Пени Джордан
И в радост, и в беда (16)

Петнадесета глава

— Какво ти става, Зоуи? Вече цяла вечност чоплиш тези спагети, без дори да ги опиташ. Мислех, че обичаш италианската кухня.

Зоуи се усмихна пресилено на закачливия тон в гласа на приятелката си.

— Наистина я обичам — съгласи се тя. — Но напоследък нещо не съм във форма. — Направи гримаса. — Каквото и да хапна, ми става зле и понякога дори ми призлява…

— Аха, разбирам — прекъсна я Ан с усмивка. — Да не се опитваш да ми кажеш, че си бременна?

Бременна ли? Зоуи се втренчи в нея.

— Не… Не, разбира се, че не съм. Само че след онова хранително отравяне през миналата седмица… — Млъкна, раздразнена от намръщения вид на приятелката си. — Виж, просто съм нервна. И това усещане не ме оставя на мира. А и шефът на Бен е станал настоятелен и придирчив. През последните седмици рядко виждам Бен. Той работи толкова много…

— Това са трудностите на ресторантьорското дело. — В гласа на Ан се долавяше искрено съчувствие. — Така можеш само да искаш да започнеш свой бизнес.

Зоуи не каза нищо. Обикновено подобна забележка от страна на най-добрата й приятелка от едно време би довело до желание да сподели с нея плановете и въодушевлението си… Но сега, след завръщането им Уилтшир, се чувстваше болна, изморена и нямаше настроение за нищо. Даже за секс, както бе отбелязал Бен снощи, когато Зоуи се отдръпна от прегръдките му и заяви, че е преуморена. После обаче се сгуши в него и го накара да я вземе в обятията си — така се чувстваше сигурна и спокойна.

Бременна ли?! Тя се намръщи, когато напускаше ресторанта и си тръгваше към вкъщи.

Ан наистина беше най-добрата й приятелка, но двете рядко се виждаха, защото Ан беше домошарка и си гледаше бебето, родено преди шест месеца.

Обикновено Зоуи с интерес слушаше разказите й за малкия Уилям, на когото бе кръстница. Радваше се на щастието на Ан, но днес разговорът с нея я раздразни и смути.

Това може би се дължеше на факта, че двамата с Бен не бяха в състояние да кроят по-нататъшни планове, преди да получат разрешителното за допълнителния строеж.

Бременна… Бе невъзможно, слава богу. Не беше пропускала да си взема противозачатъчните хапчета, защото нито тя, нито Бен желаеха да поемат отговорността за непредвидена поява на бебе. По този въпрос и двамата проявяваха единомислие — съзнаваха невъзможността да имат дете на този етап от живота си. Бен даде да се разбере пределно ясно, че никога не е искал деца. И Зоуи не се съмняваше в искреността му — спомни си неговата реакция, когато беше разбрал за бременността на Шарън.

Зави й се свят и усети как й се повдига. Нима щеше да повърне тук, на улицата? Спря, хвана се за един електрически стълб. Усети как минувачите учудено я оглеждат и внимателно я заобикалят.

— Добре ли си, мила?

Зоуи погледна възрастната жена.

— Добре съм — излъга тя.

Възрастната жена кимна с разбиране.

— И с мен беше така първия път, когато забременях. Чувствах се като болно куче и сутрин, и обед, и вечер. Разбира се, по онова време беше различно…

Като потискаше гаденето, Зоуи остави непознатата да говори, твърде заета да се пребори с натрапчивия страх, който дори потисна гаденето.

Бременна… Не можеше да бъде! Не би трябвало! Не биваше! В никакъв случай!

 

 

Два часа по-късно тя мислеше за същото, докато стоеше в банята и се взираше в собственото си отражение в огледалото. Беше напълно объркана от неопровержимите доказателства, че е бременна.

Трепереща, тя се наведе и вдигна от земята двата използвани теста за бременност. И двата бяха положителни.

Все пак може би има някаква грешка, мерна се през ума й. Може би не бе извършила теста, както трябва. Тръгна към вратата с намерението да отиде до аптеката и да купи още един тест. Трябваше да опита отново. Със сигурност не бе използвала теста правилно. Да, точно така. Това беше причината.

Вероятно я бяха объркали и смутили приказките на Ан за бременността и затова бе направила някакъв пропуск при провеждането на теста. Само по този начин можеше да си обясни…

Стигна до средата на хола, когато чу Бен да отключва входната врата и да влиза.

Обзе я паника. Спусна се към банята, заключи се вътре, бързо събра издайническите тестове, опаковки и кутийки и ги уви в кърпата, която взе от закачалката. Стомахът й се сви от страх, когато Бен я извика.

Излезе от банята със съзнанието, че веднага, щом я види, той ще разбере, че нещо не е наред. Цялата трепереше, лицето й беше зачервено, а очите й блестяха.

От какво всъщност бе изпаднала в паника? Какво се опитваше да скрие? Не бе направила нищо лошо — бременността не беше само неин проблем, а и на Бен — и той трябваше да бъде споделен и от двамата, тъй както бяха споделяли всичко досега.

И в радост, и в беда…

Изведнъж я обзе безумна радост, че той е тук. Затича се към него. С изненада установи, че се чувства уязвима и беззащитна, че има нужда от неговата любов, закрила и успокоение.

— Бен!

— Трябва да пътувам до Манчестър, Зоуи — бяха първите му думи. Едва я погледна и забързано влезе в банята. — Майка се обади в ресторанта — продължи оттам. — Шарън е била откарана по спешност в болница. Някакви усложнения с бебето…

— Но, Бен, аз трябва да…

Той излезе от банята и Зоуи млъкна, разбрала, че той не я е чул, че дори не я е слушал. Изглеждаше така, сякаш е забравил за присъствието й, унесен от собствените си мисли и тревоги.

— Само това ми липсваше! — чу го да казва. — Едва се оправих с Алдо. Оплаква се, че на клиентите започнало да им омръзва менюто. И кой е виновен? Не и аз. От месеци го съветвам да сменим блюдата, но той не искаше и да чуе. А сега, когато нещата се обърнаха, аз съм му бил виновен… Между другото, има ли някакви новини от Клайв? — попита накрая той и я погледна.

Зоуи притаи дъх. Сега беше моментът! Ето сега той най-сетне щеше да разбере по вида й, че нещо не е наред, че има нещо сериозно… Имаше огромна нужда от подкрепата му в този момент, искаше да се сгуши в силните му обятия, да избяга и да се скрие от тревогите и страха…

Погледът му стана по-остър. Бен смръщи вежди и присви очи. Тя задържа дъха си, а сърцето й бясно препускаше в гърдите. Сега вече сто на сто щеше да забележи странното й състояние!

— Зоуи — изрече Бен рязко. — Клайв обаждал ли се е? — В гласа му се долавяше раздразнение.

Изминаха няколко секунди в напрегнато мълчание. В гърлото й заседна ледена буца, а очите й започнаха да се пълнят със сълзи.

— По дяволите, Зоуи! — настоя той. — Какво е станало? Какво има?

— Нищо — промълви тихо тя и се извърна.

Вече беше прекалено късно да я пита за това. Трябваше да види… Да забележи… Да разбере…

— Виж, Зоуи, сега трябва да тръгвам. Ще ти се обадя веднага, щом пристигна в Манчестър и разбера какво се е случило. Може и да се наложи да остана за няколко дни. Боже, защо трябваше да се случи точно сега… — простена той и отиде да събере багажа си.

Зоуи седна в един стол и дълбоко се замисли. Винаги тя беше тази, която го подкрепяше, която му даваше сили. А сега, когато й трябваше подкрепа и утеха от него, той дори не забеляза… Попита я единствено за Клайв…

Как не бе разбрал? Та тя беше бременна, за бога! Носеше неговото бебе, бебето, което можеше да провали всичките им планове, надеждите им! Бебето, което не биваше да бъде зачевано.

Толкова се страхуваше! А Бен не можеше, не искаше да знае, не искаше да разбере!

Той се приближи към нея със сака в едната си ръка и се наведе да я целуне. Тя бързо извърна глава, за да я целуне не по устните, а по бузата.

— Само това ни липсваше сега — промърмори Бен, докато се изправяше. — Шарън и проклетото й бебе!

В думите му прозвуча омраза. Зоуи се сви като ударено куче и цялата потрепери от студа, който се разля по вените й и достигна сърцето…

 

 

След като Бен замина, Зоуи дълго седя в хола, загледана през прозореца навън. Какво й ставаше, за бога? Нали знаеше, че Бен не иска деца? Двамата се бяха договорили какво искат от живота и един от друг. А сега им предстоеше да приведат в изпълнение плановете си за най-близко бъдеще.

Спомни си как бе съжалила Ан, когато разбра, че е бременна. Винаги се бе обявявала за правото на жените сами да избират дали да продължат, или да прекъснат бременността си. Беше сигурна, че ако забременее в нежелан момент, ще прояви достатъчно твърдост и ще вземе единствено правилното и логично решение.

В крайна сметка, защо й трябваше да обсъжда това с Бен? Знаеше мнението му по въпроса, беше убедена, че той нямаше да пожелае да задържат бебето.

Да, тя беше съвременна, самостоятелна, независима жена, която не бе свикнала да хленчи за помощ пред някой мъж в трудни моменти.

Почувства как я обзема внезапен студ… и умора… и самота.

 

 

Да, беше бременна. Вече нямаше никакво съмнение.

В клиниката я попитаха дали би искала да говори с някой от консултантите, но тя отказа. И без това знаеше идеално какво трябва да предприеме.

Първоначалната й паника я бе напуснала. Имаше достатъчно време да планира нещата. С огромно усилие на волята отхвърли на заден план емоционалната си реакция, като се насили да мисли за нея като за предателство към самата себе си.

Какво повече можеше да направи за нея Бен, отколкото тя за себе си? Знаеше как ще реагира той. Защо тогава да го натоварва с отговорността да вземе решение? А Бен и без това имаше предостатъчно проблеми.

Когато се прибра в празния апартамент, седна на дивана в хола, подгъна крака под себе си и обви ръце около раменете си. Опита се да анализира създалото се положение. Не че имаше какво толкова да се анализира. Фактите бяха пределно ясни. Беше бременна, а бебето беше непредвидено и нежелано. И от нея, и от Бен.

А и по принцип тя нямаше майчински инстинкт, мина й през ума. Видът на повити бебета, независимо колко чаровни бяха, предизвикваха у нея само усмивка на облекчение, че не са нейни.

Всъщност имаше голям късмет, задето Бен беше много зает и нямаше да забележи нищо. Слава богу, че бе успяла да се съвземе, да овладее чувствата си и да не постъпва импулсивно като някоя глупачка.

А и какво ли би се променило, ако кажеше на Бен? Решението щеше да бъде единствено нейно! Не биваше да въвлича Бен в това! Беше способна да се справи с положението сама!

Със съжаление си спомни колко изморен и раздразнен беше той, преди да замине за Манчестър. Явно беше объркан и от странното й поведение.

Обзета от чувство за вина, се запита какво ли е станало с Шарън. Била е откара в болница, кратко й съобщи Бен. И нищо повече…

В този миг тревожният звън на телефона прекъсна мислите й. Вдигна слушалката и от гърдите й се изтръгна въздишка на облекчение, когато чу Бен.

— Как е Шарън? — беше първият й въпрос.

— Сега е по-добре и състоянието й се стабилизира. Но ще я задържат още известно време, за да бъде под лекарско наблюдение. — Гласът му беше изморен. — Мама е много разтревожена. Освен това се оказа, че се е карала на Шарън и сега се чувства ужасно виновна за случилото се, макар че лекарят й обясни, че проблемът е чисто физиологически, а не е на психична основа. Зоуи, ще се обадиш ли от мое име в ресторанта, моля те?

— Разбира се — увери го тя и добави: — Още няма никакви новини от Клайв, но сигурно скоро ще се обади.

— Дано си права. — В гласа му прозвуча песимизъм. — Мисля, че Алдо подозира, че нещо става. А ако това се провали, ще остана без работа…

— Няма да се стигне дотам. А дори наистина да те уволни, ще живеем известно време с парите, които изкарвам аз…

— Стига, Зоуи! — рече възмутено той.

Зоуи знаеше идеално какво е отношението му към опитите й да му помогне финансово. И все пак…

Десетина минути по-късно, след като отново беше повърнала и беше излязла от банята с празен стомах, тя се облегна на стената и се замисли. Дали щеше да постъпи правилно? Естествено, сепна се тя. А и просто нямаше друг избор. Утре щеше да се обади в клиниката, да си запише час и да уреди формалностите, сега обаче…

Сега щеше да се почувства много по-добре, ако се видеше с някой близък, с когото да се поразсее. Ами, да, би могла да отскочи до майка си, например.

И щеше да е несравнимо по-лесно, ако имаше кой да подкрепи решението й…

 

 

Паркира пред дома на родителите си и забеляза колата на баща си. Това повдигна малко духа й. Хедър винаги настояваше дъщеря й да не звъни, а да отключва със своя ключ. Зоуи се усмихна — за първи път, откакто беше бременна.

Но докато влизаше в коридора, усмивката изчезна от лицето й. По тялото й полазиха ледени тръпки — родителите й говореха на висок глас, викаха си, караха се!

Не чуха влизането й и тя остана замръзнала на място в коридора.

Родителите й се караха!

Досега това никога не се беше случвало! Никога! През открехнатата врата на кухнята до нея долетяха гневните думи на майка й:

— Не разбираш ли? Искам да работя, да направя нещо полезно в живота си, а не само да седя вкъщи със скръстени ръце и да чакам кога ще благоволиш да се прибереш! А напоследък ти не се прибираш често, нали?

— Ти да работиш? — чу се острият глас на баща й. — Не ме разсмивай! Че какво можеш да вършиш ти? Нямаш никаква квалификация!

— И чия е вината за това? Нали винаги настояваше, че ти трябвам и то у дома? А сега се оплакваш, че съм твърде зависима от теб, че заради мен нямаш време за работата си! — Майка й горчиво се засмя. — Това повече не е моят дом! Не е, откакто Зоуи отиде да живее другаде! И двамата го знаем! Тя беше единственото, което ни свързваше! Само заради нея бяхме заедно. Аз, разбира се, поддържах пред хората илюзията, че сме щастливи…

— Наистина бяхме щастливи, по дяволите! И сега сме…

— Ти може и да си щастлив — прекъсна го Хедър, — но не и аз! Искам от живота повече от един мъж, който непрекъснато се жалва колко е изморен и зает, за да прекарва с мен и минутка от свободното си време. Кой твърди, че е изтощен от работа и затова не желае да спи с мен? Кой лъже къде и с кого ходи?

Зоуи не можеше да повярва на ушите си.

В този момент баща й стовари юмрук върху масата.

— Вече ти обясних, че е станала грешка! Наистина бях там, ала дежурният администратор е направил разместване в резервациите и…

— Винаги съпругата, като абсолютна глупачка, научава за подобни неща последна, нали? — прекъсна го гневно жена му. — Това е класическият вариант на… аферата. — Думата едва излезе от устата й.

— Аз нямам афера!

— Няма никакво значение дали имаш, или нямаш! Поне за моите намерения! Продължавам да настоявам за тази образователна програма! Трябва да я поема, за да усещам, че съм жива, че съществувам, че съм полезна… Дори нищо да не струвам за теб…

Зоуи тихо се обърна, излезе и внимателно затвори външната врата след себе си. Излезе навън и с неуверени крачки се отправи към колата си.

Нейните родители?! Да се карат?! Невъзможно!

Колко пъти дори им се бе надсмивала на идилията на семейните им отношения! Дори не бе подозирала за съществуването на тези дълбоки противоречия, които очевидно съществуваха отдавна помежду им!

Никога не бе предполагала… Не бе допускала… Цялата трепереше, докато палеше колата и потегляше. Обърна и се вля в движението.

Нейните родители… Бен… Запита се как ставаше така, че когато тя им беше нужна, винаги им протягаше ръка, а сега, когато Зоуи имаше нужда от помощта им, те просто бяха потънали в собствените си проблеми, бяха твърде заети да разберат какво става с нея.

Досега никога не й се бе налагало да се обляга на когото и да е. Все беше по-силната. Подкрепяше всички.

Наистина ли очакваше Бен и родителите й да се досетят за страховете й, да усетят какво е станало?

Не, разбира се, че не. А и как биха могли?

Внезапно по страните и се затъркаляха сълзи на гняв и обида. Бързо ги изтри с опакото на ръката си и няколко пъти дълбоко пое въздух, за да се поуспокои.

Какво се случваше с нея? Защо се размекваше? Просто трябваше да се справи с поредния проблем в живота си. Без чужда помощ. Както винаги досега.

Само трябваше да изпълни решението си, а после животът й щеше да навлезе в обичайното си русло…

Докато шофираше бавно към квартирата, в съзнанието й болезнено се заблъска въпросът: „Защо всичко това се случва с мен? Защо точно с мен?“.

Не беше честно!