Уна-Мери Паркър
Само най-доброто (23)

Двадесет и трета глава

— Ела да ме вземеш по обяд — каза Леонора на Джо, когато я остави пред входа на викторианската къща от тъмночервени тухли на Понт Стрийт.

Дънкан Максуини я очакваше в апартамента си на втория етаж. Той беше облечен с халат и леглото му си стоеше неоправено, защото скоро отново щеше да бъде измачкано. Щом отвори вратата, той посегна с жадни ръце да сграбчи гърдите й, но тя го отблъсна.

— Не сега, Дънкан — рязко рече Леонора. — Имам нужда от твоята помощ.

Той изглеждаше леко учуден, но съвсем не беше обезсърчен. Прокара длан по гладко сресаната си руса коса и я погледна объркано.

— Каква помощ? — подозрително попита Дънкан.

— Имаш пишеща машина, нали?

— Защо ти е пишеща машина, дявол го взел?

— Може да ти се види чудно, но навремето, преди да се омъжа за Хенри, баща ми настоя да изкарам курс по машинопис. — Леонора знаеше, че понякога, когато имаше спешна работа, секретарката му идваше да поработи тук в края на седмицата. — Искам да напиша едно писмо, много поверително писмо — наблегна тя, — а ти си единственият човек, за когото съм сигурна, че няма да се разприказва.

— Дадено. За какво се отнася?

— О, семейна работа — уклончиво отвърна тя. — Ще ми отнеме само няколко минути, а после, както се казва, цялата съм твоя — добави тя с прелъстителна усмивка.

Дънкан сложи своята малко старомодна портативна пишеща машина на масата в трапезарията, а тя извади от чантата си черновата, която бе подготвила предишната вечер.

— Направи ми малко кафе, докато напиша това, скъпи — помоли го тя и го дари с най-очарователния си поглед. — Умирам за нещо топло и мокро.

Той застана зад нея, ръцете му се плъзнаха от раменете към гърдите й, зарови лице в косата й.

— Ухаеш чудесно — промълви Дънкан. — Искам те сега.

— Първо работата, после удоволствието — меко го укори тя, усещайки колко е възбуден. — И аз те желая, но бъди добричък и ми позволи първо да свърша тази работа.

— Добре. Не мога да повярвам, че някакво си писмо е по-важно от това да се гушнеш с мен в леглото, но ще те оставя на мира. Давам ти само пет минути. Съгласна ли си?

— Ти си истински ангел — изгука Леонора.

Макар че от години не беше писала на машина, тя бързо се захвана за работа и след десет минути писмото беше готово. Беше адресирано до мистър Бримптън, директор на Източна банка в Оксфорд, и в него се казваше, че през последните няколко месеца е била принудена да изтегли големи суми пари от текущата и от депозитната си сметка, за да изплати дълговете на снаха си Бевърли, виконтеса Еймзбъри. Тъй като въпросът бил поверителен, продължаваше писмото, тя не желаела останалите членове на семейството да научат за него. В края на писмото се наблягаше на това, че лейди Еймзбъри дължала още осемнайсет хиляди лири на различни магазини в Съединените щати — дългове, направени преди идването й в Англия, но тя много се надявала, че след тяхното изплащане въпросът ще бъде окончателно приключен. Писмото завършваше с „искрено ваша“, а от долу следваше: „Роузмари, контеса на Къмбърланд“.

Веднага щом се върнеше в Бъкландс, Леонора щеше да накара Мама да се подпише. Това щеше да успокои хората от банката за известно време и да отговори на въпросите на директора й за финансовото състояние на Мама.

 

 

Бевърли четеше на глас на старата контеса, когато се появи Леонора.

— О, работа ли имате? — попита тя, макар да беше ясно, че не е така.

Бевърли остави романа „Джейн Еър“ на коленете си и се учуди, че Леонора е толкова зачервена.

— Какво бих могла да направя за вас, мила? — попита старата контеса, макар че не покани Леонора да седне.

— О, нищо особено — нехайно отвърна тя и побърза да събере мислите си, за да съчини нещо, подходящо за случая. — Тъкмо се канех да ви предложа да поканим гости в края на месеца, но няма защо да бързаме. За това може да поговорим и друг път.

— Добра идея — безстрастно отвърна Мама. — Хайде да отложим за утре, а?

Бевърли не можеше да не забележи колко разочарована изглежда Леонора. Тя пъхна под мишница папката, която носеше, тръсна малко сърдито глава и се отправи към вратата. Щом излезе, Роузмари Къмбърланд обърна към Бевърли почти невиждащите си очи.

— Този път не ми донесе документи за подписване! — заговорнически каза тя. — Леонора вдига толкова шум за дребни неща. Когато Хенри оправяше книжата ми, нямаше кой знае какви затруднения. Не би трябвало да я критикувам, защото е толкова услужлива напоследък, но тази работа сякаш няма край.

— Какви документи трябва да бъдат подписани? — любопитно попита Бевърли.

Беше учудена, че Мама се занимава с някакви „документи“. Тъй като не знаеше колко е заможна контесата, Бевърли предполагаше, че и тя като нея получава издръжка от имението.

Мама въздъхна.

— О, тази работа няма край, скъпа. Тя ми обясни, че са се натрупали неоправени данъчни декларации или нещо такова… Нищо не разбирам от тези работи и тъй като не виждам вече… — Вдигна ръце и се отказа да продължи. — Е, тя каза, че книжата вече са в ред. Нали разбираш, след смъртта на Хенри всичко е било оставено на самотек.

Бевърли изглеждаше объркана.

— Не трябва ли да наемете някой счетоводител, щом става въпрос за данъци? Аз си мислех, че Леонора просто попълва чековете ви, преди да ги подпишете. Не предполагах, че има и нещо друго.

— Ами… — Мама изглеждаше малко смутена и лицето й леко се зачерви. — Тя ми каза така. Аз притежавам доста пари, наследила съм ги от баща ми и нямат нищо общо с парите на Къмбърланд, тъй че предполагам… Е, вероятно има доста книжа за оправяне. — Тя отново въздъхна, ръцете й нервно попипваха дългата й пола.

— Щом има толкова много работа около тези документи, защо не наемете някой професионалист? — предпазливо попита Бевърли.

Хладни тръпки полазиха по гърба й, когато едно ужасно подозрение се оформи в съзнанието й. Леонора дължеше пари, много пари. Ами ако тя по някакъв начин се опитваше да окраде свекърва си?

— Работата изглеждаше толкова лесна и Хенри се справяше добре, скъпа. Онзи ден Леонора ми каза, че всичко е уредено, тъй че за известно време няма да подписвам нищо. — Макар че се стараеше да говори спокойно, изглеждаше разтревожена и бузите й пламнаха.

— Всичко, което е свързано със сметки и данъци, е много досадно, нали? — прояви разбиране Бевърли. — Аз бях свикнала да оставям тази работа на Антъни, а тук все още не съм в течение на нещата.

— Не бива да се притеснявате за това, мила. Имението Къмбърланд се грижи за вашите финансови проблеми, то си има свои счетоводители. А моето положение е друго и би трябвало да е много по-просто. — Тя малко притеснено се засмя. — Само че бедничката Леонора толкова много се суети заради плащането на няколко сметки.

С това разговорът приключи. Бевърли продължи да чете на глас „Джейн Еър“, като току се питаше какво да направи, за да разбере истинското положение.

 

 

Лятната ваканция бързо свърши и дойде време Джулиет да се върне в училище. Маргарет и Том трябваше да заминат — всеки за своето училище — на следващия ден, тъй че Бевърли и Джорджина решиха да организират пикник.

— Досега не сме правили такова нещо — развълнувано каза Джорджина. — Мислите ли, че и Мама ще дойде?

Денят беше хубав и слънчев, макар че вече бе септември. В повишено настроение всички тръгнаха по тревистия склон към храма, носейки със себе си одеяла и кошници за пикник. Готвачката на Бъкландс си беше направила труда да приготви разни неща за децата — имаше малки хамбургери, топла наденица, солени бисквити и пуканки, както и къпиново суфле в малки купички.

— Ау! — извика Николас, щом Джорджина и Уенди започнаха да вадят храната от кошниците. Двете се засмяха, като видяха нетърпеливия му ококорен поглед. — Може ли вече да започваме? — попита той и посегна да си вземе една наденица.

— Почакай още малко, Ники — каза Бевърли. Тя се занимаваше с питиетата, отваряше кутийки с кока-кола и портокалов сок и пълнеше пластмасовите чашки. — Ще трябва да почакаш, докато приготвим всичко.

— Уенди — извика Джорджина, — защо не организираш една игра на криеница в горичката, докато ние с Бевърли сервираме яденето? Когато се върнете, всичко ще е готово.

— Добре — рече Уенди и сграбчи Николас за ръката. — Хайде да вървим! Кой ще мижи?

Смеейки се пискливо, Том, Маргарет и Джулиет се затичаха презглава надолу по склона, следвани от Уенди и Николас, който с всички сили се стараеше да ги настигне. Бевърли ги наблюдаваше със снизходителна усмивка.

— Хубаво е, че всички така добре се разбират, нали? — отбеляза Джорджина, която подреждаше картонените чинийки, украсени с рисунки на балони и клоуни, и хартиените салфетки към тях.

— Това е, защото са от една кръв — каза Бевърли. После млъкна и впери поглед надолу към подножието на хълмчето. — Я виж кой идва! — тихо възкликна тя.

— Не е Чар… — Джорджина млъкна и се изчерви. — О, това е Леонора! — побърза да каже тя. — Какво носи?

— Прилича на чанта и е пълна с нещо… Струва ми се, че е бутилка вино! — Бевърли се изправи и махна за поздрав на Леонора. — Ей! Какво ни носиш?

Като пухтеше и се задъхваше, Леонора най-после се изкачи до храма.

— Помислих си, че за да бъде поносим тоя проклет пикник, ще трябва да се напием, затова нося малко вино и няколко свестни чаши. — Тя уморено се тръшна върху едно от одеялата. — Дори се сетих да взема тирбушон.

Джорджина весело се засмя.

— Страхотна си, Леонора — каза тя. — Тъкмо си мислех колко би било хубаво да пийна чаша вино. А ти, Бевърли?

— Никога не бих се отказала от чаша вино! — отвърна с престорен ентусиазъм Бевърли. — Пикника си го бива, нали!

И двете поотделно се бяха надявали, че Леонора няма да дойде, но сега не им оставаше нищо друго, освен да се държат любезно.

Джорджина внимателно разопакова храната, подреди сандвичите и другите деликатеси в чиниите, сложени върху покривката на червени и бели карета, а пресните плодове постави в кошничка.

— Хайде да отворим виното и да извикаме децата — най-накрая предложи Джорджина. — Всичко е готово.

Бевърли се изправи на крака.

— Хайде, момчета и момичета! — извика тя. — Време е за обяд.

— Идваме — обади се Уенди от горичката долу.

След минутка с порозовели от раздвижването лица децата се заизкачваха по склона, а Уенди, цялата пламнала и засмяна, подтичваше най-отзад.

Николас седна на одеялото до Бевърли.

— Може ли вече да започвам?

— Да — каза тя с усмивка.

Децата изведнъж се умълчаха и започнаха да ядат, докато големите си пийваха вино.

— Чудно е как храната ги укротява — доволно каза Леонора. Беше се облегнала на една от сивите каменни колони на храма. — Божичко, колко добре ми дойде! — тихо промълви тя, когато допи чашата си. — Ваканцията свърши!

— Ужасно е, че го казваш — гневно изрече Джорджина. — Много ми е мъчно, когато Том и Маргарет заминават. По-добре щеше да бъде, ако Чарлс не беше настоявал да ги пращаме толкова далеч. Наистина ми липсват.

— Лично аз не харесвам особено тези частни училища — сухо отбеляза Бевърли. — В Щатите нямаме точно такива. Ники никъде няма да замине, докато не се наложи.

— Искаш да кажеш, че първо трябва да навърши пет години?

— Пет ли? Не! Джийн ми каза, че може да тръгне на училище, когато навърши седем години, но аз все пак смятам, че това е варварство — разпалено заяви Бевърли.

— О, много е мъчително — съгласи се Джорджина и ръката й машинално посегна да погали Том по гърба. — Винаги плача.

— О, за бога! — презрително възкликна Леонора. — Том ще стане женчо. Джулиет отиде в интерната на осем години и нищо й няма, нали?

Тя погледна дъщеря си и на лицето й се изписа някакво странно изражение. Според Бевърли по него се четеше и гордост, и известна неприязън.

— Сега нямам нищо против, мамо, но в началото бях нещастна — искрено каза Джулиет.

След като децата изядоха почти всичко, Бевърли предложи да поиграят на „Последици“.

— Донесла съм хартия и моливи, така че всички ще можем да участваме — рече тя.

— Как се играе на „Последици“? — попита Джулиет.

— Всеки получава лист хартия и най-напред написва едно мъжко име. После сгъва листа и го подава на следващия, който написва женско име.

— А след това?

— После записваме къде са се срещнали мъжът и жената. Следва „той й каза“… после „тя му каза“… и „последиците“. След като всеки напише тези неща, отново си подаваме листа и прочитаме всичко на глас — обясни Бевърли.

Ники грабна лист и молив и ентусиазирано започна да драска.

— Може би е по-добре да ти помогна, миличък — рече тя и хвана ръчичката му.

Всички започнаха съсредоточено да пишат, внимателно сгъваха листовете и ги подаваха на съседа си вляво, тъй че никой не можеше да види какво е написано преди него.

— Готови ли сте всички? — накрая попита Бевърли. — Предайте си още веднъж листовете.

— Може ли аз първа да прочета какво пише на моя? — попита Маргарет.

— Давай.

— Значи така. — Маргарет прочисти гърлото си и започна: — Дядо Коледа срещна Пепеляшка на алеята за боулинг и й каза: „Ще се омъжиш ли за мен?“, а тя му каза: „Ходи да се друсаш!“, и последиците са, че земята избухна!

Маргарет вдигна очи, изчерви се и се засмя, а Том и Джулиет пискливо се закискаха.

— А сега ти, Джулиет? — подсказа й Бевърли.

— Мадона срещнала патока Доналд…

Джулиет се запревива от смях и през следващите няколко минути всеки четеше написаното с общи усилия, което предизвика всеобщо веселие. Маргарет и Джулиет се търкаляха по земята и се кискаха. Най-накрая дойде ред на Бевърли и тя разгърна своето листче. Каза си, че това не може да не е просто съвпадение. Никой не би могъл нарочно да подреди по този начин думите, но тя бе шокирана. За миг Бевърли застина на мястото си, не можеше да продума.

— Хайде — настоя Джорджина. — Много ли е неприлично?

Бевърли поклати глава, опитвайки се да спечели време.

— Просто е глупаво.

— Е, нека да го чуем — нетърпеливо каза Леонора.

Бевърли дълбоко си пое дъх.

— Джак срещнал Джил в киното и й казал: „Какво има за вечеря?“, а тя му казала: „Ти си хубавец“. А последиците са, че те се оженили.

— Това ли е всичко? — Джулиет изглеждаше разочарована.

— Нали ви казах, че е глупаво — нехайно отбеляза Бевърли, смачка листчето на топчица и го запрати надалеч с такава сила, че то се закачи на клоните на едно дърво в горичката долу.

Настъпи неловко мълчание и тя знаеше, че ако Леонора, Джорджина или Уенди бяха сметнали държането й за странно, вероятно също така предполагаха, че на листчето е на писано нещо, което не е подходящо да бъде прочетено пред децата. Но то се беше запечатало в съзнанието й и от него по гърба й полазиха хладни тръпки. Все пак никой не е знаел какво е било написано преди него, значи всичко това бе чиста случайност, но резултатът я плашеше.

На листчето пишеше: „Николас срещна Уенди в храма. Той й каза: «Дай ми един бонбон», а тя му каза: «Аз съм вещица», и последиците бяха, че двамата паднаха мъртви“.

 

 

Късно следобед на Николас му прилоша. Отначало се оплака, че не може да види картинките в книжката, която разглеждаха, а Бевърли си помисли, че навярно нещо му е влязло в окото. Той търкаше очите си с юмручета и хленчеше.

— Дай да видя, миличък — каза тя и го взе на коленете си.

Двамата бяха на горния етаж в „тяхната стая“ и се забавляваха преди вечеря. Николас продължаваше да търка очите си с ръчички и се наложи Бевърли насила да ги дръпне от лицето му.

— Какво има, Ники? Дай на мама да види.

След миг тя погледна сините му като незабравки очи и с ужас установи, че са станали почти черни. Разбра, че зениците му така са се разширили, та сините ириси почти не се виждаха. Детето беше и много зачервено.

— Жаден съм! — жално захленчи той. — Жаден съм.

— Седни, Ники, ще отида да ти донеса нещо за пиене.

Бевърли се притесни. Николас никога не беше боледувал.

Може би беше прихванал някоя от детските болести, за които бе чела — шарка, заушка, скарлатина. Щом му донесеше вода, щеше да намери Детския медицински речник и да потърси на „треска“ и „възпаление на очите“.

— Мамо, какво ти има на лицето? — плачливо попита Ники, докато тя го държеше в скута си и му даваше да пие вода.

— Лицето ми ли? — стреснато каза Бевърли и попипа бузата си. — Нищо ми няма на лицето… Защо?

— Странно е…

Но той сякаш не я виждаше. Беше се вторачил право напред и премаляла от страх, Бевърли се сети откъде й бе познат този блуждаещ поглед. Мама понякога гледаше така, когато губеше чувството си за ориентация и не можеше да разбере къде се намира. Ники ослепяваше!

— Божичко, Ники! — Тя го повдигна и го изправи в скута си. — Какво има? Какво ти е? Не виждаш ли?

Той започна да плаче, кожата му изглеждаше още по-суха и зачервена. Бевърли нищо не разбираше от детски болести, но Николас явно беше много зле. Като го стисна в прегръдките си, тя забърза надолу към спалнята и пътьом извика няколко пъти името на Леонора. Тя сигурно имаше някакъв опит с Джулиет и не можеше да не знае името на някой местен лекар.

Пусна хладка вода във ваната, за да изкъпе Ники и да свали температурата му.

— Какво има? — попита Леонора, влизайки в стаята.

— Може ли да позвъниш на някой лекар, Леонора? Ники, изглежда, е ужасно зле. Целият гори. И не може да вижда добре!

Гласът й секна. Събличаше памучната му ризка и панталонките. После шумно ахна.

— Виж! — Ужасеният й поглед бе прикован върху малкия гръден кош на Ники. Сърцето му биеше така силно, че гръдният му кош сякаш се тресеше и се чуваше глухото припряно туптене. — Бързо! Извикай линейка! О, боже! Какво му е?

Въпреки ограничения си опит, Бевърли знаеше, че това не е обикновена болест. Ники изглеждаше напълно зашеметен и дезориентиран, очите му приличаха на лъскави черни копчета, лицето му пламтеше.

— Децата много лесно вдигат висока температура — спокойно отбеляза Леонора. — На твое място не бих се притеснявала. До сутринта сигурно ще се оправи.

— Той е зле, Леонора! Не виждаш ли?

Бевърли беше извън себе си от страх. Когато сложи Ники във ваната, той започна да се гърчи и да пищи, сега кожата на цялото му тяло бе зачервена и гореща.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита Уенди, която се появи на вратата на банята, широко опулила кръглите си очи. — О! Какво му има? — ахна тя, когато видя Ники.

— Моля ви! Някой ще извика ли линейка!

— Не се притеснявай. Аз ще се обадя.

Говореше Уенди. Леонора все така стоеше на мястото си и наблюдаваше Ники.

— О, моля те, Господи — тихо шепнеше Бевърли, докато мокреше телцето му с гъбата. — Сега виждаш ли, Ники? — попита тя. — Можеш ли да видиш мама?

— Вода… Искам да пия!

Момчето объркано размахваше ръце, сякаш не разбираше къде се намира.

— Добре, миличък. Ще ти донеса нещо за пиене.

Тя го извади от ваната, набързо го уви с една хавлия и като избута Леонора от пътя си, забърза към спалнята, където бе оставила водата.

— Скоро ли ще пристигнат? — като обезумяла попита Бевърли.

— Какво? За линейката ли питаш? — Леонора бавно отстъпваше към вратата.

— Да. Къде е най-близката болница? В Оксфорд ли?

— Да. В Оксфорд. Линейката трябва да бъде тук след петнайсет-двайсет минути. Аз… Аз отивам да видя дали Мама е добре — добави тя и напусна стаята.

— Мъничкият ми — тихо прошепна Бевърли, като люлееше Ники в ръцете си, опитвайки се да го успокои. — Ще се оправиш, миличък.

Погали челото му и усети, че гори под пръстите й. И дали само й се струваше така… или той наистина дишаше още по-учестено? Малкото му сърце продължаваше все така яростно да бие и тя усети, че настъпва криза. С надежда си помисли, че може би температурата му скоро ще спадне. Може би след няколко минути тя щеше да види как избиват червените обриви на морбилите или грозните петна на варицелата.

Тогава с него стана нещо. Гръбнакът му се изопна и се вдърви, ръцете и краката му се разпериха и останаха неподвижни, заприлича на кукла. След миг Ники започна да се гърчи, тъй че тя не можеше да го удържи в скута си и когато викаше името му, детето сякаш не я чуваше, нито я виждаше.

— Ники! — Цялата мъка на света бе събрана в този единствен вик. — Ники!… Ники!

По някаква фантастична причина тя беше сигурна, че ако успее да влезе в контакт с детето си, което, изглежда, блуждаеше в някакъв свят на слепота и мъки, ако можеше да го достигне там, то щеше да се оправи. Ники беше част от нея, със сигурност щеше да свърже душата и съзнанието си с неговите, да спре конвулсиите, които разтърсваха малкото му телце подобно на някакво невероятно земетресение.

Като го стискаше с всички сили в прегръдките си, Бевърли седна на леглото и се замоли линейката да пристигне по-скоро.

Сякаш изминаха години, първо дойде Уенди, за да й съобщи, че линейката е тръгнала, после се появиха Алис и Мама, които бяха дочули за суматохата.

— Мила — млечносините очи на старата контеса бяха обърнати към китайското легло, където Бевърли седеше и стискаше детето в прегръдките си, — какво му е?

Изглеждаше стресната, а Бевърли знаеше, че не бива да я плаши повече.

— Има някакъв обрив, мамо — отговори тя, налагайки си да се овладее. — И температурата му е висока, затова нямам намерение да рискувам. Ще го закарам в болницата колкото може по-скоро… дори после да се окаже, че това е просто варицела. — Гласът й затрепери и тя прехапа устни, за да не се разридае.

— Бедното дете. — Мама бавно се приближи до леглото, като с една ръка опипваше пътя си, а в другата стискаше бастун. — Децата често вдигат страшно висока температура, нали знаеш? Антъни ме плашеше до смърт, щом се разболееше.

— Наистина ли?

Бевърли вдигна очи към свекърва си, жадувайки да чуе, че на детето нищо му няма. Вместо това контесата посегна и по-скоро инстинктивно успя да намери главичката на Николас. Нежно положи на челото му изящната си длан, а после ахна и рязко се отдръпна.

— Божичко! Той гори — промълви тя. После сложи ръка на рамото на Бевърли. — Знам, че е много лесно да ти кажа: „Не се притеснявай“, но това няма да помогне на Николас. Лекарите ще се справят. Ние просто трябва да имаме вяра в Бога. Това е всичко, което можем да направим.

Бевърли безмълвно кимна, не можеше да продума. Ники изглеждаше малък и уязвим и в същото време сякаш бе обсебен от някаква зла сила. Черните му ириси бяха обърнати към Бевърли, крайниците му конвулсивно се гърчеха, малкото му телце се тресеше.

Алис бе застанала до леглото и го наблюдаваше.

— Това е някакъв припадък — каза тя. — Няма да се учудя, ако е болен от епилепсия.

Бевърли чу как Мама тихо простена. В този миг някъде долу зави сирената на линейката.

— Слава богу! — възкликна Бевърли и бързо се изправи с Николас на ръце.

Той все още бе облечен с хавлията, но тя грабна един вълнен шал и го метна отгоре му.

— Погрижи се за него, момичето ми. А аз ще се моля за двама ви — обеща старата контеса.

— О, мамо!

Бевърли я целуна по бузата и усети, че е студена и влажна. А после излезе от стаята и забърза по стълбите, за да посрещне линейката.

— Има висока температура… и конвулсии… и зениците му са разширени — задъхано каза тя, когато нечии услужливи и добри ръце посегнаха да поемат Николас и да й помогнат да се качи в линейката.

Хората с бели престилки набързо прегледаха Николас, както лежеше в носилката, а линейката с вой се носеше по провинциалните пътища към Оксфорд. През пелената на страха и отчаянието Бевърли усещаше, че става прицел на безброй въпроси. Боледувал ли е Николас? Има ли диария? Боли ли го някъде? Тя отговаряше както може и през цялото време се молеше накрая да й кажат, че няма нищо сериозно. Те разговаряха помежду си, служейки си с медицинска терминология, а Бевърли напрягаше слуха си и се опитваше да разбере нещо. Накрая долови думите „висока токсичност“. Изстина от страх.

— Какво му има? — прошепна тя.

— Днес излизал ли е навън? Някъде из околността? — попита я един от медиците.

Бевърли кимна утвърдително.

— Ходихме на пикник. Защо?

Те се спогледаха.

— Атропа беладона… точно това е — каза един от тях. Друг записа нещо в бележника си, преди да се обърне към Бевърли:

— По-скоро е известна като лудо биле. Опасявам се, че синът ви е отровен.

 

 

Как? Как бе могло да се случи? Бевърли отново и отново си задаваше този въпрос, докато седеше в чакалнята на отделението за спешна помощ в болницата „Сейнт Мериът“. Николас бързо бе откаран в залата за реанимация и макар че тя отчаяно искаше да го придружи, тактично, но твърдо й казаха, че е по-добре да почака тук.

— Но той ще се оправи, нали? — умолително каза тя на един от лекарите, който я попита за възрастта и анамнезата на Ники.

— Ще промием стомаха му и ще се опитаме да го накараме да повръща, а после ще му вкараме разтвор на танинова киселина. Добре е, че го докарахте толкова бързо…

Той изведнъж млъкна и Бевърли остана с впечатлението, че ако лекарите веднага не бяха се погрижили за Николас, вече щеше да е твърде късно.

— Казахте, че сте ходили на пикник. Възможно ли е да е намерил плодове на лудо биле и да ги е помислил за къпини или боровинки?

Тъмните му кротки очи я гледаха изпитателно, а мургавото му лице на индиец изглеждаше много сериозно.

— Доколкото знам, той въобще не е ял плодове. Всички ядохме едно и също… сандвичи, бисквити, нали разбирате. Но ако, разбира се… — Тя млъкна и притисна устата си.

— Да?

— Играеше на криеница с братовчедите си, отидоха в горичката, където има много храсти… — Бевърли се замисли. — Но с тях имаше възрастен човек. Една студентка. Сигурна съм, че тя щеше да види, ако Ники е ял нещо.

— Е, ние ще направим всичко възможно да му помогнем. Ще му дадем и малко пилокарпин…

— За какво е?

— Ще помогне за възстановяване на зрението му. Нали знаете какво става, когато човек се отрови с атропа беладона?

— Не, нямам никаква представа.

— Парализират се парасимпатиковите нерви, блокирани са нервните окончания. Ето защо зениците на сина ви са разширени. — Той изсумтя. — Беладона е от италиански и означава „хубава жена“. По времето на Ренесанса жените слагали капки от растението в очите си, за да се разширят зениците им и да изглеждат по-красиви. — Усмивката му беше крива и уморена. — Но не бива да се яде.

— Той ще се оправи, нали, докторе?

— Правим всичко възможно. Важното е, че сте го докарали тук, преди да изпадне в кома. Сега трябва да се връщам.

— Кога ще мога да го видя?

Той се поколеба, преди да отговори.

— Ще ви кажа по-късно — отвърна и си тръгна, бялата му престилка направо пращеше от колосването.

Докато очакваше да й съобщят какво става, Бевърли мислено играеше на една игра, но това всъщност въобще не беше игра. Тя се опитваше да си спомни кой къде бе седнал по време на пикника. След като се наобядваха, всички бяха насядали в кръг и играеха на „Последици“, а последното изречение на играта, което тя бе прочела, гласеше: „И двамата паднаха мъртви“. То беше написано от Уенди, защото тя й бе подала листчето. Бевърли се опитваше да се сети кой бе написал предишната дума или фраза. В какъв ред бяха насядали всички участници в играта, освен Ники, който се бе настанил на коленете й? Затвори очи и се опита да се съсредоточи, защото написаното върху листчето — независимо дали беше резултат на чисто съвпадение или не — сега й звучеше като предупреждение за онова, което се случи по-късно.

Мислено си представи картината — одеялата, постлани върху, зелената трева, покривката на червени и бели карета в средата и подредените върху нея храна и напитки. Ако Уенди бе седяла вдясно от нея… Тогава кой беше до Уенди? Маргарет. До нея май се беше настанила Леонора и държеше чаша вино и цигара. Следваха Том и Джорджина, а отляво на Бевърли — Джулиет. Ето че се получи! Този кръг от деца и възрастни. Всички държаха моливи и листове в ръце и играеха на „Последици“. Не й трябваше много време, за да установи кой какво е написал, след като последният ред бе дело на Уенди, която й беше подала листчето, за да прочете всичко на глас.

Джулиет трябва да беше написала „Ники срещна“, а Джорджина бе добавила „Уенди“. После Том вероятно бе написал: „в храма“. След него Леонора бе добавила: „Дай ми един бонбон“. В отговор Маргарет бе надраскала: „Аз съм вещица“, а след това Уенди бе добавила последния ред… И последиците бяха, че „двамата паднаха мъртви“.

Тъй като всеки сгъваше листчето, след като напишеше своята част, ако играеха честно, въобще не бе възможно някой да разбере какво е написал човекът преди него. И все пак… дали нямаше съучастничество между някои от играчите? Онези, които смятаха, че трябва да й отправят предупреждение. И дали останалите случайно не бяха допринесли за смислеността на изречението?

Главата й се въртеше, опитите й да възстанови случилото се, както и суматохата и напрежението в това отделение за спешна медицинска помощ, засилваха чувството й на паника. Сега вече тя не се съмняваше, че някой се опитва да нарани Ники, дори да го убие. Но защо? Стиснала главата си с ръце, се мъчеше да проумее какво става. Кой от тях?

А дали Ники сам не бе набрал отровните плодове?

 

 

Някакъв вътрешен импулс накара Бърти Горинг да набере телефонния номер на Бъкландс. Бе прекарал дълъг и тежък ден в града и като се прибра най-накрая у дома, ужасно му се прииска да поговори с Бевърли. Стивънс вдигна слушалката и отговори с официалния си и тържествен тон.

— Мога ли да говоря с лейди Еймзбъри? — попита Бърти.

Докато говореше, той огледа всекидневната си и си спомни как Бевърли бе седяла на креслото до камината, отпивайки от чая си, как великолепната меднокестенява коса обрамчваше лицето й, как очите й със златистите точици откровено се бяха взирали в неговите.

— Опасявам се, че милейди не е тук — отвърна Стивънс.

— Какво?… О! — Вълните на разочарованието го заляха, сякаш щяха да го удавят. — А кога ще се върне?

— Кой се обажда, моля?

— Лорд Горинг.

— О, милорд. Извинете ме. Не можах да позная гласа ви. Опасявам се, че лейди Еймзбъри е в болницата…

— Господи, какво се е случило? Добре ли е тя?

Сърцето на Бърти подскочи в гърдите му и той бавно и внимателно се отпусна на дивана, сякаш изведнъж се бе почувствал зле.

Гласът на Стивънс звучеше напрегнато:

— Опасявам се, че става въпрос за малкия Николас, милорд. Откараха го в болницата „Сейнт Мериът“ в Оксфорд и лейди Еймзбъри отиде с него.

Сега Бърти бе обзет от друг вид тревога. Понякога с децата се случваха ужасни нещастия, но поне Бевърли беше добре и той би могъл да направи нещо да я утеши.

— Какво се е случило?

— На момчето изведнъж му стана много зле… Все още не знам подробностите. Милейди сигурно своевременно ще ни съобщи какво е станало.

— Болницата „Сейнт Мериът“ в Оксфорд, нали така каза? Благодаря ти, Стивънс.

Остави слушалката, бързешком излезе в коридора и взе ключовете на колата си от конзолната масичка. След минутка вече бързаше по Лонстън Плейс към колата си. Ако някъде не попаднеше в задръстване, щеше да стигне в Оксфорд за около час. Единствената му мисъл беше по-бързо да отиде при Бевърли. Ако нещо лошо се беше случило с Николас — а гласът на Стивънс звучеше доста тревожно, макар да не бе му казал много, — той трябваше да стигне до Бевърли колкото може по-бързо. Тя бе изживяла толкова много и все сама. Прекалено много мъчителни дни. Прекалено много самотни нощи. Желанието да я вземе в прегръдките си и да я притисне към себе си го завладя изцяло. „О, господи — помисли си той, — дали тя някога ще прежали Антъни?“ Дали някога щеше да му позволи да я обича и да се грижи за нея? Толкова силно желаеше да бъде близо до нея, че сякаш цялото му тяло щеше да се пръсне от напрежение.

Когато пристигна в Оксфорд, спря пред един гараж и попита къде е болницата „Сейнт Мериът“. Не беше далеч. Остави колата си в паркинга на болницата, където имаше табела с надпис: „Само за лекари“, и забърза към главния вход.

— Приели сте едно момченце… Струва ми се, че е станала злополука… Името му е Еймзбъри… или може би Къмбърланд — задъхано каза той на дежурната сестра.

Тя го погледна особено.

— Кога е било прието това дете?

— Ъъъ… докарано е с линейка. Днес следобед. Майка му е с него.

Тя зачука по клавишите на компютъра пред себе си, малките й очички зорко наблюдаваха екрана, сякаш беше гладна птица, която се опитва да открие червейче.

— Не е бил приет в някое от отделенията — обяви накрая тя. — На ваше място бих опитала при спешните случаи. Тръгнете надолу по коридора и завийте наляво, пада се в дъното, вдясно. Вие роднина ли сте?

— Благодаря. Аз съм му чичо — излъга Бърти и забърза, преди някой да се е опитал да го спре.

Когато видя Бевърли, седнала сама на една пейка, помисли си, че сърцето му ще се пръсне. Очите й бяха зачервени от плач, изглеждаше много самотна. В едната си ръка стискаше носна кърпичка, раменете й бяха унило приведени.

Отначало тя не го видя, но когато той тихомълком се изправи пред нея, вдигна очи и леко извика. После скочи на крака и той я прегърна. Като ридаеше, тя се остави в ръцете му и зарови лице на рамото му.

— Бърти… О, Бърти… Какво правиш тук? — попита Бевърли. — Откъде разбра, че съм тук?

Бърти я погледна нежно.

— Стивънс ми каза. Как е Николас? Какво се е случило? Да не би да е паднал?

Като стискаше ръката му, Бевърли го привлече до себе си на пейката и му разказа всичко.

— Сега чакам да ми кажат какво е положението му.

— Боже господи! — Той изглеждаше слисан, лицето му пребледня. После поклати глава. — Нали не е възможно някой да го е направил нарочно?

— А как е станало така, че е ял от лудото биле? — Сега, когато Бърти — милият и отзивчив Бърти — беше тук, тя се почувства по-спокойна. — Ники знае, че не бива да яде диви плодове, на това го научихме още в Стокбридж, преди да дойдем в Англия. Ако е отровен, значи някой му е дал нещо. Аз не бях с него само докато децата играеха на криеница. Иначе всички ядохме едно и също на пикника.

— Сигурна ли си, че не е намерил някъде тези плодове? В тази горичка лудото биле расте в изобилие. Спомням си, че когато идвах в Бъкландс като момче, ме предупреждаваха за това — отбеляза Бърти.

— Малко преди ти да дойдеш, аз се обадих по телефона в Бъкландс и говорих с Уенди. Тя се кълне, че Ники не е слагал нищо в устата си, и твърди, че почти през цялото време го е държала за ръката. Казва, че ако е изял някакъв плод, устните му са щели да бъдат изцапани с червено.

Бърти кимна бавно и замислено.

— Все пак нещо става, Бевърли. Тези „инциденти“ станаха прекалено много. Наистина ми се струва, че трябва да се обадиш в полицията.

Бевърли не каза нищо. Някаква частица от нея все още не можеше да повярва, че някой би искал да нарани Ники, и все пак… Бърти беше прав. „Инцидентите“ наистина бяха прекалено много.

 

 

След като се завърна от Лондон, лейди Джийн научи от Рупърт какво е станало и забърза към замъка. Тъй като Уенди вече бе говорила с Бевърли по телефона, всички знаеха от какво се е разболял Ники.

— Какво ли ще се случи следващия път? — викаше тя, като поглеждаше ту Леонора, ту майка си. — Бевърли просто трябва да наеме детегледачка. Николас е бъдещето на Бъкландс, бъдещето на семейството. Ако нещо лошо се случи с него, ще бъде катастрофа.

Старата контеса нервно подръпваше копринения шал, сложен на коленете й.

— Но Бевърли е била с него през цялото време — възрази тя.

— Освен когато се е отдалечил с Уенди и с другите деца — вметна Леонора. — Ще ви кажа едно: на това дете му върви на злополуки! С Джулиет нищо такова не се е случвало, но пък тя си имаше нормална детегледачка, както ти каза. Ако питате мен, независимо дали го желае или не, Бевърли сама предизвиква нещастието. Обича да е център на вниманието и…

— Ти наистина се държиш много глупаво, Леонора — грубо я сряза Джийн. — Къде е Уенди?

— Горе при Джулиет. Много е разстроена. Отначало си е помислила, че Бевърли обвинява нея — каза старата контеса. — Но аз я уверих, че Бевърли не е такава.

— А къде са другите?

Леонора бавно вдигна очи.

— Джорджина? И Том и Маргарет ли? Отидоха си вкъщи след пикника. Съмнявам се, че са научили за случилото се. На Николас му стана зле много по-късно.

— Може да позвъня на Джорджина, за да разбера дали нейните деца са добре. — Джийн тревожно поклати глава. — Най-добре е да отида да поговоря с готвачката, може да са объркали нещо в кухнята и всички да се изтровим.

— Всички са яли къпиново суфле на обяд — отбеляза контесата.

Джийн я погледна слисано.

— Къпини! Значи така! Някой загубен проклет глупак е смесил къпините с плодове на лудо биле… Но защо тогава на другите нищо им няма?

Леонора сви рамене.

— Аз не ядох, защото съм на диета.

— Божичко! — Лейди Джийн тежко крачеше напред-назад с грубите си обувки. — По-добре е да отида веднага в кухнята, преди тази глупава жена да е сложила мухоморки на задушеното пиле и всички да попаднем в болницата.

— Надявам се, че останалите са добре — разтревожено каза старата контеса. — Леонора, ще позвъниш ли на Джорджина? Попитай как са децата.

— Щяхме да научим, ако е станало нещо.

— Не непременно. Аз знам всичко за атропа беладона. Понякога реакцията се получава след дни. Това е една от най-смъртоносните отрови. Винаги съм била против да я оставяме да расте наоколо.

— Много добре.

Демонстрирайки пресилено търпение, Леонора бавно отиде в коридора и набра номера на семейство Еймзбъри.

— Всички сме много добре — възкликна Джорджина. — Не е възможно малкият Ники да се е отровил, нали? — добави разтревожено тя. — Той изглеждаше много добре по време на пикника.

— Е, така е казала Бевърли, когато е позвънила от болницата. Нали я знаеш как обича да разиграва мелодрами.

— О, това не е честно — възрази Джорджина. — Сигурно е полудяла от страх! Мога ли да помогна с нещо?

— Не. Двамата са в болницата и нямам представа кога ще се върнат. Мама само искаше да разбере дали вие сте добре.

— Благодари й от мое име, Леонора, и й кажи, че всички сме добре. Сериозно ли е положението на Николас? Той ще оздравее, нали?

— Сигурно още никой не знае. Получи нещо като припадък, преди да го вземат с линейката.

Джорджина ахна.

— О, боже! Толкова ли е лошо? След гърчовете следва кома, а после смърт. О, бедничката Бевърли! За нея това трябва да е ужасно!

— Ако има някакви новини, ще ти се обадя — отвърна Леонора. — По-добре е да отида сега при Мама.

— Разбира се, мила. И ще ми кажеш, ако мога с нещо да помогна, нали? Това е истинска трагедия.

 

 

Беше късно вечерта, трескавата суматоха в отделението за спешна помощ бе намаляла. Освен Бевърли и Бърти, тук чакаха само още двама души, седнали на твърдата скамейка под яркия блясък на лампите.

— Божичко, кога ли ще научим нещо? — простена Бевърли и изправи болезнено схванатия си гръб.

— Да потърся ли някой, който да ни обясни какво става?

Бърти беше донесъл на Бевърли безброй чашки кафе от близкия автомат и сега много се притесняваше за нея. Тя сякаш бе готова всеки миг да рухне и той направо не можеше да си представи как би реагирала, ако им съобщяха нещо лошо за Ники.

— Би ли го направил, Бърти? Направо съм отчаяна. Май преди два часа ни казаха, че няма промяна в състоянието му. — Тя унило поклати глава. — Какво ли правят с моето детенце?

В този миг лекарят, който й беше задавал въпроси при пристигането им в болницата, се появи в дъното на коридора, водещ към отделението за спешна помощ. Бавно и уморено тръгна към тях, лицето му изглеждаше хлътнало и безстрастно.

Като го наблюдаваше как се приближава и се стараеше да се овладее, Бевърли се надигна от пейката, но отново седна, защото краката отказаха да я държат. Страхът замъгляваше разума й, а сърцето ужасено се преобръщаше в гърдите й.