Даниел Стийл
Невинни лъжи (23)

22.

Хаосът на летище „Ню Делхи“ се стори очарователен на Хоуп. Огледа жените в пъстри сарита, някои от тях с бинди^[1]. Шумовете, миризмите и ярките цветове около нея бяха тъкмо онова, от което се нуждаеше далече от Ирландия.

Секретарката на Робърт беше наела автомобил и шофьор и тя пътува удобно трите часа до Ришикеш. След това поеха по тесен път към ашрама, където беше живяла половин година. Сякаш се върна у дома. Беше поискала малка самостоятелна стая и помоли да прекара известно време със свамиджи^[2] и монасите, за да продължи духовното търсене, което бе започнала преди. Ашрам „Сивананда“ беше свято място.

Усети как душата й запява, щом видя река Ганг и полите на Хималаите, където ашрамът беше кацнал кротко, като птица в гнездо. В мига, в който Хоуп слезе от автомобила, й се стори, че всичко случило се през последната година избледнява, погълнато от мъглата. Последния път, когато дойде тук, беше съсипана заради смъртта на Мими, смазана след развода с Пол. Като напускаше Дъблин, имаше чувството, че никога няма да се съвземе, но в мига, в който влезе в ашрама, лошото сякаш я напусна и истинската й същност лумна като ярък пламък. Беше дошла на правилното място.

Минаха покрай няколко древни храма на път към ашрама и самото й присъствие тук бе достатъчно, за да я излекува. Същата вечер се подложи на пост, за да се пречисти, рано сутринта направи йога, а по-късно, докато стоеше на брега на реката, нареди на сърцето си да пусне Фин да си отиде. Отпрати го с много обич и молитви по течението на свещената река Ганг. Освободи го. На следващия ден стори същото и с Пол и страхът от самотата си отиде.

Срещаше се с любимия си наставник всяка сутрин след медитацията и йогата. Всеки ден ставаше в зори, а наставникът й се усмихна, когато му разказа колко отчаяна е била. Увери я, че това е бил безценен дар, благодарение на който ще бъде по-силна. Хоуп знаеше, че той е прав, и му вярваше. Прекарваше с него колкото време той позволяваше и все не можеше да се насити на мъдростта му.

— Учителю, мъжът, когото обичах, беше крайно нечестен — обясни му тя един ден.

От сутринта не бе спряла да мисли за Фин. Вече бе януари. Християнските празници бяха дошли и отминали и тази година нямаха почти никакво значение за нея. Беше доволна, че не й се налага да ги празнува, и беше навлязла със спокойно съзнание в януари. Вече бе цял месец в ашрама.

— Ако е бил нечестен, значи ти си получила безценен урок — отвърна свамиджи, след като мисли дълго. — Ставаме по-добри хора отпреди, когато онези, които обичаме, ни нараняват. Така се сдобиваме със сила, а когато му простиш, ще заличиш белезите.

Тя знаеше, че белезите не са заличени, нито пък съжаленията. Част от нея все още го обичаше. Най-трудно й беше да загърби спомените от началото. Беше по-склонна да забрави болката.

— Трябва да му благодариш за болката, да благодариш с чувство, искрено, защото той ти е направил безценен дар — повтори свамиджи.

На Хоуп й беше трудно да възприеме нещата по този начин, но се надяваше, че рано или късно ще се получи.

Мислеше много и за Пол. Той й липсваше, липсваха й разговорите с него. Той бе винаги в нея, в миналото, заедно с дъщеря им, която отдавна вече се беше превърнала в скъп спомен.

Хоуп се разхождаше по хълмовете. Медитираше по два пъти на ден. Молеше се заедно с монасите и другите пребиваващи. В края на февруари беше по-ведра откогато и да било. Нямаше никакви контакти с външния свят, но той никак не й липсваше.

Изненада се, когато през март й се обади Робърт Бартлет. Адвокатът се извини, че й звъни в ашрама. Заради разговора с него я повикаха в голямата канцелария. Ставаше въпрос за къщата в Ирландия. Получили предложение за същата сума, която тя беше платила, това означаваше, че всички подобрения, които беше направила, си оставаха за нейна сметка. Купувачите били готови да вземат мебелите, ако цената била подходяща. Той й обясни, че младата двойка била влюбена в имението и смятали да се преместят от Щатите. Той бил архитект, а тя художничка и имали три малки деца, така че домът бил съвършен за тях. Хоуп им пожела щастие и си каза, че загубата няма никакво значение. Искаше да се отърве от къщата и се радваше, че ще попадне у когото трябва. Робърт обясни, че Фин бил напуснал непосредствено след Коледа и щял да се премести да живее във Франция. Някой щял да му даде шато под наем в Перигор.

— Имаше ли неприятности с него? — попита предпазливо тя.

Не беше сигурна дали иска да научи. Беше прекарала толкова време в опити да го прогони от съзнанието си, че не възнамеряваше да мисли повече за Фин, да не би отново да излее отровата си в нея. Беше положила огромни усилия да излекува раните си и нямаше желание мислите за него да ги отворят отново. Всичко свързано с Фин О’Нийл бе отрова.

— Не, нямаше проблем. Държа се надуто, арогантно, но се махна. Няма значение. Ти как си? — Изпита истинско удоволствие да чуе гласа й.

Мислеше за Хоуп често от деня, в който я качи на самолета за Индия. Тя изглеждаше толкова дребна и крехка, толкова смела. Робърт искрено й се възхищаваше. Беше избягала, за да се спаси, и не беше взела абсолютно нищо, а той много добре знаеше, че за подобна постъпка се искаше огромен кураж.

— Добре. — Тя му се стори щастлива и свободна. — Тук е невероятно красиво. Не искам да се връщам. Иска ми се да остана завинаги.

— Сигурно е красиво — рече замислено той.

— Наистина е прекрасно. — Тя се усмихна и погледна през прозореца към хълмовете около тях и й се прииска да може да му ги покаже.

Тук бе много далече от Дъблин, град, който се надяваше да не види никога повече заради грозните спомени. Изпита облекчение, че той ще продаде къщата. Робърт й каза, че новите собственици щели да задържат Уинфред и Катрин и тя се зарадва. Докато беше в ашрама, написа писма и на двамата, за да им благодари, да се сбогува с тях. Продължаваше да им плаща, чак до продажбата на къщата.

— Кога заминаваш от Дъблин? — попита го тя.

Беше й много приятно да разговаря с него. Той се беше появил в необичайно време и беше спасил живота й с мъдрите си съвети. Той бе нейният свамиджи в Дъблин. Тази мисъл я накара да се усмихне.

— След две седмици ще заведа момичета в Ямайка за пролетната им ваканция, след това се връщам в Ню Йорк и започвам да се настанявам. Дъблин ще ми липсва. Ти едва ли имаш добри спомени, но на мен ми беше приятно да работя там и се чувствах като у дома.

— Както аз се чувствам тук.

— Ами ти кога ще се върнеш? — поинтересува се той.

— Още не знам. Непрекъснато отказвам поръчки. Марк вече ми се сърди, но не бързам да се връщам. Може би през лятото. Тук сезонът на мусоните започва през юли и не е много приятно. Може да отида на Кейп. — Беше му разказала за къщата си там.

— През лятото ще бъдем на Мартас Винярд. Искаш ли да дойдем с яхтата да те видим?

— Много ще ми бъде приятно.

Той й разказа за момичетата. Едната беше танцьорка, също като Мими, докато другата искаше да стане лекарка. Спомняше си разговорите за тях през обърканите дни, преди да замине за Ню Делхи. Сега вече те й изглеждаха сюрреалистични. Единственото, което й се струваше истинско, беше началото на връзката й с Фин. Прекрасният сън обаче се беше превърнал в кошмар. Запита се коя ли ще бъде следващата му жертва, дали ще я улови в мрежите си в Перигор или някъде другаде.

Робърт обеща да я държи в течение на продажбата. Седмица по-късно получи факс. Къщата беше продадена на предложената цена. Блакстън Хаус вече не беше нейна. Тя изпита огромно облекчение. Последната й връзка с Ирландия и Фин О’Нийл беше прекъсната. Най-сетне беше свободна.

 

 

Хоуп остана в ашрама почти до края на юни. Сезонът на мусоните приближаваше и тя се наслаждаваше на последните си дни, сякаш бяха неповторим дар. Този път попътува с останалите посетители на ашрама и откри невероятно красиви места. Разходи се с лодка по река Ганг. Беше се къпала във водите на свещената река много пъти, за да се пречисти, и беше направила забележителни снимки на розовите и оранжеви цветя в ашрама и покрай реката. През последните месеци се обличаше в сарита, които й отиваха, а тъй като беше с гарвановочерна коса, приличаше на истинска индийка. Наставникът й беше сложил бинди и тя много я обичаше. Тук се чувстваше като у дома си. Тъгата я притисна дни, преди да замине, и в последния ден прекара много часове с любимия си свамиджи. Сякаш искаше да попие знанията и добротата му и да ги отнесе със себе си.

— Ще се върнеш, Хоуп — рече мъдро той.

Надяваше се да е прав. Цели шест месеца това бе мястото, в което бе намерила изцеление, а времето бе отлетяло неусетно.

В утрото преди заминаването тя се моли дълго, още преди изгрева на слънцето, и медитира. Знаеше, че оставя част от душата си тук, но се надяваше, че е открила новото у себе си. Наставникът й се беше оказал прав — белезите изчезнаха дори по-бързо, отколкото тя беше очаквала. Чувстваше се по-добре, по-млада, по-мъдра и по-смирена. Идването тук я беше пречистило. Не можеше да си представи да се върне в Ню Йорк. Вече бе решила да прекара два месеца на Кейп Код, преди да се заеме отново с работа през септември.

Когато си тръгна от ашрама, минаха през сънения Ришикеш. Тя искаше да запомни всеки миг, всеки образ. Беше метнала фотоапарата през рамо, но не го използва. Искаше да се полюбува на пейзажа, който обичаше толкова много. Нямаше почти никакъв багаж, освен сарито на гърба си и другото, яркочервено, което си купи, за да облича, когато ходи на партита след завръщането си. Беше по-красиво от всички рокли, които имаше. Робърт й беше изпратил фотоапарата, след като взе вещите й от къщата в Ирландия. Тя го беше помолила останалото да изпрати в апартамента й в Ню Йорк. Беше доволна, че докато беше в ашрама, не се налагаше да се притеснява и грижи за вещите си.

Чувстваше се лека и свободна, когато се качи на самолета в Ню Делхи. Спряха в Лондон и тя си купи няколко ненужни неща на летището. Пътуването й в Индия не беше за пазаруване, а за да открие себе си и тя беше успяла. По време на полета към къщи си каза, че се чувства по-цялостна най-сетне и по-спокойна от когато и да било.