Уна-Мери Паркър
Само най-доброто (19)

Деветнадесета глава

Рано на следващата сутрин лейди Джийн успя да притисне Леонора до стената тъкмо когато закусваше в леглото си.

— Искам да говоря с теб — безцеремонно обяви тя и се тръшна в пъстрия шезлонг, поставен близо до леглото й. Нетърпеливо отмахна розовия кашмирен шал, метнат на облегалката.

— За какво, по дяволите, ще говорим в този ранен час? — промърмори Леонора. Имаше ужасно главоболие и се чувстваше изтощена, защото си бе легнала в пет часа сутринта. — Не може ли по-късно?

— Не, не може! В селото се разпространяват слухове, които водят началото си от магазинчето на Тили, което се намира до месарницата.

— Тили?

— Да. Тази сутрин вече установих, че тя разпространява грозни слухове за Николас. Тили твърди, че ги е научила от теб.

— Николас?

— О, за бога, Леонора, престани да повтаряш думите ми! Защо си разправяла, че Николас не е син на Антъни? Как е възможно да не е негов син? Това е злостна клевета, ясно ли ти е? Бевърли би могла да те осъди за клевета и аз не бих я обвинила.

Лейди Джийн стисна здраво тънките си устни и гневно изгледа зълва си. Леонора така подскочи в пухеното си легло, че едва не събори подноса със закуската си.

— Никога не съм казвала подобно нещо! — възкликна тя. — Как смее Тили да говори така за мен? Тя ми спомена, че е чувала такива слухове, но аз нямам никаква вина в случая.

— И защо не направи нещо, за да пресечеш слуховете? — попита лейди Джийн. — Защо не ни предупреди? Защо не каза на Тили, че това е долна лъжа?

Леонора повдигна голите си рамене.

— Нали знаеш какви са хората от селото… умират си за клюки. Аз лично реших, че е най-добре да не им обръщам внимание.

— Е, аз не съм на същото мнение — гръмко заяви лейди Джийн. — Веднага трябва да сложим край на всичко това. Смятам да организирам бал в чест на пристигането на Николас и майка му в Бъкландс и на него ще поканим всички хора от имението и от селото.

— Охо, значи тържествено посрещане, а!

Лейди Джийн я погледна изкосо.

— Леонора, много добре знаем, че пристигането на Бевърли и Николас разстрои всичките ти планове, но смятам, че се налага да се държиш прилично. Момчето не е виновно, че ще наследи Бъкландс, а и Бевърли би предпочела да си живее в Щатите, доколкото знам. Ако не искаш да те осъди за клевета, ще си затваряш устата и за разнообразие ще се опиташ да се държиш любезно.

— Че аз се държа любезно с нея, за бога — захленчи Леонора. — Ако тя си има проблеми, това си е нейна работа, а не моя!

— От всички нас зависи дали тя ще се чувства добре тук и трябва да се постараем — дори само заради Николас — сурово отсече лейди Джийн.

Бевърли също бе станала много рано, защото днес очакваше вещите й да пристигнат с параход от Щатите. Пърси бе обещал, че двамата с Джо ще й помогнат, като разтоварят тежкия багаж и го пренесат в детската всекидневна, която тя смяташе да превърне в обща стая за себе си и Николас. Доколкото бе възможно, искаше да възстанови обстановката от всекидневната на манхатънския апартамент, където бе живяла с Антъни. Това щеше да бъде едно кътче от Америка, където щеше да може да се скрие, спомен за първите й щастливи дни с Антъни. Искаше й се Николас да знае как е изглеждал домът на неговите родители.

Когато всичко бе подредено — диванът и креслата, лампите и картините, нейните книги и малкото бюро на Антъни, тя учудено се огледа. Всичко беше както трябва. Големият позлатен часовник, подарък от Хенри, отново тиктакаше дискретно на полицата над камината, а Антъни й се усмихваше от снимката си в сребърна рамка, поставена на малка масичка.

В ъгъла голямата плетена кошница, която беше купила в Стокбридж, отново бе пълна догоре с играчките на Николас, а до нея кончето люлка на Антъни, излъскано от любяща ръка, сякаш гордо оглеждаше стаята.

— Ние с татко ти имахме точно такава стая в Ню Йорк — обясни тя на Николас, когато той започна да вади играчките си от кошницата. — Когато ти се роди, ние те донесохме вкъщи и те сложихме на този диван.

— Когато бях бебе ли?

— Да, миличък.

— Вече не съм бебе. — Той я погледна с веселите си сини очи и дяволито й се усмихна. — Сега съм голям.

— Да, разбира се — увери го Бевърли, — и тази стая ще бъде само за мен и за теб.

— И за никой друг.

— Точно така. И за никой друг, миличък.

Настъпи дълга пауза. Той изглеждаше дълбоко замислен.

— Какво има? — попита Бевърли.

— А баби? — попита Николас. — Баби нали може да идва тук? Понякога? — Закима с глава, сякаш я увещаваше да се съгласи.

Бевърли го вдигна на ръце и направо го задуши в прегръдките си.

— Разбира се, че и баба ти може да идва тук — нежно каза тя.

 

 

Тази сутрин Леонора трябваше да отиде в „Мезон Жерар“ в Оксфорд, за да боядиса косата си, и веднага щом гостите й си тръгнаха за Лондон, тя извика Джо и му нареди да я чака с колата пред входа на замъка половин час по-рано от уговореното.

— По пътя искам да спра в селото — каза му тя, щом потеглиха.

— Много добре, милейди. Къде точно искате да спрем?

— В магазина за дрехи.

— Добре, милейди.

В селото имаше само един такъв магазин и той бе минавал покрай него стотици пъти. На витрината винаги беше изложена само една дреха, красиво драпирана върху старинен стол и придружена от подходящ комплект обеци и гердан. Доста скъпичка му се виждаше. Майка му и сестра му никога не бяха си купували нещо оттук.

Пет минути по-късно колата спря пред магазина на Тили и Леонора побърза да влезе вътре. Самата Тили, приятна жена на средна възраст, преглеждаше новополучената стока, прическата и гримът й бяха безукорни, носеше обувки с десетсантиметрови токчета, тънки и остри като шила.

— Добро утро, лейди Къмбърланд — каза тя весело и любезно. — Как сте днес? Рядко се случва да ви видим толкова рано сутрин. С какво мога да ви услужа?

Леонора я прониза със стоманен поглед.

— Как смееш да разправяш наляво и надясно, че аз съм казала, че Николас Еймзбъри не е законният наследник? Никога не съм твърдяла подобно нещо! Аз просто казах…

— Извинявайте, лейди Къмбърланд, но когато ви съобщих какво съм чула, вие ми отвърнахте, че вече го знаете — разпалено възрази Тили.

Лицето й пламтеше, ситни капчици пот бяха избили изпод плътния слой грим над горната й устна. За миг Леонора се обърка. После реши да се защити:

— Аз се съгласих, че е възможно Антъни Еймзбъри да не е негов баща…

— Точно така.

— Но не аз разпространих този слух! Лейди Джийн ми каза, че според теб това е моя работа!

— Никога не съм твърдяла подобно нещо. — Тили се ядоса. Не беше свикнала да я наричат лъжкиня. — Казах, че така се говори в селото — и толкова! Не ми е известно откъде е тръгнал този слух, но вие със сигурност ми казахте, че вече знаете. Вие потвърдихте онова, което бях чула, нали?

Леонора се разгневи още повече.

— Не става въпрос за това. Не трябваше да споменаваш името ми. И ще ти кажа само едно нещо: повече никога няма да стъпя в този магазин.

— Но, милейди…

— Не понасям хора, на които не мога да имам доверие.

— На мен можете да имате доверие, милейди. Аз никога, при никакви…

Но Леонора изхвърча от магазина и мигновено се вмъкна в очакващата я отвън кола.

Силно разстроена, Тили я наблюдаваше как си заминава. Лейди Къмбърланд харчеше цяло състояние за дрехи и ето че тя бе загубила една добра клиентка само защото бе достатъчно глупава да я попита дали онова, което говорят хората, е истина.

 

 

— Между другото, Бевърли, надявам се да не си помислила, че аз съм разпространявала онзи нелеп слух за Николас — нехайно отбеляза Леонора, когато се върна от Оксфорд по-късно същия ден. Беше натоварена с покупки и Бевърли забеляза, че повечето са предназначени за Мама — например любимите й шоколадови бонбони и шишенце с любимия й одеколон.

— Който и да го е направил, постъпил е много долно — тихо каза Бевърли.

— Ами да! Напълно съм съгласна с теб — побърза да отвърне Леонора. — Тази сутрин отидох при Тили и й дадох да се разбере!

— Коя е Тили? — Бевърли изглеждаше озадачена.

Леонора се намръщи.

— Нали знаеш магазинчето за дрехи в селото? Именно Тили е разпространявала клюките за Николас.

— Няма никакви клюки за Николас — рязко отвърна Бевърли.

— Е, ти разбираш какво искам да кажа. Тили е разпространявала тази ужасна клевета… и после е имала нахалството да заяви, че всичко това е научила от мен! Всъщност аз дори бих могла да я осъдя — самодоволно добави тя.

— Но откъде й е хрумнало на тази Тили подобно нещо? Първо на първо, кой е предположил изобщо, че Антъни може да не е баща на Ники, за бога?

Не беше сигурна, че Леонора говори истината. Изглеждаше искрено загрижена, но тогава Бевърли изведнъж се сети какво бе казала лейди Джийн.

— Нямам представа! Тя сигурно сама си е съчинила всичко — уклончиво каза Леонора. — Извини ме, бързам. Тази вечер съм поканена на парти в Лондон и трябва да се приготвя.

Бевърли прекара останалата част от вечерта, потънала в дълбок размисъл. Нещо не беше наред, но тя не можеше да се досети какво е. Леонора се държеше някак плахо и почти уплашено и неизвестно защо, на Бевърли й се струваше, че не завистта, която изпитваше към тях двамата с Николас, я подтиква към това. Дори реши, че тази работа няма нищо общо със селските клюки. Леонора несъмнено бе намислила нещо.

 

 

Бевърли се събуди в зори, от страшната болка в зъба сякаш пулсираше цялата й долна челюст. Седна в леглото, притисна бузата си с ръка и с върха на езика си докосна последния кътник от дясната страна. После тихо се измъкна от леглото и отиде в банята. Ако сложеше един аспирин на болното място, това щеше да й помогне малко за момента, но се налагаше веднага да отиде на зъболекар.

Когато се върна в спалнята, Николас вече се бе събудил и тя му почете от една книжка, макар че болката не намаляваше. Винаги бе имала здрави зъби и тази жестока, пронизваща болка, която на моменти й отнемаше дъха, бе нещо ново за нея.

След като облече Николас и себе си, прекоси стълбищната площадка и почука на вратата на спалнята на Леонора.

— Влез — някак рязко и враждебно се обади Леонора. Тя лежеше в леглото, пиеше чай и изглеждаше ужасно.

Когато видя Бевърли и Николас, простена.

— За бога, какво има, Бевърли? Не знаеш ли, че още е осем часът?

Беше се върнала от Лондон в четири часа сутринта и страдаше от ужасен махмурлук.

— Съжалявам, Леонора, но много ме боли зъб и си помислих, че ти би могла да ми препоръчаш някой добър зъболекар. Болката е непоносима и трябва веднага да отида. — Бевърли притисна бузата си с длан.

Леонора театрално простена.

— О, боже! Наблизо няма такъв. Тукашните са направо касапи. Ако те боли зъб, просто ще го извадят.

— Тогава познаваш ли някой лондонски зъболекар, при когото бих могла да отида? — отчаяно я попита Бевърли.

Леонора полежа малко, вперила поглед в тавана, сякаш с огромни усилия се опитваше да се съсредоточи.

— Аз ходя при мистър Хънт. Работи на Портман Плейс и е много добър — най-накрая каза тя.

— Благодаря — с облекчение рече Бевърли. — Сигурно ще мога да намеря номера му в телефонния указател?

— Ако ми донесеш бележника, ще ти го дам — уморено предложи Леонора.

Като се стараеше да скрие колко е учудена от нейната услужливост, Бевърли се готвеше отново да й благодари, когато Николас, който стоеше наблизо и с интерес наблюдаваше всичко, попита на висок глас:

— Какво ти има на лицето?

Леонора се стресна, изгледа го злобно и бързо попипа лицето си с ръка.

— Нищо ми няма на лицето. Нали? — Тя погледна въпросително към Бевърли.

— Лицето ти изглежда добре — отвърна Бевърли. — Струва ми се, че Ники е свикнал да те вижда гримирана.

Въпреки силната болка, която я измъчваше, тя едва се сдържа да не се засмее. Без обичайната си козметика Леонора наистина не приличаше на себе си.

Тя безсилно се тръшна на възглавниците си и притвори очи, сякаш страдаше дълбоко.

— Къде е бележникът ти? — попита Бевърли.

— На тоалетната масичка… ей там. — Етърва й махна с ръка към прозореца.

Тоалетната масичка имаше овална форма и бе покрита с калъфче от розова коприна с воланчета, панделки и рюшове.

— Защо е облечена? — попита Николас.

— Шшшт! — прошепна Бевърли, като се ровеше в купчината шишенца, четчици, гримове, лакове за коса, бижута, парфюми и книжа. „Леонора сигурно се занимава с кореспонденцията си, докато се гримира“ — каза си Бевърли, като оглеждаше цялата тази бъркотия.

— Тъмночервен бележник — със слаб глас рече Леонора, а после се надигна на лакът и отпи още една глътка чай.

Бевърли го видя — беше пъхнат в купчина разнообразни сметки и бележки. Посегна да го вземе и по погрешка измъкна някакво писмо. Нямаше намерение да го чете, но опитът й в журналистиката и рекламата я беше научил за секунди да поглъща съдържанието на една страница. Погълна думите сякаш чрез осмоза и беше направо зашеметена.

— Ето, заповядай — каза на висок глас, прекоси стаята и занесе бележника на Леонора. Главата й се въртеше. Чудеше се как бе възможно етърва й да изглежда сравнително спокойна пред лицето на такава беда.

— Мистър Хънт — каза Леонора, като отвори бележника си. — Ето тук са адресът и телефонният му номер. — Подаде бележника на Бевърли. — Препиши си ги и непременно му кажи, че аз те пращам, иначе може да ти определи час чак след няколко седмици.

— Благодаря.

— Днес колата няма да ми трябва, Джо може да те закара до Лондон. Сама сигурно ще се загубиш — добави нелюбезно.

— Благодаря — повтори Бевърли.

Секретарката на мистър Хънт й съобщи, че той може да я „вмъкне“ в графика си — да дойде в дванайсет часа по обяд. Клеър се съгласи да се погрижи за Николас, а Джо каза, че с удоволствие ще я закара до Лондон и ще я върне обратно. След като всичко беше уредено, Бевърли облече един от скъпите си нюйоркски костюми, за които Елейн твърдеше, че са „задължителни“ за един летен гардероб, сложи си големи лъскави обеци и обувки с високи токчета. За първи път се обличаше така елегантно през деня и когато Леонора я срещна на излизане, удивено я огледа от главата до петите.

— Отиваш само на зъболекар, нали? — грубо отбеляза тя, а очите й поглъщаха всеки детайл от облеклото на Бевърли.

— Да, но нали ще ходя в Лондон — отговори тя. — Когато работех в Манхатън, винаги се обличах така.

— Много жалко, че мистър Хънт е прекалено стар, за да оцени усилията ти.

— Не съм се облякла заради него, а заради себе си — хладно отвърна Бевърли. — Толкова ме боли зъбът, но макар да се чувствам ужасно, все пак ми е приятно да изглеждам добре.

Щом потъна в удобната кожена седалка на ягуара и Джо седна зад кормилото, Бевърли се замисли за писмото, което бе видяла на тоалетната масичка на Леонора. Няколко неща силно я удивляваха. Първо, писмото беше изпратено от кредитна банка в Хакни, Източен Лондон. Без да се колебаят, лихварите заплашваха Леонора и настояваха да им изплати огромна сума заедно с лихвите в срок от десет дни. Цифрите сякаш щяха да извадят очите на Бевърли. Леонора дължеше триста и осемдесет хиляди лири.

Това обясняваше и онзи случайно дочут телефонен разговор, по време на който Леонора бе казала, че ще направи всичко възможно да намери парите. Но все пак за размерите на дълга й нямаше обяснение.

— Наближаваме покрайнините на Лондон, милейди — обяви Джо и прекъсна мислите й.

Бевърли погледна безбройните редици от грозни двуетажни къщи и си каза, че предградията на един град са най-неприятната му част. При влизане в Ню Йорк на човек му се искаше въобще да не беше идвал тук, докато не настъпеше вълшебният миг, в който пред него изникваха небостъргачите, рязко открояващи се на фона на небето.

— След колко време ще стигнем до центъра на града? — попита тя.

Няколко аспирина бяха притъпили болката и тя се чувстваше много по-добре.

— След около двайсет минути, милейди. След като свършите със зъболекаря, не бихте ли искали набързо да ви покажа някои от забележителностите? Например Парламента и Бъкингамския дворец?

— Ако ми остане време — с удоволствие. Казах на сестра ти, че ще прибера Ники следобед за чая, а на контесата обещах да купя нещо от „Хародс“.

Мистър Хънт изглеждаше очарователен, добродушен и много способен. Той обеща на Бевърли да премахне болката, но се налагаше да го посети още няколко пъти в близко бъдеще.

— Никога не съм имала неприятности със зъбите си — възпротиви се тя. — Винаги съм ходила редовно на профилактични прегледи.

— Боледували ли сте напоследък? А може би сте преживели някакъв шок, който ви е травматизирал? — бащински попита той.

Бевърли му каза за смъртта на Антъни и за това, че е трябвало да напусне родината си и да дойде да живее в Англия.

— И това се е случило скоро след раждането на детето ви? — съчувствено попита зъболекарят.

Бевърли кимна. Тя не му каза за дългите месеци, през които бе имала финансови проблеми и бе работила като луда, за да свърже двата края, и често бе оставала гладна, за да има храна за Джени и Николас. Не спомена и за мъката, която бе преживяла, когато се наложи да напусне хубавия апартамент, в който бе живяла с Антъни, и да се премести в едно тясно жалко апартаментче с изглед към магистрала.

— Трябва да вземате витамини — посъветва я той, — а междувременно ще излекуваме този зъб, за да не ви боли.

На тръгване Бевърли си уговори със секретарката още три посещения при зъболекаря. Записа и Николас за профилактичен преглед, за да проверят и неговите млечни зъбки.

Джо я чакаше до колата, на лицето му се появи срамежлива усмивка.

— Подготвих маршрута оттук до „Хародс“, така че да минем през някои интересни места, милейди — каза той със сдържана гордост, когато Бевърли се настани на задната седалка.

— Наистина ли?

За миг се почувства като младо момиче, развълнувано и изпълнено с щастливо очакване.

С тихия си глас Джо й разказваше за местата, покрай които минаваха, и когато движението позволяваше, намаляваше скоростта, за да може тя да ги поразгледа.

За някои от тези забележителности бе чувала от Антъни — Пикадили Съркъс, Риджънт Стрийт, Парламента, Темза, Бъкингамския дворец, Хайд Парк и Найтсбридж. Но според нея най-типични за Лондон бяха големите червени автобуси. Във всеки филм, сниман в Лондон, червените автобуси бяха главният му белег, който го отличаваше от всеки друг град.

— Очарователно! — на няколко пъти възкликваше Бевърли. — Не е за вярване, също като на пощенските картички!

Най-накрая стигнаха до „Хародс“, който величествено се извисяваше над Бромптън Роуд. Джо я остави пред един от главните му входове.

Бевърли погледна великолепната сграда в старинен стил, построена от розови тухли и дялан камък, и осъзна, че е по-голяма от „Сакс“, „Блумингдейл“ и „Бергдорф Гудман“, взети заедно.

— Ще ви чакам пред входа откъм Бейзил Стрийт, милейди.

— Ами ако се загубя? — пошегува се тя.

— Обърнете се към някой от „зелените“ — сериозно я посъветва Джо.

— „Зелените“ ли? — объркано попита тя.

Той кимна и й посочи един портиер с висока шапка и тъмнозелена ливрея.

— Те ще ви насочат, милейди.

Бевърли му махна засмяно, преди да влезе през високите стъклени врати на най-великолепния магазин в света.

Мама я беше помолила да й купи специална марка френско сирене, което вероятно щеше да се развали, ако изчакаше да пристигне поръчката й. Бевърли бързо намери пътя към необходимия й щанд и след няколко минути получи покупката си. Изкушението да поразгледа наоколо бе неудържимо и след един час тя се оказа натоварена с покупки — козметика, парфюм, трико, прекрасен шал, някои дрехи и играчки за Николас, ароматични соли за Мама.

Това беше първото й истинско пазаруване след смъртта на Антъни и то й достави голямо удоволствие. Най-накрая трябваше да попита една от продавачките как да стигне до изхода откъм Бейзил Стрийт.

— Минете покрай щандовете с мъжко облекло ей там — учтиво й обясни младата жена. — Много лесно ще го намерите.

— Благодаря.

Тя тръгна, стиснала всички тези пакети в ръце и изпълнена с чувство на вина, задето бе накарала Джо да я чака толкова дълго. Щандовете в дъното на етажа бяха разположени на нивото на улицата и бяха пълни с костюми, якета, палта и панталони, както и с всякакви аксесоари, които би могъл да пожелае един заможен мъж. Когато бе омъжена, Бевърли обичаше да помага на Антъни при покупката на дрехи и сега, докато разглеждаше кашмирените пуловери в меки цветове, й се прииска да можеше да купи един от тях за някого.

Висок тъмнокос мъж държеше един такъв пуловер и явно се опитваше да прецени дали ще му е по мярка. За секунда тя се спря зад гърба му и го погледна. Имаше нещо познато в него, в начина, по който бе наклонил главата си на една страна. Дали не беше някой колега от времето, когато бе работила в „Хайлайт“? Или някой, когото познаваше от „Чичи“?

В този миг той се обърна и я забеляза, погледна я удивено, а после лицето му засия.

— Бевърли! Какво правите тук, за бога?

Тогава горчиво-сладките спомени нахлуха в съзнанието й. Летището на Стокбридж в един летен следобед… градинско увеселение вечерта, когато пристигна Хенри… смях и другарски закачки… щастливата среща…

— Бърти! — възкликна тя.

— Мила моя Бевърли! — Той сложи ръце на раменете й и я целуна по двете бузи. — Толкова често съм си мислил за теб! — Поклати глава и нежно и изпитателно огледа лицето й. — Ти си преживяла толкова много! Беше толкова ужасно да науча за смъртта на Антъни. Направо не можех да повярвам.

Бевърли вдигна очи и му се усмихна, спомняйки си колко близки бяха навремето те двамата с Антъни.

— Ти ми написа такова хубаво писмо — с благодарност каза тя. — Наистина ми хареса.

— Изглеждаш страхотно. Какво правиш в Лондон?

— Сега живея тук. Нали знаеш, че Хенри…

— О, господи, разбира се! Невероятно е. — Той тъжно поклати глава. — Но защо си напуснала Америка? Ами семейството ти?

— Ники… той е новият граф на Къмбърланд.

— Боже господи! Не бях помислил за това! Да не би да живееш в Бъкландс?

— Да, там живеем. Семейството настоя той да бъде отгледан тук и ето че дойдохме. Ами ти, Бърти? Какво правиш?

Той изглеждаше много по-добре от преди. Или може би й се струваше по-красив, защото вече не можеше да го сравнява с Антъни?

— Все още се опитвам честно да печеля хляба си при тази отвратителна рецесия. Работя за „Семпъл, Лорънс и Карпентър“, нали знаеш, Търговската банка.

— И явно живееш в Лондон?

— Имам къща на Лонстън Плейс благодарение на стария ми баща, който ми я прехвърли, когато завърших университета. Това е в Кенсингтън, съвсем наблизо.

— Виж какво, Бърти, много бързам. Ходих да пазарувам и шофьорът бог знае откога ме чака…

— Бевърли. — Той я хвана за ръката и силно я стисна. — Нека да се срещнем някой път. Ако знаех, че си в Англия, щях да ти се обадя по-рано. Мога да ти дойда на гости в Бъкландс, нали?

— Чудесно.

— Бъкландс, а? — Бърти се усмихна и поклати глава. — Не съм ходил там, откакто Антъни замина да живее в Америка. Просто не мога да си представя, че сега ти живееш там. А Роузмари как е?

— Добре е, само зрението й се влошава.

Той тръгна да я изпрати до изхода. Джо бе успял да паркира колата съвсем наблизо и стоеше до нея. Щом видя Бевърли, той побърза да я посрещне и да поеме пакетите от ръцете й.

— Съжалявам, че се забавих толкова много — извини се Бевърли.

— Господи, та това е Джо! — възкликна Бърти.

Джо се усмихна и както винаги, леко се изчерви.

— Добър ден, милорд.

— Когато бяхме момчета, ние с Антъни учехме Джо да играе крикет — обясни Бърти.

— Така беше, милорд — сконфузено отвърна Джо. — Не ме биваше много с бухалката, нали?

Най-накрая Бърти целуна Бевърли за довиждане, Джо седна зад волана и двамата потеглиха в добро настроение. От много дълго време Бевърли не беше се чувствала така щастлива. Понякога трябваше поне за малко да напуска Бъкландс.

 

 

В момента, когато зърна двете пожарни коли, тя разбра, че нещо не е наред. Наведе се напред и притеснено каза на Джо:

— Виж! Сигурно има пожар в Хоум Фарм.

Джо, който тъкмо се готвеше да продължи направо към замъка, рязко зави наляво, набра скорост и пое по алеята, която щеше да го отведе в двора на фермата.

— Май е пострадал един от хамбарите — отбеляза той, когато се приближиха.

Лютив дим се виеше в небето, преди да го разнесе вятърът.

— Какво ли е станало?

Бевърли се бе навела силно напред и изплашено се мъчеше да зърне мястото на пожара, като не смееше да изкаже страшните си мисли. Ники трябваше да прекара деня във фермата при Клеър.

— По-бързо, Джо! — умолително изрече тя. — Страхувам се за Ники.

— Карам с възможно най-голяма скорост, милейди. Нали не искаме да изхвръкнем в канавката? Не се притеснявайте за малкия Николас. Сестра ми сигурно се е погрижила за него.

— О, знам, Джо. Но нали пожарите се разпространяват толкова бързо! Особено когато наблизо има слама! — Бевърли изплашено кършеше ръце, виждайки, че остават още няколкостотин метра до хамбарите и фермерската къща.

— Ето баща ми! — възкликна Джо и след като колата влезе в двора, рязко натисна спирачките.

В квадратния двор имаше много пожарникари, но повечето от тях вече навиваха маркучите си и само един все още обливаше с вода вътрешността на близкия хамбар. Пърси бе застанал до Уолтър Мастърс, управителя на имението, и двамата разглеждаха обгорелите останки на няколко бали сено, извадени върху калдъръмената настилка на двора. Наоколо всичко бе покрито с локви вода и обгоряло сено, смесено с кал, а във въздуха се носеше остра миризма на изгоряло дърво.

Бевърли изскочи от колата и хукна към Пърси, като в трескавото си желание да разбере по-бързо какво е станало разплискваше водата от локвите и цапаше красивите си кремави обувки.

— Къде е Ники? — изплашено попита тя. — Какво се е случило?

Пърси побърза да й отговори:

— Няма защо да се притеснявате, милейди. Клеър успя навреме да го извади оттам.

Тя притисна устата си с ръка и се разтрепери цяла.

— Добре ли е той? — задъхано попита и усети, че й прилошава.

— Нищо му няма. Дори не е одраскан, слава богу.

Но лицето на Пърси изглеждаше сиво и по него личаха тъмни вадички. Тогава тя забеляза, че лицата на всички около нея са сиви и разстроени — на Уолтър Мастърс, на младежите, които му помагаха, дори на пожарникарите.

— Къде е той? — Бевърли трескаво се огледа наоколо.

О, защо бе останала толкова дълго в Лондон днес? Проклинаше се, задето се бе забавила в магазина, и се чувстваше виновна, защото в нейно отсъствие можеше да се случи нещо ужасно с Ники.

— Ще го намерите в кухнята. Пие чай. — Пърси кимна към приятната сива къща наблизо.

Без да продума повече, тя затича през двора, като се опитваше да заобикаля локвите, но толкова отчаяно искаше да види Ники, че не се стараеше много. Блъсна входната врата и до слуха й достигнаха гласове, идващи откъм голямата стара кухня в задната част на къщата.

— Ники? — извика и затича по коридора.

А после влетя в топлата стая, където все още великолепно ухаеше на пресен хляб, и там видя Ники — беше седнал до дървената маса и ядеше голямо парче плодов кейк. Ръкавите му бяха запретнати до лактите като на работник и той весело махна на майка си, щом я видя.

— Мамо!

— Ники! Добре ли си, миличък?

Бевърли коленичи до стола и надникна в лицето на сина си. Той беше розов и чистичък и възторжено й се усмихваше.

— Аз пия чай!

— Виждам, миличък.

Разтреперена и съвсем отмаляла от изпитаното облекчение, Бевърли се изправи и погледна Клеър и мисис Мастърс, които я наблюдаваха разтревожено. Клеър беше плакала, очите й бяха зачервени и подпухнали и тя стискаше носната си кърпичка. Съпругата на управителя на имението изглеждаше загрижена.

Бевърли изведнъж се отпусна на стола до Николас и усети, че й премалява.

— Какво се случи? — попита тя с глас, който сякаш идваше от много далеч.

— Сега имате нужда от чаша силен чай с много захар — отбеляза мисис Мастърс и посегна към големия кафяв порцеланов чайник.

— Какво се е случило, Клеър? — отново попита Бевърли.

— Излязох само за две минутки, милейди. — Клеър отново започна да плаче. — Момчетата работеха в двора. Той не беше сам, нищо подобно. О, така ужасно съжалявам… ужасно съжалявам. Ако нещо се беше случило с момчето… — Тя се разрида и не можа да продължи.

Бевърли забеляза, че и Николас е притихнал и ококорено я наблюдава.

Тя посегна и сложи длан на рамото на Клеър.

— Не те обвинявам за нищо, Клеър. Просто искам да знам какво се е случило — кротко каза Бевърли.

— Когато се върнах при Николас, сеното гореше, а той се бе изправил там и наблюдаваше огъня! — Тя поклати глава и закри лицето си с ръце.

— И ти го вдигна и го изнесе от хамбара, така ли? — ласкаво попита Бевърли.

Клеър кимна утвърдително.

— Точно така. Той въобще не пострада. Но можеше да се случи нещо много лошо.

— Да. Можеше — бавно повтори Бевърли. — Но откъде започна пожарът? Да не би някой да е пушил в хамбара?

— Не, милейди.

— Тогава какво стана?

— Когато се върнах в хамбара, Николас все още си играеше с кутийка кибрит…

— Кибрит! — Думата сякаш прободе сърцето й. — Откъде, за бога, е намерил този кибрит?

— Аз н-не знам, милейди, и това е светата истина. Никога не бих му позволила да си играе с кибритени клечки.

Бевърли рязко се обърна към Николас. След като се беше уверила, че нищо му няма, сега я обзе силен гняв.

— Какво правеше с тези кибритени клечки, Ники? Това е много лошо! Кибритените клечки са опасни.

Долната му устничка увисна и той наведе глава.

— Ники?

— Намерих ги — прошепна и изхълца.

— Къде ги намери, миличък? — Хората тук сигурно не оставяха кутийки с кибрит навсякъде! Тя се намръщи. — Хайде, Ники.

С треперещи устни той отново прошепна:

— Намерих ги.

— Ти… къде, Ники? Няма да ти се карам, ако ми кажеш истината. Къде ги намери?

Той преглътна, вдигна глава и я погледна с невинните си сини очи.

— Играех си с котенцата… едното избяга… и аз изтичах след него.

— Да?

— Хванах го… и го занесох в хамбара… исках да го повозя в ръчната количка.

Преди няколко седмици Клеър беше подарила на Николас малка ръчна количка и той много се гордееше с нея и й се радваше.

— А после какво се случи, Ники?

— Намерих кибритената кутийка в моята ръчна количка.

— В твоята… — Бевърли се обърна към Клеър. — Възможно ли е това? — попита тя.

— Не знам, наистина не знам, милейди. Той винаги взема количката със себе си… а когато влязох само за минутка в къщата, навярно е изтичал след котенцето… и тогава някой е пуснал кибрита в количката му.

— Но кой би могъл да направи подобно нещо? — Бевърли изглеждаше озадачена. — Кой би могъл да постъпи така безотговорно?

— Сигурна съм, че не е някое от момчетата, милейди. Никое от тях не пуши — отбеляза мисис Мастърс, която бе слушала целия разговор с много сериозно изражение на лицето.

Бевърли се намръщи и поклати глава.

— Аз не намеквам, че е било някое от момчетата, мисис Мастърс. Но най-напред ме интересува откъде Ники е намерил този кибрит?

— Намерих го! В моята ръчна количка! — весело извика Ники.

Сега изглеждаше доволен, беше в центъра на вниманието и това го караше да се чувства много важен.

— За нищо на света не бих позволила да се случи такова нещо, милейди — жално каза Клеър.

— Вината явно не е твоя, Клеър, знам колко си внимателна. Но все пак много ми се иска да пипна онзи, който е постъпил така безотговорно. Най-добре е сега да отведа Ники у дома. След малко ще трябва да го изкъпя — каза Бевърли и стана. — И благодаря ти, че си го изнесла оттам навреме. Това е важното, Клеър. Днес ти си го спасила.

— Но повече няма да ми позволявате да се грижа за него, нали, милейди? — Тя изглеждаше съкрушена.

— Разбира се, че ще ти позволявам, Клеър. Това можеше да се случи и ако го бях оставила при някой друг. Човек не може по двайсет и четири часа в денонощието да не откъсва очи от едно дете — разсъдливо добави Бевърли.

— О, следващия път ще внимавам! Ако ми се наложи да го оставя дори за секунда, ще накарам мама да стои при него.

Когато Бевърли и Николас излязоха в двора на фермата, Джо ги чакаше до колата. Младежите бяха почистили наоколо, но все още се усещаше острата миризма на изгоряло.

Тя седна на задната седалка и хвърли последен поглед на хамбара. Благодарение на бързата намеса на пожарникарите никой не беше пострадал и щетите бяха минимални, но когато си помисли какво е могло да се случи тук, потрепери. Николас беше най-ценното в живота й. Ако нещо се случеше с него… Но Бевърли дори нямаше сили да мисли за това. Ники беше единствената причина да продължава напред, да живее. Без него изкушението да се предаде щеше да бъде неустоимо.