Пени Джордан
И в радост, и в беда (26)

Двадесет и пета глава

— Да минем ли на гишето за граничен контрол?

— Да — малко троснато отвърна Маркъс и се поотдръпна от Сондра, която бе застанала съвсем близо до него. За момент погледна през рамо, сякаш се колебаеше, но младата американка го пришпори да побързат. Както каза сама, изгаряла от нетърпение да види Хага.

Маркъс не отговори нищо. В общи линии тези консултации с колеги в Международния съд в Хага бяха доста безинтересна работа — часове и часове, прекарани в тъмни, претъпкани с хора стаи, докато се изясни някой деликатен аспект от международното право. Съдът не беше овластен да налага изпълнението на своите решения, но независимо от това те имаха голяма тежест. Преди време, когато започна да участва в подобни консултации в Хага, Маркъс бе проявявал същия ентусиазъм като Сондра, но днес ги възприемаше като уморителен ангажимент в бездруго претоварения си график.

Наближаваше онзи момент в кариерата си, когато трябваше да реши накъде да поеме — дали да продължи вече като адвокат от по-висока класа, обирайки, естествено, „каймака“ на случаите, за които клиентите търсеха услугите му, или да изостави адвокатстването и да се пренасочи към друга работа в съдебната система. От няколко места вече бяха опипали почвата с въпроса как би приел евентуалната покана да стане съдия. Разбира се имаше и друга възможност — да приеме едно от съблазнителните предложения, които редовно получаваше, и да стане юридически съветник на някоя голяма многонационална компания със седалище в Брюксел. Това щеше да наложи обаче да се премести там за постоянно.

Част от проблема се състоеше в това, че още не му се искаше да изостави напълно напрегната, но безкрайно интересна адвокатска работа, а същевременно съзнаваше, че не би могъл вечно да поема толкова дела. Особено, ако се преместеха в Уилтшир… Не можеше ли да разбере Нел, че това направо би пречило на работата му? В последно време Нел като че ли беше глуха и сляпа за проблемите, които го вълнуваха…

Маркъс се намръщи и се размърда нервно на мястото си. Самолетът се готвеше да излети. Той извади от вътрешния джоб тефтерче календар, за да прегледа програмата си за следващия ден. Консултациите в съда щяха да ангажират почти целия предобед. После трябваше да се отбие в библиотеката, за да направи някои справки, а вечерта в шест бе канен на прием в британското посолство, на който нямаше как да не отиде.

Сондра също се размърда. Едрата й гръд допря ръката му. Сондра се направи на разсеяна и не се отмести. Преди два дни го изненада, като му съобщи, че е решила да го придружи до Хага, за да се запознае с европейската съдебна система в действие.

Той не каза за това на Нел. А трябваше ли непременно да й казва? В крайна сметка не вършеше нищо нередно, нито пък имаше намерение да върши. Сондра наистина не криеше амбициите си да го „свали“, но това съвсем не означаваше, че той щеше да откликне, нали така?

Маркъс се намръщи още повече, като се сети за спречкването си с Нел по повод на Сондра. Тези недоразумения в последно време като че ли станаха ежедневие. На моменти имаше усещането, че изобщо не познава жена си. Понякога му се струваше, че тя умишлено се затваря в себе си, отблъсква го… Както правеше и майка му?

Маркъс изсумтя тихичко, ядосан на хрумването си.

— Хей, това пък какво беше?

Сондра се усмихна и докосна ръката му. Беше невероятно привлекателна жена, трябваше да признае Маркъс пред себе си, и определено умееше да използва своя чар и обаяние.

— Прегледах няколко брошури за Хага — каза тя. — В града има няколко забележителни музея и галерии…

— Да, наистина — кимна Маркъс. — Сигурен съм, че ще ти достави удоволствие да ги посетиш.

— Надявах се да отидем заедно… — Сондра се нацупи леко. — Или ще ти бъде много скучно с мен?

Без да ще, Маркъс се разсмя.

— Знаеш ли, трябвало е да станеш политик, а не юрист!

— Какво те кара да мислиш, че един ден няма да стана политик? — парира тя веднага удара. — Във Вашингтон правото често се оказва най-прекият път към политиката. А твоите амбиции какви са, Маркъс?

— На моята възраст се предполага, че вече съм осъществил амбициите си — отвърна той, макар че една червена лампичка веднага му напомни, че трябва да внимава. Навлизаше в опасна зона. Една интелигентна жена като Сондра безспорно щеше да си даде сметка, че е приел подхвърлената ръкавица на деликатното флиртуване. Реакцията й, разбира се, не закъсня.

— За каква възраст говориш? Един мъж става интересен едва, когато наближи четиридесетте. Доказано е, че между четиридесет и петдесет години мъжете са най-пълноценни не само в професионално отношение, но и в сексуално. Има нещо много, много привлекателно в един зрял мъж, който знае какво иска от живота и как да го постигне. Нещо действително неотразимо, на което малко жени са в състояние да устоят…

Откога Нел не бе флиртувала така с него? Сондра наистина умееше да повдига мъжкото му самочувствие, да ласкае неговото его… Не, не беше честно от негова страна да сравнява две толкова различни жени! Нел никога не бе притежавала подобна сексуална агресивност и самоувереност, за да подходи към един мъж по начина, по който го правеше младата американка. Само в интимна обстановка, в леглото, тя му показваше колко го обича и желае.

А Сондра? Ако човек се вгледаше малко по-дълбоко под повърхността, веднага би разбрал, че Сондра е от жените, готови да използват като примамка своята младост, секса, за да изпитат насладата от силата, които те им даваха. Маркъс прекрасно го съзнаваше, но защо тогава я намираше толкова възбуждаща и привлекателна? Какво всъщност искаше? Да се отпусне и да забрави проблемите, тревогите в опияняващия секс, който Сондра му предлагаше? Или да накаже Нел, като й изневери, като измени на брака им, защото бе престанала да забелязва онова, което го вълнуваше, неговите потребности?

В това се състоеше бедата да си адвокат — винаги се чувстваш длъжен да разнищваш нещата от двете им страни, заключи мрачно той, когато обявиха, че скоро ще се приземят в Хага.

И двамата носеха само ръчен багаж, така че много бързо приключиха с граничните формалности и излязоха от летището. В таксито за хотела Сондра седна съвсем близо до него. Хвана го фамилиарно под ръка и рече непринудено:

— Ето най-после и една свободна вечер. Какво ще правим? Защо не ми покажеш как изглежда Хага нощем? Сигурно каналите й не са тъй романтични като венецианските, но се надявам, че миризмата им е по-поносима — засмя се тя, като набърчи нос.

Мозъкът на Маркъс моментално регистрира опасния капан, в който Сондра се опитваше да го вкара. Това първо лице множествено число плюс ключовата дума „романтичен“ съвсем очевидно издаваха намеренията й. Ако приемеше предложението й, не се съмняваше как щеше да свърши вечерта. А не беше сигурен дори дали го иска. Нито му допадаше особено ролята на „свалян“.

— Съжалявам, но тази вечер съм зает. Вече се уговорих с един стар приятел да се срещнем — излъга той.

Още щом влезе в стаята си в хотела, Маркъс грабна телефонната слушалка, молейки се да открие Пиер вкъщи. Половин час по-късно спря едно такси и каза на шофьора къде да го откара. Преди това звънна на Сондра, за да й каже, че излиза. Тя дори не се опита да скрие разочарованието си.

Почти веднага след като почука, вратата се отвори. Посрещна го широкоплещест едър мъж на средна възраст.

— Щастлив съм, че те виждам, Маркъс! — приветства го сърдечно той, като го потупа приятелски по рамото. — Влизай!

— И аз се радвам, Пиер. Извинявай, че ти се натрапвам без предупреждение…

— О, какво говориш? Тъкмо ще си правим компания. Елиз отиде с децата при родителите си и аз се чувствам съвсем самотен. Какво ще кажеш да отидем да хапнем някъде или вече си вечерял?

— Предложиха ни нещо в самолета, но едва ли може да се нарече вечеря. С удоволствие бих вечерял с теб.

— „Предложиха ни“? Значи не си сам? — Пиер надникна през вратата сякаш очакваше да види още някой.

— Не… Пътувах с една колежка от Щатите, която е в Лондон, за да се запознае с европейската правна система. Тя сметна, че едно пътуване до Хага ще й е от полза…

Нямаше смисъл да крие, че Сондра го придружава в Хага. Местните юристи, подобно на лондонските си събратя, образуваха едно твърде затворено общество, така че още утре сутринта Пиер щеше да узнае за Сондра Кабът. Пък и никой мъж не можеше да бъде съден, затова че една жена се опитва да го съблазнява, си каза Маркъс, като последва Пиер в кабинета му.

С Пиер се запознаха още като студенти. Маркъс бе дошъл в Хага на курс по международно право. Станаха приятели и приятелството им издържа изпитанието на времето. Пиер и Елиз бяха поканени специално на сватбата му с Елинор. Освен това Пиер беше кръстник на Ванеса, макар че определено не харесваше Джулия.

Бюрото на Пиер беше затрупано с документи. В средата лежеше отворена обемиста папка. Пиер забеляза, че Маркъс погледна с любопитство папката и каза:

— Сложен случай и наистина трагичен. Поел съм защитата на един човек, обвинен в убийството на двете си внучки близначки. Елиз настояваше да не поемам делото.

— Ще го осъдят ли?

— Несъмнено. Първоначално смятахме да пледираме, че се касае за психическа неуравновесеност, но заключенията на психиатрите, пък и свидетелските показания на обвиняемия, изключват тази възможност. В момента е под най-строга охрана. На два пъти посяга на живота си. Понякога се питам не е ли по-великодушно да го оставят да умре? Примитивна мъжка ревност… — Пиер потръпна леко с рамене. — Да пази Господ от подобно проклятие! И знаеш ли, трагедията е в това, че този човек е обичал внучките си, но започнал да ревнува, защото си внушил, че жена му е престанала да го обича заради тях. Позната история…

— Да — кимна намръщен Маркъс. Пиер бе прав — мъжката ревност можеше да се превърне в изключително опасен, деструктивен мотив. Колко случаи познаваше от практиката си, когато мъже декларираха, че предпочитат да видят мъртви жените или любовниците си, отколкото да ги загубят…

— А ти? Какво те води в Хага? — попита Пиер.

— О, както обикновено — разсеяно отвърна Маркъс. — Мой клиент е завел дело пред Международния съд. Сега ще бъде предварителното изслушване. Рутинна формалност…

— А как е моята кръщелница? — Маркъс го изгледа кисело. — А, ясно! Картинката ми е позната. Големият ни син скоро навърши четиринадесет години, но вече се смята мъж и не иска да се меся в личния му живот. Когато се скараме обаче, тича да се скрие зад полите на майка си. Елиз е много мека с него! — Пиер замълча, поклащайки глава. — Ето, виждаш ли? Без да искам, потвърждавам онова, за което си говорихме преди малко. Елиз ме обвинява, че ревнувам сина си. Понякога си мисля, че има зрънце истина в думите й, макар да не го признавам пред нея. Тези подрастващи обаче са в състояние да изкарат от търпение дори светец! Напълно те разбирам, че не ти е лесно с Ванеса. Да не говорим пък за Елинор, която трябва да се справя с проблема от позицията на „мащеха“.

— Опитвам се да й го обясня, но тя като че ли приема нещата много лично. Имам чувството, че вътре в себе си ме обвинява, че насърчавам враждебността на Ванеса към нея. Влязла й е една муха в главата — смята, че като се преместим в някаква къща в провинцията, която ми напомня огромен хамбар, ще реши всички проблеми и ние автоматично ще се превърнем в едно голямо щастливо семейство…

— С което ти не си съгласен, доколкото разбирам.

— Така е. Честно казано не горя от желание да напускам Лондон, но по-важно е друго — не смятам, че преместването ще реши проблемите. Лошото е, че Нел не го разбира. Тя си мисли… — Маркъс въздъхна отчаяно, после погледна смутено Пиер. — Извинявай, че те занимавам с проблемите си, Пиер!

— Та нали затова са приятелите! — усмихна се сърдечно той. — Хайде да се махаме оттук. Ще вечеряме навън.

Половин час по-късно двамата седяха в малък уютен ресторант. Маркъс огледа присъстващите. Повечето бяха мъже — със сериозни лица, облечени в строги костюми — достопочтени и консервативни като обстановката в ресторанта, като самия град. Така изглеждаха поне външно. А в душите им? Какъв ли ураган от чувства, от проблеми бушуваше там?

— А сега, приятелю, разкажи ми всичко за младата американка, която те накара да хукнеш посред нощ при мен — рече Пиер, като се усмихваше дяволито. — Тъжно нещо е да си мъж на средна възраст. Разбираш, че времето тече безмилостно и повече от всякога си даваш сметка колко си уязвим. Красива ли е младата американка?

— Много привлекателна, решителна жена бих казал, но не е красива — отвърна Маркъс. — Виж, Елинор е красива.

Каза го и осъзна, че това не беше гола фраза, а самата истина. Изведнъж усети, че на сърцето му олеква.

 

 

Маркъс погледна нервно часовника си. Приемът се бе проточил повече, отколкото беше очаквал. Надяваше се да не изпусне по-ранния полет за Лондон. Имаше да върши толкова неща. Толкова неща трябваше да бъдат казани…

Откри Сондра, която разговаряше оживено с млад мъж, аташе в посолството.

— Трябва да избързам с връщането си в Лондон — съобщи й той и продължи, преди да е успяла да каже нещо. — Не е нужно заради мен да съкращаваш престоя си в Хага. Музеите наистина си заслужават да ги посетиш, а както виждам вече си си намерила кой да ти ги покаже. — Погледна към младия мъж, който ги наблюдаваше ревниво. — Сигурен съм, че ще се справи много по-добре от мен със задачата на гид.

Сондра се нацупи, опита се да го разубеди, но той поклати решително глава и се сбогува. После намери посланика, помоли да го извини, заради това, че му се налага да напусне по-рано приема. Познаваха се от предишни посещения в Хага. Преди да се сбогуват, посланикът го запита дали не смята да се премести на постоянна работа в Хага или в Брюксел.

— Едва ли — отвърна Маркъс. — Би означавало да прекарвам твърде много време далеч от семейство си, а аз не съм подготвен за такава жертва.

— Разбирам ви напълно! — кимна дипломатът.

Пътят, който трябваше да извърви, бе дълъг, си каза Маркъс, когато се настани в самолета. Дълъг и сложен, но бе направил първата, най-важна крачка. Осъзна необходимостта да го измине. Знаеше и посоката.

А Нел? Беше ли готова тя да върви до него, да му помага, да го насочва, когато е необходимо? Маркъс потръпна неволно, като си спомни приказките, които й беше наприказвал. Можеше да се намери някакъв компромис, щом Нел държеше толкова на тази къща. Евентуално би могъл да наеме малък апартамент в Лондон за през седмицата… Или да приеме предложението за съдия, което нямаше да налага постоянното му присъствие в Лондон. Би било непочтено, ако не признаеше, че щяха да му липсват много тръпката, предизвикателството на пледоариите, ала сега други неща бяха по-важни! Други хора… Нел, Ванеса. Може би вече беше късно да попречи на Ванеса да повтори собствените му грешки, да й покаже обичта си, да я обгради с онази сигурност, за която детето му копнееше?

Нел щеше да го научи как… Нел щеше да му помогне, да го подкрепи…

Нел…

 

 

— И какво смяташ да правиш?

— Не знам — поклати уморено глава Елинор, поглеждайки към Джейд. — Ако Маркъс има връзка със Сондра…

— Не можеш да си сигурна — напомни й Джейд.

— Така е. В едно обаче съм абсолютно сигурна. Безсмислено е да настоявам за тази къща. Трябва да се обадя на посредниците… — Очите й се напълниха със сълзи, но ги преглътна. — Чувствам се ужасно глупава, Джейд. Как е възможно да не забележа, че Маркъс не желае да се мести? И той защо си е мълчал?

— Не си Бог, Нел. Защо смяташ, че винаги и за всичко трябва да се досещаш? Макар че май другите очакват точно това от нас, жените. Знаеш ли какво ми каза снощи Сам? Че съм използвала заминаването си за Ню Йорк като претекст да се отърва от него! По дяволите, да ме обвинява в това, когато аз съзнателно се стремях да не му показвам колко много означава той за мен, за да не смята, че му оказвам натиск, че искам да го уловя в капан! Както и да е… Това, което искам да ти кажа, е, че трябва да поговориш с Маркъс, да му обясниш какво изпитваш, какво мислиш…

— Ще опитам, но не знам какъв е смисълът, когато той не иска да ме изслуша… — Елинор се усмихна уморено и се изправи. — Благодаря ти все пак, че ме изслуша.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът? — рече Джейд, когато двете се насочиха към изхода на ресторанта. — Че в последно време твърде много се подценяваш. Добре, веднъж аз съм те изслушала и какво от това? А аз колко пъти съм те карала да слушаш моите истории? Разбери, трябва да говориш с Маркъс! — повтори отново тя, преди да се сбогуват.

 

 

Трябваше да свърши още нещо, преди да се обади на посредниците, преди Маркъс да се е върнал от Хага…

Елинор позвъни на госпожа Гарви и я помоли да остане с момчетата след училище. Възрастната жена явно се понацупи, но се съгласи. Елинор затвори телефона, взе ключовете от колата и писмото до Луиз и тръгна към вратата. Беше написала без заобикалки на Луиз, че много е разочарована от начина, по който бившата й партньорка се е опитала да попречи на Пиер Колбер да се свърже с нея. Освен това подчертаваше, че Луиз като съдружничка е длъжна също да участва в уреждането на формалностите по ликвидирането на фирмата. Трябваше да напише това писмо още преди две седмици, осъзна Елинор, когато седна в колата. Отново да поеме живота си в свои ръце, да обуздае вътрешните страхове, които я измъчваха, тревогите, че е претърпяла провал. В крайна сметка, ако се разделяха с Маркъс, трябваше да бъде силна, да…

В очите й блеснаха сълзи, но тя ги преглътна и потегли.

Беше горещ задушен септемврийски ден. Застиналият неподвижно въздухът като че ли правеше тишина в градината още по-дълбока. Богородичките по края на лехите бяха обърнали цветчета към виещите се рози сякаш търсеха опора. Навсякъде растяха прецъфтели макове, пробивайки си път сред здравец и скупчени мушката.

Елинор не бързаше — нямаше причина. Имаше на свое разположение целия следобед. Пое по пътеката, сенчеста и прохладна, която водеше към долинката с ирисите. Цветята отдавна бяха прецъфтели — от тях бяха останали само сухи умиращи стъбла с кафяви набръчкани листенца на върха.

Едва когато стигна до езерцето, Елинор позволи на сълзите си да потекат на воля. Знаеше отдавна истината, макар че упорито отбягваше да я погледне в очите. Дори Маркъс да беше искал тази къща, проблемите, с които щяха да се сблъскат, за да я превърнат в дома на нейните мечти, бяха на практика непреодолими. И архитектът, и нейният счетоводител се опитаха да я предупредят, но тя просто отказа да ги чуе. Защото, когато рухнеха мечтите й, тя трябваше да се изправи пред собствените си проблеми. А се боеше да го стори…

— Маркъс те обича, Нел! — й каза Джейд почти сърдито. — Престани с тези глупости, бъди реалистка! Колко са мъжете, които не са се изкушавали да кривнат за малко от правия път? И колко жени се научават да живеят с този факт — като го приемат или отхвърлят?

— Разбирам те прекрасно, Джейд, но аз не мога. Не става въпрос за физическата изневяра, а за онези мъчителни съмнения, които бавно ще рушат всичко. Аз няма да съм сигурна дали той е с мен, защото наистина ме обича или просто защото не му се иска да затруднява живота си с нов развод. Не мога да живея така, колкото и да го обичам. Нужно ми е неговото уважение, не само любовта му…

 

 

Маркъс я откри там, застанала до езерцето. Спря и я извика тихо. Видя как цветът на лицето й се промени, тялото й се изопна от напрежение.

— Маркъс! Ти си се върнал… Аз… Как се сети, че съм тук? На никого не бях казала…

— Къде другаде бих могъл да те намеря, щом не те заварих вкъщи?

— Да. Предполагам, че не е толкова трудно да предугадиш действията ми…

— Надявам се да е така. — Гласът му бе спокоен, сдържан, ала нещо, някакво шесто чувство подсказваше на Елинор колко е напрегнат вътрешно. — Трябва да поговорим, Нел — продължи със същия спокоен глас. — Но преди това искам да те попитам нещо… Обичаш ли ме още?

Елинор не отговори. Мълчаливо се взираше в него, опитвайки се да отгатне какво се крие зад ненадейния въпрос. Угризения? И какво очакваше да чуе Маркъс? Каквото и да очакваше, отговорът бе един, един-единствен честен отговор. Пое дълбоко дъх и отвърна с треперещ глас:

— Да, обичам те, Маркъс.

Елинор не беше много сигурна каква реакция очакваше от него, но в никакъв случай не и да прекосих три огромни крачки разстоянието, което ги разделяше, после да я прегърне с безмерна нежност, тъй внимателно и предпазливо, сякаш беше най-безценното, най-крехкото и чупливо нещо, което бе държал в ръцете си. Странна, прилична на излъчване руменина покри лицето му, а пръстите, докосващи очите й, скулите, устата, леко трепереха, Елинор почувства инстинктивно, че Маркъс й разкриваше без думи колко много значи тя за него. Мълчаливо се притисна в обятията му. Трябваше да му покаже, че го е разбрала.

Целунаха се бавно, без да влагат страст — едно признание, че мълчаливите послания са проникнали в съзнанието, вплитащо индивидуалните различия в съвършено цяло.

— Аз също те обичам — прошепна Маркъс със задавен глас. — И щом искаш тази къща…

— Не, не къщата, всъщност исках онова, което представляваше за мен. Но ти си прав, на практика купуването й щеше да ни създаде много проблеми. Защо не ми го каза, Маркъс, защо мълча, че не искаш тази къща?

— Знаеш ли, не можех да призная, че изпитвам ревност. — Той я хвана за ръка. — Да тръгваме. Трябва да ти кажа толкова много неща!

 

 

Елинор го слушаше мълчаливо.

— Ти си ме ревнувал от Ванеса? — поклати тя невярващо глава. — Но аз си мислех… Мислех си, че се дразниш, защото не мога да се оправя с нея. Струваше ми се, че ме виниш за нейната враждебност. Господи, как се упреквах затова, че съм се провалила с Ванеса! И със синовете си… Те се чувстваха нещастни, а аз дори не бях го забелязала…

— Докато разговарях с Пиер, осъзнах, че съм се боял да не бъда отблъснат, изместен от нея… Колко просто, очевидно изглежда това сега! — добави мрачно той.

— Човешките чувства никога не са прости — каза Елинор. — Понякога ни е много трудно да приемем слабостите си. Мисля, че и двамата сме виновни, защото се опитвахме да ги скрием един от друг… и от себе си. Аз се боях да не те загубя…

— Никога не би могла да ме загубиш! — отвърна нежно Маркъс.

Елинор се вгледа в очите му. После каза тихо:

— Видях те на летището със Сондра. Бях дошла да ти се извиня за скарването. Късно снощи ти се обадих в хотела, но никой не отговори…

— Бях в банята, тъкмо се бях върнал от Пиер. Помислих си, че може да е Сондра. Реших, че е по-сигурно да не отговарям… — призна той.

Елинор беше сигурна, че никога повече нямаше да повдига този въпрос. И не защото се боеше от отговора, а просто защото той вече нямаше значение.