Уна-Мери Паркър
Само най-доброто (22)

Двадесет и втора глава

Минаваше осем часът, когато Бевърли слезе от таксито пред входа на Бъкландс. Леонора тъкмо се канеше да влезе в салона, когато я видя, спря се и изкосо погледна хубавата й копринена рокля и обувките й с високи токчета.

— На пазар ли си била? — попита я.

— Не. Ходих при зъболекаря.

Очите на Леонора се разшириха от насмешливо учудване.

— И кой зъб ти оправи днес? — грубо се засмя тя. — Мила моя, почти е време за вечеря. Никой няма да повярва на подобни измишльотини.

Докато говореше, тя отиде до подноса с питиетата, който Стивънс вечер винаги донасяше в салона, и си наля джин и тоник.

Бевърли притеснено се изчерви, съжаляваше, че изобщо й е отговорила.

— Разглеждах забележителностите — неловко се опита да обясни тя.

— Значи така. Искаш ли нещо за пиене? — Леонора запали цигара със сребърната си запалка и се настани на дивана. — Мама много се притесни за теб, но аз я уверих, че умееш да се грижиш за себе си… И съм права, нали, Бевърли?

В гласа й се долавяха някакви зловещи нотки, но Бевърли реши да не й обръща внимание. Вместо това каза:

— Веднага ще отида да я видя.

— Не се притеснявай. Тази вечер, бог знае защо, тя е решила да вечеря с нас. Джулиет вече изяде вечерята си, тъй че оставаме само ние двете.

— Да, знам, но…

Бевърли млъкна, защото отвън се чуха стъпки — бързи, припрени стъпки, които шумно затрополиха по лъснатия дървен под. Мъжки глас тревожно извика нещо, после женски глас ужасено ахна.

Бевърли успя първа да излезе в коридора и едва не се блъсна в Пърси, след когото подтичваше Джо. Лицето му беше пребледняло, очите му — пълни с ужас. Алис стоеше отстрани и ги зяпаше ужасено.

— Милейди! — извика Джо, като видя Бевърли. — Малкият Николас се е навел от прозореца на спалнята! — Едва си поемаше дъх. — Може да падне!

— О, божичко!

Бевърли изведнъж замръзна на мястото си, а после се втурна към стълбището. Алис вече я беше изпреварила, но не можеше да тича така бързо и скоро Бевърли се откъсна напред, като вземаше по две стъпала наведнъж, сърцето й щеше да се пръсне, а в гърдите й напираше паниката. Пърси и Джо тичаха след нея, а Стивънс правеше храбри усилия да ги настигне.

— Гледайте да не го стреснете — предупреди я Пърси, който вече бе по петите й.

Но единствената й мисъл беше да се докопа до Ники, преди да е станало късно. От прозореца на спалнята до черните води на защитния ров долу имаше повече от дванайсет метра, но по-опасни бяха стърчащите каменни контрафорси, които подпираха древните стени на замъка. Ако той се удареше в някой от тях при падането…

Като едва си поемаше дъх от страх, тя си наложи да отвори много бавно вратата. Влезе на пръсти. В стаята цареше полумрак, след горещия ден лятното слънце бе побързало да се скрие на запад. Бевърли погледна към прозорците в дъното на претрупаната с мебели стая с нейното китайско легло. Една от завесите бе дръпната и стъпил несигурно върху страничната облегалка на стола, Николас се бе навел доста навън, опирайки лакти на перваза. Той се напрягаше да види нещо долу и не се обърна, когато Бевърли тихо се прокрадна зад него. Силуетът му се открояваше на фона на пурпурното небе, той още повече се примъкна напред, така че само пръстите на краката му опираха в стола.

Вперила поглед в малката русокоса фигурка, облечена с раирана пижама, разперила ръце да я сграбчи, преди да е изчезнала от погледа й, Бевърли се хвърли напред със скок.

Беше почти до него, когато той изведнъж се обърна и едва не загуби равновесие, като я видя.

— Ники! — извика тя.

Столът се заклати, лицето му за миг се изкриви от страх и той се вкопчи в перваза на прозореца, защото краката му вече не докосваха стола.

— Ники!

Тя го сграбчи през кръста и рязко го дръпна от прозореца. После го стисна с всички сили в прегръдките си.

— Какво правеше? — през сълзи му се скара Бевърли. — Не бива да се приближаваш до отворен прозорец! Опасно е! Чуваш ли ме? Можеше да паднеш!

Пърси и Джо стояха наблизо, готови да се притекат на помощ, неизразходваната енергия ги караше трескаво да се въртят около нея, докато Алис се бе изправила на прага до задъхания Стивънс и плачеше.

Бевърли се тръшна на един стол, стискайки Николас в скута си.

— Исках да видя дали лебедите са си легнали — прошепна той.

Изглеждаше смутен и разтревожен, след като майка му му се бе скарала. Бевърли го прегърна силно и с трепереща ръка започна да гали русата му коса.

— Обещай ми, че никога, ама никога няма да се навеждаш през отворен прозорец.

Той вдигна очи към лицето й.

— Дубре.

Бевърли внезапно се сети.

— А кой отвори прозореца? — настоятелно попита тя останалите. — Никой не бива да отваря прозорците, когато Ники е наблизо.

Пръв се обади Пърси:

— И аз това се питах, милейди. Голям късмет е, че тъкмо си отивах към къщи. Случайно вдигнах очи и видях младия господар да се навежда от прозореца. Извиках му да се прибере вътре, но той май не ме чу.

Николас впери поглед в Пърси.

— Лебедите легнаха ли си вече?

Пърси се усмихна насила и сбръчканото му лице се изкриви.

— Не знам със сигурност, Николас. Но ти слушай майка си. Не бива друг път да правиш така. Много е опасно.

— Исках да видя лебедите — каза Николас, който вече се бе поокопитил. Той любопитно погледна Джо, Алис и Стивънс. — А вие какво правите?

— Те дойдоха да видят дали си добре — каза му Бевърли. А после отново се обърна към Пърси: — Къде е Клеър?

Алис пристъпи напред.

— Тя си отиде у дома преди повече от час, милейди. След като сложи Николас да спи.

— След това някой влизал ли е тук? Сигурна съм, че Клеър не би оставила прозореца отворен и пердето дръпнато.

— Не, не може да го е направила Клеър — съгласи се Пърси. — В нашия дом си има правило: всички прозорци трябва да са затворени, ако наблизо има деца. Моята Клеър знае това не по-зле от всеки друг.

— Тогава кой може да го е направил? — като обезумяла попита Бевърли. Страхът от онова, което можеше да се случи, я накара да се разгневи. — След като Клеър си отиде, някой друг дойде ли в стаята ти? — попита тя Ники. — Джулиет да е идвала?

Николас поклати отрицателно глава и започна да си играе с перлената огърлица около шията й.

— Аз вечер никога не се качвам горе — обяви Алис в своя защита.

— Е, той не би могъл да го отвори сам, прозорецът е прекалено тежък.

Пърси и Джо отидоха до големия плъзгащ се прозорец, който се отваряше с помощта на шнур, и го затвориха.

— Никое дете не би могло да отвори този прозорец — каза Джо.

— Една дама го отвори — внезапно обяви Николас. — И тя ме събуди.

Бевърли го погледна слисано. Значи, след като Николас си е легнал, някой беше влязъл в тяхната спалня и бе отворил прозореца. Въпреки установените правила. Винаги бе повтаряла, че никой не бива да безпокои момчето, след като си е легнало. И със сигурност на никого не беше позволено да отваря прозореца на спалнята им.

— Коя беше тази дама, миличък? — попита Бевърли, като се стараеше да говори спокойно.

— Не знам. — Той започваше да се изморява, затърка очите си с юмруче. — Исках да видя дали лебедите са си легнали — повтори сънливо.

— Знаеш, Ники — кротко го заубеждава Бевърли. — Не видя ли коя е дамата? Кой отвори прозореца и те събуди?

Всички напрегнато се стараеха да чуят какво ще каже Ники. Алис изглеждаше особено разтревожена, защото можеше да се наложи да отговаря за действията на Лизи или на някоя друга от прислужничките.

Николас започна да хленчи:

— Аз… аз не… я видях.

— Трябва да си я видял, миличък. Още не е съвсем тъмно. Коя беше тя, Ники? Защо казваш, че не си я видял?

Много й беше неприятно да го притиска така, но веднага трябваше да разбере кой беше изложил на опасност живота на сина й.

Николас потрепери и изхлипа.

— Тя вече отиваше към вратата.

Това бе много разумно обяснение. Някой бе влязъл в тяхната стая, бе отворил прозореца, бе дръпнал пердетата и бе събудил Ники, преди да си излезе.

— Наистина ли не можа да видиш коя е? — настоятелно попита Бевърли.

Ники разтърси глава, пъхна палец в устата си и отказа да отговаря повече.

— Пърси, утре би ли могъл да сложиш подходящи ключалки на тези прозорци?

— Точно за това си мислех, милейди. Ще прегледам всички прозорци в замъка и ще се постарая да се отварят само с ключ.

— Разбира се, на всички прозорци на детския етаж са сложени решетки и никое дете не би могло да падне оттам. — Тонът на Алис подсказваше, че ако Бевърли бе позволила на Николас да спи на горния етаж, това нямаше да се случи.

— Знам, но сега говорим за този етаж — твърдо отвърна Бевърли. После се обърна отново към Пърси: — Благодаря ти, че навреме успя да ни предупредиш. Може би ти спаси живота на Ники.

— Милейди, аз просто благодаря на Провидението, че случайно минавах отдолу точно по това време. Беше истински късмет.

— Е, все пак ти благодаря.

Бевърли стана, занесе Николас до креватчето му и го сложи в него. Той почти беше заспал и когато го покри със завивката, мисълта за случилото се отново я накара да потрепери от ужас.

Някакво инстинктивно чувство й подсказваше, че който и да е отворил прозореца, той несъмнено е смятал да причини зло на Николас. Но приличаше и на случайна злополука. Спомни си за пожара в хамбара. Дали някой преднамерено не се беше опитал да посегне на живота му? Ако този човек бе успял, всичко можеше да бъде представено като трагична злополука.

Докато се приготвяше да слезе за вечеря, Бевърли неволно се питаше защо Леонора, за разлика от всички други, не беше се втурнала по стълбите, за да разбере какво става. Дали не знаеше какво ще види горе? Дали именно Леонора, чиято спалня се намираше точно отсреща, не беше влязла в стаята при Ники и не бе отворила нарочно прозореца? Но защо? Какво щеше да спечели тя или Джулиет, ако нещо се беше случило с Николас?

Сигурна, че Клеър няма вина, Бевърли си помисли за другите жени в къщата. Тук беше Уенди, която страдаше от мигрена и затова Джулиет и Николас бяха прекарали деня у Джорджина, тук бяха Мама, Алис и прислужничките. Никоя от тях не би извършила подобна глупост. Имаше само две възможни обяснения. Или това беше жена от селото — но непозната веднага щеше да бъде забелязана в замъка, или Ники бе сгрешил и виновникът не беше жена, а мъж. Мъж, който щеше да спечели много, ако премахнеше Николас от пътя си.

 

 

В салона Леонора и старата контеса очакваха сервирането на вечерята.

— О, ето те и теб, мила! Питах се какво ли се е случило с теб — каза контесата с усмивка и в този миг Бевърли разбра, че свекърва й не знае нищо.

— Съжалявам… — извини се Бевърли и хвърли един поглед на Леонора. Етърва й я погледна предупредително, но дали искаше да спести на старата контеса лошата новина, че нейният внук е бил в смъртна опасност, или се опитваше да защити себе си? — Слагах Ники да спи — неловко каза Бевърли.

Но по време на вечерята цареше напрегната атмосфера, все още бледият Стивънс с тежки стъпки обикаляше около масата и им сервираше. И през цялото време подозренията й растяха. Растеше и увереността й, че Николас е в опасност.

 

 

— Ти не говориш сериозно! — слисано възкликна Бърти. — Защо, за бога, някой ще иска да навреди на Ники?

Той беше пристигнал предишната вечер и докато двамата с Бевърли се разхождаха след обяда в розовата градина, тя му разказа за инцидента с отворения прозорец.

— Струва ми се, че и пожарът в хамбара не беше случайност — продължи тя. — Откъде се е появил този кибрит в ръчната количка на Ники? Смятам, че някой нарочно го е пуснал там, докато Ники е гонел котенцето. И нали знаеш какви са децата. Намерил е кибрита и си е казал: „Ау! Нова играчка!“.

Бърти придоби загрижен вид.

— Казала ли си на някой друг за тези подозрения? Работата наистина ми изглежда сериозна, Бевърли.

Тъмните му очи гледаха мрачно.

— Споменах на мама по телефона, но тя е толкова далеч. Въобще не може да си представи какво е тук. Отвърна ми, че съм губела чувство за реалност. Два инцидента, или почти можем да ги наречем така, не означават, че някой се опитва да извърши покушение върху живота на Ники. И тук съм съгласна с нея. Но има други неща, които ме правят подозрителна. В селото се разпространяваха слухове, че Антъни всъщност не е баща на Ники…

— Какво? — Той изглеждаше поразен.

Бевърли поклати глава.

— Джийн смяташе, че това е работа на Леонора, но тя много упорито отричаше.

— Но Леонора какво би могла да спечели от това?

— Може би просто иска да превърне живота ми в ад. Много тежко преживява, че няма син.

— Чарлс Еймзбъри щеше да наследи всичко, ако не беше се родил Николас, нали?

— Да.

— Смяташ ли, че той може да стои зад всички тези инциденти?

Бевърли дълбоко въздъхна.

— Чарлс Еймзбъри със сигурност има мотив.

Бяха стигнали до най-отдалечения край на градината и като седнаха на една дървена скамейка под розов храст с големи бели цветове, двамата наблюдаваха как слънцето бавно залязва.

Бърти погледна профила й и се удиви от почти съвършената форма на главата й и от прекрасната й кожа.

— Но ти не смяташ, че той е виновен, нали? — интуитивно се досети Бърти.

Тя се обърна към него, изглеждаше объркана.

— Колкото и да ми е неприятен, все пак не мога да си го представя как замисля да се отърве от едно дете, за да го наследи. Наистина не мога. Може би греша, но според мен той няма амбицията да бъде следващият граф или да живее в Бъкландс… Прекалено е мързелив! Освен когато реши да преследва някоя жена. — Тя силно стисна устни при мисълта за опита на Чарлс да я изнасили в горичката. — Има достатъчно пари, за да се издържа, и много хубава къща. Що се отнася до принадлежността му към това титулувано семейство, той няма никакви претенции…

Помълча малко, мислейки за противоречивия характер на Чарлс. Нима самият той не беше критикувал Антъни, задето не държи на титлата си? Не беше ли казал самият той, че ако зависело от него, щял добре да използва титлата?

— Той има и мотива, и възможността да го направи — обади се Бърти и прекъсна мислите й. — Струва ми се, че по всяко време може да идва в Бъкландс. Не е ли възможно да се е промъкнал в стаята на Ники и да е отворил прозореца?

— Но Ники наистина каза, че е видял жена да напуска стаята му.

— Може би е така. Но това не означава, че Чарлс не е влизал по-рано в стаята. Може да е търсил теб и да се е надявал да те намери горе. Може да е действал импулсивно… Сметнал е, че отвореният прозорец е една възможност животът на Ники да бъде изложен на опасност. Навярно, след като си е тръгнал, някоя от прислужничките е влязла в стаята и Ники е видял именно нея.

— Така е — съгласи се Бевърли, — макар че прислужничките обикновено много по-рано оправят леглата и спускат завесите. По това време Ники още не е бил изкъпан. Разпитах ги, но всички отричат да са влизали в стаята толкова късно.

Бърти се замисли.

— Чарлс е също така един от хората, които пушат, нали?

— Да, но и Леонора пуши.

— Ами ако предположим, че Чарлс по някаква причина е отишъл във фермата в деня на пожара. По-вероятно е той да е бил там, отколкото Леонора, нали? И навярно отново е действал импулсивно. Видял е ръчната количка на Ники и просто е пуснал кибрита вътре, за да види какво ще стане. Тъй като има опит със собствените си деца, предположил е, че Ники ще започне да си играе с кибрита.

— О, господи, това е ужасно! — възкликна Бевърли. — Какво да правя, Бърти? Имам чувството, че не бива да оставям Ники дори за минутка сам. Имам доверие на Клеър, но дори тя не беше в състояние да предотврати тези два инцидента.

— Може би нищо повече няма да се случи — утешително каза Бърти. — Нямаш достатъчно факти, за да отидеш да съобщиш в полицията. Опасявам се, че всичко, което се е случило, освен онези клюки, разбира се, би могло да се приеме за чиста случайност. Нужни са ти доказателства.

Когато сенките се удължиха и аленият от слънцето пейзаж потъмня, двамата бавно тръгнаха към Бъкландс. Бърти я държеше за ръка. За миг си помисли да й каже всичко, толкова силно му се искаше да я утеши и защити, но някак си усещаше, че тя няма да може да приеме любовните му чувства. Беше прекалено рано. Засега трябваше само да бъде търпелив и да се държи като добър приятел.

Изведнъж тя стисна силно ръката му и се закова намясто.

— Видя ли това?

Гледаше към разцъфналите храсти в края на горичката.

— Кое?

Бърти присви очи и се огледа, но мракът бързо падаше и вече не се виждаше ясно.

— Там имаше някой… Видях някакво раздвижване — напрегнато каза тя.

— Сред храстите ли?

Бевърли кимна утвърдително. Без да продума, Бърти се втурна през моравата на дългите си стройни крака, не откъсваше поглед от храсталака пред себе си. Бевърли изтича след него, но не успя да го настигне и той изчезна някъде сред храстите и дърветата. В горичката беше тъмно и тя спря, чуваше се тропотът на нозете му върху меката земя, после и този звук затихна и мястото сякаш се превърна в някаква мрачна зона на злото, където Бевърли не смееше да пристъпи. В главата й нахлуха спомени за Чарлс и неговия опит да я изнасили и всеки храст и дърво се превърнаха в скрита заплаха, в потенциална опасност. В далечината се обади бухал и тя се стресна, шумоленето на тревата накара сърцето й да подскочи. После шумоленето стана по-силно, взе да се приближава и тя затаи дъх в очакване. Тогава някой прошепна името й.

— Бевърли?

Беше Бърти. Като се приближи, той се спъна и тя усети дъха му върху лицето си, горещ и сладък.

— Видя ли кой е? — тихо попита Бевърли.

— Не. Зърнах само нечий гръб. Някой тичаше — задъхано отвърна той.

— Възможно ли е да е бил Чарлс?

Като взе нежно ръката й в своята, той я поведе през моравата.

— Нямам представа. Беше тъмно, а фигурата се отдалечаваше страшно бързо. Защо смяташ, че може да е бил Чарлс? По-вероятно е да е бил някой бракониер.

— Защото Чарлс се опита да ме изнасили ето тук някъде, съвсем наблизо.

— Какво? О, господи! — Бърти изглеждаше отвратен.

Двамата стигнаха до подвижния мост и щом влязоха в замъка, Стивънс се приближи към тях.

— О, милейди — каза веднага щом зърна Бевърли, — търсят по телефона младата лейди Къмбърланд. Не мога да я намеря. Да не би да се е разхождала с вас в градината?

Бевърли и Бърти се спогледаха и тя отговори, като внимателно подбираше всяка дума:

— Тя не е била с нас, Стивънс.

Той изглеждаше уморен и ядосан.

— Господинът, който се обажда, се държи много грубо, но аз не съм виновен, че не мога да я намеря, нали?

Разочарован, Стивънс се обърна и се затътри към телефона, като си мърмореше нещо под нос.

— О, божичко! — възкликна Бевърли. — Мога да се досетя кой се обажда.

— Кой? Някой от приятелите й ли? — Бърти говореше много тихо, стараейки се да не ги чуе някой.

Бевърли поклати глава.

— По-вероятно е някой лихвар или собственикът на казиното, на което според Чарлс тя дължала много пари.

— На комар ли играе? — удивено попита Бърти. — Сигурен съм, че докато беше жив Хенри, никога не го е правила.

— Не знам откога играе, но знам със сигурност, че дължи триста хиляди лири на една кредитна фирма.

— Триста хиляди! Охо! — Изглеждаше поразен. — Бива си я, няма що!

След няколко минути двамата пиеха кафе в библиотеката. Бърти обърна разтревожения си поглед към нея.

— Чарлс наистина ли се опита да те изнасили? — попита той.

— Нямаше тази възможност, но ме сграбчи в горичката и ме стисна здраво, преди да разбера какво става — призна Бевърли. — Оттогава не ме е закачал, може би най-после е проумял как стоят нещата, но той наистина е най-отвратителното същество на света.

— Жена му сигурно страшно се измъчва — каза Бърти. — Чудя се защо го търпи.

— Бог знае. Може би го обича. Но съм сигурна, че е нещастна. Представи си какво й е, след като той непрекъснато флиртува.

— Бедничката Джорджина — съчувствено каза той. — А ти сигурно се чувстваш много неловко, нали?

Бевърли сви рамене.

— Напоследък успявах да го избегна. Сигурна съм, че много скоро ще си хареса друга.

Бърти я погледна — седеше, свита на кожения диван, босите й крака бяха подвити под нея, а в меката светлина косата й блестеше в огнено и златно.

— Имаш нужда от някого, който да се грижи за теб — каза той, решавайки най-после да рискува. — Някой трябва да се грижи за теб и Ники — добави хрипливо.

Бевърли облегна глава на една от сините кадифени възглавнички и впери поглед в гредите на тавана.

— Не, нямам нужда — кротко каза тя, усещайки интуитивно за какво намеква той. — Откакто завърших колежа, сама се грижа за себе си, а след смъртта на Антъни успявам да се грижа и за Ники. Добре се справям, нали разбираш? — добави с усмивка.

— Но ти сигурно не би искала винаги да си сама — осмели се да отбележи той.

Тогава Бевърли се обърна право към него и решително го погледна в лицето.

— В плановете ми въобще не влизат ново влюбване и нова женитба.

Бърти изглеждаше сконфузен и тя забеляза, че ръцете му треперят, когато остави чашката си.

— Наистина ли? — попита той глухо. — Никога ли няма да поискаш да се омъжиш отново?

— Така ми се струва — откровено отвърна тя. — Толкова много обичах Антъни, че въобще не мога да си представя да обичам някого другиго по същия начин. Между нас имаше нещо много особено, Бърти.

Очите й изведнъж се напълниха със сълзи и Бевърли се извърна, за да не види той болката й, но Бърти стана от креслото, в което беше седнал, и се настани до нея.

— Знам, мила — тихо промълви и я прегърна през раменете.

Копнееше да я притисне към себе си и да пресуши сълзите й с целувки, да й каже, че я обича, но знаеше, че трябва да се въздържи. Щеше да му се наложи да чака, дълго да чака, преди тя да бъде готова да се влюби пак, и ако не искаше да я загуби, сега трябваше да мълчи.

— Колко дълго ще трае това, Бърти? — Тя се разплака и за миг облегна глава на рамото му. — Колко дълго време ще измине, докато отново се почувствам като нормална жена? Ти си изпитал същото. Ще премине ли някога тази болка?

Той внимателно докосна с буза косата й и уханието на парфюма й го накара да премалее от желание. Бърти затвори очи, за да съхрани този скъпоценен миг на близост, но когато след малко отново започна да говори, гласът му беше силен и уверен:

— Обещавам ти, че няма да трае вечно. Един ден изведнъж ще ти олекне, сивотата и мъката ще изчезнат и ти ще разбереш, че отново си се присъединила към нормалните хора.

Тя изправи глава и с върховете на пръстите си избърса сълзите си.

— Наистина ли? — Усмихна се с треперещи устни. — Обещаваш ли?

— Хващам се на бас, че ще стане така! — опита се да я подразни той. — Знаеш, че винаги ще бъда до теб, нали? — добави по-смело. — Колкото и дълго да трае това.

Бевърли изведнъж се смути и извърна поглед.

— Не бива да го правиш, Бърти. Винаги ще бъдеш най-добрият ми приятел, ти беше приятел и на Антъни, но не очаквай чудеса. Онази част от мен, която има нещо общо с любовта към мъж… в известен смисъл… е мъртва. Вече не изпитвам подобни чувства. Моля те, не ме чакай. Ти трябва да живееш собствения си живот, а аз си имам моя и в момента главната ми грижа е Ники.

— Разбирам те, наистина те разбирам — увери я той. — Но помни какво ти казах. Колкото до Ники, налага ли се да живееш в Бъкландс? Защо не си наемеш апартамент в Лондон, за да се освободиш от това място, от Чарлс и Леонора и от всичко, което ти е неприятно.

Бевърли го погледна стреснато.

— Струва ми се, че ако реша да се преместя в Лондон, това ще стане причина за страшен разрив между мен и семейството. Пък и на Ники няма да му хареса там. Току-що напуснахме друг голям град. Дори на мен точно сега не ми се иска да живея в града.

Бърти скри разочарованието си. Тъкмо беше намерил идеалния претекст да я накара да се премести да живее по-близо до него, за да може да я вижда по-често.

— И какви са плановете ти? — попита той.

— Въобще да не се отделям от Ники — твърдо заяви тя.

Няколко минути по-късно двамата бяха в коридора и си казваха „лека нощ“, когато Леонора влезе през главния вход. Изглеждаше измачкана и разрошена от вятъра. Като ги видя, тя се стресна, но побърза да прекоси коридора и се заизкачва по стълбите.

— Как е времето навън? — словоохотливо попита Бърти. — Одеве беше ветровито.

Леонора го погледна ядно.

— Доста силно духа — отвърна тя.

Стигна до площадката на първия етаж и бързо изчезна по посока на стаята си.

Бевърли и Бърти се спогледаха.

— Къде ли е била? — прошепна той. — Дали все още има любовна връзка с Чарлс?

Бевърли си спомни за деня на градинското увеселение, когато след заминаването на собственика на онова казино бе видяла Леонора и Чарлс да излизат заедно от замъка, увлечени в разговор.

— Не знам — замислено каза тя.

— Забеляза ли чорапите й или чорапогащника й… или каквото там носи? — попита Бърти.

Бевърли учудено примигна.

— Защо? Чорапите й бяха черни, нали?

Бърти кимна утвърдително.

— Преди вечеря забелязах, че има бримка отзад на десния чорап. Учудих се, защото тя е от хората, които много се грижат за външността си.

— Сигурно го е закачила някъде. А ти какво искаш да кажеш?

— Докато се качваше по стълбите преди малко, видях, че бримката се е преместила на левия й чорап — тихо отговори той.

 

 

В неделя лейди Джийн и съпругът й винаги ходеха на утринна служба в малката енорийска църква, която бе част от имението. Тя смяташе, че това е нейно задължение като ревностна християнка, а той я придружаваше, за да има мир. Но в тази неделна сутрин, още докато всички закусваха, тя пристигна в Бъкландс, придружена от съпруга си.

— Тази сутрин всички ще дойдете с мен, нали? — попита тя и огледа масата за закуска.

Бевърли, която мажеше препечена филийка с масло за Николас, развеселено вдигна очи. Понякога и тя ходеше на църква и вземаше Николас със себе си, но когато той беше немирен, оставаха най-отзад. Днес обаче предложението на Джийн бе прозвучало като кралска заповед.

— Бърти, ти ще дойдеш, нали? — окуражително изграчи тя. — А ти, Уенди, ще придружиш Джулиет. Тъй като денят е много хубав, ще отида да попитам мама дали няма и тя да дойде.

— А майка ми? — звънко се обади Джулиет.

Ледена усмивка се появи върху лицето на Джийн.

— Кога за последен път майка ти е ходила на църква? — сухо попита тя. — Доколкото си спомням, беше на собствената й сватба.

— Беше и на погребението на татко — тихо отбеляза Джулиет.

— Да, разбира се — бързо вметна Джийн. — Може би ти ще й кажеш, че тази сутрин всички отиваме на църква и се надяваме да се присъедини към нас на семейната ни скамейка.

— Хм! — обади се Рупърт Фич от прага, където стоеше и наблюдаваше как Бевърли се грижи за Николас.

Той си мислеше, че никога не е била така красива — с гъстата си коса, която се спускаше по раменете й, с изрязаната си лятна рокля, от която се подаваха гладките й бели ръце. Гледаше я отдалеч като омагьосан и му се искаше да беше с двайсет години по-млад.

— Да се срещнем ли в преддверието на църквата „Сейнт Люк“ в десет и половина? — предложи Джийн.

Някои промърмориха „да“, други кимнаха утвърдително.

— Чудесно — каза лейди Джийн и се врътна на токчетата си.

— Хайде да отидем да видим мама, Рупърт.

Когато тя излезе от стаята, Бърти се разсмя.

— Джийн не се е променила от времето, когато с Ант учехме в Итън! Спомням си как ние ядяхме рохки яйца, а тя идваше тук, за да ни напомни да не закъснеем за църква. Господи, как лети времето!

— Цял живот ли си познавал леля Джийн? — попита Джулиет с ококорени очи.

— Почти. Имам чувството, че е така — отговори той. А после се обърна към Бевърли: — Ако не искаш да вземеш Ники със себе си на църква, аз с удоволствие ще го погледам.

— Наистина ли? — удивено попита Бевърли. — Да не би просто да търсиш претекст, за да не отидеш на църква? Хващам се на бас, че е така! — закачливо се засмя тя.

Бърти също се усмихна.

— Е… бих искал да опозная Ники по-добре. Той е симпатяга, а и аз много обичам децата. — Изглеждаше малко смутен. — Вероятно съм един неосъществил се баща.

Бевърли му се усмихна.

— Добре! Разбрахме се! Аз смятам да отида, чувствам се задължена, но на Ники ще му бъде скучно там. Какво ще правите двамата? Заведи го да се окъпе в басейна. Времето е доста топло.

Бърти тържествено се обърна към Николас:

— Какво ще правим тази сутрин? Ще обсъждаме ли държавните работи? Ще решим ли как да управляваме страната?

Момчето се закиска.

— Ще идем на люлките! — шумно възкликна. — И ще нахраним козите!

Бърти разроши косата му.

— Ти си фермер, момчето ми, нали? — подразни го той. — Сигурен съм, че обичаш да караш трактор.

— Аха! — Изглеждаше силно развълнуван. — Мамо, може ли да карам трактор?

— Ти улучи — с усмивка съобщи Бевърли на Бърти. — Той най-много от всичко на света обича да ходи във фермата.

— Това и ще направим.

Бърти изглеждаше изпълнен с ентусиазъм и Бевърли с болка си помисли колко ли щеше да се радва Антъни на компанията на сина си. Двамата биха могли да правят толкова неща заедно, Антъни щеше да покаже на Ники местата, където е играл в детските си години, двамата биха могли да си прекарват чудесно. Антъни толкова щеше да се гордее с Ники. Момченцето беше много умно за възрастта си и вече имаше чувство за хумор.

— Ти си момче с късмет — каза му Бевърли, като свали престилката му. — Тази сутрин ще се забавляваш много повече от мен.

— Може ли и аз да дойда с вас във фермата? — умолително попита Джулиет.

Уенди погледна въпросително към Бевърли, защото по този начин и тя щеше да си спести ходенето на църква. Бевърли се поколеба.

— Ще трябва да попиташ майка си — отвърна тя.

Спомни си за предишната вечер, когато Леонора се бе прибрала отнякъде и бримката се беше преместила от единия на другия й чорап. Колко наблюдателен беше Бърти, за да забележи такова нещо!

Два часа по-късно, когато в църквата видя Чарлс и Джорджина, придружени от децата им, тя хладно отвърна на поздрава му, а с нея се държа много приятелски. Стори й се, че Джорджина изглежда изморена, унила и потисната. Лятната рокля висеше на мършавото й тяло, а тъмносинята сламена шапка, която носеше, изглеждаше посмачкана, което показваше, че от няколко години не си е купувала нова. Дори косата й висеше на клечки около ушите.

След службата, когато всички стояха пред църквата, Джорджина се приближи към Бевърли и я целуна по бузата.

— Чух, че онази вечер си преживяла нещо ужасно… заради Николас — съчувствено каза тя. — Мила моя, винаги съм се страхувала да отварям прозорците, когато наблизо има деца.

Бевърли кимна и надникна в бледосините й очи, които изглеждаха толкова ясни и нежни.

— Наистина беше ужасно — съгласи се тя. — Слава богу, Пърси го е видял отдолу и успяхме да го свалим навреме от прозореца.

— Нямаш ли някаква представа кой може да е отворил прозореца? — Джорджина изглеждаше шокирана, че подобно нещо е могло да се случи. Докато говореше, тя разсеяно галеше рамото на Том.

— Никаква. Той твърди, че е видял някаква жена да излиза от стаята, но въобще не мога да си представя коя е била тя.

— О, той е толкова малък още. Как може да е сигурен? — снизходително рече Джорджина. — Преживяла си истински ужас.

— Да. Като пожара в онзи хамбар.

— Е, децата понякога правят ужасни бели, нали ги знаеш. Все се питам как оцеляват! Когато беше на около две годинки, Том пъхна капачката на една бутилка от мляко в електрическия тостер, изгоряха всички бушони в къщата и самият той едва не загина. Нали така беше, Том?

Той се усмихна, но не каза нищо.

— Да — съгласи се Бевърли, — но има различни злополуки. Тези неща се случиха, но Ники не ги е предизвикал сам, защото е палав или непослушен.

— На твое място не бих се притеснявала — успокоително каза Джорджина и я потупа по ръката.

Както изглеждаше, почти всички жители на селото бяха чули за историята с отворения прозорец — разпространявана несъмнено от семейството на Пърси — и мнозина дойдоха при Бевърли, за да й изразят съчувствието си. Само Чарлс за първи път я пренебрегна, макар че разговаря с Мама и Джийн, а и огледа Уенди с похотливия си поглед.

— Много е привлекателен, нали? — тихо каза тя на Бевърли, когато двете бавно крачеха обратно към Бъкландс.

Бевърли я погледна стреснато.

— Чарлс? Така ли мислиш?

Уенди въздъхна, пълните й устнички се свиха в ъгълчетата и от това още повече заприлича на кукла със застинало изражение.

— О, да — въздъхна тя. — Толкова е изискан. Истински светски мъж.

Бевърли не знаеше дали да съжалява това момиче, или да се ядоса. Ясно беше, че тя никога през живота си не беше срещала мъже като Чарлс, а това криеше потенциална опасност.

— Е, той е женен, така че другото няма значение, нали? — каза Бевърли малко рязко, но с приятелски тон. — На него му дай да тича подир чужди жени. Истински ми е жал за собствената му жена.

Уенди размисли над думите й, а после тихо прошепна:

— Но тя изглежда малко развлечена, нали? Мога да го разбера, един мъж би искал нещо по-вълнуващо… — Гласът й секна и Бевърли инстинктивно се досети, че тя мислено завърши изречението с думите: като мен.

— Уенди, всяка жена, която се забърква с Чарлс, си търси белята — рязко каза Бевърли.

Двете бяха изпреварили останалите, но продължаваха да говорят тихо, страхувайки се някой да не ги чуе. Като пламна до корена на косата си, Уенди погледна Бевърли с блесналите си кръгли очи.

— Но аз вече го направих — прошепна тя. — Снощи двамата бяхме в онзи храм. Няма да кажеш на никого, нали?

Сърцето на Бевърли се сви, беше отвратена от безскрупулния начин, по който Чарлс преследваше жените, заболя я и за Джорджина. Беше стъписана и от детинската наивност на Уенди. След малко тя щеше да й каже, че Чарлс истински я обича.

— Той ми каза колко много ме обича — продължи Уенди точно както бе предположила. — Чудесен е!

— О, божичко, Уенди! — простена Бевърли. Не искаше да разбива илюзиите й, но същевременно се страхуваше за нея. — Не бива да го правиш повече. Още колко време ще се грижиш за Джулиет? Лятната ваканция скоро ще свърши, нали? А и тя се кани да гостува на приятели в Шотландия.

— Леонора ме нае за още две седмици и половина. Иска да бъда тук, когато Джулиет се върне от Шотландия, ще й останат още няколко дни, докато тръгне на училище.

— Послушай съвета ми и се отърви от него веднага, Уенди — настоятелно каза Бевърли. — Нищо хубаво не те чака, ако останеш тук. Ще бъдеш наранена, жестоко наранена, ако наистина го обичаш. Иди си, преди да е станало късно.

Уенди мило и снизходително й се усмихна.

— Не си права — тихо рече тя. — Снощи Чарлс ми каза колко много означавам за него. Това е нещо истинско… и за двама ни.

По-късно Бевърли довери тази тайна на Бърти. След като се бяха наобядвали, двамата седяха в градината.

— Значи нашите предположения, че Чарлс все още има любовна връзка с Леонора, не се оправдаха, нали така? — каза тя. — Ако Уенди е била с него снощи…

Бърти кимна.

— Ти си права. Тогава с кого е била Леонора?