Уна-Мери Паркър
Само най-доброто (7)

Седма глава

— Какво става с Мери? — попита Бевърли. Тя обядваше набързо заедно с Фей, Нина и Лизет. Знаеше, че момичетата са в течение на нещата. — Ще се върне ли на работа в „Хайлайт“?

За първи път се срещаха след сватбата й и имаха да говорят за много неща.

— Не. Тя съвсем наскоро излезе от психиатричната клиника и сега е при родителите си в Детройт. В последното си писмо пише, че ще започва работа в една местна адвокатска кантора — отговори Фей.

Фей винаги беше най-близка приятелка на Мери и именно тя бе повикала лекар, за да й помогне на сватбата на Бевърли.

Лизет тъжно поклати глава.

— Не е ли ужасно? Някои хора сами съсипват живота си.

— И не искала да излиза с никого — обади се Нина. — Сама си признава, че майка й щяла да се побърка, като я гледала как стои непрекъснато вкъщи.

— И какво ли е било това безумно увлечение по Антъни? — попита Лизет. — Направо е ужасно, нали? — Тя се обърна към Бевърли. — А той какво ти каза за нейното избухване в църквата?

— Той се натъжи и я съжаляваше и се смути, разбира се, защото някой можеше да си помисли, че я е изоставил. Ако ние с Антъни не бяхме толкова близки, нейното държане можеше да развали всичко между нас — призна тя.

— Мислиш ли, че тя някога ще се върне в Ню Йорк? — Фей попита Нина.

— Кой знае? Ти сигурно се надяваш да не се върне, нали, Бевърли? — намеси се Лизет.

— За нейно собствено добро се надявам, че няма да се върне. Навярно е ужасно да си обсебен по този начин от някого, който не отвръща на чувствата ти.

Момичетата едновременно кимнаха. Никоя от тях не можеше да проумее подобно държане. Продължиха да се хранят, потънали в мрачно мълчание.

— Да се надяваме, че много скоро тя ще се запознае с някой приятен мъж — каза Фей.

Очите на Лизет блеснаха.

— Всички не можем да имаме късмета на Бевърли. Между другото как е Негово височество?

Бевърли се разсмя.

— Ако имаш предвид Антъни, много е добре! Нали разбирате, никак не мога да свикна с тази титла. Тя представлява такъв анахронизъм в днешно време! Онзи ден в един магазин някой ме нарече „Ваше Височество“, а аз се огледах, за да разбера към кого се обръщат така.

— Защо си виконтеса и лейди Еймзбъри? — попита Фей. — Как е възможно да си и двете неща едновременно?

Бевърли тихо въздъхна. Напоследък губеше толкова време, за да обяснява наляво и надясно системата на английските аристократични титли, че направо щеше да се побърка. Съвсем накратко тя повтори онова, което бе казала и на Джени.

— Откровено казано — добави тя, — да се разбере как функционира цялата тази система на аристократичните титли никак не е лесно. Тъй като Антъни не държи на титлата си, аз също не се интересувам много от нея. — Изведнъж тя се разсмя. — Но трябва да чуете какви ги приказва Елейн! Кара всички в службата да ме наричат „лейди Еймзбъри“. Толкова ми е неудобно. Все им повтарям: „За бога, наричайте ме Бевърли“, но щом някой го направи, тя веднага го поправя, стига да е наблизо.

— Защо ли хората толкова много се впечатляват от титлите? — обади се Лизет. — Всичките ми познати отдават голямо внимание на титлите и връзките с кралски особи. За тях те са по-важни дори от парите.

Бевърли сви рамене.

— Сигурно това има нещо общо с историята и с човешката фантазия. Като деца четем толкова много за Принцесата от двореца и за Рицаря с лъскавите доспехи! В приказките винаги е пълно с крале и кралици, с лордове и знатни дами, нали така? Моята любима приказка беше „Спящата красавица“. Бях я чела много пъти, преди още да навърша шест години.

— Твоят собствен живот доста заприлича на приказка, нали така? — сериозно отбеляза Лизет.

Бевърли се усмихна.

— Трябва да призная, че си права. Не че ние с Антъни някога ще живеем в дворец, но наистина се надяваме да погостуваме на брат му в Англия, тъй че ще поживеем в един стар замък. Но никога няма да бъдем богати. Нито ще живеем нашироко. И съм сигурна, че винаги ще ми се налага да работя. Не че имам нещо против.

— Като спомена за работа, кажи ни как е при Елейн — полюбопитства Фей.

Около подготовката на празненството по случай годишнината на „Чичи“ момичетата бяха намразили Елейн, но ужасно им се искаше да разберат какво е да работиш при нея.

— Не е лошо — отговори Бевърли. — Честно казано, сега, след като мина сватбата и снимките се оказаха добри, тя ме е оставила на мира и аз си гледам работата.

— Когато видях списанието, пълно със снимки от твоята сватба… направо щях да умра! — възкликна Лизет. — Биваше си я, нали? Ти доволна ли беше?

— Да — отвърна Бевърли, но в гласа й прозвучаха колебливи нотки. — Наистина си мисля, че Елейн показа пълна липса на възпитание, толкова много се стараеше да излезе на всички снимки. Майка ми страшно се разсърди. Елейн се държеше така, все едно че тя ми е майка, нали?

— Според мен, щом Елейн е платила за всичко, тя е смятала, че може да си позволи всичко.

— „Чичи“ плати, а не Елейн — поправи я Фей.

— Въпреки това за нас с Антъни този ден беше прекрасен — миролюбиво каза Бевърли. — А меденият ни месец беше още по-хубав.

Момичетата се закискаха.

— Късметлийка — рече Лизет.

— Така ми се иска да се запозная с някой като Антъни — призна си Нина.

— И аз бих могла да кажа същото — прочувствено изрече Фей.

Бевърли се усмихна, знаеше, че първата й среща с Антъни бе най-хубавото нещо, което можеше да й се случи. Внезапно погледна часовника на ръката си.

— Ей, май трябва да се връщам на работа — възкликна тя. — Трябва да се обадя на цял куп светски личности и да ги питам кой е любимият им моделиер.

— О, горкичката! — весело й се присмя Лизет.

— Какъв тежък живот! — възкликна Фей.

— Направо се чудя как си още жива — изказа съжаленията си Нина.

— Добре де, добре — засмя се Бевърли. — Знам, че не ме третират като черна робиня, но работата е свързана с голямо напрежение.

— Например?

— Тези светски личности нямат никакви други грижи, освен как през цялото време да изглеждат добре, и понякога е ужасно трудно да се разправяш с тях.

— О, несъмнено! Обаждаш им се по телефона и казваш: Извинете, аз съм лейди Еймзбъри от „Чичи“ — и дявол да ги вземе, те се размекват като восък в ръцете ти — пошегува се Фей и в гласа й прозвуча завист. — Хващам се на бас, че никой от тях не ти е създавал особени затруднения.

— Те сигурно ще се изтрепят, за да влязат в твоята рубрика — рече Нина. — На това напрежение ли му викаш?

Момичетата се шегуваха и Бевърли го знаеше, но зад всичко това се долавяха язвителни нотки и известна завист, че е постигнала толкова много.

Тя се засмя, за да не проличи колко е засегната.

— Рано или късно така ще им объркам имената, че ще ме изхвърлят от работа — опита да се пошегува Бевърли и веднага се ядоса, задето се смущаваше от собствения си успех. Трябваше ли да се извинява на приятелките си, защото се бе омъжила блестящо, бе получила великолепна работа и бе неизказано щастлива? Това можеше да се случи на всяка от тях. Беше чист късмет, че се бе случило точно на нея.

Докато вървеше обратно към редакцията на „Чичи“, тя се питаше дали положението на Антъни не го отдалечаваше от хората. Някога си беше мислила, че ако знаеше за титлата му при първата им среща, щеше да изпитва смущение и страхопочитание. Дали сега околните не се чувстваха по същия начин в нейно присъствие? Може би щеше да е така, ако отидеше в Англия, където класите, изглежда, бяха най-важното нещо. Но, разбира се, това не можеше да се случи тук, в Щатите. Потънала в мисли, тя влезе в сградата, където редакцията на „Чичи“ заемаше двайсет и петия, двайсет и шестия и двайсет и седмия етаж. Елейн й беше дала малък кабинет на най-горния етаж, който се намираше много близо до нейния. Тук Бевърли можеше да взема и интервюта. Но най-често тя посещаваше домовете и салоните на своите обекти. Важното бе да „изследва“ дрехите на жените, за които пишеше, да изучава цветовете, моделите и материалите, които предпочитаха. Можеше да научи много повече за една жена, ако разгледаше гардероба й, и много повече за един моделиер, ако отидеше на работното му място, вместо да разговаря с него.

Очакваха я две съобщения. Антъни щеше да се прибере късно. Другото бе от Мери — молеше я да й се обади.

 

 

Изпълнена с лоши предчувствия, Бевърли набра номера й в Детройт. Можеше ли да пренебрегне молбата й? Фей бе казала, че Мери е изписана от болницата и това сигурно означаваше, че е по-добре.

Обади се непознат мъжки глас и Бевърли поиска да говори с Мери.

— Тя не е тук. Кой я търси? — рязко попита човекът.

— Името ми е Бевърли Еймзбъри. Току-що получих съобщение от Мери, моли ме да й се обадя. Бихте ли ми казали кога ще се прибере?

— Казах ви, че я няма. — В гласа му звучеше нетърпение, той бе толкова дрезгав, че навяваше мисълта за жестоко съсипани гласни струни с помощта на алкохол и цигари.

— Искате да кажете, че е излязла?

— Вече ви казах каквото исках. Няма я. Върна се в Ню Йорк и аз би трябвало да го знам добре, защото съм й баща.

Чу се изщракване и Бевърли остана да се взира в замлъкналата слушалка в ръката й. Той бе затворил телефона. Значи Мери се беше върнала? Тогава защо й беше оставила номера си в Детройт? Студени тръпки плъзнаха по гърба на Бевърли. С трепереща ръка набра номера на Фей и й каза какво се е случило.

— Много е странно — съгласи се тя. — Виж какво, ще се опитам да се обадя на майка й. Може би тя ще ми обясни какво става. И преди съм говорила с нея, беше доста любезна. Баща й е кучи син! Излъгал те е, защото не е искал да говориш с нея.

— Защо?

— Ами защото не знаем какво му е казала Мери. Той може да смята, че ти наистина си й отнела Антъни. Нали знаеш как стават тези работи в едно семейство?

— В някои семейства може би — поправи я Бевърли. — После ще ми се обадиш ли да ми кажеш какво става, Фей? Направо се ужасявам при мисълта, че Мери се разхожда из Ню Йорк като заблуден куршум.

— Знам, малката. Ще ти звънна — обеща Фей.

Бевърли реши засега да не казва нищо на Антъни, поне докато не разбереше какво всъщност става. Колкото и да го убеждаваха близките, че не е виновен за налудничавата мания на Мери, той се чувстваше зле. Фей се обади след пет минути.

— Новината не е чак толкова страхотна — обяви тя.

— Какво е станало?

Бевърли усети как мускулите на гърдите й изведнъж се свиха и нещо започна да я задушава, докато съвсем ясно си представяше как Мери я преследва и не я оставя на мира.

— Баща й е казал истината. Напуснала е дома си — накратко й съобщи Фей.

— И се е върнала в Ню Йорк? — с отслабнал глас попита Бевърли.

— Никой не знае. Говорих с майка й. Тя страшно се притеснява за нея и не знае къде е. И двете не можем да проумеем защо Мери ти е оставила домашния си телефонен номер.

— А кога е напуснала Детройт?

— Снощи.

— Снощи? — повтори Бевърли. — О, господи, какво ли е намислила?

— Имам ужасното чувство, че скоро ще научиш — сухо каза Фей.

— Може би трябва да я потърся в стария й апартамент. Знаеш ли дали го е запазила?

— Не, когато излезе от болницата, тя се отказа от него. Всъщност аз й помогнах да прибере багажа си. Отнесе всичките си вещи обратно в Детройт.

Поговориха още малко и Бевърли реши, че не може да направи нищо друго, освен да чака. И да се надява, че Мери няма да я потърси отново.

Тази вечер, докато приготвяха заедно вечерята, тя каза на Антъни какво се е случило.

— Просто не мога да не се страхувам — призна си тя, докато правеше салатата. — От сватбата насам непрекъснато имам чувството, че тя е способна да направи всичко, за да ме премахне от пътя си.

В този момент Антъни изрязваше тлъстината на пържолите и вдигна очи към нея. Изглеждаше удивен.

— Ти не говориш сериозно!

— Работата е съвсем сериозна, скъпи. Непрекъснато имам ужасното чувство… нещо като предчувствие…

Изведнъж от очите й бликнаха сълзи.

— Миличка! — Антъни избърса ръцете си и я взе в прегръдките си. — Ти не беше такава!

Бевърли зарови лице на гърдите му.

— Толкова се страхувам, че нещо лошо ще се случи с нас… с нашия брак… Толкова много те обичам и направо изпитвам ужас при мисълта, че всичко ще свърши — хълцаше тя.

— Ама защо? — с ужас попита той. Никога не беше я виждал толкова разстроена. Заведе я във всекидневната, накара я да седне на дивана, настани се до нея и я прегърна. — Кога започна всичко това?

— Не знам точно… понякога, струва ми се… когато нещо ми напомни за нея…

Подаде й носната си кърпичка и тя издуха носа си.

— Виж какво, миличка, Мери е болна и всички го знаят. Тя нищо не може да ни направи — увери я Антъни.

— Такива болни понякога са опасни.

— Някои да, но Мери е направо жалка.

Той погледна мокрото й от сълзи лице и треперещата й долна устна и едва сега разбра колко много всъщност е изплашена. Избухването на Мери на сватбата им я беше разстроило много повече, отколкото бе предполагал.

— Според мен тя е смахната, наистина е смахната — с пресеклив глас рече Бевърли. — На теб няма да навреди, защото смята, че те обича, но предполагам, че ще се опита да ми причини зло, стига да има възможност.

— Не, разбира се, че няма такава опасност. — Той нежно се усмихна. Това бе абсурдно. Сега Бевърли губеше чувство за реалност. — Виж какво, миличка, забрави за нея и ако ти остави други съобщения по телефона, просто не й обръщай внимание.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи. Защо, по дяволите, съм й притрябвала сега? Прекалено късно е да ни попречи да се оженим. Прекалено късно е да се надява, че ще може да те отнеме от мен… прекалено късно е. — Бевърли поклати глава. — Божичко, искам просто да ни остави на мира — с жар изрече тя.

— И аз — съгласи се Антъни. — Може би и това ще стане, и то скоро. Когато тя разбере, че всичко е безсмислено. Тогава ще забравим тази история. — Говореше уверено, но сам не бе сигурен, че Мери няма да продължи да ги преследва.

— Не трябва ли да предупредиш Памела? Не е ли по-добре да й кажеш, че Мери е в Ню Йорк? — предложи тя.

— Вече си помислих за това. — Лицето му стана отново сериозно. — Но аз наистина не искам да се меся в това. Памела и Джон дойдоха на сватбата ни и оттогава не съм ги виждал и не ми се иска да ги виждам. Смятам, че засега Памела ни е причинила достатъчно неприятности.

Бевърли кимна утвърдително.

— Прав си.

— Ами какво стана с френската салата, която правеше? — попита той с усмивка и я накара да се изправи. — Не знам ти как си, но аз умирам от глад.

— О, скъпи, съжалявам.

Тя побърза да се върне в кухнята. Антъни я последва и докато слагаше оцет, лимонов сок и горчица на салатата, той току я поглеждаше.

— Казвал ли съм ти нещо, Бевс?

Сега усмивката му беше дяволита.

— Какво? — Тя го погледна нетърпеливо.

— Много те обичам. И се сещам за един много приятен начин да прекараме вечерта, след като хапнем.

— О, моля ви, милорд, какъв е този начин? — невинно попита тя, макар че очите й блестяха.

Той я сграбчи в прегръдките си и силно я притисна.

— Ако не млъкнеш, ще те замъкна насила в „Спалнята на Милейди“, преди да си успяла да направиш тази проклета салата.

Засмени, двамата се прегърнаха още по-здраво и той леко я целуна по устните.

В този миг телефонът иззвъня пронизително и те се стреснаха.

— Аз ще се обадя — мрачно каза Антъни и побърза да грабне слушалката. — Ало?

Затаила дъх, Бевърли го наблюдаваше. След трийсет секунди той остави слушалката и я погледна.

— Това несъмнено беше Мери. — Той си пое дълбоко дъх. — Каза ми само: „Върнах се в Ню Йорк. Знаеш къде да ме намериш. Ще те чакам“.

— Значи тя е разбрала, че говори с теб? — натъртено попита Бевърли.

Той кимна утвърдително.

— Сигурен съм, че е така.

— Как звучеше гласът й?

Антъни извърна поглед, изглеждаше смутен.

— Някак си… ами звучеше някак си прелъстително — каза най-накрая. — Напомня ми за онези думи на Мей Уест: „Ела да ме видиш някой път“. Звучеше доста многозначително.

— Ето че наистина всичко започна отново. — Бевърли с резки движения разбърка салатата. — Нека аз да вдигна слушалката следващия път.

— Може би няма да има следващ път — с надежда изрече той.

— Не бъди толкова сигурен — рязко каза тя.

 

 

На следващата сутрин, преди да тръгне за работа, Бевърли позвъни в нюйоркската телефонна централа.

— Бих искала да променя телефонния си номер — каза тя. — Предпочитам новият ми номер да не фигурира в указателя.

Щом пристигна в редакцията, веднага огледа бюрото си, за да разбере дали някой не й е оставил съобщение — имаше само едно — от фотограф, който се интересуваше колко броя от неговите снимки ще й трябват за следващото издание.

В единайсет часа Елейн й изпрати съобщение да отиде веднага при нея. Като провери състоянието на червилото си и оправи полата си, Бевърли забърза по красивия тих коридор.

Елейн седеше зад бюрото си, а пред нея имаше купчини снимки.

— Влез и седни, Бевърли — учтиво каза тя. — Имам една идея за специална статия и бих искала ти да я напишеш на чернова и да направиш някои проучвания.

Черната й коса се къдреше красиво точно около издадената й долна челюст, а кремавата й фланелена пола и копринената блуза бяха безукорни. Бевърли седна на бялото кожено кресло срещу нея и я погледна с очакване.

— Кралицата на Англия идва на официално посещение у нас — обясни Елейн. — Бих искала да направиш подробен анализ на гардероба й. Кой изработва дрехите й, шапките й, обувките й. Какви цветове предпочита и кои модни стилове. Ще направим и една обзорна статия за миналото й и бих искала да откриеш всички възможни нейни снимки и да избереш най-добрите, които показват какъв е бил гардеробът й през последните четирийсет години.

— Това ще бъде много интересно — с възторг каза Бевърли. — Можем да проучим как се е променил стилът й на обличане през изминалите години и да коментираме развитието на вкуса й.

— Точно така. Тя носи само дрехи на английски моделиери, тъй че трябва да се добереш до тях. Да се надяваме, че ще се окажат общителни.

Бевърли изглеждаше шокирана.

— Тя не си ли купува дрехи от Париж? От Рим?

— Дори от нас не купува, мила — със саркастичен тон изрече Елейн. — Ако кажем, че е консервативна, това ще е намекът на века. Все пак тя е кралицата на Англия и бих искала ние да запознаем хората с нашите конкуренти. Това е списък на нейните любими моделиери в Лондон. Тук са Харди Еймис и Хартнел… и Рейн, който изработва обувките й… Навярно ще ти позволят да използваш някои от оригиналните им скици, а до тях ще можем да представим и снимки на самите им творения.

— Великолепна идея. — Бевърли бе развълнувана от възложената й задача. Това бе нещо, с което си струваше да се заеме. — С колко време разполагаме? — попита тя.

— Кралицата ще пристигне през октомври, значи имаш осем седмици, за да събереш информация и да напишеш статията. Ще оставим място и за нейни снимки от последното й посещение. Искам да сме готови за коледното издание. — Елейн събра снимките на британското кралско семейство, които бяха на масата й, и й ги подаде. — Ще ме осведомяваш как върви работата. Казах ли ти, че вече имаме много хубава емблема, която ще бъде поставена заедно с името ти над заглавието на рубриката?

Бевърли изглеждаше заинтригувана. Тя бе очаквала заглавието да е просто „Модната страница на лейди Еймзбъри“, както двете се бяха разбрали по-рано.

— Какво представлява? — с любопитство попита тя.

Без дори да й мигне окото, Елейн каза:

— Погледнах какво пише за семейството на Антъни в „Дебрет“^[1], ще използваме фамилния герб в светлосиньо като фон за твоята статия, която ще излиза всеки месец. Ще има и снимки и материалът ти ще бъде до хиляда думи. Най-отгоре ще има корона на виконт и с много едър курсив, който се нарича „дворцов шрифт“, ще пише: „Гледната точка на виконтеса Еймзбъри“. Не е ли великолепно?

Тя чистосърдечно се усмихна и алените й устни на фона на бялата кожа на лицето заприличаха на рубини върху бял сатен.

Веждите на Бевърли подскочиха нагоре, стана й неприятно. Само Елейн умееше така да разкрасява всичко, че да изглежда дори вулгарно. Но тя също така добре знаеше, че хората обикновено са очаровани от титлите. Бевърли просто се надяваше, че на Антъни и на неговото семейство няма да им стане много неприятно.

— Освен това искам ти и Антъни да присъствате на всички тези приеми — продължи Елейн и й подаде няколко официални покани с позлатени ръбове. — Предполагам, че той има собствен смокинг, но ти ще се нуждаеш от няколко официални рокли. Купи си ги от „Бергдорф“, нека да изпратят сметката на „Чичи“. — Тя отново се усмихна и Бевърли си спомни как Хенри я бе нарекъл Бяла вещица. — Ако се появяваш в обществото като титулувана дама, представителка на „Чичи“, трябва да изглеждаш, както се полага за случая — добави тя. — Само не си купувай бели или кремави дрехи, мила. Това са моите цветове.

После Елейн стана и с това даде знак, че срещата е приключила.

Стискайки получените материали, Бевърли се върна обратно в кабинета си, като се питаше как ли щеше да се отнесе Антъни към задължението да посещава приеми заедно с представителката на „Чичи“. После прегледа поканите и установи, че ще трябва да присъства на лятна танцова вечер в Метрополитънския музей на изкуствата, на благотворителен бал в „Уолдорф Астория“, на галавечеря в хотел „Гранд Хаят“, на прием у бивш ректор на Харвардския университет, на Бал на годината в хотел „Пиер“. И това беше само за следващата седмица!

Настани се зад бюрото си и с увлечение започна да разглежда снимките на британското кралско семейство. Телефонът й тихо иззвъня.

— Редакцията на „Чичи“ — машинално произнесе тя в слушалката.

От другата страна мълчаха, но тази тишина бе някак заредена с напрежение и тя веднага се досети кой я безпокои.

— Ало? — Постара се гласът й да прозвучи спокойно. След миг се чу изщракване. Линията се прекъсна. Бевърли остави слушалката, питайки се кога ли Мери ще й позвъни отново.

 

 

Бевърли се събуди с такова силно главоболие, че не можеше да повдигне главата си от възглавницата. Болеше я цялото тяло и й се повдигаше.

— Имаш мигрена — каза Антъни. — Не мърдай от леглото, а аз ще изтичам до аптеката да ти взема нещо.

— Но аз никога не съм имала мигрена — прошепна Бевърли. Дори звукът на собствения й глас я дразнеше, а светлината, която нахлуваше през прозорците на спалнята им, направо я заслепяваше. — Ще дръпнеш ли завесите, мили? — умолително изрече тя.

— Това несъмнено е мигрена — уверено каза той. — Остра болка, непоносимост към светлина и шум, гадене.

Тя кимна, а после направи болезнена гримаса.

— Искам да умра. Трябва да се обадиш в службата ми и да кажеш, че днес няма да мога да отида.

— Горкичката. — Той нежно я погали по косата. — Ще се върна много бързо. Затвори очи и не мърдай.

— Не мога, дори и да искам.

„Проклетата Мери“ — тъжно си помисли тя. Мери бе виновна. През последните шест седмици някой непрекъснато звънеше на Бевърли и мълчеше, а напрежението не можеше да не й се отрази. Мери звънеше и на Антъни, но го търсеше лично и оставяше съобщение кой го е търсил. Антъни отказваше да разговаря с нея, бе наредил на секретарката си да казва, че го няма.

Само веднъж Мери успя да се добере до него, защото позвъни късно вечерта, когато той все още работеше на бюрото си. Секретарката му си беше отишла и без да се замисли, Антъни вдигна слушалката.

— Антъни, защо не искаш да говориш с мен? — Гласът на Мери звучеше жално и умолително. — Не може ли поне да се срещнем и да поговорим?

Антъни веднага се окопити. Мисълта, че говори с една маниачка, го накара да бъде много внимателен.

— Ти знаеш, че това е невъзможно, Мери — отвърна той.

— Но защо? Трябва да те видя, Антъни. Аз те обичам и искам да бъда с теб. Прекалено много ли искам?

— Мери — нежно се опита да я убеди той, — ти знаеш, че между нас не е имало нищо и че сега съм женен. Ако се срещаме, това няма да е честно нито към теб, нито към Бевърли.

Тя продължаваше да го моли и увещава, докато накрая той заяви, че трябва да тръгва. Каза й „дочуване“ и остави слушалката. После я свали от вилката, преди да излезе.

Известно време Антъни остана зад бюрото си, питайки се какво, по дяволите, би трябвало да направи. Това непрекъснато преследване го безпокоеше и изнервяше, понякога дори го плашеше. Мери бе съобщила на секретарката му, че „преследва Бевърли“, че рано или късно ще я „пипне“ и Антъни трябвало да бъде принуден да проумее това. Той дори бе възнамерявал да издейства съдебно разпореждане, с което да й бъде забранено да се свързва с него и с Бевърли, но проблемът бе в това, че никой не знаеше къде живее Мери. Не живееше при семейството си в Детройт и от седмици не беше се обаждала на родителите си, нямаше я и в нюйоркския й апартамент. Фей се бе опитала да се свърже с нея чрез общи приятели, но не беше успяла. Дори Памела и Джон Хануърт не знаеха къде е Мери. Както изглеждаше, тя се криеше някъде и бе твърдо решена да превърне живота на Бевърли и Антъни в ад.

— Тя има някакви спестявания — каза им Фей. — Засега сигурно не се нуждае от пари.

Като се стараеше напълно да забрави за Мери, макар че това все по-трудно му се удаваше, Антъни забърза към аптеката на Лексингтън Авеню. На един аптекар с бяла манта той обясни симптомите на Бевърли.

— Значи казвате, че обикновено жена ви не страда от мигрена?

— Струва ми се, че никога не се е оплаквала от подобно нещо. Твърди, че болката е непоносима.

— Хммм. — Аптекарят почука с молив по зъбите си и дълбоко се замисли. — Не бих искал да й препоръчам нещо, което ще й навреди, при положение че не страда от мигрена.

Антъни се притесни.

— Какво друго може да е? Искате да кажете, че просто има силно главоболие?

— Не непременно. Силното главоболие може да означава много неща. От мигрена не би трябвало да я боли и цялото тяло. Знаете ли дали я боли и гърбът?

Изглеждаше много любезен, но държането му изнерви Антъни.

— Тя преживя голямо напрежение през последния месец — притеснено обясни той. — Голямо напрежение… Това може да причини мигрена, нали така?

— Възможно е. — Човекът явно не желаеше да се ангажира. — Ще ви дам нещо за нея. Не бива да е прекалено силно, защото може да причини повече вреда, отколкото полза.

Той влезе във вътрешното помещение и Антъни остана да се взира с невиждащи очи в огромната реклама на паста за зъби. Кои ли други болести започваха с болки по цялото тяло и с ужасно главоболие? Грип? Полиомиелит? Менингит? Мозъчен тумор? Когато аптекарят се върна, Антъни вече бе готов да изпадне в паника.

— Да я заведа ли на лекар? — попита той с треперлив глас.

— На ваше място бих поизчакал. Ако утре е по-зле, тогава ще имате нужда от лекар. Във всеки случай гледайте да получава повече течности. Има ли треска?

Антъни се стресна. Въобще не се беше сетил за това!

— Не знам. Как да разбера? Да купя ли термометър?

— Не. На този етап не бива да се притеснявате и за това.

Той плати за лекарството и побърза да се върне в апартамента.

Когато влезе, Бевърли повръщаше в банята. Антъни изтръпна от страх.

— Искаш ли нещо, миличка? — разтревожено попита той.

Лицето й бе придобило зеленикав оттенък и тя стискаше главата си с две ръце. Когато се изправи, силно се олюля и едва не се блъсна във вратата на банята. Антъни я прегърна и почти я занесе в спалнята.

— След малко ще се оправя — немощно изрече тя. — Може ли да ми дадеш малко вода?

Подпря главата й с възглавници, защото тя твърдеше, че болката е по-силна, когато лежи на ниско, и й донесе чаша вода с лед. После седна до нея и й държеше ръката, докато тя изпи едно от хапчетата, които й беше купил.

— Ти не трябва ли да отиваш на работа? — след малко прошепна Бевърли. Чувстваше се виновна, задето го задържа при себе си, но й беше толкова зле, че се страхуваше да остане сама.

— Днес ще остана тук — нежно каза той. — Ще бъда с теб и може би ще те заведа на лекар, за да разберем какво ти е.

На лицето й се появи подобие на предишната усмивка.

— Това е хубаво… че ще останеш вкъщи, но съм сигурна, че нямам нужда от лекар. Хапчетата ще ми подействат и ще се оправя.

— Все пак, ако утре не си добре, бих искал да те прегледа лекар — твърдо рече Антъни.

Тя лежеше със затворени очи, ъгълчетата на устните й бяха увиснали и той я погали по бузата. Кожата й беше топла, но му се стори, че няма треска.

— Опитай да поспиш малко, а аз ще отида да се обадя по телефона — прошепна той.

После позвъни в близкия колониален магазин и направи голяма поръчка за хранителни продукти, обади се и в местния цветарски магазин и помоли да изпратят две дузини бледорозови рози. Малко по-късно на пръсти се върна в спалнята. Бевърли все още изглеждаше зле, но му се усмихна едва-едва, когато седна на ръба на леглото.

— Добре ли си, скъпи? — попита го тя. — Трябва да хапнеш нещо… — Гласът й изтъня и секна, тъй като от усилието да говори главата й сякаш щеше да се пръсне от болка.

Антъни взе ръката й и я стисна.

— Всичко е наред — прошепна той. — А ти как се чувстваш?

— Струва ми се, че ще оцелея — отвърна Бевърли и направи кисела физиономия. Кестенявата й коса бе полепнала по слепоочията, под очите й имаше сини кръгове. — Все пак благодаря на бога за едно нещо.

— Какво е то?

— Нашият телефонен номер не е в указателя — отговори тя.

Той я погледна замислено, като се питаше какво би могъл да направи, за да я накара да се поуспокои.

— А защо да не заминем за няколко дни? — най-накрая предложи Антъни. — Почивката ще ни се отрази добре.

— Мислиш ли, че можем да си го позволим? — попита тя и малко се развесели. — Да отидем на някое тихо място. Само двамата.

— Аз ще уредя това — обеща той и нежно я прегърна.

Бевърли опря измъчената си глава на рамото му и затвори очи. Той я притисна към себе си, направо нямаше сили да я гледа така — цялата й жизненост се бе стопила, изчезнала бе и обичайната й веселост. Още по-неприятно му беше да си мисли, че за всичко това може да е виновна Мери.

На следващата сутрин Бевърли не изглеждаше по-добре. Тя се събуди в шест часа, защото силното главоболие я накара да потърси хапчетата, които Антъни бе купил предишния ден. Отново й се повдигаше и той вече сериозно се притесни.

— Ще те заведа на лекар. Повече не може така.

— Ще се оправя — храбро каза тя. — Сигурна съм, че ще ми мине. Вчера бях по-добре. Вечерта почти се оправих, нали?

— Въпреки това смятам, че трябва да те прегледат. Ако бяхме в Англия, нямаше да има нужда да се обличаш и да излизаш. Нашите домашни лекари посещават пациентите си по домовете. — В гласа му прозвуча раздразнение.

Бевърли удивено вдигна очи.

— Значи идват в дома ти?

— Разбира се. Отиваш в кабинета на лекаря само ако си сравнително добре или за профилактичен преглед. Иначе той по всяко време на денонощието може да дойде в дома ти, ако си прекалено зле и не можеш да излезеш.

— Какъв разкош — с въздишка каза тя и много бавно стана от леглото, защото при всяко по-рязко движение имаше усещането, че някакви чукове отвътре разбиват главата й.

След като позвъниха по телефона и си уредиха час за преглед, двамата взеха такси. Медицинската сестра им каза, че доктор Роналд Дрейкот ще прегледа Бевърли след няколко минути. Той бе лекувал Антъни предишната година, когато си беше навехнал глезена при една игра на скуош. Беше млад, проспериращ лекар с чувство за хумор.

Най-накрая сестрата произнесе името на Бевърли:

— Лейди Еймзбъри, доктор Дрейкот веднага ще ви прегледа.

— Благодаря.

Отново й се повдигаше, когато влезе бавно и колебливо в лекарския кабинет, а Антъни остана да чака в приемната.

Изминаха пет минути. После десет. След петнайсет минути Антъни отново бе обзет от паника. Сигурно Бевърли беше много зле, щом на доктора му трябваше толкова много време, за да я прегледа. Какво ли правеше той, за бога? Антъни се опита да съсредоточи вниманието си върху един екземпляр на „Ню Йоркър“, но буквите играеха пред очите му, а като си помисли, че Бевърли трябва да е много зле, и ръката му започна да трепери.

Когато най-накрая тя се появи със спокойно изражение на лицето, Антъни скочи на крака, премалял от тревога. Погледна въпросително към лекаря.

— Добре ли е жена ми? — припряно изломоти той.

— Жена ви е много добре — осведоми го Дрейкот със съвсем безстрастен глас. — Препоръчвам й да си почине няколко дни, но всъщност тя е една много жизнена млада жена.

Антъни го погледна умолително.

— Мигрена ли има?

— Защо не я попитате сам? — с усмивка предложи лекарят.

Тогава Бевърли му благодари с много сериозен вид и Антъни забеляза, че бузите й са порозовели.

— Какво ти има? — попита той.

Бевърли го хвана за ръка и се притисна към него, а когато вдигна очи, те заблестяха, златните точици в тях хвърляха искри в слънчевата светлина, която нахлуваше през отворения прозорец на приемната.

— Бременна съм.

— Ти си… — Очите му се разшириха, а после я прегърна. — Миличка, това е чудесно! — възкликна той. — Това е най-прекрасната новина, която някога съм чувал! А толкова много се притеснявах за теб! Господи, не мога да повярвам!

— И аз — задавено произнесе тя. Беше толкова щастлива, че не знаеше дали да плаче, или да се смее. И през ум не беше й минавало, че може да забременее толкова лесно. Или толкова бързо. — Направо е невероятно, нали? — възкликна Бевърли.

— Чудесно е.

Беше толкова развълнуван, че това дълбоко я трогна. И продължаваше да я притиска към себе си там, насред приемната, докато развеселената медицинска сестра се правеше, че нищо не забелязва.

— Сега ще те заведа вкъщи — продължи той — и когато ти стане по-добре, ще отворим бутилка шампанско, за да отпразнуваме събитието. Какво ще кажеш?

Бевърли вдигна очи към него.

— Ти си истинско съкровище, нали така? И знаеш ли какво?

— Знам много неща. — Антъни се усмихваше широко, около ъгълчетата на очите му се бяха образували ветрилца от бръчки. — А ти кое по-точно имаш предвид?

— Мислех си, че съм много щастлива, задето се омъжих за теб!

Той пресилено се изпъчи.

— О, това ми е известно! — заяви наперено.

В този миг и двамата се сетиха за Мери и лицата им помръкнаха.

— Да — каза Бевърли, — аз съм щастлива, много щастлива.

За миг истински съжали Мери. Самата тя имаше всичко, което Мери някога бе искала да има. Антъни и тяхната взаимна любов. Очакваното бебе. Хубав дом. Достатъчно пари, за да могат двамата да живеят добре, благородническа титла. Но дали Мери искаше да притежава всички тези неща, или бе жертва на маниакалната си любов към един мъж, който никога нямаше да бъде неин? Това бяха две различни неща: едното бе реалност, другото — фантазия. Тя бе щастлива да притежава реалността от плът и кръв, докато Мери продължаваше да преследва нещо, което никога не бе съществувало — фантом, илюзия. Но хората, които вярваха в реалността на фантазиите си, бяха опасни, защото не можеха да направят разлика между едното и другото.