Пени Джордан
И в радост, и в беда (11)

Десета глава

— Е, какво ще кажеш? — възбудено попита Зоуи. Клайв току-що бе заминал да потърси и доведе архитекта и двамата с Бен бяха останали сами пред Браутъновата къща.

От мястото, където бяха застанали, тя се виждаше под ъгъл. Изглеждаше солидна и масивна, не се забелязваха никакви признаци на остаряване.

— Очаквах да е по-голяма — отбеляза той, — а и дявол знае какъв ремонт ще се наложи да направим, преди дори да помислим да използваме кухненските помещения.

— Но ние знаехме това, Бен! — възрази тя. — А и ти каза, че би предпочел да имаш думата при ремонта на кухнята.

— Необходим й е основен ремонт — подчерта Бен.

— Все пак ще трябва да се съгласиш, че къщата предоставя доста възможности — не се отказваше да го убеждава Зоуи. — Градините, горичката, околността… А и градчето е чудесно. Ресторантът ще стане хит за американските и австралийските туристи.

— На американските и австралийските туристи ли? Откъде ти хрумна това? Те вече не идват.

— Ще дойдат — заяви тя твърдо. — Длъжен си да признаеш, че всичко това — направи кръг с ръка към заобикалящата я околност — е чудесно.

— Наистина ли? — иронично попита Бен, но се засмя и Зоуи разбра, че зад решителния му отказ да сподели ентусиазма й се крие неговото тайно възхищение.

— Сега разбирам какво имаше предвид Клайв, като споменаваше за разширение със солиден блок за допълнителни стаи.

— При това, ако получим разрешително за строеж — добави той вече сериозно.

Зоуи не искаше да се разочарова. Тя се засмя, обърна се към него, обви ръце около врата му и поривисто се притисна към него.

— О, Бен! Вечно си загрижен за нещо! Огледай се! Виж колко е красиво! А когато хората опитат ястията ти…

— Добре — съгласи се той с усмивка и леко се отдръпна от нея. — Харесва ми. Сега доволна ли си?

— Да, да, да! — засмя се щастливо тя.

— Ще трябват обаче много време и доста пари, преди да се стигне до готвенето, Зоуи. Представи си само колко ще ни струва, за да задоволим изискванията на Клайв.

— Той знае какво върши. Затова е милионер — прекъсна го тя безгрижно. — Решението му за къщата не е случайно.

— Да тръгваме — настоя Бен. — Огладнях…

— Нека само да видя езерцето — помоли го Зоуи.

Той кимна.

— Дадено.

Тръгнаха по алеята към езерцето. А когато стигнаха дотам, Зоуи се загледа с умиление в патенцата, които следваха майка си към езерцето, поклащайки се смешно на нестабилните си крачета.

— Виж само колко са сладки! — възкликна Зоуи и радостно плесна с ръце като дете.

— Наистина са сладки — отговори той дяволито усмихнат. — А ако знаеш само каква страхотна рецепта за патенца има Хенри! — пошегува се и се засмя Бен.

Зоуи заби пръсти в рамото му и изрече с престорено суров глас:

— Патенца… А ако са лебеди?

И двамата се разсмяха.

През следващия половин час обсъждаха в колата Браутъновата къща. Тя беше засегната от влагата на няколко места и Зоуи трябваше да се съгласи с Бен, че преди да получат разрешителното за преустройство и допълнителна пристройка, не биха могли да се надяват да открият и хотел. Но пък даже и той се съгласи, че мазето предоставя чудесни възможности.

Зоуи въздъхна. Представяше си къщата — ремонтирана грижливо, а новата пристройка — в пълен унисон със старата сграда; голямата слънчева оранжерия, служеща и като екзотична столова; езерцето с кристалночиста вода, проблясваща под слънчевите лъчи; пътеките, алеите и оградите — почти скрити от гъстата, добре поддържана, зеленина, изпъстрена тук-там с цветя…

Мястото щеше да е идеално за сватби през лятото — поляните бяха достатъчно широки за навесите и масите…

Въображението й се развихри. Представи си благотворителни балове, престижни събития, оживлението между елегантните гости, насочвани от любезен администратор…

Тези събития се отбелязват в светските колонки на „Тайлър“ и „Харпърс“, което щеше да доведе до нова вълна от резервации… Бен става изключително търсен и открива в специално построена сграда свое малко училище по готварство…

Въздъхна отново, този път изпълнена с надежди и задоволство. Да, представяше си всичко това съвсем живо. Всичко, за което бяха говорили и мечтали двамата с Бен…

Може би щяха да успеят да отворят и втори ресторант… Най-вероятно в някой старинен замък във Франция… Но това първо място — Браутъновата къща — винаги щеше да бъде специално за тях…

А един ден, когато остареят и решат да се оттеглят от бизнеса и светския живот, тя през смях ще напомня на Бен за опасенията и песимизма му…

— Хм — чу в ухото си тя леко дрезгавия глас на Бен. — Хайде на бас, че зная за какво си мислиш. — Топлият му дъх я опари.

— Хайде на бас, че не знаеш — засмя се тя.

— Това ли е? — намръщи се Бен, докато паркираше колата пред хотела.

Отстрани на пътя, където някога сигурно е имало естествена гора, сега се ширеше игрище за голф, по което, естествено, се разхождаха играчи.

— Игрището вероятно е изградено, преди природата да е взета под закрила — отбеляза Зоуи.

— Решението е доста неудачно, нали?

— Разбира се, освен ако не си запален играч на голф. Но кажи ми, защо, за бога, не са направили игрището отстрани на хотела?

— Сигурна ли си, че това е единственото място наоколо, с което ще сме в конкуренция? — попита той замислено и се наведе да огледа внимателно сградата през предния прозорец на колата.

— Доколкото зная — да…

— Имай предвид, че храната тук се смята за доста добра — настоя Бен, докато слизаха от колата.

Рецепцията се оказа част от по-голямо разделено на две помещение. Това разделение придаваше неприветлив и неуютен вид на затвореното пространство.

Със сигурност двамата със Зоуи нямаше да допуснат подобна грешка, обеща си Бен, като сравняваше това, което виждаше, с представата си за преустроената в бъдеще прекрасна Браутънова къща.

На рецепцията нямаше никой, макар че от стаичката зад нея се чуваха гласове. Но дали администраторите бяха разбрали, че са дошли клиенти?

Наложи се Зоуи два пъти да позвъни със старомодното звънче, докато най-накрая се появи едно младо момиче, което изглеждаше доста възбудено. То прегледа поне три пъти книгата за регистрации, докато откри имената им.

— О, вие сте резервирали специалния ни апартамент! — Отношението на младата администраторка веднага се промени и устните й се разтегнаха в любезна, макар и изкуствена, усмивка.

— Наистина ли си запазила най-скъпия апартамент? — прошепна Бен на Зоуи, когато момичето се отдръпна настрани, за да вземе ключовете.

— Идеята беше на Клайв — отвърна му тя също шепнешком. — Каза, че трябва да направя резервация за най-скъпия апартамент, за да разберем каква точно е конкуренцията ни тук.

— Във всеки случай не е „преустроена провинциална къща“, както пишеше в рекламната брошура. По-скоро прилича на хотелски комплекс за бизнес конференции.

— А до него има и голям развлекателен център — замислено подчерта тя, като имаше предвид голф игрището. — Нещо, за което още не сме мислили.

— Нито пък сме възнамерявали да правим — допълни той.

Администраторката им подаде ключа, но се затрудни да намери пиколото, който да поеме багажа им и да ги отведе до апартамента.

— Съжалявам — извини се момичето, — но в момента се провежда важна конференция и целият обслужващ персонал е ангажиран с нея.

— Постоянният недостиг на служители сигурно е най-малкият проблем тук — прошепна Зоуи на Бен, когато най-сетне администраторката откри човек, който да ги отведе до апартамента.

Разбира се, Зоуи си даваше сметка, че не момичето е виновно за това — то беше твърде младо и вероятно работеше на половин ден. Хотелът се намираше на няколко километра от най-близкото населено място и служителите се извозваха със служебен автобус.

В туристическия бизнес заплатите бяха ниски и затова в него на половин ден работеха много млади хора, които си докарваха допълнителни доходи по време на следването.

А този хотел не бе от някоя известна хотелска верига, разполагаща с идеално обучени професионалисти, готови да обслужат и най-капризния клиент, мислеше Зоуи, докато вървяха към апартамента.

Тя се усмихна на пиколото, донесъл багажа им, и почака, докато Бен му даде бакшиш. Момчето си тръгна, преди тя да успее да разбере каквото и да е за професионалните му качества.

— Хм… Аматьорска работа… — промърмори по негов адрес Бен, после се обърна към Зоуи: — А какво ще каже мадам за апартамента си?

Дневната, в която влязоха, изглеждаше удобна, макар и не оригинално обзаведена. Мебелите и стените бяха в зелено и розово.

— Прекалено е сладникаво и не е изискано — отвърна тя, след като се огледа.

— Някак… обикновено — поправи я Бен. — Да огледаме банята и спалнята.

Спалнята бе в същите тонове, а по средата й се ширеше двойно легло. През прозорците се виждаше игрището за голф и част от околността.

— Все пак искам да видя и банята — тихо рече тя и се отправи към вратата.

— Защо? Какво толкова интересно може да има в една баня? — попита той. — Аха… — Замълча и застана зад нея.

— Ваната е с приспособления за воден масаж — рече Зоуи неуверено.

— Виждам — съгласи се Бен сухо. — Явно това бе причината администраторката да ни изгледа странно, задето сме резервирали този апартамент. Той вероятно се наема от престарели бизнесмени, придружени от младички секретарки.

— Но Клайв каза да запазя най-скъпия апартамент! — възрази тя.

— Надявам се не си представяш, че нашият хотел…

— Аха! Значи ще бъде хотел, а не само ресторант! — въодушевено възкликна Зоуи.

— Може би, но в никакъв случай няма да обзавеждаме стаите с подобни неща.

— Не и стаите за гости — поправи го, а устните й леко се разтегнаха в усмивка.

— Какво искаш да кажеш? — Погледна я учудено.

Тя се обърна към него и бавно започна да разкопчава ризата му.

— Човек никога не знае, нали? — прошепна. — Бихме могли да си позволим вани за подводен масаж в личните си покои… — В очите й танцуваха дяволити пламъчета.

— Защо, за бога? — попита Бен, но млъкна, защото тя затвори устата му с целувка.

Един час по-късно, когато Бен започна да се оплаква, че се чувства като изцеден лимон, Зоуи се протегна блажено във ваната, усмихна се лениво и го попита с престорена замисленост:

— Мислиш ли, че ваната е единствената причина да се чувстваш така изтощен?

Бен я грабна на ръце и я извади от ваната. Докато я носеше към спалнята, подчерта:

— Сега ме интересува единствено вечерята. Направо умирам от глад!

Зоуи игриво прокара пръст по гърдите му и положи глава върху рамото му. Бен млъкна и рязко си пое дъх от внезапната възбуда, която го обзе отново.

— Хм… — промърмори той. — За колко часа каза, че си резервирала масата за вечеря? — Обхвана с длан едната й гърда, а допирът накара Зоуи да изстене от удоволствие.

— За осем и половина — изрече на пресекулки тя, извивайки се в ръцете му, докато той внимателно я полагаше върху широкото легло.

От самото начало на връзката им любенето със Зоуи винаги бе специално изживяване за Бен. Тя можеше да се отпусне и без задръжки да се отдаде на насладата от любовната игра, а по-късно — и от оргазма.

На Бен му беше необходимо време, за да свикне с чувствената й натура, с откритото й приемане на удоволствието, със страстното й отдаване. Осъзна, че реакцията й към него се дължи не на богат опит, а на естественото й влечение именно към Бен, на доверието й към него.

Благодарение на нея, той постепенно се освободи от задръжките и предразсъдъците си, натрупани в отношенията с противоположния пол през младежките му години, когато момичетата, правещи „това“, бяха леснодостъпни — момичета за развлечение, а не за женитба…

Зоуи го накара да гледа на секса и от друг аспект — да приеме, че жената има право да дава израз на своята чувственост и да се усеща свободна да й се наслаждава.

А Зоуи действително се наслаждаваше на близостта с Бен… Именно с него… Както сега, когато тя го целуваше бавно и възбуждащо, притискайки красивото си голо тяло към неговото, даде си сметка той.

— Не, недей, Зоуи. — Освободи се от нея и леко я разтърси. — Не сме дошли да се забавляваме. Вече е осем, а вечерята е след половин час. Забрави ли?

Тя се засмя и се обърна настрани, като го гледаше с възхищение. Избраникът й имаше прекрасно тяло, отбеляза Зоуи наум, докато плъзгаше премрежения си поглед по него. Кожата му бе гладка и със златист загар, бе топла при допир, ръцете му бяха силни, с добре развити мускули — вдигаше я с такава лекота.

Зоуи се усмихна на мислите си. Знаеше, че освен да я милват, тези ръце можеха и да я защитават.

Да я защитават ли? От какво? Отново се усмихна и седна. Бяха й необходими огромни усилия да накара Бен да се отпуска в такива моменти на споделена интимност, както сега. Още помнеше времето, когато след като свършеха да се любят, той посягаше към дрехите си…

Погледна го и закачливо прокара пръсти по бедрото му. Видя как мускулите му се напрягат.

— Недей, скъпа — предупреди я той отново, покри ръката й с длан и й напомни с мнима строгост: — Не сега. Вечерята ни чака…

— Как можеш да мислиш за вечеря, Бен, когато би могъл да… — Не се доизказа. Намръщи се и го погледна изпод свъсените си вежди.

Беше толкова сладка, когато му се цупеше за нещо! Той се разсмя, ала настоя на своето. Взе чисти дрехи и се запъти към банята.

— Аз съм готвач, ето как може — подметна през рамо той, а когато видя, че тя понечи да го последва в банята, додаде с шеговит тон: — А, не! Този път ще почакаш, докато свърша. Не рискувам да вляза с теб отново тук. Не и в тази дяволска баня!

— Страхливец! — извика Зоуи след него, върна се на леглото и се разположи удобно върху него.

Усещаше тялото си блажено удовлетворено, успокоено и отпуснато — бе все още топла от преживяната интимност с Бен. Все още…

Леко прокара ръка по стомаха си, усмихна се, а когато си припомни чудесния ден, който бе прекарала, усмивката й се разшири.

Къщата се оказа прекрасна, дори нещо повече — или поне щеше да стане такава след ремонта… Претърколи се по корем и щастливо въздъхна.

Когато Бен излезе от банята, тя все още лежеше. Косата му беше мокра, по кожата му блестяха водни капчици… Обожаваше допира до неговата кожа! Обичаше да го дразни, като леко го хапеше и го караше да протестира неуверено. Не се тревожеше, че това, което бе възприето като норма в чувствените отношения между мъжа и жената, при тях с Бен бе обратно — ролите им бяха разменени и обикновено тя ставаше инициатор на любовната игра.

— Имаш на разположение петнайсет минути, за да се приготвиш за вечеря — твърдо заяви той.

Зоуи покорно стана и тръгна към банята. Въпреки игривото си настроение, тя ясно си даваше сметка за целта на пребиваването им тук. Още повече, че Бен знаеше колко съзнателна е тя, когато ставаше дума за работа.

Тя харесваше загрижеността му към нея. Взе душ и бързо се избърса. Винаги се бе гордяла с независимостта си, като отхвърляше мъжете, които се опитваха да й се наложат, да я контролират или ограничават.

Помъчи се да съсредоточи мислите си върху настроението, в което бе изпаднала, ала Бен й извика да побърза. Зоуи сви рамене и побърза да се облече.

От кулинарна гледна точка храната беше истинско бедствие. Но през погледа на потенциалния конкурент тя бе чудесно потвърждение на първоначалните предположения на Зоуи, че едва ли ще имат сериозна конкуренция. Как нямаше да успеят, след като това тук бе и единствената им конкуренция?

Погледна опитващия супата Бен.

Наложи им се да чакат до девет часа, за да бъдат отведени до масата от изнервена сервитьорка. Ресторантът се оказа полупразен, а това разваляше атмосферата, която иначе помещението можеше да създаде.

Като се извиняваше, сервитьорката поясни с половин уста, че всички са заети с конференцията, когато обясняваше липсата на разнообразна храна в менюто, както и дългото време, за да им сервират.

Супата бе описана в менюто като „гъста, домашна, хранителна супа от градински зеленчуци и пилета, отгледани по специален начин от готвача“.

— Зеленчуците са от консерви, а що отнася до останалото — възкликна възмутено Бен, след като я опита, — съм сигурен, че вътре няма никакво пиле, иначе щях да разбера.

— Сара Бърнстайн, зная — усмихна се Зоуи и попита безгрижно: — Толкова ли е лоша супата, Бен?

— Ужасна е — мрачно потвърди той.

Зоуи си бе поръчала за предястие пъпеш — не поради каприз, а по простата причина, че останалите неща — като се изключи пастета, който тя не искаше — ги нямаше.

Пъпешът бе нарязан тънко и гарниран с червен сос. Парченцата изглеждаха така, сякаш бяха нахвърляни безразборно в чинията.

За основно ястие си бе поръчала „рибено филе Сейнт Жак“ въпреки настойчивите препоръки на Бен да си вземе печена патица.

— Поръчай си патица — предложи й той. — Знаеш, че стомахът ти е чувствителен. Спомни си за болките само преди няколко седмици.

Зоуи упорито поклати глава и направи гримаса.

— Не мога, Бен… Не и след като днес видях онези мили патенца…

Той си поръча вегетарианско ястие за основно — главно за да види какво се предлага тук като вегетарианска храна. Когато най-после им сервираха и той видя, че му поднасят омлет, Зоуи забеляза задоволството, изписано на лицето му.

Сервитьорката леко се изчерви и отново — за кой ли път тази вечер — се извини:

— Заради конференцията имаме много малко персонал — безпомощно сви тя рамене.

— Омръзна ми да слушам за тази конференция — промърмори той, когато сервитьорката се отдалечи от масата. Протегна се, взе чинията на Зоуи и погледна в нея. — Не яж тази риба. Мисля, че е развалена.

— Хайде де! — разсмя се тя. — Не смяташ ли, че отиваш твърде далеч?

— Хм… Може и да греша — съгласи се Бен. — Но докато супата може да се яде, тази риба е прекарала във фризера повече време, отколкото жива на свобода.

След като откри, че омлетът му е безформена безвкусна смес, а гарнитурата към него — увехнала салата, Бен поклати отвратено глава.

В този момент покрай тях мина количката с десертите и те видяха, че е заредена само с шоколадов мус, плодове и сладолед.

— Не мога да повярвам! — каза объркан Бен.

— По-добре да повярваш — шеговито отвърна тя. След като се нахраниха — ако това изобщо можеше да се нарече хранене — Бен извика сервитьорката и спокойно й каза, че са твърде разочаровани от вечерята и обслужването.

— В рекламната брошура храната в ресторанта ви се рекламира като препоръчителна — изтъкна й той.

Момичето се изчерви и погледна през рамо, но никой не й се притече на помощ.

— Да, но… Е, боя се, че готвачът напусна миналата седмица и все още… на негово място нямаме нов… А и…

— Да, да, конференцията. Вече ни казахте за нея — съгласи се Бен.

По-късно отидоха в бара за по питие и обмениха впечатленията си. Бен имаше победоносен вид, ала Зоуи предупреди:

— Биха могли да наемат много добър готвач.

— Могат, но защо предишният е напуснал?

— Дали ще успеем да разберем? — Огледа се в празния салон и срещна погледа на бармана.

Само за половин час тя успя да извлече от него цялата й необходима информация. Оказа се, че между собственика на хотела и готвача имало някакъв сблъсък. Готвачът смятал, че има пълен контрол в кухнята, а това включвало и контрол върху бюджета за продуктите. Собственикът обаче не мислел така и особено що се отнасяло до сумите за продуктите — искал да ги съкрати до минимум, а това налагало готвачът да понижи качеството на ястията и му отнемало възможността да приготвя специалитети, които допринасяли за безупречната му репутация на добър професионалист.

— Да, специалитетите повдигат равнището на ресторанта — отбеляза Бен с огорчение.

Освен това собственикът не харесвал особените сосове и подправки, които използвал готвачът. Освен това настоявал менюто да е подбрано по негов вкус.

— Арманд, готвачът, не издържа — разказваше барманът, който очевидно бе станал очевидец на спречкването. — Беше и против и намаляването на порциите за сметка на цените. Да не говорим за качеството на продуктите, за които каза, че ако някой иска да се тъпче с холестерин, би могъл да го прави и вкъщи на закуска. Тогава господин Патрик, собственикът, се развика, че отдавна искал да уволни Арманд, но още не му бил намерил заместник… — Момчето сви рамене. — Готвачът напусна веднага и се наложи заместник готвачът да готви за участниците в конференцията, което означава, че няма кой да въвежда необходимия ред в кухнята. Храната в ресторанта сега представлява най-обикновени замразени полуфабрикати. Май че част от тях са тук още от преди господин Патрик да купи комплекса… Ела, приятелката ми, която работи в кухнята, каза, че част от храната е замразена толкова дълбоко, че се налага да слагат ледените блокове под течаща гореща вода, за да разберат какво има в тях…

— Предупредих те да не ядеш онова „филе Сейнт Жак“ — прошепна Бен на Зоуи, която потрепери.

 

 

Четири часа по-късно, когато тя за трети път стана от леглото, превиваща се от стомашни болки, той я последва в банята, за да й помогне, както бе помагал на по-малките си братчета и сестричета, когато им бе прилошавало. И все пак не се сдържа и подметна победоносно:

— Знаех си, знаех си, че рибата е развалена!

— Благодаря ти за „успокоението“ — едва изрече Зоуи, ала отказа да извикат лекар. — Не съм чак толкова зле.

— Да си зле?! Направо се чувстваш фантастично! — усмихна се на упоритостта й Бен. — Господи, не мога да повярвам, че имаме такъв страхотен късмет! Хранително отравяне от ресторантската храна в хотела! Това е цяла сензация! Да се надяваме, че има и други пострадали освен теб! Тогава ще затворят това място! И ако това наистина е единствената ни конкуренция…

— Така е — увери го тя и добави триумфално, макар да се превиваше от стомашни болки: — Нали ти казах да не се тревожиш и че всичко ще се уреди? Че нищо… — Преглътна, защото стомахът й отново се разбунтува.

Бен изчака да премине спазъмът, усмихна се и й напомни:

— Ти се чувстваш фантастично! — Сетне допълни сериозно: — Успокой се, нищо лошо няма да ти се случи, никой няма да ни спре и най-големите ни мечти ще се сбъднат. Аз ти вярвам. Наистина…

— Наистина — съгласи се измъчено Зоуи със слаб глас и се усмихна. — Моля те, не ме карай да се смея, защото ме боли…

Физически можеше да се чувства ужасно, но бе щастлива от развоя на събитията досега.

Освен това никога не бе виждала Бен толкова въодушевен, изпълнен с възторг, отхвърлил всякакви съмнения, задръжки и песимизъм.

Всичко върви по мед и масло, помисли тя уморена, докато Бен я слагаше в леглото.

Да, Бен беше прав — нещата се развиваха идеално и сега нищо не можеше да спре устрема им към постигането на бленуваната мечта!

Нищо!