Уна-Мери Паркър
Само най-доброто (3)

Трета глава

— Джени, няма да ходиш в Ню Йорк!

Рейчъл Франклин вдигна очи от зеленчуците, които чистеше до кухненската мивка, и впери стоманен поглед в по-малката си дъщеря — поглед, който бе укротил немалко непокорни ученици от гимназията, в която тя преподаваше. Но на Джени той не направи особено впечатление.

— Ще правя каквото си искам — нахално отвърна тя. — Мога да остана при Бевърли.

— Не е честно да се отнасяш така към Бевърли — възрази Рейчъл. — Тя има свой собствен живот. Толкова много е работила, за да постигне онова, което има днес, и аз няма да позволя да се възползваш от нейната доброта.

— Тя няма нищо против.

— Ами учението ти? Не може просто така да напуснеш училище, когато ти хрумне.

Лицето на Рейчъл изглеждаше разтревожено и това се подчертаваше от уморените бръчки около очите й.

— Писна ми от това училище! — После й хрумна нещо, което веднага повиши настроението й. — Може да си намеря работа в някой ресторант в Ню Йорк.

Рейчъл измъчено простена.

— Не, Джени! Няма да позволя да се шляеш из Ню Йорк.

— Че защо не? — захленчи Джени. — Не е честно! На Бевърли от години й позволявате да ходи навсякъде. В Ню Йорк, в Бостън, във Вашингтон! Защо аз да не отида в Ню Йорк?

— Бевърли е друго нещо и ти си го знаеш — строго й напомни майка й. — Тя е умна и има чувство за отговорност.

— И е твоя любимка! — яростно й отвърна Джени. — Все Бевърли, та Бевърли… Кога ще започнеш да се отнасяш еднакво към нас, за бога?

Гневни сълзи бликнаха в очите на Джени и за миг Рейчъл почти съжали за казаното, но веднага си спомни, че тя винаги успяваше да се разплаче, щом искаше да спечели нечие съчувствие. Затова сърцето на Рейчъл не трепна.

Ако преди трийсет години някой й бе казал, че е по-трудно да възпитаваш момичета, отколкото момчета, въобще нямаше да му повярва, но ето че се оказа точно така. От самото начало Том и Джош бяха кротки деца без особени слабости и не създаваха проблеми, но с момичетата не беше така. Сега при Бевърли нещата вървяха гладко, но в детските си години тя показваше прекалено висока интелигентност, за да се чувства добре сред другите. Прекалената й интелигентност я караше да изпитва известно чувство на безсилие тя винаги искаше да надмине себе си, да бъде най-добрата във всичко. Признаваше само най-доброто. От друга страна пък, Джени не беше особено умна. Интересуваха я само момчета, нови дрехи и забавления и изглежда, бе неспособна да се заеме сериозно с учението си. Ето че сега искаше да напусне училище, да замине за Ню Йорк и несъмнено да си навлече някоя беля.

— Бевърли не е моя любимка. Аз нямам любимци и ти много добре го знаеш — рязко отвърна Рейчъл. — Ние с баща ти винаги сме се отнасяли еднакво към вас, винаги сте имали еднакви възможности. Джош и Бевърли се справиха чудесно досега, надявам се, че и Том няма да остане по-назад, но ти въобще не се стараеш да постигнеш нещо в живота си и това е голяма грешка, момичето ми.

С нетърпелив жест Джени стана от мястото си до кухненската маса.

— Скоро ще ви покажа какво мога! Ще стана богата и известна! Ще видиш!

— Ще ми се да беше пораснала най-после — кротко отбеляза Рейчъл.

— Какво? — Джени спря на прага на кухнята и се обърна към майка си.

Едва сега Рейчъл забеляза, че тя е облечена с нова рокля.

— Казах, че ми се иска да беше пораснала най-после. А тази рокля откъде се появи?

— Бевс ми я даде — весело отвърна Джени. — Сега ще й се обадя по телефона и ще й кажа да ме чака довечера.

 

 

Фей, Нина и Лизет се скупчиха около Бевърли в преддверието на тоалетната. Нямаха търпение да чуят как е минала срещата й с Антъни предишната вечер.

— Как изглежда „Льо Сирк“? — прошепна Фей.

Мери вече бе излязла да обядва, но всички се страхуваха да говорят на висок глас, защото можеше неочаквано да се върне.

— Какво вечеряхте? — попита Лизет.

— Прекарах фантастично — каза накрая Бевърли, след като отговори на въпросите им. — И познайте какво следва! Довечера съм го поканила на вечеря в моя апартамент.

Но много скоро щеше да изгуби желание да разказва за срещите си с Антъни. Съкровените им чувства повече нямаше да бъдат предмет на подобни интимни разговорчета в тоалетната, но днес можеше да си позволи да опише на момичетата какво представлява „Льо Сирк“, как са прекарали там и колко великолепна е била вечерята.

— А след това в неговата квартира ли отидохте или в твоята? — любопитно попита Нина.

— Нито на едното място, нито на другото — рязко отвърна Бевърли. — От ресторанта си тръгнахме около полунощ и той само ме изпрати до дома.

Момичетата разбраха, че няма да научат нищо повече, и смениха темата на разговор, но Бевърли не можеше да мисли за друго. Почти цялата нощ бе прекарала будна, лежеше и си мислеше за Антъни, припомняше си всяка негова дума, всяка подробност от първата им вечер заедно. По-късно с лека стъпка и с чувство на еуфория тя се втурна по магазините, за да купи продукти за вечерята. Пазарската й чанта скоро се напълни — пиле, гъби, пресни картофки и спанак, към които прибави чесън, подправки, кифлички с маково семе и няколко едри ябълки. Щеше да ги изпече с мед и канела.

Като едва мъкнеше тежката чанта, тя влезе в офиса на Медисън Авеню и във фоайето налетя на Мери.

— Здрасти — спокойно я поздрави тя. Изглежда, вече не бе разстроена и сякаш бе забравила, че Антъни е поканил Бевърли на вечеря след откриването на галерията, защото весело отбеляза: — Накупила си продукти за хиляда души.

Бевърли прегърна по-здраво чантата с кафявите хартиени кесии, пълни с покупки, и си придаде нехайно изражение:

— Ъхъ… е, реших, че ще е по-добре да сменя малко менюто.

Тези думи не прозвучаха много убедително, но просто не знаеше какво друго да каже. Имаше чувството, че ако й признаеше за очакваната вечеря с Антъни, това неминуемо щеше да развали настроението на всички в офиса.

В неловко мълчание двете се качиха на асансьора и Бевърли забеляза как лицето на Мери изведнъж се изопна и пребледня. Навярно се досети кой бе поканен на вечеря у Бевърли.

 

 

— О, не! Не вярвам! По дяволите, не е възможно!

С нарастващо раздразнение Бевърли изслуша съобщението, оставено на телефонния секретар. Добре познатият глас кротко й съобщаваше, че сестра й ще пристигне по-късно същата вечер, „за да остана при теб за няколко дни“.

Вече бе шест часът. Късно беше да позвъни у дома и да каже на Джени да не идва. Твърде късно бе, за да направи каквото и да било, дявол да го вземе. Можеше само да продължи да приготвя вечерята с пълното съзнание, че очакваното приятно прекарване с Антъни е на път да се провали.

Като ругаеше, Бевърли приготви пилето и го сложи във фурната. После оправи възглавничките на диваните във всекидневната, сложи в една ваза цветята, които беше купила, и реши да позвъни на майка си. Така поне щеше да разбере дали Джени ще се появи за вечеря или по-късно.

— Съжалявам, миличка, но нямам никаква представа. — Рейчъл, изглежда бе притеснена и ядосана. — Казах й да не заминава за Ню Йорк! Това момиче ще ме побърка! Щом пристигне при теб, ще й кажеш ли веднага да се връща тук!

— Ще се опитам, но нали си я знаеш. Не слуша никого. Има ли пари в себе си?

— Не знам. Но ако няма достатъчно пари да се прибере, би ли й дала малко? Ще ти ги върна.

— Да, мамо. Добре.

— Гласът ти звучи много унило, Бевърли. Добре ли си?

Бевърли въздъхна.

— Добре съм, мамо. Но съм поканила някого на вечеря, това е един много специален гост, и само Джени ми липсва сега. Тя вдига толкова шум около себе си. Да не говорим колко е нетактична. Бих направила всичко, за да я отпратя, но това сигурно е невъзможно. Значи не знаеш кога ще пристигне Джени?

— Не знам, мила. Съжалявам, че стана така, но не знам какво повече можех да направя, освен да я заключа в стаята й! — В гласа на Рейчъл прозвуча отчаяние.

— Не се притеснявай, ти не си виновна, мамо. Ако пристигне късно, ще трябва да остане да пренощува при мен, но утре рано-рано ще се върне обратно.

Настъпи пауза, а после Рейчъл каза:

— Мислиш ли, че греша, като настоявам тя да си стои у дома? Джени вече е почти на шестнайсет, но не е така сериозна като теб и все се питам дали я възпитаваме правилно. Ще стане ли по-сговорчива, ако й позволя да ни напусне?

— Не, мамо. Тя е прекалено млада, за да й позволиш да се шляе тук без професия и без собствени средства. Налага се да продължи да учи. Откровено казано, не искам да ме карате да се чувствам отговорна за нея само защото живея в Ню Йорк.

— Разбирам те — отговори Рейчъл. — Все едно че нищо не съм казала, миличка. Предай й, че веднага трябва да се прибере у дома.

„Което е по-лесно да се каже, отколкото да се направи“ — помисли си Бевърли, след което каза „дочуване“ и затвори телефона.

Наближаваше седем. Време беше да вземе душ и да се преоблече. После щеше да подреди масичката, която бе поставена в един ъгъл на всекидневната, и да се моли Джени да пристигне поне след вечеря. Едно бе сигурно: в присъствието на сестра й тази вечер нямаше да има място за романтични преживявания.

Антъни пристигна точно в осем, носеше бутилка вино и букет великолепни бледорозови рози. Бевърли го въведе във всекидневната и той подуши кухненските аромати.

— Каквото и да си сготвила, много вкусно мирише — отбеляза Антъни. — Откакто се преместих в Ню Йорк, не съм ял домашно приготвена храна и наистина ми липсва.

— Всички, които са временно в Ню Йорк, се хранят навън — съгласи се Бевърли. — Сам ли си готвиш, или се храниш по разни заведения?

Той избухна в смях.

— А ти как мислиш? Не съм сигурен, че бих могъл да сваря и едно яйце. Дори сутрин ходя в близката закусвалня.

Докато говореше, Антъни отвори бутилката с виното, което вече бе добре изстудено, а тя запали единствената голяма червена свещ, поставена в средата на масичката.

Антъни наля вино в две от най-хубавите чаши на Бевърли и й подаде едната.

— Да пием за домашно приготвеното ядене! — пошегува се той. — Нека фурната никога да не изстива и тенджерата ти винаги да къкри.

Бевърли се разсмя. Чукнаха се.

— Нека и ти винаги да си гладен! — духовито отбеляза тя. За миг дъхът й секна, защото пламенните му сини очи не можеха да се откъснат от нейните, а после цялата пламна поради неволната си грешка.

— Надявам се, че няма да е така — рече той и ъгълчетата на устните му потръпнаха.

— Ще отида да видя дали се пече пилето — смутено каза Бевърли и побърза да излезе.

Когато се върна, Антъни разглеждаше книгите й. Преди да се премести в Ню Йорк, най-трудно й беше да реши кои от книгите си да вземе със себе си и кои да остави в Стокбридж.

— Ти явно обичаш да четеш — отбеляза той. — Чарлс Дикенс, Шарлот Бронте, Байрон… както и съвременни автори.

— Обичам книгите — простичко каза тя. — Направо съм се пристрастила към четенето. — Бевърли хвърли поглед на пълните с книги полици.

— Кога намираш време?

Тя сви рамене.

— Вечер, в края на седмицата, когато мога. В метрото, в обедната почивка… Не мога да стоя без книга.

— А аз все не успявам да седна да почета както трябва — призна си Антъни. — Опасявам се, че ми остава време само да прегледам онези страници на вестниците и списанията, които са посветени на финансови въпроси.

— Не четеш ли вечер в леглото?

Тя не можеше да си представи как е възможно някой да легне и да заспи, без да почете.

Антъни поклати глава.

— Заспивам веднага щом главата ми докосне възглавницата. Библиотеката ни в Бъкландс много ще ти хареса. В нея сигурно има около пет-шест хиляди книги, повечето са стари, с кожени подвързии, украсени със златни букви. Имаме и някои първи издания.

Очите й се разшириха.

— Това се вика истинска библиотека. Не ми казвай, че и роднините ти не обичат да четат.

Той се засмя и напълни отново чашите им.

— Откакто се върна от Итън, Хенри не е прочел нито една книга, доколкото знам, а пък майка ми не е много добре със зрението. Леонора, жената на Хенри, си дава вид, че чете, но ми се струва, че не го прави много често.

— Какво искаш да кажеш? Дава си вид, че чете?

— Точно така! Купува всички новоизлезли книги и ги трупа на масичката за кафе, но дори не ги отваря. Леонора иска хората да смятат, че е културна и високообразована, но не би могла да различи Шекспир от Сидни Шелдън.

Бевърли се засмя.

— Какво разточителство! Ако бях богата, всяка седмица щях да харча стотици долари за книги.

За щастие успяха да вечерят на спокойствие, а когато Бевърли направи кафето и двамата продължиха задушевния си разговор, почти започна да й се струва, че в края на краищата сестра й може и да не дойде.

Съзнаваше, че Антъни е човек, с когото е много приятно да разговаряш. Много интересен човек. Темите на разговора с лекота се сменяха и сега той й разказваше за пътешествията си до Париж, Рим и Венеция. Бевърли винаги бе копняла да пътува и неговите описания на тези далечни места направо я очароваха.

— Значи ти никога не си била в Европа? — попита той накрая.

Тя поклати отрицателно глава.

— Париж много ще ти хареса, това е най-красивият, най-женственият град на света. Рим е величествен. А Лондон е очарователен. Някой ден трябва да тръгнеш да пътуваш и сама да видиш всичко това.

— Ще трябва да спестя някоя и друга дребна пара — засмя се тя. — Никога не съм пътувала надалеч. Дори не съм ходила в Калифорния! Най-много ми се иска да видя художествените галерии на Европа: Лувъра, Уфици, Националната галерия в Лондон. — В гласа й прозвучаха нотки на копнеж.

— Сигурен съм, че това ще стане някой ден — рече той.

Бевърли впери поглед в лицето му и усети как любовта към този човек напира в гърдите й, в този миг знаеше, че иска да бъде част от живота му. Антъни сякаш отгатна мислите й, наведе се напред и много нежно я целуна по устните. Тя затвори очи, обгърна с ръце шията му и отвърна на целувката. После той страстно впи устни в нейните и я притисна толкова силно към себе си, че тя почти не можеше да диша. Бевърли не знаеше колко дълго останаха така, може би изминаха само няколко секунди или милион прекрасни години, но изведнъж двамата трепнаха и се разделиха, стреснати от пронизителния звън на домофона.

— Какво става, по дя…

Антъни отвори очи, изглеждаше така, сякаш се бе събудил след дълъг сън.

— Дявол да го вземе! — промърмори Бевърли. — Това сигурно е портиерът!

— Кой ли е дошъл? Очакваш ли някого?

Тя кимна и направи гримаса.

— По-малката ми сестра трябваше да дойде. Заплаши ме, че ще пристигне и ще преспи тук. — Хвана ръката му и я стисна леко. — Съжалявам. — После отиде да се обади по домофона.

Антъни оправи вратовръзката си, седна сковано на дивана и чу как Бевърли помоли портиера да изпрати сестра й направо горе. Точно сега по-малката сестричка никак не им трябваше, но той се усмихна учтиво, докато я чакаха да се появи.

Когато чуха шума от спирането на асансьора, Бевърли отвори входната врата, а Джени се втурна в коридора, като захвърли куфара си на пода.

— Хей, здрасти! — каза тя. — Не изглеждаш много доволна, че ме виждаш. — После нахълта във всекидневната и видя Антъни. — Хей, здрасти! — повтори Джени.

— Това е Антъни Еймзбъри, сестра ми Джени — представи ги Бевърли.

За неин ужас Джени го изгледа изучаващо от главата до петите, сякаш искаше да разбере дали той е достатъчно секси или не.

— Ами… здрасти — този път по-бавно изрече Джени и протегна тънката си, почерняла от слънцето ръка. Ноктите й бяха лакирани с много тъмночервен лак, носеше безброй евтини сребърни индиански пръстени.

— Здравейте — каза Антъни, изражението на лицето му не издаваше нищо.

— Някой да иска още кафе? — отчаяно попита Бевърли.

„Джен трябваше да дойде точно тази вечер и никоя друга“ — помисли си тя. А и апартаментът й беше толкова мъничък, че нямаше никакъв начин да се спасят от нея.

— Какво искаш да кажеш? Още кафе ли? Че аз още не съм вечеряла — оплака се Джени.

Тя погледна към масичката в ъгъла и забеляза остатъците от вечерята им.

— Не знаех кога ще пристигнеш, затова вечеряхме без теб — обясни й Бевърли.

— Шегуваш ли се? Господи, аз умирам от глад! — Джени изглеждаше така, сякаш жестоко я бяха унизили и обидили. Тя се отправи към малката кухничка. — Не е ли останало нещо и за мен?

Антъни пристъпи напред.

— Да изтичам ли да ви купя нещо… Искам да кажа, нещо готово, както му викате.

— О, да! — Бледосините очи на Джени блеснаха и настроението й мигновено се подобри. — Вие сте страшно мил!

— О, Джен, защо ще ходи да ти купува за ядене? — възрази Бевърли. — В кухнята има малко хляб, в хладилника ще намериш сирене и плодове.

— Всичко е наред наистина — учтиво рече Антъни. — Нямам нищо против да отида.

— Не е там работата — вметна Бевърли.

— Щом той е толкова любезен и иска да отиде, защо да не го направи? — кисело се обади Джени. — Нали ти оставих съобщение, че пристигам в Ню Йорк? Можеше поне да ми запазиш малко от вечерята!

Бевърли се ядоса и цялата пламна. Вече я очакваше обичайната семейна кавга. Антъни смутено пристъпваше от крак на крак. После се обади:

— Вижте какво, това изобщо няма да ме затрудни. Знам едно заведение, където продават храна за вкъщи. Само на една пряка е оттук. Ще се върна след пет минути. — Той решително кимна на Бевърли. — Няма да се бавя — добави и й се усмихна.

Когато той излезе, Джени сграбчи сестра си за ръката.

— Той истински ли е? — задъхано изрече тя. — Това е най-възбуждащият мъж, когото съм виждала! Божичко! Къде го намери?

— Не е важно — рязко отвърна Бевърли. — Важното е, че ти си тук. Мама иска утре рано сутринта да се върнеш обратно.

— Дявол да го вземе! Аз ще остана, Бевс. В Стокбридж е толкова досадно, че човек може да се побърка. Няма какво да правя вкъщи. Полудявам! Нали си съгласна, че това е най-затънтеното място на света!

— Ти си прекалено млада, за да живееш сама в Ню Йорк, а аз не съм в състояние да отговарям за теб. Мама каза утре рано да се върнеш обратно…

Джени изглеждаше толкова нещастна, че тя я прегърна през раменете.

— Нали знаеш какво трябва да направиш, Джен? Първо трябва да завършиш гимназията, после да постъпиш в колеж, да имаш професия и едва тогава ще си намериш свястна работа като мен. Щом се справиш с всичко това, можеш да дойдеш да живееш в Ню Йорк. Мама и татко няма да позволят да скитосваш и да се хващаш тук-там на работа, за да си изкарваш прехраната, след като можеш да учиш.

Джени изсумтя.

— В твоите уста всичко това изглежда толкова лесно.

— Не, никак не е лесно, предстои ти тежък труд, но накрая, когато си извоюваш възможността да живееш както ти искаш, наистина е прекрасно. Не разбираш ли? Толкова е хубаво да не зависиш от никого. На мен страшно ми харесва.

— За теб това е добре, ти си толкова умна! Но аз не съм получила нито една добра бележка през живота си…

— Ти не учеше — отбеляза Бевърли.

— Но аз не съм умна, не ме бива да уча и не искам. О, Бевс, ще ми се само да си намеря някаква лека работа, за да получавам достатъчно пари и да мога да се забавлявам. Искам да мога да си купувам дрехи, да ходя по барове и в хубави ресторанти.

— Не смяташ ли, че в живота има и по-важни неща?

— Например? — Джени изглеждаше озадачена.

— О, хайде сега, Джен. Първо, има едно нещо, което се нарича любов към професията. И финансова независимост. И възможност да постигнеш успех. Да продължавам ли?

— Не си прави труда. — Джени вдигна бутилката, която бе донесъл Антъни, и забеляза, че е празна. Въздъхна дълбоко и шумно и я тресна върху масата. — Не искам да се връщам у дома утре.

— Опасявам се, че ще се наложи. Обещах на мама, че ще си тръгнеш оттук още сутринта.

Антъни се върна, донесе една пица и млечен ягодов шейк и завари сестрите, потънали в неловко мълчание.

— Ето, заповядайте — рече той весело и подаде всичко на Джени. А после се обърна и се усмихна интимно на Бевърли. — Най-добре е да си тръгвам сега, но утре ще ти се обадя по телефона. Нали?

Тя стана с усмивка, още повече го обичаше, защото бе толкова мил към сестра й, макар че тя си беше истинска досадница.

— Ще поговорим утре — съгласи се Бевърли.

Когато си казаха „лека нощ“ на стълбищната площадка пред входната врата на апартамента, той я целуна съвсем леко и нежно.

— Благодаря ти за прекрасната вечер — рече тихо Антъни. — Яденето беше великолепно.

— Съжалявам, че се наложи да отидеш да…

Той вдигна ръка и нежно докосна с показалец устните й.

— Не се притеснявай за това. А утре… — отново я целуна, — утре ще ти се обадя и ще уредим нещо за вечерта.

Тя кимна и щастливо се усмихна.

— До утре.

Асансьорът пристигна със свистене и автоматичните врати тихо се плъзнаха настрани. Последна целувка и Антъни изчезна, но тя се чувстваше по-щастлива от всякога. Въпреки злополучното пристигане на Джени в най-неподходящия момент, Бевърли беше прекарала една прекрасна вечер и което бе по-важно — знаеше, че утре отново ще го види.

 

 

На следващата сутрин в офиса на „Хайлайт“ цареше паника. Елейн Рос постави под въпрос сметката на фирмата за уреждане на банкета, което накара Чарлс Флойд да побеснее и да попита Мери какво, по дяволите, е правила, та не е накарала Елейн предварително да одобри всички разходи. После от печатницата донесоха двеста покани за откриването на новия мексикански ресторант, чийто телефонен номер беше изписан погрешно. Нина бе обвинена, че не е проверила внимателно и навреме набора, и всички покани бяха върнати обратно, за да бъдат напечатани отново. Накрая изчезна комплект много ценни цветни диапозитиви, принадлежащи на един клиент. Фей се кълнеше, че за последен път ги е видяла върху бюрото си. Никой друг не знаеше нищо по въпроса. Лизет я попита дали е сигурна, че някой куриер не ги е взел погрешно. Куриерите току влизаха и излизаха от офиса, вземаха или отнасяха документи и нямаше да им е за първи път да сбъркат и да приберат нещо, без да искат.

— Не е вярно — сопна се Фей. — Те бяха тук преди час, а аз не съм мърдала от бюрото си.

Всички бяха преуморени и следователно с опънати нерви.

Сближаваше краят на една много уморителна и напрегната седмица и хората просто вече не издържаха. Мери изглеждаше най-зле, под очите й имаше тъмни кръгове, сякаш изобщо не бе спала напоследък, и се зъбеше на всеки, който се обърнеше за нещо към нея. Лизет бе настинала здравата и само Бевърли сякаш безметежно си бе гледала работата през цялата седмица. Не й беше трудно да съчини което и да е съобщение за пресата, не я отегчаваше подготвянето и изпращането на огромната поща. Можеше да разговаря с всеки журналист, за да го спечели за каузата на новия мексикански ресторант, да надзирава неуморно правенето на рекламни снимки.

Светът сякаш бе в краката й, а и Мери вече се отнасяше приятелски към нея.

И тогава телефонът върху бюрото на Мери иззвъня.

Ало? — любезно произнесе тя.

След миг лицето й придоби болезнено сивкав цвят и тя погледна към Бевърли.

— За теб е — рече Мери. — Сигурно телефонистката ме е свързала по грешка. — Гласът й прозвуча вяло и монотонно, а очите й бяха забулени от мъка.

Досещайки се какво е станало, Бевърли сграбчи телефонната слушалка.

— С Мери ли говорих преди малко? — попита Антъни, след като я поздрави.

— Да.

— О, господи, съжалявам… Не можеш ли да говориш сега?

— Не, наистина не мога.

Тя се стараеше да говори тихо, но Мери вече бе напуснала стаята, а останалите изглеждаха много заети и се преструваха, че не слушат.

— Ще вечеряме ли заедно? А може да отидем и на кино?

— Чудесно! — Въпреки всичко, Бевърли не успя да скрие радостта си.

— Ще дойда да те взема в седем. Съгласна ли си?

— Да. Ще те чакам. Засега дочуване.

— Дочуване.

Тя остави слушалката и три чифта очи въпросително се впериха в нея. Фей, Нина и Лизет се усмихваха до ушите.

— Всичко наред ли е? — прошепна Лизет.

Бевърли кимна и също им се усмихна. В този миг Мери влезе в офиса и всички се престориха на много заети.

 

 

След като се прибра у дома, Бевърли взе душ и много внимателно се облече, като избра за случая тънка червена поличка, бяла копринена блуза и морскосин блейзър с лъскави копчета. Сложи си позлатени обеци, опъна косата си назад и я върза на конска опашка, начерви устните си. Погледна се в огледалото и остана доволна от резултата. Всъщност струваше й се, че е по-хубава от всякога.

Точно в седем Антъни позвъни на вратата и застана пред нея с лукаво-съблазнителна усмивка на устните си.

— Здрасти. Влизай — рече тя и широко разтвори вратата.

Той пристъпи, целуна я леко по бузата и се огледа.

— Къде е сестра ти?

Върху лицето й се появи кисело изражение.

— Върна се в Стокбридж, едва не се сбихме, но си тръгна. Искаш ли нещо за пиене?

— Бих пийнал една сода.

— Звучи по американски — засмя се тя. — Ето ти една сода.

— А защо сестра ти се върна в Стокбридж? Стори ми се, че искаше да остане в Ню Йорк.

— Знам, но тя още не е навършила шестнайсет години, Антъни, а и мама поначало не искаше да я пусне.

От лоялност към семейството си Бевърли не спомена нищо повече за желанието на родителите си Джени да си остане у дома, където биха могли да я държат под око.

— Разбирам. Не е хубаво едно толкова младо момиче да живее само в този град. Понякога и самият аз не се чувствам особено сигурен. — Отново й се усмихна мило. — Важното е човек да внимава къде ходи, нали така? И да не се шляе наоколо с вид на любопитен турист.

— Точно така — усмихна се тя и му подаде чашата със сода.

После отидоха на кино, макар че след това Бевърли не си спомняше почти нищо за филма, а оттам се отправиха към малкия френски ресторант на Лексингтън Авеню и Петдесета улица, където имаше приглушено осветление, изискана обстановка и великолепна храна. Тук бе много по-различно от „Льо Сирк“, атмосферата бе по-интимна и на Бевърли това страшно й хареса. Седнала до Антъни на тапицираното със сиво кадифе канапенце, уютно разположено в един отдалечен ъгъл, тя изпитваше желанието да се ощипе по ръката, за да се увери, че не сънува. Беше направо невероятно, че така изведнъж започна да излиза всяка вечер с този прекрасен мъж, въплътил всичките й мечти — мил, добър, забавен и с невероятна външност. Момичетата от офиса непрекъснато повтаряха, че той е „добра партия“, и Бевърли не се съмняваше в това, но за нея то не бе най-важното. Дори да беше уличен метач, пак щеше да изпитва същите чувства към него.

Поднесоха им кафето, двамата разговаряха и се смяха през цялата вечер, макар че по-късно тя не си спомняше почти нищо от този разговор, както и от филма. Самото му присъствие я караше да се чувства замаяна и разсеяна.

След като плати сметката, Антъни се обърна към нея и погледът му направо накара сърцето й да спре за миг. В него имаше нещо толкова интимно и проникновено, че тя трябваше да извърне очи. Когато събра смелост отново да погледне към него, той й се усмихваше нежно, сякаш много добре я разбираше.

— Да отидем ли в моята квартира? — тихо попита Антъни.

Бевърли мълчаливо кимна.

Апартаментът на Антъни изглеждаше по-голям и по-внушителен от нейния, имаше всекидневна, три спални, едната, от които бе превърнал в кабинет, и много модерна кухня, където всичко, изглежда, бе направено от неръждаема стомана. Обзавеждането бе просто, всичко беше в чисти мъжествени цветове и вътре цареше изключително приятна атмосфера. Бевърли веднага се почувства като у дома си. Настолни лампи заливаха стаите с мека светлина и хвърляха отблясъци върху килимите с богати декоративни мотиви и тапицираните с поизносена тъмнозелена кожа дивани и кресла. Зад порцелановите фигурки, поставени на полицата над камината, тя зърна купчина официални покани, адресирани до лорд Еймзбъри. Той проследи погледа й, прегърна я през раменете и силно я притисна към себе си.

— Опасявам се, че съм попаднал в списъците на някои от знатните нюйоркски дами — обясни Антъни с почти извинителен тон. — Те по-скоро се интересуват от титлата ми, отколкото от самия мен.

— Сигурна съм, че не е точно така — рече тя през смях.

— Е, аз бих си намерил по-приятни занимания, вместо да ходя по гости — промълви той, а после се обърна и я целуна по шията под ухото.

След миг Бевърли беше в прегръдките му и той я целуваше силно и страстно, докато тя се притискаше към него, отвръщаше на целувките му и се наслаждаваше на докосването на бедрата му.

— Обичам те… — повтаряше той и обсипваше с целувки лицето и шията й. — О, господи, обичам те.

— И аз те обичам — прошепна тя, не вярвайки, че всичко това се случва именно с нея. Изведнъж Антъни се отдръпна и впери поглед в лицето й, а ръцете му продължаваха да обгръщат талията й.

— Повече от всичко на света искам да се любим — хрипливо изрече той.

Сякаш я молеше за позволение и това дълбоко я развълнува. В миналото често се бе случвало да излезе два-три пъти с някой мъж, който след това очакваше да се любят, все едно че тя му беше задължена. Спомни си за някои неприятни моменти, когато се бе налагало да откаже на някого и той побесняваше от гняв.

Сега погледна Антъни, доверяваше му се напълно, очите й бяха сънно премрежени.

— И аз — прошепна Бевърли и отново се притисна в обятията му, зарови лице на рамото му.

— О, мила, любима…

Този път целувката му беше много страстна, сякаш устните му не можеха да се откъснат от нейните. После той я поведе към своята спалня в синьо, където имаше голямо двойно легло, застлано с дебела памучна покривка в синьо и бяло, двамата легнаха върху нея, сплели ръце и крака. Усещайки с цялото си тяло тежестта на неговото, Бевърли изведнъж разбра какво означава страстно да желаеш някого.

Откакто беше пристигнала в Ню Йорк, тя не бе имала сериозна връзка, а кратката любовна афера от лятото вече бе потънала в забрава. Сякаш все още бе девствена и всичко това й се случваше за първи път. Антъни бавно свали дрехите й, като целуваше непрекъснато силното й стройно тяло. Най-накрая Бевърли лежеше съвсем гола, кожата й изглеждаше бледорозова в светлината на лампата, косата й бе разпиляна върху възглавницата, златистокестенява, с цвета на есенни листа, мека като коприна. Той се изправи до леглото да я погледа, а после набързо се съблече, сякаш не можеше да чака повече.

Бавно и нежно започна да я гали с върховете на пръстите си по цялото тяло, търсейки най-чувствителните ерогенни зони, като й даваше възможност да се възбуди и сама да поиска да го приеме. Ръцете му обхождаха извивките на гърдите, корема и бедрата й и тя тихо стенеше от удоволствие, а ноктите на ръцете й леко драскаха голия му гръб, гърдите, раменете му. Пръстите му оставяха огнени следи по тялото й, целувките му я изгаряха и той бавно и неотклонно я водеше към върха, когато тя щеше да започне да се гърчи под него и да го моли. После Бевърли изстена, помагайки му да проникне в нея, защото й се струваше, че ако почака още малко, ще умре.

— Искам те… — прошепна тя, безпомощна в отчаяното си желание да го има.

Антъни не отговори нищо, проникна така плътно и надълбоко в нея, че главата й се мяташе под устните му, които се впиха в нейните, а езикът му се плъзна във влажната й мека уста. Тя лежеше така, прикована върху леглото, обичана и галена от този мъж, водена към най-върховната наслада.

Като повтаряше името му отново и отново, Бевърли го притискаше все по-плътно към себе си и почти изгуби съзнание, когато я разтърсиха спазмите на оргазма. Само след секунда Антъни я последва и нещо сякаш експлодира в нея. После двамата лежаха един до друг — изтощени, задъхани, разтърсени до дъното на душите си. Малко по-късно те все още лежаха в прегръдките си, когато той проговори.

— Никога не съм изпитвал подобно нещо — с жар изрече Антъни.

Изглеждаше объркан, сякаш почти не беше в състояние да проумее колко силно го е разтърсило онова, което току-що се бе случило между тях.

Тя се усмихна, без да откъсва очи от него. Случилото се беше надминало най-смелите й мечти и фантазии.

Известно време двамата лежаха така, гледаха се в очите и тихо си говореха. После Антъни стана да донесе вода. Когато се върна в леглото, той не издържа и отново посегна към тялото й, погали твърдите й заоблени гърди и златисто рижия триъгълник между бедрата й. Бевърли с усмивка опипа плоския му корем и правата линия на раменете. След малко двамата отново започнаха да се целуват и макар че нямаха намерение да се любят пак толкова скоро, спазмите на желанието разтърсиха телата им дори още по-силно от първия път и завладян от сладката интимност на познатото, Антъни я облада за втори път, вля живота си в нея, понесе я на вълните на насладата, докато и двамата се почувстваха съвсем изтощени.

През тази нощ се любиха четири пъти и най-после, когато топлата лятна утрин се сипна над Манхатън, двамата заспаха прегърнати.

 

 

През следващите четири седмици се срещаха всяка вечер, повечето нощи прекарваха заедно — или в апартамента на Бевърли, или в неговия. Времето минаваше, Нина, Фей и Лизет забелязаха колко много се е променила Бевърли. Тя сякаш сияеше от красота и щастие. Мери не откъсваше от нея тъжния си и хладен поглед, гледаше я с укор, за нея нямаше да има прошка. Бевърли се стараеше да не споменава пред нея името на Антъни, но не бе в състояние да скрие щастието си, тъй че положението бе много неловко и за двете. А после Антъни поиска да се запознае със семейството й. Очите на Бевърли се разшириха. В един съботен ден по обяд двамата се разхождаха в Сентрал Парк и тя тъкмо си мислеше, че отдавна не си е ходила у дома.

— Ако искаш, можем да отидем там следващата събота и да останем за уикенда — отвърна тя.

— Чудесно. Как се стига до Стокбридж?

Изглеждаше много въодушевен.

— Със самолет от Ла Гуардия. Така става най-бързо и най-лесно. Опасявам се, че ще трябва да ти запазя стая в хотел, защото у нас няма достатъчно място, а мама и татко ще припаднат, ако те настаня в моята стая. Нямаш нищо против, нали?

Тя вдигна очи към него — беше толкова хубав с летния си панталон и с ризата с отворена яка. Антъни стисна силно ръката й.

— Надявам се, че ще мога да оцелея за една нощ сам — опита се да я подразни той.

— Тогава довечера ще позвъня на нашите и ще им кажа да ни очакват — весело рече Бевърли. По телефона бе казала на майка си за Антъни, а и Джени, то се знае, бе направила подробно описание на „английския лорд“, но Бевърли нямаше търпение да го запознае с родителите си. — Ще помоля мама да ти резервира стая в хотел „Червеният лъв“.

Антъни сякаш се стресна.

— Звучи ми съвсем по английски!

— Това е много шикозен хотел, много е известен заради онзи художник Норман Рокуел. Ще ти хареса, защото е пълно със старинни предмети, а отпред има голяма веранда, където можеш да седнеш, да пиеш и да наблюдаваш главната улица. Летните вечери там е направо разкошно. Струва ми се, че това място притежава някаква английска атмосфера.

 

 

Памела поклати глава, вперила поглед в подредените пред нея карти „таро“.

— Не разбирам какво става — замислено изрече тя. Прокара пръсти с предълги нокти през гъстите валма на косите си. — Картите отново ми казват, че накрая вие двамата с Антъни ще бъдете заедно.

Мери изпусна дълга въздишка на облекчение.

— Значи така? Няма за какво да се притеснявам, нали?

— Няма. Но признавам, че стават много объркани неща. Бурни влияния променят атмосферата… но това няма да трае дълго. — Тя почука с дългия си нокът по валето купа. — Ето го, това е Антъни. Любовник, посланик на добра воля, носещ доказателства за намеренията си. Той стои в средата… оставил е вихрушката да се носи около него… но накрая няма да има право на избор. Не той ще вземе последното решение. Според картите ви е писано накрая да се съберете.

Памела говореше тихо и сериозно. Тишината във всекидневната действаше потискащо.

Мери също се взираше в картите, не откъсваше очи от валето купа. Изящните фигури върху древните карти бяха изписани в акварелни цветове. Образът на валето особено допадаше на романтичната й природа с неговия ярък жакет, с прилепналите чорапи и високите кожени ботуши. Раменете му бяха небрежно покрити с наметало, държеше дълга пръчка с покарали листа и сякаш се готвеше да я посади. Изпод шапката му с перо се подаваше къдрава коса. В далечината зад гърба му се виждаше спокоен пейзаж — сиво-синкави планини и езеро.

— Колко време остава, докато…

Мери толкова силно желаеше най-после нещата да се развият в нейна полза, че не смееше да го каже, за да не предизвика гнева на боговете.

Памела сви рамене.

— Можеш да разбъркаш картите, пак ще ти гледам, но не виждам никакъв смисъл в това. Вече знам какво ще се случи. В края на краищата вие с Антъни ще се съберете, но картите никога не казват точно кога ще стане нещо. Може да минат месеци… или дори около година.

— Около година! — Мери бе ужасена. — О, господи, не! — Ъгълчетата на устните й увиснаха разочаровано и тя стана още по-бледа.

Пам се усмихна окуражително.

— Виж какво, ти можеш да си позволиш да почакаш, след като знаеш, че накрая нещата ще се развият в твоя полза, нали така? Просто продължавай да живееш както преди, не говори на другите за него, но бъди мила и любезна, когато го срещнеш…

— Никак не е лесно да съм мила и любезна с Бевърли — кисело я прекъсна Мери. — Мразя я. Бих искала да се отърва от нея, но трябва да знам как се развиват отношенията й с Антъни и затова се налага да работим заедно.

— Но ти не говориш с Бевърли за него, нали?

Мери енергично заклати глава.

— Разбира се, че не. Фей ми казва някои неща, макар да не е необходимо, защото аз веднага усещам дали Бевърли се е срещала с него. — Устните й горчиво се свиха. — Винаги мога да позная дали са спали заедно, защото на следващата сутрин тя… тя просто сияе. Божичко! — възкликна. — По-добре да не бях им позволила да се срещнат. По-добре тя да не беше постъпвала на работа в „Хайлайт“. По-добре да беше мъртва!

 

 

Когато на следващата сутрин Бевърли и Антъни слязоха на малкото летище недалеч от Стокбридж, Даниъл Франклин вече бе дошъл да ги посрещне със семейната кола. Антъни от пръв поглед го хареса. Имаше същия тен като Бевърли и същото открито, прямо изражение. Въпреки посивелите му коси и дълбоките бръчки, все още си личеше, че Бевърли прилича на него. Двамата мъже си стиснаха ръцете, погледнаха се малко смутено, а после всички се качиха в колата. Половин час по-късно завиха по главната магистрала, а после поеха по тесен път, минаващ съвсем близо до гората. И там, точно до пътя, сред голяма градина, се издигаше къща с бяла дървена облицовка, красиво и симетрично изградена като куклена къщичка с четири прозореца отпред и бяла входна врата. В дървените качета, поставени от двете страни на входа й, буйно растеше здравец и Антъни си помисли, че никога не бе виждал по-изящен и спретнат дом.

Рейчъл Франклин излезе да ги посрещне — дребна тъмнокоса женица, приличаща на птичка, с големи тъмни очи и неизменна усмивка.

— Много ни е приятно да се запознаем с вас — топло каза тя, като стисна ръката на Антъни, а после прегърна Бевърли, явно доволна, че отново я вижда у дома.

— Здравей, майче — през смях изрече Бевърли и отвърна на прегръдката на майка си.

След миг Джени изскочи от къщата, последвана от Том, който имаше много сериозен вид и страшно приличаше на майка си.

— Опасявам се, че Джош няма да може да си дойде за уикенда — със съжаление обясни Рейчъл. А после се обърна към Антъни: — Предполагам, че Бевърли ви е казала: той е адвокат в Бостън и в момента има ужасно много работа.

Антъни кимна.

— Може би някой ден ще отидем до Бостън да го видим — рече той и прегърна Бевърли през раменете.

В този миг тя вдигна очи към майка си и двете си размениха многозначителни погледи. „Той има сериозни намерения“ — сякаш казваха очите на Рейчъл. „Знам. Нали е прекрасно?“ — говореше изражението на Бевърли. После Рейчъл й се усмихна с любов и Бевърли знаеше, че майка й е щастлива заради нея.

— Чаша чай? — предложи Рейчъл и ги поведе към кухнята, която бе най-голямото помещение в къщата и любимо място на Бевърли. Семейството прекарваше повече време в кухнята около старата дървена маса, отколкото във всекидневната. — Като англичанин вие сигурно много обичате чай, нали? — попита Рейчъл и му се усмихна.

Антъни й отвърна с момчешката си усмивка, която винаги караше сърцето на Бевърли да се разтапя.

— Бих предпочел малко кафе… ако може.

Том се мръщеше на прекалено учтивото му държане и на английския му акцент, но на Джени всичко това й се виждаше очарователно. Тя седеше като никога мълчаливо, с отворена уста и поглъщаше всяка дума на Антъни.

Разговорът вървеше леко. Той с облекчение установи, че никой не е особено впечатлен от аристократичната му титла, освен може би Джени, и семейство Франклин страшно много му допадна. Мислеше си, че макар самият той да бе израснал сред богатство и привилегии, тези хора явно бяха далеч по-интересни от членовете на неговото семейство.

Междувременно Бевърли изпитваше радост и облекчение, като го гледаше как бъбри с родителите й. Те явно го харесваха, а това бе много важно за нея. След като пиха чай, тя предложи да се поразходят в гората.

— Чудесно — с усмивка рече Антъни. Цялото му лице показваше колко му е приятно да бъде с нея и със семейството й. — Защо всички да не вечеряме в „Червеният лъв“? Вие ще бъдете мои гости, разбира се — добави той и погледна към Рейчъл и Даниъл. — Освен ако вече нямате други планове?

Том се намръщи, но преди Рейчъл да успее да каже нещо, Джени скочи на крака със сияещо лице.

— Ау! Ще бъде страхотно! Там храната е невероятна! Да, ние сме съгласни, нали, мамо?

Тя умолително погледна Рейчъл. По лицето на майката се разля усмивка.

— Това е много любезно от ваша страна, Антъни, но сигурен ли сте, че така е по-добре? Бихме могли да вечеряме тук.

— Не, мамо. В „Червеният лъв“ ще бъде много по-забавно…

Джени изведнъж млъкна. Готвеше се да каже, че никога не са могли да си позволят да вечерят навън, но прехапа езика си. Ако отношенията на Бевърли с този английски лорд бяха сериозни, и самата тя можеше да се надява на някои по-дребни облаги. В този момент Джени реши вече да се държи много добре със сестра си. Повече нямаше да отмъква нейни дрехи, нито щеше да й се стоварва на главата в най-неподходящия момент, щеше да бъде винаги мила и любезна и ако успееше да изиграе правилно картите си, може би и тя щеше да спечели нещо от това, че сестра й имаше такъв аристократичен приятел. Дори бе възможно да си осигури едно пътуване до Европа! И самата тя да пипне някой истински жив лорд! Обърна се към Антъни с най-чаровната си усмивка.

— Мисля, че предложението ви наистина е много мило — сладко изрече тя.

Антъни се усмихна доволно.

— Тогава всичко е решено!

Взеха семейната кола, за да отидат в центъра на града и да запазят стая в хотела, както и маса в особено популярния сред местните жители ресторант-градина. После Бевърли подкара автомобила към покрайнините на гората отвъд Стокбридж, където се издигаше един хълм.

След като паркира колата, двамата тръгнаха по стръмна пътека между високите дървета. Все по-нагоре и по-нагоре се изкачваха под балдахин от зелени листа, толкова гъсти, че напълно скриваха небето. В гората бе абсолютно тихо, нищо не потрепваше и когато спряха да си починат в една просека, наоколо цареше абсолютно безмълвие. Леко задъхана от изкачването, Бевърли се облегна на едно дърво. Антъни застана до нея и впери поглед в долината под краката им.

— Ужасно ми харесва тук — изведнъж каза той. — Наоколо цари такава красота и спокойствие.

— И на мен ми харесва. Тук винаги ще бъде моят дом — тихо се обади тя. — Където и да отида, една частица от мен винаги ще остане на това място. В долината, в тази гора или на планинския склон. Това е моят дом.

Антъни кимна и я погледна нежно.

— И семейството ти ми харесва.

Погледите им се срещнаха, лицето й изглеждаше съвършено спокойно.

— Радвам се, че е така. Личи си, че и ти им харесваш много.

— Аз смятам да остана да живея в Америка, нали разбираш — рече той, като внимателно подбираше всяка дума, защото искаше да й каже нещо много важно.

— Така ли?

Бевърли изглеждаше доволна.

— Да. Тази страна ми харесва. Харесва ми отношението й към хората и пълната липса на снобизъм. Смятам да остана тук за постоянно.

Бевърли мълчеше, досещаше се какво ще последва и го гледаше с пълни с доверие и обич очи.

— Ще се омъжиш ли за мен, любима? — каза той бавно и малко смутено.

След миг тя обви ръце около шията му, беше много развълнувана от това мило и старомодно предложение за женитба, стресната и удивена от това, че той наистина я беше помолил да стане негова жена.

— О, да! — без всякакво колебание изрече Бевърли.

Антъни я притисна до себе си, сърцето му лудешки туптеше и той се питаше дали Бевърли щеше да каже „да“, ако й беше предложил да я заведе в Англия, далеч от семейството й. Вече никога нямаше да узнае отговора на този въпрос, но това беше без значение. Двамата щяха да се оженят и това бе най-важното.