Даниел Стийл
Невинни лъжи (12)

11.

Както бе обещала, Хоуп се върна в Ирландия след три седмици. Фин я чакаше на летището, грабна я и я завъртя луд от щастие. По пътя говориха единствено за бебето. Когато видя къщата, имаше чувството, че се връща у дома. Този път възнамеряваше да остане поне месец, може би дори повече. Нямаше работа в Ню Йорк чак до май. Тогава щеше да е в десетата седмица, когато щеше да е опасно да пътува. Фин настояваше да откаже всичките си поръчки и тя отвърна, че може и така да стане. Отиде на гинеколог, преди да тръгне от Ню Йорк, и я успокоиха, че всичко е наред. Нивото на хормоните беше добро и нарастваше. Още бе рано за друго и лекарката каза на Хоуп да отиде отново на преглед, след като се върне. Предупреди я да не се напряга през първите три месеца. На нейната възраст имаше опасност от спонтанен аборт, затова трябваше да е предпазлива. Сексът не беше проблем. Тя знаеше, че Фин иска бебето толкова отчаяно, че сигурно бе готов дори да се откаже от сексуален живот и сама попита дали няма да е по-разумно да се въздържат. С облекчение научи, че няма проблем. За нея това бе важна част от живота им, искаше да я люби непрекъснато. Не беше правила толкова много секс през живота си.

Още щом влязоха в Блакстън Хаус, видя, че цареше безупречна чистота, и Фин е сложил цветя навсякъде, Уинфред и Катрин й се зарадваха. Започваше да се чувства като у дома си. Качиха се в неговия кабинет и тя забеляза, че той е работил упорито над книгата си. По бюрото бяха натрупани книги, навсякъде бяха пръснати листа със записките от проучванията му. Щом влязоха, той се завъртя към нея и я целуна. Когато отидоха в банята, той отново я целуна. Тя се потопи в топлата вана и той се отпусна при нея, както обикновено. Рядко й се случваше да се къпе сама. Увери я, че компанията й му е безкрайно приятна, а и тя изглеждала изключително сексапилна във ваната. Както и всеки друг път, накрая се пъхнаха в леглото, за да се любят, и той беше много нежен. Отнасяше се с истинско страхопочитание към бебето, което бяха заченали, и чудото, на което щяха да се радват. Призна, че това било най-голямата му мечта.

Катрин им донесе обяда на подноси, а след това двамата отидоха на разходка в планината Уиклоу. На следващия ден тя отново се зае с къщата. Тапицерът-реставратор беше върнал мебелите и те изглеждаха неузнаваеми с новата дамаска. Къщата беше по-светла, по-чиста и весела, а дървените повърхности блестяха. Имаше още идеи за къщата и спомена за тях на Фин, но той искаше да говорят единствено за бебето. Каза, че то щяло да ги свърже завинаги и очите му заблестяваха всеки път, когато го споменеше. Очевидно това беше мечтата му и тя бавно се превръщаше и в нейна мечта. Сега важното бе да свикне с нея. Беше минало много време от последната й бременност, но започваха да се връщат скъпи спомени. Тя тайно се надяваше бебето да бъде момиче, също и Фин. Каза й, че много би се радвал да има дъщеря и се надявал тя да прилича на Хоуп. Промените, които им предстояха, бяха много и тепърва трябваше да ги приеме и да свикне с тях. Поглеждаше го непрекъснато, за да си припомня, че онова, което се случваше, беше истинско.

Два дни след пристигането си в Ирландия оглеждаше красиво старинно бюро в библиотеката и се опитваше да реши дали да го даде за реставриране, или не е по-добре сама да го лакира, когато отвори едно от чекмеджетата и вътре откри снимка на поразително красива млада жена, застанала до Фин. И двамата бяха съвсем млади. Той я беше прегърнал през раменете, личеше, че е влюбен и Хоуп се запита дали това не е майката на Майкъл. Досега не беше виждала нейни снимки. Откри още няколко. Колебаеше се дали да спомене пред Фин, или не, но любопитството й беше разпалено. Разглеждаше една от снимките, когато той влезе.

— Ето къде си се скрила? Къде ли не те търсих. Какво си намислила? — усмихна се той, докато приближаваше, и след това видя снимката в ръката й. Взе я, погледна я намръщено и в очите му се появи тъга. Хоуп не бе виждала подобно изражение, когато й говореше за покойната си съпруга, и тя остана изненадана.

— Това майката на Майкъл ли е? — попита тихо тя, а Фин поклати глава, после вдигна очи към Хоуп.

— Не. Някога бях влюбен в нея. По онова време бях на двайсет и две, а тя на двайсет и една. — Не беше за вярване, но ако можеше да съди по избелялата фотография, той бе дори по-хубав от сега. Пред нея бяха запечатани образите на двама забележително красиви влюбени.

— Красиво момиче — отбеляза спокойно Хоуп. За разлика от него, тя не можеше да ревнува от момиче, в което той е бил влюбен преди двайсет и четири години.

— Наистина — кимна той и отново погледна снимката. Момичето беше с права руса коса. — Одра. Почина две седмици, след като снимката беше направена. — Хоуп остана шокирана, когато той го каза. Момичето изглеждаше младо и здраво. Вероятно ставаше въпрос за нещастен случай.

— Ужас. Какво се случи? — Отново си спомни за Мими.

Не беше честно млади хора да умират, без да са имали шанс да живеят. Те никога нямаше да се омъжат, да имат деца, да остареят, да станат баби, да опитат добрите и лоши неща, които се случваха на останалите хора.

— Самоуби се — отвърна с мъка Фин. — Вината беше моя. Скарахме се. Беше глупава ревност. Обвиних я, че е спала с най-добрия ми приятел, и й казах, че повече не искам да я виждам. Тя се закле, че не се е случило нищо, но аз не й повярвах. После той ми обясни, че са се видели, за да й помогне да ми избере подарък за рождения ден. Увери ме, че била лудо влюбена в мен, а и аз не можех без нея. Бях бесен, защото мислех, че ме е предала, и й казах, че всичко между нас е приключило и я зарязах. Тя ме молеше да не си тръгвам, а по-късно научих от сестра й, че била бременна. Имала намерение да ми каже след рождения ден, но се страхувала как ще реагирам. Честно казано, не съм сигурен как щях да приема новината тогава. Тя и без това искаше да се омъжи, а аз не знам какво щях да направя. Както и да е, скарахме се ужасно, аз скъсах с нея и й казах, че няма да я погледна никога повече, защото бях убеден, че ми е изневерила. Четири часа по-късно отидох у тях да й се извиня. Баща й не беше в града и аз натисках звънеца, но никой не ми отвори. Затова се прибрах вкъщи. Сестра й ми се обади на следващия ден. Била си прерязала вените. Оставила и писмо за мен. Тогава сестра й ми каза за бебето. Беше ми страшно тежко. Май тъкмо затова се ожених за майката на Майкъл, когато ми каза, че е бременна, въпреки че не бях влюбен в нея. Не исках да се случи същото. Оттогава вината ми тежи.

Фин замълча, а Хоуп протегна ръка и го докосна, след това взе снимката отново. Беше й трудно да повярва, че красивото младо момиче е издъхнало дни, след като са се снимали. Истинска трагедия, той се бе държал безотговорно, но пък е бил съвсем млад. На тази възраст хората вършат какви ли не глупости, не проявяват разбиране към отчаянието на другите, нито пък осъзнават колко дълбоки са страховете и чувствата им.

— Сестра й каза, че баща им щял да я убие, задето е забременяла, ако не се оженех за нея — продължи Фин. — Той беше гадняр, алкохолик и биеше и двете момичета. Майка им беше починала, така че тя нямаше към кого да се обърне за помощ, не разчитала на никого, освен на мен, а аз я бях предал. Мислела, че сме скъсали завинаги, защото съм бил много убедителен. Затова сложила край на живота си. — Той изглеждаше много нещастен и очевидно не бе спрял да мисли за случилото се през целия си живот.

— Колко тъжно — прошепна Хоуп.

— Сестра й загина след инцидент с надуваема лодка. Известно време излизах с нея, защото много ми напомняше за Одра, но и двамата се почувствахме още по-зле. Беше ужасен период от живота ми — въздъхна той и остави снимката. Беше й разкрил всичко с болезнена откровеност. — Ужасна случка, която и досега ми тежи на съвестта. Не знам защо се държах така идиотски с нея. Сигурно съм бил още много млад, глупав и твърде самовлюбен, но това не е никакво извинение. Нямах намерение да прекъсвам връзката си с нея, просто бях ядосан и исках да й дам урок, задето е флиртувала с приятеля ми. Вместо това тя ми даде урок, който никога няма да забравя.

Докато говореше, Хоуп си припомняше всички онези случаи, когато беше проявявал ревност към нея, беше й задавал въпроси за моделите й, за бившия й съпруг, за агента, за сервитьора в ресторанта на Кейп Код и двамата мъже в пъба в Блесингтън. Все още беше ревнив, но напоследък се контролираше по-добре. Не че имаше причина да я ревнува. Очевидно не бе имал и с Одра. Случилото се беше ужасно и на Хоуп й стана мъчно за него. По очите му личеше колко е силно чувството му на вина, дори след толкова години.

— Може и тя да е имала емоционални проблеми, за които не си знаел — каза Хоуп с надеждата да го успокои. — Нормалните хора не постъпват по този начин. Те не се самоубиват, независимо колко силно е отчаянието им.

Тя не можеше да си представи Мими да направи подобно нещо, нито пък тя самата по времето, когато е била на същата възраст. Каквато и да беше причината, момичето на снимката беше мъртво.

— Понякога младите момичета вършат подобни неща — отвърна Фин, — дори и по-възрастни. Не бях сигурен дали майката на Майкъл не е сторила същото. Била е пияна, а пък животът ни беше истинска каша. Тя знаеше, че аз не я обичам, а и тя не ме обичаше. Беше много нещастна. Двамата бяхме обвързани в нещастен брак и дори се мразехме. Не исках да се развеждаме заради Майкъл, въпреки че трябваше. Жалко — отвърна намръщено той, после й се усмихна.

В следващия миг на Хоуп й хрумна нелепата мисъл, че макар да се чувстваше виновен, той бе поласкан, че тези жени са умрели заради него. Потръпна. След това, сякаш за да потвърди подозрението й, той й зададе странен въпрос.

— Ти би ли се самоубила, Хоуп?

Тя бавно поклати глава. Реши да бъде напълно откровена.

— Обмислях възможността, когато Мими умря, и то неведнъж. Тази мисъл ми мина и когато Пол ме напусна. Тогава всичко ми се струваше безнадеждно, но не можах да го направя. Вместо това заминах за Индия, за да се излекувам.

Тя бе разумен човек, здраво стъпила на земята, а когато нещастията се струпаха в живота й, беше на четирийсет. Онези жени бяха значително по-млади и на тази възраст момичетата са много по-чувствителни и крайни, действат прибързано. Очевидно те са били в безизходица, едната е била бременна, без да е омъжена, с баща алкохолик, на когото е трябвало да дава обяснения, изоставена от гаджето си, докато другата се е задушавала в брак без любов, имала е дете, което не е искала, и съпруг, когото е мразела. Беше потънала в мислите си, когато Фин мълчаливо излезе от стаята и се качи в кабинета си.

Хоуп върна снимката в чекмеджето и реши да не реставрира бюрото. Излезе на разходка и се замисли за Фин. Връзките му бяха наситени с драматични обрати, а повече от двайсет години бе разяждан от вина заради смъртта на Одра. Не му беше никак лесно. Може би затова въпросите му й се струваха странни. Или пък просто искаше да се увери, че каквото и да се случи, нямаше да преживее същото. Хоуп не би извършила подобно нещо. Самоубийството бе напълно немислимо за нея. След като смъртта на дъщеря й не я беше съсипала, тя знаеше, че нищо друго няма да успее. Страхуваше се да не изгуби Пол, макар да бе наясно, че някой ден рано или късно ще се случи. Надяваше се както заради него, така и заради себе си този ден да не идва скоро.

Тъжно бе да мисли за смърт, вместо за новия живот в нея. Детето, което бяха заченали с Фин, бе символ на любовта и надеждата и нямаше нищо общо с трагедиите, случили се и на двамата. Едва сега разбираше, че Фин се е опитвал да се захване за живота, да се пребори със сянката на смъртта, преследвала го от години. Тази мисъл я трогна и тя усети как в гърдите й нахлува обич, по-силна от всякога. След това се замисли за Одра и макар да не я познаваше, й стана мъчно заради съдбата й. Хоуп остана впечатлена от откровеността на Фин и от смелостта, с която призна своята роля в трагедията. Нито скри, нито отрече и това му правеше чест. Почувства се виновна, задето бе решила, че той се ласкае, че две жени са се самоубили заради него. Бе сигурна, че не е така, и съжали, че такава противна мисъл й е минала през ума, но за момент бе зърнала нещо в очите му, а и въпросът, който той й зададе след това, я предизвика. Радваше се, че не му каза нищо. Той щеше да остане силно наранен, че го подозира в подобно нещо.

Почувства се по-добре, когато се върна в къщата, и реши да изпразни двата гардероба, пълни със стари прашни чаршафи. Кихаше силно, покатерена на последното стъпало на сгъваемата стълба, когато Фин я откри късно следобед. Беше се ориентирал по звука и щом я съгледа къде се е качила, й се скара.

— Какво правиш на тази стълба? — изстреля ядосан, докато тя си духаше носа за стотен път.

— Оправям тази какофония. — Тя вадеше пожълтелите чаршафи един след друг и ги хвърляше на земята. Всеки път се вдигаше облак и тя започваше да киха отново. — Сигурно са стояли тук поне сто години. Потънали са в прах.

— Ти си глупачка — изръмжа сърдито той. — Слизай от стълбата. Ще направя каквото искаш. Ако паднеш, ще убиеш бебето.

Тя го погледна изненадано, трогната от загрижеността му.

— Няма да падна, Фин. Стълбата е стабилна. Намерихме я в конюшнята. — Тя бе единствената достатъчно висока, за да стигне до най-горните шкафове. Той обаче беше сериозен, стисна стълбата и тя слезе с нежелание. — Не съм саката, за бога, само бременна от няколко седмици. — Тя сниши глас, за да не ги чуе някой, въпреки че и Уинфред, и Катрин недочуваха, а наоколо нямаше други хора.

— Пет пари не давам. Сега носиш отговорност и за трима ни. Не ставай глупава — изсумтя той и се качи на стълбата.

След по-малко от минута той също се разкиха и двамата избухнаха в смях. Какво облекчение след разкритията за трагичните събития. Мисълта за нещастието, случило се с Одра, все още я измъчваше, но тя не му спомена нищо, защото предполагаше, че ще го заболи и й беше мъчно за него.

— Не можем ли да изхвърлим тези боклуци? — попита Фин и погледна натрупаната купчина на пода.

Имаше покривки, които никой не беше използвал от години, а пък чаршафите бяха с размери, неподходящи за съвременните легла.

— Добре, но нали трябва първо да ги извадим. Не можем да ги оставим да стоят тук завинаги.

„Тя се превръщаше в господарка на имението“, забеляза с удоволствие Фин.

— Ти си малката ми домакиня — пошегува се той и й се усмихна от върха на стълбата. — Нямам търпение бебето да започне да тича наоколо. Тогава тук наистина ще заприлича на дом. Докато ти не се появи, Хоуп, това си беше най-обикновена къща.

Тя беше вложила частица от живота и душата си в нея, когато чистеше и разместваше канапета, столове и маси, а мебелите, които реставрира, изглеждаха красиви, макар все още да бяха малко. Къщата бе останала почти празна и щеше да им струва цяло състояние, ако искаха да я напълнят. Тя не прекрачваше границата, затова се опитваше да се справи с толкова, с колкото разполагаше и добавяше дреболии като подарък за него. Той пък ценеше всичко, което тя вършеше. Резултатите вече се виждаха, макар да беше ясно, че ще минат години, преди къщата да възвърне оригиналния си вид и може би щеше да струва повече пари, отколкото Фин можеше да изкара, но поне беше успял да си върне семейния дом и тя знаеше колко много означава това за него.

Обичта на Фин към къщата беше почти толкова дълбока, колкото любовта му към нея. Той бе направил огромна крачка със завръщането към корените си. Сякаш бе чакал този момент цял живот и често й го казваше. Знаеше, че майка му щеше да се гордее с него, ако беше жива. На Хоуп й беше приятно да сподели това чувство с него. Усилията й да възвърне стария й блясък бяха израз на любовта й към него.

През следващите няколко седмици Фин продължи да работи над книгата, а Хоуп да прави снимки. Понякога снимаше посетителите в пъба, предимно старци, и май никой нямаше нищо против. Повечето хора бяха поласкани. Следобед, след като Фин приключеше, двамата ходеха на дълги разходки по хълмовете. Той й разказваше за работата си, споделяше как върви книгата. Тя попиваше впечатлена всяка негова дума, а той се възхищаваше от работата й. Най-много му харесваха сериите със старците от пъба. Хоуп бе успяла да долови излъчването им, изразителните им очи, да улови същността им. Всеки от тях изпитваше огромно уважение към другия.

Разговаряха за бебето, макар че на нея не й се искаше. Беше свикнала с мисълта, че ще става майка, ала първите три месеца бяха рискови, още повече на нейната възраст. Едва след като отминеше този период, можеше да си позволи да се радва. Дотогава щеше да таи надежда, да се вълнува, но възнамеряваше да остане спокойна и реалистична, дори сдържана. Фин вече бе отдал сърцето си на бебето, а тя отдавна му беше простила отвратителния следобед в клиниката по ин витро в Лондон и задето я напи и тя забременя. Резултатът бе прекрасен, особено сега, когато се радваше на връзката им, чувстваше се щастлива и бе лудо влюбена. Заговориха и за сватба с огромна радост.

Един ден изпразваше шкафовете в трапезарията, за да изхвърли от къщата старите ненужни вещи, когато попадна на договор за наем, пъхнат в най-долното чекмедже. Стори й се сравнително нов. Щеше да го остави върху бюрото на Фин, но след секунда разбра какво представлява — шестгодишен договор за наем за Блакстън Хаус, подписан преди две години. Докато четеше внимателно разбра, че къщата е под наем, не е негова. Не можа да повярва. Та нали той й беше казал, че притежава имението!

Понечи да пъхне договора обратно и да не споменава нищо пред него, но цял следобед не можа да си намери място. Беше я излъгал и тя не можеше да си обясни защо твърди, че къщата е негова. Накрая не издържа и реши да изясни всичко. Въпросът й се стори важен. Освен това честността беше съществена част от връзката, която двамата изграждаха помежду си и се надяваха да продължи години наред. Между тях не биваше да има тайни, още повече че тя не криеше нищо от него.

Изчака късния следобед, когато седнаха да похапнат сандвичи със супата, която Катрин им приготвяше всяка вечер. За обяд готвеше топло ястие с месо, зеленчуци и ирландски картофи. Фин ги обожаваше, за разлика от нея. Хоуп предпочиташе по-леки храни и бе доволна, че с напредването на бременността се чувстваше добре. Сега ядеше повече от обикновено и нито веднъж не й беше станало лошо. И с Мими бе същото. През двайсет и трите години от последната й бременност не се беше променило нищо, тя се чувстваше съвършено здрава и щастлива. Очите й блестяха, страните й бяха поруменели и изглеждаше значително по-млада.

Повдигна въпроса деликатно, щом приключиха с вечерята. Не беше сигурна как да го направи и не искаше нито да го засрамва, нито да го накара да се чувства неловко от онова, което беше открила. Накрая обаче реши да му каже.

— Днес в едно чекмедже в трапезарията открих нещо — започна тя, докато сгъваше салфетката, а Фин отпиваше глътка вино. Обикновено пиеше повече на вечеря. Така се отпускаше, след като цял ден се беше концентрирал над сюжета. Хоуп вече знаеше колко е изтощителна работата му.

— Какво? — попита разсеяно той. Същия ден беше обмислял много трудна глава.

— Договор за наем на къщата — отвърна направо тя и го погледна в очите, за да види реакцията му. В първия момент Фин остана спокоен, след това извърна поглед.

— А това ли — промърмори той и я погледна отново. — Беше ме срам да ти призная, че не притежавам къщата. В сърцето и душата си я смятам за моя, но не мога да си я позволя. Затова я наех. Надявах се през тези шест години да изкарам достатъчно пари, но засега и така е добре. Извинявай, че не ти казах истината, Хоуп. Много е унизително да призная, че не мога да откупя семейния си дом, но в момента няма как, и по всяка вероятност никога няма да успея.

Каза го с неудобство, но не заради лъжата. Всъщност, това не беше точно лъжа, по-скоро не беше й казал истината, помисли си, че той не й дължи обяснение нито за къщата, нито за финансовото си състояние, въпреки че беше баща на бебето й и мъжа, когото обичаше. Поне за момента той не носеше отговорност за нея, а и едва ли някога щеше да й се наложи да зависи от него материално. Беше мислила над въпроса целия следобед.

Единственото, което я притесняваше, беше, че наливаха пари, по-точно казано, тя наливаше пари в чужда къща, което не беше никак разумно. Фактът, че й бе позволил да го прави, я изненада неприятно, но Фин беше влюбен в Блакстън Хаус. Тук бе домът на дедите му и той го чувстваше като свой, независимо че живееше в него под наем.

— Не ми дължиш извинение, Фин — заговори тихо тя. — Не исках да те поставям в неудобно положение, просто бях любопитна. Не ми влиза в работата. — Той я наблюдаваше и бе очевидно, че се чувства неловко. — Искам да ти предложа нещо. Имам предостатъчно пари благодарение на Пол. Нямам деца… — Тя замлъкна, после се усмихна и докосна нежно ръката му. — Останах сама, но това ще се промени. Пол беше изключително щедър с мен и ми помогна да направя добри инвестиции, които продължават да носят дивиденти.

Тя не виждаше причина да крие истината от него. Сигурно бе, че той не ламти за парите й, а и тя го обичаше. Бяха влюбени, а сега с бебето свързани завинаги. Имаше пълно доверие на Фин и знаеше, че не греши. Той беше добър човек, на когото можеше да разчита, макар да не бе богат. Това не беше важно за нея. И Пол не разполагаше с много, когато се ожениха. Парите за нея никога не са били важни, защото най-много ценеше любовта и уважението.

— Искам да ти предложа да купя къщата. Ако ти е неудобно, ще ми плащаш наем, въпреки че според мен е напълно ненужно. Може да се разберем за някаква символична сума, колкото да спазим закона, например по един долар на месец или сто долара на година. Пет пари не давам. Ще попитаме адвокатите как точно се постъпва в подобни случаи. Когато се оженим, ще ти я подаря или ще ти я завещая и ще я предам на попечителски фонд. Ако не се оженим и се разделим, което много ще ме наскърби — усмихна му се тя, тъй като и двамата бяха наясно, че подобен риск не съществува, — тогава ще направим договор и ти ще ми я изплащаш трийсет години или петдесет, все едно, но няма да ти отнема къщата. Тя ти се полага и аз много ще се радвам, ако знам, че ти принадлежи, че ще бъде в ръцете на човек, когото обичам, и те уверявам, че няма да реша нещо друго и да откажа да ти я давам под наем. Къщата е твоя, Фин. Била е на семейството ти стотици години. Ако си съгласен, искам да я купя още сега, за да защитя и теб, и децата ни. За да сме наясно по всички въпроси, ако поради някаква причина нещо се случи с бебето, няма да променя решението си. На мен не ми трябват пари. Нямам представа колко ще поискат, но предполагам, че сумата ще бъде нищожна в сравнение с онова, което ми е оставил Пол. — Тя беше напълно откровена с него и Фин я наблюдаваше слисан. Това бе най-милото нещо, което някой беше правил за него, а тя не искаше абсолютно нищо в замяна. Правеше го от любов.

— Господи, колко ти е дал? — не сдържа любопитството си Фин.

Тя беше готова да купи къща и дори не се интересуваше от цената. Фин добре разбираше колко силна е любовта й към него.

Хоуп не се поколеба с отговора. Нямаше на кого друг да каже, освен на него. Беше готова да му повери живота си, бебето, а сега вече и богатството си. Тя и без това не приемаше парите за свои, те бяха на Пол и трябваше да са за Мими. Един ден щяха да останат за бебето, Блакстън Хаус щеше да е неговото наследство. В момента тя помагаше на Фин да осигури нещо на детето им, не го правеше единствено заради него.

— Получих петдесет милиона, след като продаде фирмата, и ще получа още петдесет, когато почине — надявам се да живее още дълго — инвестирани много разумно. Миналата година изкарах доста пари и вече имам чувството, че набъбват от само себе си. Това е ужасно много за жена със скромни нужди като мен. Мога да си позволя да платя къщата — отвърна простичко тя. — Искам да я купя за теб. Знаеш ли колко искат? — Нямаше представа за колко се продават подобни сгради в Ирландия.

Той се разсмя.

— Един милион лири, което е по-малко от два милиона долара.

Беше наистина смешно в сравнение с нечуваната за него сума, която притежаваше. Фин знаеше, че тя има достатъчно пари, защото бе казвала и преди, че Пол я е осигурил, но нямаше представа, че разполага с толкова много. Не си беше представял подобно богатство.

— Сигурно ще ги накараме да свалят от цената, ако платим веднага в брой. Къщата е в лошо състояние, както добре знаеш. Може дори да се споразумеем за седем или осемстотин хиляди, което за тях ще бъде огромна сума, а за нас е добре дошло. Това е около милион и половина долара. — След това я погледна строго. — Сигурна ли си, Хоуп? Заедно сме едва от четири месеца. Това е невероятен жест от твоя страна. — Та тя му предлагаше най-забележителния подарък в живота, нещо, за което дори не беше мечтал.

— Искам да я стегна заедно с теб, да направим всичко необходимо. Би било жалко да я оставим да се руши.

— Нека помисля — помоли той. Стори й се развълнуван и объркан. Приведе се напред и я целуна, след това допи чашата вино, наля си отново и изпи и него, после се разсмя. — Май трябва да се напия тази вечер. Такова богатство ми идва в повече. Дори не знам какво да ти кажа, освен че те обичам и че си невероятна жена.

Легнаха си скоро след това. Чувстваха се уморени, емоциите от този ден го повалиха, както и количеството вино, което той изпи. И двамата се събудиха посред нощ. Навън вилнееше буря и Фин се обърна към нея в мрака, подпрян на лакът.

— Хоуп?

— Да? — усмихна му се тя. Беше доволна, че му е предложила, смяташе, че така е правилно, сумата беше нищо на фона на онова, което имаше, а пък къщата беше страхотна.

— Може ли да приема предложението сега, или трябва да чакам до сутринта?

В мрака той приличаше на момче, очите му танцуваха, наистина беше на седмото небе, но малко се страхуваше да не си промени мнението и да не се откаже. Подобни съмнения означаваха, че не я познава достатъчно добре. Тя бе човек на думата.

— Можеш да приемеш предложението, когато решиш — отвърна тя и плъзна ръка по врата му, докато вятърът навън блъскаше яростно в прозорците.

Пролетта не идваше лесно в Ирландия, но тя се радваше, че скоро ще може да нарече къщата свой дом, защото я беше обикнала. Гордееше се с дома на дедите му, щеше да й бъде приятно да прекара тук живота си с Фин, с детето им, може би дори с още деца. Бъдещето ги очакваше.

— Нека изчакаме да видим дали бурята няма да ни отнесе, защото ме хваща страх, като слушам вятъра — пошегува се Фин.

— Няма страшно — продължи да се усмихва тя.

— Тогава искам да приема щедрото ти предложение. Благодаря ти, че ми връщаш дома. Обещавам ти, когато се оженим, че ще спечеля достатъчно пари, за да ти ги върна. Ще я взема под наем от теб за същата сума, която плащам и в момента. Ще ти плащам и вноски по колкото мога. Може да отнеме известно време, но ще се справя.

— Както прецениш. Поне ще знаеш, че къщата е твоя и никой няма да ти я отнеме. Ти си наследникът.

Той кимна, очите му бяха насълзени, въпреки че се усмихваше. В гърдите му отново избликна възхищение към нея.

— Благодаря ти. Не знам какво друго да кажа. Обичам те, Хоуп.

— И аз те обичам, Фин.

Той отпусна глава на рамото й и заспа като дете. Изглеждаше напълно спокоен, докато тя го наблюдаваше и нежно го галеше по косата. Най-сетне тя също заспа. Бурята навън продължаваше да вилнее.