Пени Джордан
И в радост, и в беда (2)

Първа глава

Пътният поток отново спря. Елинор погледна нетърпеливо часовника си и измърмори недоволно. В сутрешните часове Лондон беше направо невъзможен град, особено пък в ден като днешния. Улиците бяха мокри и сиви, небето — навъсено, а пронизващият вятър брулеше безмилостно напъпилите по дърветата цветове.

Колите се придвижиха напред — не повече от метър. Елинор започна да брои до десет — бавно, опитвайки се да отпусне напрегнатите си мускули. Закъсняваше, а в девет и половина имаше среща в офиса. С нов клиент, все още потенциален. Прехапа нервно долната си устна, припомняйки си неотдавнашния разтвор със счетоводителя. Не бяха на червено, но разходите по поддръжката на офиса нарастваха. За година и половина наемът се покачи двойно, а сега отново искаха увеличение. Поръчките за преводи намаляваха. Рецесията принуждаваше дори големите консорциуми и многонационални групировки, ползващи услугите на фирми като тяхната, да правят икономии.

Надеждата, че се захващат с един чудесен и извънредно доходен бизнес, която хранеха с Луиз в края на осемдесетте години, бързо гаснеше. Очакванията им, че работата ще се увеличи с развитието на новите връзки с Европа, меко казано, не се оправдаха. Е, вярно, капеше по малко, но нищо повече.

Офисът, много удобен, докато живееше в апартамента — преди да се омъжи за Маркъс и да се премести с децата в къщата му в Челси — сега налагаше едно досадно и все по-напрегнато пресичане на Лондон в най-натоварените часове.

Защо, по дяволите, в дъждовни дни колите винаги пълзяха? Елинор ядосано смръщи вежди. Тази сутрин смяташе да тръгне рано, но Том се успа и закъсня със закуската, а Гавин отново беше „загубил“ футболния си екип, така че, когато ги подгони към колата, вече изоставаше от графика си.

Маркъс закуси рано и се затвори в кабинета си. Вдигна за момент глава от папката с материалите по делото, когато Елинор надникна през вратата. Дори сега — три години откакто бяха заедно, една от които като съпрузи — сърцето й трепваше, щом го видеше. Смешна реакция за зряла и уравновесена жена на тридесет и осем години, която след някой месец започваше тридесет и деветата… Тя, която преди да срещне Маркъс, толкова се гордееше с разумните си схващания за живота, с трезвата преценка на грешките и романтичните си идеали, довели до крах първия й брак!

Когато надникна в кабинета, почти се изкушаваше да помоли Маркъс да откара момчетата на училище. Така или иначе то беше по-близо до кантората му в Линкълн Ин, отколкото до офиса й. Когато обаче го видя вглъбен в работа, нещо я възпря. Онова неопределено чувство, което постоянно й напомняше, че Том и Гавин са нейни деца и отговорността за тях е нейна. Тъй както пък Маркъс носеше отговорност за Ванеса…

Ванеса. Елинор потръпна нервно само като си помисли за нея. Бедата бе в това, че просто не успяваше да намери път към момичето. Опитваше, но срещаше желязната й съпротива. Маркъс и Джулия, родителите на Ванеса, бяха разведени вече от няколко години, когато Елинор реши да свърже живота си с Маркъс. И въпреки това, при всяко посещение на Ванеса изпитваше неудобство, седеше като на тръни. Стигна се дотам, че започна да нервничи, когато се любеха с Маркъс, а Ванеса спеше в съседната стая.

Наистина, къщата в Челси не бе предвидена за двама възрастни и три деца. Маркъс я беше купил след развода с Джулия. За сам човек, даже за семейство без деца, беше идеално жилище. На долния етаж имаше кухня, свързана с всекидневната, трапезария, там беше и кабинетът на Маркъс. На втория етаж — просторен салон, съвсем подходящ за изискани събирания с колеги, които един преуспяващ лондонски адвокат би следвало да организира. И двете широки спални, всяка с отделна баня, не бяха лоши, ако не се налагаше, разбира се, да сместиш в едната три деца.

„Това е моята стая“, бе заявила студено Ванеса, гледайки предизвикателно Елинор. Което означаваше, че когато Ванеса им гостуваше, Том и Гавин трябваше да се преместят в малката задушна стаичка на тавана, предвидена като резервна спалня за извънредни случаи.

Елинор обичаше безумно Маркъс и беше сигурна, че той също я обича много. Но той, живял сам вече цели седем години, бе свикнал на спокойствие и тишина в дома си. Подобно напрежение едва ли бе по вкуса му. Решението на въпроса бе повече от очевидно: трябваше да се преместят в по-голяма и удобна къща — за тях двамата и за трите им деца. Бедата беше в това, че цената на подобна къща в Лондон бе баснословна и засега бе абсурдно да мислят за преместване.

Доходите на Елинор от работата в малкия им офис бяха прилични. Като адвокат, Маркъс също печелеше добре, но животът в Лондон просто беше прекалено скъп. Бившият й съпруг, който се ожени повторно почти веднага след развода, не бе в състояние да й помага за училищните такси на Том и Гавин. Том беше на единадесет години, Гавин — на тринадесет, така че им оставаха още няколко години до завършването на гимназията. Да не говорим, че се надяваше да продължат образованието си в университет.

Внезапно пътният поток потегли. Елинор почувства, че напрежението й се разсейва. Тази нервност се дължеше само на отвратителното време. Беше ранна пролет и хората, намръзнали се през влажната дъждовна зима, копнееха за слънце и топлина. С Маркъс замисляха да прекарат една чудесна седмица в Тоскана с приятели в началото на май, но изглежда щяха да се разминат с пътуването до Италия заради отлагането на едно от делата му.

Елинор зави към подземния гараж в сградата, в която беше офисът й, когато отново заваля. Минаваше девет и половина. Заключи колата и забърза към асансьора.

Модерното здание се намираше в сърцето на града — много подходящ район за работата им. Доста дълго Елинор и Луиз се колебаеха дали да го наемат, защото дори тогава наемът бе висок. Пък и не бяха много сигурни дали веднага щяха да завалят поръчките за преводи.

Запознаването им бе чиста случайност. В буквалния смисъл Елинор се сблъска с Луиз, когато бързаше да предаде току-що завършените преводи за голяма търговска фирма. Луиз се оказа в кантората по същата работа. Веднъж установили, че езиковите им умения по-скоро се допълват, отколкото конкурират, не след дълго решиха да обединят усилията си и да започнат работа като официално регистрирани съдружнички. Не мина много време и мъдрото решение започна да дава плодове. Спечелиха си репутация на компетентни и изключително стриктни преводачки сред деловите среди, ползващи подобен род услуги, и за четири години, откакто офисът им функционираше, на няколко пъти имената им бяха споменавани във вестникарски материали. Даже едно списание ги посочи като пример за успешен пробив на деловите дами през осемдесетте години.

По онова време и двете бяха сами. Елинор, която имаше зад гърба си един неудачен брак и още по-неприятен развод, с огромен ентусиазъм се хвърли в новата си кариера, не само защото се нуждаеше от пари, но и защото търсеше реванш за наранената си гордост и смачканото самочувствие. Луиз, която беше осем години по-млада от Елинор, тъкмо започваше да се съвзема от травмата след края на бурна и нещастна любовна връзка с женен мъж.

Макар че външно бяха абсолютни противоположности — Елинор бе висока стройна блондинка, спокойна, сдържана и в мислите, и в действията си, докато Луиз беше миньонче, брюнетка и необикновено действена и импулсивна — двете изпитваха една и съща необходимост да излекуват нанесените от живота рани. Нужда, която ги въоръжаваше с решимост да доведат начинанието до успешен край.

Получи се… Наистина ли се получи? Елинор бе намръщила замислено чело, когато асансьорът спря на нейния етаж. Вратата се отвори и тя сви рамене. Получи се и все още нещата вървяха, каза си тя твърдо и тръгна по коридора. Сградата, в която наеха офис, от самото начало ги привлече с оригиналната си модерна архитектура. Построена около открито вътрешно пространство, тя внушаваше усещането за простор и светлина. Днес обаче мраморът и лъскавият хром сякаш излъчваха студ. Елинор потрепери леко. Вероятно пак бяха намалили отоплението. Всички наематели се оплакваха не само от бързото покачване на наемите, но и от нарастването на режийните разноски. Мимоходом хвърли поглед към вътрешния двор и забеляза, че част от растенията са твърде наситено зелени и малко лъскави. Приличаха по-скоро на изкуствени, отколкото на истински, заключи с отвращение, когато вниманието й бе привлечено от стерилната безупречност на една бяла лилия. Такива растения не вирееха под навъсеното лондонско небе или пък — затворени под топъл стъклен похлупак. Сякаш бяха разцъфтели насила.

Усмивка на облекчение озари лицето на секретарката им Клер, когато Елинор влезе в малката приемна.

С Луиз отделиха особено внимание на обзавеждането на офиса. Посетиха дори един приятел на Елинор, специалист по интериора, за да потърсят компетентното му мнение. За съжаление обаче, мебелите, които в края на осемдесетте години им се струваха подходящ декор за дейността на две енергични бизнес дами, сега изглеждаха предизвикателни, малко груби и най-вече неподходящи за времето на сивата рецесия, притиснала страната.

— Мосю Колбер е тук — осведоми я Клер. — Предложих му кафе, но той отказа.

Елинор й благодари, отби се в кабинета си, за да свали палтото си, огледа се в огледалцето на пудриерата и забърза към стаята, която използваха за преговори с клиенти.

Пиер Колбер бе французин, чиито делови контакти редовно го водеха в Лондон. Като представител на няколко големи френски фирми за облекло — от онези, които стояха стъпало по-долу от „марковите“ дизайнери, и две по-високо от серийното производство — имаше контакти във всички важни европейски градове. Ако успееха да го спечелят като клиент, това непременно би им осигурило значителни допълнителни „постъпления“ в бюджета. От друг клиент Елинор бе узнала, че Колбер е недоволен от преводачите, с които работеше в момента. Успя да се свърже с него и го убеди, че си струва да обсъдят възможността за евентуално бъдещо сътрудничество. Бяха я предупредили също, че е скъперник и има тежък характер, затова със свито сърце отбеляза нетърпеливия му поглед, когато влезе в стаята. Успя обаче да прикрие вътрешното напрежение и със спокойна усмивка му подаде ръка.

— Моля да ме извините за закъснението. Задръстванията…

— Англичаните не умеят да шофират — рязко я прекъсна той. — Задръствания има в Париж, в Лондон има хаос!

— Едно кафе? — предложи Елинор, подминавайки неговата агресивност.

— Кафе? — Киселата му усмивка бе твърде красноречива. — О, не, благодаря.

Съзнателно ли я провокираше или просто не си даваше сметка, че се държи грубо? Не за първи път срещаше мъже като него, които не криеха враждебното си отношение към представителките на нежния пол, дръзнали да се захванат с бизнес. За такива случаи си беше изработила собствена тактика и поведение…

Веднъж, беше един следобед, двамата с Маркъс лежаха, отпуснати в сладостно блаженство, след като дълго се бяха любили. Той я погали лениво и й каза:

— Обичам покоя, който носиш, Нел. Невероятно удоволствие е да си с жена, спокойна и уверена като теб. Толкова е лесно човек да те обича.

Скоро след това й направи предложение за женитба.

— Май ние, англичаните, още не сме се научили да правим добро кафе… — усмихна се сърдечно Елинор на господин Колбер.

Подобна миролюбива тактика навярно би затруднила друга жена, но за нея се бе превърнала почти в начин на живот. Спокойствие, съгласие, хармония, добри човешки отношения — това бяха твърде важни неща за нея. Твърде важни… Не им ли отдаваше прекалено голямо значение?

— Френското кафе и хляб са несравними — добави тя. — Но „Маркс енд Сперсър“ много се стараят да постигнат нещо задоволително. Чух, че са започнали да внасят брашно от Франция за своите кроасани и франзели.

— И те ли са сред вашите клиенти? — попита с интерес Пиер Колбер, изоставяйки агресивния тон.

— Наши клиенти са някои от техните доставчици. — Елинор си позволи за миг да се отпусне. Отвори папката, която носеше. — Виждам от списъка на вашите клиенти, че имате делови контакти с няколко големи европейски модни къщи, които от своя страна работят на ишлеме в страни от Далечния Изток. Мога да твърдя, че дрехите им ще се продават добре в малките луксозни бутици в нашите провинциални градове.

— Направили сте не лошо проучване на пазара.

Не се ли долавяха известни нотки на уважение в тона му или само й се струваше? Елинор искрено се надяваше да не греши. Разбира се, бе достатъчно благоразумна да не показва облекчението си. Усмихна се любезно и продължи:

— Разбрах, че в момента ползвате услугите на преводачи, живеещи във Франция, Германия, Италия и Испания. Бихме могли да извършваме всички необходими преводи тук.

— Същата услуга предлагат и други фирми, с които съм в контакт — подчерта той.

— Прав сте — отвърна Елинор с усмивка. Очевидно нямаше лесно да го убеди да им стане клиент и се зае да изброява предимствата на тяхното бюро за преводи: — Моята съдружничка Луиз владее арабски и руски.

— Руски — добре, но не трябва да забравяте, че след разпадането на Съветския съюз, всяка от бившите републики ще иска превод на собствения си език.

— Вече сме помислили и за това — увери го тя.

Беше истина. С Луиз активно издирваха опитни преводачи на тези редки езици. Смятаха да ги привлекат като сътрудници на бюрото. Тя планираше да проведе събеседване и тест с новите преводачи, макар че не беше съвсем наясно как ще вмести и тази задача в претоварената си програма.

През почивните дни започна да преглежда молбите, но работата не вървеше. Затвори се в спалнята — единственото място в къщата, където можеше да работи, но в съседната стая Ванеса бе усилила радиото до край. Много важно беше да си осигурят „едни гърди преднина“ пред конкурентите в бранша. Трябваше непременно да разширят езиковия периметър на преводаческите си услуги, ако искаха фирмата да продължава да е печеливша.

Всичко това бе повече от ясно, но откакто бяха женени с Маркъс, новите семейни задължения отнемаха голяма част от личното й време. Оказа се, че все по-трудно може да отделя време за разширяване на дейността на офиса. Заряза посещенията в гимнастическия салон, където по-рано ходеше две вечери в седмицата. Отпадна и неделният обяд в ресторант — със старата й приятелка Джейд Фъншам си позволяха да се поглезят веднъж в месеца — защото съвпадаше с посещенията на Ванеса при баща й през уикенда.

Ванеса… Можеше да разбере момичето, което беше в най-трудната възраст, че не приема лесно новата съпруга на баща си. За себе си обаче Елинор бе сигурна, че е готова да я приеме с отворени обятия. Та тя бе дъщеря на Маркъс! Маркъс, когото обичаше.

Веднъж сподели това с Джейд. Приятелката й я нарече идеалистка, а Елинор я обвини в цинизъм.

— Какво друго можеш да очакваш след два брака и два развода? — сви пренебрежително рамене Джейд. В продълговатите й зелени котешки очи прозираше житейска мъдрост. — Един безплатен съвет от мен — не очаквай нищо друго, освен главоболия от доведени деца, особено ако става дума за пубертетчета от женски пол.

Винаги когато Ванеса им гостуваше, в къщата витаеше нервна атмосфера. Преди две седмици Елинор получи ужасна мигрена от напрежението. Докато се мъчеше безуспешно да успокои непоносимите болки, Елинор се питаше отчаяно къде греши, с какво предизвиква тази открита враждебност у Ванеса. В края на краищата нямаше никаква вина за развода на родителите й. Може би трябваше да послуша съвета на Маркъс и да изпраща момчетата при баща им, когато Ванеса идваше? Така поне щяха да избегнат безконечните кавги, избухващи в момента, в който децата се съберяха заедно. Често й се струваше, че Ванеса съзнателно провокираше скандалите. Вярно, Том бе чувствително и избухливо дете, лесно се обиждаше, но Гавин бе отстъпчив и добродушен, от бебе беше много кротък, даже малко флегматичен и човек трудно можеше да си представи, че дава повод за вечните кавги.

Ванеса категорично не желаеше сближаване с нея и със синовете й. Но най-вече с нея. Понякога имаше усещането, че двете са съпернички, счепкали се в мълчалива схватка на живот и смърт за Маркъс. Ванеса беше дъщеря на Маркъс и Елинор дори за миг не си представяше, че би могла да я лиши от мястото, което й се полагаше в живота му. Всъщност тя настоя пред него по-често да се вижда с дъщеря си. Когато спомена пред него, че й се струва, че той я вижда рядко, Маркъс й отговори:

— Тя е щастлива с майка си.

— Но тя има нужда и от баща…

— … Вие сте омъжена, имате съпруг и деца. — Гласът на Пиер Колбер моментално я върна към действителността. — Това не ви ли пречи на работата?

— Отдавна съм свикнала да балансирам многобройните си задължения като жена, майка и съпруга — отвърна тя спокойно.

Колбер очевидно не очакваше подобен отговор. Погледна я развеселен. Елинор се поздрави наум, че не се хвана на въдицата и не отвърна с нападката, че никога не би задала подобен въпрос на мъж. Като повечето французи, той очевидно бе надъхан с мъжки шовинизъм и най-безсрамно се гордееше с това. Очертаваше се единствената успешна тактика в такива случаи: не стремеж да го накара да я приеме като равна с мъжете, а ловкото ненатрапчиво изтъкване на добродетелите на нежния пол.

Известно време Елинор се вглеждаше замислено в усмихнатото му лице. Реши, че тактическата пауза е достатъчна и продължи:

— С моята съдружничка се ласкаем от мисълта, че предлагаме услуги от високо качество и компетентност. Ще ми се да вярвам, че и вашето мнение е такова, мосю. В противен случай едва ли щяхте да сте тук. Имам впечатлението, че не сте от хората, свикнали да си пилеят времето.

— Препоръчаха ми няколко бюра за преводи, едно от тях е вашето. Намирам за благоразумно да преценявам повече от една възможност, дори ако от пръв поглед някоя ми се струва по-благоприятна — отвърна той и се надигна.

С това даде знак, че срещата им е приключила. Елинор също се изправи. Беше забелязала искрици на уважение в умните очи на французина, но това още не означаваше нищо. Външно запази спокойствие, но се опасяваше, че не бе успяла да спечели Пиер Колбер като клиент.

Придружи го до вратата. Стараеше се да не мисли в момента колко много се нуждаеха от този допълнителен ангажимент. Още като установи контакт с него, не си правеше илюзии, че ще го спечели лесно за клиент. Остана й поне утехата, че бе съумяла да промени първоначалното му враждебно отношение, което превърна в уважение.

Сбогува се с Пиер Колбер, върна се в кабинета и взе папката на французина. Трябваше да информира Луиз за срещата. Отби се при Клер и я попита дали Луиз е в кабинета си.

— Току-що дойде — отвърна младата жена.

Елинор кимна усмихната и се запъти към стаята на Луиз, сподирена от завистливия поглед на секретарката. Елинор бе всичко, за което можеше да си мечтае една жена. Красива, интелигентна, преуспяваща, омъжена за мъж, излъчващ магнетично обаяние. Съпругът на Елинор бе доста над четиридесетте, но само като го погледнеше, коленете на Клер омекваха. Не че я бе удостоявал с нещо повече от разсеян поглед… Но и да не беше така… Елинор бе тъй мила и сърдечна, че просто не би могла. Не би посмяла да я нарани.

Да, идеалната семейна двойка…

 

 

Елинор почука на вратата и влезе в стаята на Луиз. Луиз четеше някаква брошура, а други две-три бяха на бюрото й. Погълната от четенето, очевидно не я чу. Елинор я извика по име. Луиз вдигна рязко глава и припряно набута брошурите под някаква папка. Изглеждаше смутена, дори някак стресната.

— Нел, не те чух… — измънка тя и се изчерви.

— Разбрах. — Елинор й се усмихна. — Какво, да не планираш лятната почивка? — На едната от брошурите, които Луиз побърза да скрие, беше забелязала снимката на красива селска къща. Фасадата й напомняше провинциален френски замък.

За момент Луиз я погледна почти виновно. Побърза да извърне глава и смънка припряно:

— Да…

— Исках да ти кажа как мина срещата с Пиер Колбер. Какво ще правиш на обяд?

— Ами… Не мога… Съжалявам, Нел, ще обядвам с Пол… — Отново в тона й се долавяше някакво необяснимо смущение.

— Щастливка! Завиждам ти! — въздъхна Елинор печално. — Как ми се иска и моят мъж да намери време да обядва с мен! Напоследък е страхотен късмет, ако хапнем заедно по някой сандвич на обяд. — Замълча, защото забеляза, че Луиз всъщност не я слуша. — Луиз, какво има? Всичко ли е наред? — попита тихо.

— Да, разбира се! — увери я тя припряно.

Елинор я гледаше замислено. Категоричният отговор не й звучеше убедително. Луиз като че ли се опитваше да скрие нещо. Знаеше, че не всичко върви гладко в отношенията с мъжа й. Бяха решили вече да открият преводаческото бюро, когато Луиз срещна Пол. Още лекуваше раните си от нещастната любов. За съжаление, твърде скоро Елинор установи обезпокоена, че Пол е властен мъж, който всячески се мъчеше да утвърждава превъзходството на своя пол, тъпчейки самочувствието на Луиз. Тревогата й се засили, когато след сватбата съдружничката й все по-често започна да използва фрази като „Пол каза…“, „Пол мисли, че…“, преди да каже нещо.

Елинор се стараеше да се пребори с неприятното си чувство към съпруга на Луиз и определено не го показваше. В крайна сметка изборът бе на Луиз, пък и не беше задължително двете да харесват един и същ тип мъже. Имаше и нещо друго, ако трябваше да бъде честна докрай.

Враждебността, която изпитваше към Пол, отчасти се дължеше и на факта, че властните му маниери й напомняха за бившия й съпруг.

Всъщност чувствата й към Пол нямаха никакво значение в момента. Освен съдружничка, Луиз й бе приятелка и би могла да й довери семейните си проблеми, ако имаше такива.

— Луиз… — опита тя повторно.

— Виж какво, Нел, трябва да тръгвам… Обещах на един клиент да се срещнем… После имам среща с Пол… Наистина ужасно бързам!

Луиз бе зряла жена, така че не би могла да я принуди да сподели проблемите си, щом не желаеше, си каза мрачно Елинор, като затваряше вратата на своя кабинет. Цялата беда изглежда идваше от това, че притежаваше силен майчински инстинкт. Или поне така твърдеше Джейд.

— На теб ти трябва цял рояк деца! — каза й веднъж приятелката й.

Цял рояк деца. За да компенсира чувството на самота, което се бе вкоренило дълбоко в душата й заради собственото й самотно детство. Тридесет и осем години едва ли бяха най-подходяща възраст за подобни настроения. Елинор направи кисела гримаса. Разбира се, жените раждаха деца и в по-напреднала възраст. Дете от втория съпруг… С Маркъс бяха обсъждали въпроса. Хората говореха, че често пъти едно бебе се превръща в спойката на новото семейство при повторен брак. Решиха обаче, че любовта им няма нужда от подобно „циментиране“. Освен това къщата им беше тясна дори в сегашния състав… Плюс ангажиментите в офиса и задълженията й като съпруга на известен адвокат… Маркъс получаваше изненадващо голям брой покани за различни приеми, вечери и коктейли. Естествено, искаше й се да го придружава. Искаше да бъдат заедно.

За съжаление, работата, както и другите ангажименти запълваха голяма част от времето им. Напрегнатият ритъм на живот буквално ги задъхваше. Уж бяха женени, а понякога се оказваше, че са по-рядко заедно, отколкото преди. Елинор установяваше с тревога, че изпитва нужда от повече свободно време, повече пространство, от едно не толкова френетично ежедневие, когато да ти остава време да оцениш и да се насладиш на дребните радости в живота.

Дори като се любеха, все бързаха. Имаше чувството, че съзнателно си поставяха задачата да откраднат четвърт час, за да не забравят как се прави. А беше време, много отдавна, когато оставаха в леглото цял следобед, цяла нощ, дори си позволяваха лукса да се излежават почти до обед на следващия ден. Какво удоволствие й доставяха онези часове на интимно усамотение с Маркъс в дома му или в нейния апартамент…

Сега май не им се случваше да останат сами.

Дали и Маркъс изпитваше същото неудобство да се любят — като нея, когато в къщата се намираше Ванеса, при положение, че в съседната стая спяха синовете й? Или подобна чувствителност бе присъща само на жените? По-точно на жените, чиито доведени дъщери са в онази крехка и опасна възраст на границата между детството и юношеството…

Отново се замисли за Луиз и Пол. Искрено се надяваше всичко при тях да е наред. Макар че не харесваше Пол… Луиз го обичаше. Неведнъж бе споделяла с нея, че той е чудесен, образцов баща. Направо ставал като дете, когато си играел с момченцата. Грижел се за всичко, свързано с децата.

Да, Пол очевидно се вживяваше дотам в ролята си на баща, че едва ли не съзнателно изолираше Луиз от „мъжкия свят“ — свят, в който имаше място единствено за него и за синовете му. Нерадостното заключение май се налагаше само, въздъхна мрачно Елинор.

Маркъс се разбираше добре с Том и Гавин, но просто не бе от онзи тип мъже, които изпитваха удоволствие от „чисто мъжки“ занимания. Пък и не им беше баща, както съвсем излишно подчерта онзи ден Луиз, когато сравняваше начина, по който Пол и Маркъс се отнасяха с децата.

Излишно и нетактично… Смръщила чело, Елинор захапа нокътя на показалеца си. Имаше този вреден навик от дете и не успя да се пребори с него дори като студентка. Омъжи се, но продължаваше да си гризе ноктите, когато беше нервна. След развода се зарече да го превъзмогне. Успя и много се гордееше с постижението си. Смяташе, че щом се е преборила с гадния си навик, вече нищо не може да й се опре. А ето че сега по необясними причини навикът ох детството се връщаше. Сега, когато смяташе, че е щастлива, удовлетворена от себе си и от живота…

Какво й ставаше, дявол да го вземе? След месец се навършваше една година от сватбата с Маркъс, В онзи слънчев пролетен ден преди година преливаше от щастие и оптимизъм. Беше уверена в себе си и в бъдещето. Ала тогава просто не осъзнаваше колко трудно ще обедини в хармонично цяло своя живот, живота на Маркъс, живота на техните деца…

Телефонът иззвъня. На устните й заигра радостна усмивка, когато чу гласа на Маркъс.

— Маркъс! Каква приятна изненада!

— Ще можеш ли да се прибереш вкъщи, Елинор? Обадиха се от училище, че Том не е добре. Аз ще го взема с колата, но предполагам, че предпочита да е с теб.

— Господи, какво му е? Какво казаха?

— Моля те, не се паникьосвай! Ако имаше нещо сериозно, едва ли щяха да звънят на мен. Щяха да се обадят в болницата. Казаха ми, че са направили опит да се свържат с теб, но секретарката ги уведомила, че в момента имаш среща.

Бяха се обаждали, докато бе разговаряла с Пиер Колбер. Кой знае защо, Елинор се почувства виновна. Имаше ли в гласа на Маркъс нотки на раздразнение или така й се стори? Той мразеше да го прекъсват, когато работи. Пък и нали майката на Том бе тя…

Грабна палтото и чантата и забърза към изхода. Клер не беше в приемната, затова реши да се отбие лично и да предупреди Луиз. Почука и влезе. Луиз говореше по телефона.

— Не, още не съм й казала. Не съм… — Вдигна стреснато очи, изчерви се, млъкна за момент, после смотолеви бързо: — Виж какво, трябва да тръгвам! — И затвори телефона.

— Прощавай, че те безпокоя, но се налага да се прибера вкъщи — извини й се Елинор. — Том е болен, върнали са го от училище. За щастие нямам други срещи.

Луиз явно не я слушаше, а все още изчервена, отбягваше погледа й. Присъствието й смущаваше Луиз… Откритието й подейства като шок. Ако не беше тревогата за Том, засилена от чувството й за вина, че в момента не е с него, че заради сина й Маркъс е трябвало да прекъсва работата си, навярно държанието на Луиз би породило цял куп въпроси.

Подкара колата към Челси, ругаейки наум уличното движение, претоварено дори в този час на деня. Дразнещата миризма на бензин и спарен въздух проникваше в купето. Напрежението, от което изглежда не можеше да се освободи напълно през последните дни, кънтеше влудяващо в главата й.

Къщата на Маркъс имаше гараж, но там се побираше само неговата кола. Някой бе спрял колата си точно пред дома им. Вбесена, Елинор затърси място за паркиране. Ръката й трепереше, когато отключваше входната врата. Влезе тичешком и извика нервно Маркъс.

— Тук съм. — Той се показа на вратата на кабинета си.

— А Том къде е?

— Том е в кухнята.

— В кухнята?!

Елинор се втренчи в него. Напрежението и чувството за вина изведнъж се превърнаха в раздразнение. Щеше ли да се държи така, ако беше болна неговата дъщеря? Веднага отхвърли тази мисъл. Съзнаваше колко е несправедлива. Шокиращото обаче беше, че изобщо й мина през главата. Захвърли чантата и забърза към кухнята. Видя, че Том е във всекидневната. Седеше във фотьойла, вперил очи в телевизора.

— Том?

Изглежда не я чу. Извика го повторно. Момчето неохотно откъсна поглед от телевизора и се обърна. Беше доста блед, установи с разтуптяно сърце Елинор. Защо не беше забелязала това още сутринта? Нали му беше майка?

— Как си, миличък? — Забърза към него и пипна челото му. Не гореше, едва ли имаше висока температура.

— Болен съм! Гади ми се… — оплака й се жално Том. — Нали ти казах тази сутрин!

Обвинителните нотки в гласа му я накараха да трепне. Наистина тази сутрин й подхвърли, че не му се ходи на училище, ала го отдаде на понеделнишкото настроение.

— В часа на госпожица Прингъл ми стана лошо. Боли ме главата, мамо. И тук — посочи шията си.

Елинор усети, че нещо я преряза под лъжичката. Наскоро бе прочела във вестниците за няколко случая на менингит.

— А очите? Болят ли те очите? — попита тя с нарастваща тревога.

— Да… Мъничко…

Половин час по-късно — беше сложила в леглото Том и се бе обадила на лекарката — Елинор попита нервно Маркъс:

— Мислиш ли, че може да е менингит?

— Съмнявам се — кисело отвърна той. — Предполагам, че ще се окаже „понеделнишкото неразположение“, в прибавка към кутията сладолед, която е изял снощи.

— Каква кутия сладолед?

— Същата, която намерих тази сутрин празна на масата.

— Не знам… — поклати нервно глава Елинор. — Каза, че го болят очите…

— Каза или ти му го внуши? — подхвърли той скептично.

— Аз съм ти съпруга, Маркъс, а не свидетел на ответника по делото! — избухна тя. Видя, че той се намръщи, но не успя да му се извини, защото в този момент на вратата се позвъни. — Сигурно е лекарката.

След четвърт час лекарката бе прегледала болното момче.

— Няма нищо страшно! — успокои тя Елинор с окуражителна усмивка. — Не трябва да се притеснявате, че сте ме викали напразно. Разбирам ви напълно, та нали и аз съм майка. Винаги е по-добре да се презастраховаш, отколкото после да съжаляваш. Слава богу, няма нищо сериозно. Леко стомашно неразположение и мъничко глезене.

Значи все пак Маркъс се оказа прав, заключи мрачно Елинор, когато се сбогува с лекарката. Ненужно се бе паникьосвала. Паника, подсилена от чувството за вина, защото не си беше вкъщи, когато са се обадили от училище. Защото Маркъс е трябвало да прекъсне работата си, за да прибере нейното дете. Защото тази сутрин от бързане не забеляза, че Том е блед. Защото снощи беше прекалено заета, за да обърне внимание, че Том е излапал цяла кутия сладолед…

Какво й ставаше? Какъв живот бе това, когато нямаш време да се погрижиш за децата си, за съпруга си, за себе си?

— Беше прав, Том има само леко стомашно неразположение — призна унило пред Маркъс малко по-късно. Той вдигна глава от папката, която четеше, и се усмихна. — Извинявай, че избухнах.

— Няма нищо! — успокои я той. — Не трябваше да забравям, че майките не обичат да се съмняват в преценките им, когато става въпрос за техните деца.

Кой знае защо репликата му я подразни. Какво искаше да каже? Майките изобщо или може би майката на неговата дъщеря? Веднъж Маркъс й каза, че никак не прилича на първата му жена. Това я зарадва. Не искаше да бъде втора Джулия, да се превръща в копие на жената, която преди време е означавала много за Маркъс. Беше щастлива, че той я обича като личност.

Когато първоначалният ентусиазъм от брачния живот премина, Алън — бившият й съпруг, виждаше в нея само жената майка. След раждането на двамата им синове като че ли загуби желание да се люби с нея. А често я обвиняваше, че обръщала повече внимание на децата, отколкото на него…

— Щях да забравя — прекъсна Маркъс разсъжденията й. — Ласитърови държат да сме у тях в осем. За колко часа си уговорила да дойде жената, която ще остане с Том и Гавин?

Елинор изстина. Вечерята у Ласитърови! Беше й излязла от ума. Господи, как можа да забрави? Харолд Ласитър бе адвокатът с най-висш ранг в кантората на Маркъс. Носеха се упорити слухове, че ще бъде предложен за съдия във Върховния съд.

Маркъс наистина не беше напорист и амбициозен като първия й съпруг, но стриктно се придържаше към правилата на доброто възпитание, считани от мнозина като безнадеждно остарели. Съвсем естествен резултат от системата на образование в елитните британски училища, в едно, от които беше учил Маркъс, в добавка към строгата дисциплина, налагана от баща с военна кариера. Точно това бе едно от нещата, което в началото я привлече в него. Когато сподели с Джейд, приятелката й се изсмя в лицето:

— Какво? Боже милостиви, не мога да повярвам! Имаш връзка с един от най-чаровните мъже, които някога съм виждала, а ми разправяш, че ти направил впечатление, защото ти държал вратата! Толкова ли не се сещаш защо го прави? За да се наслаждава на гледката… — Елинор я бе погледнала озадачена. — На красивия ти задник, глупачко! Не си ли чувала, че мъжете обичат да оглеждат хубавите женски задници, а?

— Забрави за вечерята, нали? — възкликна остро Маркъс. Едва ли беше толкова трудно да се досети, ако се съдеше по изражението й.

— Страшно съжалявам, Маркъс! Щях да се обаждам на жената в събота, но нали знаеш, Джулия помоли Ванеса да остане при нас за уикенда… Улисах се, забравих за вечерята…

— По дяволите!

— Ще позвъня на Джейд и ще я помоля да остане с децата, ако е свободна… — предложи Елинор.

Посегна към телефона, но чу гласа на Том от горния етаж.

— Мамо, мамо! Лошо ми е…

Елинор хлопна слушалката и хукна по стълбите. Завари Том в банята. Повръщаше, надвесен над тоалетната чиния. Сигурно се дължеше на сладоледа, може и да беше заслужено наказание за лакомията му, но момчето несъмнено имаше окаян вид, призна си Елинор, докато го слагаше обратно в леглото. Том беше на тринадесет години и вече се смяташе голям за разни глезотии като прегръдки и целувки, ала сега се вкопчи в нея.

— Остани тук! — замоли жално, когато тя понечи да тръгне.

— Не мога, миличък, трябва да се обадя на леля Джейд и да я помоля да постои тази вечер с теб.

Лицето му се зачерви, той се надигна в леглото и се вкопчи отчаяно в нея.

— Не я искам! Искам ти да си с мен!

Стъписана, Елинор го прегърна. Много отдавна Том не се беше държал така. Може би лекарката все пак грешеше… Може би наистина Том бе сериозно болен…

— Том, миличък, трябва да присъствам на една вечеря…

— Не, не трябва! — упорито възрази момчето. — Просто вече не искаш да си с нас. Искаш да си само с него!

— Том, това не е истина! — извика шокирана Елинор и го притисна силно към себе си.

При това състояние на Том беше изключено да отиде на вечерята. Маркъс нямаше да е доволен. Сърцето й се сви мъчително. Обзе я паника, имаше усещането, че започва да губи контрол над собствения си живот… Какво й ставаше? Защо? Имаше всичко, за което една жена можеше да мечтае.

Да, всичко… И още някои неща, които нито една нормална жена не би си пожелала. Например счетоводител, който я предупреждаваше, че разходите им постоянно се увеличавали. За съжаление, не можеше да се каже същото и за печалбите. И съдружничка, чиито лични проблеми внасяха напрежение в служебните им отношения. И доведена дъщеря, която се държеше все по-враждебно; защото явно гледаше на нея като на съперник за обичта на баща й. И син, който току-що направи на пух и прах убеждението й, че най-сетне се е преборила с чувството за вина, задето е лишила децата си от баща. И къща, пълна с красиви мебели, купени от антикварни магазини, която будеше благородна завист у приятелите й, ала не беше истински дом за две пораснали момчета.

Списъкът на нещата, които вече не зависеха от нея, набъбваше заплашително.

Но имаше съпруг, обичаше го и беше сигурна в любовта. И това компенсираше всичко. Нали така? Не беше ли, така?