Уна-Мери Паркър
Само най-доброто (6)

Шеста глава

В деня на сватбата си Бевърли се събуди, защото над главата й стоеше Джени с чашка кафе в ръка.

— Мама каза да ти донеса кафе — рече тя и тресна чашката на близката масичка. — Как си?

Бевърли бавно седна в леглото и през разтворените пердета погледна навън към яркия слънчев ден.

— Струва ми се, че съм добре — бавно каза тя.

После се намръщи. Бе сънувала лош сън, в него тя и Антъни се бяха разделили по време на разходка в гората. Колкото и бързо да тичаше по лъкатушните пътеки, все не можеше да го намери, а после и самата тя се загуби в някаква непозната част на гората. Обзе я паника, извика името му, но после разбра, че е онемяла. Страхът, че няма да може никога да го намери, я накара да тича още по-бързо, но после се оказа, че краката й са парализирани и не може да пристъпи. Бевърли разтърси глава, за да се освободи от спомена за нощния кошмар, и посегна към чашката с кафе.

— Не изглеждаш особено добре — сериозно отбеляза Джени.

— Много благодаря! Колко е часът?

— Девет и половина.

— Толкова ли е късно?

Бевърли беше удивена. Вечерта си бе легнала рано, защото очакваше, че ще се събуди в зори. Как бе възможно някой да спи до късно в деня на сватбата си?

— Искам да говоря с Антъни — изведнъж каза тя и се измъкна от леглото.

— Но ти снощи се скъса да говориш с него по телефона. Какво повече ще му кажеш?

Джени въобще не можеше да разбере защо беше необходимо да разговарят толкова много. Близките отношения с един мъж означаваха много целувки и секс. Защо трябваше да си губят времето в приказки?

Бевърли навлече стария си хавлиен халат върху памучната нощница и прокара гребен през косите си. Все още беше разтревожена, искаше й се Антъни да е при нея, да го притисне към себе си, да го накара да й каже, че всичко е наред.

— Ще му позвъня и само ще му кажа „здрасти“. Ще се върна след миг — рече тя на Джени. — Бъди добричка и ми напълни ваната.

Джени направи изискан поклон.

— Да, милейди. Разбира се, милейди — пошегува се момичето. — Както кажете, милейди!

Бевърли грабна една възглавница и се опита да я улучи в главата.

— О, я млъквай! — ненадейно се разсмя тя. — На никого няма да позволя да ме нарича така.

— Келнерите по ресторантите ще го правят. И продавачките в магазините. И фризьорките. Ще трябва само да си сложиш табелка с надпис „виконтеса Еймзбъри“ и хората така ще ти се покланят, че направо ще пропадат в земята! — подразни я Джени с дяволита усмивка.

— Шегуваш ли се? Няма начин да го направя!

Смеейки се, Бевърли побърза да излезе от стаята, но в очите й все още се таеше тревога.

Набра номера на хотел „Червеният лъв“ и поиска да я свържат с Антъни. След малко операторът й отговори, че той не е в стаята си. На Бевърли изведнъж й хрумна нещо.

— Може ли да ме свържете с лорд Къмбърланд тогава? Той може да е в стаята на брат си.

След миг се чу гласът на Хенри с неговия силен английски акцент. Той сякаш дъвчеше нещо.

— Уф… здрасти, уф, мила… Извинявай, ям яйце! — Последва пауза, а после той продължи: — Тази сутрин ние с Антъни и Бърти Горинг решихме да закусим заедно в моята стая. Закуската беше прекрасна.

Стори й се, че той си взе още една хапка. Развеселено го попита дали може да говори с Антъни.

— Предавам му слушалката, мила. Днес е прекрасен слънчев ден, нали?

Антъни веднага се обади.

— Здравей, скъпа! Как си тази сутрин? — топло прозвуча гласът му.

— Ужасно ми липсваш — тъжно каза тя. — Сънувах ужасен сън, в който те загубих, и като се събудих, бях страшно нещастна.

— О, миличка! Само още няколко часа и после винаги ще бъдем заедно — увери я той. — Получихме и една покана!

— Каква покана? — предпазливо попита Бевърли.

— Хенри ни покани да прекараме заедно Нова година. Нали ще бъде чудесно! Нямам търпение да ти покажа Бъкландс и любимите ми места от детството. Ще се запознаеш и с майка ми. Тя също иска по-скоро да се запознае с теб. А пък Бърти настоява да му гостуваме в Лондон.

Докато той говореше, Бевърли усети как облекчението и щастието се разливат на вълни по тялото й.

— Чудесно! — развълнувано възкликна тя. Поговориха още малко и неговият топъл и съвсем реален глас разпръсна и последните й страхове.

— Ще те чакам в църквата — обеща Антъни. — Не закъснявай.

— Толкова съм развълнувана, че сигурно ще подраня — опита да се пошегува тя.

На долния етаж подготовката за посрещането на гостите беше в пълен ход, служителите на фирмата за уреждане на банкети подготвяха масите под тентата зад къщата. Семейство Франклин с удивление наблюдаваше как цветарите превръщат всичко във фантазия от зеленина и цветя, как направиха покрита с рози арка пред входа на тентата. Върху моравата се появи червена пътека, а после триетажната сватбена торта с глазура бе извадена от трите си кутии и поставена върху сребърна количка.

Джени не вярваше на очите си. Когато разопаковаха чашите за шампанско и се появиха подносите със сандвичи и кейкове, вълнението й достигна връхната си точка. Както винаги, Том смяташе, че всичко това е излишно. Той трябваше да пропусне големия мач, който щяха да дават следобед по телевизията, и беше направо вбесен.

— Не можеше ли да се омъжиш в някой друг ден, Бевърли? — на висок глас се заоплаква той. — Да гледам после мача на видео съвсем няма да е същото, а и някой непременно ще успее предварително да ми каже кой е спечелил.

От друга страна, Джош много се стараеше да помага на майка си и на баща си да оправят всичко в къщата, макар че гостите бяха канени направо в градината под тентата.

В единайсет часа Елейн пристигна заедно с Кас Стърнбърг в неговата огромна лимузина двамата трябваше да проверят докъде са стигнали приготовленията. Той бе успял да убеди Максин да си направи нова прическа — втората за два дни: „Ще изглеждаш страхотно на снимките, миличка“, тъй че двамата с Елейн можеха да бъдат заедно поне за два часа.

По обяд пристигнаха фризьорката и козметичката, за да подготвят Бевърли — нещо, на което тя твърдо се бе противопоставила, но Елейн отново бе надделяла.

— Не е възможно в такъв тържествен ден сама да направиш прическата си и сама да се гримираш — бе заявила шокираната Елейн.

Бевърли отново имаше чувството, че всичко наоколо е нереално. Струваше й се, че е фотомодел, който се готви за снимки, или актриса, която всеки момент ще трябва да участва в някаква важна филмова сцена.

Облечена с много елегантна сапфиреносиня копринена рокля и подходящо дантелено наметало, Рейчъл дойде в стаята на Бевърли, за да й помогне да облече сватбената си рокля.

— Изглеждаш прекрасно, мамо — с възхищение каза тя.

Прическата и гримът на Рейчъл също бяха дело на професионалисти.

— Благодаря ти, миличка.

Майка и дъщеря се погледнаха с разбиране и се усмихнаха. Най-хубавото, което Рейчъл можеше да пожелае на Бевърли, бе да е щастлива с Антъни, както тя самата бе щастлива с Даниъл, а очите й достатъчно красноречиво говореха за това.

Бевърли внимателно пристъпи към богато надиплената копринена рокля, изпитвайки чувството, че потъва в разбита сметана. Рейчъл закопча малките копченца на гърба й, докато козметичката помагаше да закопчеят копченцата на ръкавите. После Бевърли обу изящните бели сандалети с високи токчета, а майка й помогна да украси косите си с розите и дантеления воал, който падаше до земята и се превръщаше в шлейф. Когато младоженката се погледна в голямото огледало, не можа да се сдържи и ахна.

— Това наистина ли съм аз? — удивено произнесе Бевърли. Момичето от огледалото бе красиво и сияеше от щастие и здраве.

После тя посегна към малката черна кутийка за бижута и извади диамантените обеци, които й беше изпратила Роузмари Къмбърланд. След миг те заискриха на ушите й, прибавяйки драматичен блясък към мекото сияние на коприната и дантелата.

— Ау! — възкликна Джени, която влезе в стаята точно в този момент. Самата тя изглеждаше прекрасно, русата й коса бе вързана отзад с бледосиня панделка в тон с роклята й.

През щастлив смях двете сестри взаимно се огледаха от глава до пети.

— С нетърпение чакам да дойде и моят ред да се омъжа — каза Джени. — Мислиш ли, че Бърти Горинг ме харесва?

— Джени! — престорено й се скара Бевърли. — Ти си прекалено млада, за да мислиш за женитба! Пък и Бърти те видя за първи път преди два дни.

— И какво от това? Вие с Антъни се влюбихте от пръв поглед, нали? Много ми допада идеята да бъда маркиза. Това означава, че ще имам по-висок ранг от една виконтеса, нали?

— Много по-висок — поправи я Бевърли. — Аз се опитах да науча нещо за английските титли. Дукеса (херцогиня) е най-високата титла, после следва маркиза, контеса (графиня) и някъде доста по-надолу стои титлата виконтеса. Разбира се, жените на бароните се наричат баронеси, но към жените на бароните се обръщат просто с „лейди“ — добави тя, показвайки колко добре е осведомена.

— Тогава защо ставаш лейди Еймзбъри? — попита Джени.

— Само към една херцогиня се обръщат направо с „дукесо“. Всички други титли вървят с обръщението „лейди“.

— Ау! Доста неща си научила, нали? — отбеляза впечатлената Джени.

Бевърли се усмихна.

— Не бих искала да излагам Антъни с моето невежество. Заради „Чичи“ Елейн ме накара да изуча цялата система на титлите. Щом ще пиша за всички тези хора, не бива да правя грешки.

В този миг влезе Джош със сватбения букет, доставен от цветаря.

— О, прекрасен е! — възкликна Бевърли, като разглеждаше изобилието от гардении, рози и калии.

— Време е да тръгваме — обяви Даниъл, който се появи на вратата. — Колите пристигнаха.

Всички се спогледаха. Това бе един съдбовен момент в живота на семейство Франклин. По-голямата им дъщеря щеше да се омъжи след няколко минути и за тях вече нищо нямаше да е същото. За първи път тяхната сплотеност бе нарушена и очите на Рейчъл изведнъж се напълниха със сълзи. Бевърли беше първата птичка, която напускаше семейното гнездо, и това не можеше да не я натъжи.

Бевърли веднага забеляза как се промени изражението на майка й и побърза да я прегърне.

— Поне ще живееш в Ню Йорк — весело се обади Джени. — Представяш ли си колко щеше да бъде ужасно, ако трябваше да отидеш да живееш в Англия?

През последния един час пред местната епископална църква се беше събрала тълпа, която очакваше да види пристигането на гостите. Четириметрови пирамиди от бели цветя се издигаха от двете страни на входа, а тротоарът бе застлан с червен килим. Четиримата фотографи, наети от „Чичи“, бяха готови да направят колкото може повече снимки, а един филмов и един телевизионен екип стояха наблизо в очакване да запечатат подробно събитието. Сред развълнувания шепот на тълпата красиво облечените гости слизаха от лимузините си, а най-изискана от всички беше Елейн Рос, която също пристигна с лимузина. Нейният бял костюм от рипсена коприна и малката й бяла шапчица накараха тълпата възхитено да ахне. „Ето това се казва елегантност!“ — шепнеха всички. Това беше висшата мода в целия й блясък! Придружена от издателя и собственик на „Чичи“ Кас Стърнбърг и съпругата му, Елейн позираше пред фотографите като професионален модел, преди да влезе тържествено в църквата. Това беше и нейният голям ден, защото колко ли щяха да се вбесят онези от „Вог“, „Венити Феър“ и „Харпърс Базар“, когато видеха „сватбата на десетилетието“, отразена в „Чичи“. Елейн беше сигурна, че чрез Антъни и Бевърли след време щеше да успее да се докопа и до някои други светски сензации. Това беше и една от причините да наеме Бевърли на работа, за да води онази рубрика.

В два и половина църквата беше препълнена с хора, а Антъни и Бърти бяха застанали в края на централната пътека и очакваха появяването на Бевърли. И двамата носеха черни фракове, сиви панталони на тънки райенца и бледосиви жилетки. В петлицата на Антъни имаше бяла гардения, а на гърдите на Бърти, който нервно потупваше джоба си, за да не изгуби венчалната халка, бе щръкнал бял карамфил.

Църковният орган свиреше фуга на Бах, а в това време Антъни оглеждаше присъстващите. Хенри седеше на скамейката точно зад него и се усмихваше благосклонно, а от другата страна на пътеката на първата скамейка бяха седнали Рейчъл и двамата й синове Джош и Том. Зад нея седеше Елейн, изящна и крехка, в лицето й за първи път имаше нещо уязвимо. „Чудно защо не се е омъжила?“ — запита се Антъни. Изведнъж той забеляза, че на улицата отвън настъпи суматоха, тълпата шумно приветстваше пристигащите. Това бяха Бевърли и баща й. Джени, малките шаферки и шаферът се бяха скупчили до входа на църквата, за да поздравят младоженката, докато позираше на фотографите. Тогава Антъни изведнъж потръпна от вълнение. След малко двамата щяха да бъдат съпруг и съпруга.

Органът изведнъж спря, а после засвири любимия му религиозен химн „Води ни, небесни отче, води ни“ и ето че любимата му Бевърли вече приближаваше по централната пътека заедно с баща си. Погледите им се срещнаха и когато се изравни с него, тя му се усмихна с треперещи устни. Антъни й се усмихна в отговор, усещайки как душата му се изпълва с любов и възхищение, после посегна да хване ръката й и прошепна: „Обичам те“. Устните й едва забележимо помръднаха и произнесоха същите думи.

И тъй в хубавата, пълна с цветя църква, която Бевърли беше познавала цял живот, започна сватбената церемония.

След като химнът свърши, Бевърли подаде букета си на Джени и гръмко и тържествено прозвучаха думите на познатата литания: „Събрали сме се днес…“.

Бевърли слушаше като насън, знаейки, че след малко ще трябва да произнесе най-важната дума в живота си: „Да“. Като усещаше присъствието на Антъни до себе си и топлото докосване на ръката му, хванала нейната, тя не откъсваше очи от лицето на свещеника и следеше всяка негова дума.

Гостите бяха притихнали и древните думи на сватбения обред отекваха в църквата. От едната страна на централната пътека семейството на Бевърли наблюдаваше всичко със сдържана гордост, докато от другата й страна Хенри Къмбърланд бе вперил сияещ поглед в брат си. А около тях едно море от шапки, украсени с цветя и пера, току се разлюляваше, тъй като всички неотклонно наблюдаваха църковната служба и бяха изпълнени с очакване.

— Ако някой знае за съществуването на някаква причина, поради която Антъни Ричард Чарлс и Бевърли Фейт Катлийн не могат да се съединят в свещен съюз, нека да я съобщи сега или да замълчи завинаги…

Изведнъж някъде откъм дъното на църквата се разнесе пронизителен писък:

— Те не бива да се оженят! Невъзможно е да се оженят! Всички се обърнаха, шокирани.

— Няма да има сватба! Спрете сватбата!

Писъкът се превърна в протяжен стон, а Бевърли застина намясто и лицето й побеля като платно. Не можеше да сбърка този глас. Това беше Мери.

— Той не бива да се жени за нея! — продължаваше да крещи тя с всички сили.

Зашеметени от случилото се, хората се опитваха да разберат какво точно става. Двама души от охраната бяха успели да хванат Мери за ръцете и се опитваха да я отведат. Почти я влачеха към входа на църквата, а тя ридаеше и крещеше истерично. После изведнъж се освободи за миг и се обърна право към Бевърли, която стоеше изправена в другия край на централната пътека. Безумието разкриви чертите на лицето й, блесна в очите й, а езикът й бълваше отрова.

— Кучка! — изпищя Мери. — Не й давайте да се омъжи за него.

Отвратени и шокирани, Бевърли и Антъни я наблюдаваха безмълвно, докато още хора не се притекоха на помощ и не я изведоха насила навън. Виковете й продължаваха да отекват по улицата пред църквата.

 

 

На приема след брачната церемония всички говореха само за случилото се. Кое ли беше това момиче, което прекъсна бракосъчетанието по такъв истеричен начин? И защо го бе направила?

Потресена и все още бледа, Бевърли стоеше заедно с Антъни, Хенри и родителите си под арката от бели рози до самия вход на тентата и посрещаше гостите, докато Елейн обикаляше наоколо, даваше нарежданията си и изглеждаше направо позеленяла от гняв.

В църквата бяха допуснати телевизионни камери, за да заснемат брачната церемония, и ето че сега цялата тази история неизбежно щеше да стигне до медиите. Тя нямаше да може да предотврати това, макар да беше казала на фотографите на „Чичи“, че ако продадат някоя от скандалните снимки на друго издание, повече няма да работят при нея. За нещастие тя не можеше да командва по същия начин и телевизионния екип. За тази история щяха да пишат всички вестници и така щяха да накърнят изключителното й право да отрази събитието, а тя не бе в състояние да направи нищо, дявол да го вземе.

— Коя беше тази жена? — току изсъскваше Елейн, щом срещнеше някой, който би могъл да й отговори на този въпрос. Според нея бе невъзможно Антъни и Бевърли да са поканили такава личност, способна да създаде подобни неприятности.

Сконфузената Бевърли й каза, че това е Мери Стейпълтън.

— От „Хайлайт“ ли? Онази, която организира празненството за годишнината на „Чичи“? — Елейн бе стъписана. — Веднага трябва да се обадя на Чарлс Флойд. Не бива да наема на работа такива истерични личности. А каква е причината за всичко това?

Бевърли й обясни накратко. Това бе един много неприятен инцидент и тя беше направо шокирана. Както твърдеше Фей, Мери седмици наред се бе държала странно, но никой не очакваше, че ще присъства на сватбата. За всички вече бе ясно, че тя е болна, много болна и че не може да отговаря за постъпките си.

— Съжалявам — прошепна Антъни в колата на тръгване от църквата. После поклати глава. — Тя сигурно е умопобъркана.

— Знам.

Бевърли искрено му съчувстваше. Не по негова вина Мери съвсем се беше вманиачила и нейното държане бе разстроило всички, с изключение на Джени, която намираше, че тази случка е направо очарователна.

— Това беше нещо като „Фатално привличане“ и „Джейн Еър“ наедно — говореше тя наляво и надясно.

Като насън Бевърли посрещаше гостите, стискаше нечия ръка, целуваше някого, приемаше комплименти и не се отделяше от Антъни. Избухването на Мери бе помрачило настроението й, бе закрило като черен облак слънцето и тя искаше колкото може по-скоро да забрави за него. Щом Мери беше способна да се държи така, тя бе способна на всичко. Бевърли потръпна и Антъни веднага забеляза, че тя все още е разстроена. Той я прегърна през кръста и я притисна към себе си, а фотографите на „Чичи“ снимаха ли, снимаха.

— Толкова ме е страх, това е лошо предзнаменование… това, че тя дойде днес така… — прошепна Бевърли.

— Тя е побъркана, мила. Всички го разбраха. Това няма нищо общо с нас двамата — в отговор й прошепна Антъни. — Тя навярно си има някаква идея фикс, свързана с мен и теб!

— И аз това искам да кажа.

Нямаше как да разберат за колко време Мери ще остане в болницата. А какво щеше да стане, когато тя излезеше оттам? Дали нямаше да започне да ги преследва отново? И дали Бевърли щеше да бъде нейната жертва или Антъни? В очите на Мери Бевърли беше нейният враг — жената, която й бе отнела Антъни.

— Аз ще се грижа за теб — каза той с усмивка, сякаш бе прочел мислите й.

— Време е за нарязването на сватбената торта — каза им Елейн, която се бе приближила към тях точно в този момент.

— Толкова скоро? — попита Бевърли. Времето летеше много бързо, а на нея й се искаше този ден да не свършва никога.

— Искам лорд Горинг и лорд Къмбърланд да произнесат речи — продължи Елейн, без да обръща внимание на Бевърли. — Къде са фотографите?

— Трябва ли да ни снимат всеки миг? — с измъчен глас се намеси Рейчъл. Тя започваше да се притеснява от начина, по който Елейн дирижираше изцяло сватбата на дъщеря й.

— Разбира се — рязко й отвърна Елейн. — „Чичи“ похарчи цяло състояние за тази сватба и ние трябва да си върнем парите.

Бе решено Бърти да вдигне тост за здравето на шаферките и шафера, а Хенри трябваше да вдигне тост за младоженците. Когато дойде неговият ред, Хенри се наведе към Бевърли и Антъни и прошепна:

— Тая жена ми прилича на Бяла вещица! Сигурен съм, че през цялото време прави тук разни магии! Направо ме ужасява!

Бевърли и Антъни се засмяха. Това беше най-доброто описание на Елейн, което бяха чували.

— Дами и господа, да вдигнем чаши за невестата и младоженеца. Както е според традицията на вълшебните приказки, нека Добрата фея да бди над тях, а Лошата вещица да бъде изгонена от кралството и двамата младоженци да живеят щастливо до дълбоки старини!

После той вдигна чашата си и силно намигна на Бевърли и на брат си.

 

 

„Райското кътче“ беше най-луксозният хотел на Барбейдос, разположен в края на златистата пясъчна ивица. Антъни бе запазил най-хубавия апартамент в него и когато двамата влязоха вътре, очите на Бевърли се разшириха от удивление. Никога не бе виждала такъв разкош. Стаите бяха просторни и елегантно обзаведени с тежки бели дивани, отрупани с изобилие от копринени възглавнички в розово и кораловочервено. Белият мраморен под, покрит тук-там с килимчета с фолклорни мотиви, лъщеше в меката светлина на дискретното осветление, а в средата върху стъклена маса бе поставена голяма кошница, пълна с екзотични плодове. Френските прозорци гледаха към верандата, където имаше плетени масички и столове, а отвъд тях се простираха плажът и океанът с цвят на аквамарин.

— Антъни! — възкликна тя и го погледна с блеснали очи. — Това място е вълшебно. Знаеше ли, че ще бъде така великолепно тук?

— Имах известна представа — отвърна той с усмивка. — Хайде да отидем да видим спалнята.

Той я поведе през малкото преддверие, където багажът им бе поставен пред огромния гардероб, към спалнята в другия край. Голямото легло от резбовано дърво с бели муселинови завеси сякаш изпълваше стаята с изглед към верандата. Тук в големи теракотени саксии буйно растяха орхидеи. В банята, която бе в съседство, позлатените кранове с форма на лебеди се отразяваха в огледалните стени около ониксовата вана. До двата еднакви умивалника имаше малък вграден хладилник.

— Това нещо за лед ли е? — попита Бевърли. — Много е малък. Най-много да събере две бутилки кока-кола.

— Според брошурата, която ни дадоха, в този хладилник трябва да държиш парфюма си — съобщи й Антъни, като с всички сили се стараеше да изглежда сериозен.

Бевърли се стъписа.

— Сигурно се шегуваш!

— Не. Истина е. Най-добре е да ти купим малко парфюм, за да го сложиш вътре.

Той не издържа повече и се разсмя, доволен, че тя е толкова развълнувана.

Бевърли се върна в спалнята, тръшна се на мекото пухено легло и въздъхна щастливо.

— Тук е фантастично! — възкликна тя и побърза да събуе обувките си. — Струва ми се, че мога да остана завинаги.

Тогава си помисли за Джени, която направо си умираше да бъде на такова място. Ами какво щеше да стане, като й кажеше за малкото хладилниче за парфюми!

В това време Антъни гледаше кофичката за лед, поставена на една маса в ъгъла. В нея имаше добре изстудена бутилка шампанско „Пол Роджър“ и малка картичка с поздравленията на управителя.

— Да започваме ли още отсега? — попита той с дяволита усмивка.

— За две седмици ще се превърнем в алкохолици.

— Аз съм готов да поема този риск, ако си съгласна — отвърна Антъни. — Разбираш ли, че вече можем да правим каквото си искаме? Няма да ходим на работа. И Елейн вече няма да върви по петите ни.

— Чудното е, че не поиска да дойде с нас тук и да доведе собствения си фотограф — пошегува се Бевърли.

Антъни освободи корковата тапа на бутилката и тя литна нагоре с лек пукот. После наля шампанско в двете кристални чаши, оставени върху сребърния поднос.

— Заповядай, скъпа — каза той и й подаде едната. — Да пием за нас двамата.

— За нас — тихо повтори тя.

— Щастие до дълбоки старини — цитира той тоста на Хенри.

— До дълбоки старини — повтори Бевърли, вперила поглед в очите му, сърцето й така преливаше от вълнение, че тя едва си поемаше дъх. След миг се озова в прегръдките му и той я притисна здраво към себе си.

— Вече се чудех дали изобщо някога отново ще останем сами — простена Антъни и зарови лице в шията й. — Откакто се сгодихме, разни хора непрекъснато се въртят около нас.

— О, разбира се, и аз имах същото чувство. Понякога, когато Елейн прекаляваше с тези безкрайни приготовления, ми се струваше, че те нямат нищо общо с нас — призна си тя.

Тогава той я целуна силно и нежно.

— Но имаха нещо общо с нас, нали?

— О, да.

Тя си спомни как предишния ден се бе приближила в църквата до него, как той я чакаше, как бе прошепнал: „Обичам те“. А тя му бе отвърнала: „И аз те обичам“. И сега Бевърли отново и отново повтаряше тези думи, докато той я целуваше навсякъде, с нежни пръсти сваляше дрехите й, галеше гладката й топла кожа, възбуждаше я така силно, както през първата им любовна нощ. После Антъни свали и собствените си дрехи и двамата легнаха на спалнята с муселиновите драперии. Нежните й длани също го възбуждаха, тя целуваше, ближеше и смучеше тялото му, докато и той обезумя от страст. Толкова силно я желаеше, че това бе почти непоносимо, но и тя вече умееше да удължава удоволствието и точно когато той си мислеше, че не би могъл да издържи и секунда повече, ръцете й му помогнаха да проникне в нея и силно го притиснаха, тялото й се извиваше под неговото. Антъни извика и така се вкопчи в нея, сякаш никога нямаше да я пусне.

Тази вечер мракът бързо се спусна над Карибско море, следвайки залеза, който изпълни небето над вече потъмнялата сапфирена водна повърхност с ярки оранжеви и алени спирали. Като се разхождаха по верандата, облечени само с широки памучни хавлии, Бевърли и Антъни изпиха шампанското, а после тръгнаха по брега, ровейки с боси крака във все още топлия пясък. Ръка за ръка, двамата се разхождаха, докато стана съвсем тъмно. После се върнаха в апартамента си, където Антъни бе поръчал да им сервират вечеря. Досега около тях непрекъснато бе имало чужди хора и той бе решил, че през медения си месец двамата няма да видят и жива душа, освен ако не поискат.

Докато се разхождаха по брега, дискретният персонал на хотела бе успял да подреди масата до прозореца във всекидневната им — имаше цветя, свещи и искрящи сребърни прибори. Антъни се бе постарал да избере типично барбейдоско меню от местни риби, понички с тиква, пиле, пълнено с билки, и кейк с кокосов крем.

— Надявам се, че ще ти хареса — рече той, докато разглеждаше екзотичните блюда.

— Ако не ми хареса това ядене, утре ще си поръчаме хамбургери — подразни го тя.

— Е, поне виното е френско, тъй че ако не ти хареса храната, ще можем да се напием.

— Аз вече съм пияна — каза Бевърли и потърка нос в бузата му като игриво кученце. — Пияна съм от шампанското, любовта и слънцето и съм ужасно разглезена.

— Ти го заслужаваш, миличка.

Тази вечер двамата вечеряха много бавно, а после преди полунощ отидоха да поплуват. Топлите, ласкави като коприна води на океана галеха телата им, те плуваха бавно по гръб и брояха звездите в кадифеното небе горе.

— Иска ми се да останем тук завинаги — замечтано произнесе Бевърли, когато на следващата сутрин двамата закусваха на верандата.

— Моята компания скоро ще ти дотегне — с усмивка отвърна Антъни, сякаш не вярваше на собствените си думи.

Тя закачливо го ритна под масата с босия си крак.

— Няма, дори и след милион години — твърдо заяви Бевърли.

Той се наведе напред.

— Сигурна ли си?

— Съвсем сигурна съм. — Златистите точици в очите й искряха, на устните й се появи дяволита усмивка. — Да ти го докажа ли?

— Как?

Тя разпери ръце с престорено отчаяние.

— Той ме пита как. — Вдигна очи към небето. — Трябва ли да ти го обясня дума по дума?

Антъни се засмя щастливо.

— Не, наистина не.

Бевърли се изправи на крака, хвана го за ръката и го привлече към себе си.

— Не забравяй да сложиш на вратата табелката с надпис: „Не ни безпокойте“ — напомни му, когато двамата, прегърнати, тръгнаха към спалнята.

Вече възбуден при мисълта, че ще се любят отново, той впи устни в нейните и си каза, че винаги ще бъдат щастливи.

През следващите две седмици идилията продължаваше, а часовете летяха прекалено бързо. Сутрин двамата плуваха, печаха се на слънцето, а после се връщаха на сенчестата веранда, за да се насладят на местните кулинарни специалитети. След това изследваха близките плажове и заливи и скитаха из буйните гъсталаци, отделящи хотела от шосето. Понякога беряха диви орхидеи и лилии, които тук растяха в изобилие, или вземаха от хотела пълна кошница за пикник и се хранеха на брега. И винаги бяха неразделни, не се интересуваха от други хора, нито ги търсеха. Съзнаваха, че веднага щом се върнат в Ню Йорк, ще трябва пак да тръгнат на работа, Антъни в своята собствена компания, а Бевърли — за „Чичи“. Знаеха също така, че от тях ще се очаква да се видят с приятелите си, да гостуват от време на време в Стокбридж и въобще да навлязат отново в нормалния живот.

— Ако можеше да се изпълни едно мое желание, щях да поискам да живея на пуст остров заедно с теб, и то завинаги — каза Бевърли през последната им нощ тук.

Той държеше ръката й и бе по-влюбен от всякога. Двамата бяха прекарали две прекрасни седмици и Антъни също се страхуваше от завръщането към шумотевицата на градския живот с неговия замърсен въздух и пушеци, с неговите тълпи и всекидневни престъпления.

— Пак ще дойдем тук — обеща й той.

Тя го погледна така, сякаш се надяваше това наистина да стане някой ден. Щяха ли да могат да си го позволят? Тази почивка сигурно бе струвала на Антъни цяло състояние. Освен това имаше неща, които никога нямаше да се повторят. Скъпоценните мигове се превръщаха в прекрасни спомени от миналото. Нещо й подсказваше, че двамата никога няма да се върнат тук, сякаш ледени пръсти докосваха сърцето й. Сянката на Мери бе надвиснала над главите им, не можеха да я забравят, колкото и да им се искаше. Щеше ли отново да нанесе удар с озлоблението на жена, която вярва, че нарочно е била пренебрегната? Или може би щеше да се остави да я лекуват, от което така явно имаше нужда? Само времето можеше да каже.