безизразно. Изви глава към нея, но тя си даде сметка, че всъщност не я вижда. Твърде много злоба и мрачно отчаяние имаше в очите му.

Объркана, Зоуи не смееше да мръдне. Интуицията й подсказваше, че просто трябва да мълчи, да не прави нищо… Бен като че ли едва сега я забеляза. Изведнъж лицето му се покри с червени петна.

— Господи, та тя е само на шестнайсет години! — извика той отчаяно. — Мама мислела, че Шарън взема хапчета, но изглежда не ги е вземала редовно. Белята станала, но малката глупачка не казала нищо на мама, докато не се надула като плондер!

— Боже мой! Защо? Защо си е мълчала? Защо не е казала на майка ти? — Със свито сърце Зоуи си даде сметка, че мъката му е нещо много лично, че просто не се вмества в пределите на малкия им свят, който си бяха изградили. Все пак попита нерешително: — А бащата? Момчето…

— Момчето… — Лицето му внезапно побеля. Прикова я с поглед. Необуздана ярост гореше в очите му. — Момчетата, а не момчето. Сестра ми каза, че не е сигурна кой е бащата. Тази малка идиотка твърде дълго е мълчала и сега е много късно да се мисли за аборт. Тя каза, че мама ще се грижи за нея, ако ли не, от общината може да я настанят в някакво жилище…

Зоуи не знаеше какво да отговори. Докосна нежно ръката му и започна колебливо:

— Може пък да е за добро.

Бен блъсна ръката й с такава сила, че тя се вцепени. В очите му гореше гняв. И още по-лошо, прозираха ненавист и презрение.

— Можело да е за добро… Какво, по дяволите, знаеш ти? — Зоуи трепна ужасена. В гласа му се прокрадваха нотки на омраза. — Как си го представяш? Че Шарън, като майка ми, ще народи три деца, преди да е навършила двадесет години? Че ще живее със съпруг, който постоянно й изневерява? Без дом, без средства, без надежда да се измъкне някога от кашата, в която сама се е забъркала… Без капчица надежда за нещо по-добро от отвратителното всекидневие и грижите за няколко сополиви хлапета, които вечно износват нечии дрехи… От време на време малко секс с някой случаен посетител от кръчмата. Ако има повече късмет, ще се отърве без поредното копеле в утробата си… Това ли според тебе е „доброто“?

— Тя… Би могла да даде бебето за осиновяване… — Зоуи отчаяно се мъчеше да не показва колко дълбоко я нарани реакцията му. Колко ужасяващо чужда й е зловещата картина на безнадеждна нищета, която нямаше дори една-единствена допирна точка с уюта и чувството за сигурност в света на нейните родители.

— Би могла, но няма да го направи! Момичета като Шарън не го правят. Разбираш ли, нещастничките обичат своите деца или поне така си мислят. Глупачките не осъзнават, че обичта им е пагубна, че обрича децата им на вечна нищета, на живот без смисъл и надежда. Ако наистина обичат децата си, трябва да ги махнат, докато е време!

Зоуи се вцепени. Думите на Бен прозвучаха грозно, ужасно грозно.

— Но преди всичко нямаше да забременяват! Ти как мислиш, кой е виновен за това? Тези нещастни малки уличници, за които сексът е единственото удоволствие в живота или „свободомислещата“ средна класа като твоите родители? С криворазбраната си либералност те унищожиха и малкото неща, които по-рано предпазваха момичетата като сестра ми. Едно време, като забременееха, те обикновено се омъжваха.

— Нима е по-добре на шестнадесет години да се омъжиш за някой, който сигурно не те обича, и да прекараш остатъка от живота си с него? Мислиш ли, че узаконеният брак е правил тези момичета по-щастливи? — тихо попита Зоуи.

— По-щастливи ли казваш? — Бен я изгледа с отвращение. — За хора като мен, като майка ми, като Шарън, думата „щастие“ е непозната. Не, Шарън нямаше да бъде „по-щастлива“, но щеше да е малко по-добре. Все пак би имала съпруг, който да я издържа, детето й би имало баща, децата й биха имали един и същ баща. И нямаше да й се налага да живее в някоя мръсна дупка, откъсната от своите приятели и близки, да се пропие от отчаяние или да се отдаде на секс и наркотици…

— Това не трябва да се случва! — извика ужасена Зоуи.

— Не, не трябва да се случва… — съгласи се Бен. — Може би ще дойде приказният принц и ще я отведе със златна колесница в своето царство на вечното щастие и блаженство? Така ли си го представяш? — попита с възмущение Бен.

Зоуи мълчеше. Нямаше какво да му отговори, защото мъката му беше безутешна.

— А знаеш ли, че на единадесет години Шарън беше една от най-силните ученички в класа? Умно момиче, казваха учителите й, способно да постигне много. Шарън стана на четиринадесет години и вече не беше умното момиче. Умните момичета не забременяват, умните момичета не си съсипват живота и живота на своите близки с нежелани бебета. Правят го само глупавите егоистки, момичета, които…

— И момчета… — прекъсна го Зоуи. — За това са нужни двама.

— Забравяш, че е трябвало да взема хапчета. — Бен се изправи рязко и й обърна гръб. — Уморен съм. Ще си лягам.

Запъти се към банята. Чак тогава Зоуи се сети, че не му е показала писмото. Взе плика, вгледа се в него, после бавно го остави на масичката. Щяха да го прочетат утре. Утре Бен щеше да се чувства по-добре. Утре, когато тя щеше да забрави ужасното усещане, че говори с непознат, който почти я мрази и презира. Не, не! Бен не я мразеше, беше сигурна в това. Просто сега не беше на себе си…

Взря се отново в писмото. Сълзите пареха в очите й. От сините й се отрони тежка въздишка…