Даниел Стийл
Невинни лъжи (20)

19.

В нощта, когато отпътува, в Ню Йорк валеше сняг и самолетът й остана на пистата цели четири часа, докато бурята поутихна. Най-сетне излетяха, но вятърът беше насрещен и често попадаха на въздушни течения и ями. Последва ново забавяне, докато свалят багажа от самолета, и вместо да пристигне в офиса на Робърт Бартлет в десет сутринта, Хоуп отиде чак в два и половина, уморена, с измачкани дрехи и разрошена коса.

— Много се извинявам! — започна тя, когато той стана, за да я посрещне.

Беше висок, слаб, представителен мъж с прошарена пясъчноруса коса, зелени очи и трапчинка на брадичката, която изпъкваше при всяка усмивка, а той често се усмихваше. Имаше приятно излъчване и се държеше топло и приятелски. Предложи й чай, след като тя се настани на един от удобните фотьойли в кабинета му. Фирмата бе разположена в малка сграда с историческо значение в югоизточната част на Дъблин, на Мериън Скуеър, близо до колежа „Тринити“, заобиколена от очарователни къщи в грегориански стил и огромен парк. Подовете на офиса бяха неравни, на прозорците им липсваше симетрия, но отвсякъде лъхаше уют. Нямаше нищо общо с изискания, минималистично обзаведен офис в Ню Йорк. На Робърт тук му харесваше много повече и почти съжаляваше, че ще се връща. След като беше прекарал седем години в Дъблин, тук се чувстваше като у дома, също и децата му. Той обаче предпочиташе да бъде близо до момичетата, които учеха в колежи от Бръшляновата лига^[1] на източното крайбрежие, въпреки че едната бе решила да се върне в Ирландия, като завърши.

Двамата с Хоуп обсъждаха часове наред капризите на Фин, лъжите, които беше наговорил, и надеждата й по някакъв начин, може би вълшебен, нещата да се променят. Робърт знаеше, че няма смисъл да спори с нея, но непрекъснато й напомняше за доказателствата, с които разполагаше, за грубото и дори жестоко отношение на Фин. Той отлично разбираше колко трудно човек се отказва от мечтите си и се надяваше Фин да не й стори нещо ужасно. Напомняше й непрекъснато да се довери на инстинктите си и да напусне къщата веднага, ако прецени, че я грози опасност. Имаше чувството, че не й го е казал достатъчно пъти. Това бе особено важно и накрая тя му обеща да избяга, ако се почувства застрашена, макар да не вярваше, че Фин би я наранил физически. Напоследък се опитваше да я тормози психически. Тя все още не му беше казала, че се връща, и нямаше намерение да споменава, че е прекарала цял един ден в Дъблин с адвокат.

Когато приключиха разговора, беше станало пет и Робърт я посъветва да не се връща в Блакстън Хаус толкова късно. Трябваше да наеме автомобил, което щеше да отнеме време, след това я чакаше път, а тя му беше казала, че се притеснява да шофира в Ирландия, а по тъмно щеше да й бъде още по-трудно. Освен това рискуваше, когато пристигне, Фин да е изпаднал в лошо настроение или пък да е пиян. Уинфред и Катрин сигурно щяха да са се върнали в селото, където живееха. Според него беше по-добре да не пътува сега. Предложи й да отседне в хотел в Дъблин и да тръгне по светло на следващия ден. Тя помисли и се съгласи. Нямаше търпение да се види с Фин, макар да беше неспокойна, но ако се прибереше толкова късно и той беше пиян, бе все едно сама да влезе в бърлогата на звяра. Не беше разумно, затова се съгласи да остане.

Робърт предложи хотел, който тя познаваше, и секретарката му й направи резервация. Хотелът беше най-хубавият в Дъблин. Тъй като той се канеше да си тръгва, предложи да не търси такси, а да я откара, за да не носи сама багажа, и тя прие с облекчение. Разговорът с него й беше много приятен, въпреки че темата бе мъчителна. Онова, което се случваше в живота й, й носеше разочарование и болка. Беше й трудно да обясни защо все още е влюбена във Фин, още по-малко да допусне, че мъжът, когото бе опознала, не съществува. Трудно й беше да приеме ужасните неща, които говореха за него, и все още изпитваше известни съмнения. Когато помоли за частен детектив, не бе и предполагала, че ще стигне до толкова грозни факти. Сега трябваше да реши какво да прави. Наученото обаче не бе променило чувствата й към него и затова я болеше така много. Проблемът й се струваше неразрешим. Днес Робърт я бе успокоил, че всичко ще си дойде на място от само себе си. Същото би казал и наставникът й в Индия или пък любимият й монах в Тибет. Докато стигнат в хотела, тя разказваше за пътешествията си. Робърт беше много впечатлен и заинтригуван.

Когато пристигнаха, портиерът пое багажа й, а Робърт се обърна усмихнат към нея. Знаеше колко й е трудно, че няма търпение да види Фин. Хоуп нямаше представа какво да очаква, нито пък в какво настроение ще го завари. Дали щеше да я посрещне добрият или злият Фин, старият или новият, и откровено сподели колко е напрегната, особено след многобройните му предупреждения за онова, което предстоеше.

— Искаш ли да вечеряме заедно? Да изядем по една пица? Да отидем в някой пъб? Недалеч има и един приличен китайски ресторант, много хубав индийски, стига да обичаш люто. Утре имам дело, а ти сигурно ще искаш да тръгнеш рано, така че можем да похапнем набързо. Какво ще кажеш да те взема след час? Живея на няколко пресечки.

Идеята й допадна. Робърт й харесваше, а тя бе потисната от всички мисли, които се въртяха в главата й. Никак не й се искаше да вечеря сама в стаята си, нито да излиза сама в Дъблин, а предложението му я изкуши. Той бе свестен човек, а Марк й беше казал, че е много добър юрист. Досега съветите му й бяха допаднали, макар повечето да нямаха нищо общо със закона, но при създалата се ситуация така беше по-добре.

— С удоволствие — отвърна Хоуп. Изглеждаше много уморена.

— Супер. Сложи си дънките и след час ще бъда при теб.

Тя се регистрира, настани се в стаята си, която се оказа малка, елегантна и чиста. Отпусна се на леглото за няколко минути, преди да си вземе душ, да обуе дънките и да се среши. Той се върна точно след час, както бе обещал. Докато го поглеждаше по пътя към ресторанта, й беше трудно да си представи, че е попаднал в ноктите на злата Нула или че е бил влюбен в нея. Той даваше вид на улегнал, разумен човек. Носеше изтъркани дънки, пуловер и граховозелено палто. Изглеждаше по-млад, отколкото в костюм. Предположи, че е приблизително на възрастта на Фин, близо до нейната. Каза, че бил роден в Калифорния, в Сан Франциско. Учил в „Станфорд“, след това в правния факултет на „Йейл“. Тя му разказа, че баща й е преподавал в „Дартмът“ и той се разсмя и обясни, че е играл в отбора по футбол на „Станфорд“ и колко горди били, когато ги биели. Според него отборът на „Дартмът“ бил много силен. Играл и хокей като аматьор, докато бил в „Йейл“, и все още изглеждаше стегнат и атлетичен, макар да твърдеше, че отдавна е загубил форма. Обичал да кара кънки с момичетата, които били в спортните отбори на колежите си. Нямаше търпение да се видят по Коледа. Щели да прекарат празниците в Ню Йорк, в „Пиер“, и той щял да започне да си търси апартамент, тъй като през март или април се връщал в Щатите.

Хоуп нямаше представа къде ще бъде тогава. Или в Ню Йорк с разбито сърце, или все още в Ирландия, където всичко щеше да е наред и тя щеше да е щастливо омъжена за Фин. Не скри надеждата си, а Робърт кимна мълчаливо. Беше казал предостатъчно по телефона и следобеда. Хоуп разполагаше с цялата необходима информация и той се надяваше, че когато е готова, ще я използва. Повече от това той не можеше да направи, освен при нужда да бъде на разположение. Беше й дал номерата и в офиса, и у дома, и на мобилния телефон. Накара я да обещае, че ще му позвъни, че няма да се притеснява, ако има нужда от съвет или помощ, независимо от часа.

Кърито се оказа фантастично и двамата отново заговориха за пътешествията й. Той бе очарован от разказите й, от работата й и призна, че никога не е пътувал до толкова екзотични места. Посещавал само Европа и скандинавските страни, в повечето случаи по работа. Приличаше на типичен съпруг, завършил университет от Бръшляновата лига, само че в очите му имаше повече доброта, отколкото при мнозина.

Приключиха с вечерята рано и той я върна в хотела, пожела й късмет на следващия ден, да си почине и да се наспи.

— Вече не си сама. На един час път съм. Ако възникне проблем, веднага ми звънни и аз ще ти помогна на минутата или пък ще се обадя в полицията. Ако ли не, просто избягай.

Тя се усмихна. Сякаш се подготвяше за война. Не вярваше Фин да й посегне, нито пък да я застраши по някакъв начин. Щеше да я тормози, да спори с нея, да пие прекалено, след това да припадне, но по-зле нямаше да стане. Вече го познаваше добре и увери Робърт, че нямало да се стигне до физическо насилие и че съпругата му била изключение.

Не беше за вярване, но Хоуп спа добре. Беше спокойна, чувстваше се в безопасност, защото вече имаше приятел в Дъблин. След казаното от Робърт вече не се чувстваше толкова самотна и позвъни в офиса му, преди да напусне стаята, и остави съобщение, в което благодари за вечерята. Тръгна от хотела в девет, за да вземе автомобил под наем. Искаше до девет и трийсет да потегли за Ръсбъро. Когато пътуваше със самолет, обикновено се прибираха около единайсет и тя бе решила да каже на Фин, че е пристигнала същата сутрин и не го е предупредила, за да го изненада. Предишната вечер му изпрати любовен есемес, но той не отговори. Надяваше се да е седнал да пише. Нямаше намерение да му казва, че е спала в Дъблин, за да не провокира подозренията и ревността му.

Изглеждаше свежа и отпочинала, докато шофираше към Блесингтън, след това и към Ръсбъро. Пристигна точно в единайсет без десет. Навън, в леденостудения декемврийски ден, не се мяркаше никой, земята беше покрита със сняг.

Тя остави багажа в колата, качи се по предното стълбище и видя Уинфред още с влизането. Той докосна уважително чело, усмихна се широко и й помогна да внесе багажа, а тя хукна нагоре към спалнята. Бе обзета от нетърпение да види Фин. Сякаш ужасните неща, казани от хората, бяха заличени. Обичаше го толкова много, че твърденията в доклада на частния детектив просто не можеха да бъдат истина. Всичко беше грешка, със сигурност ставаше въпрос за някаква грешка.

Влезе на пръсти в стаята им и отвори вратата. Вътре цареше мрак, той спеше, а на пода до леглото беше захвърлена празна бутилка от скоч. Ето защо не беше отговорил на есемеса й от снощи. Очевидно е бил пиян.

Тя се плъзна в леглото до него, остана загледана дълго в красивото лице и любовта отново я завладя. След това го целуна нежно. Попадна във вълшебната му мрежа в мига, в който го видя. Той не помръдна, тя го целуна втори път и едва тогава отвори очи, видя я, стресна се, а в следващия миг грейна и я привлече в прегръдката си. От него лъхаше на скоч, докато я целуваше, но това нямаше значение. Миришеше на бъчва и тя започна да се притеснява за него, но не каза и дума. Запита се как върви писането му и дали е напреднал по двата ръкописа, които дължеше на издателството. Ако не ги предадеше, те щяха да продължат да го съдят, а тя не искаше да се случи това.

— Ти откъде се взе? — произнесе той с бавна, сънена усмивка и се протегна.

— Върнах се при теб — отрони нежно Хоуп, а той я прегърна и я привлече до себе си и в същия момент всички добри съвети бяха забравени, точно както бе предполагал Робърт Бартлет. Той обаче знаеше, че тя ще си ги припомни, когато имаше нужда, в подходящия момент.

— Защо не ми звънна? Щях да дойда да те посрещна — попита той и започна да сваля дрехите й, а тя не се възпротиви.

— Исках да те изненадам — отвърна мило тя и Фин забрави всичко.

Имаше изненада за нея, но това не бе никаква изненада. Сексуалният им живот беше фантастичен от самото начало и това бе част от удоволствието да бъде с него. Беше неустоим, макар Хоуп да знаеше, че отново попада под влияние на чара му. Няколко минути по-късно двамата се любеха страстно, ненаситно, сякаш светът около тях всеки момент щеше да свърши.

Станаха чак следобед, изкъпаха се, облякоха се и той я прегърна. Отново се държеше божествено. Не можеше да повярва, че ще я излъже отново, че е способен да я нарани.

— Да знаеш само колко ми липсваше — въздъхна той и тя усети, че й казва истината.

Говореше от сърце. Беше открила под леглото пет празни бутилки от скоч. Бе давил в алкохол мъката си, докато я е нямало, или може би страховете си. Понякога се държеше като дете.

— И ти ми липсваше — отвърна тихо тя.

Слязоха заедно и излязоха на разходка, преди да мръкне. Валеше сняг и наоколо бе красиво като във вълшебна приказка. Щяха да прекарат Коледа сами, защото Майкъл заминаваше за Аспен с приятели. А Хоуп си нямаше вече никого, освен Фин.

— Мъчно ми е, че се наложи да преживееш онова, което се случи с Пол. Сигурно ти е било много трудно.

Той й се стори изпълнен със съчувствие и тя кимна. По време на разходката се държаха за ръце. Хоуп се опита да не мисли за бившия си съпруг от страх да не изпадне в паника, че вече го няма. След това той зададе въпрос, който я накара да замръзне. Не бе възможно да е толкова безчувствен.

— Какво ще стане с парите му?

— Какво имаш предвид? — погледна го стреснато тя.

— Сети се сама… Ще ти ги дадат ли, или ще трябва да чакаш, докато продадат акциите му или нещо подобно?

— Странен въпрос. Какво значение има? Необходимо е време, докато се уреди всичко около имуществото му. Месеци, дори година. Не знам колко точно, а и не ме интересува. — Не разбираше защо пита. Не разчитаха на наследството от Пол. Хоуп разполагаше с предостатъчно от парите, получени при развода, а Фин го знаеше много добре. — Той ми липсва — промълви тъжно тя, за да промени темата. Интересът, който той проявяваше към парите й, а сега и към тези на Пол, я притесни и отново я върна към реалността.

— Знам — отвърна той със съчувствие, прегърна я през раменете и я привлече до себе си. — Сега вече си съвсем сама — продължи той и Хоуп си помисли, че беше жестоко да го изтъква, като знаеше колко много тя страда. — Имаш единствено мен. — Тя кимна, замълча и се запита накъде водеше разговора. — Аз имам теб, а ти мен. Това е. — Спомни си за старата му теория за сливането. От доста време не я беше споменавал.

— Ти имаш Майкъл — напомни му тя.

Следващите му думи обаче я поразиха като удар в слънчевия сплит с жестокостта си.

— А Мими вече я няма — продължи тихо той, докато тя се опитваше да си поеме дъх и да се овладее. Напоследък използваше всеки случай, за да я извади от равновесие, да я накара да се чувства неуверена, да я нарани, при това в неочакван момент, по особено болезнен начин. — Значи оставам единствено аз — натърти.

Хоуп не отговори и двамата продължиха да вървят през сипещия се сняг. Той бе успял да й внуши усещане за самота. Стана й още по-тъжно. Скоро след това поеха обратно към къщата. Той не спираше да й напомня, че сега вече зависи от него, че без него ще остане съвсем сама. Замисли се за Робърт и за многобройните му предупреждения. Бяха се разбрали той да не й звъни, да не би Фин да се ядоса. Ако тя преценеше, че има нужда от Робърт, знаеше къде да го намери. Беше прибрала листчето с номерата в чантата си.

Двамата с Фин сготвиха вечеря заедно и той се качи в кабинета си, за да поработи, докато тя сложи масата. Изражението му беше странно, когато се върна в мрачната кухня в приземието, която скоро щяха да ремонтират. През повечето време използваха бокса на първия етаж, но не и тази вечер.

Тъкмо сядаха на масата в кухнята, обикновено използвана от прислугата, когато Фин се обърна към нея с необичаен блясък в очите и тя се запита дали е пил след разходката, или може би преди това. Напоследък пиеше прекалено много. По-рано не беше така. Запита се дали делото не го напряга.

— Къде беше снощи? — подметна невинно той.

— В самолета. Защо? — Усети как сърцето й ускорява ритъма си и го изгледа безизразно, докато му сипваше макарони от огромна тенджера.

— Сигурна ли си? — той впи поглед в очите й.

— Разбира се. Стига глупости. Къде да бъда? Пристигнах днес сутринта. — Тя бодна хапка, а той подхвърли паспорта й и някакъв бележник до чинията.

— Нима? Отседнала си в хотел в Дъблин. Открих бележника в чантата ти, докато търсех нещо. Звъннах да проверя. Била си там снощи. Печатът в паспорта доказва, че си пристигнала в Ирландия вчера, не днес.

След това извади листа с номерата на Робърт. Там пишеше единствено „Робърт“, без фамилия. Фин бе първокласен детектив. Хоуп имаше чувството, че ще получи сърдечен удар. Беше толкова трудно да обясни. Сутринта взе бележника от бюрото в хотела, без дори да се замисли, а ето че Фин го беше открил. Дори не й хрумна да го попита защо е ровил в чантата й. Започна да изпада в паника. Щеше да й бъде много трудно да обясни какво е правила в Дъблин.

Нямаше избор, освен да му каже истината. Досега не го беше лъгала. Това бе първата й лъжа.

— Точно така. Пристигнах вчера. Исках да прекарам една вечер сама в Дъблин. Освен това се срещнах с представител от нюйоркската адвокатска кантора. Те ме посъветваха да се срещна с тукашен адвокат за данъците, за жителството и за къщата. Видяхме се, след това се настаних в хотел и на сутринта се прибрах. Това е. Извинявай, че не ти казах. — Тя го погледна жално.

Нямаше никакво намерение да признае, че е вечеряла с Робърт, защото Фин нямаше да й повярва, че вечерята е била напълно невинна и щеше да изпадне в ярост от ревност. Той никога не вярваше. Хоуп се стараеше да се владее, въпреки това изглеждаше уплашена и започваше да трепери.

— Ами този Робърт?

— Той е адвокатът.

— И ти е дал и домашния си телефон, и номера на мобилния? Изчукала си го в хотела, нали, мръсна курво? А кого изчука в Ню Йорк? Агентът си ли? Да не би да си забърсала някой в близкия бар? Може би някой тираджия на Десето авеню, след като си го снимала. — Той знаеше, че тя ходи по такива места и сега използваше всичко срещу нея. — Снима ли му оная работа? — изсъска той и Хоуп се разплака.

Никога преди не й беше говорил така вулгарно, с такава злост. Прекрачваше всички досегашни граници. Робърт я беше предупредил, че ще стане така, но тя не му беше повярвала.

— Я кажи за този Робърт. Добър ли беше? Обзалагам се, че не е бил на моето ниво.

Хоуп мълчеше. Седеше на масата като парализирана, обзета от чувство на срам. Той я караше да се чувства като уличница, макар да не бе сторила нищо лошо. Беше се срещнала с адвокат, двамата бяха вечеряли и дори не бе помисляла за нещо друго. Просто не беше такъв човек. Той обаче я обвиняваше, в очите му блестеше злоба и бълваше гадости.

— Нищо не се е случило. Фин. Просто се срещнах с адвокат. Това е.

— Защо не ми каза?

— Защото понякога моята работа си е моя.

Дори срещата да беше по работа, той щеше да настоява да отиде с нея. Не й позволяваше да направи дори една крачка сама. Искаше да контролира всичко. Дори настояваше да отиде на лекар с нея, както беше станало със специалистката по ин витро. Беше обсебващ и се опитваше да я държи под око непрекъснато.

— И каква точно е тази работа? — изсумтя той и се втренчи в нея.

Този път тя разбра със сигурност, че е пил. Ако не беше пиян, значи беше луд. Може би и двете. Приличаше на ненормалник, както се беше оцъклил. Фин блъсна стола назад и го преобърна, започна да крачи нервно из кухнята, а тя го наблюдаваше мълчаливо, за да не го ядоса повече. Не помръдваше, с надеждата той да се успокои.

— Знаеш, че не бих направила подобно нещо — отвърна тя, като се опитваше да говори спокойно.

— Нищо не знам за теб, Хоуп. А пък ти знаеш още по-малко за мен. — Това беше може би единствената истина, която той беше изричал за себе си, но начинът, по който я каза, съвсем не я успокои. — Че ти може да си някоя курветина, дето изчуква всеки срещнат, когато ме няма.

Дори Хоуп да се беше надявала да открие стария Фин при завръщането си, се оказа, че се натъква на нов Фин, още по-лош. Това бе истинският Фин.

— Хайде да се успокоим и да вечеряме. Нищо не се е случило в Дъблин. Прекарах нощта в хотела сама. Няма друго.

Тя изпъна гръб с достойнство и преди да разбере какво става, той я издърпа от стола и я блъсна силно назад. Изохка от болка, когато гърбът й се удари в стената, а той приближи лице до нейното и изсъска:

— Ако изчукаш някого, Хоуп, ще те убия. Разбра ли? Ясно ли ти е? Няма да търпя. Набий си го в главата още отсега. — Тя кимна, неспособна да проговори. Сълзите я задушаваха, ушите й бучаха от удара в стената и бе сигурна, че чува как сърцето й се разбива на милион късчета. — Отговори ми! Разбра ли?

— Да — прошепна тя.

Беше сигурна, че той е пиян, иначе нямаше да се държи по този начин. Дори да беше така, трябваше да вземат някакви мерки. По-точно той. Наистина беше подложен на огромен стрес заради делото и книгите, които трябваше да напише. Очевидно това го бе тласнало на ръба, а сега той се опитваше да повлече и нея.

След това Фин я бутна на стола и я наблюдава злобно, докато тя едва преглъщаше вечерята си. За първи път виждаше подобно изражение в очите му. Никога досега не се беше държал толкова грубо и заплашително и докато побутваше храната в чинията и се преструваше, че яде, й мина през ума, че освен тях двамата, в къщата няма никого. Вечер Уинфред и Катрин се прибираха и тя оставаше с него съвсем сама чак до сутринта. Досега този факт не я бе притеснявал, но ето че за пръв път я обземаше паника.

До края на вечерята нямаше повече яростни изблици. Той не й каза и дума. Дръпна листчето с номерата на Робърт и го накъса, след това го пъхна в джоба на дънките си, за да не може тя да ги вземе обратно. Остави бележника и паспорта й на масата. След това, без да каже и дума, излезе от стаята и я остави да прибере чиниите. Хоуп седя на масата дълго, по бузите й се стичаха сълзи и едва успяваше да потисне риданията си. Нямаше си никого друг, освен него. Нямаше към кого да се обърне, никой не я обичаше. След смъртта на Пол тя се чувстваше като сираче от приказка, в която красивият принц се беше превърнал в подивял звяр.

Отне й цял час, докато се успокои и почисти кухнята. През повечето време плака, страхуваше се да се качи в спалнята, но знаеше, че трябва. Когато се поуспокои, си даде сметка, че нощта, прекарана в Дъблин, изглежда подозрително отстрани. Листчето с номерата на Робърт също изглеждаше подозрително. Трябваше да му каже кога пристига, но в такъв случай нямаше да може да се срещне с Робърт. Беше постъпила правилно, че е премълчала. Вече имаше към кого да се обърне за помощ, ако се стигне дотам. Той поне беше наблизо. Едновременно с това разбираше защо Фин е разстроен и така се ядоса — беше изчезнала за един ден и го излъга. Макар всичко да бе напълно невинно, тя изпитваше угризения и в някои отношения не го винеше.

Страхуваше се да се качи при него и с изненада откри, че той беше седнал на леглото в спалнята и я очакваше. Стори й се спокоен, сякаш сцената в кухнята не се беше случила. Беше ужасно, че менеше така рязко настроенията си. Първо кипеше от ярост, след това седеше най-спокойно на леглото и й се усмихваше. Не беше сигурна дали той е лудият, или тя, затова остана загледана в него в продължение на цяла минута, без да има представа какво да каже.

— Лягай си, Хоуп — подхвърли Фин, сякаш бяха прекарали приятна вечер.

Вечерта беше кошмарна, а той се държеше така, все едно нищо не се е случило. Доплака й се.

Отпусна се предпазливо в леглото, след като си изми зъбите и си облече нощницата. Погледна към него уплашено, като към отровна змия, която се канеше да я ухапе.

— Всичко е наред — успокои я той и я прегърна. Беше дори по-зле, отколкото да й се сърди. Тя бе много объркана, изпълнена със страх за онова, което предстоеше. — Мислех си — заяви небрежно той, — да не отлагаме повече и да се оженим следващата седмица. Няма защо да чакаме. И без това сватбата ни няма да бъде каквато трябва, няма да идват хора откъде ли не. Не ми се чака повече. Двамата с теб сме сами на този свят, Хоуп. Ако нещо стане с някого от нас, както току-що се случи на Пол, трябва да сме женени. Никой не иска да умре сам.

— Пол беше тежко болен, при това отдавна. А и аз бях до него — отвърна задавено тя.

— Ако на някого от нас му се случи нещастие, другият няма да може да вземе решение. Ти нямаш нито деца, нито семейство. Майкъл не е до мен. Имаме се само един друг. — Тази вечер повтаряше все това, за да подчертае колко самотна е тя и да й напомни, че може да разчита единствено на него. — Ще съм по-спокоен, ако сме обвързани. Можем да си направим парти по-късно — в Лондон, Ню Йорк или на Кейп Код. Крайно време е, Хоуп, мина цяла година. Възрастни хора сме. Обичаме се. Знаем какво искаме. Няма смисъл да отлагаме. Освен това трябва отново да започнем да правим бебе — усмихна се той.

Сякаш сцената в кухнята не се беше случила. Само преди час той я заплашваше и я блъскаше в стената, а сега искаше да се оженят след една седмица и тя да забременее. Докато го слушаше, Хоуп имаше чувството, че полудява.

— Минаха шест месеца, откакто изгуби бебето ни — напомни й той и за пръв път не подчерта, че вината е била нейна.

Сякаш в кухнята бе изпуснал напрежението и сега се бе върнал към старото си аз. Добрият Фин беше до нея в леглото. Само че тя вече не вярваше на нито една негова дума.

Вече не беше готова да се омъжи за него, защото имаше чувството, че става въпрос единствено за пари. Ако се оженеха и след това й се случеше нещо в тази изолирана къща в ирландската провинция, той щеше да наследи и нейното богатство, и богатството на Пол. Ако родеше, нямаше да може да мръдне от това място. Робърт бе изтъкнал тъкмо това, когато се видяха в офиса му, и за нея бе очевидно, че е бил прав. Само че тя нямаше желание да ядосва Фин отново, като заяви, че не е готова за брак. Поне нямаше да е тази вечер. До утре сутринта щеше да събере смелост, Уинфред и Катрин щяха да са тук и щеше да е ден. Не смееше да каже и дума, докато беше само с него и рискуваше да побеснее, както стана в кухнята. За една вечер бе преживяла повече от достатъчно.

— Може ли да поговорим утре сутринта — предложи спокойно тя. — Изтощена съм.

След случилото се по време на вечерята имаше чувството, че я е блъснал влак. В продължение на няколко минути бе ужасена от него, но сега изглеждаше съвършено спокоен и дори изпълнен с обич, докато тя все още потръпваше и бе много напрегната. Стараеше се да се прикрие.

— За какво ще говорим? — попита той и я прегърна. — Предлагам просто да го направим. — Тя веднага усети, че това ще бъде причината за следващия разтърсващ скандал.

— Не е нужно да решаваме тази вечер, Фин — отвърна тихо тя. — Нека да поспим.

Все още беше рано, но тя нямаше сили за нищо. Беше твърде наранена, разочарована и уплашена, за да разговаря с него за каквото и да било. Единственото й желание беше да се наспи или пък да умре. В този момент осъзна, че отношенията им няма да се оправят, че им предстои низ от скандали. След като той й се нахвърли тази вечер, тя бе изгубила надежда, независимо, че сега се държеше мило и спокойно. А и едва ли това негово настроение щеше да се задържи дълго.

— Не ме обичаш, нали? — попита той с гласа на малко момче.

Неочаквано се превърна в обидено дете, вече не беше мъжът, от когото тя се страхуваше. Сега пък жадуваше някой да го обича. Напълно откачена работа. Той се сгуши до нея като двегодишен и отпусна глава на рамото й. Тя въздъхна и го погали по косата и лицето.

Обичаше го, но ненормалните промени в настроението му я смазваха. Той остана притиснат до нея, тя угаси лампата и след малко Фин свали нощницата й и поиска да я люби. Тя бе твърде разстроена и изтощена, нямаше желание за ласки, но се страхуваше, че ако го отблъсне, той ще започне нов скандал. А Фин бе толкова опитен в леглото, че тялото й откликна след минута, въпреки че умът й нашепваше да го отблъсне, а сърцето й бе напълно объркано. Тялото й неочаквано го пожела. Фин я люби толкова нежно и страстно, че й беше трудно да повярва, че е със същия мъж, който я нападна преди няколко часа.

След като се любиха, тя лежа будна часове наред. Най-сетне, призори, напълно изтощена, тя заспа. Плака тихо през нощта, обзета от чувство на празнота. Той я убиваше бавно и постепенно, но тя все още не го знаеше.