Даниел Стийл
Невинни лъжи (8)

7.

Фин остана в хотел „Мърсър“ през следващите две седмици. Проведе срещи с агента и издателя си, даде две интервюта и прекарваше с Хоуп всяка свободна минута. Беше непрекъснато около нея, готов да промени плановете си така, че да й бъде удобно, за да са заедно. Хоуп не можеше да повярва колко бързо се развива връзката им и макар все още да не се бяха любили, тя се наслаждаваше на компанията му. Неувереността я разкъсваше и тя ту си казваше, че за него това е мимолетно чувство, ту отчаяно й се искаше да повярва, че е истинско и си позволяваше да разкрие уязвимостта си. Той бе открит и изпълнен с обич, стараеше се да й угоди по всякакъв начин с грижовност и внимание. Носеше й цветя, бонбони, книги. С всеки изминал ден тя се оставяше да бъде понесена на вълните от чувства, които я завладяваха. След още три седмици, през които двамата бяха непрекъснато заедно, той каза нещо, което я стресна. Случи се един следобед, докато пресичаха Уошингтън Скуеър Парк на връщане към центъра след дълга разходка.

— Нали знаеш какво е това? — попита нетърпеливо той.

Тя го беше хванала под ръка, докато обсъждаха изкуството на Ренесанса и красивата галерия „Уфици“ във Флоренция, която и двамата обичаха. Фин, също като Хоуп, имаше много интереси и неочаквани таланти. В много отношения бяха съвършената двойка. Тя с чиста съвест можеше да каже, че той е най-интересният мъж, появявал се в живота й, и най-внимателният. Фин бе не просто олицетворение на красивия принц, за когото всяка жена мечтаеше, но я обграждаше и с обич. Разпитваше я за нещата, на които държеше, за които копнееше, и двамата с изненада откриваха, че предпочитанията и интересите им съвпадат. Той сякаш бе огледален образ на нейната душа.

— Какво? — попита тя и му се усмихна нежно.

Нямаше никакво съмнение, че се влюбва в него, и то след като се бяха запознали преди седмици. Подобно нещо не й се беше случвало досега, дори с Пол. Романът с Фин се движеше със скоростта на светлината.

— Каквото и да е, е прекрасно. Не съм придирчива.

Имаше чувството, че ако разкаже на някого за напъпилата им връзка, хората няма да разберат и ще я предупредят, че има нужда от време, преди да направи скок напред. И щяха да са прави, но също така бе убедена, че може да има пълно доверие на този мъж. Знаеше кой е, вече бе забелязала, че притежава нежност и доброта, които я бяха трогнали.

— Това е сливане — каза тихо той. — Когато двама се превръщат в едно.

Тя го погледна изненадана и го попита какво има предвид.

— Понякога, когато хората се влюбят — обясни той, — са толкова близки и подходящи, че се сливат и никой не може да познае къде започва единият и къде другият. Двамата стават едно цяло и повече не могат да живеят един без друг.

Думите му я уплашиха, а и тя съвсем не говореше за това. Бракът й с Пол беше хубав, стабилен, поне докато той не се разболя и Мими не почина, но двамата никога не се бяха „сливали“, нито бяха едно. Бяха различни хора, отделни личности, със собствени нужди и мисли. Въпреки това живееха добре.

— Не съм съгласна с теб — отвърна тихо тя. — Двама души могат да са влюбени и като отделни хора, всеки от тях допълва другия, но без да се „сливат“ или да се превръщат в едно неотделимо цяло. Това ми звучи малко нездравословно — смръщи вежди тя. — Не бих искала подобно нещо — натърти Хоуп. — Искам да съм самостоятелно цяло, индивидуалност и много харесвам завършения независим човек, който си ти, Фин. Не е нужно да се превръщаме в едно цяло, защото всеки ще изгуби онази значителна част от себе си, която ни определя като личности.

Фин й се стори разочарован от казаното. Това бе първото им противоречие.

— Искам да бъда част от теб — продължи тъжно той. — Имам нужда от теб, Хоуп. Познаваме се от съвсем скоро, но вече чувствам, че си част от мен.

Тези думи не й се струваха правилни, макар да бе поласкана, че той й признава любовта си. Подобно отношение щеше да я задуши, за нея бе крайно, още повече че двамата бяха едва в началото на връзката си и не се познаваха достатъчно добре. Как биха могли да се слеят в един човек? А и защо да го правят? И двамата бяха работили упорито, за да постигнат целите си. Тя се влюбваше в изградения човек, нямаше желание да се влюби в себе си. Освен това не беше редно.

— Може би просто не ме обичаш, колкото аз обичам теб — прошепна той, без да крие колко е наранен и обиден.

— Влюбвам се в теб — призна тя и го погледна с наситеновиолетовите си очи. — На всеки от нас му предстои много, което да научи за другия. Искам да вкуся всеки момент. Ти си много специален човек.

— Ти също. И двамата сме специални. Нашите две части създават едно по-голямо и по-добро цяло.

— Възможно е — съгласи се тя, — но не искам нито един от нас да изгуби същността си в този процес. И двамата сме положили много усилия, за да постигнем онова, което имаме, и не бива да позволяваме да го изгубим сега. Искам да съм до теб. Фин, не да се превърна в теб. Ами ти, защо искаш да си аз?

— Защото те обичам — отвърна той и я привлече към себе си, наведе глава и я целуна страстно. — Обичам те повече, отколкото можеш да си представиш. — Думите му я развълнуваха, не я уплашиха, но всичко се случваше прекалено бързо. — Може би винаги ще те обичам. — Той впи очи в нея и й се стори умислен, когато продължиха отново. — Според мен във всяка двойка единият обича по-силно от другия. Нямам нищо против да съм аз — предложи благородно и тя почувства как я бодна чувство за вина.

Мислеше, че го обича, но бе обичала Пол години наред и щеше да й трябва време, за да свикне с Фин и да разтвори сърцето си за него. Първо обаче трябваше да го опознае и щеше да има много възможности. Той смени темата и тя почувства облекчение. Не само че трябваше да свикне да го обича, но се бе почувствала неловко, когато той заговори за сливане, защото не търсеше подобен развой в една връзка.

— Какво ще правим този уикенд?

Тя се замисли, преди да отговори.

— Защо не отидем до Кейп Код? Ще ми бъде приятно да видиш къщата. Съвсем семпла е, но е частица, останала от детството ми, и означава много за мен.

— Надявах се да ме поканиш — усмихна се Фин и я прегърна през раменете. — Защо не прекараме повече от един уикенд там, стига да можеш да отделиш време. Ще ни се отрази добре.

Не бързаше да се връща в Ирландия. И двамата бяха господари на времето и съдбата си, а той не искаше да се разделя с нея. Един път й беше казал, че не бърза да се заеме с новия си роман, че тя била по-важна.

— Можем да прекараме там четири или пет дни, дори седмица. През зимата е доста мрачно и ужасно студено. Щом пристигнем, ще видим какво е времето и тогава ще решим.

— Кога тръгваме? — попита развълнувано той.

На нито един от двамата не му предстояха неотложни задачи, само трябваше да довърши редактирането на книгата си. Същата вечер щяха да ходят на парти в Музея за съвременно изкуство, а той бе поел рекламен ангажимент за идващата седмица. Беше им интересно, докато всеки откриваше света на другия, в който нямаше водеща роля. Това беше съвършеният баланс между две известни, преуспели творчески личности, чиито светове се допълваха. Точно както тя твърдеше, не им се налагаше да се сливат в едно, освен това явно тази мисъл силно я тревожеше.

— Да заминем за Кейп утре — предложи Хоуп. — Вземи си топли дрехи. — След това се почувства неловко, задето бе повдигнала толкова деликатен въпрос, но реши да говори направо. — Все още не съм готова да спя с теб. Фин. Ще имаш ли нещо против да спиш в стаята за гости?

Беше минало много време, откакто се люби за последно с Пол и искаше да бъде сигурна в онова, което правеше. След съпруга й не бе имало друг мъж, и тъкмо затова тази стъпка й се струваше изключително важна. Каквото и да станеше, независимо дали връзката им щеше да продължи, или не, тя трябваше да е сигурна в чувствата си, преди да прекрачи напред.

— Няма проблем — отвърна той с разбиране.

Изглежда, притежаваше забележителното умение да й вдъхва спокойствие и щастие. Беше я оставил тя да определя темпото и близостта помежду им. Фин беше най-милият, най-внимателният мъж, когото познаваше — истинска мечта. Ако се беше молила в живота й да се появи мъж — нещо, за което не бе и помисляла — той щеше да е отговорът на тези молитви. Харесваше всичко в него, с изключение на глупавата му забележка за сливането, но подозираше, че това е начинът, по който изразява несигурността си и чака някой да го обикне. А тя започваше да се влюбва в него, в самоуверения мъж, не в мъжа, който можеше да стане част от нея. Хоуп беше много независима и нямаше намерение в бъдеще да променя това положение. Също така знаеше, че монасите в Тибет нямаше да одобрят подобна идея.

Партито в музея беше оживено и пълно с народ. Събитието беше важно — откриването на интересна изложба. Главният куратор дойде да говори с нея и тя го запозна с Фин. Поговориха няколко минути и фотографите ги снимаха за вестниците. Бяха забележителна двойка. На това място Хоуп беше звездата, докато Фин бе по-малко познат, поне докато не чуха името му. Той обаче никак не се притесни, че е на заден план. Държеше се внимателно, приятелски, беше чаровен и ненатрапчив, макар да бе прочутият сър Фин О’Нийл. Никой не можеше да каже, че е надут или пък арогантен. С огромно удоволствие остави Хоуп да бъде звездата на партито в музея и му беше приятно да разговаря с хората, които се възхищаваха на изкуството й. Беше в добро настроение, когато на връщане се качиха в такси. На сутринта заминаваха за Кейп Код.

— Липсваш ми, когато попаднем след подобна тълпа — промърмори той, а тя се сгуши до него на задната седалка.

През всичкото време се бе чувствала горда, че е с него. Беше щастлива, че отново е част от двойка. Не че по този начин придобиваше самочувствие и самоувереност, просто се радваше, че той е до нея и могат да обсъдят партито, след като си тръгнаха. Тъкмо това й бе липсвало след развода. Светските събития винаги й се струваха по-забавни, ако имаше с кого да поклюкарства после.

— Много красива беше тази вечер — повтори той за кой ли път. — Много се гордея с теб, но признавам, че щеше да ми е по-приятно, ако не се налагаше да те деля с други. Много се радвам, че ще прекараме известно време на Кейп Код.

— Хубаво е, че сме заедно — отвърна тихо Хоуп и отпусна глава на гърдите му. — Вълнуващо е да излизаш и да се срещаш с хора от време на време, но аз обичам и да се насладя на малко тишина и спокойствие.

— А аз не обичам да те деля с тълпи почитатели — пошегува се той. — Най-приятно ми е, когато сме сами. Всичко е още ново, вълшебно и приемам всички като натрапници.

Тя се почувства поласкана от желанието му да прекара повече време с нея, въпреки че й беше приятно да е в компанията на колеги, да се порадва на вниманието и възхищението им, защото това бе част от живота й, откакто се върна на работа. Но имаше не по-малко нужда и от моментите на самота. Остана трогната, че Фин изпитва толкова силно желание да прекарва времето си с нея, вместо да го губят разделени. Щяха да имат предостатъчно време, когато отидеха на Кейп.

— И ти си имаш почитатели — напомни му тя и той сведе засрамено глава, нещо, което никой не би очаквал от него.

Тя остана учудена, че толкова известен и преуспял човек, един толкова красив мъж не бе нито самовлюбен, нито надменен, нито егоцентричен; Фин се гордееше с постиженията й, проявяваше дискретност към своите и не изпитваше нужда да бъде център на вниманието. Каквито и да бяха недостатъците му, егото му не беше сред тях. Беше истински скъпоценен камък.

 

 

Тръгнаха към Кейп Код в девет на следващата сутрин с джип, който той беше наел за цялата седмица, понеже откакто се беше преместила в Ню Йорк, Хоуп нямаше кола. Когато й дотрябваше, тя също вземаше под наем. Прецени, че така е по-разумно, след като не се задържаше дълго в града, а и напоследък не посещаваше често Кейп Код. Не беше ходила там от септември, вече четири месеца. Беше развълнувана, че отива с Фин и има възможност да му покаже едно от любимите си места. За човек, който обичаше природата и усамотението, това бе съвършеното място.

Беше категорична, че този уикенд няма да спи с него и вече бе решила в коя стая за гости ще го настани. Навремето като дете бе прекарвала летата в същата тази стая, разположена непосредствено до старата спалня на родителите й, която тя използваше от години.

Двамата с Пол идваха в къщата почти всяко лято, като бяха женени. Скромната къща им допадаше, макар че след като забогатя при продажбата на фирмата, Пол живееше много по-нашироко, докато с течение на времето Хоуп откри, че предпочита по-семпла обстановка. Тя нямаше нужда от лукс, от скъпи вещи и модерни придобивки. Беше непретенциозна, пряма жена и обичаше простичкия живот. Фин твърдеше, че харесва същите неща.

На път към Кейп, спряха за обяд в Гризуолд Ин в Есекс, Кънектикът, а когато подминаваха отклонението към Бостън, Фин спомена, че синът му учи в Масачузетския технически университет.

— Ако искаш можем да му отидем на гости — усмихна се ведро Хоуп.

След всичко, което беше чувала за него, имаше голямо желание да се запознае с Майкъл. Фин избухна в смях.

— Сигурно ще падне, ако мина да го видя. Всъщност, все още не са се върнали от зимна ваканция. Каза, че след ските в Швейцария щял да ходи в Париж с приятели, а може и да е вкъщи, в Лондон. Ще се отбием да го видим някой друг път, стига да искаш.

— Добре — съгласи се Хоуп.

След Провидънс поеха към Уелфлийт и когато пристигнаха в къщата в четири следобед, започваше да се смрачава. Пътищата бяха чисти, но май щеше да вали отново, беше ужасно студено и духаше леден вятър. Покрай алеята пред къщата бяха избуяли храсти. Боядисаната в зелено, с бели кепенци вила се издигаше настрани от останалите, заобиколена от лаймска трева. По това време на годината беше изсъхнала и покафеняла и Фин отбеляза, че приличало на творбата на Уайът^[1], която бяха видели в музея. Забележката му накара Хоуп да се засмее, когато чу тези думи. Никога досега не бе възприемала вилата по този начин, но той беше прав, защото приличаше на старите хамбари в Ню Ингланд. През лятото отпред имаше цветя, но сега изглеждаше голо. Беше наела градинар, който да идва веднъж в месеца и да подстригва през зимата, но той очевидно нямаше намерение да се появи до пролетта. Къщата изглеждаше тъжна и изоставена със затворените кепенци. Затова пък гледката към океана от дюната, на която се издигаше, бе великолепна, а плажът се беше ширнал на километри.

Хоуп се усмихна, докато съзерцаваше пейзажа заедно с Фин. Обземаше я спокойствие всеки път, щом дойдеше тук. Прегърна го през кръста и той се наведе, за да я целуне, след това извади ключовете от чантата си, отвори вратата, изключи алармата и влезе, последвана от Фин. Кепенците бяха затворени, за да спират вятъра, и тя запали лампите, за да прогонят сумрака.

Пред него се разкри красива стая с дървена ламперия. Дървото беше избеляло, както и подовете, а мебелите бяха семпли, с изчистени линии. Преди няколко години Хоуп претапицира канапетата. Сега бяха бледосини, като лятно небе, пердетата бяха от най-обикновен муселин, имаше гоблени, типичното за Ню Ингланд обзавеждане, каменна камина, а фотографиите на Хоуп бяха закачени на всички стени. Всичко беше съвсем обикновено и непретенциозно, не изискваше специални грижи, особено през лятото, когато бризът полъхваше откъм океана, по пода се разнасяше пясък и всички влизаха и излизаха боси. Това бе съвършената къща край плажа и Фин се усмихна. За всяко дете би било огромно удоволствие да прекарва летата в подобна къща и сигурно Хоуп се беше радвала да идва, както и дъщеря й. Имаше огромна кухня в стил рустик, със старинна маса, сини и бели плочки по стените, сигурно още от времето, когато кухнята е била построена. Личеше, че тук са живели хора, които са обичали къщата.

— Прекрасно е — отбеляза Фин, прегърна я и я целуна.

— Радвам се, че ти харесва — отвърна доволно тя. — Щях да се натъжа, ако останеше разочарован.

Излязоха заедно, като преди това отвориха кепенците, и когато се върнаха, се загледаха във великолепния залез отвъд плажа на Кейп Код. На Фин му се искаше да отидат на разходка, но беше станало късно, а и застудя.

Заеха се да извадят от пликовете купените от Уелфлийт провизии също като семейство. Не беше правила подобно нещо от години и да върши това с Фин й беше безкрайно приятно. Той донесе багажа и тя му каза да го остави на втория етаж. Огледа се. Във всички стаи бяха закачени снимки на Хоуп с родителите й, на Мими, на двамата с Пол. Намираше се в истинска семейна вила, която се беше предавала от поколение на поколение и бе съхранила много мигове на щастие.

— Иска ми се и аз да имах такава къща като малък — въздъхна Фин, докато се връщаше в кухнята, изглеждаше по-красив от всякога с разрошена от вятъра коса. — Родителите ми имаха една прашна, скучна вила в Саутхамптън, която никога не съм харесвал. Беше натъпкана с антики и вещи, които ми беше забранено да пипам. Тази къща е страхотна.

— Така е — усмихна му се тя. — И на мен ми харесва и затова я запазих. Вече не идвам често, но винаги когато дойда, се чувствам добре. — Тук беше съхранила твърде много спомени и приятелски настроени призраци, затова не искаше да я продаде. — Не е нищо особено, тъкмо затова я обичам. През лятото тук е истинска мечта. Като дете прекарвах времето си на плажа, също и Мими. Все още стоя дълго на брега, когато идвам.

Тя правеше салата, докато му разказваше, а след това щяха да сложат пържоли на грила. Уредите в кухнята бяха модерни, функционални и през лятото често правеха барбекю, но сега беше твърде студено. Фин сложи масата и запали камината. Малко по-късно опече пържоли, а тя стопли супа и наряза франзелата. Извадиха и френски сирена в едно плато и когато подредиха всичко на масата, се оказа, че ги очаква истинска гощавка. Фин отвори бутилката червено вино, което беше купил, и изпиха по чаша. След като се нахраниха, седнаха пред камината и си разказваха спомени от детството.

Нейното преминало в Ню Хемпшър, близо до кампуса на „Дартмът“, където баща й преподавал английска литература. Майка й била талантлива художничка и детството на Хоуп било безгрижно и щастливо, въпреки че била единствено дете. Никога не бе страдала, че няма братя или сестри. Родителите й и приятелите им я водели навсякъде с тях. Прекарвала много време в кабинета на баща си в кампуса. Той бил съкрушен, когато на седемнайсет тя решила да се запише в „Браун“, където катедрата по фотография била по-добра. Там се запознала с Пол. Бил на трийсет и седем, а тя на деветнайсет, омъжила се за него на двайсет и една. Обясни, че родителите й починали няколко години след сватбата. Преживяла много болезнено загубата им. Баща й починал от сърдечен удар, а година по-късно и майка й, от рак. Не могла да преживее загубата му.

— Сега разбираш ли какво имах предвид — отбеляза Фин. — На това му казвам сливане. Истинската връзка трябва да бъде точно такава, въпреки че понякога е опасна, ако отношенията не потръгнат или единият партньор почине. Също като сиамски близнаци, единият не може да преживее без другия.

Идеята продължаваше да притеснява Хоуп, още повече, че той даваше смъртта на майка й за пример. Тя нямаше желание да се превърне в сиамския близнак на някой мъж, но премълча. Знаеше, че на него тази теория му допада, докато тя беше против. За нея бе тежък удар да изгуби и двамата си родители един след друг. Бе наследила къщата в Кейп Код от тях и бе продала стария им дом във викториански стил близо до „Дартмът“. Каза, че все още пази на склад картините на майка си. Били добри, въпреки че не й допадали като стил. Определено имала талант, понякога даже поемала часове в „Дартмът“, но преподавателската работа не я интересувала, за разлика от баща й, който бил изключителен, възпитаниците му го обожавали, а колегите го уважавали.

Затова пък детството на Фин беше наистина екзотично. Вече й бе разказал, че баща му бил лекар, а майка му изключително красива жена.

— На мама все й се струваше, че е могла да се омъжи за по-добра партия. Преди това била сгодена с ирландски херцог. Той загинал в катастрофа, а малко след това се омъжила за татко и заминала с него за Ню Йорк, където си създал доходоносна практика, но семейството й било много по-богато и претенциозно от неговото и тя не пропускаше случай да му го натяква. Според мен много страдаше, че няма титла, защото баща й беше граф, а тя щяла да бъде херцогиня, ако годеникът й не бил загинал.

Още от малка здравето й било крехко, затова не я виждах често. За мен вечно се грижеше някое младо момиче, което довеждаха от Ирландия, докато мама изчезваше на някое парти. Не спираше да се оплаква от татко. Къщата ми в Ирландия била на прадядо й и аз все си мисля, че тя щеше да се радва, ако знаеше, че съм я откупил. Затова означава много за мен.

Татко остана много разочарован, когато разбра, че няма да стана лекар като него, но тази професия просто не беше за мен. Той изкарваше добри пари, мама беше презадоволена, но това, което имаше, все не й стигаше. Той нямаше титла, животът в Ню Йорк не й харесваше. Струва ми се, че не бяха истински щастливи, въпреки че бяха изключително дискретни. Никога не съм ги виждал да се карат, но в апартамента ни на Парк авеню се усещаше хлад и сдържаност. Мама ненавиждаше жилището, защото не било Ирландия, въпреки че домът ни беше красив, пълен с антики. Истината е, че тя не беше щастлива. Сега вече разбирам защо е било така. Ирландците са специална порода хора, те обичат страната си, дома си, историята си, дори пъбовете. Не мисля, че някой ирландец ще се почувства щастлив където и да било по света, далече от Ирландия. Те тъгуват за родината си и това, изглежда, е заложено в гените им, защото в мига, в който влязох в къщата на прапрадядо, усетих, че съм си у дома. Сякаш цял живот бях чакал да попадна на това място. Почувствах го веднага щом видях стария семеен дом.

И моите родители починаха сравнително млади, в катастрофа. Имам чувството, че ако тя беше жива, а татко починеше, щеше да се върне в Ирландия. Тъкмо това беше чакала през годините на брака си в Ню Йорк. Сигурно е обичала татко по свой си начин, но копнееше да се прибере у дома. Затова аз го сторих вместо нея. — Той се усмихна тъжно. — Надявам се да ми дойдеш на гости, Хоуп. Най-красивото място на света. Можеш да се разхождаш по хълмовете часове наред сред дивите цветя, без да видиш жива душа. Ирландците са необикновена комбинация — тъжни и готови да се усамотят, а след това шумни и неудържими, щом влязат в някой пъб. И аз съм такъв — понякога просто ми се иска да остана сам, друг път нещо ме тегли да съм сред хора, да се забавлявам. У дома или се затварям съвсем сам, докато пиша, или се заливам от смях в местния пъб.

— Струва ми се, че животът ти е чудесен — промълви Хоуп и се сгуши до него на канапето, докато пламъците в камината бавно гаснеха.

Вечерта беше прекрасна и тя се чувстваше толкова спокойна с него, сякаш двамата се познаваха от години. Беше й интересно да слуша разкази за детството и родителите му, макар да й се струваше, че понякога е бил много самотен. Майка му е била нещастна, а баща му непрекъснато се е занимавал с пациентите си и нито един от двамата не е намирал време за него. Фин беше казал, че тъкмо затова започнал да пише, че като дете и юноша поглъщал всяко четиво, което му попаднело. Четенето, а по-късно писането, било бягството му от самотното детство, въпреки бляскавия живот на Парк авеню. Нейният значително по-простичък живот с родителите й в Ню Хемпшър и на Кейп Код се оказваше много по-щастлив.

И Фин, и Хоуп, се бяха оженили млади. И двамата бяха преуспели творци, всеки в своята област. Бяха единствени деца, а техните деца бяха родени с две години разлика, така че бяха станали родители почти по едно и също време. Браковете им се бяха разпаднали, макар и по различни причини. При нея беше по-сложно, докато той бе останал сам, когато съпругата му бе починала, макар открито да признаваше, че бракът му не бе успешен и ако майката на Майкъл не била загинала, сигурно щял да приключи с развод. Фин твърдеше, че покойната му съпруга била самовлюбена красива глезла и обикновено се държала зле. На няколко пъти му изневерявала. Влюбил се в нея заради забележителната й красота, а след това бил съкрушен от онова, което последвало. Фин и Хоуп имаха много общо, в много отношения, независимо че браковете им бяха коренно различни, а неговият син бе жив. Важното бяха общите неща и че двамата бяха почти на една възраст, деляха ги само две години.

Когато огънят в камината угасна, тя загаси лампите и се качиха на втория етаж. Той беше внесъл багажа си в своята стая и беше видял нейната. Тя спеше на малко двойно легло в уютната спалня на родителите си, а откакто се бяха разделили с Пол, леглото й се струваше огромно. Затова пък леглото в стаята на Фин й се стори прекалено малко за такъв едър мъж, тя се притесни и му предложи да си сменят стаите, въпреки че и нейното не й изглеждаше достатъчно голямо за него.

— Няма проблем — увери я той и нежно я целуна за лека нощ.

След това всеки влезе в своята стая. Пет минути след като се пъхна под завивките, облечена в дебела кашмирена нощница, обула къси чорапки, Фин се провикна, за да й пожелае лека нощ за последен път и гласът му отекна в малката къща.

— Сладки сънища — провикна се тя в отговор и се обърна на другата страна, замислена за него.

Познаваха се отскоро, но тя не се беше сближавала толкова много с никой друг. За кратко се замисли дали нямаше да се окаже, че теорията му за сливането е вярна, макар никак да не й се искаше да е така. Предпочиташе да вярва, че двамата могат да се обичат и същевременно да запазят живота и интересите си независими един от друг. Поне според нея така беше редно. Остана будна дълго, замислена за отминалата вечер. Припомняше си какво й е разказал за детството си и разбра колко самотен е бил. Запита се дали това не е причината, поради която искаше да бъде едно цяло с някой друг. Майка му едва ли е създала близост между двамата. Интересното бе, че според него красивата му майка е била нещастна, а той, на свой ред, се беше оженил за красавица егоистка, която не се е грижила добре за сина им. Странно как в някои случаи животът се повтаряше и хората допускаха същите грешки, които са ги измъчвали като деца. Запита се дали той не се е опитал да пренапише същата история с различен край и накрая да е открил, че се проваля.

Потънала в мисли, чу тежко тупване, сякаш Фин беше паднал от леглото, което се потвърди от последвалата сърдита ругатня „По дяволите“. Тя се разсмя и отиде да провери как е, облечена само в нощницата и късите чорапки.

— Добре ли си? — прошепна тя в мрака и чу смеха му.

— Скринът ме нападна, когато понечих да отида до тоалетната.

— Нарани ли се? — попита притеснено тя и се почувства виновна, че го е настанила в тази тясна стая.

— Изтича ми кръвта — рече измъчено той. — Имам спешна нужда от медицинска сестра.

— Да звънна ли на 911 — разсмя се в отговор тя.

— Недей, че току-виж някой космат парамедик реши да ми направи дишане уста в уста и ще ми се наложи да го сритам в слабините. Какво ще кажеш за една целувка? — Тя пристъпи напред и приседна на тясното легло, в което спеше навремето, а той я прегърна и целуна. — Липсваш ми — прошепна той.

— И ти ми липсваш — прошепна тя в отговор. След това се поколеба. — Искаш ли да остана да спя тук?

Той се разсмя.

— В това легло ли? Дори да го видя, няма да повярвам, че е възможно да се побереш. Нямах това предвид.

Последва дълго мълчание, а той не каза нищо повече. Беше й обещал да спят в отделни стаи, да не правят секс и бе твърдо решен да устои на думата си, макар да предпочиташе друго развитие, така че тя се почувства неловко, задето бе предложила да остане при него.

— Глупаво е, нали? Обичаме се и никой няма да ни държи сметка какво правим.

— Така е — отвърна тихо той, — но ти решаваш, любов моя. Нямам нищо против да спя тук, ако така прецениш. Стига утре да ме заведеш на физиотерапевт, за да ми изправи гърба.

Тя се разсмя отново, отметна завивките и той се изправи.

— Хайде. Да се държим като възрастни хора.

Тя му подаде ръка и го поведе към стаята си, а той не възрази. Важното бе, че е оставил избора на нея. Безмълвно се отпуснаха в леглото й един до друг и той я притисна до себе си.

— Обичам те, Хоуп — прошепна той.

— И аз те обичам, Фин.

След това, без да кажат и дума повече, без някой да споменава за сливане, той я люби така, както никой досега.