Пени Джордан
И в радост, и в беда (21)

Двадесета глава

— Нел, здравей! Как си?

— Горе-долу… — отвърна с въздишка Елинор, като разпозна гласа на счетоводителя. — Ти как си, Чарлз?

— Отлично. Чуй, трябва да обсъдя с Маркъс един-два финансови въпроса, свързани с къщата. През уикенда ще отсъствам от града, но в началото на идната седмица…

— От понеделник Маркъс има дело в Хага — прекъсна го Елинор. — И не е сигурен колко ще се проточи.

— Хм… Трябва непременно да уредим тези заеми. Може би да отидем двамата до банката, какво ще кажеш? Удобно ли ти е във вторник сутринта?

— Добре, във вторник сутринта — отвърна кисело Елинор и остави слушалката.

Седмиците се нижеха мъчително бавно, но, слава богу, след два-три дни Джулия се връщаше от Америка. Саша отдавна си бе заминала. Онази кавга за Сондра привидно бе забравена. Маркъс призна, че си е давал сметка за авансите на младата американка, но заедно с това настояваше, че Елинор съвсем погрешно го подозира в насърчаване на интереса й. От своя страна, Елинор също си призна, че може би е реагирала по-остро от необходимото.

Снощи се обади господин Колбер. Договорът им беше вече в сила и той искаше да й възложи няколко спешни превода. Въпреки че беше страшно заета около къщата, не можеше да му откаже, още повече, че ремонтът и едно прилично обзавеждане, което да я направи обитаема, щяха да погълнат много средства — повече, отколкото предвиждаха в началото.

Беше намислила да заведе днес Ванеса по магазините. Много се съмняваше обаче, че това „подмазване“ би допринесло особено за разведряване на атмосферата в отношенията им. При всеки повод Ванеса не пропускаше да изтъкне, че й е противно даже да мисли за скапаната къща в тъпата провинция, още по-малко, че ще й се налага да прекарва известно време там. Съвсем не изглеждаше очарована от идеята за собствената стая, която щеше обзаведе по свой вкус. За сметка на това, често говореше за Сондра и как тя изобщо не харесвала мащехата си.

— Накрая баща й се развел — добавяше злорадо Ванеса. — После се оженил за доста по-млада жена, с която Сондра се разбирала чудесно…

Елинор се стараеше все пак да не губи напълно чувството си за хумор, макар да се опасяваше, че Маркъс едва ли е толкова безразличен към Сондра, колкото твърдеше.

 

 

— Нали не си забравила, че в неделя пътувам за Хага? — попита Маркъс, когато влезе в кухнята.

— Не, не съм — отвърна Елинор, без да се обръща. Гласът й издаваше напрежението й. Макар че бе повярвала на Маркъс, че между него и Сондра няма нищо, в душата й остана горчивата утайка от обидата.

— Виж какво, Нел… — Маркъс приближи до нея, сложи ръце на раменете й и я накара да се обърне. — Защо не дойдеш с мен? Знам, че ще имам много работа, но в Хага има няколко прекрасни музея и галерии, които можеш да разгледаш, а вечерите ще прекарваме заедно. Нашият посланик ще даде прием… Сигурен съм, че ще ти е приятно. За двамата ще бъде…

— Маркъс, знаеш, че не мога! — прекъсна го тя, макар ужасно да й се искаше да го придружи. — Кой ще се грижи за момчетата? Освен това и къщата… Чарлз се обади и…

— Забрави за малко тази проклета къща! — избухна той вбесен. — Не можеш ли да мислиш за нещо друго? Къщата, та къщата — само това слушам денонощно! За бога, Нел, та това е само купчина тухли и хоросан! Дори не я намирам особено красива… Зная колко много значи тя за теб, но започвам да си мисля, че се е превърнала в най-важното нещо в живота ти.

Елинор го гледаше, стъписана от гневното избухване.

— Не е честно, Маркъс! — опита се да протестира тя. — Искам тази къща, защото знам, че там на всички ще ни бъде по-добре. Аз…

— Така ли мислиш? — подхвърли цинично той. — На всички или на тебе? Виждал съм достатъчно примери, когато имот може да съсипе отношенията между хората, не знам обаче случай, Нел, някога да ги е оправял. Какво всъщност се надяваш да постигнеш? Да си оправиш отношенията с Ванеса? Но тя ти каза, че не иска да се мести, ама кой да слуша? Искаш свобода, простор за момчетата… Добре, може би ще ги имат, но същевременно ти ги лишаваш от приятелствата, от училището, с което са свикнали. Ето, полека-лека започват да свикват и с нашия брак. Разбери, Нел, сигурността на децата не идва от някакъв измислен идиличен живот на село като в детските книжки, а от хората, с които живеят. Те трябва да почувстват, че са обичани, че са ценени. Размисли добре, Нел, преди да ми отговориш. За тях ли искаш тази къща или заради себе си?

Няколко секунди Елинор го наблюдаваше мълчаливо. После каза с треперещ глас:

— Ти не искаш да се местиш там, нали? И никога не си го искал…

— Така е, не искам — отвърна тихо Маркъс. — От една страна, доста е далеч от Лондон и ежедневното придвижване до града и обратно ще ми отнема много време. Освен това, мисля, че някой ден може би и двамата ще съжаляваме за времето и средствата, които сме хвърлили в тази къща. — Замълча. След малко продължи: — Не съм даже убеден, че в крайна сметка новата среда ще ни помогне да изгладим конфликтите в семейството, на което толкова се надяваш. Това е само една къща, Нел, а не магическа формула за мигновено семейно щастие!

— Защо едва сега ми го казваш, Маркъс? — попита дрезгаво тя. — Какво смяташе да правиш? Да мълчиш до последната секунда, когато стигнем до подписването на договорите, или изобщо да си траеш, да ме оставиш, както се казва, да си троша главата, а ако нещо се обърка, да ми натриеш носа с думите: „Аз, нали ти казвах?“.

Пребледняла като платно, Елинор го гледаше с гняв и възмущение. Маркъс се наруга наум. Беше избрал ужасно неподходящото време за този разговор.

— Виж какво… Аз… — Млъкна, защото Том и Гавин нахълтаха в кухнята, спорейки за някакви моливи. — Ще поговорим довечера. Сега трябва да тръгвам, имам…

Елинор му обърна гръб и се зае да разрешава спора на момчетата.

 

 

— Какво ще кажеш за това? — попита уморено Елинор, като показа на Ванеса красив памучен костюм от горнище и къси панталони.

— Хм, ужасно старомодно! — изсумтя презрително момичето. — Тук няма нищо свястно! Не можем ли да отидем в друг магазин?

Че имаше ли още магазин, в който да не бяха влизали, зададе си въпроса Елинор, след като закачи обратно дрехата и последва примирена доведената си дъщеря. Оказа се, че има още два.

В първия магазин продаваха дрехи втора употреба. Миришеше на прах и застояло, обаче Елинор все пак се въздържа да не сбърчи нос от отвращение. За щастие, Ванеса не си хареса нищо в този магазин, но май радостта й беше преждевременна. Момичето обяви, че иска да види какво предлагат в един съседен магазин, който се оказа младежкия бутик на един известен и много скъп дизайнер.

— Това са само парцали от линията му „Дифузия“ и не са толкова скъпи — сви тя отегчено рамене, когато Елинор намекна за цените. — Сондра каза, че всички младежи в Ню Йорк носят неговите дрехи.

Десет минути по-късно Елинор, леко стъписана, оглеждаше моделите и етикетите с цените. Междувременно Ванеса награби няколко безбожно скъпи рокли от ликра и изчезна към пробната.

Посоката, която взеха мислите на Елинор, не бе от най-приятните. Защо Маркъс не й беше казал досега, че не иска да се мести в провинцията? Нима бе прав, че тя не се стремеше към тази къща с надеждата да обедини семейството, а за да осъществи някакви несбъднати мечти от детството? Няколкото кратки реплики я обрисуваха така, както не би искала да се вижда — една жена, решена да постигне своето на всякаква цена, погълната изцяло от собствените си желания и нужди, което й пречеше да вникне в нуждите на другите.

Наистина ли бе такава? Наистина ли изглеждаше такава в очите на Маркъс?

— Ела да я погледнем на дневна светлина.

Ванеса се измъкна от пробната, облечена с рокля, прекалено тясна и къса за възрастта й, но Елинор реши, че за момента е по-благоразумно да се въздържа от коментар. Продавачката й разреши и тя побърза да се шмугне през вратата, последвана от Елинор. Металните пластини за предотвратяване на кражби задействаха веднага алармената инсталация.

— Не, не ми харесва! — заяви момичето. Елинор въздъхна облекчено, макар че решението на Ванеса я изненада. — Подръж ми чантата! — нареди и тикна в ръцете й огромната си тежка чанта, с която изглежда никога не се разделяше. — Няма нужда да ме придружаваш вътре. Ей сега се връщам.

Елинор я изчака навън да се преоблече, видя я да излиза от кабината и да подава роклята на продавачката, после да напуска магазина с доволно изражение. Държанието й се стори малко странно, когато, вече в колата, я зърна за момент да се усмихва. Реши обаче, че в края на краищата между двете биха могли да се установят по-приемливи отношения, затова побърза да й предложи, ако желае, да обядват някъде навън. Ванеса отказа моментално.

— Искам да позвъня на Саша — рече тя, — а после да си събера багажа. Мама каза ли кога ще дойде да ме вземе?

— Не. Не беше сигурна в колко точно ще кацне в Лондон — отвърна Елинор.

Прибраха се вкъщи и Ванеса веднага се качи в стаята си. След около половин час Елинор реши да я попита какво ще иска за обяд. Момичето лежеше на леглото с гръб към открехната врата и оживено разговаряше по телефона.

— Да-а, наистина беше фасулска работа! Точно както ти ми каза. А тя изобщо не загря. — Ванеса се обърна на другата страна, забеляза Елинор и моментално изражението й се смени. — Саша, налага се да те оставя… — Хлопна слушалката и изгледа наежено Елинор. — Не е нужно да ме шпионираш! Не съм затворничка, разбра ли!

Елинор изобщо не обърна вниманието на враждебния й тон. Кимна с глава към роклята, захвърлена небрежно на леглото.

— Откъде е тази рокля, Ванеса? — Въпросът всъщност беше излишен. — Ванеса?

— Добре де, взех я! — отговори тя ядосана. — И какво от това? Всички го правят. В магазините си знаят, че това често се случва, и дори го включват в цената. Нищо особено не е станало!

— Откраднала си роклята и смяташ, че нищо особено не е станало?! — Елинор се взираше в нея с невярващи очи. Припомни си как неволно бе станала съучастничка в кражбата и усети, че кръвта нахлува в главата й. Грабна роклята.

— Остави я! Тя е моя…

— Роклята не е твоя и ще бъде върната в магазина! — отряза я разярена Елинор. — Как можа да го направиш? Баща ти…

— Тичай да му докладваш! Нали само това чакаш? Голямо чудо! Всички го правят…

— Ванеса, това е кражба! Не разбираш ли? Не си малка. Не осъзнаваш ли последствията? Да вземеш нещо ей така… — започна да заеква Елинор, задавена от възмущение.

— Да, за мен е лошо да взема нещо, но не и за такива като тебе, нали така? — изкрещя Ванеса. — Само че…

— Какво искаш да кажеш? Аз никога не съм вземала… не съм крала нищо…

— Взе баща ми! — рече тя с горчивина.

Елинор приседна на леглото, неспособна да асимилира чутото в първия момент.

— Вие, възрастните… Правите каквото си поискате, а после идвате да ни разправяте кое е лошо и кое не! — изфуча Ванеса.

— Ванеса! Наистина ли смяташ, че съм отнела баща ти? Знаеш, че родителите ти бяха разведени преди ние да се срещнем…

— Така е, но сега е различно. Ти искаш да промениш всичко. Обзалагам се, че много ти се иска да умра… или поне да бъда в затвора… Преструваш се, че искаш да живея тук, но всъщност си мислиш само как да се отървеш от мене. Знам го, нали някои мои съученички имат мащехи. Отначало се правят, че много ги обичат, но после си раждат бебета и започват да се оплакват, че каките вдигат много шум, че нямало достатъчно място…

Елинор си спомни разговора с Том, когато той също не скри страха си, че с Маркъс може да си имат бебе.

— И мама е същата… — продължи Ванеса. — Само чака да ме натресе тук и да замине за Америка…

Елинор я гледаше безпомощно. Ако Ванеса беше нейна дъщеря, мигом би я прегърнала, би й казала колко много я обича, би направила всичко, за да разсее напразните й страхове. Но Ванеса беше дете на Маркъс и искаше неговата обич, неговите успокоителни слова…

— Ванеса, ще върна роклята в магазина. После ще трябва…

— Да кажеш на баща ми, нали? И какво от това? На него изобщо не му пука за мен. Той никога не ме е искал. Родила съм се случайно. Мама ми каза, че те двамата не са искали деца. В тази къща се обръща внимание единствено на Том и Гавин. Том — това, Гавин — онова, омръзна ми да слушам! — В гласа й отекна болка и отчаяние.

— Ванеса, много деца се раждат така, без да са „планирани предварително“, но това не значи, че родителите им ги обичат по-малко. Всъщност и аз не възнамерявах да имам Гавин, но…

— О, я остави това! — грубо я прекъсна Ванеса. — „Госпожа Съвършенство“ да допусне такава грешка? Само че никога няма да бъдеш съвършена мащеха, разбра ли? Бих предпочела татко да се бе оженил за някоя като Сондра. Не съм глупачка, ясно ли е? — продължи с войнствен тон. — И мама се преструваше, че страшно й се иска да ме вземе в Лос Анжелис, но аз си знам… Знам, че ти не ме искаш тук!

— Това не е истина!

— О, истина е! С четири очи гледаш да се отървеш от мене, та драгоценните ти синове да се настанят в моята стая.

— Грешиш, Ванеса. Просто тук ни е тясно и точно затова искаме да се преместим, но…

Нямаше смисъл да продължава. С Маркъс, а не с Ванеса трябваше да поговори. Само той би могъл, длъжен бе да убеди момичето, че е обичано, ценено.

Когато Елинор прекрачи прага на бутика, алармената инсталация отново се задейства. Помоли да се види с управителя, повтаряйки наум речта, която си бе подготвила. Обясни на продавачката, като отбягваше да я погледне в очите, че роклята изглежда случайно е попаднала в чантата й, но явно младата жена не й повярва, защото каза:

— Често се случва. Опитваме се да ги спрем, но невинаги е възможно. Знаете ли, за тях това е игра, предизвикателство. Всъщност повечето от момичетата, които успяваме да хванем, са от заможни семейства и съвсем спокойно биха могли да си позволят такива скъпи дрехи.

 

 

Ванеса се бе затворила в стаята и събираше нещата си. Елинор започна да превежда, но й беше невъзможно да се концентрира. Когато входният звънец иззвъня, уморено се надигна и тръгна да отвори.

— Джейд! Каква приятна изненада! — възкликна радостно Елинор, като видя приятелката си на прага.

— Другата седмица заминавам за Щатите, затова реших, че трябва да намина — рече Джейд и влезе.

— Със Сам?

— Не знам, той да си решава. Чувствам се твърде стара и уморена за игрички, Нел — призна Джейд. — Повярвай ми, да си влюбена тъкмо когато… — Заряза изречението наполовина и попита тихо: — Какво не е наред?

Елинор направи кисела гримаса. Господи, толкова ли й личеше?

— Какво ли? По-лесно ще ми е да ти кажа какво е наред, ако нещо е наред…

— Казвай — подкани я Джейд. — А щом Маркъс не иска тази къща, намери друга — прекъсна тя Елинор след няколко минути.

— Не разбираш ли, Джейд, той си мълчеше, остави ме да си градя въздушни кули, а в същото време… Сякаш беше чужд човек. Накара ме да се почувствам егоистка, обвини ме, че искам къщата заради някакви свои несбъднати детски мечти… Че си въобразявам, че тази къща е панацея за семейното ни щастие…

— А не е ли така, Нел? — попита Джейд с непривична за нея нежност. — Не че искам да те критикувам, но Маркъс има право, скъпа. Една къща не може магически да ви сплоти и да ви превърне в съвършеното щастливо семейство. Честно казано, не мисля, че в наши дни такива семейства съществуват, освен в романите и във въображението на рекламните директори.

— Но, Джейд! Аз исках само всички да сме щастливи, а Маркъс се държи така като че ли нарочно обръщам гръб на чувствата и нуждите на другите и мисля единствено за себе си. Понякога започвам да се питам срещу какво наистина роптае — срещу тази къща или срещу мен?

— Нел! Маркъс те обича!

— Знаеш ли кое е най-лошото, Джейд? Аз, която като жена би следвало да имам изострена чувствителност, интуиция, ако щеш го наречи, се оказва, че съм била сляпа за страховете на синовете си, изобщо не съм усетила, че в отношенията с моята съдружничка са се появили пукнатини, не съм и подозирала, че, според Ванеса, съм откраднала баща й…

— Нел, ти си човек, а не Бог. Не е възможно да четеш чужди мисли. Опитай се да мислиш малко повече за себе си, за личното си щастие, а не как да направиш другите щастливи. Поговори с Маркъс, той те обича. Сигурна съм, че ще намерите решение.

 

 

— Маркъс…

Маркъс се намръщи. Преди малко се прибра вкъщи, денят му бе напрегнат, чувстваше се уморен, ядосан на себе си заради сутрешното стълкновение с Елинор. Съзнаваше, че трябва да поговорят, но точно сега ли?

— Маркъс…

— Моля ти се, не сега, Елинор! Закъснявам за летището, ще изпусна самолета. Виж какво, щом тази къща значи толкова за тебе, купувай я! — добави с горчивина. — Опитах се да ти обясня как се чувствам, но моите чувства изглежда вече не те интересуват. Прави каквото знаеш, но аз… — Замълча като попарен, осъзнавайки какво говори. — Нел…

На вратата се позвъни. Елинор отиде да отвори, върна се и каза тихо:

— Таксито ти.

„По дяволите!“ — изруга наум Маркъс. Трябваше да поговорят, да й обясни, да й каже…

— Нел, сега трябва да тръгвам, но като се върна…

Елинор мина покрай него, без да го погледне. Измина четвърт час и чак тогава леденото спокойствие, сковаващо гнева й, се пропука. Усети болка — мъчителна, пронизваща. По дяволите, защо мълча, защо не обясни, че не искаше да говорят за къщата? Защо допусна той да си тръгне така?

Елинор погледна часовника и грабна ключовете на колата. Все още можеше да настигне Маркъс, преди да излети за Хага. Слава богу, нямаше задръстване и стигна навреме на летище Хийтроу. Няколко минути си проправя път през претъпканата зала към гишетата за регистрация на заминаващите пътници. Забеляза Маркъс, с гръб към нея. В момента, в който се канеше да го извика, видя жената, която се бе запътила към него. Усмихната, Сондра го хвана под ръка и заговори нещо оживено.

Елинор почувства, че се задушава. Краката й се подкосиха. Обърна се, залитайки, и, заслепена от сълзите, се запрепъва между бързащите безразлични пътници.