Уна-Мери Паркър
Само най-доброто (25)

Двадесет и пета глава

— Ники! Ники! — изкрещя Бевърли и затича към кея.

Леонора, Чарлс и Джорджина стояха като омагьосани и наблюдаваха как лодката се отдалечава от брега. С ужасено лице Николас стоеше в единия й край, когато някакъв разярен лебед се приближи до него, усилено пляскайки с мощните си криле по водната повърхност.

— Мамо! — жално изпищя момчето.

— Ники, седни долу! — извика Бевърли. — Седни!

Бърти, който бе изтичал след нея, сложи свити длани на устните си и също извика на Ники, но момченцето бе парализирано от страх и без да помръдне от мястото си, цяло трепереше. Мощно разплисквайки водата около себе си, лебедът спря до лодката, а крилата му продължаваха страховито да бият по водната повърхност.

— Мамо!

Обзет от паника, Николас отстъпи назад в желанието си да се спаси от съскащата жълта човка и дългата бяла шия, която се извиваше яростно като полудяла змия. Лебедът изглеждаше много едър и явно защитаваше територията си и семейството си. С разтворените си двуметрови криле той с един удар би могъл да счупи човешки крак.

— Седни, Ники. Мама идва! — хрипливо извика Бевърли, разтреперена от страх.

В този миг Николас загуби равновесие, заклатушка се на ръба на лодката и после с писък падна назад. Бевърли с ужас видя как мътните води на защитния ров се сключват над главата му и той изчезва от погледа й. Водната повърхност се набразди на това място и само лебедът нарушаваше настъпилата тишина, като продължаваше да бие с крилата си.

— Той не може да плува! — извика Бевърли.

Тя и Бърти все още бяха на петдесетина метра от брега. Бевърли си помисли за леденостудената вода и за гъстите лепкави водорасли, които можеха да омотаят в капана си дори добър плувец.

Изведнъж Джорджина сякаш се събуди от дълбок транс. Погледна Леонора и Чарлс така, сякаш сега за първи път ги виждаше. После бързешком изу обувките си и се хвърли във водите на защитния ров, като се мъчеше да се провре през папура и тръстиките, за да стигне до Николас.

— Тя няма да успее! — възкликна Бърти.

След миг той се затича, със силен отскок се хвърли във водата и изплува доста пред Джорджина.

Николас сега ужасено размахваше ръце, опитваше се да поеме глътка въздух, водейки отчаяна битка с водата, която непрекъснато заливаше главата му. Лебедът се беше покачил на лодката, продължаваше да бие въздуха с огромните си тежки криле и да съска страховито.

Като замахваше точно и мощно с ръце, Бърти бързо плуваше напред, но Джорджина се бе омотала сред тръстиките и лепкавите водорасли, които подобно на някакви странни бижута се къдреха около раменете и ръцете й, и отчаяно размахваше ръце.

— Не мога да го стигна! — задъхано извика тя.

— Бърти е вече там — извика й в отговор Бевърли, без да откъсва очи от мястото, където Ники продължаваше да разплисква водата. Той се бореше с нея, кашляше, давеше се и викаше едновременно.

— Хванах го! — след няколко секунди изкрещя Бърти, вдигна Николас над водата и го отдръпна от лебеда.

Бевърли безсилно се свлече на колене върху тревата, отмаляла и обзета от внезапен прилив на облекчение.

Наблюдаваше как Бърти заплува обратно към брега, Николас бе покачен на гърба му и го стискаше през шията. Бавно, с последни сили Джорджина ги следваше, а лицето й бе станало мъртвешки бледо.

— Добре ли сте? — извика Бевърли.

Джорджина не я чу, но Бърти отвърна весело:

— Да, бомба сме!

Нещо в начина, по който Ники се беше прилепил към него, притиснал буза в неговата, я трогна дълбоко. Сърцето я заболя, като гледаше доверчивото изражение на мокрия Ники, вкопчил се в тялото на човека, който го бе спасил, и решителното, излъчващо сила лице на Бърти, който плавно пореше водата и се приближаваше към нея. За миг тя не знаеше дали да се смее, или да плаче. Завладяна от противоречиви чувства, затаи дъх, като че усещаше силна болка.

В този момент сякаш някаква завеса бе раздрана и светлината нахлу в едно тъмно ъгълче на душата й, разкривайки нещо, за което тя дори не бе предполагала. С бащинска нежност Бърти й носеше Ники и Бевърли изведнъж разбра, че невъзможното се е случило. Онази част от душата й, която бе потънала в летаргичен сън и изглеждаше безчувствена и вцепенена след смъртта на Антъни, се събуди и болката от размразяването й я накара да се почувства разголена и уязвима.

Приближавайки се към брега, Бърти вдигна очи към нея и погледите им се вкопчиха един в друг, като че ли и той бе проумял, че нещо се е случило.

Като се наведе напред, той свали Ники от раменете си и се изкачи на кея.

— Добре ли сте? — прошепна тя.

Очакваше майчинските й чувства да вземат връх, но слисано установи, че е завладяна от страстна любов към Бърти. Слабото му загоряло лице, тъмните кадифени очи, бронзовите мускулести ръце и високото му стройно тяло изведнъж изместиха всичко от емоционалния й хоризонт. Неистово го желаеше, а почти бе забравила, че може да съществува такава страст. Всяко нервно окончание по тялото й копнееше да бъде докоснато от него и когато той й подаваше Ники, с една ръка Бевърли посегна да прегърне и него, сякаш това беше най-естественото нещо на света.

В погледа на Бърти блеснаха изненада и нежност и той прегърна и двамата.

— Сега Ники има нужда от гореща баня — прошепна й той.

Бевърли кимна, не можеше да продума. За един дълъг миг двамата останаха така, допрели глави, потънали в някакъв свой собствен свят, докато не ги стреснаха виковете на Чарлс.

— Какво, по дяволите, си въобразяваш, че правиш? — крещеше той. — Дори не можеш да плуваш както трябва.

Бевърли се обърна и видя как Джорджина излиза от водата, приличаше на изкаляно котенце, косата й бе мокра, дрехите бяха залепнали по тънкото й тяло. Нещо повече — сякаш душата й бе съсипана от нещо, очите й гледаха отчаяно и жално.

На Бевърли й дожаля за нея. Макар че Джорджина се бе държала толкова храбро, Чарлс отново я унижаваше. Бевърли разгневено се обърна към него:

— Не й говори така! Беше чудесно от нейна страна, че се опита да спаси Ники. Забелязах, че ти не си помръдна и пръста!

Чарлс се вторачи в нея, лицето му изглеждаше съвсем безизразно.

— Един герой в семейството ни е достатъчен — сухо отбеляза той.

Бевърли пренебрегна подигравателната му забележка.

— Но защо се случи това? — възкликна тя. Забеляза дългия прът, който все още лежеше на тревата, където го бе оставил Бърти. — Ники не би могъл сам да отблъсне лодката. Тя е прекалено тежка.

— Аз я бях вързал и за кнехта — обади се Бърти.

Двамата погледнаха към Николас, но той цял трепереше и се канеше да заплаче.

— По-късно ще разберем това. Трябва да го преоблечем — каза Бевърли, но когато се обърна да тръгне към замъка, стори й се, че в очите на Леонора проблесна страх. Дали тя и Чарлс не бяха отблъснали лодката? Защото той искаше да притежава Бъкландс, а тя се нуждаеше от пари?

 

 

— Бях решила да не правя нищо заради тези пари — довери Мама на Бърти и Бевърли, когато малко по-късно тримата разговаряха тихо в библиотеката.

След горещата баня Николас изглеждаше много добре и сега Бърти, облечен със сухи дрехи, седеше до Бевърли, стискаше ръката й и напрегнато слушаше.

— Решили сте да простите на Леонора? — запита Бевърли.

Старата контеса кимна утвърдително.

— Така смятах. Главно заради бедничката Джулиет. Не стига това, че загуби баща си, но сега и майка й ще бъде обвинена в кражба! — Тя обърна очи към Бевърли. — Но ако онова, което ти ми каза, е вярно, тогава всичко се променя.

— Не смятам, че днешната злополука стана случайно, Роузмари — обади се Бърти. — Според мен това беше поредният опит да се създадат условия за „инцидент“.

— Но как така някой ще се опитва да нарани дете! — Тя беше ужасена. — Не мога да повярвам. Възможно ли е Леонора да е извършила такова ужасно нещо?

— Навярно Чарлс й е помогнал. Все още изглеждат много близки — вметна Бевърли.

— Но защо? Защо тя е против малкия Николас? Той е такова мило дете.

— Леонора винаги му е завиждала, мамо. Искала е нейният син да стане наследник. Може би многобройните помятания са се отразили на душевното й здраве.

Бърти мрачно погледна старата контеса.

— Ники не би могъл сам да развърже въжето на лодката и да я отблъсне от брега. Според мен който и да го е направил, първо е изчакал Ники отново да се качи на лодката, а после се е възползвал от това, че вниманието ни беше насочено към вас.

Роузмари Къмбърланд помълча малко, потънала в размисъл. После гласът й прозвуча напрегнато.

— Ще позвъниш ли на Джийн, мила? — попита тя Бевърли. — Би ли я помолила да дойде веднага тук? Тя е наясно със законите и ми се струва, че първо трябва да говоря с нея, преди да обвиня Леонора в каквото и да било.

Бевърли забърза по коридора, знаеше, че Чарлс и Леонора са все още в градината. Но се постара да говори тихо, когато помоли Джийн да дойде веднага, защото Мама я вика.

Междувременно старата контеса се обърна към Бърти и сложи ръка на рамото му.

— Толкова е хубаво, че отново идваш тук, скъпи Бърти. Точно както едно време, когато гостуваше на Антъни. Но сега идваш да видиш Бевърли и според мен това е най-хубавото нещо, което се е случвало от много време насам. — Изражението й се смекчи, усмивката й стана по-нежна. — Бевърли наистина има нужда от теб, Бърти, а и Николас също. Надявам се, че в бъдеще ще те виждаме колкото може по-често.

Бърти сложи ръка върху нейната и я стисна със силните си пръсти. Искаше тя да усети топлото му докосване, след като не можеше да види изражението на лицето му.

— Бевърли и Ники са всичко за мен, Роузмари.

— Мило момче, толкова се радвам. — Гласът й трепереше. — Това би искал и Антъни, нали разбираш?

— Надявам се. Ще направя всичко, за да бъдат щастливи.

В този миг Бевърли се върна в библиотеката. От пръв поглед разбра за какво са си говорили двамата. Лицето й пламна и на него се появи потайна и многозначителна усмивка, която накара неговото сърце внезапно да се разтупти.

— Джийн и Рупърт ще дойдат веднага. Не й обясних какво е станало, но сама се досети, че нещо не е наред — каза тя.

— Добре. Затвори вратата, за да не ни безпокоят, мила. А къде са другите?

— Джорджина е горе в банята, дадох й сухи дрехи. Останалите са в градината.

Настъпи пауза, а после Мама поклати глава.

— Бедничката Джорджина. Трябва да понася такива страдания.

 

 

— Досещам се какво е станало — енергично заяви лейди Джийн, след като се тръшна на едно от креслата до камината и хвърли две цепеници в нея. — Чарлс отново се е захванал със старите си номера, разбира се.

— Това е срамно! — промърмори Рупърт.

— Струва ми се, че не разбирам какво искаш да кажеш, мила.

— Ако е така, ти си единствената, мамо — изграчи лейди Джийн. — Той се чука с онова момиче Уенди.

— О! — възкликна контесата. — Мислех, че има връзка с Леонора.

— Това беше много отдавна. Сега двамата са просто приятели — авторитетно заяви Джийн.

— Много добре си информирана — кротко каза Мама. — Но има нещо много по-сериозно, което трябва да обсъдим. Бевърли, мила, ще разкажеш ли всичко на Джийн?

Бевърли съвсем накратко описа четирите злополуки, при които животът на Николас бе изложен на опасност.

— И ти подозираш Леонора?

— Да. Ние също така смятаме, че Чарлс й е помагал, особено днес — каза Бърти.

— Сигурни ли сте? Това са много сериозни обвинения.

— Стигнах до заключението, че би трябвало да е тя — сериозно рече Бевърли. — Тя е могла да отвори прозореца на спалнята ми, след като Ники е заспал… Той каза, че когато се е събудил, е видял някаква жена в гръб. Тя е могла да сложи лудо биле в къпиновото суфле по време на пикника. Тя току-що беше до лодката. Тя също така пуши. Сигурно тя е пуснала кибрита в ръчната количка на Ники. Единствено тя е присъствала по време на всички тези така наречени инциденти!

— Ами въпросът за парите? — тихо, сякаш на себе си каза старата контеса.

Джийн рязко се обърна да погледне майка си.

— Какви пари?

Роузмари й разказа за посещението си в Източната банка през миналата седмица.

— Бях решила да оставя нещата така заради Джулиет — заключи тя. — Смятах да кажа на Леонора, че ако напусне Бъкландс завинаги, ще забравя за откраднатите пари. Но сега… — Устните й трепереха. — Ако наистина се е опитала да причини зло на Николас, ще трябва да направим нещо.

Рупърт Фич, който до този момент седеше като парализиран от удивление, изведнъж избухна, лицето му пламна и той гневно запелтечи:

— Срамота, дявол да го вземе! Тази жена трябва да бъде нашибана с камшик! Не можем да позволим такова държа не в Бъкландс! За бога… трябва да извикаме полиция. И то веднага.

— Да, Рупърт — търпеливо, но и решително каза лейди Джийн, — обаче трябва да решим как най-добре да се справим с положението. Налага се да помислим и за семейството, нали разбираш? Семейство Къмбърланд никога не е било замесвано в подобни неща и последното, което искаме, е всички наоколо да се разклюкарстват.

В този миг вратата на салона се отвори и всички млъкнаха.

Стивънс внесе подноса със следобедния чай, следван от една прислужничка, чиито ръце бяха пълни с чинии със сандвичи и кейкове. Бевърли удивено си помисли, че този всекидневен ритуал щеше да бъде изпълнен отново дори Ники да се беше удавил.

— О, чай! — Рупърт имаше навик да набляга на очевидните факти. — Чаят преди всичко! — натъртено добави той и многократно намигна на всички.

След няколко минути към тях се присъединиха Леонора и Чарлс, а малко по-късно се появи и Джорджина, облечена с пола и жилетка на Бевърли. Слабото й тяло се губеше в тези дрехи, които бяха поне с няколко номера по-големи от размерите й.

Докато Стивънс с грижливи и точни движения сервираше чая, заговориха на общи теми. Най-накрая той напусна стаята и напрежението така се засили, че сякаш се превърна в някаква осезаема сила. Нервите на Бевърли бяха напрегнати до скъсване, усещаше, че Джийн събира сили и се готви за атака. Леонора явно също долавяше нещо, защото изведнъж застана неподвижно и нащрек, подобно на някакво животно, което е подушило опасността. Погледът й блуждаеше из стаята, но не се спираше върху лицата на насядалите около нея. Само Чарлс изглеждаше напълно спокоен, както се беше разположил на едно кресло и пушеше цигара.

— Ела да седнеш — любезно каза Бевърли на Джорджина, която колебливо се суетеше наоколо. — Стопли ли се? Водата сигурно е била ледена.

— Добре съм — отговори тя с тихия си глас. Усмивката й беше измъчена и лицето й все още изглеждаше смъртнобледо. — Направих си една хубава гореща баня. Най-важният въпрос е как е Ники.

Тя погледна към Николас, който седеше на дивана до Мама и похапваше сандвич.

Джийн машинално се беше заела да налива чай, сякаш беше господарката на Бъкландс. Всички мълчаха. Тишината се превърна в черна дупка, която ги погълна и ги накара да онемеят. За миг Бевърли си помисли, че повече няма сили да търпи това мъчително неудобство, което сякаш ги задушаваше. Когато най-накрая Джийн проговори, всички се стреснаха.

— Леонора — започна тя, — има нещо, което искаме да…

Думите й бяха прекъснати от леко почукване на вратата на библиотеката. Икономите нямат навик да чукат и тъй като не можеше да е Стивънс, лейди Джийн се намръщи.

— Влез — рязко каза тя.

Вратата се отвори и на прага се появи Пърси, носеше тъмнозелен работен комбинезон, сякаш идваше направо от работа, макар да беше събота следобед.

— Какво има, Пърси? — попита Джийн.

Той изглеждаше много сконфузен и пристъпваше от крак на крак, сякаш подът под него пареше. Прочисти гърлото си, но не каза нищо.

— Хайде, човече! — изграчи Джийн, макар да се стараеше да бъде любезна.

— Може ли да ви кажа две думи, лейди Джийн? — Говореше толкова тихо, че думите му едва се чуваха в просторната и препълнена с книги стая.

— Какво… Сега ли?

Той кимна утвърдително и едва сега Бевърли забеляза, че е силно разстроен и трепери.

— Не би ли почакал, Пърси? Имаме да обсъждаме важни семейни въпроси и времето изобщо не е подходящо.

Той направи още една крачка напред.

— Не, не мога да почакам, лейди Джийн. — Погледна към Николас, който го наблюдаваше с ококорени очи. — Отнася се за малкия Николас и затова как едва не се удави днес следобед. Видях как се случи всичко, защото се бях качил да поправя покрива.

Тези думи произведоха невероятен ефект и Бевърли усети как сърцето й някак странно и ужасено подскочи в гърдите. Имаше свидетел, който бе видял всичко! Вече не беше необходимо да се колебаят, нито да правят разни предположения. Най-после Ники щеше да бъде в безопасност. Тя погледна Бърти, който не откъсваше удивения си поглед от Пърси, и насочи вниманието си към Леонора. Не беше ли изплашена? Докато тя се опитваше да разгадае изражението на Леонора, Джорджина изненада всички, като скочи на крака и нададе писклив протяжен вик. Очите й налудничаво блестяха, тя стискаше шията си с две ръце, сякаш се страхуваше, че главата й ще се откъсне.

— Добре! — пискливо изхриптя гласът й, натежал от непоносима мъка. — Добре! Но можете ли да ме обвините? Омъжена съм за него! — С белите си треперещи пръсти тя посочи Чарлс. — Преживяла съм седемнайсет адски години на унижения, без достатъчно пари и без никакво бъдеще! Трябваше да понасям всичките му любовни афери и знаех, че нищо няма да се промени, ако аз сама не направя нещо. Не е честно! Защо да не притежавам нещата, които желая… за себе си и за Том? Защо Том да няма най-доброто?

Бевърли усети как ледени тръпки плъзват по гърба й. Кога за последен път бе слушала гръмките вайкания на една жена, която не можеше да постигне желаното? Стъписана, тя гледаше своята приятелка Джорджина и не можеше да разпознае това бледо разкривено лице с кървясали очи, вперени злобно в нея.

— И аз имам син, нали знаете? — говореше Джорджина с пискливо разярено гласче, което сякаш не беше нейно. — Син, който би могъл да наследи всичко това! — Тя разпери широко ръце и устреми поглед в тавана. — Всичко това… Ако не беше Николас! Единствено той стои между Том и всичко, което съм искала той да притежава!

После тя неудържимо се разрида, слабото й тяло конвулсивно трепереше. Другите седяха като парализирани, докато Джорджина сякаш се разпадаше пред очите им. Дългите години на усилени старания да изглежда спокойна и нормална изведнъж се стопиха и пред тях се разкри болната душа на една налудничава жена.

— Само Николас стои на пътя ни… — Тя се клатушкаше напред-назад и говореше с пискливо треперещо гласче. После се обърна към Пърси и размаха стиснатите си юмруци. — Значи ти ме видя днес… И какво от това? Аз само бутнах лодката с крак, докато майка му се подмазваше на старицата. Докато другите си приказваха. Никой не разбира колко съм нещастна… Исусе Христе, мразя ви!

Гласът й се превърна във вой и в този момент Бевърли отново си спомни за Мери, която крещеше на сватбата й, измъчвана от някакъв вътрешен демон, защото не можеше да притежава желаното. За Мери това беше Антъни. За Джорджина — Бъкландс и всичко, което вървеше с него.

— Почакайте! — изведнъж извика Леонора. Всички се обърнаха към нея, докато тя слисано се взираше в лицето на Джорджина. — Ти ли организира всички така наречени инциденти?

Сълзите кротко се стичаха по лицето на Джорджина.

— Аз исках той да умре. Не можех да позволя на едно малко дете да стои на пътя ни, нали? Том трябва да притежава всичко това един ден и аз трябва да бъда с него, за да му се радвам.

Лейди Джийн я изгледа мрачно.

— Чарлс щеше да наследи всичко, ако нещо лошо се беше случило с Николас — дрезгаво каза тя. — Мислила ли си за това?

Джорджина се отпусна в едно кресло, притиснала гърдите си с ръце, сякаш я боляха.

— Разбира се, че съм мислила за това, но Чарлс няма да живее вечно, нали така? И тогава всичко ще принадлежи на Том… на моето момче… на моето детенце…

— Божичко… божичко! — шепнеше Мама.

Тя изглеждаше много стара и крехка и Бевърли посегна и я хвана за ръката.

— Всичко е наред, мамо — тихо каза тя. — Сега Николас е в безопасност.

Джорджина изведнъж подскочи като ужилена и започна да крачи напред-назад из стаята, напред-назад, напред-назад, напред-назад. Когато заговори отново, гласът й прозвуча съвсем нормално:

— Надявах се хората да повярват, че Ники не е син на Антъни, затова казах на Тили, че е незаконороден, но от това не излезе нищо.

Замълча и впери поглед навън, където сенките потъмняваха и слънцето се скриваше отвъд хоризонта.

— След това беше лесно — продължи тя. — Толкова лесно. Нямате представа колко е уязвимо едно дете. Леко да го блъснеш… малко да го побутнеш… В онзи ден, когато Уенди имаше мигрена, а Клеър доведе Ники и го сложи да спи, аз просто се промъкнах в стаята ти, Бевърли, отворих прозореца и го събудих, преди да изляза. Тогава замалко не успях, нали?

Тягостна тишина настъпи в стаята, думите й и начинът, по който ги произнасяше, накараха всички да застинат по местата си. Говореше безстрастно, без съжаление, сякаш описваше как е ходила да пазарува. Стоеше там и безучастно се хвалеше с това, че се е опитвала да убие едно двегодишно дете.

— Ти ли се опита да го отровиш? На пикника? — с тънко гласче попита Бевърли.

Джорджина рязко се обърна към нея.

— Ама че лесно беше! Направих го като едното нищо! Набрах малко плодове от лудо биле и ги сложих в суфлето му! Той ги изяде като агънце, нали? — Започна да се смее — ужасен гъргорещ звук, който извираше от гърлото й. — Всички смятаха, че Уенди е виновна… Уенди, дето се чука с моя съпруг… Уенди, тази хитра малка кучка… Уенди с голямата пу…

Чарлс скочи на крака, стисна я за ръката и започна да я тегли към прага, където стоеше Пърси с нещастно и сконфузено изражение на лицето.

— Отиваме си вкъщи — каза Чарлс, без да поглежда другите.

— Ами онзи пожар в хамбара? — попита лейди Джийн. — Ти ли го предизвика, Джорджина?

Джорджина се изтръгна от ръцете на Чарлс.

— Вие всички сте глупаци — кресна тя. — Разбира се, че аз сложих кибрита в неговата количка! Надявах се да си помислите, че Чарлс го е направил, защото той пуши. Ха! Каква хубава шега!

Тя рязко отметна назад глава и устата й се разтвори широко, сякаш искаше да нададе оглушителен вой. Лудостта й беше ужасяваща, в един миг лудешки се смееше, в следващия я обземаше безмерна тъга.

— Но защо преди малко се опита да спасиш Ники от удавяне? — с отчаяние в гласа попита Бевърли. Беше шокирана от това, че именно Джорджина, а не Леонора, бе искала да причини зло на Ники, и направо не можеше да го възприеме.

— Първо на първо, за да не ме заподозре никой — прошепна Джорджина, която отново се готвеше да заплаче. — Вие бяхте толкова много хора там… а аз исках всички да ми се възхищавате… и да смятате, че съм полезна, пък и разбрах, че все някой ще го спаси.

— Хайде — рязко каза Чарлс, но не беше груб.

Той отново я хвана за ръката, но тя се вкопчи в облегалката на дивана и отчаяно се разрида, с всички сили се дърпаше, с истерична настойчивост се хващаше за всеки предмет, сякаш в него беше спасението й.

— Ще позвъня за линейка — тихо каза лейди Джийн и бързо напусна стаята.

— Няма да ме затворите! — извика Джорджина. — Моето място е тук. Това би трябвало да е моята къща… и на Том. — Тя се обърна и с омраза погледна Бевърли. — Защо ти живееш тук? О, боже! Безброй вечери съм прекарала в горичката, гледах как светваха лампите в замъка и си мислех за всички вас, които живеете в това красиво място, докато аз… докато аз…

Не можеше да продължи. Изплъзна се от ръцете на Чарлс и се свлече на пода, ридаейки задавено. Все още лежеше там, сгушена в дрехите на Бевърли, които й бяха прекалено големи, когато след двайсет минути в стаята влезе медицинският екип от линейката.

 

 

Ръката на Бърти я погали така нежно, сякаш тя се любеше за първи път, сякаш беше девственица, оставила се в ръцете му. С нежни пръсти той погали гърдите й, целуна зърната им така, че тя цяла затрептя от желание, и тогава я притисна към себе си — така плътно, че усещаше всяка частица от тялото му.

Много отдавна не беше се чувствала така, сякаш наистина й беше за първи път. Отвърна на целувките му и вдъхна мириса на кожата и косата му, наслаждавайки се на топлите му и твърди устни.

— Обичам те — за свое удивление каза тя.

Толкова беше сигурна, че никога повече няма да изпита същото, но ето че сега се намираше в прегръдките на Бърти и го желаеше с цялото си същество.

— О, Бевърли… Бевърли. — Той шепнеше името й отново и отново целуваше лицето й, очите й. — Влюбих се в теб от първия миг, още когато те видях тогава в „Хародс“… Господи, толкова се страхувах, че никога няма да ме обикнеш.

Тя взе лицето му между дланите си и надникна дълбоко в тъмните му очи.

— Но аз те обичам, Бърти, обичам те. Миналото си е минало, а сега искам само теб.

В бледата светлина на нощната лампа, поставена до леглото му в Бъкландс, тя зърна любовта в очите му.

— Желая те повече от всичко на света — прошепна Бърти. — Искам да усетя тялото ти, да го вкуся, да стана част от теб.

В отговор тя го целуна страстно, погали косата на тила му и прокара пръсти по гърба му, като го накара да застене от желание.

Докато Бърти нежно я галеше, усети, че е достигнала върха. Тръпките на насладата обхванаха тялото й, накараха я да извие гръб и да задиша тежко.

— О, Бърти, да… да… о, мили! — извика тя, изпълнена с ненаситно желание да го притежава, да го задържи в себе си.

— Бевърли…

Сега той изцяло й принадлежеше, притискаше я с нежната си сила, изпълваше я с любовта и жизнеността си.

— О, господи, толкова те обичам — простена той, а после я целуна отново — нежна, обвързваща целувка, с която по-ясно, отколкото с думи, й казваше колко много означава тя за него.

Дълго време двамата лежаха притиснати, наслаждавайки се на близостта си.

— Просто не мога да повярвам, че съм толкова щастлива — прошепна Бевърли.

Все още бе зашеметена от случилото се. Целият този ден беше нереален, но най-хубаво беше, когато се изтръгна от ледената капсула на умъртвените желания и се освободи от миналото, към което принадлежеше Антъни. За първи път се почувства като нормална жена, изпълнена с вкус към живота, изпълнена с желания и надежди, за които се бе страхувала, че никога няма да се върнат. Сякаш усетил за какво мисли, Бърти надникна в очите й.

— Не можеш да повярваш, нали? — прошепна той.

— О, така е, Бърти. Да. Но вече вярвам — отговори и златните петънца в очите й щастливо блеснаха.

Двамата дълго лежаха така, всеки потънал в собствените си мисли, и все пак бяха по-близки от всякога, по-близки, отколкото си бяха представяли, че е възможно. После Бевърли заговори:

— Въпреки всичко не мога да не съжалявам Джорджина, нали разбираш? Ние с нея бяхме добри приятелки. Нямах представа, че е обзета от такава мания да притежава Бъкландс. Но също така отначало не знаех, че Мери изпитва маниакална любов към Антъни. Какви странни неща стават в живота, нали?

Тя си мислеше и за Леонора, която след един дълъг и поверителен разговор с Мама бе излязла от библиотеката със зачервени очи и беше отишла на горния етаж да опакова багажа си. Както се говореше сред слугите и работниците от имението, тя се канела да се премести в Лондон, за да бъде по-близо до семейството и приятелите си, и щяла да посещава Бъкландс само по време на ваканциите, когато си идваше Джулиет. Така искаше Мама, а Джийн, Рупърт и Бевърли трябваше да се съгласят с нея. Бевърли беше сигурна, че Леонора винаги щеше да бъде в състояние да се погрижи за себе си. Ами Джорджина?

— Смяташ ли, че ще я изпратят в някоя психиатрична клиника? — тъжно попита тя. — Дали ще успеят да я излекуват?

— Не знам, мила — отговори Бърти. — Това е истинска трагедия, но и Чарлс няма да остане тук.

Бевърли се надигна и се подпря на лакът, за да погледне Бърти в лицето.

— Какво искаш да кажеш?

— Той заминава с Уенди.

— Не говориш сериозно! Тя е съвсем младо момиче, а Чарлс сигурно е най-малко на четирийсет и пет години.

Бърти кимна с разбиране.

— Той ми каза, че смята да се ожени за Уенди. Твърди, че тя ще бъде великолепна майка за Маргарет и Том. Вече всичко е подготвил.

Бевърли се отпусна на възглавницата, беше слисана.

— Това е невероятно! Какъв ден само! Когато се събудих тази сутрин…

— … не си и предполагала, че накрая ще се окажеш в гостната стая заедно с мен — с усмивка вметна Бърти.

Тя се разсмя и този жизнерадостен звук го накара да изпита неудържимо желание да я целуне отново.

— Наистина не предполагах — съгласи се Бевърли.

Бърти я привлече отново към себе си.

— Но не съжаляваш, нали? — Зарови лице в косата й, затвори очи и уханието на парфюма й го замая и възбуди отново. — И ще се омъжиш ли за мен, миличка? И ще поделяме времето си между Лондон и Бъкландс… — Гласът му стана дрезгав от желание.

— … и ще бъдем щастливи до дълбоки старини — спомни си тя тези думи на Хенри, произнесени на сватбата й с Антъни.

Сега беше сигурна, че ще живее щастливо до дълбоки старини — не с Антъни, бащата на Ники и нейната първа голяма любов, а с Бърти — прекрасния любящ Бърти, който винаги бе до нея, когато имаше нужда от него. Сега устните му леко и нежно галеха нейните, ръцете му силно я прегръщаха и тя изпита най-прекрасното усещане за свобода, сякаш плуваше някъде в безкрайното пространство. Страстно отвърна на целувката му и знаеше, че така трябва да бъде. Любовта, която Антъни им беше оставил в наследство, извираше от стените на Бъкландс и бе част от общата им любов към Ники и един към друг.