Уна-Мери Паркър
Само най-доброто (16)

Шестнадесета глава

Леонора се върна чак следобед. Бевърли разглеждаше великолепната колекция от книги в библиотеката, когато чу как колата й се приближава по алеята, погледна през прозореца и видя етърва си бързешком да прекосява подвижния мост. Сега изглеждаше малко по-спокойна, макар да бе някак разсеяна. След миг влетя в библиотеката и се закова намясто, щом зърна Бевърли.

— О, не знаех, че си тук — стреснато рече тя.

Бевърли я погледна въпросително.

— Преча ли ти? — попита учтиво.

Току-що бе попаднала на забележителен том с мемоари за Бъкландс, написани от иконома, който бе работил тук от 1868 до 1872 година, а Николас весело си играеше на пода със своите колички и камиончета. Тя горещо се надяваше, че Леонора няма да се присъедини към тях.

— Ами… — Леонора разсеяно огледа библиотеката, а после поклати глава. — Не, всичко е наред.

После се обърна и излезе.

Бевърли отново се зачете, удивена от това толкова подробно описание на живота в замъка отпреди сто и двайсет години. В онези дни тук бе имало двайсет и осем слуги, лакеите и икономите бяха носили ливреи в яркочервено и синьо, поръбени със сребрист ширит. Сребърни токи украсявали обувките им, носели бели чорапи и бели ръкавици. По-нататък пишеше как Втората контеса на Къмбърланд давала нарежданията си за деня в салона и успявала така добре да ръководи домакинството на замъка, че кралят го нарекъл „най-изискания дом в кралството“. Докато семейството се хранело от златни и сребърни чинии, които „много трудно се излъскваха“, прислугата използвала калаено-оловни чинии, половници и чаши, върху които бил гравиран елемент от семейния герб, и преди всяко ядене в специалното помещение за прислугата всички вдигали наздравица за семейството и пиели бира от древни рогови бокали. Помощник-икономът вдигал бокала си и казвал: „За милорд и милейди“, слугите добавяли: „От цялото си сърце“.

Като омагьосана Бевърли продължаваше да чете и постепенно в главата й започна да се оформя една идея. Тя прочете и едно описание на коледна вечер от 1870 година, когато празненството и на приземния етаж, и на горния етаж включвало песни, танци, любителски театрални представления и много веселба. Музикантите от селския оркестър били открити от графа, налягали из снега близо до замъка, тъй като на път за дома били „надвити от домашната бира“. Коледари идвали да пеят в замъка и на Коледа сутринта хористите от местната църква имали „червени бузи като макове“, тъй като от зори се наливали с бира и се гощавали с препечени филийки.

Авторът така живо описваше живота в Бъкландс от онези времена, че Бевърли сякаш се пренесе в един друг, съвсем непознат свят на хиляди километри от Ню Йорк и Стокбридж. Най-интересното беше, че всичко това се отнасяше за предците на Антъни. Тя се опита да си представи как неговите прапрадядо и прапрабаба се возят из имението в карета, теглена от коне. Как посрещат краля на приемите, давани в големия салон. Как уреждат соарета в чест на кралицата и неделни партита за благородниците от околността. За първи път реално си представи обстановката, в която бе израснал Антъни. Бъкландс може и да приличаше на замък от приказките, но хората, които бяха живели между древните му стени, изглеждаха напълно реални и историята на семейство Къмбърланд беше много завладяваща. Замислено погледна към Николас, който все така унесено си играеше със своите колички, и не за първи път се стресна, като се сети какво му предстои да наследи. Когато лейди Джийн за първи път й каза, че той е новият граф, това й се стори празно и безсмислено като титлата на Антъни. Каква ли полза можеше да има човек от една титла? Титлата не бе спасила Антъни от ужаса на присъствието на Мери и от нейната идея фикс, нито бе донесла богатство на Бевърли, когато се налагаше сама да издържа Николас и себе си. Но сега, когато четеше тези невероятни мемоари, тя започна да разбира, че човек може да се гордее с огромното наследство на предците, че историята на семейството е изключително интересна.

Бевърли внимателно остави книгата обратно на полицата и реши да поговори с Мама за своята нова идея.

В този миг някой така силно се развика в коридора, че дори Николас вдигна глава и ококори очи.

— Остави на мен да решавам — крещеше Леонора. — Не биваше да й позволяваш да върне детегледачката. Това беше лудост. Не обичам малки деца да ми се мотаят из краката, да вдигат шум и да създават бъркотия наоколо. Той е с нея в библиотеката… и всичките му играчки са там. Това наистина не е прилично, Джийн.

— Може би все пак ще успея да я убедя да вземе временна детегледачка, а? — отвърна лейди Джийн.

Бевърли бе чула достатъчно. Отвори вратата на библиотеката и излезе в коридора, като се стараеше да изглежда колкото може по-самоуверена. Лейди Джийн и Леонора стояха изправени една срещу друга, първата разсеяно прокарваше пръсти през посивелите си коси, втората изглеждаше много мрачна и лицето й пламтеше от гняв.

— Бих искала да ви напомня — започна Бевърли, като ги изгледа сурово, — че нито Ники, нито аз сме тук по собствено желание. Бях принудена да го доведа в Англия. Казано ми беше, че нямам право на избор, че трябва да дойда да живея в Бъкландс, за да може Ники да бъде отгледан тук.

Млъкна за малко, а двете жени слисано я гледаха. Николас се появи на вратата на библиотеката, за да разбере какво става, и застана до майка си, наблюдавайки с ококорен поглед възрастните пред себе си.

— При това положение — продължи Бевърли — бихте могли да проявите поне малко любезност, да не говорим, че би трябвало да положите известни усилия, за да се почувстваме като у дома си. Ники живееше сред едно задружно и любящо семейство, нещо, което Антъни много ценеше, и аз нямам никакво намерение да оставям детето си в ръцете на детегледачка само защото някои хора не могат да понасят деца. Вярвам, че майките сами трябва да отглеждат децата си. Клеър Пърси обеща да се грижи за него, ако ми се наложи, и аз всеки ден бих могла да го оставям при нея за час-два. Ако искате да останем в Бъкландс, той трябва да има право свободно да се разхожда тук под мое наблюдение.

Това беше най-дългата реч, която бе произнасяла някога, и Бевърли млъкна за миг, за да погледне Леонора в лицето, преди да продължи:

— Той не се мотае из краката ви и не създава бъркотия, никога не съм му позволявала да прави това, но Ники е нормално и здраво дете и аз нямам намерение да му запушвам устата само защото ти искаш да спиш до обяд — добави тя в прилив на гняв.

Леонора за миг извърна очи, а после отново я погледна. Лицето й беше озлобено.

— Ти навярно просто не си свикнала да живееш сред аристокрацията — язвително каза тя. — Има си някои порядки, които трябва да се спазват…

— Така доникъде няма да стигнем — побърза да се намеси лейди Джийн. — Като се има предвид, че Николас не вдига много шум, аз наистина смятам, че трябва да позволим на Бевърли да го отгледа както намери за добре.

Бевърли веднага й хвърли благодарен поглед.

— Мама е много доволна от неговото присъствие — отбеляза тя. — Понеже той е момче, това й помага да надвие мъката от загубата на Хенри и Антъни. Вчера тя ни покани в своята всекидневна, за да гледаме детската програма по телевизията. Каза, че много обичала да слуша коментарите на Ники, макар че тя самата не може да вижда добре какво става на екрана.

— Сигурна съм, че тя го смята за незаменим — презрително рече Леонора. — В това семейство само момчетата имат значение.

— Не бъди глупава, Леонора — разпалено реагира лейди Джийн. — Бевърли, ако все още смяташ, че можеш да се справиш сама, всичко е наред, но ако промениш мнението си за детегледачката, ще ти дам телефонния номер на една много добра агенция.

— Благодаря. По-късно през тази година смятам да го пратя в детската група в селото. Ще го оставям там само сутрин, за Ники ще е добре да играе с деца на неговата възраст.

Лейди Джийн не каза нищо, но Леонора избухна:

— Е, добре, щом смяташ да го оставяш да играе със селските деца, аз вдигам ръце. Не разбираш ли, че ще започне да говори с най-отвратителния селски акцент? Само фермерите пращат децата си там! — Леонора се обърна към лейди Джийн, сякаш искаше да я призове на помощ: — Утре всички тук може и да въшлясаме! Чух, че селските деца имали въшки.

— В момента такова е положението във всички училища в страната — рязко отвърна лейди Джийн и Бевърли забеляза, че й е трудно да прикрива истинските си чувства. — Въшките обикновено харесват много чиста коса — словоохотливо добави тя.

— О, аз вдигам ръце! — извика Леонора и като махна пренебрежително, втурна се нагоре по стълбите. — Всички вървете по дяволите, на мен не ми пука.

— Благодаря — сухо отвърна лейди Джийн. — Съжалявам за случилото се, Бевърли. Аз мразя грубостта. Напоследък Леонора май не е на себе си.

Бевърли си спомни за многозначителния разговор, който бе подслушала тази сутрин, без да иска, и не каза нищо.

— Хммм — уклончиво се произнесе тя.

Едва на следващия ден стана ясно какви големи грижи са налегнали Леонора.

 

 

Дванайсетгодишното момиче седеше с много изправен гръб до масата в трапезарията, беше облечено със сива плисирана пола и тъмнозелен пуловер, а дългата му руса коса бе вързана отзад с черна кадифена лента. Лицето му бе зачервено и то едва се сдържаше да не заплаче.

— Беше ужасно, мамо! — с писклив от вълнение глас каза тя. — Аз стоях на летището и не можех да мръдна, а ти просто си забравила да ме посрещнеш! Дукът се вбеси. Всички говореха за следващия полет до Шотландия, но той каза, че не може да ме остави сама. Как можа да забравиш, мамо!

Лейди Джулиет изглеждаше ужасно разстроена: едва преди час Джо бе заминал с пълна скорост да я прибере от летището, където е била принудена да остане доста дълго след пристигането си от Южна Франция.

Леонора яростно заби вилицата в пилето с пилаф в чинията си.

— Престани да вдигаш толкова шум за нищо. Не понасям да ми хленчат.

— Аз не хленча! — избухна Джулиет.

С прямото си изражение и ясните си сини очи тя страшно много приличаше на Хенри. Беше прекарала великденските празници с една своя съученичка във вила близо до Ница и след два дни трябваше да се върне в интерната.

Николас се размърда във високото си столче, което Бевърли бе донесла от детската стая, защото резбованите столове в трапезарията бяха прекалено ниски за него.

— Джу-лет пътува на самолет! — високо обяви той.

Беше очарован от братовчедка си и дори веднага след пристигането й й позволи да подържи за малко неговото мече. Бевърли бе доволна от държането на Джулиет. Тя бе прегърнала Николас и му бе заговорила нежно и мило.

— Аз пътува на самолет! — весело съобщи той. — И Джулет пътува.

— Шшшт! — Леонора се намръщи. — Пази тишина, обядваме.

— Той нищо лошо не е направил — кротко й възрази Бевърли.

Старата контеса, която този път се бе присъединила към тях, защото искаше да види Джулиет и да чуе разказа й за гостуването във Франция, тактично се намеси. Тя се обърна към внучката си и рече с усмивка:

— Струва ми се, че доста си пораснала, докато те нямаше, нали, миличка?

Джулиет веднага се обърна към нея и дори успя да се усмихне.

— Може би си права, бабо. Там беше великолепно. С Хенриета плувахме всеки ден, возихме се на платноходка… Дукът е страшно добър мореплавател и ни позволяваше да се редуваме на щурвала. От него научихме много за навигацията. Хенриета разправя, че щял да й подари малка яхта, когато навърши осемнайсет години. Често ходехме на пикник и те имат от онези машинки, с които можеш да откриеш метален предмет, заровен в земята. Хенриета намери монета от пет франка на плажа…

— За бога, Джулиет! — гневно възкликна майка й. — Ще млъкнеш ли! Дъра-бъра, дъра-бъра! Главата ми се цепи.

Джулиет изглеждаше съкрушена.

— Но баба ме помоли да й разкажа как съм прекарала ваканцията.

— Можем да смятаме вече, че баба ти е чула всичко — сухо отбеляза Леонора.

— Искам да науча много повече неща. Защо не дойдеш днес следобед в стаята ми? — предложи контесата.

— Добре, бабо.

Но Леонора още не бе свършила.

— И престани да се оплакваш, че не съм дошла да те посрещна на летището, Джулиет. За бога, да не би да е настъпил краят на света!

— Краят на света! — с много сериозно изражение повтори Николас и удари с юмруче по масата. — Краят на света! — натъртено каза още веднъж.

Старата контеса прихна да се смее, отмятайки глава назад като младо момиче. Бевърли също се засмя. Понякога Ники правеше много смешни неща и тя имаше необяснимото чувство, че по този начин иска да се хареса на присъстващите.

— О, не е ли възхитителен? — възкликна Джулиет и посегна да го погали по бузката. — Толкова се радвам, че живееш при нас, Ники! — спонтанно добави тя.

— Струва ми се, че и той харесва новооткритата си братовчедка — рече Бевърли и се усмихна на момичето.

— Вдругиден Джулиет трябва да се върне в училището — категорично заяви Леонора, сякаш с това решаваше всички въпроси.

— Да, но нали скоро ще дойде лятната ваканция, а тя е доста дълга? — каза Бевърли.

— Мама все ме кара да гостувам на приятелки.

Старата контеса се наведе напред и впери почти невиждащите си очи в лицето на Джулиет.

— Може би — кротко започна тя — мама ще ти позволи да останеш в Бъкландс, след като Бевърли и Николас вече ще живеят тук. Ако ти искаш, разбира се.

— О, искам, искам! — извика Джулиет и сините й очи светнаха. — Мамо, може ли да си остана у дома през следващата ваканция? — умолително каза тя, ръцете й бяха притеснено вкопчени една в друга в скута й.

— В никакъв случай — каза Леонора. Бевърли разбра, че това е любимият й израз. — Поканена си да гостуваш във Флорида при Синтия Лойд и нейното семейство, а и семейство Уентуърт Хокинс те покани в Шотландия… Не искам да се мотаеш тук и да пречиш на всички.

Бевърли погледна съкрушеното лице на Джулиет и сърцето я заболя. Момичето изглеждаше толкова разочаровано и обидено. Как можеше Леонора да се отнася така към собственото си дете? Бевърли понечи да каже нещо, макар да съзнаваше, че не бива да се меси, но в този момент Джулиет се обади:

— Когато татко беше жив, той не ме пращаше колкото може по-надалеч през празниците.

В стаята настъпи неловко мълчание, старата контеса неспокойно се размърда в креслото си. Но Леонора в никакъв случай не беше победена.

— Е, татко ти сега не е жив, а аз казвам, че трябва да гостуваш на тези хора. Сигурно искаш да имаш добри връзки в обществото, нали? Когато пораснеш, ще си ми благодарна за всичко това. Дотогава ще се запознаеш с когото трябва. Ще те канят на всички тези партита и запомни едно нещо…

Джулиет я погледна жално.

— Какво е то?

— Повечето от момичетата, които познаваш, имат по-големи братя. — Леонора някак кратко и невесело се изсмя. — Повечето от тях са много добра партия за женитба. Е, поне няма да ти липсват партньори за танци, когато дебютираш в обществото.

— Има ли такова нещо в днешно време? — наивно попита Бевърли, по-скоро водена от желанието да смени темата на разговора. Виждаше, че Джулиет е силно разстроена, а и това бе най-мъчителният й обяд тук.

В този миг Николас посвоему успя да привлече вниманието на всички.

— Искам да пишкам! — припряно каза той. — Мамо, искам да пишкам!

Бевърли го смъкна набързо от столчето му, Джулиет се засмя, а Леонора захвърли салфетката си с жест на дълбоко отвращение.

— Това вече е прекалено! — гневно извика тя и се изправи. — Не понасям този хаос! Къщата се превръща в зоологическа градина. Ако тези деца не могат да се държат прилично, ще трябва да се хранят на детския етаж, независимо дали им харесва или не.

 

 

— Елате към дванайсет и половина — предложи Джорджина Еймзбъри. — Така ще можем да пийнем нещо преди обяда.

— Чудесно — отвърна Бевърли. — До петък.

Когато остави слушалката, беше доволна, че Джорджина удържа на обещанието си. Едно от нещата, които й липсваха в Бъкландс, беше компанията на нейна връстница, с която да може да разговаря понякога. Леонора беше по-възрастна от нея най-малко с десет години, но изглеждаше доста по-стара, а лейди Джийн бе прехвърлила петдесетте. Беше й приятно да разговаря с Мама, но по-скоро я чувстваше като своя баба. Джорджина изглеждаше на около трийсет и пет години и при предишната им среща Бевърли бе усетила, че те двете имат много общо помежду си.

Хънтинг Лодж, която първоначално е била част от имението Бъкландс, представляваше очарователна къща от сив камък на два етажа с две големи гостни, които според Джорджина са били използвани като трапезарии по времето, когато тук са се събирали големи групи ловци.

— Можете ли да си представите — каза Джорджина, докато я развеждаше из къщата, — че икономът и лакеите докарвали от Бъкландс всички необходими чинии и чаши, както и достатъчно храна, за да могат гостите да спрат тук и да обядват, вместо да се връщат в замъка! Във всеки случай дядото на Чарлс подарил тази къща на втория си син, а после я получихме ние.

— Тук сигурно ви харесва повече, отколкото в Бъкландс — отбеляза Бевърли, когато двете седнаха пред пращящия огън във всекидневната, за да пийнат по чашка преди обяда, докато Николас си играеше с куклената къщичка, донесена от Джорджина от детската стая.

Някакви странни пламъчета за миг проблеснаха в светлите очи на Джорджина. После изчезнаха и тя отново се усмихваше мило.

— О, разбира се. Първо, тази къща е много по-топла! — Тя весело се разсмя. — Когато вечеряме в Бъкландс през зимата, аз си слагам дебело вълнено бельо под вечерната рокля. А на вас как ви се вижда там?

— Трябва да призная, че е далеч по-добре от тристайната ни квартира с изглед към магистралата, която се намираше насред града! — отвърна Бевърли и се засмя.

— Но вие двамата с Антъни сте живели нашироко, нали? Разбрах, че вие сте водили собствена рубрика в известно списание и много често сте излизали в обществото.

Бевърли тъжно кимна.

— Така беше, когато Антъни бе жив. След неговата смърт нещата се промениха, пък и в Америка има рецесия.

— И тук започна ужасна рецесия — отбеляза Джорджина.

— Но явно никак не се е отразила на семейството. Досега не съм чувала за някакви икономии в Бъкландс — отвърна Бевърли.

— Там винаги са живели в разкош. Ние сме от бедния клон на фамилията.

Джорджина се усмихна, но лицето й остана тъжно.

— С какво се занимава Чарлс?

Джорджина й отговори, като много внимателно подбираше думите си:

— С това-онова. Нищо особено. Наследил е малко пари от дядо си, а когато родителите му починат, сигурно ще получи още малко, но ние никога няма да бъдем богати.

За Бевърли този начин на мислене бе доста странен. Никой от нейното семейство не бе разчитал „да печели от мъртъвци“, както се изразяваше майка й. Родителите й цял живот повтаряха на децата си, че човек трябва сам да си пробие път в живота.

— А децата ви как са? — попита Бевърли.

Джорджина веднага се разнежи.

— О, Маргарет и Том. Те са невероятни деца. Иска ми се да си бяха тук. Ваканциите им са толкова кратки, а те растат така бързо. — Леко въздъхна. — Човек иска само най-доброто за децата си, нали? Вие сигурно сте много щастлива, защото Николас е момче и ще наследи всичко.

В гласа й не прозвучаха нотки на завист. Сякаш бе щастлива, че Бевърли и нейният син са добре осигурени.

— Откровено казано, понякога просто не знам какво да мисля — рече Бевърли. — Тъгувам за Америка и за семейството си и ми е много мъчно, че Ники няма да бъде отгледан в онези условия. От друга страна, не бих могла да го лиша от онова, което му се пада по наследство, нали така?

Джорджина съчувствено й кимна.

— Може би твоите близки ще ти дойдат на гости тук?

— О, непременно. А и аз имам намерение от време на време да водя Ники в Америка, поне трябва да знае къде е родена майка му.

Увлечени в оживен разговор, двете не забелязаха как изминаха цели два часа, а после, без много да се суети, Джорджина сервира обяда на голямата кухненска маса — спагети по болонски със салата, последвани от плодове и сирене, както и купичка кисело мляко с ягодов сироп за Николас. Тя дори бе успяла да изрови едно високо столче, принадлежало някога на нейните деца, и да купи бутилка плодов сок за него.

— Колко си предвидлива! — възкликна Бевърли, след като огледа топлата и уютна кухня.

За нейно облекчение Чарлс явно не си беше у дома и тя се постара повече да не споменава за него.

Когато си тръгваше, Джорджина я потупа по ръката.

— Ако някой път ти се наложи да ми оставиш Николас за час-два, не се колебай. Аз съм си почти винаги вкъщи, не съм много заета и ще ми бъде приятно да се грижа за него.

Бевърли се наведе и целуна Джорджина по бузата.

— Наистина си много любезна, благодаря ти. Досега ми помагаше Клеър Пърси, но…

— Ако се окаже, че тя няма възможност да го вземе, имаш телефонния ми номер. Само ми звънни. С удоволствие ще ти помогна. — Усмивката й беше много мила, тя се наведе и потупа Николас по главичката. — Толкова е миличък — промълви Джорджина.

— Много ти благодаря.

Бевърли и Николас поеха по късата алея пред Хънтинг Лодж, а Джорджина стоеше на прага и им махаше, беше се усмихнала до ушите, вятърът рошеше русата й коса.

— Скоро ще се видим пак! — извика тя.

Докато Бевърли и Николас вървяха пеша към Бъкландс, вятърът се усили и в небето започнаха да се трупат буреносни облаци. Някъде в далечината отекна гръмотевица.

— Хайде да побързаме — каза Бевърли и сграбчи ръчичката на Николас.

Обикновено не се страхуваше от буря, но този път сякаш в самата атмосфера се таеше нещо заплашително — предчувствие за надвиснала опасност, някаква зла поличба.

Взе Николас на ръце, притисна го към себе си и забърза към замъка. Той вече се виждаше, когато вятърът още по-яростно зави, блъскаше я в гръб и буйно развяваше косата й. Западаха едри капки дъжд. Обзета от непонятна тревога, тя прекоси подвижния мост и успя да влезе в Бъкландс, преди да плисне проливният дъжд.

— На косъм успяхте да избегнете бурята — отбеляза Алис, която се появи в този момент.

— Да — задъхано каза Бевърли.

Но имаше чувството, че тя и Ники са избегнали нещо по-опасно от бурята. За последен път бе изпитала това странно чувство, когато се сблъска с облечената като нея Мери на детския етаж на „Сакс“.

 

 

Старата контеса седна зад бюрото си, украсено с изящни инкрустации, във всекидневната на своя апартамент в западното крило. Беше заобиколена с грижливо съхраняваните реликви от последните седем десетилетия. Семейни фотографии в сребърни рамки се виждаха навсякъде наред със стари дантелени ветрила, албуми, пълни със снимки, изрезки от рубриката на „Таймс“ „Протоколни мероприятия на кралския двор“, украшения и дреболии, събирани от детските й години. Почти всички мебели в тази стая бяха докарани от стария й дом след женитбата й за член на семейство Къмбърланд. Картините бе наследила от покойния си баща. Той беше голям колекционер и сред тях човек можеше да види малка картина на Дега, внушителен пейзаж, рисуван от Коро, и три жизнерадостни скици на Вато.

В тази стая с нейните поизбелели завеси от розово кадифе, устояли на слънцето петдесет години, и с износените кретонени калъфи за мебели цареше спокойна атмосфера. Именно тук старата контеса, която бързо губеше зрението си и страдаше от артрит, прекарваше по-голяма част от времето си и само при необходимост слизаше на долния етаж.

В тази ясна утрин, седмица след като Джулиет се бе върнала в училището, Роузмари Къмбърланд, облечена в обичайния си костюм от виненочервен туид и кремава дантелена блуза, с усилие се взираше в месечната справка, пристигнала по пощата от „Хародс“. Тя бе открила собствена сметка в този голям лондонски магазин още на младини и досега пазаруваше само с помощта на неговия каталог. Сред великолепното изобилие от стоки избираше всички подаръци за Коледа и за рождени дни, предназначени за членовете на семейството й и за хората, които живееха в имението. От кошници с екзотични лакомства до топли домашни пантофи — тя успяваше да купи за всекиго по нещо.

Но напоследък се бе появил един проблем. Зрението й толкова се бе влошило, че почти не можеше да различи цифрите и когато трябваше да напише някой чек, много й беше трудно да види редовете и линиите. Докато беше жив, Хенри много й помагаше, набързо идваше до стаята й, за да попълни чековете вместо нея, тъй че накрая само трябваше да й покаже къде да се подпише. Но сега нямаше кой да го замести.

Безсилието я накара да въздъхне дълбоко. Щом започна да ослепява, лекарите й казаха, че не могат да й помогнат.

Като въздъхна отново, тя постави най-отдолу разкрачения си подпис, надявайки се, че ако е сбъркала нещо, в счетоводния отдел на „Хародс“ ще я разберат.

Малцина знаеха, че Роузмари Къмбърланд притежава собствено богатство. Никога не бе имала нужда от финансовата помощ на съпруга си. Родена Роузмари Армитидж, тя бе наследила богатството на фамилията Армитидж, спечелено от Корнуолските оловни мини, собственост на дядо й, и това й бе позволило винаги да бъде финансово независима. Не че парите я интересуваха. Гледаше на тях като на средство да прави добро. Някои от работниците в имението цял живот щяха да й бъдат благодарни за помощта, която тихо и дискретно им бе оказвала.

Тя стана и отиде до камината, за да натисне звънеца, поставен до нея. Когато Стивънс влезе в стаята след няколко минути, лейди Къмбърланд му подаде плика, адресиран до „Хародс“.

— Ще бъдеш ли така добър да се погрижиш за изпращането на това писмо? — каза тя.

— Разбира се, милейди.

Пощенската кола, която пристигаше в замъка всяка сутрин, доставяше и прибираше писмата и пратките. Стивънс тържествено слезе по стълбите и остави писмото на контесата върху специалния сребърен поднос в коридора. Там вече имаше няколко писма за следващата поща — едното бе написано от лейди Еймзбъри и трябваше да замине за Америка, а върху плика на другото личеше почеркът на младата лейди Къмбърланд и колкото и да е странно, бе адресирано до някого, който живееше в Хакни, Източен Лондон.

 

 

Бевърли направи някои допълнителни проучвания, преди да си позволи да обсъди идеята си със старата контеса. Работата бе там, че хилядите книги в библиотеката не бяха подредени според някакъв определен принцип, тъй че й се наложи много пъти да се качва и слиза от стълбичката, при което направи няколко чудесни открития, но и загуби много време да се рови в книги, които не й бяха нужни.

Беше много приятно да се работи в библиотеката с нейния великолепен под от абаносово дърво и светлия таван, направен от дъбови греди. Това бе нейната любима стая в замъка, която успяваше да съперничи на салона с неговата изискана елегантност и на трапезарията с нейното мрачно величие. Докато тя се ровеше в книгите и от време на време си водеше бележки, Николас щастливо си играеше със своите колички или се качваше на канапетата до еркерните прозорци и коленичил върху сините им кадифени възглавнички, се взираше в градината и наблюдаваше птичките.

Най-накрая, след една седмица на системни проучвания, след като събра колкото може повече информация, един следобед Бевърли помоли свекърва си да й позволи да я посети.

— Имам една идея — каза тя, след като седна на креслото срещу контесата и остави Николас да си играе на пода между тях. — Но се нуждая от вашата помощ.

— Разкажете ми, мила — окуражи я старата контеса.

Бевърли дълбоко си пое дъх.

— Разглеждах книгите в библиотеката и открих, че в много от тях пише за семейството. В някои се споменава дори за 1135 година, когато Джордж Еймзбъри е бил сред придворните на крал Стивън. Пише и за Томас Еймзбъри, за когото съм слушала от Антъни имал е имение някъде тук наблизо по времето на крал Ричард — тоест, преди да купи Бъкландс през 1385 година. Всичко това е много интересно. Страшно ми хареса биографията на Харолд Еймзбъри, който е бил дворцов камерхер при крал Хенри. Фамилията наистина е свързана с историята на Англия, нали? Нямах никаква представа, че Първият граф на Къмбърланд е бил председател на Камарата на лордовете!

— Името Еймзбъри означава да се целиш високо — съгласи се Роузмари. — Тези хора са се посветили на краля и на родината. А каква е вашата идея, мило момиче?

— Бих искала да напиша историята на семейството. Това сигурно ще ми отнеме години. Но смятате ли, че е възможно поне да опитам?

— Изразявате се почти като Антъни и ми се струва, че това е великолепна идея — веднага отговори контесата. — Нали разбирате, аз самата все се канех да се заема с тази работа, но някак си не ми оставаше време, годините минаваха, а после зрението ми съвсем отслабна. О, Бевърли! Идеята ви е вълнуваща! А и кой друг би могъл да я осъществи по-добре, като се има предвид журналистическият ви опит?

— Не съм се занимавала сериозно с журналистика — отвърна Бевърли в прилив на самокритичност. — Но се надявам да се справя добре, защото много бих искала Ники един ден да има пълната история на семейството си. Това ще го накара да се гордее, че принадлежи към него.

— Струва ми се, че сте права. В наши дни младото поколение никак не се интересува от оставеното му наследство. — На лицето й се появи бледа усмивка. — Хенри ценеше предците си, но за голямо нещастие на Леонора, най-много държеше да живее близо до земята. Тя, която толкова силно желае да се движи из висшето общество и да общува непрекъснато с членовете на кралското семейство, получи в края на краищата една ферма, пълна с животни.

Бевърли се засмя, развеселена от проницателността на старата контеса.

— А колкото до Антъни — продължи тя, — той имаше амбицията да спечели много пари и да направи кариера в Америка, но все му се струваше, че неговата титла кара хората да го смятат за някакъв дилетант и плейбой.

— Той беше много скромен, но не се срамуваше от потеклото си — отбеляза Бевърли.

— О, аз знам това. Той си беше скромен и непретенциозен и в това се криеше големият му чар. Антъни беше мило момче и аз толкова много го обичах.

— О, мамо, аз също го обичах. Не можете да си представите колко много го обичах.

— Струва ми се, че мога, мила моя. Когато вие двамата се оженихте, той ми писа, че е открил най-прекрасното момиче на света. Копнееше да ни събере двете и когато се роди Николас, толкова много му се искаше да ви доведе в Бъкландс, за да сме всички заедно! Той ви обичаше повече от всичко на света, мила моя, и според мен съзнаваше колко много го обичате вие.

Бевърли вдигна очи и през сълзи погледна свекърва си.

— Повече никого няма да обикна — заяви тя без следа от самосъжаление. — За мен друг Антъни не може да има.

За да й покаже, че я разбира, старата контеса се наведе напред и сложи длан върху ръката на Бевърли.

— Съгласна съм, че никога няма да намерите друг като Антъни. Но искрено се надявам, че ще намерите някой, с когото да споделите останалата част от живота си, мила. Вие сте прекалено млада, за да си останете вдовица. Знам как ужасно тъгувах, когато почина моят съпруг, а тогава вече бях прехвърлила шейсетте! Вие сте още дете. Целият живот е пред вас. Не правете грешката да живеете само с миналото, Бевърли. Антъни не би искал това от вас, той толкова много обичаше живота. Каза ми, че сте го дарили с толкова много любов, не я пропилявайте.

Бевърли избърса очите си и жално се усмихна.

— Напълно ви разбирам, мамо, но не мога да си представя, че дори за миг ще изпитам към някого същите чувства, каквито изпитвах към Антъни.

— О, аз нямах предвид това. Разбира се, че никого няма да обичате така, както сте обичали него, но се надявам да откриете друг вид любов, мила моя. Любов, която ще запълни живота ви и ще ви възнагради по друг начин.

— Въобще не мога да си представя такова нещо.

— Разбира се, че не можете. Все още не. Прекалено рано е. Но времето… И за Николас ще бъде добре да си има баща, особено след като и Хенри си отиде. — Гласът й изведнъж секна и за първи път от началото на разговора скръбните чувства се изписаха по лицето й. — Но човек винаги трябва да помни едно нещо.

— Какво е то?

— И най-ужасните неща, които ни се случват, винаги раждат и нещо хубаво. Както се казва, всяко зло за добро. Сега вие с Николас сте тук при мен, а това нямаше да се случи, ако Хенри не бе починал. Вие нямате представа, Бевърли, колко щастлива ме прави вашето присъствие. Сякаш получих най-прекрасния божи дар точно когато си мислех, че бог се е отказал от мен. Толкова се радвам на малкия Николас… О, мило момиче, вие двамата ме карате да се чувствам щастлива през последните години от живота си, а аз със сигурност никога не съм се надявала на подобно нещо!

Тя бодро вирна брадичка и някак по момичешки плесна с ръце.

— Толкова се радвам.

— Един ден вие пак ще бъдете щастлива, мила, обещавам ви го.

Бевърли тъжно поклати глава.

— Не ми се вярва. Решила съм да посветя живота си на отглеждането на Ники, искам да му помогна да се подготви за онова, което го чака.

— Разбирам чувствата ви в момента, но повярвайте ми, сърцето по някакъв странен начин само се лекува. Точно когато си мислите, че нищо хубаво повече няма да ви се случи и — хоп! — Старата контеса пак плесна с ръце. — Случва ви се нещо прекрасно!

Бевърли се усмихна.

— Това май няма нищо общо с моята идея да напиша историята на семейството.

— И има, и няма. По-умна съм, отколкото изглеждам, да знаете, и според мен, освен всичко друго, писането на тази книга за вас ще се превърне в нещо като катарзис. В процеса на работата раната ви ще позаздравее.

Бевърли погледна старата дама с още по-голямо уважение. Беше ясно, че голямата мъка, причинена от загубата на съпруг и двама сина, не само я бе потопила в скръб, но я бе направила и по-мъдра и отзивчива.

— Бих искала да ви повярвам — искрено каза Бевърли.

— Ще стане, мила. А междувременно, ако напишете историята на семейство Къмбърланд, това ще е най-доброто, което можете да направите. Когато Николас тръгне на детска градина, ще имате много свободно време и ще ви кажа едно: няма нищо по-тягостно от безделието. — Старата контеса въздъхна. — Ех, ако зрението ми не беше толкова слабо! Можех да направя още много неща, ако виждах добре. Няма значение. Ако мога да ви помогна с нещо за написването на книгата, обадете ми се.

— Вие сигурно имате прекрасни спомени от пристигането си в Бъкландс като младоженка?

— Така е. Знам доста неща за семейството и за Бъкландс и те могат да ви бъдат от полза.

Бевърли жадно се наведе напред.

— Защо да не купим магнетофон? Тогава ще можем да запишем вашия разказ, а аз ще го пренеса на книга.

Старата контеса се зарадва, бледата й кожа порозовя от удоволствие.

— Бевърли! Вие наистина имате блестящи идеи! Няма да има нужда да си напрягам очите, нали? И наистина ще върша нещо полезно. О, колко забавно ще бъде!

Бевърли се усмихна.

— И за двете ни тази работа ще бъде много полезна. Нямам търпение да започнем. Помислих си, че бих могла да направя и каталог на книгите в библиотеката. Там наистина трябва да се въведе някакъв ред, а на мен това ще ми достави удоволствие.

— Мило момиче, струва ми се, че вашето идване в Бъкландс е най-хубавото нещо, което ни се е случвало от много време насам.

Двете продължаваха да говорят оживено, докато отегченият Николас не се покачи на коленете на Бевърли и не настоя да го заведе във фермата.

— Ей сега тръгваме — увери го тя.

— Ще дойдеш ли с нас, баби? — попита той контесата.

— Не, миличък. Напоследък никак не обичам да излизам от къщи, защото артритът ми се обажда, но ти можеш да отидеш и като се върнеш, ще ми разкажеш всичко за животните.

— Дубре!

— Толкова прилича на Антъни! — отбеляза баба му и поклати глава.

— Така е. — Бевърли вдигна Николас и го стисна в прегръдките си. — Ти приличаш на татко си, нали?

— Приличам, то се знае! — важно отговори момчето. — Хайде, мамо, да вървим. Козите ме чакат!

По-късно през същия ден Леонора се върна от Лондон, където бе накарала Джо да обикаля по улиците с колата поради липса на паркинг, докато тя бе пробвала — рокли в „Харви Никълс“, костюми в „Браунс“, шапки в „Дейвид Шилинг“, обувки в „Маноло Бланик“. После в един часа го помоли да я остави в „Сан Лоренцо“ на Бийчъм Плейс, където имала среща с приятелка. Каза му така, защото не можеше да бъде сигурна, че той няма да се разприказва, но, разбира се, Леонора трябваше да се срещне с Дънкан Максуини, изгряващата млада „звезда“ на рекламния бизнес, с когото имаше любовна връзка през последните три месеца, и двамата отидоха в неговия апартамент на Понт Стрийт.

Беше прекарала чудесно. Дънкан бе толкова забавен и го биваше в леглото. Той не се отнасяше сериозно към Леонора и тя подозираше, че си има куп приятелки, работещи в многобройните му кантори, но тази връзка я устройваше напълно.

А сега, докато колата пътуваше по магистралата към Оксфорд на път за Бъкландс, тя размишляваше за собственото си положение и беше много недоволна. Но това недоволство нямаше нищо общо с Дънкан.

Беше истински разочарована още от времето, когато се бе омъжила за Хенри — преди тринайсет години. Тогава, като деветнайсетгодишна младоженка, тя си бе мислила, че тази женитба за графа на Къмбърланд ще й донесе власт и популярност в обществото и дори някакви връзки с по-незначителните членове на кралското семейство. Отначало се бе наслаждавала на ролята си на господарката на замъка Бъкландс, където бе държала всичко в ръцете си, тъй като свекърва й обитаваше западното крило, а Джийн си имаше собствена къща, но постепенно бе започнала да проумява, че аристокрацията никога не приема хората от средната класа така, както би приела някого от своите. Антъни се бе проявил като невероятен сноб, изразявайки откритото си учудване от това, че брат му иска да се ожени за нея, а Джийн и старата контеса в най-добрия случай проявяваха към нея очарователно пренебрежение. Само Хенри, който отначало се бе влюбил в нея, а малко по-късно бе разбрал, че е направил ужасна грешка, си остана верен и мил до края.

Сега Леонора беше самотна жена, позволяваха й да живее в Бъкландс като вдовица на Хенри, но просто едва я търпяха. Знаеше, че им се иска да се махне, но нямаше никакво намерение да им достави това удоволствие. Смяташе да запази досегашното си положение, въпреки че Бевърли и нейното американско копеле, както наричаше Николас в мислите си, се опитваха да спечелят благоволението на Мама и Джийн. Първо на първо, тя не можеше да си позволи да напусне замъка. По някакъв начин трябваше да намери голяма сума пари, за да плати дълговете си. Тънките й червени устни горчиво се свиха. Хенри я беше разочаровал приживе, а и след смъртта му не бе получила кой знае какво.

Защо той не беше си направил една застраховка „Живот“? Или застраховка „Злополука“? Каквото и да е, само да не се налагаше да разчита на малката годишна рента, която й отпускаше семейство Къмбърланд. В момента финансовото й положение бе катастрофално и кредиторите дори й отправяха заплахи. По дяволите, как щеше да се справи сега?