Даниел Стийл
Невинни лъжи (13)

12.

На другия ден Хоуп позвъни в банката и направи необходимите постъпки, за да купи къщата, а Фин й помогна. През нощта бурята бе повалила едно дърво, но те не му обърнаха никакво внимание, слава богу не беше наранило никого и не беше причинило щети. Собственикът, купил имота като инвестиция, с готовност се съгласи на седемстотин и осемдесет хиляди лири, или един милион и петстотин хиляди долара. Цената беше страхотна и Фин бе на седмото небе. Банката на Хоуп преведе парите и тъй като нямаше никакви условия при продажбата, осем дни по-късно Блакстън Хаус беше тяхна. На хартия се водеше нейна собственост, но тя подписа необходимите документи, така че къщата ставаше негова след смъртта й и го задължаваше да плаща символичен наем. След като се оженеха, щеше да бъде предадена на попечителски фонд за детето им. Ако поради някаква причина двамата не се оженеха или пък нямаха дете, той можеше да купи къщата от нея, като я изплаща за дълъг период от време.

Фин не можеше да си намери място от щастие, а тя вече правеше планове да възвърне първоначалната красота на дома му. Хоуп беше във възторг, че има картбланш при реставрирането. Целта й бе да достави удоволствие на Фин и да го зарадва, а след като вече знаеше, че притежават къщата, в която щеше да расте бебето им, тя се чувстваше спокойна. Напомни на Фин, че уговорката им не зависи от бременността й. Ако поради някаква причина изгубеха бебето, нищо нямаше да се промени. Ако връзката им се разпаднеше, тя пак щеше да му даде възможност да купи къщата от нея. Това беше изгодно за него и той не спря да повтаря, че тя била най-щедрата жена на света. Хоуп пък настояваше, че това било истинско щастие и за двамата. На нея не й се налагаше да иска разрешение или съвет, за да похарчи парите си. Просто беше уведомила банката да преведе сумата на вече бившия собственик. Всички останаха доволни. Най-доволен обаче беше Фин. Той прибра нотариалния акт в чекмеджето на бюрото си, сякаш листът беше от злато. След това се обърна към Хоуп, коленичи пред нея и я погледна в очите.

— Какво правиш? — попита тя през смях, след това забеляза колко е сериозен. Очевидно моментът бе важен за него.

— Официално искам ръката ти — заяви тържествено той и пое дланта й в своята. Нямаше от кого да я поиска. Тя нямаше други роднини, освен Пол, а едва ли той бе подходящият човек, когото да попита. — Ще станеш ли моя съпруга, Хоуп?

Очите й се напълниха със сълзи и тя кимна. Бе твърде развълнувана, за да каже каквото и да било, а и напоследък, с напредването на бременността, се разплакваше често.

— Да — отвърна приглушено тя и изхлипа.

Тогава той се изправи, прегърна я и я целуна.

— Обещавам да се грижа за теб цял живот. Няма да съжаляваш нито за миг. — Тя не можеше да си представи причина, поради която да съжалява. — Ще ти купя годежен пръстен, щом отидем в Лондон. Кога да се оженим?

Бебето щеше да се роди през ноември и на нея й се искаше сватбата да е преди това, за да бъде детето й законно. А и нямаше защо да отлагат. И двамата бяха сигурни в любовта си.

— Да не правим планове, преди да кажеш на Майкъл — предложи Хоуп, защото не искаше синът му да се чувства изолиран. — Можем да се оженим през лятото в Кейп Код. — Това щеше да означава много за нея.

— Предпочитам сватбата да е тук — погледна я напрегнато Фин. — Ще се чувствам по-тържествено. Пак може да е през лятото, докато Майкъл е тук. Той винаги идва, макар и за малко.

— Преди това искам да се запозная с него — настоя разумно Хоуп.

Бяха единодушни, че не е редно да му съобщават по телефона. Той не знаеше нищо за нея, така че не можеха да си позволят просто да звъннат и да му съобщят, че баща му ще се жени за напълно непозната и в най-скоро време ще имат бебе. Хоуп искаше да му даде възможност да я опознае и да свикне с присъствието й. Предстоеше й да съобщи и на Пол, а тя знаеше, че за него това ще бъде тежък удар, когато научеше, че тя е с друг мъж и чака дете от него. Трябваше да дадат време и на останалите си близки и познати да свикнат с мисълта. А лятото не беше далече, също и есента. Щяха да разполагат с достатъчно време, за да организират всичко. За кратко време, само за четири месеца се бяха случили толкова много неща — връзката им, бебето, решението за сватбата; предстоеше й съвършено нов живот, в който имаше мъж до себе си, очакваше дете, беше се сдобила с имот в Ирландия. Но пък Фин беше чудесен и тя бе сигурна в решенията си.

След като купиха къщата, се оказа, че Хоуп има много работа. Вече беше април и тя реши да отложи поръчките си в Ню Йорк за май. Не искаше да лети преди края на първия триместър, за да е сигурна, че няма да изгуби бебето. Помоли Марк да прехвърли ангажиментите й за средата на юни. Не му каза защо, но той вече беше разбрал от банката.

— Значи си купила имение в Ирландия — не скри любопитството си Марк. — Ще трябва да прескоча да го видя. Как върви с Фин?

— Супер — отвърна възторжено тя. — Не помня някога да съм била по-щастлива.

Той долови радостта в гласа й и се зарадва за нея. Хоуп бе преживяла много трудности и заслужаваше щастие.

— Ще се видим през юни. Ще уредя всичко, не се тревожи. Просто се забавлявай в замъка си или каквото е там.

Беше му разказала нещичко за къщата и на него му беше приятно, когато чуваше радостта и вълнението в гласа й. От години не я беше виждал толкова щастлива.

През следващите два месеца Хоуп и Фин бяха затрупани от работа. Тя нае строители и започна ремонта, от който къщата спешно се нуждаеше. Трябваше нов покрив, а той се оказа безобразно скъп, но пък си струваше. Прозорците, пропускали дъжд цели петдесет години, бяха заковани, стените бяха покрити с мухъл и тя уреди да боядисат, докато бяха на Кейп Код през лятото. Започна да купува старинни мебели от антикварни магазини и търгове, за да обзаведе къщата с подходяща мебелировка. Всеки път, като Фин я видеше, тя пренасяше нещо, разместваше кашони, катереше се по стълба или сваляше ламперията. Прибра книгите от библиотеката, за да поправят полиците. Не се спираше нито за миг, а Фин непрекъснато й се караше и й напомняше, че е бременна. Държеше се по същия начин, както и по времето, когато беше бременна с Мими, а той натякваше, че вече не е на двайсет и две. Понякога Хоуп сама си казваше, че трябва да внимава повече, но през останалото време се смееше и му повтаряше, че не е болна. Никога досега не бе изпитвала подобно щастие. Имаше чувството, че това е наградата й за всички мъки, преживени досега. Вярваше, че Фин е чудото, което Господ й е дал, и не го криеше от него.

Един ден, след като цял следобед беше опаковала чинии, за да могат да боядисат шкафовете отвътре, се оплака, че я боли гърбът. Взе топла вана и се почувства по-добре, но по-късно болката се върна и Фин отново й се скара, след това му дожаля за нея и разтри гърба й.

— Глупаче — нареждаше той, — ако нещо ти се случи, вината ще е само твоя и тогава ще се ядосам. Работиш като вол и не мислиш за бебето ни.

Той обаче беше трогнат, че тя обича къщата толкова много, че прави всичко заради него. Искаше да я направи красива, за да може той да се гордее с нея. Правеше всичко от любов към Фин и детето им.

През нощта спа неспокойно и на следващата сутрин остана да лежи. Кръстът продължаваше да я боли и той предложи да повикат лекар, но тя отвърна, че нямало нужда. Фин й повярва, но беше неспокоен. Тя не изглеждаше добре. Стори му се бледа и беше очевидно, че нещо не е наред. Час по-късно дойде да я види отново и я откри на пода в банята, сред локва от кръв, и едва намери сили да вдигне глава да го погледне. Той се обади на „Бърза помощ“ и помоли телефонистката да побързат, след това се върна при Хоуп в банята. Беше я прегърнал, когато парамедиците пристигнаха. Дънките му бяха подгизнали от кръв. Хоуп беше загубила бебето и имаше кръвоизлив, а когато я сложиха на носилката, вече беше в безсъзнание. Фин тичаше до тях и се молеше тя да оживее. Часове по-късно в болницата, след като бяха изчистили утробата й и дойде в съзнание, тя протегна ръка към него, но Фин я погледна мрачно, обърна й гръб и стана. Хоуп се разплака, а той се загледа през прозореца. Най-сетне се извърна към нея. Стори й се колкото гневен, толкова и тъжен, в неговите очи също имаше сълзи. Ала мислеше за своята загуба, не толкова за нейната.

— Ти уби бебето ни — изсъска грубо той и тя се разрида, протегна отново ръка, но Фин не се приближи.

Опита се да седне, но беше твърде слаба. Бяха й преливали кръв на два пъти.

— Съжалявам — успя да изрече тя.

— Цялото това тъпо вдигане и пренасяне на какво ли не. Видя ли какво стана? Как можа да прецакаш всичко. — Не каза нито дума, с която да я утеши, а Хоуп го наблюдаваше съкрушена, докато той фучеше. — Как можа да причиниш подобна гадост на детето и на мен? Ти уби едно съвършено здраво бебе, Хоуп. — Не му хрумна нито за миг, че бебето може и да не е било толкова здраво, след като не беше оцеляло, но нямаше как да разберат, а и тя се чувстваше ужасно. — Как е възможно да си такава отвратителна егоистка? — Тя отново се разрида, а Фин не спираше да сипе обвинения.

Няколко минути по-късно той изскочи от стаята. Тя остана да лежи напълно сломена, мислеше над казаното от него и накрая сестрата й би инжекция, тъй като не спираше да плаче. Когато се събуди няколко часа по-късно, Фин отново беше до нея. Все още беше мрачен, но я държеше за ръката.

— Извинявай за онова, което казах — изръмжа той. — Бях ужасно разочарован, защото много исках бебето. — Тя кимна и се разплака отново, но този път той я прегърна и се опита да я успокои. — Всичко е наред — рече той. — Ще пробваме пак. — Тя кимна и остана да лежи притисната до него. — Понякога се държа като глупак, но те обичам, Хоуп. — Докато изричаше тези думи, по бузите му се стичаха сълзи и се смесиха с нейните.