Уна-Мери Паркър
Само най-доброто (9)

Девета глава

Със силни бури и проливен дъжд пристигна Нова година в Ню Йорк, когато Бевърли и Антъни се завърнаха там. Настаниха малкия Николас в жълтата детска стая, където бе заобиколен с играчките си, а двамата се заеха с всекидневните си задачи. След пет седмици предстоеше да отпътуват за Англия, а дотогава трябваше да свършат много работа.

Бевърли трябваше предварително да напише поредната си статия за „Чичи“, защото следващият брой щеше да излезе в нейно отсъствие, а това изискваше сериозна подготовка. За Антъни не беше толкова трудно. Тъй като сам си бе господар, по всяко време можеше да замине, стига секретарката му да беше на мястото си.

— Какви дрехи ще ми трябват? — често питаше Бевърли. — Ако слушам Елейн, ще ми са необходими шестнайсет бални рокли, диамантена тиара и цял куп скъпи дрехи от туид и кашмир, украсени с перли.

Антъни избухна в смях.

— Вземи топли дрехи — посъветва я той. — Панталони, поли, жилетки, дъждобран и солидни обувки. У дома ще ти намерим някои неща, ако се наложи. В помещението за ловджийски пушки има какво ли не.

— Например? — заинтригувано попита тя.

— Ами памуклийки, мушами за дъжд, гумени ботуши — нехайно отвърна той.

— Хей! — възкликна Бевърли. — На един и същ език ли говорим? Какви са тези неща?

— Сигурно сте ги представяли в „Чичи“? Носят се по време на лов, когато е мокро и студено.

Тя се засмя.

— Тук никой не носи такива дрехи. Виждам, че пътуването до Англия ще се окаже много полезно, ще науча толкова неща.

— Съмнявам се, скъпа. Освен ако смяташ, че ще ти е много полезно да се заровиш в един замък от четиринайсети век в дебрите на Оксфордшър. Хенри и Леонора не се занимават с нищо интересно, нали знаеш. Нито пък мама, която вече е доста стара. Ходят на лов, разбира се, стрелят, канят гости понякога… ще ти трябва дълга пола… но иначе нищо особено.

Бевърли копнееше да види своите роднини. Опитваше се да си представи как изглеждат, но описанията на Антъни бяха доста мъгляви, особено когато ставаше въпрос за близките му. Не бе трудно да си представи образа на овдовялата контеса — възрастна, крехка и както по всичко личеше — много мила. Сестрата на Антъни, лейди Джийн Фич, май беше жена с характер, но и малко опасна. Според Антъни съпругът й, полковник Фич, бе направо тъп. Там беше и Леонора, но Бевърли въобще не можеше да си я представи. Навярно защото Хенри съвсем между другото бе споменал за нея, без да разкрива истинските си чувства, а Антъни почти не говореше на тази тема.

— Тя е дъщеря на собственик на верига от гаражи от Милтън Кейнс — бе й казал веднъж той, защото бе настоявала за подробности.

— Това не е лошо — отвърна тогава Бевърли. — Сигурно е и умна.

Той й беше хвърлил един загадъчен поглед.

— В Англия не е същото като в Щатите, скъпа. — Помълча малко и добави: — Умна — да, но нищо повече.

— Какво искаш да кажеш?

Бевърли бе любопитна. Дали това не беше още един пример за странностите на английската класова система?

— Бащата на Леонора е доста противен, груб, нещо като нешлифован диамант — сухо обясни той — и макар да я смятат за красавица, аз все още не разбирам защо Хенри се ожени за нея.

— А може би тя се е омъжила за него? — лукаво предположи Бевърли.

— Не й позволявай да ти се налага, скъпа. Понякога става много надута, особено когато се чувства заплашена.

Бевърли се сгуши до него. Двамата седяха на големия диван във всекидневната и се готвеха да пийнат нещо топло преди лягане.

— Леонора едва ли ще се уплаши от мен — промълви тя.

— Не бъди толкова сигурна. Е, аз ще бъда там и ще се грижа за теб, тъй че няма за какво да се притесняваш.

Бевърли се отдръпна от него и го погледна изпитателно.

— Ти ме притесняваш, Антъни. Наистина ли смяташ, че тя ще ме намрази?

— Разбира се, че не, скъпа, но дяволски ще ти завижда.

— Защо? Какво повече притежавам от нея?

Антъни й отговори кратко и ясно:

— Син.

— Ники?! — удивено възкликна тя. — Знам, че той е божествен, но все пак не разбирам. Тя има дъщеря, нали? Тогава какво толкова?

— Предполагам, че всяка жена иска да има син — кротко отвърна той. После я целуна по устните. — Следващия път може да имаме дъщеря, нали? — Погледът му беше много нежен.

— Разбира се, но още е рано, скъпи. Нека да си почина. Ники още не е навършил годинка.

Антъни пъхна ръка под блузата й и обхвана познатата гладка издутина на гръдта й, винаги я желаеше така силно, както в началото.

— Но нищо не може да ни попречи да бъдем във форма, нали? — дяволито се усмихна той.

— Антъни Еймзбъри, ти си ненаситен! — засмя се тя. — Просто не знам, ти си готов по всяко време: сутрин, обед…

— И нощем — прекъсна я той и я целуна по носа.

По-късно, както лежеше под него, отпусната в голямото им меко легло, изпълнена с любовта му, обвила шията му с ръце, нещо я накара да си каже, че трябва да запомни този миг, да заключи завинаги в сърцето си всяко нежно докосване, всяка милувка, усещането, че я изпълва цялата, всяко потръпване на сплетените им тела. Тя имаше такъв късмет, че го срещна. Още по-голям късмет беше, че той я обичаше. „Ела и с мен бъди… за вечната наслада.“ Двамата заспаха прегърнати, диханието им бе като шепот в сумрака.

 

 

На следващата вечер Бевърли се прибра по-късно от обикновено. Николас вече бе изкъпан и си играеше с Хейли в детската стая.

— Извинявай, че закъснях — каза Бевърли. — Как мина днес?

— Беше чудесен ден, благодаря. — Тя бе яко и сръчно момиче, весело и добросърдечно, но съвсем не бе хубава като Фей. — Той беше много добричък. Изяде си всичко, а после ходихме в Сентрал Парк, за да нахраним онези бедни измръзнали лебеди.

— Ужасно време, нали? Отдавна не е било толкова студено. — Обърна се да целуне закръглената бузка на Николас. — Хейли облече ли те топличко, миличък? — попита тя и го прегърна.

— Искаш ли да пийнеш нещо топло, преди да си тръгна? Току-що направих кафе — предложи Хейли.

— Ти си истински ангел. Ще пийна малко.

Бевърли сложи Николас да спи и отиде в кухнята, където Хейли белеше картофи. Димящият кафеник бе поставен на масата.

— Какво правиш? — попита тя, като си наливаше от уханната течност. — Не е необходимо да ни приготвяш вечеря, Хейли. Тръгвай си вече, аз ще се справя.

Хейли сви рамене.

— Ще ми отнеме две минутки, а ти си дойде късно и сигурно си изморена — с усмивка отвърна тя. — Изобщо не ме затруднява.

— Благодаря ти. Наистина съм капнала. Днес Елейн щеше да ни побърка, промени следващия брой от горе до долу. Толкова е взискателна и педантична! Но все пак смятам, че именно затова е постигнала толкова много. Знае отлично кое как трябва да стане — някак неохотно изрази възхищението си Бевърли.

Двайсет минути по-късно Хейли си тръгна, след като бе сложила пилето във фурничката. Бевърли погледна часовника си. Беше седем часът. Антъни трябваше да се прибере всеки момент. Забърза към спалнята, реши да вземе един душ преди вечеря. Беше истинско облекчение да свали официалния си костюм и обувките с високи токчета, каквито според разпоредбите на Елейн всички нейни служителки носеха. Пъхна се под успокоително шуртящата вода и усети как тялото й се отпуска. Силно разтърка врата и раменете си, схванати от целодневното седене зад бюрото в офиса, вдигна ръце нагоре и усети как водата смива напрежението от тялото й. Доволна, че тази вечер няма да излизат никъде, тя облече най-удобните си панталони и една жилетка, а после отвори бутилка от любимото вино на Антъни. От него пиеха само веднъж-дваж в седмицата, тази вечер тя си помисли, че виното ще го стопли, като се върне.

В седем и четирийсет и пет все още го нямаше и тя отиде да надникне през прозореца. Не че можеше да види улицата оттук: силно издаденият балкон на втория етаж й пречеше. Освен това нощта бе бурна и дъждовита, по стъклата на прозореца се стичаше вода, а и цялата сграда сякаш се тресеше под бурните пориви на вятъра. Антъни щеше да стане вир-вода, докато се прибере вкъщи, освен ако не успееше да вземе такси, а това бе малко вероятно. В такива студени и дъждовити нощи в Ню Йорк обикновено нямаше свободни таксита.

В осем часа вече я обзеха мимолетни съмнения, сети се и за някои причини, които вероятно са го накарали да закъснее толкова. Навярно тя самата нещо се бе объркала и бе забравила, че двамата са се уговорили да се срещнат някъде тази вечер? Може да са решили да ходят на театър, на концерт… на вечеря у приятели… не, това беше за утре. Тази вечер, днес бе вторник, двамата определено бяха решили да останат у дома.

Сбърчи вежди и реши да почака още малко, като междувременно бе изключила фурничката, за да не прегори пилето. Ако Антъни не се върнеше до девет часа, щеше да позвъни в офиса му. Не обичаше да го прави, защото така в очите на хората заприличваше на досадна съпруга. Но накрая, когато големият позлатен часовник — сватбен подарък от Хенри — мелодично отмери още половин час, Бевърли сграбчи телефонната слушалка. Да вървят по дяволите онези, които работеха в същия офис. Вече бе осем и половина, а Антъни никога не закъсняваше.

Пазачът, който се намираше в малката телефонна централа на сградата, я осведоми, че всички са си отишли.

— Отдавна си тръгнаха, госпожо — весело каза той, макар че тя въобще не можеше да си представи защо му е толкова весело. Той застъпваше на дежурство в шест и половина и оставаше там до седем часа сутринта, като работата му се състоеше в това да наблюдава няколкото телевизионни екрана на охранителната система.

— В колко часа си тръгна последният? — попита Бевърли. Ако Антъни бе напуснал сградата преди половин час, все още бе на път.

— Преди повече от два часа, госпожо — отново прозвуча весело гласът му. — Времето е много лошо, нали разбирате. Всички искаха да се приберат колкото може по-рано и аз ни най-малко не ги обвинявам, госпожо.

— Преди два часа ли? — слисано попита тя.

— Точно така, госпожо. Ще трябва да позвъните утре, госпожо.

— Да. Благодаря.

Бевърли замислено остави слушалката. Какво, за бога, се бе случило? Ако се отнасяше за някой друг, а не за Антъни, можеше да измисли поне десетина приемливи обяснения. Другите случайно срещаха някой приятел… отиваха в някой бар да пийнат… хапваха набързо някъде… пазаруваха… този списък можеше да бъде продължен до безкрайност. Но Антъни бе нещо друго. Той беше точен, на него можеше да се разчита. Ако бе станало нещо неочаквано, щеше да й се обади. И през цялото време, откакто го познаваше, нито веднъж не бе закъснял.

Бевърли се сви на дивана, като стискаше втората си чаша с вино за тази вечер, и се опита да се успокои. Единственото нещо, което искаше, бе Антъни да се прибере. Искаше само да усети ръцете му около тялото си, да чуе гласа му. Стомахът й се сви от притеснение. Беше девет и петнайсет и едно тихо гласче й нашепваше такива неща, че започна да изпада в паника.

 

 

— Фей, ти ли си? Може ли да говоря с Хейли?

— Разбира се, Бевърли. Почакай за минутка да я извикам. Всичко наред ли е? Ник добре ли е?

— Добре е.

Бевърли имаше чувството, че някакъв обръч стяга гърдите й и й пречи да диша.

След малко се обади Хейли.

— Здрасти! — мило каза тя.

— Виж какво, Хейли, наистина много съжалявам, че те безпокоя по това време, но се питах дали Антъни не ми е оставил някакво съобщение през деня. Не се ли е обадил да каже, че ще закъснее тази вечер?

Изрече всичко това на един дъх. Беше десет часът и тя знаеше, че се държи като досадна съпруга. Настъпи кратка пауза, а после Хейли рече:

— Не. Той не се е обаждал през деня. Какво има?

— Може би всичко е наред. Антъни още не си е дошъл и аз малко се притесних. — Това беше много меко казано, както се изразяваха някои, но Бевърли твърдо бе решила да запази самообладание. — Предполагам, че е станало някакво преплитане на телефонните линии — добави тя.

— Но той никога не закъснява! — възкликна Хейли. — По него можеш да сверяваш часовника си. Къде ли е отишъл?

— Може нещо да е зает още… — неубедително произнесе Бевърли.

— И още как! — възмутено заяви Хейли.

— Сигурно скоро ще се върне.

— Бевърли, ти май си много притеснена? В такава нощ може да се случи какво ли не. Нали чуваш бурята? Не трябва ли да се обадиш тук-там?

Хейли бе изказала гласно най-лошите й опасения.

— Страх ме е — призна си Бевърли. — Но на кого бих могла да кажа? Всеки ще ме сметне за смахната, ако започна да вдигам шум само защото мъжът ми е закъснял с три часа и половина! По дяволите, повечето съпрузи се прибират късно! Никой няма да приеме сериозно думите ми.

— Хммм, разбирам какво искаш да кажеш. Не можем да го обявим за безследно изчезнал. — Сухият й тон не можеше да прикрие обичайното й чувство за хумор и Бевърли се почувства успокоена от трезвото й държане.

— Права си. Просто ще трябва да почакам, Хейли. За бога, той все ще се върне по някое време.

— Хващам се на бас, че пилето във фурната е нещастно!

Бевърли неволно се засмя.

— Когато се появи, май положението ще е такова, че ще трябва да приготвя набързо нещо с помощта на няколко яйца.

— Бевърли — сега гласът й прозвуча сериозно, — ако мога да направя нещо, ще ми кажеш, нали? Ако искаш да излезеш някъде, да потърсиш Антъни или нещо такова, веднага ще прескоча до вас и ще гледам детето.

Нищо друго не можеше да направи, освен да чака. Пусна си програмата на радио Си Ен Ен, наля си още една чаша вино и реши да не се притеснява. Държеше се глупаво. Само защото Антъни обикновено бе точен, това не означаваше, че не може да му се случи и да закъснее. Много да закъснее. Наложи си да не поглежда към големия позлатен часовник, който дискретно тиктакаше на полицата над камината. Вместо това, се опита да гледа телевизия, макар че й беше трудно да се съсредоточи. Мислите й непрекъснато се въртяха около Антъни, все се питаше какво ли може да се е случило. Ако имаше повреда в метрото или някакво голямо задръстване, местната радиостанция щеше да съобщи за това. Ако по някаква причина бе нарушено електрозахранването на центъра на града и той бе заседнал някъде в някой асансьор… Бевърли потрепери. Нещо явно не беше наред. Усещаше го с цялото си същество.

Малко преди полунощ звънецът на входната врата иззвъня. Тя събра кураж и отиде да отвори.

— Вие ли сте… — Лейтенантът от полицията се поколеба и погледна към бележника, който държеше. — … вие ли сте виконтеса Еймзбъри?

— Да.

Той сякаш говореше на някой друг. Не на Бевърли Франклин от Стокбридж, Масачузетс, работещо момиче, дъщеря на учители, майка на малко…

— Какво има?

Очите й отчаяно го питаха, задаваха му хиляда въпроса наведнъж, молеха го да й каже, че Антъни е добре, че е жив и здрав и скоро ще си дойде. Моля ти се, боже, нека да си дойде!

— Може ли да влезем?

Лейтенантът носеше униформа, но неговата спътничка, която се представи като „детектив О’Конър, госпожо“, бе облечена с тъмнозелен шлифер. Късата й черна коса бе мокра и залепнала по главата, а леко гримираното й лице изглеждаше сериозно. Тя проницателно изгледа Бевърли. И двамата й показаха полицейските си значки.

— Влезте — машинално произнесе Бевърли.

Мислите бясно се въртяха в главата й, искаше й се по някакъв начин да заличи онова, което ставаше в момента. Нямаше никакво желание нито да гледа тези хора, нито да чуе какво ще й кажат. Желаеше да се върне предишната нощ, когато лежеше в леглото с Антъни и се чувстваше толкова сигурна в прегръдките му.

— Сама ли сте, госпожо? — попита О’Конър, като обхвана с един поглед всекидневната с нейната луксозна мебелировка, с картините и лампите, които хвърляха мека топла светлина, и полупразната бутилка вино.

— Синът ми е тук…

Бевърли тежко се отпусна на дивана, защото краката не я държаха повече. Дори не ги попита какво искат.

— Опасявам се, че трябва да ви съобщим много лоша новина — бавно изрече лейтенантът. О’Конър му хвърли предупредителен поглед и седна на дивана до Бевърли.

— Сигурно сте се чудили защо съпругът ви не се е прибрал още? — Гласът й прозвуча тихо и окуражително, сякаш утешаваше дете.

Бевърли кимна, ъгълчетата на устните й се отпуснаха. „Моля ви, вървете си — мислено ги умоляваше тя. — Моля ви, вървете си и ме оставете да чакам Антъни…“ Но не им каза нищо.

О’Конър хвана ръката й и я стисна здраво.

— Опасявам се, че съпругът ви е бил ранен тежко. Много тежко.

Държеше се непосредствено, по акцента й си личеше, че е от Бронкс.

Бевърли се осмели да вдигне очи и да погледне полицайката. В този миг разбра, че е загубила младостта си завинаги, че нищо няма вече да бъде същото.

— Колко тежко? — прошепна Бевърли.

— Опасявам се, че е мъртъв. Бил е нападнат на ъгъла на Петдесет и шеста улица и Лексингтън Авеню, но са изминали два часа, преди някой да съобщи за случилото се… При тази буря… По-късно ще знаем повече подробности…

Тя продължаваше да говори, но мозъкът на Бевърли сякаш беше парализиран. Виждаше само как Антъни лежи на тротоара… и никой не спира, за да разбере жив ли е или мъртъв.

Изведнъж Бевърли скочи на крака, изтръгна се от ръцете на О’Конър и събори чашата с червено вино, поставена на масичка отстрани. От гърлото й се изтръгна някакъв странен пронизителен вой. После се втурна към прозореца и го разтвори, сякаш по този начин щеше да бъде по-близо до Антъни, който лежеше мъртъв на улицата. Проливният дъжд намокри лицето и косата й, тя се вкопчи в перваза на прозореца, всяка частица от тялото й се съпротивляваше на новината, която току-що й бяха съобщили.

— Неееее… — изкрещя тя, но вятърът грабна думите от устата й. — Не! Не! О, господи! Господи! Нееее!

Нечии ръце я хванаха изотзад и почти я отнесоха до дивана. Отначало Бевърли се съпротивляваше, но после отмаля и се разрида, завладяна от безнадеждно отчаяние.

Полицаите останаха с нея, докато пристигнаха Хейли и Фей, повикани от детектив О’Конър, която успя да измъкне по някакъв начин телефонния им номер от Бевърли. На Рейчъл и Даниъл също бе съобщено и двамата вече пътуваха в нощта, за да бъдат заедно с дъщеря си. Междувременно Бевърли трябваше да преживее още едно изпитание.

Разчитайки напълно на О’Конър, така както бе разчитала на помощта на акушерката, помогнала й да роди Николас, тя се обърна към нея.

— Вие ще дойдете с мен, нали? — умолително попита Бевърли. Мисълта, че трябва да отиде в градската морга, за да идентифицира трупа на Антъни, бе толкова ужасяваща. Бевърли беше сигурна, че сама няма да издържи.

— Разбира се, госпожо. — О’Конър й се усмихна с майчинска загриженост, макар че изглеждаше толкова едра и яка.

— Трябва ли вече да тръгваме? — попита Бевърли. Очите й бяха подпухнали и замъглени от сълзите.

— По-добре е да свършим бързо с всичко това, госпожо.

— Ние ще останем при Николас — обеща Хейли. Тя също изглеждаше шокирана, а Фей плачеше, без да се срамува.

Помогнаха на Бевърли да облече дебелото си червено зимно палто и тогава й хрумна нелепата мисъл, че Елейн би сметнала този цвят за много неподходящ за случая. „Черно, скъпа моя… черно трябва да носиш… черно“ — сякаш я чуваше да казва Бевърли.

— Ще я върнем обратно колкото може по-скоро — рече О’Конър на Хейли.

Хейли кимна.

— Да, разбира се.

О’Конър хвана Бевърли за ръката.

— Да вървим тогава — каза припряно, сякаш самата тя искаше по-скоро да свърши това мъчение.

 

 

В моргата миришеше на смърт. Покритите с бели плочки стени студено лъщяха. Атмосферата бе задушаваща. Сякаш и живите бяха умрели някъде по пътя насам или поне духом бяха мъртви.

Бевърли бе отведена на едно място, което по-късно щеше да смята за самия ад. Стори й се, че и тя самата умря в тази стая. Вкопчила се в О’Конър, тя току залиташе и краката й се подгъваха.

— Ще трае съвсем малко, госпожо — увери я О’Конър и още по-здраво я хвана за ръката, за да й попречи да падне. — Само ще хвърлите набързо един поглед и — край.

Като дишаше тежко с разтворена уста, Бевърли вървеше напред, съзнавайки, че това е най-ужасният момент в живота й. Ако издържеше сега, щеше да издържи на всичко друго.

Служителят от моргата я заведе до една количка, покрита с чаршаф.

— Нашите съдебни лекари след малко ще дойдат да вземат някои проби, госпожо — каза й той с равен глас и тя си помисли, че близостта със смъртта е направила тези хора съвсем безчувствени. — Трябва да изследваме кръв, секрети, урина… и разбира се, да изстържат каквото има под ноктите му, за да може по-лесно да се установи кой е извършил това.

Бевърли неволно притисна устата си с ръка, стомахът й конвулсивно се свиваше.

— Добре ли сте, госпожо? — разтревожено попита О’Конър.

Ушите й бучаха, пред погледа й танцуваха черни точки… Тя залитна и отново чу гласа на полицайката:

— Поемете си дълбоко дъх… ще се справите… дишайте дълбоко… ето. — Този глас от друга планета се приближи, стана по-ясен, лицето на О’Конър сякаш изплува отнякъде.

— Добре съм — прошепна Бевърли. Дрехите й бяха мокри от пот, цялата трепереше.

Когато дръпнаха чаршафа, лицето на Антъни изглеждаше съвършено. Младо и спокойно, то сякаш се усмихваше, както когато той спеше. В един миг на безумна мъка тя си помисли, че може би има някаква грешка. Той въобще не беше мъртъв. Просто спеше.

— Това вашият съпруг ли е?

Те искаха да го идентифицира, а тя искаше да изкрещи.

— Да — най-накрая прошепна Бевърли. — Как е умрял?

— Има прободни рани. Нанесени са отзад. Точно в областта около сърцето. Смъртта навярно е била мигновена.

Служителят от моргата поглеждаше към бележника си.

— Добре, край. Да вървим. — Това несъмнено беше гласът на О’Конър. Без да каже нито дума повече, Бевърли се остави да я отведат оттук.

Докато пътуваха с колата към дома, О’Конър й обясни какво ще стане по-нататък.

— Щом съдебните лекари си свършат работата, тялото на съпруга ви ще бъде закарано в погребалното бюро. Предполагам, че вие и вашето семейство ще искате да дадете някои специални нареждания за погребението — тихо добави тя.

Нейното участие в трагичните събития от тази нощ бе към края си. Скоро Бевърли и малкото й момченце щяха да бъдат поверени на грижите на близките и приятелите й. О’Конър обърна глава към прозореца, защото искаше да скрие горчивото си изражение от младата вдовица. Това бе четвъртата поредна нощ, през която се налагаше да съобщи на някого, че негов близък е бил убит, прегазен, застрелян, насилен. През последните две години тя бе видяла повече мъка, отколкото си беше представяла, че съществува, и това вече започваше да й се отразява. Ню Йорк се бе превърнал в ад. А още не бе изминал първият месец от новата година. За четири нощи четирима мъртъвци само в нейния район. По дяволите, какво ли щеше да бъде през август, когато жегата събуждаше агресивността у хората и разликата между вонящата бедност и луксозния живот предизвикваше разпри и смърт?

— Пази се — каза тя на Бевърли със спокойно и решително изражение, когато я остави пред вратата на апартамента й.

— Благодаря. — Тази проста дума изразяваше много повече от обичайната учтивост. О’Конър беше нейната опора през последните два часа и въпреки всичко, Бевърли винаги щеше да й бъде благодарна.

В зори пристигнаха Рейчъл и Даниъл, с тях беше и Джени, която шумно подсмърчаше. Бевърли изведнъж се оказа заобиколена от група хора, които я обичаха и искаха да направят всичко за нея, освен онова, от което наистина имаше нужда — да я оставят сама.

— Хейли, ще заведеш ли Николас в парка, след като закуси? — тихо попита тя, прегърна детето и благодари на Бога, че е прекалено малко, за да проумее какво се е случило. — Ще отида да легна за малко — каза Бевърли на майка си, която не откъсваше тревожния си поглед от нея. — Въобще не съм си лягала… — Гласът й секна.

— Разбира се, ти сигурно си изтощена, миличка — отвърна Рейчъл. — Ще направя на баща ти кафе и после ще отида да напазарувам, за да мога да сготвя нещо хубаво за вечеря.

Беше толкова невероятно, че в такъв момент хората продължаваха да се занимават с всекидневните си задължения, сякаш нищо не се бе случило. Кафе за баща й. Вечеря за всички. Чинии за миене. Чистене на стаите. Оправяне на леглата. Щяха да изминат още доста дни, докато я оставеха сама… и все пак оттук нататък тя щеше да бъде сама до края на живота си.

Бевърли тихо затвори вратата на спалнята и се сви на добре оправеното легло, по което този път нямаше следи от изминалата любовна нощ. Хладните и гладки чаршафи я обгърнаха. Затвори очи и потърси блажената забрава на съня, която щеше да притъпи болката, но в ума й непрекъснато се въртяха случките от изминалата нощ, отново и отново. По едно време се унесе за миг, а после се стресна, защото й се стори, че Антъни се връща. Входната врата щракна и се затвори и тя извика:

— Здравей, скъпи…

Тогава ужасът на случилото се я завладя с нова сила, разтърси я цялата, всичко се върна на мястото си и всяка надежда да заспи изчезна. Легнала на една страна, заровила глава във възглавницата, която все още пазеше лекия армат на неговия лосион за след бръснене, тя плачеше от отчаяние. Загубата бе толкова невероятна, толкова огромна, толкова пълна, та имаше чувството, че се е вкопчила в ръба на една огромна черна дупка, на една бездънна пропаст, която всеки миг щеше да я погълне. Надеждата сега бе само празна дума. Щастието — нещо, което принадлежеше на миналото. Колкото до бъдещето… както лежеше в леглото, което двамата бяха делили едва предишната нощ, на нея й се искаше да бе умряла заедно с Антъни. Без него нямаше живот. Бевърли плака безутешно, докато не усети една ръка да докосва рамото й и не чу гласа на майка си:

— Бевс, миличка, искаш ли ние да съобщим на семейството на Антъни какво се е случило? Татко ти да им позвъни ли вместо теб?

Риданията на Бевърли изведнъж секнаха. Хенри. Трябваше да се свърже с Хенри.

— О, божичко! — възкликна тя и посегна към хартиените салфетки, оставени на масичката до леглото. — Колко е часът, мамо?

— Единайсет. Хейли заведе Ники в Сентрал Парк, а аз ще ти направя чашка чай.

Бевърли се опита да се съсредоточи. В Англия сега беше четири следобед. Веднага можеше да се обади на Хенри.

— Мамо, ще ми донесеш ли малко аспирин от аптечката в банята? — помоли тя. — Главата ми се цепи от болка.

Лицето, скулите, всеки зъб, всяка частица от главата я боляха от продължителния плач.

— Добре, миличка. Не искаш ли да ти купя и нещо от аптеката? Струва ми се, че сега трябва да вземеш нещо, което ще ти помогне.

Бевърли тежко се надигна от леглото.

— Някакви успокоителни, нали? Не. Няма да ми помогнат. Подобни средства ме плашат, а и рано или късно ще ми се наложи да свикна със случилото се.

След като бе изплакала всичките си сълзи, тя се чувстваше по-добре. Трябваше да свърши някои неща, а и Антъни очакваше от нея да… Антъни би очаквал от нея да свърши тези неща. Но докато отиваше към телефона, някакъв неистов глас сякаш крещеше в главата й: „Как ще ги свърша без него? Как изобщо ще живея без него?“.

Разтвори бележника на Антъни и намери телефонния номер на замъка Бъкландс. Докато го набираше, се молеше Хенри да си е у дома.

— Ало? — веднага отговори той, сякаш бе стоял до телефона. Гласът му звучеше отсечено.

— Обажда се Бевърли — хрипливо изрече тя.

За миг настъпи тишина, а после той каза с удивление:

— Скъпа моя Бевърли… Извинявай, очаквах друг човек да ми се обади. Всички сме разстроени в момента, защото Леонора отново пометна, за нещастие, и аз очаквах майка й да ми се обади.

Двама членове на семейство Еймзбъри бяха починали през този ден. Бевърли си помисли за това и очите й се напълниха със сълзи заради мъката на Хенри.

— Съжалявам… — промълви тя.

— А ти как си, мила? Радвам се да те чуя.

— Хенри… — Не знаеше как да му го каже. Не можеше да намери подходящи думи. — Хенри… — повтори тя и гласът й секна.

— Какво има, момичето ми? — Английският му акцент бе много по-силно подчертан от този на Антъни.

Бевърли си спомни какво й беше казал лейтенантът от полицията при пристигането си.

— Опасявам се, че трябва да ти съобщя една много лоша новина, Хенри.

После му каза всичко. Като трепереше и едва си поемаше дъх, тя му разказа точно какво се е случило.

— Боже господи! — Чуваше се, че и той плаче. — О, Бевърли, толкова ми е мъчно… толкова… О, боже, това е ужасно.

— Можеш ли да дойдеш? — попита тя. Сега, след като Хенри знаеше и бе готов да й съчувства и помага, тя усети, че е по-силна. — Освен ако… ако не искаш да бъде погребан в Бъкландс?

Трябваше да зададе този въпрос, макар че с всички сили се молеше отговорът да бъде отрицателен. Англия беше толкова далеч, на хиляди километри. А тя искаше да е близо до Антъни. Майка й вече бе споменала, че ще е добре да го погребат в Стокбридж, някъде близо до гробовете на баба й и дядо й.

Но Антъни принадлежеше към едно знатно английско семейство. Близките му нямаше ли да пожелаят да го погребат в семейната гробница, където лежаха седем поколения Къмбърландови, както й бе казал веднъж Антъни? И ако бе така, това беше традиция и не й оставаше нищо друго, освен да се примири.

— Мила моя Бевърли, всичко зависи от теб — каза Хенри, сякаш добре разбираше какво изпитва тя в този момент. — Ти трябва да решиш кое е най-доброто и какво би искал Антъни.

— Бих искала да бъде в Стокбридж, за да съм близо до него.

Не можеше да продължи, но Хенри я разбра.

— Аз съм съгласен — кротко рече той. — Виж какво, утре ще пристигна със самолет. Ще се справиш ли дотогава? Ти не си съвсем сама, нали?

Накратко му обясни, че близките й са при нея.

— И има едно нещо, за което трябва да си много благодарна — добави Хенри. — Това е Николас. Прекрасен син, част от Антъни, която ще бъде винаги с теб.

— Знам.

След разговора Бевърли изпи чая и аспирина, донесени от майка й, и отиде да вземе един душ. Николас скоро щеше да се върне от парка и въпреки огромната загуба, тя не трябваше да забравя, че отсега нататък ще му бъде и майка, и баща. Нямаше кой да й помага да решава всекидневните проблеми. Никой нямаше да се грижи вече за нея и за Ники. Двамата бяха сами и точно сега дори не можеше да се опита да си представи как ще се справя занапред.