Уна-Мери Паркър
Само най-доброто (14)

Четиринадесета глава

— Моля, затегнете коланите и изгасете цигарите си — обяви безплътният глас. — След няколко минути ще се приземим на летище Хийтроу.

Бевърли се наведе напред и надникна през малкото прозорче на самолета — „Боинг-747“. Дъждоносни облаци и студена синя светлина скриваха пейзажа долу. Беше седем часът сутринта и тялото й бе схванато от дългото нощно пътуване. До нея, стегнат с предпазния колан, Николас кротко спеше, прегърнал мечето си. За миг му завидя, защото не съзнаваше какви промени ще настъпят в живота им. Забравил за всичко наоколо, той продължаваше да спи, унесен от приглушеното бръмчене на моторите, докато за Бевърли това пътуване бе изпълнено с тревога и мрачни предчувствия. Ето че скоро щяха да се приземят. Отново погледна през илюминатора и изведнъж облаците се разнесоха и се появи Лондон, разпрострял се долу подобно на сив килим, безредно струпване на сгради и улици, сред които Темза се виеше като сребърна змия.

В сравнение с Манхатън с неговите стремителни очертания на хоризонта Лондон приличаше на някакво градче играчка, построено от няколко поколения деца, които според капризите си бяха подредили сградите една до друга, независимо от големината и архитектурния им стил. Между сградите се виждаха и зелени, кафяви и сиви петна с неправилна форма, които й напомниха за изработения от баба й юрган от малки парцалчета, с който сега се завиваха майка й и баща й. Самолетът се спускаше надолу и земята устремно се приближаваше. Сградите вече се виждаха по-ясно, после изведнъж самолетът се изравни с покривите и се плъзна по пистата. Николас се събуди и я погледна със сънлива усмивка.

— Какво правиш? — попита той, като видя, че тя закопчава чантата си.

През последните няколко месеца се беше научил да говори много добре за двегодишно дете и разбираше всичко, което майка му му казваше.

— Време е да вървим, миличък.

Самолетът приближаваше към последните сгради на летището и когато спря, лъхна я студен и влажен въздух — явно един от изходите вече бе отворен. Бевърли потрепери, после разкопча колана на Николас и го взе в прегръдките си.

— Къде отиваме? — попита той.

— У дома.

— В Ни Йорк?

— Не, Ники, не отиваме в Ню Йорк.

— При баба ли?

— Отиваме в нашия нов дом в Англия.

— Дубре — спокойно каза той.

В този момент пасажерите започнаха да слизат и като го вдигна по-нависоко и го подпря на хълбока си, тя тръгна напред.

Щом минаха през паспортния контрол, Бевърли реши да изчака, докато блъсканицата при получаването на багажа понамалее. В стремежа си да приберат по-бързо куфарите си хората така се натискаха, че тя, както беше с Ники на ръце, нямаше да може да се справи.

Изведнъж висок чернокож носач се появи до нея с количка за багаж.

— Искате ли да ви помогна, госпожо? — весело попита той. Имаше мускули като на Арнолд Шварценегер, а очите му приличаха на разтопен шоколад.

— Да, моля — с благодарност отвърна Бевърли.

— Очаквате ли някой да ви посрещне?

— Да.

Когато влязоха в централната зала на летището, Бевърли огледа тълпата от другата страна на бариерата стотици хора, сякаш скупчени около някакъв невидим прозорец, нетърпеливо очакваха да зърнат познато лице. Едно дете седеше на рамото на баща си и усилено се взираше напред, една разтревожена съпруга бе източила шия, за да зърне по-скоро съпруга си, приятели се оглеждаха наоколо и се търсеха. С болка Бевърли си помисли, че тук всички, освен нея, очакват да се срещнат с близък човек. Тя търсеше само една табелка със собственото си име.

След миг видя името „Еймзбъри“, изписано с черни букви върху бяла картичка. Стиснала Николас в прегръдките си, забърза напред и се озова пред мъж на средна възраст със сбръчкано, но приветливо лице.

— Здравейте. Аз съм Бевърли Еймзбъри — каза тя с усмивка. А после посочи количката с багажа. — Опасявам се, че имаме доста багаж.

Човекът наведе глава и почти се поклони.

— Добро утро, милейди. Добре дошли в Англия. Аз съм Пърси. Дойдох да отведа вас и младия граф в Бъкландс. — Очите му за миг се спряха върху Николас, а после продължи: — Бъдете така добра да ме последвате, колата ни чака.

— Благодаря. Всички тези куфари ще се съберат ли в колата?

Пърси самоуверено се усмихна.

— Няма проблеми, госпожо. Моят син докара рейндж роувъра. В него има предостатъчно място.

Тръгнаха след Пърси през претъпканата с хора аерогара и Бевърли усети, че я обзема внезапно вълнение. Тя вече вървеше по британска земя! Вече бе тук и пред нея бе новият й живот! И като съдеше по любезното и уверено държане на Пърси, реши, че в края на краищата всичко ще бъде наред.

— Добре ли си, бебчо? — прошепна тя в ухото на Ники и го притисна още по-силно.

Той дяволито й се усмихна и толкова много й заприлича на Антъни.

— Не съм бебе — заяви важно.

— Разбира се, че не си! Това е на шега, нали? Скоро ще си бъдем у дома.

— У дома — повтори той, като се оглеждаше любопитно.

Колата на имението бе паркирана точно пред изхода. Щом ги видя, един млад мъж с руса коса скочи от шофьорската седалка.

— Всичко наред ли е, Джо? — попита Пърси.

— Да. Искаха да ме накарат да се преместя оттук, но им казах, че трябва да откарам едно болно дете.

Пърси погледна косо към Бевърли.

— Ако Джо не беше поизлъгал, щеше да ни се наложи да повървим доста до паркинга.

— Здравей, Джо. И благодаря — рече Бевърли.

Джо сведе ниско глава, както беше направил баща му, и се изчерви.

— Добро утро, госпожо — смутено каза той.

Само след няколко минути куфарите бяха натоварени на рейндж роувъра, носачът получи бакшиш, а Бевърли и Николас се настаниха удобно на задната седалка. Джо се върна на шофьорското място, а баща му седна до него.

— Далеч ли е Бъкландс? — попита Бевърли, когато се наредиха в дългата редица от коли, напускащи района на летището.

— Само на около четирийсет мили оттук, милейди, но може да пътуваме повече от час, защото ще хванем най-голямото натоварване на магистралата — обясни й Пърси. — Ние с Джо пристигнахме тази сутрин за петдесет минути, но тръгнахме в пет часа, за да сме сигурни, че ще бъдем тук навреме.

— О, благодаря ви, че ме посрещнахте — топло каза Бевърли. — Не знам как щях да се справя без вас.

Пърси се усмихна, бръчките му станаха по-дълбоки и лицето му заприлича на напукана земя.

— Но ние в никакъв случай не бихме оставили вас и младия граф да се оправяте сами, нали, Джо?

Това по-скоро приличаше на твърдение, отколкото на въпрос, и Джо усилено закима в отговор.

— Всъщност лейди Джийн уреди всичко — добави той.

— Отдавна ли живеете в Бъкландс?

— През целия си живот, милейди. Баща ми работеше при шестия граф Еймзбъри, а после аз поех поста на главен управител, когато последният граф наследи… — Гласът му секна.

— Имате предвид Хенри, нали? — тихо рече Бевърли.

— Точно така, той беше най-добрият човек на света. Смъртта му беше тежък удар за всички нас. Всичко стана внезапно. Трагедия. И не остави син.

— Разбирам чувствата ви — кротко се обади тя. — Аз, разбира се, не го познавах толкова добре, колкото вас, но бях съкрушена, когато той почина. След като съпругът ми си отиде, трябваше… трябваше да разчитам на Хенри.

— Мога ли да ви изразя съчувствието ни и да ви поднеса нашите съболезнования по повод на вашата голяма загуба, милейди? — някак сковано и официално каза Пърси. — Дойдоха лоши времена за семейство Къмбърланд. Толкова скръб.

— Благодаря ви, Пърси. За всички нас дойдоха лоши времена — замислено рече Бевърли. — Вие в Бъкландс ли живеете?

— Имаме къщичка в имението близо до Хоум Фарм. Джо е четвъртото поколение от семейство Пърси, което живее и работи в Бъкландс. Първо дядо ми дошъл тук в 1918 година, след като участвал в Първата световна война, а баща ми поел неговата работа през 1945-а. Странното е, че и двамата започнали работа тук, след като първо били на фронта. Баща ми почина през 1959-а и тогава аз напуснах строителния бизнес, за да се заема изцяло с поддръжката на имението. Милорд обичаше да казва: „Пърси, ти си част от това място не по-малко от мен“.

— Фамилното ви име ли е Пърси?

— Да, милейди. Джо също ще бъде известен като Пърси, когато след време поеме моята работа.

Джо отново се изчерви, успя да измъкне колата от натовареното движение по магистралата и подкара по шосе номер 40.

— А вие с какво се занимавате сега, Джо? — попита тя. — Помагате на баща си ли?

— Не, милейди. Напоследък съм шофьор на лейди Къмбърланд.

— Тя е доста зле със зрението, нали? Доколкото си спомням, съпругът ми казваше, че не може да се движи сама.

— Аз возя младата лейди Къмбърланд — отбеляза той. — Старата лейди напоследък никъде не излиза. Вече от няколко години не е напускала замъка.

— Разбирам.

— Крави! — изведнъж развълнувано възкликна Николас. Досега той бе седял много тихо, без да помръдва, вперил поглед в околния пейзаж.

— Да, миличък.

— Много крави! — извика той, порозовял от възторг.

Бевърли се усмихна.

— Ние не сме глухи, Ники — меко каза тя.

Той се обърна към нея с победоносна усмивка, сините му очи блестяха.

— Крави — високо и някак театрално прошепна Николас.

Пърси погледна към него през рамо и също се усмихна.

— Във фермата ще можете да видите много животни — рече той. — Имаме крави, овце, кокошки, патици, котки, кучета и две кози.

Николас помълча за миг, докато възприеме тази невероятна информация. После много сериозно каза:

— Искам да ги видя.

— Но, разбира се, първо трябва да разопаковаме багажа си и да се настаним — напомни му Бевърли.

— А днес? Може ли да ги видя днес?

— Ще видим.

— Дубре.

Пърси отново се обади:

— Джо би могъл да го заведе във фермата следобед, ако искате, милейди.

— Много любезно от ваша страна. Нали може да ви се обадя по-късно? Ние с Ники навярно ще трябва да подремнем, след като обядваме. Пътувахме цяла нощ и сме много уморени.

— Искам да видя козите! — изчурулика Николас.

— Може би по-късно.

— Не, сега!

Усмихна се подкупващо. Бевърли беше почти готова да отстъпи.

— Ако желаете, Джо може да се занимава с него, докато се настаните, милейди.

Бевърли се взираше през прозореца на колата и се питаше дали всички в Бъкландс през цялото време щяха да я наричат „милейди“. Никой в Ню Йорк не беше се обръщал към нея така, малцина й казваха „лейди Еймзбъри“. Имаше чувството, че Пърси се обръща към друга жена. Но в нощта преди заминаването им майка й я беше посъветвала „да се примирява с всичко в Бъкландс“, докато си стъпи на краката, едва тогава може да прави някакви промени, ако иска.

— Английската аристокрация си има своите особености — беше я предупредила Рейчъл. — Навярно невинаги ще ти харесва онова, което правят, или как се държат с теб, но изчакай известно време, може да установиш, че си имат основателни причини за всичко.

В този момент на Бевърли й се искаше да каже на Пърси да се обръща към нея с малкото й име, но предположи, че това тук не е прието и че може да го постави в неловко положение. „Дай си малко време — каза си тя. — Не забравяй съвета на майка си: първо се запознай с обстановката и тогава приказвай.“

Постепенно небето просветля и мъглата се разсея. Типичната пролетна утрин и силният вятър, който разнасяше последиците от дъжда и бурята, затвърдиха убеждението й, че в Англия времето е винаги сиво и влажно. Макар че късчета синьо небе се показваха през разкъсаните облаци, сякаш от всичко наоколо капеше. Вейките на крайпътните дървета обсипваха с водни пръски предното стъкло на колата, върху бронята й проблясваха едри капки дъжд. Гумите свистяха и разплискваха локвите по пътя, а един минаващ камион ги поръси с милиони кални капчици.

— Близко ли сме вече? — напевно попита Николас. — Искам да видя козите.

— Още малко ни остава, милорд — рече Пърси.

Тук вече Бевърли не издържа. Нея можеха да наричат както си искат, но тази титла никак не подхождаше на такова малко момченце.

— Моля ви, наричайте го Николас — твърдо каза тя. — Бих искала да бъде като всяко друго момче и ми се струва, че трябва да си остане Николас, докато порасне достатъчно.

Много лесно беше на майка й да й дава съвети от рода на „почакай да се запознаеш с обстановката“, но на Бевърли никак не й беше лесно да реши как ще се държи в началото. Нямаше да бъде груба, нито надута, нито щеше да пренебрегва английските традиции, но щеше да подчертае, че вече е 1993 година, че тя е американка, а Ники — полуамериканец, и че трябва да им бъде позволено да вършат някои неща по свой начин.

Доволна, че най-после е достигнала до някакво решение по въпроса, тя прегърна Николас през раменете и го притисна към себе си.

— Още днес следобед ще отидем да видим животните във фермата — обеща му Бевърли.

— И козите? — настоя той.

Откъм предната седалка се чу смях:

— Няма да е доволен, докато не види тези пусти кози, нали? А междувременно мога да ви кажа, че след около пет минути ще видим Бъкландс отдалеч.

Тръпки на вълнение и страх полазиха по гърба на Бевърли и сърцето й се преобърна. Почти бяха пристигнали. След няколко минути щеше да види бъдещия си дом, наследството на Ники, мястото, където е бил роден Антъни.

Ръцете й започнаха да треперят и за миг дори й премаля. После притисна Николас още по-силно към себе си, сякаш той можеше да й послужи като щит, зад който да се скрие. Ако не беше той, Бевърли сега нямаше да бъде тук. Ако не беше Ники, нейното бъдеще щеше да е в Америка.

На разклон номер 6 те напуснаха шосето и изведнъж се озоваха в сърцето на тучната английска провинция с нейните странни лъкатушни пътища, над които бяха надвиснали преплетените клони на дърветата. Минаха покрай едно село с малки каменни къщички, сякаш взето от книжка с картинки, после видяха сгушено под върбите езерце, в което плуваха патици, и добре поддържана селска мера — това бе първата представа на Бевърли за английската провинция. Всичко изглеждаше някак изящно и миниатюрно, тя никога не бе виждала такава зелена трева, нито такива ярки нарциси. После стигнаха до един завой и Пърси спря колата встрани от пътя.

— Ето това е Бъкландс — тихо обяви той.

Бевърли проследи погледа му и ахна от удивление.

— Сякаш е излязъл от приказките!

На тъмния фон на гората замъкът Бъкландс ярко се открояваше — такъв, какъвто Антъни й го беше описал, но по-величествен, отколкото тя си го беше представяла, с четири кръгли кули във всеки ъгъл, каменните му стени бяха сребристосиви, но иначе й беше познат, сякаш по някакъв странен начин вече го бе виждала. Точно в този миг природата сътвори чудо — буен ветрец повя през долината, облаците се разкъсаха, слънцето блесна в прозорците, заля назъбените крепостни валове и накара водата в околовръстния ров да заискри.

— Това е невероятно! — слисано възкликна Бевърли.

Всички в колата мълчаха и наблюдаваха как ярките слънчеви лъчи открояват цялото величие на тази историческа сграда. Това бе най-драматичната и величествена гледка, която Бевърли бе виждала, а Пърси и Джо несъмнено се досетиха за нейните чувства. Като великолепен скъпоценен камък Бъкландс лежеше сред тучната зеленина от стотици години и в този миг Бевърли усети близостта на Антъни. Блесналите ненадейно слънчеви лъчи навярно бяха добро предзнаменование, знак, че той ги посреща с „добре дошли“ и ще бди над тях, щом се приближат до дома на предците му. Дълбоко развълнувана, тя отново притисна Ники към себе си, искаше й се той непременно да запомни този момент.

— Ето виж, Ники. Това е домът на татко ти, в него той е живял, когато е бил малко момче. Сега той ще бъде твой дом.

Бевърли притисна буза до мекото му розово лице и й се прииска Антъни да можеше да сподели с тях този миг.

Николас продължаваше да се взира в далечния замък с немигащ поглед. Бевърли, Пърси и Джо го наблюдаваха. Той пристигаше в дома на своите предци и за първи път виждаше величествения замък, който един ден щеше да бъде негов. Николас тържествено се обърна към майка си и каза:

— В него ли живеят козите?

 

 

Колата спря до подвижния мост, спуснат над защитния ров, и Бевърли си спомни как Антъни й беше казал, че това е единственият начин да се влезе в Бъкландс. Заобиколен с дълбок ров, който в източната част се превръщаше в езеро, замъкът бе добре защитен от всякакви натрапници, както е било още през четиринайсети век. Гледката бе величествена.

— Няма ли път, който да води към някакъв заден вход? — попита тя Пърси, като се взираше в тъмната водна повърхност, изпълнена със страх. Този ров можеше да бъде опасен за едно малко момченце. Щеше да се наложи да не се отделя от Николас, за да не би той да падне в него.

— Не, милейди, това е единственият път към замъка — обясни й Пърси.

Те двамата с Джо свалиха багажа и го понесоха през дървения мост. С чувството, че се превръща в част от някаква средновековна приказка, Бевърли стисна ръката на Николас и ги последва.

Тежката дъбова врата зад вдигнатата вертикална решетка бе отворена и водеше към застлана с каменни плочи приемна, оскъдно обзаведена с дъбов скрин и два стола, пищно украсени с дърворезба. Отвъд каменния свод се виждаше дълъг и широк коридор. По стените му бяха окачени стотици шпаги, ками и мечове, подредени ветрилообразно, тук-там се виждаха и древни мускети, използвани през шестнайсети век в пехотата. Над вратите по протежение на коридора проблясваха щитове и шлемове, украсени с хералдически гербове. Излъсканият дървен под бе застлан с дълъг и тесен персийски килим.

— Мамо, какви са тези? — попита Николас и посочи двете лъскави фигури, изправени до една от вратите.

— Рицарски доспехи. В далечни времена воините са ги носели.

— Може ли и аз да си ги сложа?

— Много са големи и тежки за теб — с усмивка каза Бевърли.

— А вътре в тях сега има ли войници?

Пърси остави тежкия куфар, който носеше, и се засмя.

— Не, вече няма нищо вътре, Николас. Много отдавна никой не е обличал тези доспехи. От няколкостотин години, доколкото ми е известно.

— Защо?

Усетила, че това може да доведе до един безкраен низ от въпроси от страна на Николас, Бевърли стисна ръката му още по-здраво.

— Хайде първо да се настаним, а после ще проучим всичко тук, миличък — нежно му нареди тя.

Пустият и тих коридор й подейства някак обезкуражаващо. Изглеждаше толкова враждебен и студен, че сърцето й отново заплака за Антъни. И за Хенри. Всичко щеше да бъде съвсем друго, ако те бяха тук. Хенри вече щеше да я е посрещнал с мечешката си прегръдка, с топлите си думи и с предложение да пийне нещо освежаващо. Колкото до Антъни, той несъмнено щеше уж на шега да я пренесе през прага на замъка, а после щеше да я хване за ръка и да я поведе на едно приказно и вълнуващо пътешествие из него. При сегашното положение тя бе оставена да стои несигурно в потискащата атмосфера на този коридор, окичен с оръжия, докато Пърси и Джо разтоварваха останалия багаж от колата.

— Къде да отида? — попита тя Пърси, когато и последните куфари бяха донесени. — Нима всички са излезли?

Лицето на Пърси придоби кисело изражение.

— Милейди сигурно все още закусва в леглото, а старата лейди Къмбърланд не слиза тук преди обяд. Тя се намира в своето крило на замъка. Колкото до лейди Джийн… — Той погледна часовника си. — Тъй като е съдия, сигурно вече е отишла в съда и ще се върне най-рано след няколко часа.

Не вярвайки на ушите си, Бевърли се вторачи в него. Тя и Николас бяха пътували цяла нощ, от тях се очакваше да заживеят в тази странна страна и все пак нито един член на това семейство не бе проявил любезността да се появи при пристигането им. Тяхната грубост я удиви. Нима Леонора не можеше да стане от леглото си, за да ги посрещне в тази първа утрин? А и майката на Антъни, която бе показала такова голямо желание да се запознае с нея, не би ли могла днес да направи едно изключение? Ами лейди Джийн или нейният съпруг полковник Рупърт Фич? Никой ли нямаше да дойде да ги посрещне и да им помогне да се почувстват като у дома си? Чувствайки се напълно съкрушена, Бевърли жално погледна към Пърси.

— Знаете ли къде са нашите стаи? Бих искала да се освежа и да изкъпя Николас.

В този миг се появи една жена на средна възраст със светлосиня престилка. Тя се усмихваше весело и в нея имаше нещо много мило.

— Лейди Еймзбъри? — каза тя.

После погледна Николас с неприкрито любопитство.

— Аз съм Алис. Да ви покажа ли вашите стаи? Всичко е готово, а Пърси и Джо ще донесат багажа ви.

— Благодаря ви — с облекчение отвърна Бевърли. — Вече започвах да се питам…

— Аз съм икономката — с усмивка продължи Алис. Острите черти на лицето й бяха смекчени от благодушното му изражение и от ореола от бели къдрици, който го обграждаше. — Той е вече голямо момче, нали? — отбеляза тя, като не откъсваше очи от Николас.

— На две години е — гордо отговори Бевърли и последва Алис по излъсканото дъбово стълбище.

— Така, така — съгласи се Алис. — Спомням си, когато ми казаха, че се е родил.

Тя ги поведе по коридора на първия етаж и Бевърли забеляза, че по стените бяха окачени множество портрети на мъже и жени, явно правени през осемнайсети и деветнайсети век. Позлатените рамки бяха потъмнели от времето, но платната сияеха с чудните краски на старите майстори и тя предположи, че сигурно са изключително ценни.

— Вашата стая е ето тук — каза Алис, когато стигнаха в края на коридора.

Тя отвори една врата и ги въведе в просторна всекидневна, обзаведена със старинни мебели. До един от прозорците имаше бюро. Камината бе готова да бъде запалена, а пред нея бе поставен диван, тапициран с жълт брокат. Отстрани се виждаше голяма кошница, пълна с цепеници. Стените бяха покрити с брокат в тъмнозлатисто и пастелно тюркоазно, на едната стена бяха окачени акварели, изобразяващи пасторални сцени, позлатените им рамки меко отразяваха светлината. Лампи с тежки абажури, книги, вази и дребни предмети на изкуството допълваха разкошното безредие наоколо и като се огледа, Бевърли разбра, че тази стая не е била нито ремонтирана, нито променяна по някакъв начин от началото на века.

— Ето тук е спалнята ви — каза Алис, като отвори двукрилата дъбова врата, водеща към друга стая с почти същите размери. Тук преобладаваше китайският стил — от голямото легло с балдахин, наподобяващ пагода, до стените, които бяха тапицирани с изрисувана на ръка жълта коприна. На полицата над камината имаше китайски вази, а мебелите бяха или от червено лакирано дърво, или от абанос, инкрустиран с черешови цветчета от седеф. Това бе последното нещо, което Бевърли бе очаквала да открие в един стар английски замък, и тя стоеше на прага и удивено се оглеждаше. — А ей там е банята ви — каза Алис и посочи към една врата в дъното на стаята срещу леглото. В гласа й прозвуча гордост. — Последният граф нареди да пробият стената, за да свърже банята със спалнята — добави тя така, сякаш ставаше въпрос за някакъв велик акт на хуманност. — Само вие и лейди Къмбърланд имате собствени бани.

— Благодаря — рече Бевърли, като си мислеше колко много се различава всичко това от апартамента на Антъни в Манхатън. — А стаята на Николас до моята ли е?

Алис изглеждаше шокирана.

— О, не, милейди!

Бевърли я изгледа сърдито.

— Тогава къде ще спи той?

— На детския етаж, разбира се. Където спяха покойният граф и лорд Антъни, когато бяха малки. Всичко е приготвено. Детска всекидневна и детска спалня със собствена баня и малка кухничка. Лейди Джулиет доскоро спеше там, но вече е на дванайсет години и милейди реши, че е по-добре да се премести на долния етаж. — Алис отново погледна Николас. — Той ще бъде толкова добре горе на детския етаж.

Бевърли потръпна, толкова й беше неприятно, че всички тези решения са били взети без нейно знание. Искаше й се Николас да спи в съседна стая или при нея, докато посвикне с живота в Бъкландс, а ето че икономката просто й съобщаваше какво е направено, сякаш нейното мнение беше без значение.

— А къде е този детски етаж? — предпазливо попита тя.

— Ще ви покажа, милейди.

Обзета от весело настроение, което според Бевърли говореше за вродената й глупост, Алис ги поведе нагоре по резбованите стъпала, които бяха така излъскани, че тя на всяка крачка внимаваше да не се подхлъзне. Най-накрая стигнаха до последния етаж на замъка, където таваните бяха по-ниски, а вместо тежките картини с маслени бои, по стените бяха окачени големи гравюри в рамки, повечето посветени на религиозни теми.

С всяко стъпало неспокойството на Бевърли нарастваше. Детският етаж сякаш бе на километри разстояние от нейните стаи и ако Николас се разплачеше през нощта, в никакъв случай нямаше да го чуе. Тъкмо се канеше да изкаже възраженията си, когато Алис отвори една врата и каза тържествено:

— Ето! А това е дървеното конче люлка на лорд Антъни. Избърсано е от праха и е готово за игра.

Бевърли едва не се разплака, когато видя дървеното конче, поставено в средата на детската всекидневна. Сивата боя, с която беше боядисано, бе напукана и издраскана, а кожената му юзда — скъсана. Очите му, боядисани в тъмнокафяво и черно, тъжно се взираха в нея, сякаш изпълнени с нямо съчувствие, и като се приближи до него, тя погали рошавите остатъци от някогашната конска грива от истински конски косми.

— Това конче е било на баща ти — каза тя на Ники с треперлив глас.

— Той яздил ли го е? — попита момчето и докосна юздата.

— Точно така! — внушително се обади Алис. — Аз бях камериерка, когато лорд Антъни беше малко момче, и си спомням как се качваше на коня и с всички сили викаше: „Дий, дий!“.

Бевърли се обърна и с уважение погледна тази жена. Някой ден, когато беше по-спокойна, щеше да помоли Алис да й разкаже всичко за Антъни.

— Искам да яздя! — Николас вече се бе вкопчил в седлото и се опитваше да яхне кончето.

— Хайде качвай се — отвърна Бевърли и го повдигна. След миг той вече тържествуващо се люлееше, стиснал извитата шия на кончето и усмихнат до ушите.

— Виж! Аз яздя!

Бевърли му се усмихна, като едва сдържа сълзите си, а после се обърна към Алис и кротко заговори.

— Не мога да позволя на Николас да спи чак тук, два етажа над мен — твърдо каза тя. — Той вече преживя едно доста голямо сътресение около това преместване в друга страна и в нов дом и аз бих искала да е близо до мен, докато се убедя, че е спокоен и сигурен в себе си. Може ли да наредите да поставят за него едно легло в моята спалня, моля?

Алис се смути.

— Но такива са нарежданията на лейди Къмбърланд — отбеляза тя. — Милейди няма да позволи едно малко дете да спи на същия етаж, където спи тя, защото то ще я безпокои сутрин. Дори на лейди Джулиет не е разрешено да заема стая на този етаж. Старата контеса спи в западното крило, разбира се. А лейди Джийн и полковник Фич си имат собствена къща в имението. Но малките деца би трябвало да бъдат на детския етаж — изведнъж разпалено завърши тя.

— Не съм сигурна, че ви разбирам — много внимателно рече Бевърли и се постара да овладее гнева си.

— Както ви казах, милейди не иска да бъде безпокоена, затова строго ми нареди да приготвя горния етаж за Николас — повтори тя.

Бевърли стисна устни. Спомни си какво й бе казал Антъни за Леонора и как се бе чудил защо Хенри изобщо се е оженил за нея. Нямаше да й бъде лесно да живее с нея под един покрив, но Бевърли знаеше, че ако в този случай се примири, по-нататък щеше да й бъде много по-трудно да се наложи за каквото и да било.

— Опасявам се, че по никакъв начин не бих могла да позволя моят син да спи сам през един етаж от мен, защото няма да мога да го чуя, ако ме вика. Той е прекалено малък, за да бъде оставен съвсем сам — твърдо добави тя.

На лицето на Алис изведнъж се изписа искрено облекчение, сякаш изведнъж започна да я разбира.

— О, тогава всичко е наред, милейди. Аз, разбира се, забравих да ви спомена, че младият граф няма да бъде съвсем сам на детския етаж.

— Какво искате да кажете?

— Лейди Джийн е наела бавачка, която ще се грижи за него. Тя пристига в понеделник. Ще бъде постоянно с него.

Изморен от пътуването и преживените вълнения, Николас заспа дълбоко в средата на натруфеното китайско легло на Бевърли, а тя разопакова багажа, изкъпа се и си сложи нови дрехи. Наближаваше обед, а все още не бе зърнала нито един от членовете на семейство Къмбърланд. Пърси и Джо стовариха куфарите й в средата на стаята, Алис й донесе кафе в старинен сребърен кафеник, поставен върху поднос, богато украсен с ловни сцени, и после тя остана сама. Никой не дойде да я поздрави или да я попита как се чувства тук. В стаята й нямаше нито цветя, нито картичка с приветствени думи, нищо, което да й подскаже, че тя и Николас стават част от това семейство. Помисли си, че ако си беше запазила скъп апартамент в някой луксозен хотел, би могла да се надява на далеч по-топло посрещане. За миг се запита дали не е по-добре да си вземе багажа и да се върне обратно у дома. „А кому е нужно това?“ — ядосано си каза Бевърли. В едно беше сигурна. Ако бяха тук, и Хенри, и Антъни щяха да се постараят всичко да изглежда по друг начин. Двамата винаги се бяха държали очарователно и любезно. В никакъв случай нямаше да я оставят сама в този момент, без дори да я поздравят с „добре дошла“.

След като се изкъпа, тя легна до Николас и го прегърна. Тази нощ той щеше да спи заедно с нея в това смешно легло, ако Алис не уредеше да сложат още едно в стаята й. А щом се срещнеше с Леонора и с лейди Джийн, веднага щеше да им каже, че в никакъв случай няма да позволи бавачка да се грижи за момчето. Тук тя нямаше да отстъпи. Това може да е било прието по времето, когато Антъни и Хенри са били деца, но тя нямаше никакво намерение да позволи на друга жена да се грижи за собственото й дете.

Притиснала Николас към себе си, Бевърли се унесе в сън. Събуди се, когато той се размърда и захленчи.

— Какво има, миличък? — попита тя и веднага застана нащрек.

— Искам да ям — каза, като стискаше мечето си. — Кога ще обядваме?

Изпълнена с решителност, тя скочи от леглото. Нямаше да позволи на тези груби и невъзпитани британци да развалят всичко. Те двамата имаха право да живеят тук както си искат, колкото Леонора или когото и да било друг. Нямаше да позволи да я водят за носа. Сега това беше нейният дом. И един ден целият този замък щеше да принадлежи на Николас.

Облече най-хубавите си джинси и една от копринените си ризи, купена по времето, когато работеше в „Чичи“, после издокара Николас с червен рипсен гащеризон и карирана ризка. След това разреса кестенявите си коси.

— Хайде да вървим да обядваме, миличък — каза Бевърли и го хвана за ръката.

Излязоха навън в тихия и пуст коридор и се спуснаха по масивното резбовано стълбище. Бевърли с надежда подуши въздуха, но нямаше и следа от апетитни кухненски миризми, нито се виждаше жива душа наоколо. Опита се да си представи какво би казал Антъни, ако беше тук. Несъмнено щеше да се пошегува, както винаги, и да я накара да се разсмее.

Когато стигнаха до долната стълбищна площадка, Николас пусна ръката й и тичешком влезе през вратата, водеща към голямата централна зала. Краката му затопуркаха по излъскания под.

— Искам да видя войниците! — извика той и се затича към рицарските доспехи.

Изведнъж Бевърли чу как някой силно ахна, после извика или по-скоро простена:

— Антъни?

Тя изтича напред и видя една жена, облечена с пола и жакет от туид, с изящна снежнобяла коса, опъната на кок и разкриваща набръчканото й лице. Тя се бе подпряла на бастун и не откъсваше бледосините си очи от Николас, а кожата й приличаше на мека, измачкана и избеляла коприна. Когато чу стъпките на Бевърли, жената рязко се обърна и с усилие се взря в нея.

— Кой е? — с писклив глас попита тя. А после отново погледна към Николас, който се беше вторачил в нея. — О, божичко! — въздъхна жената и притисна устата си с ръка. — Това е малкият Николас, нали? Почакайте малко… — Гласът й секна и от гърдите й се изтръгна тихо ридание. — Само за минутка… Помислих си, че е Антъни. — После изправи рамене и тъжно се усмихна. — Но това е невъзможно, разбира се. А вие, мила моя, сигурно сте Бевърли.

Някак нежно и тържествено тя подаде ръка и Бевърли я пое в своята.

— Да, аз съм Бевърли. А това е вашият внук, както се досетихте.

Овдовялата контеса на Къмбърланд посегна и нежно погали лъскавата руса коса на Николас.

— Не знаех, че сте пристигнали, мила моя Бевърли — удивено изрече тя. — Леонора ми каза, че това ще бъде най-рано утре.