Уна-Мери Паркър
Само най-доброто (2)

Втора глава

Студената сива зора събуди отново Ню Йорк, а изгряващото слънце озари в алено върховете на небостъргачите, отрази се в милиони прозорци и те сякаш пламнаха, стопли атмосферата, освежи въздуха, събуди хората. Много скоро по уличните платна и тротоарите настана суматоха, а в един апартамент на Западна петдесет и седма улица Бевърли се събуди от болки във врата. Бавно отвори очи и объркано огледа всекидневната. После си спомни нещо и с вик скочи на крака, от което й се зави свят.

Джени. Това беше. Къде, по дяволите, бе отишла Джени. Без да се замисли, изтича в спалнята, а там Джени спеше кротко като бебе. Беше облякла една от нощниците на Бевърли.

— Джени! — гневно кресна Бевърли. — Къде беше? Знаеш ли, че едва не умрях от притеснение? Кога се прибра? Защо не ме събуди?

Джени отвори очи и сънливо се усмихна. После се търкулна по леглото и се изтегна като котка.

— Не исках да те безпокоя — съвсем логично отвърна тя.

— Да ме безпокоиш ли? Не разбираш ли, че едва не се побърках? Щях да извикам полиция. Всичко можеше да ти се случи. — Като видя, че Джени е здрава и читава, Бевърли изпита облекчение и същевременно още повече се вбеси. — Повече няма да идваш тук — предупреди я тя. — Искам да си прибереш багажа и да си тръгнеш веднага. Нямам намерение да се притеснявам до смърт още двайсет и четири часа само защото искаш да се шляеш из града. Ти си глупава и напълно безотговорна егоистка.

Бавно и внимателно, сякаш я болеше главата, Джени се надигна и се облегна на таблата на леглото.

— По-кротко, сестра ми — с влудяващо спокойствие отвърна тя. — Прекарах чудесно. И ти трябваше да дойдеш. Бях в един фантастичен клуб в източната част, казва се „Джерик-О“, и се запознах с едно наистина чудесно момиче, името й е Максин. Тя ме запозна с едни страхотни типове и цяла нощ танцувахме като луди! Никога не съм прекарвала така добре. Прибрах се към пет сутринта — гордо добави тя.

Бевърли безсилно се отпусна на края на леглото.

— И това ли е всичко?

— Да. Защо?

— Каза ли им на колко години си?

— Не. Пък и никой не ме е питал за това. О, хайде сега, Бевс. Изпих няколко чашки ром с кока-кола и нищо повече. Те не бяха наркомани, нищо подобно.

— Е, значи наистина си имала късмет, а? — сухо каза Бевърли. — Но това не променя нещата. Трябва да си отиваш у дома. Заради теб тази нощ се състарих с десет години.

Когато излизаше от спалнята, една възглавница я удари по главата.

— Много си долна! — изкрещя Джени. — Хич не ми е забавно да стоя при теб. Исках двете да си прекараме приятно, но ти винаги ми действаш като студен душ.

Сега тя плачеше, но Бевърли не реагира. Заради собственото си добро Джени трябваше да се върне в провинцията, където не можеше да й се случи нищо лошо. Бевърли отиде в кухнята да направи кафе и след няколко минути се появи Джени, изглеждаше отчаяна и бършеше очи с опакото на ръката си.

— Исках само да се позабавлявам — запелтечи тя. — Не ме карай да се връщам у дома, Бевс. Мразя Стокбридж. Там човек няма какво да прави. Толкова е скучно вкъщи, че ми идва да се самоубия.

Изглеждаше истински разстроена. Бевърли отиде до нея и я прегърна.

— Съжалявам, миличка — съчувствено рече тя. — Но това е за твое добро. Нямаш представа колко е опасен този град. Пълно е със смахнати, наркомани и болни. Има хора, които са готови да те убият за няколко долара. Те носят пистолети, ножове и не се маят да ги използват. Отгоре на всичко градът вече не може да си позволи да плаща на достатъчно полицаи, за да патрулират по улиците, както беше преди. Знам, че ме смяташ за прекалено старомодна, но не съм такава. Тук не е безопасно, особено за младо момиче като теб, което е прекарало целия си живот в глухата провинция.

— Откъде можех да знам това? — захленчи Джени.

— Джен, всичко ти е добре известно, защото при предишното ти идване вече разговаряхме за същите неща. Всъщност това беше преди шест месеца. Днес трябва да си заминеш. Хайде да пием кафе, а после тръгвам за работа, иначе ще закъснея.

Джени взе чашката си с кафе и се върна в леглото, откъдето наблюдаваше как Бевърли облича тъмнозелен костюм от вълнен плат, който идеално подчертаваше цвета на косите й. Към него тя си сложи черни обувки с високи токчета и големи лъскави обеци.

— Ти си такава късметлийка, Бевърли — промърмори тя.

Сестра й я погледна в очите.

— Не съм късметлийка, Джен, а работещо момиче. Цял живот съм се скъсвала от работа, за да получа онова, което имам сега. Направо щях да се побъркам от учене, докато спечеля стипендията за „Уелзли“, после беше пак същото, докато стана бакалавър, никога не съм спирала да работя.

— Но си имала добри възможности — натъртено изрече Джени, която не бе убедена в това.

— Хич не се надявай да ме накараш да се чувствам виновна, няма да стане — отбеляза Бевърли. — И не ми разправяй всички тези глупости, че съм била късметлийка и тям подобни. Един ден и ти ще имаш всичко, което имам аз, само трябва да учиш повече.

— Ама училището е толкова скучно! Не искам да си губя времето там. Само почакай, Бевърли, някой ден аз ще бъда по-богата от теб. Някой ден наистина ще стана много богата, ще имам апартамент в Тръмп Тауър, ще имам цял куп скъпи дрехи, ще излизам всяка вечер, ще пия шампанско и ще си прекарвам чудесно.

Бевърли неволно се усмихна.

— Сигурна съм, че това ще стане, Джени. А междувременно си събери нещата, аз ще позвъня на мама и ще й кажа, че се прибираш днес следобед.

Когато Бевърли се върна от работа вечерта, Джени си беше тръгнала, а в апартамента беше сравнително чисто и подредено. Едва преди лягане, когато трябваше да реши какво ще облече на другия ден, тя забеляза, че Джени е взела два от най-хубавите й костюми, копринена блуза и чифт черни сандали с високи токчета заедно с чантичката към тях.

 

 

— Списъка на гостите си го бива — отбеляза Мери Стейпълтън, която проверяваше кои от поканените са отговорили утвърдително и ще присъстват на откриването на художествената галерия „Хърман“.

Бевърли вдигна очи от работата си.

— Ако става въпрос за важни личности, нищо не може да се сравни с приема на „Чичи“ — отбеляза тя.

Мери се засмя, така изглеждаше доста хубавичка. Когато бе спокойна, лицето й бе някак бледо, затворено и потайно.

— Този прием ще си остане несравним — съгласи се тя. — Но и новото ни парти няма да е лошо.

Бевърли още не беше видяла списъка на гостите, защото за него отговаряха Мери и Фей, докато нейната задача беше да напише няколко вълнуващи реда, които да вдъхновят журналистите и да ги накарат да дойдат и да дадат своя принос за изложбата.

— За колко души да съобщя на фирмата, дето урежда банкета? — попита Лизет, която седеше зад бюрото си, заобиколена от листи с менюта и списъци с вина.

Петте жени деляха просторен офис, Лизет и Бевърли заемаха две съседни бюра, като седяха една срещу друга, докато Фей и Нина бяха настанени по същия начин в другия край на помещението. Само Мери, ръководителката на отдела, седеше сама зад масивно бюро от опушен дъб, което винаги бе грижливо подредено. Сега тя вдигна очи, за да отговори на въпроса на Лизет.

— Да речем, сто и петдесет — рече тя. — Обикновено две трети от предвидените гости приемат поканата, а от онези, които са я приели, всъщност идват пак две трети.

— Откъде знаеш това? — попита заинтригуваната Бевърли.

— Фирмите за уреждане на празненства обикновено действат според тази статистика и рядко грешат.

— Добре, тогава ще поръчам шампанско за сто и петдесет — рече Лизет и отбеляза това в бележника си. — Някакви предпочитания за топлите сандвичи?

Мери поклати глава.

— Кажи им, че не искаме да са големи и прекалено претрупани. Искаме да сервираме малки хапки, които няма да ръсят мазни трохи по новия килим на галерията и от които ръцете на гостите няма да лепнат. Там няма кухня, тъй че да не вземат да донесат някакви сандвичи, дето трябва да се претоплят. За всеки един от гостите ще ни трябва по половин бутилка шампанско…

— Толкова много ли? — намеси се Бевърли.

Тя слушаше внимателно този разговор, защото й бяха наредили да организира снабдяването за следващото празненство, включено в графика на фирмата, и се стараеше да научи всички подробности.

— Някои хора може да ти кажат, че една бутилка е достатъчна за трима души — обясни Мери, — но ако искаш партито да бъде на ниво, трябва да осигуриш по половин бутилка на човек. — Тя набързо направи някои сметки. — Кажи на фирмата, че ще ни трябват седемдесет и пет бутилки… нека да ги направим осемдесет за по-сигурно, а като отчетем и извънредните случаи, нека бъдат деветдесет. Понякога в последния момент идват още хора и ако шампанското свърши, направо сме загубени. Но внимавай, Лизет, непременно трябва да бъде включено условието, че излишните бутилки се връщат обратно.

— Добре — кимна утвърдително Лизет. — Чаши, лед, пресен портокалов сок, минерална вода, цветя, храна… Нещо друго?

Мери се замисли, дългата й права коса падаше на копринени кичури по раменете.

— Ще ни трябва и книга за посетителите, за да могат гостите да напишат впечатленията си в нея.

— Добре.

— Фей, искам да помагаш на Нина вечерта — продължи тя. — Аз ще бъда заета през цялото време, защото ще развеждам из галерията хората от пресата и ще разговарям с критиците. Нашата цел е да представим не само галерията, но и художника. Искам да проверяваш поканите на гостите и да им предлагаш да се подпишат в книгата за посетители.

— Добре.

— А от мен какво искаш, Мери? — попита Бевърли.

— Искам ти и Лизет да се смесите с гостите и да им давате необходимата информация. Кой знае, може някои хора направо да поискат да си купят произведенията на Анатол Канчелски!

Момичетата се разсмяха, а Бевърли вдигна високо някакъв проспект, на който бе изобразена една от картините — алени спирали на виолетов фон.

— Какво е това, по дяволите? — попита тя.

— Познай де — отвърна Нина и се закиска.

— Казва се „Украински монолог“ — рече Бевърли. — О, боже, толкова е смешно.

— Хич не е смешно, като се има предвид, че струва двайсет хиляди долара — отбеляза Фей.

— Дали галерията „Хърман“ няма да се специализира в излагането на подобни боклуци? — попита Нина.

— Някои хора приемат много сериозно този вид изкуство — заяви Мери. — За бога, внимавайте някой да не чуе как се подигравате на художника, че ще си загубим поръчката.

— Все пак бъди по-откровена, Мери. Това е истински боклук — опита се да възрази Бевърли.

— Но собствениците на галерията не мислят така, а те са наши клиенти. Струва ми се, че тук има нещо, което не разбирате — продължи тя сериозно. — Важното е да вярваме, че ние представяме галерията, иначе няма да свършим работата си както трябва.

— Не можем да се преструваме, че харесваме изложбата, нали? — попита Нина.

— Можем само до известна степен. Ясно е, че не можем да харесваме всичко, но би трябвало да се постараем да го разбираме и ценим, защото, макар да не ни е по вкуса, други може да го харесват. Разбирате ли ме?

Бевърли кимна, но Лизет, Нина и Фей продължаваха да я гледат недоверчиво.

— Харесваш ли всяко нещо, което рекламира нашата фирма? — откровено попита Фей.

— Общо взето, да — твърдо отвърна Мери. — Може да не отговаря на личния ми вкус, но всяко нещо си има своите достойнства. Преди шест години, когато постъпих в „Хайлайт“, Чарлс Флойд ми каза да не се захващам с работа, която никак не харесвам, защото няма да я свърша добре. От нас зависи дали ще предизвикаме интерес към дадена стока или клиент и тук никого не можем да излъжем. Трябва да сме естествени. Нищо не е по-заразително от ентусиазма, а успехът ражда успех.

Всички кимнаха с разбиране. Ако искаш да разпалиш интереса на други хора, сам трябва да проявяваш интерес.

— Случвало ли ти се е да отказваш някои поръчки? — заинтригувано попита Бевърли.

Мери сви рамене.

— Около половин дузина за всички тези години.

— И никога ли не си съжалявала, че си взела такова решение?

— Никога. — Тя решително поклати глава. — Обикновено някое произведение пропада, когато хората, които го харесват, не са достатъчно на брой или пък клиентът се проваля по някакъв начин. Почтеността е крайно необходима. Лъжата веднага бие на очи. Ако не харесвате картините на Анатол Канчелски, не гледайте на тях като на произведения на изкуството, а като на пъстри декоративни пана, които бихте могли да закачите на стената в една модерна обстановка. И ако наистина не можете да кажете нищо хубаво за тях при откриването на изложбата, въобще не говорете.

— Е, галерията все пак си я бива — замислено изрече Бевърли.

Всички се засмяха.

— Точно така, Бевърли. Ти хвали галерията, а ние ще кажем някои хубави неща за художника — каза Нина и се изкиска.

— Добре, момичета, да преставаме — нареди Мери. — Имаме купища друга работа — като закуската с представители на пресата, която Маркъс Клайн дава в чест на откриването на новия си ресторант, а и подготовката за откриването на новия бутик.

В добро настроение, момичетата дружно се захванаха за работа, докато Мери отново прегледа списъка на гостите на галерията „Хърман“, като същевременно си мислеше за снощния „сеанс“ с приятелката си Памела.

 

 

— Ела по-рано — каза Памела, когато покани Мери на вечеря. — Джон никога не се връща преди седем, затова след работа ела направо при мен и ще си направим един „сеанс“, преди той да се прибере.

Памела и Джон Хануърт живееха на Пето Авеню във великолепен апартамент на два етажа, обзаведен с уникални старинни мебели, завещани на Памела от баба й, която беше англичанка. Повечето бяха изработени в стил „Чипъндейл“ и дървените им части излъчваха меко сияние благодарение на дългогодишните нежни грижи на стопанката им, а в хола имаше един скрин в стил „Уилям и Мери“, както и дъбова маса в елизабетински стил и много изящно бюро от времето на Джордж III. Когато Мери за първи път посети семейство Хануърт — запозна ги тяхна обща приятелка дизайнерка — тя разбра, че това са хора от особена класа. Културни, високообразовани, а също така и много богати, те живееха в свят, който сякаш нямаше нищо общо с реалностите на деветдесетте години.

Джон работеше в утвърдена адвокатска фирма, основана от починалия му дядо и ръководена в момента от баща му, а Памела се беше специализирала в покупко-продажбата на малки художествени предмети, но както беше забелязала Мери, тук по-скоро ставаше въпрос за покупки, отколкото за продажби, защото Памела не можеше да се раздели с красивите предмети.

Когато Мери пристигна, Памела я посрещна възторжено и като увисна на ръката й, поведе я по настлания с черни и бели мраморни плочи коридор към елегантната всекидневна. Обстановката беше съблазнителна, въздухът бе натежал от благоуханието на белите кремове, сложени в големи вази, а към това се прибавяше и меката светлина на лампите, които имаха абажури с тъмнокафяв цвят.

— Всичко е готово — възкликна Памела, която се вълнуваше като малко дете.

Носеше ярко японско кимоно и черни панталони, а на шията й висяха златни верижки. Мери се огледа, погледът й спря на тапицираните с тъмносиво кадифе дивани, които бяха отрупани с малки възглавнички в меки розови и сини цветове, на изящните пейзажи по стените, поставени в бронзови рамки или в рамки от излъскан махагон, от палисандър или айлант. Памела бе застанала до прозореца на фона на златистите и розови брокатени завеси, украсявали някога един благороднически дом в Англия. Пред нея имаше малка квадратна масичка, застлана с тъмносиня кадифена покривка.

— Ела да седнеш — рече тя и посочи стол.

Обзета от силно вълнение, Мери се настани на стола. Тези „сеанси“ с Памела за нея се бяха превърнали в нещо като наркотик, не беше в състояние да се откаже от тях, тя трябваше да узнае, трябваше да разбере… Потайна и опасна в своя изящен салон, Памела омагьосваше Мери и тя не можеше да се съпротивлява.

От чекмеджето на масичката Памела извади колода странни на вид карти, украсени с изящни фигури в акварелни цветове. По форма те бяха по-заоблени от обикновените карти и приличаха на миниатюрни произведения на изкуството.

Памела се наведе напред, гласът й беше напрегнат и тих, фризираната й руса коса наподобяваше ореол от разбъркани къдрици. Тя приличаше на Медуза от Пето Авеню, тази ексцентрична любителка на красиви предмети, която хич не се интересуваше от това, че хората я смятат за странна.

— Разбъркай ги и сечи два пъти — задъхано прошепна тя. С разтреперени ръце Мери взе картите и усети, че й премалява от напрежение. Какво ли щяха да й кажат днес? Какво ли щеше да бъде предсказанието този път? Вече от няколко месеца тя идваше при Памела за тези „сеанси“, и то тайно, разбира се. Джон щеше направо да се шашне, ако разбереше, че хобито на жена му е да предсказва съдбите на приятелките си. Тя го правеше само за най-близките си приятелки, но Джон беше против тези неща, защото смяташе, че никой няма право да знае какво крие бъдещето.

Мери разбърка продълговатите и тесни карти. Сече ги два пъти, а после се облегна назад и неспокойно погледна приятелката си.

— Прекрасно — каза Памела.

После тя подреди картите в кръг, сложи една карта в средата, а върху нея на кръст още една. Мери се взираше в картите, които сама бе разбъркала за това първо подреждане. На масата се виждаха вале купа, поп спатия, дама спатия, дама купа, поп пика, вале пика, пентаграмата, влюбените, палачът и колелото на съдбата. Мери беше идвала много пъти при Памела, за да й гадае на карти, и вече знаеше имената на отделните карти, но щяха да й трябват години, за да изучи взаимната им връзка и влияние, когато бяха подредени в кръг.

— Е? — попита тя и заби нокти в дланта си.

Памела с невероятна точност говореше за неща от миналото на Мери и веднъж или дваж нейните предсказания се бяха сбъднали, макар че се отнасяха само за работата и колежките й. Но когато тя бе попитала за „идеалния мъж“, Памела веднага й беше посочила вале пика, изобразено в средновековен костюм с голям жезъл в ръка.

— Ето го — тържествено бе заявила Памела, сочейки картата с показалец, на който имаше тежък пръстен. — Той е верен любовник, млад и хубав, вестител на добри новини. — Помълча и весело се засмя. — Още като го поканих на вечеря, знаех, че е подходящ за теб. А сега картите ще ни кажат какво ще се случи.

През последните шест седмици чрез Памела Мери бе задавала един и същи въпрос на картите и предсказанието звучеше окуражаващо. Според картите „идеалният мъж“ два пъти я беше поканил да излязат заедно, макар че не бе имало нищо повече от една целувка за „лека нощ“ по бузата. Все пак…

— Погледни това! — развълнувано възкликна Памела. Сочеше картите, подредени около валето пика. — Той скоро ще бъде близо до теб. Виждам как пада гръм… сякаш той изведнъж е открил нещо. Мисли за теб, това е сигурно.

— Нещо друго? — настоятелно попита Мери и се наведе още по-напред. Тя се притесняваше, че Джон ще се върне всеки момент и ще трябва да приберат картите.

Притиснала слепоочието си с длан, Памела внимателно разглеждаше картите.

— Тук има любов… необуздана страст, той е много страстна натура… но има и буря, нещо като експлозия… Познаваш ли някой, който обича да ходи по концерти? Това е част от общата картина…

Памела продължаваше да говори, но Мери вече почти не я чуваше. Тя се беше спряла на думите „необуздана страст… той е много страстна натура…“ и не искаше да слуша нищо друго. Преди шест седмици на едно парти у Памела и Джон Мери бе срещнала „идеалния мъж“ и оттогава беше лудо влюбена в него, а сега можеше да си мисли само за това колко щеше да е приятно да лежи в прегръдките му и да се любят.

 

 

За откриването на галерията „Хърман“ Бевърли и другите момичета се преоблякоха в тоалетната, защото нямаше време да се приберат вкъщи. Сутринта тя беше донесла в офиса най-хубавата си тъмносиня рокля, сега я облече и си сложи лъскави обеци и семпла огърлица, които допълваха спретнатия й делови вид. С благодарност си помисли, че Джени все пак не беше задигнала най-хубавите й тъмносини обувки и клина. Като успяваше от време на време да изблъска Мери, Лизет и Фей от единственото огледало в тоалетната, тя вдигна косата си на кок, сложи си още мъничко туш за мигли и червило с цвят на мед, напарфюмира се с „Трезор“. За Коледа Чарлс Флойд бе подарил на всички момичета по един парфюм „Трезор“ и затова тази вечер те щяха да ухаят еднакво.

Вече бе готова за тръгване, когато в офиса настана обичайната паника.

— Някой да е виждал книгата за посетители? — Това беше Нина.

— У теб ли са пропуските за пресата? — Мери попита Фей.

— Да, всичките са тук — отговори тя и ги пъхна в една кутия.

— Ама у теб ли са и за изложбата на Анатол Канчелски, и изобщо за галерията?

— Да, разбира се. — Фей изглеждаше обидена от това как някой е могъл да си помисли, че тя е забравила нещо толкова важно.

— Не мога да намеря книгата за посетители — отчаяно хленчеше Нина.

— Ето я — каза Бевърли.

Нина се хвърли върху нея, сякаш беше скъпоценна.

— О, слава богу!

Изведнъж Лизет извика ужасено:

— Къде са каталозите? Аз дори не съм ги виждала днес!

— По-спокойно, момичета! — намеси се Мери. — Не си ли спомняте, че от печатницата ще ги занесат направо в галерията?

— Да, аз проверих преди един час, пристигнали са — увери я Бевърли.

— Нещо друго ще вземаме ли? — припряно попита Лизет. От всички момичета тя най-много се паникьосваше в последния момент. — Някой да има писалка? — сети се тя изведнъж. — Гостите ще трябва да се подписват.

— Всичко е наред — спокойно каза Мери. — Хайде, момичета. Стига сте се суетили, да вървим. Две таксита ни чакат навън.

В пет часа пристигнаха в галерията „Хърман“, намираща се на Източна деветдесет и шеста улица, служителите от фирмата за уреждане на банкети вече довършваха работата си. В единия край на продълговатото помещение беше поставена дълга маса с бяла жакардова покривка. Оттук щяха да сервират шампанското. Сребърни подноси със сандвичи, обвити с прозрачно фолио, бяха подредени на няколкото малки масички, пръснати на различни места в галерията, а във всеки ъгъл имаше букети от великолепни цветя, които излъчваха остър аромат.

— Ау! — възкликна Бевърли. — Дори картините на Анатол Канчелски са придобили малко по-приличен вид!

Под внимателно насочените прожектори картините наистина украсяваха иначе стерилната на вид обстановка.

— Кои хора ще дойдат тази вечер? — попита Нина.

— Обичайните по-близки приятели, то се знае — разсеяно отвърна Фей.

— Видни личности няма ли да има? — попита Бевърли. — А някоя кралска особа?

Нина се засмя.

— Анатол Канчелски едва ли притежава възможностите на Елейн Рос — рече тя.

Бевърли въздъхна.

— Каква паметна нощ беше само, нали? Представяте ли си, ние се запознахме със самата принцеса Даяна. Казах на мама, а тя отначало въобще не ми повярва.

— Изглежда, че всички майки са еднакви — изкиска се Лизет. — Моята каза, че съм била пияна.

 

 

В шест и половина галерията вече бе пълна с хора. Богати, добре облечени светски личности се смесиха с хората на изкуството в занемарено облекло, фотографите се надпреварваха да правят снимки, а момичетата от „Хайлайт“ подканваха посетителите да се подпишат в книгата, предлагаха им каталози и необходимата информация.

Бевърли се спря за миг в единия край на залата, огледа присъстващите и си каза, че както и на други подобни празненства, хората бяха дошли, за да гледат и да бъдат гледани.

— Не пиете ли?

Тя мигновено се обърна и се озова срещу висок, добре облечен мъж на около трийсет години. Той носеше тъмносин костюм на тънички бели райета, бяла риза и копринена вратовръзка в тъмночервено с едно бяло петънце. Добродушните му сини очи бяха обградени с леките бръчици на смеха и проблясваха на младото му лице с хубав тен, а усмивката му изглеждаше малко дяволита.

— Здравейте. Казвам се Антъни Еймзбъри. Да ви донеса ли нещо за пиене?

Английският му акцент беше приятен, не дразнеше ухото, както у някои други. Държеше се естествено и бе очарователен.

— Здрасти — отвърна Бевърли и веднага го хареса. — Аз съм Бевърли Франклин и никога не пия по време на работа. Нуждаете ли се от някаква информация за галерията или за художника?

Антъни Еймзбъри шеговито повдигна русите си вежди и под светлината на прожекторите тя забеляза, че косата му също е руса.

— Да не би художникът да ви е приятел?

Той така внимателно и колебливо зададе въпроса, че Бевърли избухна в смях.

— Никога не съм го виждала, но аз помагам за представянето на работите му. Не смятате ли, че неговите картини са… пълни с живот. — Помълча малко. — И ярки.

— Може и така да се каже — отвърна той и тихо се засмя, взирайки се в спираловидните фигури в ярки цветове, някои от които изглеждаха така, сякаш някой бе плиснал върху платното кофа боя. После отново впери поглед в Бевърли. — Но бих предпочел да гледам другаде.

Бевърли усети как по бузите й плъзна топлина.

— Е, разбира се, не всеки си пада по модерното изкуство — малко сковано рече тя. — Но някои от критиците имат много високо мнение за Анатол Канчелски.

— Разбира се.

Той отново погледна косо към картините. Бевърли забеляза шеговитите пламъчета в очите му и се засмя.

— А може би искате да се запознаете с някого? — попита тя, защото се сети, че Мери им беше казала да се грижат за гостите и да внимават никой да не остава сам.

Антъни я погледна в очите.

— Не, няма нужда — откровено изрече той. — Трябва ли да се запозная с другите? Бих предпочел да разговарям с вас… освен ако не преча на работата ви.

— Не, съвсем не. — Тя се огледа. — Както изглежда, всички тук прекарват чудесно.

— Е, що се отнася до мен, вие сте права.

Погледите им се срещнаха и тя осъзна, че той е невероятно красив. Всъщност беше истинско олицетворение на представата за хубав и добре възпитан англичанин. Бевърли винаги бе харесвала високи русокоси мъже, но Антъни Еймзбъри изглеждаше по-добре от всеки друг, когото бе виждала. Притежаваше и още едно преимущество. За разлика от другите красиви мъже, той сякаш съвсем нямаше представа как изглежда.

— Откога се занимавате с тази работа? — попита я той и прекъсна мислите й.

Бевърли му каза няколко думи за работата си.

— Значи живеете в Ню Йорк?

— Да. Аз съм от Масачузетс, но имам малък апартамент на Западна петдесет и седма улица — отговори тя. — А вие къде живеете?

— В източната част, на Осемдесет и осма улица, между Медисън Авеню и Парк Авеню.

— Познавам този район, много е хубав.

Тя искаше да продължи да разговаря с него, но Мери я гледаше втренчено от другия край на претъпканата зала. Антъни сякаш се досети за какво си мисли, хвана я за лакътя и я побутна към една от най-големите картини, която се състоеше от индигови и оранжеви петна, напръскани с черно, и се казваше „Лунна светлина в Тибет“.

— Защо не се опитате да ми обясните какво представляват тези картини? — предложи той. — Аз явно имам крещяща нужда от повече информация.

Личеше, че едва сдържа смеха си.

— Разбира се — уверено отговори тя, а след това също се засмя. — Откъде да започна?

Изведнъж изпита чувството, че цял живот е познавала Антъни. Двамата се държаха така естествено, сякаш бяха стари приятели.

Бавно тръгнаха из галерията, разглеждаха картините, но си говореха за други неща, макар че по-късно Бевърли не можеше да си спомни и дума от този разговор. После той изведнъж я покани на вечеря.

— Знам един прекрасен италиански ресторант само на две преки оттук. Калмарите са неземни, а ако обичате осо буко^[1], ходете там.

Бевърли се огледа. За своя изненада, тя установи, че докато са разговаряли, почти всички гости са си тръгнали. Застанали до вратата, Мери и Фей тъкмо изпращаха известен критик от „Ню Йорк Таймс“, а Нина и Лизет прибираха останалите каталози.

— Божичко, не знаех, че е толкова късно! — възкликна тя, поглеждайки ръчния си часовник. — Какво стана тази вечер? — Удивено се обърна към Антъни: — Наистина ли разговаряхме през цялото това време?

Той кимна.

— Опасявам се, че успях да ви запазя само за себе си, но сега ще можете да се измъкнете, нали?

Бевърли вдигна очи към него, съзнавайки, че повече от всичко на света иска двамата да са заедно. Никога преди не беше срещала мъж като него — невероятно красив, очарователен, интелигентен, забавен и явно сам си беше господар. Трябваха й само три секунди, за да вземе решение.

— Много бих искала, но първо трябва да попитам дали не се налага да остана още.

Бевърли побърза да отиде при Мери, а Антъни бавно тръгна след нея.

— Може ли да си тръгвам вече? — попита тя. Мери вдигна очи от книгата за посетители и я прониза с леден поглед. — Струва ми се, че свършихме всичко, нали така? — добави, като леко заекваше. Мери изглеждаше страшно ядосана и Бевърли взе да се пита какво ли я е разстроило така.

— Мисля, че ние свършихме всичко — рече Мери и посочи Нина, Лизет и Фей.

Бевърли се стресна и пламна цяла.

— Съжалявам… Аз разговарях с гостите и не забелязах как е минало времето…

— Е, празненството свърши, тъй че можеш да си вървиш — рязко отвърна Мери.

После се обърна и бързо се отдалечи, като едва не се блъсна в Антъни. Той погледна удивено след нея и се намръщи.

— Божичко, тя наистина прекали — отбеляза Бевърли, когато двамата излязоха на улицата. — Не мога да разбера какво й стана. Никога не се е държала така странно.

— Исках да й благодаря, че ме покани да дойда тук тази вечер, но тя толкова бързо ме подмина — рече Антъни. — Не ми даде възможност да си отворя устата. Нещо сигурно я е разстроило.

Бевърли изглеждаше учудена.

— Познавате ли я?

— Срещали сме се няколко пъти в къщата на наши общи приятели, ходили сме заедно на кино и на ресторант, но сме само познати, нищо повече. Тя е добро момиче, но тази вечер наистина се държа странно. Всъщност не знам защо ме покани тук. Може би просто е искала да има повече хора. Често ми се случва да ме поканят някъде, за да попълня бройката.

— Как така?

— О, нали знаете как стават тези неща. — Говореше нехайно. — Ето че стигнахме. La Tavernetta. Надявам се, че това място ще ви хареса след рекламата, която му направих.

Бевърли се усмихна, решена да не позволи мисълта за Мери да развали настроението й.

— Изглежда великолепно.

След като прегледаха менюто и тя направи своя избор, Антъни поръча вечерята със сдържаността на познавач, който често посещава ресторанти, а после я попита какво ще пие.

— Сега не сте на работа, нали така? — подразни я той. — Искате ли чаша сухо бяло вино?

— Чудесно.

— Бутилка „Фраскати“ — каза той на келнера.

Бевърли се приготви да се наслади на вечерта. Антъни й беше задал доста въпроси за нейния живот, но сега тя нямаше търпение да научи нещо повече за него.

— Вие постоянно ли живеете в Ню Йорк? — попита тя, молейки се той да отговори утвърдително. Знаеше, че ще е истински удар за нея, ако разбереше, че Антъни е тук само за няколко седмици и после ще се върне в Англия. Двамата току-що се бяха запознали, но Бевърли изпитваше странното чувство, че съдбата ги е срещнала тази вечер. Никой никога не беше я привличал така и тя усети, че се бои от отговора му.

— Да, живея тук постоянно — отговори той с усмивка, сякаш беше много доволен от този факт. — Правя проучвания на борсата. Имам собствена фирма и прекарвам времето си, като анализирам пазара на американските държавни ценни книжа.

— За кого го правите? — заинтригувано попита тя.

— Американските инвеститори купуват моите изследвания за собствена употреба. Но имайте предвид, че рецесията стана причина за отдръпване от пазара и сега моите клиенти не са толкова много, колкото бих искал.

— А къде се намира офисът ви?

— С мой колега, който се е специализирал в областта на техниката, делим малък офис на Медисън Авеню и Шейсета улица. Имаме и обща секретарка, която ни помага да не прекаляваме с разходите и въобще работи много добре. Разбира се, моята работа включва и много делови обеди с представители на различни фирми, но аз обичам шумотевицата на Ню Йорк. Нищо не може да се сравни с Манхатън. Бях страшно доволен, когато получих зелена карта. Празнувах цяла седмица — добави той през смях.

— Но истинският ви дом е в Англия, нали? — попита Бевърли.

Антъни кимна утвърдително.

— Да. В Бъкландс. Съвсем близо е до Оксфорд. Брат ми, който е четиринайсет години по-голям от мен, живее в семейната ни къща. Той обича Англия, но аз винаги съм смятал, че тук е по-хубаво.

— Наистина ли?

Тя усмихнато го погледна в очите. Имаха невероятен цвят на незабравки, никога не беше виждала такива. Антъни поклати глава.

— Не, що се отнася до финансите, не е по-хубаво. Всъщност нещата щяха да изглеждат доста по-добре, ако не беше тази проклета рецесия, поради която всичко се свива. — Той въздъхна. — Няма значение. Щом човек може да си изкарва прехраната, всичко е наред, а и рано или късно нещата ще се оправят.

Най-накрая вечерта свърши — много по-скоро, отколкото се искаше на Бевърли, но минаваше полунощ, а на другия ден трябваше да става рано.

— Благодаря ви за прекрасната вечер — каза тя, когато Антъни я изпрати до входната врата на блока, в който живееше.

Искаше й се той да я целуне, но все пак беше доволна, че не го направи. Тази вечер бе прекалено специална, за да бъде принизена до нивото на едно банално запознанство. Той вече й бе казал, че ще й се обади, за да си уговорят нова среща, и то много скоро, та това я караше да си мисли, че тази вечер представлява нещо много специално и за него.

— Ще ви се обадя — тихо обеща той.

После си тръгна, а Бевърли влезе в преддверието, където нацупеният портиер четеше спортната страница на вестника си.

— Лека нощ — извика тя отдалече и се насочи към асансьора. Той не й отговори, но това не беше важно. От момента, в който Антъни Еймзбъри я заговори, нощта стана вълшебна и колкото и да беше налудничаво, Бевърли вече тъгуваше за неговото присъствие.

 

 

На следващата сутрин, щом влезе в офиса, веднага усети, че нещо не е наред. Мери седеше зад бюрото си и говореше по телефона, главата й беше ниско наведена, сякаш водеше личен разговор. Когато Бевърли седна зад своето бюро, Нина, Лизет и Фей я погледнаха някак смутено.

— Здрасти — както обикновено, бодро каза тя.

Момичетата й кимнаха в отговор, но продължиха да работят усилено, сякаш бяха прекалено заети, за да разговарят с нея. Когато Мери най-накрая приключи телефонния си разговор, общото настроение спадна под нулата.

— Здрасти — отново рече Бевърли и се усмихна на началничката си.

Очите на Мери я пронизаха като ками със стоманения си блясък. Тя не отговори.

— Какво е станало? — предпазливо попита Бевърли. Всички се държаха странно. Какво ли се беше случило, за бога? — Добре ли си? — загрижено попита тя.

Мери изглеждаше ужасно, под очите й имаше тъмни кръгове, а лицето й беше изпито и напрегнато.

— Добре съм. Защо? — рязко отвърна тя.

Бевърли удивено примигна.

— Не знам — бавно изрече. — Ама какво е станало?

— Не понасям хора, които не изпълняват професионалните си задължения.

— Кой не е изпълнявал професионалните си задължения?

— Ако смяташ снощното си държане за професионално, значи моето мнение ще те изненада. — Мери я гледаше с неприкрита враждебност. — Всички забелязаха лошите ти маниери. Направо беше непростимо да се обесиш на врата на един от гостите… и да не се отделяш от него през цялата вечер, докато той от чисто неудобство те покани на вечеря.

— Ей! Почакай малко — възмутено я прекъсна Бевърли. — Ако имаш предвид Антъни Еймзбъри, той сам дойде при мен и ме заговори. После аз му показах картините… и преди да разбера какво става, празненството свърши и той ме покани на вечеря. Не съм му се обесила на врата. Всичко стана някак случайно.

— Можеше да го запознаеш с другите гости, а после да се заемеш с работата си, както се очакваше от теб — гневно заяви Мери.

Сега изглеждаше почти грозна, дългите прави коси обграждаха побелялото й лице.

Бевърли объркано погледна другите момичета.

— Непрекъснато се оглеждах, за да видя дали някой няма нужда от моята помощ — рече тя. — Защо някоя от вас не ме извика да й помогна?

Фей и Нина я гледаха състрадателно, но Лизет не откъсваше очи от Мери. Мери нервно почукваше с молив по кафената си чашка и това бе единственият звук, който нарушаваше тишината в офиса. Всички мълчаха.

— Ужасно съжалявам, ако съм разстроила някого — слисано проговори Бевърли. — Откровено казано, нямах ни най-малка представа, че върша нещо нередно. Ние сме достатъчно на брой, а и собствениците на галерията бяха там и въобще имаше кой да забавлява гостите. И ако бях забелязала, че някой има нужда от моята помощ, веднага щях да отида при него.

Мери презрително вирна брадичка и Бевърли за първи път забеляза колко непривлекателна е тя всъщност.

— А сега сигурно ще ни кажеш, че въобще не си знаела кой е той.

Веждите на Бевърли подскочиха нагоре от изненада.

— Разбира се, че знам кой е. Името му е Антъни Еймзбъри, англичанин е, има частна фирма за проучване на борсовия пазар, а офисът му се намира на Медисън Авеню и Шейсета.

— Значи се преструваш, че не знаеш кой е той? — натъртено изрече Мери.

Бевърли вдигна очи към нея и стана съвсем ясно, че тя наистина няма представа за какво говори Мери.

— Какво искаш да кажеш?

— Той е лорд Еймзбъри. Виконт Еймзбъри. По-младият брат на графа на Къмбърланд — тържествено заяви Мери.

— О?

Бевърли едва не се разсмя. Мери изглеждаше толкова сериозна и тържествена, сякаш ставаше въпрос за папата или нещо подобно. Но всъщност тя бе силно впечатлена от факта, че Антъни не се перчеше с титлата си. Нито с думи, нито с намек беше показал, че принадлежи към английската аристокрация.

— Само това ли можеш да кажеш? О? — кресна Мери.

— Ами… — Бевърли се разкиска. — Че какво да сторя тогава? Да му се обадя по телефона и да се извиня, задето не съм направила реверанс ли?

— Държането ти е направо нелепо, а той е важна личност и… и…

Мери не можа да намери подходящата дума, почервеня като домат и явно едва сдържаше сълзите си.

— Съжалявам — с отвращение каза Бевърли.

Защо ли се бе случило всичко това? Мери изглеждаше безкрайно нещастна и явно бе извън себе си от гняв. Изведнъж тя скочи на крака и изтича навън от стаята, като притискаше устата си с ръка, за да не се разридае пред всички.

— Какво става тук, дявол да го вземе? — слисано попита Бевърли.

Лизет каза тихо:

— Мери се е запознала с Антъни преди два месеца в дома на своя приятелка. Мисля, че приятелката се е опитвала да ги сватосва, защото ги е канила няколко пъти. А напоследък е накарала Мери да повярва, че Антъни се интересува от нея. Затова Мери го е поканила снощи. Сигурно се е надявала, че след празненството той ще покани нея на вечеря. Направо е луда по него, така е от няколко седмици.

Бевърли закри лицето си с ръце.

— О, божичко! — бавно изрече тя.

Сега всичко й стана ясно. Антъни бе признал, че е срещал Мери в дома на тяхна обща приятелка, но той бе казал също…

— Близки ли са? — попита тя момичетата.

Фей, която най-добре познаваше Мери, отговори уверено:

— Само два пъти са излизали заедно. Знам със сигурност, че не я е целунал нито веднъж, само е докоснал с устни бузата й за „лека нощ“. На другия ден тя започнала да се пита дали той не е хомосексуалист, защото не проявил никакъв интерес към нея.

Бевърли замислено се облегна на стола си. Той определено не бе хомосексуалист. Може би просто Мери не го интересуваше. Бе говорил за нея като за обикновена позната и нищо повече.

— Когато ти снощи излезе да вечеряш с него, аз си помислих, че Мери ще умре — обади се Нина и прекъсна мислите й. В гласа й нямаше укор, само нотки на удивление.

— Наистина ли не си знаела, че той е виконт? — попита Фей.

Бевърли отрицателно поклати глава.

— Въобще нямах представа. О, боже, надявам се, че това няма да промени нещата.

Всичките й утринни фантазии за светкавична връзка с някаква високопоставена личност изведнъж се осъществяваха по някакъв отвратителен начин.

— Не успях да видя списъка на гостите — обясни тя. — Ако бях разбрала, че той наистина е лорд, щях да приема, че е много важна личност и щях да се държа по подобаващ начин.

— Мислиш ли, че ще се видите отново? — попита Лизет.

— Да… Сигурна съм в това — бавно изрече Бевърли. Предишната нощ тя беше сигурна, че между тях започва нещо специално.

— Тогава, за бога, не се издавай пред Мери — предупреди я Лизет. — Тоест — ако искаш да останеш на работа.

Бевърли изведнъж се притесни.

— Толкова ли е лошо? Така ли мислиш?

— Още по-лошо е! Трябваше да видиш лицето й снощи след твоето излизане. Тя се разбесня, после не искаше да говори с никого, беше в ужасно състояние.

— Антъни сигурно въобще не съзнава, че тя толкова много си пада по него — отбеляза Бевърли. — Той не е от мъжете, които ходят с две жени едновременно. Снощи ми направи впечатление, че той въобще не я забелязваше.

— Точно това каза и Мери, когато го видя да бъбри с теб. Каза: „Той дори не забелязва присъствието ми“.

— О, това е адски неприятно. — Бевърли изглеждаше разтревожена. — Не бих я наранила за нищо на света. Честна дума, нямах никаква представа…

— Шшшт! — изведнъж се обади Нина. — Струва ми се, че тя идва.

В коридора отекнаха стъпки и когато Мери отново влезе в офиса, всички изглеждаха много заети, а Бевърли набираше собствения си телефонен номер само за да прави нещо.

Мери замарширува към бюрото си, без да обръща внимание на никого, и след минутка започна да набира нечий телефонен номер. Скоро престорената заетост премина в истинска работа и момичетата не усетиха кога стана обяд.

— Е, хайде, момичета, ще се видим по-късно — с престорена веселост каза Мери и излезе от офиса.

Беше един часът — по това време започваше обедната им почивка.

— Фу! — тихо въздъхна Бевърли, когато тя си тръгна. — Отвратителна сутрин! Мислите ли, че ми е простила?

— Ако не споменаваш името на онзи нещастен мъж, мисля, че бурята ще ти се размине — пошегува се Фей. — Но не бих искала да съм на твое място — добави тя.

— Не и за да станеш жена на благородник? — обади се Нина. — Ще ти запазват най-хубавата маса в ресторанта, хората ще ти се кланят, ще ти прислужват, ще носиш тиара с диаманти… Е, да… да, може би!

Кискайки се до премаляване, те напуснаха офиса, за да се опитат да вместят в шейсетте минути на обедната почивка един обяд набързо и малко пазаруване.

 

 

Вечерта, когато се прибра у дома, Бевърли откри, че някой е оставил съобщение на телефонния й секретар.

— Здрасти. Обажда се Антъни. — Гласът му на англичанин беше дълбок и плътен. — Питах се дали ще имате малко време да вечеряме заедно? Ако дойда да ви взема в осем, може би ще отидем в „Льо Сирк“, а? Ето телефонния ми номер, ако решите да ми се обадите, когато се приберете. Надявам се, че ще имате време. До скоро виждане.

Бевърли се усмихна, много й харесваше начинът, по който той говореше. Преди известно време бе гледала по телевизията как принц Чарлс произнася реч на вечеря в Белия дом и сега гласът на Антъни й напомняше за този на принца. После тя реши да се пошегува. Набра номера на Антъни и чу сигнала на телефонния секретар.

— Мис Франклин желае да благодари на лорд Еймзбъри за любезната му покана за вечеря, която тя приема с голямо удоволствие, и ще го очаква с нетърпение в осем часа.

После се разкиска. Майка й направо щеше да онемее, като й кажеше, че излиза с истински английски благородник, с истински жив лорд. Бевърли се усмихна, беше доволна, че при първата им среща не бе узнала нищо за това. Каквото и да се случеше сега, за нея той винаги щеше да си остане просто Антъни — мъжът с вълнуващите сини очи и леко крива усмивка. О, да, и нещо много, много повече.

Той й позвъни, когато беше под душа, и Бевърли се втурна към телефона в спалнята, като измокри всичко наоколо.

— Наистина ли е удобно да дойда в осем? — попита Антъни.

— Да, чудесно — отговори тя, питайки се какво да облече. Като се вълнуваше все по-силно, Бевърли разреса хубаво косата си, докато тя заблестя като излъскан кестен, а после отиде до гардероба все още не можеше да реши дали да облече семплия бял костюм, който си беше купила скоро, за да замени един от откраднатите от Джени, или тъмнолилавата копринена рокля, набрана от едната страна така, че да се образува голяма увиснала панделка на лявото бедро. Знаеше, че „Льо Сирк“ е изискано заведение, макар че никога не бе ходила там. Постави едната дреха пред себе си и се огледа в огледалото, после взе другата. След няколко минути реши да предпочете лилавата коприна. Идеално подхождаше на косата й, а тя имаше и обеци с изкуствени аметисти, които щяха да й стоят великолепно.

Когато Антъни пристигна, Бевърли беше готова и знаеше, че изглежда добре.

— Здрасти — каза той.

Гледаше я така, сякаш не можеше да повярва на очите си. През прозорците на всекидневната нахлуваха последните слънчеви лъчи и косата й сияеше като огнен ореол. Бевърли му се усмихваше, а златистите точици в очите й святкаха.

— Здрасти — тихо отвърна тя.

Антъни се наведе и я целуна по бузата — жест на любезност, в който той успя да вложи много нежност.

— Изглеждате чудесно — тихо рече той.

— Благодаря.

Бевърли се отдръпна от вратата, за да му направи път, и той влезе във всекидневната, като се оглеждаше любопитно.

— Колко хубаво е подредена тази стая — отбеляза Антъни. — Страшно ми харесват кошниците ви.

— Нямате представа колко работа ми вършат — откровено отвърна тя.

— И служат за украса.

Той бе вперил поглед в нея и си мислеше, че тя е най-хубавото момиче, което някога е виждал. В червеникавите отблясъци на залязващото слънце косата й приличаше на потъмнял бронз, а очите й весело играеха. Антъни беше на трийсет години и вече бе ходил с много момичета, но нито едно от тях не беше като Бевърли. В нея имаше толкова живот, че му се искаше да извърши нещо налудничаво, например да я хване за ръка и да затича бос през Сентрал Парк или да се качи на хеликоптер и да хвърля позиви над Манхатън, в които да пише за любовта му към нея. Той изведнъж се стресна, осъзнавайки, че точно това се е случило. Беше се влюбил до уши и хич не го интересуваше кой знае за това. Да вървят по дяволите английските момичета, които му натрапваха техните амбициозни майки, откакто бе навършил двайсет години! По дяволите и предпазливостта! Момичетата, които оставаха в миналото, изглеждаха незначителни в сравнение с тази огнена богиня — като пълномаслено мляко до бълбукащо шампанско.

— Готова ли сте да тръгваме? — попита той Бевърли с малко несигурен глас.

Тя кимна, лицето й сияеше.

Когато пристигнаха в „Льо Сирк“, настаниха ги на най-хубавата маса и дори Бевърли да не знаеше, че той притежава благородническа титла, щеше несъмнено да го научи, тъй като келнерите се обръщаха към него с „милорд“ и непрекъснато се навъртаха около тях, за да се уверят, че всичко е наред.

— Обичате ли шампанско? — тихо попита Антъни. Макар че всички наоколо подчертаваха високото му положение, той самият се държеше много скромно.

— Много.

— Добре.

Антъни поръча бутилка „Дом Периньон“ и успокоена от неговата опитност, Бевърли разбра, че е много приятно някой да се грижи за нея. Особено ако това бе човек, който добре знаеше кое как става тук.

Тази вечер Антъни проявяваше екстравагантност. Не печелеше много от работата си и противно на онова, което си мислеха повечето хора, нямаше никакви други доходи, подхождащи на благородническата му титла. Малкото наследство, оставено от баща му, бе вложено в банката за черни дни и той трябваше да разчита само на доходите от професията си. Това, че беше по-малкият брат на един граф, означаваше, че цялото наследство е завещано на Хенри — замъкът Бъкландс в Оксфордшър, имението, което включваше и ферма, а и скъпоценните старинни вещи. Имаше картини от Ван Дайк, Рубенс, Рембранд и Канапето, изящни мебели, някои от които бяха истински шедьоври на Чипъндейл, оригинални гоблени, дърворезба замъкът Бъкландс беше съкровищница, пълна с великолепни произведения на изкуството, и макар Антъни да съзнаваше, че никога няма да ги притежава лично, все пак бе доволен, че Хенри се грижи за тях и ще ги запази за бъдещите поколения.

Родът Еймзбъри беше древен, можеше да се проследи родословното дърво назад до Томас Еймзбъри, който бе притежавал имение близо до Оксфорд по време на царуването на Ричард II през 1377 година. Един от неговите наследници бе станал виконт през 1732 година, въздигнат в благороднически сан от краля заради добрите си дела, а през 1764 година фамилията бе получила графство и висок пост в двореца. Хенри, по-големият брат на Антъни, сега притежаваше титлата граф на Къмбърланд, докато след смъртта на баща си вторият син Антъни бе станал виконт Еймзбъри. Засега Хенри имаше само една десетгодишна дъщеря, лейди Джулиет, и Антъни знаеше, че ако на брат му не се роди син, самият той щеше да наследи графството.

Някой ден щеше да обясни на Бевърли всички подробности и странности около британските благороднически титли, но сега просто му се искаше да я опознае по-добре. Имаше чувството, че тя не придава голямо значение на титлите. От всички момичета, които бе познавал, тя изглеждаше най-благоразумна, а и от разговора му ставаше ясно, че съвсем не е разглезена.

— Не е ли забавно? — изведнъж възкликна тя и с искрящи очи огледа всичко наоколо. — Никога не съм идвала тук.

В нейното държане имаше нещо толкова свежо и непосредствено, че Антъни се усмихна и ужасно му се прииска да вземе ръката й в своята… да я прегърне… После той скришом въздъхна. Щеше да бъде щастлив, ако тя му позволеше да я целуне. Та това бе първото им излизане заедно. Бевърли съвсем не беше от онези млади момичета, които можеш да купиш срещу една скъпа вечеря. Той откъсна очите и мислите си от добре сложеното й тяло и се съсредоточи върху менюто.

— Какво ще кажете за един омар? — попита Антъни.

— Всъщност аз много обичам раци — отвърна тя. — Би било чудесно да взема омар „Морней“ и зелена салата.

— А за начало малко аспержи?

— Това е истинско изкушение — с усмивка рече тя. — Да, моля.

След като даде поръчката на келнера, на Антъни му се прииска да я попита за стотици неща, но не знаеше откъде да започне. На първо място в съзнанието му изпъкваше обезпокоителната мисъл, че в живота на Бевърли може да има друг мъж. Но все пак му се струваше, че ако тя имаше приятел, щеше да откаже да излезе с него.

Келнерът донесе шампанското и им наля в две високи чаши. Златисто и пенливо, то сияеше в чашите и Антъни вдигна своята.

— За ваше здраве — тихо каза той.

— И за ваше — отвърна Бевърли, развеселена от типично английското му държане. Никой американец не би произнесъл подобни думи, но на нея й харесаха, защото звучаха мило и старомодно. — Благодаря ви, че ме поканихте на вечеря — добави тя.

— Да се надяваме, че това е първата от нашите многобройни вечери заедно. — И той добави импулсивно: — Толкова се радвам, че се срещнахме.

Бевърли тихичко се засмя.

— И аз — с жар изрече тя.

От сто години не се беше чувствала така щастлива и си помисли, че няма нищо по-хубаво от това да прекара вечерта с този толкова приятен мъж и да пие шампанско.

— Вие оставихте съобщение на телефонния ми секретар и аз забелязах… — започна той, но тя го прекъсна, досещайки се какво точно имаше предвид той.

— Моите колежки ми казаха кой сте. — Очите й весело блестяха. — Смятахте да го запазите в тайна ли?

Той се засмя и Бевърли забеляза колко бели и равни бяха зъбите му.

— Не, разбира се, но някак си нямаше как да ви го кажа, нали така? Самият аз смятам, че това не е чак толкова важно.

Бевърли реши да му се довери.

— Мери ми беше много сърдита — рече тя. — Обвини ме, че съм монополизирала един от важните гости, и каза, че аз… — Тя изведнъж млъкна и се смути.

Антъни изглеждаше удивен.

— Защо е била ядосана?

— Мисля… Е, добре, няма значение.

Бевърли реши да прояви лоялност и да не му казва, че Мери всъщност е луда по него. Ако двамата се срещнеха отново, щяха да се почувстват страшно неудобно.

— Запознаха ни наши общи приятели, Памела и Джон Хануърт — обясни той. — Мери е хубаво момиче, но не е моят тип. Излязохме два пъти и тя ми предложи да ме разведе из Манхатън, но аз бих предпочел сам да го разгледам.

Бевърли кимна, не знаеше какво да каже.

— Вие не познавате семейство Хануърт, нали? — попита той.

— Не.

— Много интересна двойка. Памела е малко странна, но Джон е чудесен.

— В какъв смисъл странна?

Антъни сви рамене.

— Носи особени дрехи и косата й е като лъвска грива. Тя купува антични предмети и все открива нещо ново.

— Изглежда интересно — отбеляза Бевърли. — Те двете с Мери големи приятелки ли са?

Това бе малко възможно, защото Мери беше невзрачна личност, ако не и нещо повече.

— Не знам. — Той изведнъж тихо се засмя. — Имах чувството, че Памела се опитва да ни сватосва, макар че не разбирам откъде й е хрумнало това. Другите все се опитват да ме оженят за най-добрите си приятелки или за дъщерите си и това поставя всички ни в неловко положение. Все пак струва ми се, че Мери не се интересуваше особено от мен.

— Защото имате титла… затова ли хората се опитват да ви сватосват? — с любопитство попита тя.

Антъни се засмя.

— Вероятно е така, защото аз нямам много пари и единствените ми перспективи са в моята фирма, стига да успея да развия бизнеса си както трябва. Земните ми притежания — продължи той — се състоят от един апартамент под наем, малко мебели, взети от дома, и една кола, която използвам само в края на седмицата, защото ми създава големи главоболия в другите дни.

— Да, в Ню Йорк колите се превръщат в истинско мъчение, ако нямате шофьор.

— Което сигурно никога няма да мога да си позволя — с усмивка каза Антъни.

— Не тъгувате ли за семейството си? И за Англия?

— Понякога — отвърна той. — Особено за брат ми Хенри. Той е доста по-голям от мен, но сме много близки.

— И той живее в Англия?

Антъни кимна утвърдително.

— Аз харесвам напрегнатата атмосфера на градския живот, но Хенри предпочита да си стои в Бъкландс.

— Така ли се казва къщата ви?

Той си помисли за замъка от четиринайсети век с неговите укрепления и назъбени стени и за древния подвижен мост, който се спускаше над дълбокия ров, за царствената зала, за високите стени, украсени с мечове, шпаги и бронирани нагръдници.

— Не е точно къща — опита се да обясни и по лицето му се разля усмивка. — По-скоро това е стар семеен дом.

— Сигурно е много величествен — предположи Бевърли. — Това не може да се каже за моя дом. Бяла паянтова къща в покрайнините на Стокбридж, близо до гората. И двамата ми родители са учители и страшно се интересуват от изкуството, тъй че това е идеално място за живеене. В Бъркшър е пълно с музеи и прочутият художник Норман Рокуел е живял известно време в Стокбридж. Там дори има музей на Рокуел.

Скоро тя вече подробно му разказваше за семейството си, как Джош бил адвокат, а младият Том направо бил луд по бейзбола, а и Джени, разбира се… Тук Бевърли реши, че да описва сестра си е много по-забавно, отколкото да търпи присъствието й. Антъни избухна в смях, когато тя му разказа за нейните приключения.

— Следващия път, като дойде в Ню Йорк, ще заключа гардероба си — през смях каза Бевърли. — Страшно скъпо ми излиза да си купувам нови дрехи всеки път, когато тя си науми да дойде в Ню Йорк.

— Как прекарвате свободното си време? — малко по-късно попита той.

— Ходя на концерти, в художествени галерии, в музеи и от този род. Когато бях в „Уелзли“, все гледах да прескоча до Бостън или Ню Йорк, за да отида на някой концерт или изложба.

Докато говореше на любимите си теми — изкуството и музиката, лицето й пламтеше от възторг и Антъни се почувства доста неловко, защото трябваше да си признае колко е непросветен самият той в тази област.

— И вие сте английски лорд? — удивено изрече тя.

Антъни се разсмя.

— Още един мит пропадна! Освен че повечето английски лордове са бедни, почти всички английски лордове по всяко време предпочитат един хубав филм за Джеймс Бонд, пред която и да е художествена галерия.

Бевърли изглеждаше стъписана.

— Вие не говорите сериозно!

Антъни кимна, изглеждаше страшно развеселен от шокираното й изражение.

— Трябва да си призная, че за осемнайсетте месеца, през които живея тук, нито веднъж не съм стъпил в музея „Метрополитън“, нито в Карнеги Хол. Спомням си, че само веднъж, по времето, когато учех в Итън, влязох в лондонския музей „Виктория и Албърт“. И то, защото ме накараха!

— Не мога да повярвам. Аз си мислех, че в Англия хората от висшите класи са невероятно културни.

— Професионалистите от средните класи най-често ходят на опера и балет и мъкнат децата си из музеите в събота следобед. По-нисшите класи ходят на кино и играят бинго, четат любовни романи и гледат „Коронейшън Стрийт“^[2] по телевизията. Висшите класи ходят на лов и на риболов, на театрални премиери, защото там могат да срещнат приятелите си, и умират за конни състезания. Нали разбирате, англичаните са луди по конете.

Бевърли се засмя.

— Вие доста подробно сте изучили класовата система.

— От рождение ни набиват всичко това в главите — обясни й той. — Англичанинът няма да е щастлив, ако не е поставил всекиго на мястото му в съответната класа. Ние сме най-класово осъзнатата страна в света.

— И вашето семейство ли е като вас?

Антъни присви очи и се замисли.

— Може би, но ние не обсъждаме тези неща семейно, искам да кажа. Хенри е много зает, грижи се за имението и за фермата, председател е и на местната ловна дружинка и участва в ръководството на различни местни комитети.

— Ами сестра ви?

— Джийн ли? — Той комично опули очи. — Тя великолепно умее да стреля. Обича да лови елени в Шотландия, стреля и с лък, може да лови и риба по-добре от най-добрия рибар.

Бевърли си представи тази амазонка със спортна фигура, силна и доста набита.

— Омъжена ли е? — плахо попита тя.

Антъни избухна в смях.

— Съпругът й е пенсиониран полковник, тя има две деца, които приличат на вейки.

Вечерта бързо отлетя и Бевърли изведнъж забеляза, че минава единайсет. Вечерята наистина беше великолепна, а разговорът се лееше леко като виното. Ето че той поиска сметката, а тя се питаше кога ли ще го види отново.

Антъни сякаш отгатна мислите й и попита:

— Какво ще правите утре вечер? Искате ли да отидем на кино или нещо подобно?

— Не е ли по-добре да ви сготвя една хубава вечеря у дома? Мога да направя задушено пиле.

— Добре, но при едно условие.

Бевърли го погледна подозрително.

— Какво е то?

— Да ми позволите да донеса виното.

— Добре — усмихна се тя. — Договорихме се.

Навън ги чакаше такси. Тя седна отзад, а Антъни се настани колкото може по-близо до нея. Миг по-късно Бевърли усети как ръката му здраво стисна нейната и сякаш я прониза лек електрически ток. По тялото й преминаха тръпки и когато вдигна очи към Антъни, забеляза, че неговите непоносимо сини очи търсят нейните, сърцето й бавно се преобърна, а после за миг съвсем замря. Тогава той се наведе напред и я целуна. Жадните му устни болезнено се впиха в нейните. Езикът му, силен и твърд, проникна надълбоко в устата й и тя имаше чувството, че се издига високо над земята и плува нанякъде. Когато Бевърли отвърна на целувката му, той я привлече още повече към себе си и за момент тялото й съвсем отмаля, беше неспособна да се съпротивлява. Някаква магнетична сила сякаш я завладяваше и все пак й се виждаше съвсем естествено да се отпусне така в прегръдките му.

За миг той се отдръпна от нея, за да я погледне в лицето, и заговори нежно.

— В теб има нещо много особено — каза Антъни. — Струва ми се, че съм те познавал цял живот. Изпитвала ли си някога подобно чувство?

Тя не можеше да продума и само кимна. Все още я целуваше, когато колата спря пред блока, в който тя живееше. После той я изпрати до входната врата и макар че Бевърли копнееше да й предложи да дойде с нея горе, бе ужасно доволна, че не го направи. Беше прекалено рано за това. Искаше да се наслади на всеки сантиметър от това пътешествие към рая. Не биваше да изпусне нито един прекрасен миг, искаше да запомни всяка секунда, всяка дребна случка. Бързането сега означаваше да развалят всичко през този прекрасен период, когато едва-едва започваха да се опознават.

— Ще се видим утре — промълви той под зоркия поглед на портиера.

— Да.

След миг Антъни си тръгна. Но докато пътуваше нагоре с асансьора, тя си мислеше, че някоя нощ той няма да си тръгне и да се изгуби в мрака на Ню Йорк. Щеше да остане при нея и двамата щяха да бъдат заедно и да преживеят нещо, което тя не беше изпитвала с никой друг.