Уна-Мери Паркър
Само най-доброто (20)

Двадесета глава

— Това, разбира се, изобщо нямаше да се случи, ако той си имаше нормална детегледачка — отбеляза Леонора и в гласа й прозвучаха тържествуващи нотки.

— Не смяташ ли, че трябва да промениш решението си, Бевърли? — попита лейди Джийн.

Беше седмица по-късно и старата контеса бе поканила гости по случай завръщането на Джулиет у дома за лятната ваканция. Чарлс и Джорджина Еймзбъри също бяха тук. След случилото се в горичката Бевърли го виждаше за първи път. За нейна голяма изненада, Чарлс все така се опитваше да флиртува и й подмяташе разни намеци, сякаш в горичката нищо не се бе случило, и ако тя се чувстваше неловко, с него въобще не беше така.

— Смятам, че Клеър е напълно способна да се грижи за Ники, ако ми потрябва помощ — възрази Бевърли.

— Но виж какво стана! — заувещава я лейди Джийн. — Той можеше да загине!

— О, ужасно е да си помисли човек! — каза Джорджина, клатейки глава. — Това сякаш е някакво проклятие. Първо Антъни. После Хенри. А сега…

— Глупости и щуротии! — гневно възкликна лейди Джийн. — Как можа да измислиш подобна глупост! — Погледна разтревожено към майка си, която бе дълбоко потресена от случилото се. — Само защото някакъв проклет глупак е пушил в двора на фермата и е хвърлил кибрита си някъде, не означава, че сме прокълнати.

— Това е дяволска безотговорност, ако питате мен — авторитетно заяви Рупърт Фич. — Пушенето е отвратителен навик.

— Той ме постави на мястото ми — тъжно отбеляза Чарлс и пъхна в джоба си своя пакет цигари „Бенсън и Хеджис“.

— Смятам, че няма нищо лошо в това човек от време на време да запалва по някоя цигара — заяви Леонора, която пушеше най-много по четири-пет цигари на ден.

— Не е там работата. — Лейди Джийн говореше твърде разпалено. — Както ти казах още в началото, Бевърли, тук Николас може да пострада и наистина има нужда някой през цялото време да го държи под око.

Бевърли пламна, тъй като огънят на критиката бе насочен изцяло към нея.

— Никога не сме го оставяли сам. Не обвинявам Клеър за случилото се. Това просто се случи и сега тя се чувства ужасно.

Знаеше, че Клеър не би оставила Ники сам дори за секунда, ако смяташе, че има някаква опасност. Пък и момичето бе изживяло страхотен шок, което щеше да я накара да бъде двойно по-внимателна в бъдеще.

Лейди Джулиет, която седеше до Николас на голямата тържествена маса в трапезарията, не пропускаше нито дума от разговора. Тя посегна и го погали по главата.

— И аз ще помагам и ще се грижа за теб сега, нали, Ники?

— И аз ще се грижа за теб! — напевно се обади Николас.

Джорджина се усмихна.

— Нали са много сладки двамата? Толкова са милички! — Тя сериозно попита Джулиет: — Много ли обичаш малкия си братовчед?

— Да — каза Джулиет и смутено се засмя.

— Не си забравила, че ще заминаваш за Шотландия, нали, Джулиет? — намеси се Леонора. — А и от семейство Лойд имаш покана да прекараш десет дни с тях във Флорида.

Беше намерила и една студентка, която през следващите няколко седмици щеше да се грижи за Джулиет и да й помага да учи по малко. Тя беше на двайсет и три години и се казваше Уенди Джонсън. Наеха я по препоръка на училищната директорка. Момичето трябваше да пристигне на следващия ден.

Джулиет изглеждаше съкрушена, а Бевърли си спомни за разговора между майката и дъщерята, състоял се по време на великденската ваканция.

— Трябва ли непременно да гостувам на семейство Лойд, мамо? Искам да остана в Бъкландс. Нали знаеш колко мразя да заминавам? — умолително изрече Джулиет, като стискаше тънките си ръце в скута си — нервен жест, който Бевърли отдавна бе забелязала.

— Ще обсъдим това по-късно — хладно каза Леонора, тъй като всички бяха насочили погледите си към тях.

Настъпи неловко мълчание. Само Рупърт Фич от време на време го нарушаваше със своето гръмко „Хм!“. После старата контеса се намеси:

— Бих искала да кажа… — Тя млъкна и се усмихна на всички около масата. — … че аз съм вече стара жена. — При което всички се обадиха в хор: „Нищо подобно“ и „Глупости“. — Бих искала колкото може по-често да виждам внуците си. При това положение би ли направила нещо за мен, мила Леонора? Ще позволиш ли на Джулиет да остане у дома през по-голямата част от ваканцията, за да прекараме известно време заедно? Тя, Ники и аз? — Говореше кротко и убедително и все пак в гласа й звучеше увереността на човек, който знае, че накрая ще постигне своето.

Леонора за миг се ужаси, после изведнъж невероятно омекна, с което удиви всички, и нежно погледна контесата.

— Разбира се, мамо! Знам, че обичаш децата да са около теб. Но винаги се страхувам, че се преуморяваш.

Слисана, Бевърли наблюдаваше тази промяна в държането на Леонора и инстинктивно се питаше какво ли цели. Дори Мама бе малко учудена от това, че тя толкова бързо се е предала.

— Няма опасност да се преуморя, като се има предвид, че не тичам с децата из имението — сухо отбеляза Роузмари Къмбърланд.

— Джулиет може да прекарва по-голямата част от времето си с мен и Ники, стига да не й е скучно — предложи Бевърли. — Ще ни бъде много приятно да си с нас, Джулиет, нали, Ники?

— Аха! — възкликна той.

Докато Бевърли му обясняваше, че трябва да говори по-тихо, Джорджина нетърпеливо се наведе напред. Лицето й пламтеше от ентусиазъм.

— В края на тази седмица Маргарет и Том ще си дойдат от училище. Джулиет и Николас могат да идват да играят у дома. Ще ходят на пикник, ще играят… Какво ще кажеш, Бевърли?

— Звучи ми ужасно — намеси се Чарлс.

— Много любезно от твоя страна, благодаря — рече Бевърли, без да му обръща внимание.

Когато всички се приготвиха да си тръгват, забеляза, че Чарлс се опитва да заговори Леонора, шепнеше й нещо в коридора пред всекидневната, но тя явно не искаше да се занимава с него и Бевърли я чу да казва:

— По дяволите, гледай си работата, Чарлс!

После с едри крачки се отдалечи, без да го погледне повече.

Той сви рамене и се обърна към Бевърли:

— Какво я е прихванало напоследък?

— Не знам — хладно отвърна тя.

— Но вие живеете под един покрив! Защо така се умилква около Мама? — Той изглеждаше искрено учуден и разтревожен.

— Нямам представа.

Неприятно й беше дори да му отговаря. В него имаше нещо, което я отблъскваше, и ако трябваше да бъде искрена, така беше от първия миг. Неговата наглост и самодоволство я отвращаваха, той сякаш беше сигурен, че всяка жена копнее да я докосне. На Бевърли ужасно й се искаше Чарлс да не е част от семейството и да не й се налага да се среща с него от време на време.

— Знаеш ли, че тя е затънала до гуша в дългове? — тихо каза Чарлс. — И то огромни дългове.

Бевърли се извърна, не искаше да я замесват в това. Вече знаеше, че етърва й дължи много пари, но не беше нейна работа. И нямаше абсолютно никакво желание да го обсъжда с Чарлс. В този миг Джорджина пристъпи към нея.

— Прекрасно прекарахме. Бъкландс е най-приятното място на света, нали? — Тя огледа голямата зала с блеснали очи, погледът й любовно се спря на щитовете, украсени с хералдически гербове. — Обожавам това място, а ти?

Бевърли се поколеба, преди да й отговори. Тя се възхищаваше от красотата на Бъкландс и знаеше за историческото минало, скрито между неговите дебели стени, но да каже, че го обожава…

— Може би не съм живяла достатъчно дълго тук, за да влезе под кожата ми това място — бавно отговори тя. — Със сигурност ми харесва, но не бих могла да кажа, че го обичам.

— Просто не мога да си представя как е възможно да останеш безразлична — засмя се Джорджина. — Но аз винаги съм си падала по грандиозните постройки и разни такива неща.

— Това ни е известно — сухо се обади Чарлс.

Погледът му се плъзна по лицето и тялото на хубавичката му жена и Бевърли забеляза, че е студен като лед.

— Струва ми се, че не съм живяла достатъчно дълго в Англия, за да се запаля по грандиозните постройки! — пошегува се тя, опитвайки се да разведри напрегнатата атмосфера. — Но ако съм вярна на моите сънародници, в скоро време ще се пристрастя към тях.

Всички започнаха да се разотиват. Лейди Джийн и съпругът й се готвеха да заминават за Лондон, щяха да ходят на банкет в Меншън Хаус^[1] („Боже, колко отегчително!“ — възкликна Чарлс), а Мама искаше да си полегне преди следобедния чай.

— Хайде да отидем в градината — предложи Бевърли на Джулиет.

Тя с готовност се съгласи, двете хванаха Николас за ръце и тръгнаха към пясъчната могилка, която Пърси бе направил за него. Наблизо Пърси бе монтирал катерушка и двойна люлка, купени от Бевърли. Щом ги видя, Джулиет радостно ахна.

— О, колко е забавно! — възкликна тя. — Когато бях малка, мама никога не ми позволяваше да играя с такива неща.

Докато тя и Николас весело си играеха заедно, въпреки разликата във възрастта, Бевърли си почиваше на един плетен стол и ги наблюдаваше, размишлявайки за Леонора. Искаше й се да вярва, че етърва й искрено желае да достави удоволствие на Мама и да бъде мила с нея, и все пак някъде в периферията на съзнанието й се въртеше мисълта, че има нещо фалшиво в опитите й да бъде добричка.

 

 

— Ще има около сто души гости — каза лейди Джийн на Бевърли сутринта в деня на приема, който организираха в чест на пристигането на Николас в Бъкландс. Тя сама се бе заела с всички приготовления и тъй като времето беше хубаво и топло, реши приемът да се превърне в градинско увеселение.

Продълговати дървени маси бяха сложени под сянката на великолепен кестен в края на ливадата в западната част на имението, а наоколо поставиха и малки масички със столове за онези, които искаха да седнат.

— Поръчала съм огромно количество сандвичи и кифлички — продължи лейди Джийн, докато поглеждаше в бележника си, — ще има и кейкове, бисквити и ягоди със сметана. Гостите ще могат да избират дали да пият чай или айскафе, а за децата ще донесат портокалов сок.

Бевърли се усмихна, спомняйки си празненствата и приемите, които бяха организирали в „Хайлайт“. Приемът си беше прием и гостите си бяха гости, независимо в коя част на света се намираха.

— Дотук звучи чудесно — каза тя. — Аз мога ли да ти помогна с нещо?

— Не, благодаря ти, Бевърли. Всичко е наред. Само се погрижи в четири часа, когато пристигнат гостите, Николас да изглежда чист и спретнат. — И тя енергично се отдалечи, доволна, че отново е поела всичко в ръцете си.

— Както се държи, човек може да си помисли, че все още живее в замъка — кисело отбеляза Леонора, която бе излязла да наблюдава подготовката на празненството.

— В известен смисъл това е така — отбеляза Бевърли. — Родена е тук и всъщност никога истински не е напускала замъка, нали така?

— Нейното господарско държане подлудяваше Хенри! А сега, както виждам, тя се кани да направлява и живота ни. Не разбирам защо изобщо трябваше да уреждаме това глупаво празненство в чест на пристигането на Николас! Като порасне, той дори няма да си спомни за него.

— Правим го, защото искаме да спрем онези грозни клюки — разпалено отвърна Бевърли. — Надявам се, че това ще оправи нещата веднъж завинаги.

— Но все пак на Джулиет й е неприятно — горчиво каза Леонора.

Бевърли изглеждаше озадачена.

— О, не бих искала тя да се чувства пренебрегната.

— В случая това е неизбежно, нали? Тя е само едно момиче. В това семейство единствено момчетата имат значение.

— Но този прием не е свързан с факта, че Ники е момче… важното е всички да разберат, че той е син на Антъни.

— Вярваш ли, че е така? — По лицето на Леонора се бяха появили грозните гънки на недоволството. — Това семейство винаги ме е карало да се чувствам не на място само защото не можах да родя наследник!

— Сигурна съм, че грешиш, Леонора. Всички обожават Джулиет. Никой не е виновен, че нямаш син — искрено добави тя и изведнъж изпита съжаление към нея.

Тази жена изглеждаше истински нещастна и Бевърли имаше тайното усещане, че семейство Къмбърланд щеше да я харесва повече, ако беше успяла да роди син и наследник.

— Опитай се да им го кажеш — рязко отвърна Леонора. — Май ще е най-добре Джулиет да облече официална рокля днес следобед. Чудя се аз пък какво да сложа.

В четири без петнайсет Бевърли заведе Николас в градината, беше облечен с ленени къси панталонки в морскосиньо, които му бе купила от „Хародс“, и с бяла ризка. Косата му бе гладко сресана и той изглеждаше очарователен. После се появи Джулиет заедно със своята възпитателка Уенди Джонсън. Уенди беше странна и доста старомодна и според Бевърли приличаше на викторианска кукла. Големите й кръгли очи бяха обрамчени с дълги черни мигли, а розовите й бузи изглеждаха твърди и кръгли. Русата й коса, сресана на прав път и вързана с черна панделка на тила, подчертаваше порцелановия й кукленски вид, за което допринасяше и дългата до глезените памучна рокля, щампована с розови пъпчици върху кремав фон. Изглеждаше малко зашеметена от обстановката в Бъкландс и през изминалата седмица Джулиет я бе развеждала навсякъде.

— Вълнуваш ли се, Ники? — попита Джулиет, докато двамата стояха на моравата и очакваха да се появят първите гости.

Николас разглеждаше студения бюфет с подчертан интерес. Малки сандвичи, кифлички със сладко, кейкове и бисквити и големи купи с пресни ягоди бяха подредени върху масите, а зад големия стар сребърен самовар стоеше Стивънс, готов да сервира първите чаши чай.

— Чудесно е — каза Бевърли, оглеждайки тази типично английска сцена.

Бе решила да облече ленената си рокля с цвят на карамел, която идеално подчертаваше лъскавата й кестенява коса и я караше да се чувства сигурна, че изглежда добре. От друга страна, Джийн носеше семпла тъмносиня рокля, а Леонора бе потънала в облак от пъстроцветен шифон с воланчета и острите й токчета току се забиваха надълбоко в моравата.

Чарлс и Джорджина бяха сред първите гости и доведоха Том и Маргарет със себе си. Джулиет и Маргарет веднага се закискаха и се запрегръщаха, зашепнаха си заговорнически, докато Том се навърташе все около майка си. Джорджина, както забеляза Бевърли, току слагаше ръка на рамото му или на гърба му и от време на време го погалваше по косата. Сякаш непрекъснато имаше нужда да го докосва и да го държи близо до себе си.

— Какво прекрасно празненство! — каза тя и се усмихна на Николас. Дори направи опит да представи сина си на неговия нов малък братовчед, но Том изглеждаше изключително кисел и безразличен.

— Струва ми се, че на по-младите ще им се види скучно тук — отбеляза Бевърли и погледна Том със симпатия.

Той й напомняше с нещо нейния брат Том, който все пак никога не се държеше за полата на майка си. Но и Рейчъл не беше от онези майки, които биха позволили на децата си да увиснат на врата им.

— Може би ще успеем да организираме някакви игри след чая — с надежда продължи Бевърли.

Тъй като Чарлс и Рупърт Фич сега бяха единствените мъже в семейството, тя се питаше дали сама не трябва да уреди нещо такова.

— За момичетата не бива да се притесняваш, скъпа моя — мило отбеляза Джорджина. — Нямам представа какво толкова имат да си говорят Маргарет и Джулиет, но двете винаги са се разбирали страшно добре, макар че Маргарет е по-голяма с цели три години.

— Това е много хубаво — каза Бевърли.

Скоро моравата се изпълни с местни хора, жените носеха най-хубавите си рокли на цветчета, много от тях си бяха сложили и малки сламени шапки, а мъжете бяха облечени с костюми и със спретнати ризи и вратовръзки. Изглеждаше така, сякаш селото искаше да се възползва колкото може повече от гостоприемството на Бъкландс.

Седнала сред тази тълпа, контесата приемаше гостите и всички идваха да стиснат ръката й. Облечена в царствено сиво, с дълги перлени гердани, тя излъчваше старомодно изящество и чар.

— Това е внукът ми Николас, синът на Антъни — повтаряше тя, докато момчето си играеше в краката й, а Бевърли се стараеше да го накара да стои мирно. За нея беше особено важно, че публично го признават за син на Антъни, и тя му бе обещала една хубава изненада, ако се държи като „добро момче“.

— Това би трябвало да сложи край на сплетните — каза някой в ухото й и като се обърна, тя с известна уплаха установи, че е Чарлс.

— Искрено се надявам — сковано отвърна Бевърли.

Джорджина ги наблюдаваше и тя побърза да се отдалечи от него и отиде да поговори със семейство Мастърс.

— Преживяното по време на пожара май никак не му се е отразило — весело отбеляза мисис Мастърс и посочи Николас.

Тя се бе издокарала с тъмнорозова рокля, купена специално за случая, която почти се сливаше с цвета на порозовялото й лице.

— Слава богу, той е добре — съгласи се Бевърли.

— Да, чух, че в семейството сме имали любител на пироманията! — обяви Чарлс със сардонична усмивка, като се стараеше да не се отделя от Бевърли. — Какво ще бъде следващото му занимание, Бевърли? Да запали гората? Да изгори Бъкландс до основи? — Той се засмя, възхитен от собственото си остроумие.

Бевърли се направи, че не го чува, но мисис Мастърс се засмя.

— Е, надявам се, че няма да има такова нещо, мистър Еймзбъри — рече тя. — Ама че го казахте! — Клатеше се на токчетата си и изглеждаше възбудена. — Не искаме повече такива ужасии, нали?

Чарлс, който бе запалил цигара, дръпна дълбоко и погледна към масата, където Стивънс наливаше чай в изящни порцеланови чашки.

— Какво трябва да направи човек, за да получи едно свястно питие, Бевърли? — нахално попита той.

За първи път тя се обърна към него и хладно го погледна в лицето.

— Ако чаят не ти харесва, съветвам те да си отидеш у дома и да пийнеш нещо по-силно.

Той поглади темето си с жест на пълно отчаяние и се поотдалечи от семейство Мастърс.

— За бога, Бевърли, докога ще държиш на тази вендета! Ти си възрастна жена, дявол да го вземе! Няма ли да започнеш да се отнасяш малко по-философски към живота? — Говореше тихо и никой друг в момента не можеше да го чуе, но все пак тя забеляза, че няколко души любопитно ги гледат. — Добре, не трябваше да те целувам още през първия ден, но, за бога, ти си такава привлекателна жена — с хриплив глас продължи той. — Виновен ли съм, че те желая? През целия си живот не съм желал толкова силно друга жена.

— Чарлс, трябва да престанеш с тези глупости — рязко каза Бевърли. — Не ме интересуваш и толкова. А сега ме остави. Вече те предупредих и имай предвид, че ще удържа на думата си.

Тя тръгна към бюфета, за да си вземе нещо за ядене, но Чарлс я последва, като явно не се интересуваше, че става за посмешище.

— Помисли за жена си, ако не искаш да се съобразиш с моите чувства — гневно прошепна Бевърли. — Аз мога да ти кажа само едно: че си губиш времето с мен.

Двамата стигнаха до бюфета и тя си взе сандвич. Чарлс се приближи плътно до нея и каза тихо:

— Не бъди толкова сигурна. Аз съм търпелив човек. Усети, че дъхът му мирише на тютюн, лъхна я уханието на лосиона му за след бръснене. В гърдите й се надигна силно отвращение, никога не беше копняла по-силно за Антъни, който би могъл да я защити от този отвратителен свой братовчед. За миг Бевърли затвори очи, а когато ги отвори, видя, че Чарлс е вперил поглед в една кола, която се приближаваше по алеята.

Това беше червена открита спортна кола. Нейният собственик — мъж на около четирийсет години — я паркира близо до подвижния мост и слезе.

Чарлс тихо подсвирна.

— Ето че бедата се задава — каза той тихо и присви очи.

Мъжът бавно тръгна към тях, запроправя си път сред гостите, като не откъсваше очи от един-единствен човек. Облечен с ярък костюм на райета, с бледожълта копринена вратовръзка и лъснати до блясък обувки, той изглеждаше доста вулгарен в сравнение с провинциалните мъже. Когато се приближи, Бевърли видя, че на пръста му проблясва тежък златен пръстен с диаманти, а на ръката му — часовник марка „Ролекс“.

Първата й мисъл беше: „Само Чарлс може да има такъв съмнителен приятел“. Този човек приличаше на гангстер. Но защо беше дошъл да търси Чарлс в Бъкландс? Защо не беше отишъл направо в Хънтинг Лодж?

Лейди Джийн също го бе забелязала и го наблюдаваше със загрижен и изпитателен поглед, беше застанала нащрек, сякаш се готвеше да посрещне някаква опасност. Бевърли бързо погледна Чарлс, но той изглеждаше изпълнен с любопитство. В този миг тя разбра, че непознатият съвсем не се беше насочил към Чарлс. Той не откъсваше очи от някого, който стоеше зад гърба й, и като се обърна, тя видя Леонора — лицето й бе смъртнобледо, а очите — разширени от ужас. За миг се олюля, сякаш щеше да припадне, но мъжът вече се бе приближил до нея и като я стисна за ръката, й попречи да се свлече долу.

Хората ги зяпаха и се опитваха да чуят какво си приказват младата контеса на Къмбърланд и този непознат с екстравагантна външност, но той безцеремонно започна да побутва Леонора към замъка, докато тя се спъваше по моравата на високите си токчета и изглеждаше изплашена и разтревожена.

В този момент Джорджина бързешком се приближи до мястото, където стояха Бевърли и Чарлс.

— Кой е този човек, Чарлс? — задъхано попита тя.

— Откъде да знам? — разсеяно отвърна той. — Навярно е някой от лондонските приятели на Леонора.

После бавно се отдалечи, като нехайно подръпваше от цигарата си.

Джорджина разтревожено погледна Бевърли.

— Надявам се, че тя не си е навлякла някаква беда. Смяташ ли, че трябва да отида да разбера какво става? Може да й помогна.

Бевърли се поколеба.

— Не знам. Както решиш. Лично аз смятам, че няма да й хареса, ако се опитам да си завирам носа в нейните работи.

Джорджина бе леко обидена.

— Не искам да се меся. Просто си помислих, че сигурно бих могла да й помогна. Всички са против Леонора, а на мен понякога ми е жал за нея.

— И на мен — съгласи се Бевърли, — но въпреки това съм сигурна, че тя не би искала да й се меся. Но ти си друго нещо. Ти я познаваш от много отдавна и тя несъмнено е привързана към теб.

Джорджина някак пренебрежително се усмихна.

— Мила моя, аз правя каквото мога. — Погледна към Бъкландс. — Те май влязоха вътре. Ще изчакам няколко минути и ще отида да видя дали има нужда от помощ.

През следващите двайсет минути Бевърли разговаряше с някои хора от селото и забеляза значителна промяна в отношението им към нея. Едни малко сконфузено я гледаха, но други много любезно я разпитваха за Николас и тя разбра, че идеята на Джийн да устроят този прием се е оказала успешна.

Най-накрая гостите започнаха да се разотиват по двама-трима и като забеляза, че старата контеса изглежда изморена, Бевърли се приближи до нея.

— Мамо, всичко мина чудесно. Да те придружим ли с Ники до апартамента ти? — нежно попита тя.

Старата контеса вдигна към нея бледосините си очи и се усмихна.

— Мила Бевърли, много добре. А Николас през цялото време се държа като истински ангел, нали? Толкова се гордея с него… и ти също, мила моя.

— Прекарахме чудесен следобед, мамо, и аз ти благодаря за всичко.

Хвана свекърва си за ръка и двете тръгнаха по моравата, докато Николас, който си спомни, че го очаква хубава изненада, обикаляше около тях с разперени ръце и се опитваше да бръмчи като самолет.

— По-полека, Ники! — извика Бевърли, защото видя, че той може да се блъсне в някои от последните гости.

— Бъзззззз! Къде е моята изненада, мамо?

— Първо ще заведем баба ти в стаята й.

Старата контеса се засмя.

— Толкова прилича на Антъни! Трябваше да го видиш в някоя коледна утрин, когато беше момче…

И тя започна да разказва за миналото, а Бевърли ясно си представи как е изглеждал Антъни като малък и как е тичал и играл наоколо, подобно на Николас.

Щом контесата се настани в леглото си, а Алис се зае да й направи малко пресен чай, Бевърли заведе Николас в градината.

— Къде е моята изненада, мамо? — непрекъснато повтаряше той.

— Сега ще я видиш — обеща Бевърли.

— Къде е?

Той се бе изправил на моравата, облечен със спретнатите си нови дрешки, и любопитно се оглеждаше наоколо — слугите почистваха и прибираха масите и столовете.

— Ами ако отидем при люлките и катерушките? Какво ще кажеш? — закачливо попита Бевърли.

— Дубре.

Той заприпка напред към скритата полянка, където се намираше неговата детска площадка. И тогава видя изненадата.

— Басейн! — извика Николас и се втурна към бледосинята вода на малкото басейнче, което Пърси бе напълнил с помощта на маркуч по-рано през деня.

Николас започна да дърпа дрехите си, да събува обувките си.

— Аз влизам! Искам да се намокря!

Бевърли се засмя.

— Добре, разбойнико. Дай да свалим дрехите ти.

Само след минутка той вече се плискаше гол в басейнчето и лицето му сияеше от удоволствие.

Тогава Бевърли дочу нещо: откъм подвижния мост долетяха гръмките и разгневени гласове на мъж и жена. Не можеше да види какво става, но разпозна гласа на Леонора, която крещеше:

— Махай се оттук, по дяволите!

После се чу бръмчене на двигател, след минута спортната кола зави бързо по алеята, като изсвистя с гумите си и клаксонът й оглушително изсвири. Тя изчезна в далечината и настъпи тишина.

Бевърли чакаше и наблюдаваше, докато Николас безгрижно се плискаше в басейна.

Тогава тя видя Леонора и Чарлс, които вървяха бавно по моравата и унесено разговаряха.