Лас Смол
Искрата (8)

Осма глава

Когато телефонът звънна, Ан не го вдигна. Клинт се засмя.

— Да не би да се правиш на дискретна посетителка?

— Аз съм възпитана — сряза го тя.

— Клинт Бъроуз слуша — обади се той, като я наблюдаваше с дяволито блеснали очи.

Ан почти не слушаше какво говори той — толкова се забавляваше с него. Клинт имаше силен и мъжествен глас. Каза само името си, но говореше спокойно.

— Здравей, Натали, всичко наред ли е? — Заслуша се. — Разбирам. С голямо удоволствие ще ги приема. Не, разбирам. Ти също трябва да отидеш. Аз ще се справя. Кога пристигат? Добре. Кажи на момичетата, че очаквам да ги видя. Точно така. Ще бъда там. Довиждане. — Затвори телефона и съобщи: — Племенничките ми пристигат на гости.

— Кога? — запита тя с вежлив интерес.

— Другата седмица. Рано в понеделник.

— Колко време ще останат?

— До събота. Сам, съпругът на Натали, има бизнес среща в Синсинати, ще оставят децата тук, а те ще продължат, за да отидат на срещата и ще прекарат там уикенда. Сигурно в Индианаполис има служба за гледане на деца. Чувала ли си за такава?

Ан нямаше представа за нищо, свързано с деца. Контактът й с децата се свеждаше до илюстрации на детски книжки за едно издателство. Беше толкова далеч от истинския живот, че даже не познаваше млади майки.

— Мери може да знае.

Ан си помисли, че ще е интересно да види племенничките му. Оттегли се в кухнята и направи прекрасни палачинки за обяд, оставяйки безредие след себе си.

По-късно Клинт почисти, а тя зачете на глас рецепти от една книга, докато той разсеяно пълнеше машината за миене на чинии.

— Какво си мислиш? — запита тя.

— Че ще имаме машина за миене на чинии и домашна помощничка.

— Да не би да мислиш, че ще дойда да живея тук?

— Мисля, че ще се оженим.

— Вече опитах брака — напомни му тя. — Не е за мен.

— Опитала си с неподходящ мъж.

— Прав си, но мъжете са си мъже. — Сви рамене.

— Още когато се запознахме, ти призна, че съм различен.

— Не просто различен, а великолепен — потвърди Ан.

— Ти имаш предвид само секса. С малко умение всеки мъж може да задоволи жена. Какво ще кажеш за останалото?

— Наистина си много добър.

— „Добър“ звучи твърде слабо. Искам нещо по-тежко. Нещо като… Трябва да измислим някоя дума, която достатъчно добре ме представя с теб, но не в леглото.

— Какво лошо има да си в леглото?

— Или на пода?

— Или в езерото?

— Или сред цветята?

— Клинтън Бъроуз, ти си луд!

— Да! По теб! — Целуна я, вдигна я от стола и я занесе в спалнята.

— Не мога да повярвам, че пак искаш да се любим!

— След една седмица тук ще бъдат двете ми племеннички и в продължение на седем дни свободното ни време ще е доста ограничено. Само си помисли за това, Ан Форбс.

— Ужас!

— Виждаш ли?

— Онази нощ излязох в полунощ в задния двор и чух зова на прелетните птици. Не ги видях, но разбрах, че вече са се отправили на юг. Годината си отива…

— Ще започне друга — обади се той безгрижно.

— Обичам те, Клинт!

— Тогава се омъжи за мен!

— Глупости!

— Как може една жена да казва на мъжа, който иска да се ожени за нея, че това са глупости?

— Взех си моя дял с Хари.

— Хари не се брои. Аз съм твоят дял.

— Ти си повече от достатъчен за една жена — усмихна му се слабо.

Чак вечерта Ан успя да излезе от апартамента му с достойнство, облечена отново с роклята от предишната вечер, и Клинт я закара у тях. Тогава пък той прекара нощта при нея. Цялата следваща седмица спеше с нея под претекста, че след като дойдат племенничките му, няма да могат да прекарват нощите заедно.

— Смятам, че го използваш като добре дошло извинение — обвини го тя.

Но знаеше, че ще й липсва през седмицата…

 

 

Обади й се следващият понеделник в 4.22 часа сутринта и гласът му беше напрегнат:

— Скъпа, имам неприятности. Аз съм в Тера Хот. Там е станала катастрофата. Зет ми Сам сигурно ще се оправи, но сестра ми е пострадала зле. Закараха ги в методистката болница с хеликоптер. Там са и децата. Момичетата са живи и здрави, но са изпаднали в шок. Би ли могла да отидеш в болницата, за да ги видиш?

— Да ги докарам ли тук?

— Почакай ме, докато дойда, за да се уверят, че те познавам. Ако не действаме внимателно, може да помислят, че са изоставени или че някой се опитва да ги отвлече. Много са разтревожени. Ще бъдат в града след около час. Оставям колата си тук и ще наема самолет.

— Да те посрещна ли на летището?

— Обадих се на Дингъс. Той ще дойде. Трябва да се свършат някои неща и ще ги възложа на него.

— А Натали…

— Много е зле…

— О, Клинт!

— Иди в болницата веднага, за да посрещнеш момичетата, моля те!

След като приключиха разговора, Ан веднага позвъни на Мери, която сънливо се обади:

— Какво има? Виж колко е часът. Добре ли си?

Ан й обясни какво се е случило и завърши с думите:

— Не знам какво да правя!

— Облечи се. Ще дойда след двайсет минути. — Но успя за осемнайсет. Толкова рано нямаше движение. — Вземи хартия и цветни моливи — предложи Мери, след като влетя в къщата на сестра си. — Не се знае колко време ще се наложи да чакаме. Колко големи са децата?

— Забравила съм… — Ан беше разсеяна. — Не са бебета. Около шест? Някъде там…

— Те пострадали ли са?

— Не. Само са разстроени. Родителите им обаче са ранени. Майката е много, много зле. Горките дечица! Какво ще ги правим?

— Ще видим — отвърна механично Мери.

Отидоха до болницата и там им показаха къде да чакат.

Персоналът беше любезен и постоянно ги информираше.

— Хеликоптерът пристигна. Родителите са в спешното отделение. Децата също ще бъдат прегледани. Познават ли ви?

— Не. Аз съм приятелка на чичо им.

Медицинската сестра попълни някакъв документ.

— Името му?

— Клинтън Бъроуз.

— Той пристига със самолет.

— Да.

— Щом пристигне, ще му кажа, че сте тук. — Обърна се към Мери. — Вие роднина ли сте?

— С нея съм. — Посочи Ан.

Медицинската сестра погледна Ан, после — отново Мери и кимна.

— Ще можете ли да останете? — запита тя.

— Разбира се.

— Добре. По-добре да закусите. Време е. — Тя упъти двете сестри към кафенето. — Ако междувременно пристигне господин Бъроуз, ще му кажа къде сте.

— Нищо ли не можем да направим за децата? — Въпросът беше на Мери.

— Имаме нужда поне от двайсет и четири часа, за да сме сигурни, че нищо им няма. Към тях е прикрепена медицинска сестра, която ще остане, докато чичо им пристигне.

— А госпожа Дърбин? Тя ще се оправи ли? — запита Ан.

— Ще направим всичко възможно да я спасим…

 

 

Ан и Мери зачакаха. В болниците винаги се чака.

Най-сетне Клинт Бъроуз и Дингъс Макгий пристигнаха и внесоха малко живот с присъствието си. Ан видя как много сдържаният Дингъс се наведе и целуна Мери по устните.

Ан наблюдаваше околните с окото на художник. Гледаше живота като наблюдател, беше изключила чувствата си.

Мина много време, което се точеше безкрайно. Най-после дойде една медицинска сестра и съобщи, че госпожа Дърбин е по-добре. Сега била в интензивното отделение. Господин Бъроуз можел да види сестра си за пет минути, но тя вероятно нямало да го познае. Клинт хвърли един поглед на Ан и тръгна.

Дингъс изохка и хвана главата си с ръце. Тогава Ан забеляза как Мери сложи ръка върху рамото му за подкрепа. Положението наистина беше ужасно. Клинт страдаше. Сестра му беше сериозно ранена, а съпругът й — доста зле.

А двете момиченца… Имаха почти същата разлика като нея и Мери. Тази Мери, към която Ан се обръщаше за помощ цял живот, върху която прехвърляше проблемите си, за да ги разреши. Мери винаги трябваше да бди над Ан, да я защитава и закриля.

Клинт се беше обадил на Ан и какво направи тя? Позвъни на сестра си. Мери никога не си прости, че Хари Уорсоу беше грешка за Ан. Обаче идеята да напусне Хари не беше на Ан, а на семейство Бейтс. На двайсет и шестгодишна възраст Ан най-после разбра, че напълно зависи от друг човек, и това беше сестра й.

Клинт се върна след петте минути, прекарани със сестра си, и бе видимо разстроен.

— Говорих със Сам и решихме да й кажем, че и той също е пострадал. Понякога това повече ангажира човек. Не съм сигурен дали тя разбра. Казах й, че децата са добре и че аз ще се погрижа за тях. На него челюстта му е счупена, а лицето му е бинтовано. В една и съща стая са. Той не може да говори, но държи ръката й. След час отново ще мога да я видя за пет минути. Тогава ще въведем и децата.

— Това разумно ли е?

— Те трябва да знаят какво е станало. Нали са били с тях, когато се е случило? Знаят. Трябва да видят майка си, докато още е жива… — Каза всичко това с твърд глас, но една сълза се търколи по бузата му.

Дингъс и Мери си тръгнаха. Нямаше какво да правят в болницата. Ан седеше в чакалнята. Скицираше хората, които също чакаха. Клинт крачеше напред-назад след поредното виждане със сестра си.

— Май че този път ме чу. Следобед децата пак ще я видят. Смятат, че засега Натали е стабилизирана. Лицето й все още е бяло като платно. Слава Богу, че ти си с мен — продължи Клинт. — Не знам дали бих останал тук, ако не беше ти. — Очите му бяха зачервени. Той се наведе, целуна я, а после отиде да измие лицето си.

Ан тръгна след него. Смяташе, че му помага с присъствието си. Колко странно — тя да му дава сила!

Докато вечеряха, Клинт й разказа за сестра си и съпруга й, а после за семейството си. Родителите му щели да пристигнат на другия ден. Брат му от Флорида и сестра му от Чикаго се очаквали всеки момент.

— Страхувам се, че ще бъде трудно за родителите ми. Натали е най-малкото им дете.

Докато говореше, Ан го наблюдаваше и предложи:

— Изяж си плода.

— Пих кафе.

— Плодът ще ти се отрази по-добре. Изяж го.

— Радвам се, че си тук. Казах ли ти го?

— Да.

— Не си тръгвай! — Гласът му беше дрезгав и Ан се трогна.

— Няма…

Другата сестра на Клинт — Сю, пристигна от Чикаго. Тя се хвана за него и едва ли забеляза Ан, докато бързо му разправяше нещо. След като семейството му се събра, Ан се почувства излишна, обаче Клинт я държеше за ръка и не я пускаше да си тръгне.

По-късно пристигна Рик — братът на Клинт, който беше по-възрастен. Ан много го хареса — приличаше на Клинт, но бе по-зрял и по-твърд. Рик огледа Ан и я прие само с едно кимване.

Едва към полунощ Клинт я откара у дома. Не остана.

— Ще дойдеш ли сутринта? — запита я.

— Ако имаш нужда от мен…

— Ти ме поддържаш морално. — Целуна я нежно. После я пусна и се върна в болницата.

 

 

— Как е Натали? — запита я Мери по обяд в болницата.

— Не е добре. Следобед ще взема децата. Искаш ли да дойдеш да ми помогнеш? Какво се прави с деца на тази възраст?

— Импровизираш. Аз работя на пълен работен ден. Ще трябва да се обръщаш към Клинт.

— Той нищо не разбира от жени, в каквато и да са възраст. — Щом го изрече, веднага разбра, че е лъжа.

— Научи го! — каза Мери и сви рамене.

— Той смята, че му давам морална сила!

— Значи си спечелила половината битка. Смяташе, че аз мога да направя всичко и го правех. Но ако се обърнеш назад, ще разбереш, че винаги си правила само онова, което си искала.

— Но ти винаги си ме спасявала — възрази Ан.

— Ти ми даваше самочувствието, че имаш нужда от мен. Точно както стана в Тексас. Фран и Джим ти дадоха възможността да напуснеш Хари и ти я използва. Обаче ако не беше семейство Бейтс, щеше да ти помогне някой друг. Ти вече бе разбрала, че Хари не е за теб, и търсеше начин да се освободиш от него. Винаги съм била сигурна, че всъщност никога не си имала нужда от мен. Вчера пристигнах в болницата, защото знаех, че Дингъс ще дойде. Той е много верен на Клинт и зад сдържаната си външност е много чувствителен. Исках да се уверя, че е добре.

— Значи си предпочела Дингъс пред мен? — изумена запита Ан.

— Без да ми мигне окото!

— Направо ме шашна — призна Ан.

— Ти си по-силна, отколкото си представяш — подхвърли й Мери.

— Едва вчера установих, че напълно завися от теб.

Сестра й се усмихна.

Клинт влезе в кафенето, Мери стана и го целуна по бузата.

— Мама и татко ще се радват, ако твоите родители дойдат у нас. Там ще им бъде много удобно.

— Много гостоприемно от тяхна страна — отвърна Клинт. — Благодаря, но родителите ми вероятно ще отседнат в хотела заедно с останалите членове на семейството. Запазили сме стаи за всички. Така няма да причиняват главоболия на никого.

— Е, тогава ще погостуват на нашите друг път — каза Мери и си тръгна.

Ан отново се замисли — Мери предаде поздравите от родителите й. А Ан даже не беше помислила къде ще спят. Може би защото Клинт винаги ръководеше всичко. Освен това тя нямаше дом, а зле поддържана къща. Как да ги покани там?

— Какво се прави с деца на пет и седемгодишна възраст? — попита Ан медицинската сестра. — Не съм свикнала с деца, а се налага да ги взема тази вечер.

— Може би ще искат да се изкъпят, да им прочетете нещо или да погледат телевизия? Нека те ви помогнат. Дайте им някаква работа. Да направят сладки, например, да ушият рокли на куклите… Вие какво сте правили на тази възраст?

— Не помня…

— Майка ми ни караше да берем букети с цветя или да измием верандата боси с маркуч. Не ги оставяйте да се превъзбудят. Може да се скарат, да заплачат. Бъдете мила с тях.

— Благодаря. Сега смятам, че ще се справя.

— Сигурно. Помолете сестра си да ви помогне. — И хвърли поглед към Клинт.

Това накара Ан да се стегне.

— Сигурна съм, че ще се справя. Благодаря.

Но когато момиченцата дойдоха, Ан изтръпна. Та те бяха деца! Малки — на пет и седем години. Бяха много кротки, с широко отворени очи. Като мишленца. Погледнаха подозрително Ан и не поискаха да отидат с нея.

— Ан добре ще се грижи за вас — започна да ги убеждава Клинт.

Те стрелнаха непознатата и въобще не повярваха на чичо си.

Устните на Ан се разтегнаха в усмивка. Опита се да изглежда уверена.

— Имам котарак Мак, а също и езерце с рибки в задния двор…

Клинт й хвърли поглед, изпълнен с облекчение. Като че ли досега се бе съмнявал, че тя ще успее да се справи с момиченцата, и ги изпращаше с нея само от отчаяние. Изглежда, че не й бе вярвал напълно. Както и тя на себе си…