Пени Джордан
И в радост, и в беда (14)

Тринадесета глава

— Но защо трябва да спим на тавана? Мразя това! Много е горещо, а и Гавин постоянно ме буди…

Елинор виновно мълчеше, като се мъчеше да потисне лекото си раздразнение. От известно време насам Том непрекъснато се оплакваше от нещо.

— Том, моля те, не създавай неприятности. Идеално знаеш защо трябва да спиш горе. Ванеса ще пристигне в края на седмицата.

Синът й обаче не я гледаше. Намръщеното му лице беше обърнато настрани.

След половин час тя имаше среща с посредничката, от която бе наела офиса. Беше я помолила да дойде вкъщи, като обясни, че синовете й нямаше да са на училище по случай Деня на основателите, поради което щеше да си е у дома. По лекото раздразнение в гласа на посредничката разбра, че тя няма деца.

— Вземи си домашна помощничка или бавачка — й предложи Джейд, когато й спомена за затрудненията си при поддържането на реда вкъщи.

Елинор невинаги можеше да разчита на любезността на Карън, която от време на време вземаше да наглежда двете момчета в дома си. Обясни това на Джейд и приятелката й я подразни:

— Да не би да те е страх, че ако дойде у вас, ще предпочете да се грижи за Марк, вместо за децата?

— Не, разбира се! Просто вкъщи няма място за още един човек!

Елинор си обеща, че всичко ще се промени, когато се преместят на новото място. Тогава със сигурност нямаше да се чувства така потисната, изнервена и изтощена от всекидневните си задължения.

В края на краищата, Том не беше виновен, задето беше забравила, че децата не са на училище по случай Деня на основателите. А и по принцип Луиз трябваше да се срещне с посредничката, ако не бе заминала за Франция, което Елинор научи от намерената върху бюрото си бележка. Бившата й съдружничка щеше да отсъства две седмици, а не беше оставила телефон и адрес, на които да я търсят при необходимост.

— Кажи на посредничката, че не можеш да се срещнеш с нея, преди Луиз да се върне — й беше предложил внимателно Маркъс, когато съпругата му бе изляла яда си пред него. И беше добавил: — В крайна сметка и тя носи същата отговорност за работата ви.

— Но от посредническата агенция настояват да приключим по-бързо, а и счетоводителят иска да пресметне крайните резултати, докато аз трябва да осигуря опразването на кабинетите…

Маркъс не прояви съпричастие към тревогите й, както тя очакваше. Всъщност той остана безразличен към нейните грижи… Безразличен и безучастен към тях… А към нея, запита се тя с болка.

Много му беше лесно да я посъветва да остави всичко и да изчака завръщането на Луиз, като по такъв начин раздели отговорностите по разделянето на фирмата. Но той не беше в течение на грубия натиск, който й се оказваше от страна на Луиз и мъжа й.

Елинор също искаше да се заеме с новия си живот, ала за разлика от Луиз, не беше толкова голям егоист, че да зареже всичко да го оправят другите.

А се бе надявала тази сутрин да успее да поговори и с инспектора по оценките, който й беше обещал да огледа Браутъновата къща, за да подготви писмената оценка и да докладва проучването си.

Предстоеше й също да обсъди с Маркъс финансирането на покупката, но той беше толкова зает с работа, че на практика Елинор не успя да говори с него по организационните въпроси, които трябваше да се решат. Сега трябваше да се заеме с тях сама. Не че имаше нещо против, стига да разполагаше с малко повече време…

Това, че не успяваше да се заеме с плановете им за бъдещето, я караше да се чувства безсилна, напрегната и я дразнеше. А времето, което смяташе, че ще може да отделя на своите синове? Погледна Том виновно.

— Зная колко ти е трудно, миличък, когато Ванеса идва при нас — поде търпеливо тя, — но това няма да продължи дълго. Скоро ще се преместим в нова къща.

— Не искам нова къща! — гневно рече той. — Искам тази да си е както преди, когато беше само наша!

— О, Том… — Приклекна до него, прегърна го и разроши косата му. — Мислех, че харесваш Маркъс…

— С него всичко си е наред, мамо. Не ми харесва Ванеса! Аз я мразя и тя ни мрази! Тя мрази всички. Защо изобщо трябва да идва?

Господи, мерна се през ума й, как ставаше така, че децата изискваха най-много внимание в най-неподходящите моменти? Замисли се над това, като се отказа от дребния лукс да се гримира и преоблече в по-прилични дрехи, преди да дойде посредничката.

Отново внимателно обясни на Том защо двамата с Гавин трябва да се местят на горния етаж, когато дъщерята на Маркъс пристига. Този път обаче в обяснението си добави още нещо — Том следваше да знае, че местенето им не означава липса на любов към тях, или пък, че Ванеса се поставя винаги на първо място.

— Ванеса е момиче — заяви тя спокойно. — Това е основната причина да й е необходима самостоятелна стая.

— Тогава защо тя не спи горе, на тавана, и не остави на нас с Гавин нашата собствена стая?

— Том, много добре знаеш защо. Вашата стая е била нейна, преди Маркъс да се раздели с майка й. Оттогава винаги отсяда там, когато идва при баща си.

— Когато отивахме при татко, винаги спяхме в нашата стая. Но тя сега е на Хана и двамата с Гавин трябва да спим на легла, поставени едно над друго! — настоя момчето.

Елинор леко се намръщи и се замисли. За първи път Том споменаваше пред нея, че има такава промяна в дома на баща му. И за първи път тя си даде ясна сметка за гнева и възмущението на децата си.

— Баща ви купи тези легла специално за вас — напомни Елинор. — Вие ходихте да ги избирате с него, не помниш ли?

— Той повече не ни иска! — избухна Том. — Не и сега, когато има Хана! Обича я повече от нас! Точно както ти и Маркъс обичате Ванеса повече! Никой вече не се интересува от нас! Никой! Даже бавачката и дядо! Те все още ни смятат за бебета…

Елинор се взря смаяна в сина си. Кога ли мисълта, че не е обичан, е пуснала корени в детското му съзнание? И колко ли време е минало, откакто той е повярвал в тази абсурдна мисъл, че не е обичан? Дали и Гавин смяташе като брат си, че момичетата са предпочитания пол деца и че родителите обичат повече дъщерите от синовете си? Откога ядът и разочарованието разяждаха душата на Том? Побиха я ледени тръпки на страх.

В този миг часовникът отби половинката на текущия час и Елинор се стресна. Вече беше късно да се обажда на посредничката, за да отложи срещата. Тя щеше да пристигне след петнайсетина минути, а на това, което Том току-що разкри пред нея, трябваше да бъде обърнато сериозно внимание и то — незабавно!

— Разбира се, че обичам вас с Гавин повече от Ванеса — изрече тя убедително. — О, Том, как е възможно да ти хрумне подобна мисъл? Вие с брат ти сте мои деца… Моите синове… И никой, най-малко Ванеса, може да промени чувствата ми към вас! Запомни, никой!

— Даже ако си родиш бебе? — недоверчиво попита той, като я наблюдаваше изпитателно.

Бебе ли? Това пък откъде му беше хрумнало? Тя и Маркъс бяха обсъждали въпроса дали да имат свое дете и бяха стигнали до извода, че не им е необходимо да се обвързват допълнително по такъв начин, защото чувствата помежду им и без това бяха достатъчно силни, а връзката — здрава.

— Познавам доста семейства, в които раждането на бебе сплотява всички доведени деца — беше изтъкнала пред мъжа си тя.

— Хм… Аз пък познавам не по-малко, в които появата на още един член на семейството създава допълнителни усложнения и проблеми. Обичам те, Елинор, и не държа да имаме собствено дете. Ожених се за теб именно заради любовта си, а не защото искам да ми родиш дете. И без това си имам достатъчно неприятности с Ванеса…

Тогава тя се съгласи напълно с доводите му. Все пак раждането на дете едва ли щеше да сплоти всички около люлката.

— Бебе ли? — Строго погледна Том. — Ние с Маркъс нямаме намерение да имаме бебе. Какво те кара да мислиш, че го искаме?

— Ванеса каза, че ще имате! — изстреля жлъчно той. — Каза също, че тогава няма ни искате повече и че ще трябва да се махнем, да отидем да живеем в интернат за деца, които никой не желае! А тогава ще трябва да правим каквото ни кажат другите деца, иначе няма да има какво да ядем!

Елинор усети как я побиват ледени тръпки. Как е могла Ванеса да наговори тези гнусотии на децата й? Та Ванеса бе умно, интелигентно дете! Е, острият й поглед, в който просветваше злоба, понякога караше Елинор да се чувства нервна и напрегната…

Всъщност прекалената добрина на Елинор, фактът, че винаги гледаше да заглади недоразуменията, че позволяваше на момичето да й се качва на главата, беше лично нейна отговорност. Нейна беше и вината, че бе допуснала Ванеса да се гаври със синовете й!

— Ванеса говори глупости! — опита се да успокои Том тя. В гласа й обаче се долавяха нотки на гняв. Даде си сметка, че ако сега момичето беше тук, неизбежно щеше да се нахвърли върху него и да й поиска обяснение.

От една страна, Ванеса не бе нейна дъщеря и едва ли Елинор имаше право да я критикува или дори да й прави забележки. Но от друга страна, Ванеса умишлено беше наскърбила и объркала двете момчета, при това е знаела идеално какви поражения нанася върху крехката им психика… Да, ролята на мащеха бе трудна…

Усети как се изпълва с изненадващо силен гняв, който трябваше да излее на свобода…

В този момент на входната врата се позвъни.

— Сега имам много важна делова среща, Том — каза на сина си и се изправи. — Ала запомни, че каквото и да ти казва Ванеса, ти не бива да се тревожиш! Следващия път, когато тя посмее да ти каже нещо подобно, просто го пропусни край ушите си! И… Не се безпокой за стаята ви. Съвсем скоро и ти, и Гавин ще имате свои стаи. Обещавам, че ще бъдат само ваши и никой друг няма да ги ползва!

Той плахо й се усмихна, а Елинор още веднъж прокле Луиз наум. Ако доскорошната й съдружничка беше поела своята част от отговорността по приключването на партньорството им, Елинор щеше да има повече време за синовете си.

Защо не бе забелязала колко дълбока е враждата между Ванеса и двете момчета? Знаеше, че не се разбират, но както беше отбелязал Маркъс, би било странно, ако трите деца се сприятеляха веднага. На своите четиринайсет години Ванеса фактически не можеше да има нищо общо с две момчета на възрастта на Том и Гавин.

Джулия съзнаваше, че Ванеса прилича много на нея и веднъж бе казала на Елинор:

— Жалко, че момичето има носа на Маркъс. Големият нос може и да е поносим за мъж, но за жена е истинско бедствие. Казах на Ванеса да не се притеснява, защото сега се правят чудесни пластични операции…

Тогава Елинор се изненада и не реагира. Сега обаче се чудеше дали някои от постъпките на Ванеса не се дължаха на необмислените критики, които Джулия отправяше към дъщеря си.

Разговорът с посредничката се проточи по-дълго от очакваното и Елинор успя да позвъни на инспектора по оценките. Уговориха се да дойде в средата на следобеда.

— Бих нарекъл къщата скъп лукс, госпожо, отколкото разумна покупка — каза той. — Тя е много приятна, околността не е лоша, но за купуването й са нужни много пари, както и за ремонта…

— Каква сума смятате, че трябва да предложим за нея? — бързо попита тя, защото не искаше да слуша за очевидните недостатъци.

Той назова цифра, значително по-висока от тази, която Елинор смяташе, че ще е достатъчна.

— А какъв минимален ремонт трябва да се извърши, според вас?

— Първо, трябва да се подменят гниещите части и да се смени цялата електрическа инсталация. Второ, да се прокара газ. Трето, да се направи основен ремонт на кухнята, да се пребоядиса цялата къща отвън и отвътре, да се смени дограмата и да се боядиса. Четвърто, изцяло да се обзаведе къщата и особено кухнята. С малко повече късмет бихте могли да се нанесете догодина по същото време. А ако вземем предвид и настоящия застой в строителния бизнес, както и това, че ще ви се наложи да търсите добри майстори…

— Чак догодина?! — възкликна Елинор.

Розовите й мечти за топло слънчево лято, прекарано в Браутъновата къща, се разбиха на пух и прах. Тя си представи строително-ремонтните работи, майсторите, мръсотията и всичко останало. Да не говорим, че изцяло отговорността и организационната работа по ремонта щеше да падне върху плещите й, докато Маркъс щеше да гони делата си и да стои настрани от цялата тази дандания…

Ами нейната работа? И Елинор си имаше кариера. Както и постоянни задължения към децата.

Когато се ожениха, двамата с Маркъс се договориха да си помагат взаимно, доколкото това бе възможно, естествено. По-късно, когато тя видя, че съпругът й дели работата на две — важна, тоест неговата професионална ангажираност, и маловажна — всичко останало, Елинор се опита да пренебрегне възмущението си.

Но когато Маркъс започна да става рязък, ако прекъснеше работата му, тя се принуди да се оттегли в мълчание, като успя само да му напомни за договорката им преди брака да си помагат.

Можеше ли да нарече отношенията им равноправни, равнопоставени, след като той я беше оставил да се справя съвсем сама с всичко?

Късно вечерта откри, че подсъзнателно е отлагала да се качи до таванската стая, която трябваше да подготви за децата си. И когато Маркъс каза, че е изморен и ляга да спи, тя хладно отвърна, че има още работа…

 

 

Докато вземаше душ и миеше зъбите си, Маркъс се замисли дали Елинор си дава сметка колко напрегната и отговорна е работата му. Жена му беше толкова заета с тази проклета къща, че изглежда бе забравила за всичко останало, а особено — за него самия.

Огледа се в огледалото на банята.

Разбира се, Елинор бе твърде заета. Само проблемите по прекратяване на партньорството с Луиз й стигаха… Да не говорим, че съпругата му пое цялата работа след заминаването на бившата й съдружничка за Франция.

Той си даваше сметка и за това, че дъщеря му е станала изключително трудна за контактуване.

А и тази къща… Все пак знаеше колко надежди възлага Елинор на преместването им там. Може би — прекалено много… Той още не беше убеден, че Браутъновата къща би била най-доброто, но всеки път, когато се опитваше да й обясни това, тя го заливаше с най-различни планове.

Маркъс бе израснал в обстановка, в която майка му и нейната майка доминираха напълно над кроткия му баща и отхвърляха всяко негово предложение. Винаги, когато по един или друг повод се предизвикваха спорове или дрязги, Маркъс се оттегляше под сайванта в градината — място, което беше превърнал в свое сигурно убежище.

Още от ранно детство беше научил за цял живот, че най-добрият начин да постигне своето е като се съгласява привидно с чуждото мнението, за да не влиза в пререкания, а после да прави това, което си е наумил.

В деня, в който Маркъс разбра, че Джулия има характер, много сходен с този на майка му, се запита дали изобщо е имал ум в главата си, като се е оженил за нея. За разлика от Елинор, която, освен че беше изключително привлекателна, беше и със спокоен характер. Тя винаги го изслушваше внимателно и бе готова да приеме неговите становища, дори ако бяха коренно противоположни на нейните. От известно време насам обаче жена му като че ли престана да се вслушва в думите му.

Маркъс си напомни, че в момента Елинор е под силен стрес. Но и той беше подложен на не по-малко напрежение. Както беше обяснил на Сондра Кабът, когато тя се появи в кабинета му онзи следобед, делото, с което той сега се занимаваше, се оказа значително по-сложно, отколкото смяташе в началото. Освен това в края на месеца му предстоеше пътуване до Хага, където трябваше да се яви като защитник по едно дело пред Европейския съд.

Споменът за ентусиазма на Сондра, която с интерес го разпитваше за това дело, го накара да се усмихне. Тя сподели, че сложността на британското и европейското право я е очаровала. А от усмивката, с която го дари, му стана ясно, че и той е част от това очарование…

Естествено, Сондра бе твърде млада за мен, каза си той. Тогава за първи път усети юздите на обвързаността си с Елинор. Той, разбира се, я обичаше… Но изглежда започваше да я губи. По-скоро да губи онази Нел, за която се бе оженил. На нейно място се появяваше вечно ангажираната бизнес дама, която сега отделяше повече време и внимание на някаква си къща, отколкото на съпруга си.

Чу как тя се качи горе и побърза да довърши миенето на зъбите си, без да се замисля защо иска да излезе от банята, преди жена му да дойде.

Когато влезе в спалнята, Елинор видя стегнатото мускулесто тяло на съпруга си, покрито с халата. Обзе я странна смесица от смущение, възмущение и облекчение. Докато се приготвяше да си ляга, тя се запита какво ли се бе случило с тях двамата… Почувства се така, сякаш не можеше да сподели нищо с него… Не и тази вечер.

Легна, зави се и загаси нощната лампа. Как се случи това? Кога?

Например тази вечер Маркъс така я бе раздразнил, че тя не искаше да говори с него дори за Ванеса. А и се страхуваше, че ще се поддаде на майчиния си гняв и ще бъде несправедлива към момичето.

Едно беше ясно — между Маркъс и Елинор вече я нямаше предишната хармония и разбирателство. А последното нещо, което би искала, бе да отблъсне Маркъс от собствената му дъщеря. Веднъж бе споделил с жена си, че му липсват много качества, за да бъде добър баща. А Елинор мислеше, че ако не му достига нещо, то е примерът на собствените му родители, който да следва. Но Маркъс полагаше огромни усилия да се разбира и с Ванеса, и с доведените си синове.

Прииска й се да го докосне в тъмното, за да се убеди, че въпреки проявената от него рязкост тази вечер, все още я желае и обича. Спомни си обаче риска от този вид примиренческо поведение, което доведе до разпадането на първия й брак.

Напомни си, че би искала да усети одобрението му след всичките й усилия да се справя с работата, дома и децата. Но тази вечер, когато пожела да сподели с него нещо за Браутъновата къща, той раздразнено я прекъсна и не пожела дори да я изслуша…

Обърна му гръб и прегърна едната възглавница. Не се замисли дали си струва да пожертва топлината на прегръдката му заради отстояването на принципите си.

Усети как очите й се изпълват със сълзи. Избърса ги с ръка. Беше зряла жена и трябваше да приеме, че противоречия помежду им можеха да възникнат дори през най-хубавите дни на съвместното им съжителство.

Мислите й се върнаха към предстоящата работа, която трябваше да свърши на следващия ден. Първо, щеше да се обади на инспектора по оценките и да го помоли да й предостави пълен списък на ремонтните работи, които трябваше да се извършат по Браутъновата къща, и да го попита дали има координатите на някоя сериозна ремонтна бригада. Освен това й предстоеше да помоли госпожа Харви да остане няколко часа допълнително, защото поради заетостта си днес, Елинор не бе успяла да пренесе всички неща на момчетата горе, а Ванеса щеше да се появи утре следобед…

 

 

Елинор почти вече бе склонила госпожа Харви да остане за още два часа, когато телефонът иззвъня. Вдигна слушалката, като очакваше, че това е инспекторът. Вместо него обаче, чу гласа на Маркъс:

— Нел, можеш ли да ми направиш една услуга? Ще бъда на съвещание целия следобед и ще ти бъда благодарен, ако вземеш Ванеса от гарата вместо мен.

Елинор вече бе обещала на синовете си да ги заведе в Макдоналдс след училище, но когато обясни това на съпруга си, долови нетърпението и раздразнението, прозвучали в гласа му:

— Не можеш ли след като вземеш Ванеса, да заведеш и тримата в Макдоналдс?

Как да му обясни, още повече пред госпожа Харви, че искаше да заведе децата си в любимия им Макдоналдс, за да може в приятна за тях обстановка да успокои смутените им от Ванеса души и да им съобщи по подходящ начин за пристигането й? А дори и госпожа Харви да я нямаше, би ли посмяла да сподели с него тревогите си около децата? Щеше ли Маркъс да я разбере правилно?

След като неохотно се съгласи и остави слушалката, госпожа Харви й съобщи, че й е невъзможно да остане по-дълго от обичайното. А това означаваше, че Елинор трябваше сама да се заеме с оправянето на стаята на Ванеса, както и да пренесе нещата на момчетата в таванската стая, която до късно снощи беше чистила.

Докато търсеше — за кой ли път! — ешовете на чорапите на Том, се чудеше защо ли всички мъже имаха уникалната способност да губят по един чорап от чифтовете. А и Том бе по-разхвърлян от Гавин, помисли тя, като сравняваше двете момчета. Гавин беше самостоятелен и независим, приемаше по-спокойно и лесно нещата, обичаше да спортува. Докато Том бе много чувствителен и имаше по-богато въображение.

Цялата й сутрин премина в размисли за песимистичното отношение на инспектора към Браутъновата къща. Той й бе посочил минимум година до завършването на ремонтните работи, така че да могат да се преместят да живеят в нея.

Опита се да пресметне колко съботи и недели, колко празници и напрегнати часове ги очакваха дотогава. Твърде много… Така щеше да каже и Марк. А те искаха да намерят бързо решение на проблема, поради недостига на самостоятелни стаи за всички.

Да се работи вкъщи се оказваше много по-трудно, отколкото си беше представяла. Освен това отчиташе факта за недостига на работен кабинет за нея самата. Защото масата в кухнята едва ли можеше да бъде подходяща за канцеларско бюро. И макар че Маркъс й предложи да ползва неговия кабинет, на нея никак не й се искаше да го направи.

Съпругът й работеше прибрано и методично, всяка вещ имаше определено място. А Елинор обичаше да разпръсва всичко по бюрото си — нещо невъзможно, ако работното място не е лично твое.

Като огледа още веднъж пръснатите из стаята вещи на Том, тя си даде пълна сметка, че в това отношение синът й изцяло прилича на нея…

 

 

Обядът в Макдоналдс се оказа пълен провал. Том се мръщеше непрекъснато, като едва-едва докосна сандвича си, отказа дори да поглежда към Ванеса и ритна Гавин под масата. Гавин мрънкаше, а що се отнасяше до Ванеса…

Тя гледаше презрително и надменно, коментираше на висок глас, че тази отвратителна храна е само за простаци. Елинор стискаше зъби, като се мъчеше да сдържи гнева си.

Когато се омъжи за Маркъс и се запозна с Ванеса, момичето беше научено да яде само сухоежбини, полуфабрикати и от време на време — храна от Макдоналдс. От съпруга си научи, че Джулия не е от майките, които се грижат особено за здравословната храна на децата си.

— Нел, Ванеса те кара да правиш каквото тя пожелае — веднъж й бе казала Джейд. — Ти никога не би позволила на Том и Гавин да се държат като нея или да вършат нещо, което прави тя. И Ванеса го съзнава прекрасно. Не й позволявай да ти се качи на главата!

Ала Елинор не можеше да прави забележка на чуждо дете. Чуждо ли? Та то бе на Маркъс. На нейния Маркъс…

— Още ли не си свършил, Том? — заяде се Ванеса. — Господи, това заведение е само за бебета! — После се обърна към Елинор и попита с властен тон: — Защо татко не дойде да ме вземе?

— Баща ти има съвещание — отвърна спокойно тя.

Момичето се ухили самодоволно и подметна:

— Предполагам, това означава, че си има любовница. — И добави с тон на всезнайко: — Мъжете винаги казват на съпругите си, че са на съвещание, докато в действителност си прекарват времето по приятен начин с любовниците.

Елинор застина на място. Имаше ли представа това момиче какво казва? Пое дълбоко дъх, за да не избухне, прикова поглед във Ванеса и изрече твърдо:

— Съмнявам се, че е така. Трябва да приемеш, че повечето мъже, които казват, че са на съвещание, наистина са на съвещание. И баща ти е един от тях.

Ванеса не отвърна, но продължи да се хили самодоволно, а Елинор, неспособна да се сдържа, се сопна на Гавин, който все още дъвчеше хамбургера си стоически:

— За бога, побързай и го изяж!

Когато се прибраха, Ванеса веднага влезе в стаята си и затвори плътно вратата. Гавин седна да гледа телевизия, а Том се настани в кухнята да си пише домашните, защото бюрото в таванската стая беше твърде малко.

След половин час Гавин неочаквано заяви, че на следващия ден имал час по футбол, а си забравил спортния екип в училище. Като се въздържаше да не му се скара, Елинор спокойно го посъветва да използва резервния си екип.

— Фланелката ми е тясна — оплака се той.

— Нямаше да ти е тясна, ако не си беше забравил екипа — поучително отвърна тя. — Имаш календар в стаята си, на който можеш да отбелязваш всичките си часове и ангажименти.

— Но аз си записах! — възмути се момчето.

Елинор въздъхна — сигурно беше така, но календарът беше останал в стаята на синовете й, в която сега се бе настанила Ванеса. Е, може би магазинът още бе отворен и щеше да е най-лесно, ако отскочи дотам да му купи фланелка. Както и маратонки, напомни си тя. Гавин бе споменал, че тези вече му били омалели…

Внезапно от горния етаж се чуха гласове:

— Дай ми го! Той е мой! — викаше Том.

— Тогава какво прави в моята стая? — разнесе се и гласът на Ванеса.

Елинор бързо се качи горе. Том стоеше на площадката до стълбите. Лицето му бе почервеняло от възбуда и яд. А Ванеса бе изправена до вратата на стаята си и държеше навит на руло плакат.

— Спрете и двамата! Веднага! — нареди Елинор. — Том, престани да вдигаш гюрултия! Ванеса, моля те, дай на Том плаката!

— Това ли искаш? — подигравателно я попита момичето и после съвсем преднамерено и демонстративно скъса плаката на две. Хвърли го в краката на Том и лицемерно се извини: — Ох, извинявай, Том, скъсах го.

Елинор беше така шокирана, че дори не успя да реагира. Възползвайки се от това, Ванеса влезе в стаята си и хлопна вратата под носа на мащехата си.

— Мразя те! — извика след нея Том. — А когато се преместим, няма да те пусна дори да припариш до моята стая!

Настъпи миг мълчание, през който вратата се отвори и Ванеса се появи на прага.

— Да се местим ли? Кой ще се мести?

— Ние — отвърна най-сетне опомнилата се Елинор, която си даваше сметка, че сега нито му е мястото, нито му е времето да обяснява на Ванеса плановете им.

Върху лицето на доведената й дъщеря се изписа гняв. Без да отрони дума, тя влезе в стаята си и веднага се появи с останалите плакати на Том, които бяха свалени заради нея от стените, навити и прибрани в гардероба.

— Ето — подаде му ги тя. — След като ще имаш собствена стая, поне няма да цапаш стените на моята с подобни боклуци.

Но в мига, в който Том протегна ръка да ги поеме, тя ги задържа и започна да ги мачка отмъстително, като с неизказано удоволствие гледаше как момчето страда. Том се разплака с глас и за първи път през живота си Елинор изпита настойчивото желание да я накаже за наглата й демонстрация на превъзходство.

А ставащото в момента, разсъди, бе предизвикателство, отправено не само към Том, но и към самата нея. Заля я силна вълна на справедлив майчински гняв.

Елинор сграбчи Ванеса за китката. Стреснато, момичето се опита да се освободи.

— Какво правиш, Ванеса? Върни плакатите на Том! Веднага! — Усети, че гласът й трепери.

— Не можеш да ме наказваш! — яростно извика Ванеса. — Ти нямаш право да ми нареждаш какво да правя! Това даже не е твоят дом! Той е на татко! — Изненадана от яростната реакция на детето, Елинор пусна китката му и отстъпи крачка назад. Напълно окопитено, то продължи: — Мразя те! Мразя всички вас и бих искала татко да не се е женил за теб!

Като пренебрегна болката, която й причиниха тези думи, Елинор тихо повтори:

— Моля те, върни плакатите на Том!

— Искаш ли си ги, Том? — обърна се към него Ванеса. — Наистина ли си ги искаш? — присмя му се. — Добре, ето ти ги! Можеш да си ги вземеш! — Разкъса плакатите и ги хвърли на земята. После се обърна към Елинор и безцеремонно попита: — Сега доволна ли си? Това искаше, нали?

Елинор вече бе сигурна, че няма да остави случилото се току-така. Защото иначе щеше да има още по-големи проблеми с дъщерята на Маркъс. Том плачеше и протестираше шумно срещу постъпката на Ванеса. Отдолу се чу някакъв шум, на който Елинор не обърна внимание, изцяло съсредоточена върху това, което искаше да каже на момичето. Пристъпи към него.

Изведнъж изразът на лицето му стана победоносен и тържествуващ.

— Не, недей, не ме удряй! Не исках да го направя, моля те! — изплака Ванеса, сякаш Елинор се канеше да я набие или точно това бе правила досега.

— Елинор, за бога! Какво става? Чува се чак от улицата!

Тя се обърна с облекчение към съпруга си. Тъкмо отвори уста, за да обясни какво се беше случило, когато Ванеса я изпревари:

— Татко, татко! — изхленчи тя. — Не й позволявай да ме бие! — Хвърли се театрално в прегръдките му.

Явно момичето бе наследило от майка си любовта към разиграването на роли, помисли си с отвращение Елинор. Том продължаваше да плаче на висок глас за плакатите си. Маркъс се освободи от сърцераздирателната прегръдка на дъщеря си и я погледна намръщено.

— Не е често — изхлипа Том. — Ванеса може да прави всичко, което пожелае! Не искам да живее с нас! Вие винаги я защитавате за всичко… — Лицето му бе мокро от сълзи, погледът му бе обвинителен, но в гласа се долавяше мъжко достойнство.

Елинор премести поглед към Ванеса, чието изражение бе злобно и победоносно.

После се взря в Маркъс. Потърси някакъв знак, че е разбрал какво се е случило, но не го откри.

Затова пък забеляза яда, раздразнението и досадата му причинени от нея, от Елинор…