Уна-Мери Паркър
Само най-доброто (15)

Петнадесета глава

— Ужасно съжалявам за тази бъркотия — каза лейди Джийн и като прекоси с големи крачки салона, енергично и уверено протегна ръка. Стисна здраво ръката на Бевърли и я разтърси, преди да се обърне към Леонора, която бе заела елегантна поза до прозореца. — Как можа така глупаво да объркаш всичко? Мама беше направо шокирана. За миг си е помислила, че това е Антъни — рязко добави тя.

— Казах й, че пристигат днес. Сигурна съм в това — разпалено отвърна Леонора, която се държеше така, сякаш Бевърли и Николас не бяха в стаята. — Добре си спомням как й казах, че ще пристигнат в понеделник, но нали знаеш колко лесно забравя.

За огромно неудоволствие на Бевърли, двете жени се изгледаха свирепо. Бяха толкова различни, та беше трудно човек да си представи, че са роднини. Джийн с резките си маниери и подскачащата си походка, с костюмите си от туид, които изглеждаха стари и развлечени почти като дрехите на майка й, беше идеално олицетворение на английската провинциалистка с благородно потекло, която предпочита списанието „Коне и кучета“ пред „Харпърс Базар“. Докато Леонора с грижливо поддържаната си внушителна прическа, блуза с рюшчета и многобройните си диамантени бижута по-скоро приличаше на актриса, изпълняваща роля, за която не бе успяла да се подготви както трябва.

— Все пак не виждам какво толкова е станало — отбеляза Леонора и внимателно отстрани една прашинка от бежовата си кожена пола. — Алис им е показала стаите.

Бевърли погледна Леонора и разбра, че ще й е трудно да се разбира с нея. Горчивото изражение на вечно недоволство, изписано по лицето й, донякъде разваляше нейната доста банална красота, а държането й беше направо агресивно. Отначало Бевърли спонтанно искаше да й изрази съболезнованията си по повод смъртта на Хенри и на другите й загуби — бебетата, които не бяха оцелели и поради което тя не бе могла да роди наследник на Хенри. Но думите заседнаха в гърлото на Бевърли, преди да успее да продума — бе смразена от леденото изражение на Леонора. Това беше жена, която не се нуждаеше от ничие съчувствие и не съчувстваше на никого. Макар че между двете би трябвало да има много общи неща, тъй като се бяха омъжили за двама братя, сякаш ги разделяше огромна пропаст и Бевърли сериозно се питаше дали някога ще успее да я премине. Лейди Джийн беше съвсем друго нещо. При нея всичко бе изписано на лицето, беше пряма жена, нетърпяща глупости, естествена от посивялата си коса до дебелите подметки на практичните си обувки. Това беше жена, която изобщо не си поплюваше, но, от друга страна, Бевърли усещаше, че тя е и фанатично честна.

В Бъкландс скоро щяха да сервират следобедния чай — нещо, с което Бевърли и Николас не бяха свикнали, но тук това беше важен семеен ритуал. Стивънс, икономът в много напреднала възраст, който от близо трийсет години служеше на семейство Къмбърланд, вече внасяше тежките сребърни подноси, пълни с изящни чашки и чинийки от китайски костен порцелан, сребърни чайници и канички за мляко. Постави ги на ниска масичка пред камината, а след него се появи една прислужница, която носеше големи чинии, отрупани с кифлички, малки изящни сандвичи, бисквити, както и един голям домашен кейк с орехи.

— Сладкиши! — весело възкликна Николас.

После се засмя от радост — звук, който би размекнал сърцата на повечето хора, но не и на лейди Джийн и Леонора, които строго го изгледаха. Леонора дори тихо въздъхна.

— По-добре сложете една салфетка на коленете му, за да не пуска трохи по килима — с уморен глас каза тя.

— А може би е по-добре да седне на ей онази маса — предложи лейди Джийн. — Щом бавачката му пристигне в понеделник, повече няма да имаме проблеми, защото ще се храни само в детската стая, а междувременно нека да седне на масата — добави тя.

Или сега, или никога. Ако сега Бевърли не се наложеше, тези две жени, всяка по свой начин, щяха да я командват като кукла на конци.

— Исках да поговоря с вас по този въпрос — каза тя, като сложи Николас до себе си на дивана и му даде чинийка с миниатюрен сандвич с краставичка. — Смятам сама да се грижа за Николас, особено сега, когато не работя, тъй че не е необходимо да му наемате бавачка.

При тези думи лейди Джийн се стресна, а Леонора присви очи.

— Как така ще се справите без бавачка? — рязко попита Леонора, като размаха тънката си ръчичка с лакирани в червено нокти. — Такова малко момче… просто не можем да му позволим да лудува както си иска. Освен това какво ще правите с него, когато се храним?

Сега беше ред на Бевърли да се удиви.

— Какво искате да кажете?… Какво „да правя с него, докато се храним“? Той ще се храни с мен. А според вас с кого би трябвало да се храни? — възмутено повиши глас тя.

Лейди Джийн успя да се намеси, преди Леонора да отговори.

— Нещата тук са други, Бевърли — обясни тя с обичайната си прямота. — Ние тук си имаме някои определени порядки. — Тя разпери ръце, сякаш искаше да обхване просторния и внушителен салон с картините му, с тапицираните с брокат мебели и безценните старинни предмети. — Винаги е било така, така и ще бъде, защото, когато управляваш голямо имение с помощта на неколцина слуги, трябва да има някакъв установен ред. Животът трябва да е добре организиран. Храната трябва да бъде поднасяна по определения начин: закуската — във всекидневната, обядът и вечерята — в трапезарията, чаят — тук, в салона. Всички слуги знаят какво се очаква от тях и не е честно да ги караме да нарушават задълженията си. За едно малко дете порядките са по-други и бавачката се грижи за неговите по-особени нужди. Затова на детския етаж има и кухня. Там двамата ще бъдат напълно самостоятелни.

Бевърли изглеждаше упорита.

— Редът при вас може да е такъв, но аз няма да позволя Ники да бъде изолиран на горния етаж само защото нарушавал нечии порядки. Той е мой син, ще спи в моята спалня и ще се храни с мен. — Тя нежно обгърна раменете на Николас, който унесено проследяваше с пръст декоративната украса на чинийката си.

Леонора театрално простена.

— Това е невъзможно — категорично заяви тя.

— Ще ви бъде трудно — обади се лейди Джийн. — Николас би могъл много да се отегчи и да капризничи, ако се наложи да прекара два часа на масата, когато имаме гости. Мама все още кани гости от време на време, а и много от приятелите на Хенри може да дойдат и да останат за състезанията по стрелба.

— Така е. И аз няма да позволя едно малко дете да ни пречи да се храним — рече Леонора. — Дори на Джулиет е позволено да пие чай с нас само при много специални случаи, а тя е почти на тринайсет години.

Бевърли студено я изгледа.

— Чувала съм за това — рязко отвърна тя. — Ако присъствието на Николас пречи толкова много на всички ви, ние с него ще се храним с най-голямо удоволствие в кухнята. Пък и досега сме се хранили само в кухнята. Антъни винаги смяташе, че там е много по-уютно. Той мразеше формалностите.

— Със слугите! Ще се храните в кухнята заедно със слугите! — Леонора бе ужасена. — Това е невъзможно.

Лейди Джийн я погледна с едва прикрито раздразнение.

— Стига с това „невъзможно“. Трябва да се уреди нещо. — Тя отново се обърна към Бевърли: — Вижте какво, хайде да не бързаме толкова с тези неща. Бавачката ще дойде едва в понеделник и може би така е по-добре. Надявам се през следващите няколко дни да се убедите, че нашето домакинство не може да бъде съобразено с изискванията на едно палаво дете. Първо, има безброй възможности да се удари, затова някой ще трябва да го наглежда през цялото време, а персоналът ни не е подготвен да се грижи за него. Това не е работа за прислугата. Освен това вие самата ще откриете, че се налага да се включите в някои местни мероприятия, и няма да имате възможност денонощно да сте до Николас.

— Ами да, кой ще го пази, ако решите да излезете вечер? — настоятелно попита Леонора, с цялото си държане давайки да се разбере, че на нея не може да се разчита за такова нещо.

Бевърли дълбоко си пое дъх, нямаше да се предаде. Внимателно смени тактиката си, спомняйки си как Елейн Рос винаги бе успявала да постигне своето, понякога по заобиколни пътища. С очарователна усмивка тя се обърна към Леонора и я попита учтиво:

— Ами тогава вие как се справяте с Джулиет? Тя вече не живее на детския етаж, нали така?

Леонора дори не трепна.

— Дъщеря ми е в пансион — кратко отвърна тя. — А през ваканциите наемам учител, който да се грижи за нея. Но тя, разбира се, много често гостува на съучениците си. Сега за Великден отиде в Южна Франция заедно с дъщерята на Уилъбийския херцог, в тяхната вила са.

— Много хубаво — спокойно рече Бевърли. — Когато се наложи, и аз ще наема някое момиче от близкото село да се грижи за Ники. А иначе смятам, че една майка сама трябва да се грижи за собственото си дете. Но не и ако ходи на работа, разбира се, нещо, което не се отнася за мен в момента. — Сякаш Антъни й даваше сили да се противопостави на тези две страховити жени, тя дори успя да ги погледне в очите и да им се усмихне. — Трябва да кажем на бавачката, която сте наели, че няма да имаме нужда от нея. — Без да обръща внимание на убийствените им погледи, тя рече на Ники: — Не искаш ли да отидем да видим животните във фермата, миличък?

— Козите ли? — развълнувано попита той.

— Да.

— Дубре — доволно отговори Николас. Като се измъкна от дълбините на тапицирания с брокат диван, той се приближи до Леонора и й връчи чинията си. — Ето. Отивам да видя козите — каза с апломб, сграбчи майка си за ръката и забърза навън. — Довиждане. Ще се видим по-късно — извика отдалече.

 

 

— Това момче е с характер, също като Антъни — отбеляза лейди Джийн, докато двамата със съпруга й се преобличаха за вечеря.

Бяха в спалнята си в Дауър Хаус, която се намираше на четвърт миля от замъка в западната част на имението и обикновено приютяваше вдовиците на графовете на Къмбърланд. Но когато лейди Джийн се омъжи, баща й й подари тази къща и това се оказа много благоприятно за всички. Тя беше много по-удобна и топла от Бъкландс, в нея имаше пет спални, приятна всекидневна, трапезария и уютен кабинет, в който двамата седяха вечер, когато бяха сами.

— Николас е копие на Антъни — продължи тя. — Мама направо бе шокирана, когато го видя вчера.

— Хм! — отвърна само съпругът й, но не грубо.

Полковник Рупърт Фич, отдавна пенсиониран от Кралската гвардия, беше рентиер, макар и без много средства, и мълчаливец. Това не беше лошо, защото лейди Джийн — като жена с характер — никога не се страхуваше да изрази мнението си и непрекъснато го правеше.

— Бевърли ще си има неприятности с Леонора — отбеляза тя, като прокарваше през острите си сиви къдрици гребена от черупка на костенурка със сребърна дръжка. — Тя е казала на мама, че те ще пристигнат днес, и това направо ме вбеси. Нарочно го е направила, разбира се. Ако не бях отишла в съда, щях да разбера какво е замислила. А така само Алис е била налице. — Тя раздразнено цъкна.

— Хм!

Лейди Джийн закопча перлената си огърлица и се огледа в огледалото на тоалетката си. Не беше хубавица и го знаеше. Лицето й бе прекалено издължено — „конско“, както казваше бавачката й, косата й беше остра и рядка, зъбите й — дълги и безцветни. Но хубавите сини очи и загорелият тен я правеха да изглежда интересна и на осемнайсет години тя бе решила, че ако не е красавица, то поне би трябвало да компенсира това с жизненост и интелигентност. Всъщност с аристократичното си и достойно държане тя бе привлякла доста ухажори, а бракът й с Рупърт се оказа невероятно щастлив.

Изправи се и приглади полата на черната си дантелена рокля, с времето станала почти зеленикава, и метна на раменете си черен мохерен шал. Тъй като въобще не се интересуваше от дрехи, през последните двайсет години не беше си купила нищо ново. Имаше нужда само от няколко костюма от туид, памучни блузи, дебели жилетки и две-три официални вечерни рокли. Според нея да си купуваш дрехи означаваше да пилееш и време, и пари, затова не можеше да разбере манията на Леонора за нови дрехи.

— Готов ли си, Рупърт? Трябва да бъдем в Бъкландс преди другите, защото Леонора със сигурност няма да си даде труда да представи Бевърли на когото и да било.

— Да, скъпа.

Както бе облечен със смокинг, с белите си мустаци и с военната си стойка, той изглеждаше много внушителен. Двамата бяха хубава двойка.

Вечерта бе ветровита и студена, затова изминаха краткото разстояние до Бъкландс с колата си и я паркираха в алеята близо до подвижния мост.

За миг лейди Джийн се спря и вдигна очи да погледне древния замък, омагьосана, както винаги, от него. Даваха прием за някои от най-близките си приятели и съседи по случай пристигането на Бевърли и всички светлини в замъка бяха включени, прозорците блестяха и озаряваха околовръстния ров. Отвън светеха и прожектори, но не заради театралния ефект, а по-скоро, за да се избегнат инциденти. Веднъж някакъв гост се беше подхлъзнал и паднал в мътната вода и тъй като не можеше да плува, най-накрая един лакей го измъкна оттам.

— Виждам, че пристигаме първи — доволно отбеляза тя. — Това ще ми даде възможност да проверя дали всичко е както трябва.

Полковник Фич мълчеше. След смъртта на Хенри Джийн се държеше като господарка на Бъкландс и той всъщност не можеше да я обвинява. Мама, както тя наричаше старата контеса, бе прекалено немощна, за да се справи с положението, и макар Леонора да обичаше да си мисли, че много я бива да ръководи домакинството на този величествен дом, дори той виждаше, че не е така. Хенри винаги добре се беше грижил за всичко и по негово време нещата в Бъкландс вървяха като по часовник. Сега, след пристигането на Бевърли, в кошера всъщност щеше да има четири царици. Коя от тях щеше да поеме властта в ръцете си? Той още не беше виждал Бевърли, но с шестото си чувство на военен предугаждаше, че сред нисшите чинове се раждат командирите на бъдещето.

Тихомълком последва Джийн по подвижния мост, готов да наблюдава с интерес личностите, събрани в замъка тази вечер.

 

 

— Какво си направила с тази рокля, дявол да те вземе? — кресна Леонора. — Казах ти да я изгладиш, а не да я обезобразиш.

Тя яростно изгледа Лизи — прислужницата, която се грижеше за дрехите й. Лизи бе дошла в Бъкландс преди шест месеца, Хенри я бе наел като чистачка, но веднага след смъртта му Леонора се обяви за „прекалено болна и слаба“, за да се грижи сама за себе си.

След седмица Лизи вече бе задължена да пере бельото й на ръка, да глади дрехите й всеки път, преди да ги облече, да лъска чантите и обувките й и да ги съхранява в специални платнени торбички. След месец Леонора използваше Лизи като своя камериерка и Алис не посмя да каже нищо. Подобно на останалата прислуга в Бъкландс, тя обичаше работата си в стария замък и беше предана на Хенри и на майка му. Младата контеса не успя да спечели сърцата на прислужничките, но ето че беше тук, вероятно щеше да остане до края на живота си и имаше власт да наема и уволнява когото си иска. Ако желаеха да запазят работата си, особено важно бе да не й възразяват.

— Съжалявам, милейди — притеснено каза Лизи. — Ютията беше почти хладна.

— Не мога да я облека! — Леонора набързо смъкна от себе си официалната рокля от бледосиня коприна и я захвърли. — Ти си я съсипала! — изпищя тя. — Тази рокля струва повече от хиляда лири и ти си я съсипала! Как може да си толкова немарлива и несръчна. Липсва ти опит, предполагам — язвително добави тя.

Лизи пламна от гняв и прехапа устни.

— Е? — рязко попита Леонора, застанала пред нея само по изящното си бельо от чиста коприна с дантели. — Какво да облека сега, дявол те взел?

Лизи мигновено притича до огромния махагонов гардероб в спалнята и го отвори.

В него имаше достатъчно дрехи, за да се напълни някой от най-изисканите бутици. Имаше къси и дълги рокли, деколтирани и скромно затворени до шията, украсени с пера, с мъниста, с пайети и бродерия.

Като смъкна от краката си бледосините си сатенени пантофки, Леонора с големи крачки се приближи до гардероба и недоволно огледа съдържанието му.

— Тази е прекалено развлечена… Прекалено стара… Отвратителен цвят… Прекалено голямо деколте, ще замръзна в тази проклета зала… Тази не струва… Тази не… — Тя продължаваше да изказва мнението си, докато Лизи цяла трепереше.

Изведнъж Леонора се обърна към прислужницата си и попита рязко:

— А как е облечена лейди Еймзбъри?

Лизи се смути.

— Аз… аз нямам представа — запъна се тя.

— Е, иди да разбереш! Твое задължение е да разбереш дали тя няма да облече нещо, с което ще… — Искаше да каже „ще ме засенчи“, но успя да се поправи: — което няма да хармонира с моето облекло.

— Как да го направя, милейди? — Лизи изглеждаше искрено удивена.

Леонора отново изгуби самообладание.

— О, господи, опитай се да проявиш малко инициатива. Попитай Алис. Попитай прислужницата, която оправя леглата. Намери някакъв претекст да влезеш в стаята й и да видиш сама!

Вратите на гардероба с трясък се затръшнаха.

Доволна да се измъкне, Лизи направо изхвърча от стаята. Повъртя се на стълбищната площадка, за да събере мислите си. Не бе възможно да се върне при лейди Къмбърланд и да й каже, че не е успяла да разбере как ще бъде облечена лейди Еймзбъри тази вечер. И все пак как можеше да узнае това? Лизи прехапа устни и се запита дали да не изтича долу в кухнята при Алис, за да я помоли за съвет.

— Добър вечер, Лизи — дочу тя нечий приятен и любезен глас зад гърба си и като се обърна, застана лице в лице с Бевърли, която изглеждаше много изискана.

Виждайки я да се усмихва от прага на стаята си, Лизи почти бе готова да падне на колене и да й благодари. Бевърли носеше семпла дълга пола от черно кадифе и прозрачна черна блуза с бастички и гофрирани маншети, която разкриваше бледозлатистата кожа на раменете й. Беше си сложила диамантените обеци и медальона, подарен й от Антъни.

— О, милейди! — ахна Лизи и по лицето й се разля усмивка. — Изглеждате чудесно, ако ми позволявате да ви го кажа. Направо чудесно!

Бевърли доволно се усмихна.

— Наистина ли? Благодаря ти, Лизи. Ти току-що подобри настроението ми за цялата вечер.

Тя попипа кока си — такава прическа си беше правила, когато работеше за „Хайлайт“ и за „Чичи“. Тъй като вечерята щеше да бъде в нейна чест, реши да положи доста усилия за външността си.

— Надявам се, че ще прекарате приятно, милейди — с благоговение каза Лизи.

А иначе направо щеше да се пръсне от радост. Лейди Еймзбъри бе запомнила името й! А едва вчера бе пристигнала от Америка!

— Благодаря ти, Лизи.

Като се усмихна още веднъж, Бевърли плавно се отдалечи, елегантна и красива, истинска лейди до мозъка на костите си, както си помисли Лизи.

— Е? Разбра ли как е облечена тя? — попита Леонора в мига, когато Лизи влезе отново при нея.

— С дълга черна кадифена пола и черна прозрачна блуза, милейди.

Не добави, че приличат на моделите от онези лъскави списания, които струват цяло състояние.

— Пола и блуза! Ха! — Леонора тържествуващо изсумтя. — Скоро ще й покажем какво значи да си подходящо облечена!

Възвърнала доброто си настроение, тя си избра светлорозова вечерна рокля от сатен с разкроена пола и късо жакетче в същия цвят, което се закопчаваше отпред с диамантени копченца. Към това величествено облекло тя прибави големи диамантени обеци и за миг Лизи горчиво си помисли, че господарката й ще засенчи лейди Еймзбъри. После погледна лицето на Леонора с вечната му злобничка гримаса и си каза, че тя никога няма да може да затъмни естествения чар на етърва си.

— Донеси ми розовите обувки — нареди Леонора. — И побързай. Искам да сляза долу преди другите.

Тя не забеляза възторженото изражение на Лизи, която в този момент съвсем бавно извади от шкафа поисканите обувки. Лейди Еймзбъри сигурно вече поздравяваше първите гости в голямата зала.

 

 

С леко сърце Бевърли се спусна надолу по излъсканите стъпала, доволна, че Николас бе заспал почти веднага, след като го сложи в леглото. По нейно настояване от детския етаж бяха донесли малко креватче още първата вечер и го бяха поставили в стаята й. Бе постигнала и още една победа. Сутринта отказаха бавачката — самата лейди Джийн се зае с тази задача, макар да бе отбелязала, че е поставена в много неудобно положение.

— Ще трябва да я обезщетим, като й дадем заплатата за един месец — промърмори Джийн. — И не мога да си представя как смяташ да се справиш съвсем сама.

— Всичко ще е наред — увери я Бевърли. — Бог знае колко свободно време ще имам сега, след като не работя. Да се грижа за Ники за мен е истинско удоволствие в сравнение със сервитьорството и с работата на рецепцията на някой хотел.

Лейди Джийн се позамисли.

— Сигурно е така — най-накрая каза тя.

Самата лейди Джийн никога не беше работила, макар че често участваше в разни благотворителни комитети и местни мероприятия, и затова й бе много трудно да си представи какво означава да изкарваш прехраната си.

— Все пак не ми е ясно как ще се справиш — продължи тя. — Децата са ужасно бреме.

Бевърли се усмихна.

— На мен не ми тежи, пък и се разбрах с дъщерята на Пърси да ми помага, когато имам нужда.

— С Клеър Пърси ли? — удивено попита лейди Джийн.

— Да, с Клеър. Срещнахме я, когато ходихме с Николас във фермата, и се оказа, че тя има предостатъчно свободно време вечер.

— Но тя се грижи за животните… не за деца.

— И какво от това? — Усмивката на Бевърли стана по-широка. Това беше третата й победа през последните двайсет и четири часа и тя бе много доволна от себе си. — Едно теленце сигурно се нуждае от толкова внимание, колкото и едно малко дете. Клеър ми се видя много разумно и весело момиче, а и Ники веднага я хареса. Особено когато тя му позволи да подържи едно от малките пиленца. Смятам, че всичко се урежда прекрасно.

— Е… ще видим.

Лейди Джийн си имаше своите съмнения, но трябваше да признае, че Бевърли по един много приятен начин се различава от Леонора, която бе пратила Джулиет в пансион още на осемгодишна възраст и винаги бе държала момичето да бъде изолирано на детския етаж.

Когато Бевърли пристигна в голямата зала, където светлината на стенните свещници хвърляше искрящи метални отблясъци върху шпагите и мечовете и открояваше ярките цветове на хералдическите гербове, гравирани на щитовете, тя откри, че лейди Джийн и съпругът й току-що са влезли.

— Добър вечер, Бевърли — каза лейди Джийн, вземайки положението в свои ръце. — Не познаваш Рупърт, нали? Я да видим Стивънс занесъл ли е подноса с напитките в библиотеката? Казах му, че ще пием шампанско, освен ако някой не поиска нещо друго.

И тя забърза напред, като остави Бевърли и Рупърт да си подадат ръка.

— Приятно ми е — промълви той иззад гъстите си мустаци и за миг зад вдървената маска на любезността Бевърли зърна един много добър човек с проницателни сиви очи и търпелива усмивка.

— Здравейте — каза тя. — Много ми е приятно да се запознаем.

— Хм.

След това двамата последваха лейди Джийн в библиотеката, където Стивънс подреждаше високите кристални чаши за шампанско в стройни редици като войници на парад.

— Добър вечер, Стивънс — изграчи Джийн.

— Добър вечер, лейди Джийн — тихо отвърна той.

Стивънс я познаваше от шестгодишната й възраст и знаеше, че под грубоватата й външност се крие златно сърце.

— Всичко наред ли е? — попита го и отиде до камината, в която вече гореше огън.

— Да, всичко е наред, милейди.

— Преди да обявиш, че вечерята е готова, провери дали всички свещи в трапезарията са запалени — напомни му тя.

— Да, милейди. Мога ли да ви предложа чаша шампанско, преди да са пристигнали гостите?

— Разбира се, Стивънс. Макар че според мен полковникът предпочита уиски. Нали, Рупърт?

— Моля.

— А ти ще пиеш шампанско, нали, Бевърли?

— Да. Това е любимото ми питие благодарение на Антъни, който всъщност ме научи да го пия — отговори тя.

За миг Стивънс се обърна да я погледне и като улови погледа му, тя прочете в него искрено съчувствие. Тогава му се усмихна, изпитвайки внезапна симпатия към този човек, когото Антъни бе познавал от най-ранните си детски години.

— О, и Антъни, и Хенри обичаха шампанско — отбеляза Джийн в обичайния си прозаичен маниер. — Хубаво е, но аз винаги съм предпочитала истинско бургундско. Стивънс, тази вечер към яребиците ще сервираш от бургундското на брат ми, нали?

Въпреки възрастта си, Стивънс пъргаво се приближи към нея, носейки питиетата им върху малък сребърен поднос.

— Да, милейди.

Седнала на един от диваните до голямата каменна полица над камината, Бевърли с интерес оглеждаше залата. Сутринта бе влязла за малко тук заедно с Николас, когато двамата разглеждаха Бъкландс, но сега й се видя съвсем различна. Библиотеката бе ярко осветена, камината гореше и тук бе топло и уютно. По протежение на двете й стени имаше полици с книги от пода до тавана — невероятна колекция. Тъмносините кадифени завеси, поръбени с бледозлатист брокат, се спускаха на богати дипли върху трите високи сводести прозореца и покриваха цялата трета стена на помещението, а над камината един пейзаж от Търнър, рисуван през 1799 година, сияеше като рядка скъпоценност.

— Харесвам тази стая — каза Бевърли, като пийваше от шампанското си. — Бих могла да пиша тук.

— Какво ще пишеш? Писма ли? — попита лейди Джийн.

— Когато работех в „Чичи“, водех модна рубрика. Някой ден бих искала да се върна към журналистиката, на свободна практика може би.

— Писала си само за модата, нали? — Тонът на лейди Джийн прозвуча пренебрежително.

— Да, но преди това се занимавах с реклама, трябваше да подготвям материали за пресата по най-различни поводи.

— Хм — обади се полковникът.

Лейди Джийн не каза нищо.

В този миг Леонора тържествено влезе в библиотеката, розовата й сатенена пола зашумоля, а обилно напръсканата й с лак руса коса изглеждаше съвсем твърда.

— Добър вечер — някак снизходително каза тя, силно гримираните й очи жадно огледаха облеклото на лейди Джийн, а после и на Бевърли. И онемя, слисана от външността на Бевърли. „Пола и блуза, да си яде задника тая кучка Лиз!“ — помисли си тя. Бевърли бе невероятно красива, кестенявата й коса бе вдигната на кок и изглеждаше така, сякаш бе прекарала няколко часа при фризьор. А облеклото й беше взето направо от „Вог“! Леонора толкова силно се ядоса, почувства се толкова натруфена, че в момента всички свързани мисли изхвърчаха от главата й. Разсеяно отказа да вземе предложената й от Стивънс чаша шампанско. — О, може би все пак ще пийна. — Тя веднага промени решението си и грабна чашата, преди той да успее да я отнесе. Леонора внимателно огледа библиотеката, сякаш искаше да се увери, че тук няма други неприятни изненади. — Много си подранила, Джийн?

— Подраних, защото трябваше да проверя дали всичко е готово — енергично отвърна лейди Джийн. — След като четиринайсет души ще идват на вечеря, не можех да оставя всичко на самотек.

Леонора се врътна на високите си токчета и злобничко погледна зълва си.

— Предполага се, че прислугата може да се погрижи за всичко — рязко отвърна тя. — Донеси ми цигара, Стивънс.

— Разбира се, милейди.

Той й поднесе издута табакера върху сребърен поднос и я погледна с мълчаливо неодобрение.

— Лош навик — рязко каза лейди Джийн.

— Хм — съгласи се полковникът.

Като хипнотизирана Бевърли с отвращение наблюдаваше тази сцена между тримата души, които в бъдеще щяха да бъдат част от нейния живот. Сякаш гледаше цяла пиеса, осъзнавайки с ужас, че няма да има антракт, нито финално спускане на завесата.

— Къде е мама? — попита лейди Джийн. — Рупърт, иди да доведеш мама. Досега трябваше да е слязла.

— Предполагам, че е забравила — надменно рече Леонора.

— Тя е сляпа… а не смахната!

Леонора сви рамене, все още бе вбесена, задето Лизи я бе осведомила погрешно за облеклото на Бевърли. Повече нямаше да вярва на тази крава. Ако Джийн и Рупърт не бяха дошли вече, тя щеше да се качи горе и да си сложи нещо по-изискано, но сега бе късно. Надяваше се, че някои от очакваните гостенки щяха да бъдат облечени екстравагантно, тъй че заедно да успеят да засенчат Бевърли. Но дори не смееше да си помисли какъв ефект щеше да произведе външността на Бевърли върху съпрузите им. Това американско момиче можеше да предизвика смут в обществото и Леонора вече изпитваше неприязън към нея.

След няколко минути Рупърт се появи със старата контеса, която тежко се беше облегнала на ръката му, но иначе изглеждаше весела и доста жизнена и бе облечена с официална рокля от сива дантела, към която носеше бледолилав шал от шифон. Перли блестяха на ушите й и около шията, а първите й думи бяха:

— Къде е Бевърли?

— Тук съм — каза тя и се приближи да поздрави старата дама.

— О, Бевърли! — Лейди Къмбърланд обърна към нея почти невиждащите си очи, които ставаха все по-зле през последните години. — Ела да ми кажеш как мина денят ти, мила моя. Как е Николас? Какво прави той днес?

— За него днес беше истински празник! — увери я Бевърли и я поведе към дивана, където двете седнаха една до друга.

След няколко минути пристигнаха първите гости и Бевърли бе заета да стиска ръцете им и да води светски разговор, тъй като лейди Джийн държеше всички да й бъдат представени както подобава. Но тя беше доволна, защото знаеше, че ако зависеше от Леонора, щеше да стои сама в някой ъгъл и през цялата вечер нямаше да има с кого да разговаря. Все пак се стараеше да включва и старата контеса в разговорите, защото бързо схвана, че макар да не виждаше добре, умът й сечеше като бръснач и не пропускаше нищо.

Когато всички пристигнаха, Стивънс съобщи, че вечерята е сервирана, и като хвана свекърва си под ръка, Бевърли влезе във величествената трапезария, осветена със свещи.

— Надявам се, че са ти определили място до мен. Компанията ти ми е много приятна, мила моя.

— И на мен ми е приятна вашата компания, лейди Къмбърланд — мило отвърна Бевърли. Да бъде с майката на Антъни, към която поначало се чувстваше привързана, за нея бе едно от малкото хубави неща в Бъкландс.

— О, момичето ми — възкликна старата дама и се закова намясто, — моля те, наричай ме мамо. И тъй като майка ти е толкова далеч, чак в Америка, надявам се, че донякъде ще мога да я заместя.

Бевърли едва не се разплака. Старата дама означаваше толкова много за нея и тя бе така трогната, че сграбчи жилестата й ръка и силно я стисна.

— Благодаря — простичко каза тя.

— Разбира се, че трябва да я наричаш мама. — Нечий глас рязко прошепна в ухото на Бевърли и като се обърна, тя срещна злобния поглед на Леонора. — В края на краищата всички й викаме така — кисело добави тя.

Дългата, излъскана до блясък маса беше великолепна — върху нея бяха подредени кристални чаши, сребърни свещници и вази, препълнени с рози от оранжерията, фамилният сервиз за вечеря, който се предаваше от поколение на поколение, се състоеше от бели купи и чинии, поръбени със златна и виненочервена ивичка, и бе в тон с виненочервените свещи. Пред всеки гост бяха поставени сребърна пиперница и солничка, както и картичка с името му.

Без да се суети, лейди Джийн отвеждаше хората до отредените им места, докато Леонора пърхаше наоколо, развявайки ярката си надиплена пола, флиртуваше с мъжете, като лукаво подхвърляше двусмислици и го правеше доста недодялано. Лейди Джийн бе проявила дипломатичност при подреждането на гостите около масата, като никой от семейството не седеше начело. Леонора и Рупърт бяха от едната страна, лейди Джийн, старата контеса и Бевърли — от другата. Съпрузите тактично бяха отделени от съпругите си и дори имаше трима неженени мъже, двама позастарели вдовци и един ерген, за да се постигне четното число на гостите.

Бевърли се оказа между местен съдия — приятел на лейди Джийн, чиято съпруга бе починала предишната година, и Чарлс Еймзбъри — около четирийсетгодишен мъж с угоднически вид, който й беше представен като братовчед.

— Харесва ли ви в Англия? — попита я той, след като Стивънс бе напълнил чашите им с леко и сухо бяло вино, което бе сервирано към първото блюдо — пушена сьомга.

— Все още не съм имала време да се огледам, нито да свикна с часовата разлика — уклончиво отвърна тя.

Някакъв инстинкт й подсказваше, че трябва да внимава какво приказва, докато не разбере дали може да му се довери. Все още бе огорчена от ехидната забележка на Леонора по повод на молбата на старата контеса да я нарича мамо.

— А как се разбирате със семейството? По-рано не сте се срещали с тези хора, нали? Освен с Хенри? Джийн е малко опасна, но всъщност си я бива. Рупърт не говори много, но иначе е свестен човек. Разбира се, сега в Бъкландс се промениха много неща — когато Хенри беше жив, къщата бе пълна. Той обичаше да приема гости. Предполагам, че в бъдеще тук няма да гъмжи от хора.

Бевърли го погледна с любопитство. За разлика от Хенри и Антъни, той беше мургав и с черна коса, а очите му бяха по-тъмни от най-тъмната нощ. Освен това явно я харесваше. Подсказваше й го с цялото си тяло, ръката му понякога с фамилиарен жест докосваше нейната, в гласа му ясно звучаха интимни нотки. Сякаш й казваше: „Дръж се за мен, аз ще ти помагам“.

— Каква е родствената ви връзка със семейство Къмбърланд? — попита тя.

— Хенри, Антъни и аз сме първи братовчеди. Нашият дядо беше Петият граф на Къмбърланд. Майка ми е испанка и живее с баща ми в Мадрид. Не могат да понасят тукашния климат. Аз живея в селото, нали разбирате. Много сме наблизо — добави той, без да откъсва поглед от лицето й. После се примъкна още малко по-близо и тихо каза: — Вашето присъствие непременно ще пооживи обстановката тук. Бог знае, че имаме нужда от това!

Бевърли се смути, вдигна поглед и забеляза, че съпругата му я наблюдава с мила и разбираща усмивка. Тя също й се усмихна в отговор и изпита съжаление към тази жена, която сигурно често изпадаше в ужасни положения с този склонен към флиртуване съпруг. За да й подскаже, че ни най-малко не се интересува от Чарлс, Бевърли се наведе напред през масата и се опита да я включи в разговора.

— Толкова ми е приятно да се запозная с всички роднини на Антъни — натъртено рече тя. — Толкова съм слушала за всички вас и за Бъкландс, направо не ми се вярва, че съм тук най-после.

— Е, много ни е приятно, че сте сред нас, Бевърли. Как е малкото ви момченце? Настанихте ли се вече? Сигурно ви е било много мъчно да напуснете близките си в Америка.

Джорджина беше слаба дребна женичка с мило лице и мека руса коса, прибрана отстрани с два гребена. Бевърли веднага я хареса, допадна й нейната отзивчивост.

— Трудно ни беше — призна тя, — но Ники, разбира се, е твърде малък, за да разбере какво е станало, и тук много му харесва. Има толкова простор, а това е чудесно за детето.

Джорджина кимна.

— Сигурно харесва и животните във фермата.

Бевърли се засмя.

— Направо умира за тях! Доколкото разбрах, вие живеете в селото, нали?

— В покрайнините на селото. В Хънтинг Лодж. Къщата е принадлежала на родителите на Чарлс и когато заминаха, те я оставиха на нас. Хубаво е, че сме толкова близо до Бъкландс.

— Имате ли деца? — припряно попита Бевърли. — Искам да намеря приятелчета за Ники.

— Опасявам се, че нашите деца са много по-големи от него — с искрено съжаление рече Джорджина. — Имаме дъщеря на петнайсет години, а синът ни е на дванайсет. И двамата учат далеч оттук.

Чарлс, който изглеждаше отегчен от този женски разговор, се обади:

— Маргарет учи в същото училище, където учи и Джулиет, макар че имат разлика във възрастта. Вие сигурно още не сте виждали Джулиет, нали?

Бевърли поклати отрицателно глава.

— Много е мила — каза Джорджина. — Прилича на Хенри и е добро момиче. Ще я харесате.

— А вие имате само едно момченце, така ли? — попита Чарлс.

Погледът му се спря най-напред на раменете й, които се открояваха под прозрачната материя, а после се спусна към гърдите й. Той го направи така явно, и то пред жена си, че Бевърли пламна до корена на косите си и като посегна към чашата си, отпи голяма глътка вино. В този миг улови погледа на Леонора, която седеше срещу нея и изглеждаше много развеселена от нещо.

— Опознаваш местните хора, а, Бевърли? — с насмешка попита тя. После хвърли светкавичен поглед към Чарлс, който бе придобил съвсем безразличен вид. — Много е хубаво, че имаме нова братовчедка в Бъкландс, нали, Чарлс?

В този миг Бевърли инстинктивно се досети, че Леонора и Чарлс са били любовници. Сведе очи и си помисли колко мъчително и болезнено трябва да е било това за Джорджина, запита се и дали Хенри е знаел.

Най-сетне лейди Джийн даде знак на жените да оставят мъжете да пушат и да пият бренди. Бевърли последва Мама, която поведе жените към салона, където за тях бе сервирано кафе. Докато вървяха по коридора, Джорджина я настигна и я хвана под ръка.

— Нали може да ви звънна някой ден и да ви поканя да доведете Николас на обяд у дома? Така ще може да се опознаем по-добре.

— Чудесно — отвърна Бевърли, взирайки се в нежните й сини очи и милото й усмихнато лице.

— Добре. Ще ви се обадя по телефона. Може и да поклюкарстваме — добави Джорджина и заговорнически се изкиска. — Ние всички толкова много обичахме Антъни и сега наистина се радваме, че сте тук.

Доволна от добросърдечното държане на Джорджина, Бевърли се постара през останалата част от вечерта да стои по-надалеч от Чарлс. Той навярно беше някакъв безобиден ухажор, но с държането си можеше да я постави в неудобно положение.

Когато гостите започнаха да се разотиват, Чарлс се промъкна до нея, за да й каже „довиждане“, и я прегърна през кръста.

— Ще се виждаме по-често — прошепна в ухото й.

Бевърли рязко се отдръпна и в този миг видя, че Джорджина е съвсем наблизо. Гледаше право пред себе си, но Бевърли се досети, че ги е видяла и се старае да се държи с подчертано безразличие.

 

 

— За бога! Какво ли не направих, за да ги намеря… Защо не ме оставите на мира? — Гласът бе писклив и в него звучаха дрезгавите нотки на страха.

Бевърли бе на прага на спалнята си заедно с Николас и двамата тъкмо се готвеха да слязат долу за закуска. Тя се закова намясто и погледна към отворената врата на Леонора, която се намираше от другата страна на стълбищната площадка. Виждаше се как Лизи слага някакъв поднос на масичката до леглото. В дъното на стаята Леонора стоеше, изправена до телефона.

Бевърли усети, че Николас я дърпа за ръката.

— Забравих си мечето — обяви той. — Отивам взема.

Обърна се и се шмугна в стаята, като я остави сама на стълбищната площадка.

— Ще ги имате при първа възможност! — извика Леонора. — Правя каквото мога, по дяволите…

В този миг Лизи се появи на прага, лицето й пламтеше. Внимателно затвори вратата след себе си и притеснено погледна Бевърли.

— Добро утро, Лизи.

— Добро утро, милейди.

После момичето затича надолу по стълбите, сякаш се боеше от нещо.

— Ето мечето — тържествуващо извика Николас и изхвърча от стаята, стискайки любимата си играчка.

— Да вървим тогава.

Двамата заслизаха по широките излъскани стъпала към всекидневната. Бевърли се питаше какво ли се е случило. Гласът на Леонора звучеше сърдито и изплашено, но с кого ли говореше? И какво ли се опитваше да намери? Първото нещо, което й дойде наум, бе, че сигурно става въпрос за пари, но защо ли Леонора трябваше да „прави какво ли не“, за да ги намери?

Бевърли беше сигурна, че никой от членовете на семейство Къмбърланд не страдаше от липса на пари. А и Хенри несъмнено беше осигурил добре Леонора. От пръв поглед си личеше, че тази жена сигурно всяка година харчи хиляди лири за дрехи. Освен това се правеха големи разходи за приемането на гости, а и доколкото бе забелязала, прислугата се състоеше най-малко от осем души, без да се смятат Пърси, Джо и хората от фермата. Тогава защо Леонора така отчаяно се нуждаеше от пари?

— Ще ходим ли при козите? — попита я Николас с пълна уста.

— Да, но първо си глътни хапката — нареди му Бевърли, макар че се усмихваше. — Клеър може би ще ти позволи да видиш и малките котенца.

— А те на Клеър ли са?

Бевърли замълча, понякога й се искаше да каже: „Всичко е твое, миличък, или поне един ден ще бъде твое“, но знаеше, че не бива по този начин да възпитава Николас.

— Котенцата са на фермата — обясни му тя.

— А фермата на баби ли е?

Гледаше я с разширени от учудване очи и толкова много приличаше на Антъни. Отначало, когато пристигнаха, му беше трудно да произнесе баба или бабчето, а по-късно старата контеса бе направо очарована, когато започна да я нарича баби. Бевърли имаше чувството, че това обръщение ще се запази.

— Фермата принадлежи на нашето семейство — предпазливо отвърна тя. — Татко ти е живял тук, когато е бил малък.

— Къде е той сега?

Николас пъхна още една пълна лъжица с овесена каша в устата си. Откакто се бе научил да говори, непрекъснато задаваше този въпрос и всеки път сърцето й се свиваше от болка. Сякаш вече усещаше липсата на баща си, любопитството му бе ненаситно.

— Къде е той? — повтори Николас.

— Татко ти е на небето, миличък, защото умря, когато ти беше бебе.

— Защо?

Бевърли се опита да намери най-простото обяснение. Трябваше да му го обясни така, че после детето да не сънува кошмари.

— Загина при злополука, Ники.

Явно доволен от отговора, той пъхна още една пълна лъжица в устата си.

— Дояж си закуската и тръгваме.

Бевърли си наля още кафе, наслаждавайки се на удоволствието да има всичко наготово. След време това сигурно щеше да й дотегне, но след онези дълги месеци, през които се бе борила да свърже двата края, беше чудесно всяка сутрин да й сервират добре приготвена и красиво подредена закуска, уханно кафе и пресни яйца направо от фермата. Беше много приятно някой друг да оправя леглата им и да почиства банята, да сменя всеки ден кърпите и хавлиите, с удоволствие си мислеше, че обядът, следобедният чай и вечерята ще бъдат сервирани изящно и с вкус. Всичко щеше да изглежда съвършено, ако и Антъни беше тук. При създалото се положение тя можеше да разчита само на компанията на Мама и Леонора, а според Бевърли съществуването на подобно женско общество под един покрив понякога неминуемо щеше да доведе до създаването на нещо като чеховска атмосфера.

Бевърли и Николас тъкмо прекосяваха коридора и се насочваха към оръжейната, където освен ловджийски пушки, имаше и високи ботуши и мушами за дъжд, когато Леонора изведнъж се затича надолу към тях, токчетата й бързо-бързо потракваха по излъсканите дървени стъпала. Бевърли понечи да я поздрави, но тя се направи, че не я вижда. Профуча покрай двамата, беше облечена с дебело вълнено палто, косата й падаше в безпорядък по раменете, сякаш въобще не се бе сресала тази сутрин, а по лицето й нямаше и следа от грим.

— Добро утро! — обади се след нея Бевърли.

Леонора не отговори. След малко през прозореца на оръжейната Бевърли я видя да се качва на ягуара си, който бе паркиран от другата страна на подвижния мост. Джо държеше вратата отворена, бързо я затвори след нея, скочи на шофьорското място и мигновено потегли, набирайки все по-голяма скорост по алеята пред замъка.