Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Only the Best, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Иванка Савова, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 16гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- strahotna(2012)
- Разпознаване и начална корекция
- White Rose(2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI(2013)
Издание:
Уна-Мери Паркър. Само най-доброто
Английска. Второ издание
ИК „Хермес“, Пловдив, 2008
Редактор: Даниела Атанасова
Коректор: Недялка Георгиева
ISBN: 978-954-26-0607-9
История
- —Добавяне
Тринадесета глава
— Какво има? — изплашено прошепна Джени и взе писмото с трепереща ръка. — Нещо с татко ли?
Бевърли поклати отрицателно глава, не можеше да продума. Само преди няколко минути се бе почувствала за първи път щастлива от толкова дълго време.
Джени набързо прегледа писмото на Рейчъл, лицето й се изопна и пребледня.
— О, боже! — слисано възкликна тя.
Бевърли взе писмото от нея и отново го прочете, сякаш не можеше да повярва на очите си. Рейчъл пишеше, че сестрата на Антъни, лейди Джийн Фич, се е опитвала да се свърже по телефона с Бевърли, но тъй като той е прекъснат, най-накрая решила да се обади на семейство Франклин в Стокбридж.
„Както изглежда — пишеше Рейчъл, — Хенри излязъл на лов заедно с местната ловна дружинка, на която бил председател, конят му се опитал да прескочи някаква висока ограда, но се спънал и паднал, а Хенри бил изхвърлен от седлото. Паднал лошо и си счупил врата. Лейди Джийн ни каза, че смъртта сигурно е настъпила моментално. Тъй като тя не е успяла да се свърже с теб, помоли ме да ти съобщя…“
Хенри бе мъртъв. Бевърли седеше прегърбена, притиснала корема си с ръце, сякаш искаше по този начин да притъпи болката, която я разкъсваше отвътре. Първо Антъни. А сега и Хенри. Милият, любезният, обичливият Хенри с неговата топла мечешка прегръдка, който й беше такава опора. Не можеше да повярва, не искаше да повярва, отказваше да възприеме това ново нещастие, защото нямаше да го понесе. Със смъртта на Хенри се прекъсваше последната й връзка с Антъни и тя плачеше безутешно, облегнала глава на кухненския плот.
— Добре ли си, Бевс? — притеснено попита Джени. — Трябва да отивам на работа. Сигурна ли си, че можеш да останеш сама?
Бевърли кимна утвърдително и посегна да вземе една хартиена кърпичка.
— Това е такъв шок — задавено изрече тя. — Аз обичах Хенри. Макар че живееше толкова далеч, за мен беше истинска утеха да знам, че е там… А сега никога няма да го видя.
— Направо не е за вярване, нали? — тъжно се съгласи Джени. — Горкичката му жена… и дъщеря има. Тя е още малко момиче, нали?
— Да. Трябва да им пиша, а също и на майката на Антъни и Хенри. — Бевърли издуха носа си и се опита да се овладее, но нови мисли й минаваха през ум и сълзите продължаваха да бликат. Тя обърна печалното си лице към Джени. — Представяш ли си какво е да загубиш двама сина! Можеш ли да измислиш нещо по-страшно? Бедничката им майка… сърцето ми направо се къса. Сега тя си има само лейди Джийн.
— Знам, това е ужасно. Виж какво, Бевс, трябва да вървя. — Джени припряно погледна ръчния си часовник. — Сигурна ли си, че ще си добре сама?
— Да, ще се оправя — увери я Бевърли. — Така ми се иска този телефон да работеше. Трябва да се обадя на татко и на мама.
Когато Джени излезе, тя силно прегърна Ники, после включи телевизора и седна на дивана, като сложи детето в скута си. Знаеше, че е време да го изкъпе и да го сложи да си легне, но тази вечер се нуждаеше от неговото присъствие, защото бе непоносимо да остане сама. Сега Ники беше всичко, което имаше, и когато той се сви на кълбо в скута й, Бевърли го притисна към себе си, черпейки утеха от неговото присъствие. Изцяло погълнат от анимационното филмче, което даваха, Ники лежеше в прегръдките й и най-накрая заспа.
Бевърли остана на дивана, не искаше да го безпокои и нямаше сили да се помръдне. Със замъглено съзнание и невиждащи очи тя се взираше в телевизионния екран.
Навън обичайните нощни звуци сякаш зареждаха с енергия атмосферата на Манхатън, а долу, на тъмните улици, животът продължаваше, както обикновено. Бевърли седеше все така на дивана, прекалено уморена, за да помръдне, прекалено тъжна, за да се сети да вечеря.
Когато се върна в полунощ, Джени намери Бевърли и Николас заспали на дивана, лампите светеха и телевизорът бръмчеше. Тя прекоси на пръсти стаята, за да изключи телевизора, а после донесе едно одеяло и ги зави. Знаеше, че трябва да ги събуди, за да си легнат в леглата, но предположи, че Бевърли има нужда от няколко часа забрава, за да може да понесе тази нова трагедия, затова ги остави така и на пръсти се прибра в стаята си.
Бевърли написа писма на лейди Джийн, на майката на Антъни и на овдовялата контеса. Отначало не знаеше как да изрази съболезнованията си и като се сети колко официални можеха да бъдат понякога англичаните, направи две чернови, които й звучаха така сковано и надуто, че накрая ги скъса и реши съвсем откровено да изрази чувствата си.
„Вие сигурно ужасно тъгувате за него… — пишеше тя на старата лейди Къмбърланд, която чувстваше най-близка, макар че двете никога не бяха се срещали. — Аз обичах Хенри и никога няма да забравя колко мил беше към мен, когато почина Антъни. Гледам моя малък Николас и си представям, че страдате непоносимо, защото сте изгубили и двамата си сина…“
Изпрати писмата и се почувства на дъното на отчаянието. Сякаш всичко си отиваше от нея: хората, които бе обичала и на които беше разчитала, начинът на живот, постигнат с толкова труд, дори надеждите й за бъдещето. В момента, когато умря Антъни, за нея светът се промени завинаги, а мъката й бе непоносима. Тя си лягаше вечер с тази мъка и сутрин се събуждаше с нея — тогава бе още по-страшна. И през дългите дни Бевърли трябваше да носи това черно бреме навсякъде със себе си, то нарушаваше душевното й равновесие и изсмукваше силите й. Опита се да потъне в работата си, хвърляше цялата си останала енергия, за да се представи добре на рецепцията на хотел „Саутхамптън“. Там придоби много горчив опит. Дори управителят на хотела говореше, че клиентите му са „от кол и въже“, и тя се научи да понася грубостта, нетолерантността и униженията, на които я подлагаха хората, които имаха пари, но им липсваха маниери. За първи път разбра как биват третирани хората от обслужващия персонал. Ако не се нуждаеше толкова много от парите, щеше да напусне още през първата седмица.
А после една вечер, месец по-късно, се прибра след работа у дома и откъм всекидневната дочу гласове, съпровождани от щастливото писукане на Николас.
— Бевс? Ти ли си? — извика Джени. — Имаме гостенка.
Бевърли бавно влезе във всекидневната и се озова пред една висока ъгловата жена с едро лице и посивяла коса, която явно имаше нужда от добър фризьор, и чийто костюм от туид, макар и с хубава кройка, изглеждаше така, сякаш бе спала с него. Около мършавата й шия имаше огърлица от матови перли, а на ревера й потъмняла от времето брошка хвърляше такива огнени отблясъци, че можеше да е направена само от първокачествени диаманти.
— Приятно ми е да се запознаем. Аз съм Джийн Фич — делово обяви тя и протегна зачервената си и напукана ръка.
Бевърли удивено я погледна. Тази около петдесетгодишна жена по нищо не приличаше на Антъни, нито на Хенри. Очите й бяха също ослепително сини, но й липсваха техният вроден чар и спокойното им и уверено държане.
— Здравейте — каза Бевърли, като се стараеше да се овладее. — Аз съм Бевърли.
— Досетих се — малко рязко отвърна лейди Джийн, макар че думите й не прозвучаха нелюбезно. — Сестра ви тъкмо ми разправяше как живеете след смъртта на Антъни. Доколкото разбирам, май не сте много добре. — Говореше доста гръмко и като Хенри употребяваше кратки изречения.
Бевърли вдигна Николас от пода и го притисна към себе си, сякаш искаше да се защити.
— Справяме се — внушително отговори тя.
Лейди Джийн отново седна, тънките й крака, обути с практични обувки с ниски токчета, бяха здраво стъпили на земята.
— Когато Хенри почина, аз се опитах да ви позвъня и оттогава го правя непрекъснато. Джени ми каза, че не сте успели да платите сметката и телефонът ви е прекъснат — добави тя прямо, с подчертан акцент.
— Скоро ще я платя — рече Бевърли, сякаш се оправдаваше. Надяваше се, че Джени не се е разприказвала прекалено много. Въпреки всичко, тя се държеше с достойнство и не искаше лейди Джийн да си помисли, че се надяват на нейната помощ. — Кога пристигнахте?
— Ако искате да знаете кога съм пристигнала в Ню Йорк, вчера вечерта. А тук дойдох преди половин час — каза лейди Джийн и погледна Ники, който бе опрял глава на майчиното си рамо. Както винаги, когато беше уморен, той смучеше пръста си. — Ще трябва да го отучите от този навик — кисело добави тя. — И Антъни непрекъснато си смучеше пръста. Е, поне не се е наложило да му дадете един от онези ужасни гумени биберони.
Бевърли се опита да улови погледа на Джени, за да разбере какво означава тази неочаквана визита, но тя само поклати глава и й направи знак, че нищо не знае.
— Може ли да ви предложа кафе?
— Не понасям кафе. От него получавам сърцебиене — отговори лейди Джийн.
— Тогава да ви направя чай? — предложи Джени.
Беше прекарала мъчителен половин час с тази опърничава жена и нямаше търпение по-скоро да тръгне за работа.
— Не, благодаря.
Бевърли пусна Николас на пода и когато той отново се заигра с камиончето си, изведнъж забеляза, че лейди Джийн я гледа изпитателно.
— Едър е за възрастта си, нали? — след малко каза тя.
— Струва ми се, че не е много едър, нито пък дребен — кротко отвърна Бевърли.
Лейди Джийн продължаваше да наблюдава момчето, сякаш бе омагьосана.
— Камионът е натоварен! — отбеляза Николас, след като напълни каросерията с дървени кубчета.
После той я погледна в лицето и се усмихна до ушите.
— Камионът е натоварен!
— Прилича на Антъни, нали? — каза тя и сега гласът й не звучеше толкова грубо.
— Да — съгласите Бевърли. И след малко попита: — Какво ви води в Ню Йорк?
Лейди Джийн я погледна удивено.
— Защото трябваше да се срещна с вас и с детето, разбира се.
— Много мило от ваша страна — любезно отвърна Бевърли.
— Нищо подобно — рязко каза лейди Джийн. — Майка ми е прекалено стара и е почти сляпа, а при създалите се обстоятелства не можех да очаквам от Леонора да дойде тук. Тъй че само аз можех да свърша тази работа.
Бевърли беше озадачена. Защо ли изобщо някой от членовете на семейство Къмбърланд трябваше непременно да я посети? Дали внезапно се бяха загрижили за финансовото й положение? Или може би се страхуваха, че тя може да предприеме нещо, с което да изложи семейството? Или просто бяха любопитни да разберат как се справя сама?
— Какво бих могла да направя за вас? — попита Бевърли. — И можете да се уверите, че Ники е нормално, здраво, весело момче.
Изведнъж забеляза, че лейди Джийн я гледа някак особено.
— Антъни ни казваше, че вие сте очарователно наивна, но нима очаквате наистина да ви повярвам, че не знаете защо съм тук? — възрази тя и се изсмя.
Бевърли се намръщи, не й харесваше този насмешлив тон.
— Опасявам се, че нямам ни най-малка представа защо сте тук. Откакто почина Антъни, ние се справяме сравнително добре и в бъдеще ще е така.
— Мое мило момиче! — удивено възкликна лейди Джийн.
— Направо не мога да повярвам! Не разбирате ли какво е станало? Не ви ли е ясно, че смъртта на Хенри променя всичко?
— Ами… — Бевърли беше затруднена, усещаше, че изпада в неудобно положение. Когато се бе сгодила за Антъни, Елейн по същия начин я беше накарала да се чувства като глупачка. — Не съм сигурна, че разбирам какво искате да кажете.
— Искам да кажа — бавно и натъртено заговори лейди Джийн, сякаш обясняваше на глупаво дете, — че след смъртта на бедничкия Хенри Николас автоматично наследява титлата му. — Погледна към малкото русокосо момченце, което играеше на пода. — Сега той е графът на Къмбърланд!
Отначало Бевърли не можа да проумее нищо, и през ум не беше й минавало, че след смъртта на Хенри титлата му ще бъде наследена от най-близкия му роднина от мъжки пол, който в случая бе Николас.
— Антъни щеше да наследи титлата, ако беше жив — обясни й лейди Джийн.
— Ами дъщерята на Хенри?
— Тя си остава лейди Джулиет Еймзбъри, както е било винаги.
— Божичко!
Бевърли се облегна назад в креслото, не знаеше какво да мисли. Винаги бе смятала, че титлите нямат значение, дори нейната собствена титла, придобита след женитбата й с Антъни, нямаше смисъл. Какво би могъл да направи човек с една титла? Нейната със сигурност не й беше в помощ през последните няколко месеца, но пък Елейн непременно щеше да каже, че не знае как да я използва. Сега реши да разкрие чувствата си пред лейди Джийн.
— Какво означава това… това, че сега Ники е граф? Нищо не се променя, нали? Баща му няма да се върне, нали? Нито чичо му?
— Боже господи, Бевърли! — Лейди Джийн бе шокирана. — Това означава, че на практика Николас притежава Бъкландс и всичко останало, макар че попечители ще се грижат за наследството, докато момчето навърши пълнолетие. Това също така означава, че когато навърши осемнайсет години, ще наследи голямо състояние. Нима не разбирате какво наследство е това? Хенри отчаяно искаше да има син, за да го наследи след смъртта му. Затова толкова се разстроихме, когато Леонора пометна. Години наред двамата се опитваха, но тя все помяташе. — Лейди Джийн изсумтя. — Тя е страшно разочарована, че не успя да роди наследник. Но когато се върна от Щатите последния път, Хенри ми каза, че Николас е чудесно момченце и поне той би могъл да продължи рода Къмбърланд, ако Леонора не роди момче.
Бевърли зашеметено поклати глава.
— Нямах представа, никаква представа.
— Ето затова съм тук — отбеляза лейди Джийн.
— Защо, за да ми кажете всичко това?
Лейди Джийн, на свой ред, беше слисана.
— За да ви взема и двамата. Предполагам, че вие ще искате да живеете с Николас, докато порасне?
— Почакайте… — Бевърли вдигна ръка. Всичко това ставаше толкова бързо. Какво, за бога, искаше да каже зълва й? — Защо трябва да ни вземете и двамата? За какво?
— Дойдох да ви отведа с мен. Майка ви ми разказа за финансовите ви проблеми, тъй че съм ви купила билети за самолета и предлагам да тръгнем за Англия колкото може по-скоро.
Лейди Джийн изглеждаше като човек, който е свикнал да му се подчиняват.
Бевърли бе потресена.
— Не ви вярвам! Ние няма да ходим никъде. Това е нашият дом. Нашата страна. Моето семейство е тук… Ние с Ники няма да напуснем Америка.
— Вие май не ме разбирате, Бевърли. — Лейди Джийн говореше бавно и малко високо, както имат обичай англичаните, когато се обръщат към чужденци. — Николас трябва да получи английско образование. Както всичките си предци, трябва да учи в Итън, а после да влезе в университета. С две думи, той трябва да израсне в Англия, защото е англичанин и защото бъдещето му е във Великобритания.
— Той е и наполовина американец! — гневно възрази Бевърли.
— Разбира се, но децата приемат националността на баща си, а не на майка си. — Като видя колко разстроена и ядосана е Бевърли, лейди Джийн се усмихна с кривата си усмивка, не беше свикнала да любезничи и й се видя доста трудно да се справи. — Мое мило момиче, вие трябва да разберете какви преимущества ще има Николас и да не го лишавате от онова, което му принадлежи по право.
— Той може да си получи наследството, но това със сигурност не означава, че още сега трябва да замине за Англия — възрази й Бевърли. — Ако Бъкландс ще бъде негов, когато навърши осемнайсет години, защо трябва да живее там още отсега?
— Да се управлява голямо имение и ферма е сериозна работа и изисква подготовка — отбеляза лейди Джийн. — Той може да предпочете да учи в Селскостопанския колеж „Сайрънсестър“ вместо в университета, това ще зависи само от него. Но не може да очаква ей така направо от Манхатън на осемнайсет години да се озове в Бъкландс и да поеме всичко в ръцете си. Няма да е честно към него, нито към хората, които живеят и работят в имението. Той ще бъде чужденец за тях и няма да разбира какво се очаква от него. Такова едно солидно наследство означава много повече, отколкото да се събудиш една сутрин и да установиш, че имаш огромна сметка в банката, нали така? — хладно добави тя.
Бевърли я погледна отчаяно. Добре разбираше какво й казва лейди Джийн, но Англия беше толкова далеч от всичко, което й бе скъпо, че изведнъж се изплаши. Как щеше да живее, когато родителите й нямаше да бъдат наблизо? Как щеше да оцелее там без всички познати неща, които бяха част от живота й още от детските години? Бъдещето я плашеше и все пак как би могла да лиши Ники от наследството му? Той получаваше всички шансове, които бе имал Антъни, възможности, които тя никога не би могла да му осигури, и Бевърли знаеше, че е невъзможно да застане на пътя му. И все пак…
— Трябва да помисля за това — с пресеклив глас рече тя. — Толкова съм шокирана… а и цялата тази работа означава големи промени за нас.
Усетила, че тя започва да се предава, лейди Джийн се наведе напред.
— Не е необходимо да обмисляте каквото и да било. Николас трябва да израсне и да получи образованието си в Англия. За бога, Бевърли, помислете само какъв прекрасен живот го очаква. В Бъкландс той ще има собствени коне, великолепно имение с гори и ферма, замък, пълен с исторически съкровища, след време — много пари.
Тя млъкна и огледа мизерния апартамент с изглед към магистралата, където непрекъснато се чуваше ревът на натовареното движение долу. В този момент сякаш нарочно сирената на полицейска кола изпищя пронизително някъде наблизо и бързо заглъхна. Лейди Джийн сви мършавите си рамене.
— Това ли искате за него, Бевърли? А Антъни така ли би искал да живее синът му?
Това беше непозволен удар и Бевърли го знаеше. Гордо вирна брадичка.
— Ню Йорк може и да не е чак толкова прекрасен в този момент, но това се дължи на рецесията, пък и у дома, в Стокбридж, е много красиво.
— Тогава защо вие двамата с Николас не живеете там?
— Защото там няма да мога да си намеря работа.
— Според думите на сестра ви, с която разговарях, докато ви чакахме да се върнете, и в Ню Йорк не е възможно да си намерите свястна работа — саркастично отбеляза тя.
Бевърли изглеждаше разгневена.
— Всичко ще се оправи.
— Но защо вие и Николас да страдате така, вместо да си живеете комфортно в английската провинция? — удивено попита лейди Джийн.
— Защото… защото това е нашият дом — натъртено отвърна Бевърли и едва не се разплака.
Тя се чувстваше изплашена и объркана от този внезапен обрат. Шокът бе прекалено силен, за да го преодолее отведнъж. Тази жена със сурово лице, която донякъде приличаше на Антъни и на Хенри, очакваше от нея само за пет минути да преобърне живота си, а това просто бе невъзможно.
Погледна надолу към Николас, който в щастливото си неведение едва ли можеше да има представа, че обсъждат неговото бъдеще. После замислено вдигна очи към лейди Джийн.
— Трябва ли веднага да тръгнем? — с променен глас попита Бевърли.
— Ако ви трябват няколко седмици, за да уредите нещата си тук, нямам нищо против, но трябва да ви кажа едно нещо, Бевърли.
— Какво е то?
— Не си мислете, че можете да промените решението си, щом си обърна гърба. Попечителите няма да субсидират отглеждането и образованието на Николас, ако не живее в Англия.
Бевърли седеше, потънала в мълчание, съзнаваше, че от самото начало заминаването им за Англия е било неизбежно. Нямаше право на избор. Семейство Къмбърланд разчиташе на това, че никоя любяща майка не би лишила сина си от полагащото му се наследство, тъй че от първия миг сестрата на Антъни бе знаела какъв ще бъде резултатът от разговора им. Лейди Джийн сякаш усети, че е попрекалила, и като се наведе напред, заговори по-миролюбиво:
— Нали разбирате, че Антъни би искал точно това за Николас. Той би осигурил за момчето само най-доброто, което са имали и двамата с Хенри. Нали така?
Бевърли бавно кимна. Да задържи Ники в Америка само за да може тя да е близо до семейството си и в родината си, означаваше да се прояви като истинска егоистка.
И все пак през нощта, докато лежеше и се опитваше да заспи, сърцето й се късаше при мисълта за онова, което ги очакваше. Николас беше прекалено малък, за да разбере какво става, но въпреки всичко щеше да бъде щастлив, докато тя бе с него. Но за нея нещата стояха по друг начин. Като си помисли, че ще остави семейството си тук, мъка и страх завладяха душата й.
Това беше последната им седмица в Америка. В понеделник Бевърли и Николас щяха да заминат за Лондон, където лейди Джийн бе уредила да ги посрещне кола и да ги откара в Бъкландс. Междувременно Бевърли прекара няколко дни в Стокбридж, като се наслаждаваше на последната възможност да бъде още малко с родителите си, докато всички се стараеха да изглеждат весели въпреки близката раздяла. Бевърли бе освободила апартамента на Ривърсайд Драйв, за който до последния момент и двете с Джени съжаляваха, и сега всичките й вещи бяха опаковани, като по-голямата част от тях, заедно със сватбените подаръци, вече пътуваха за Англия.
— Не мога да повярвам, че заминаваш — жално каза Джени в събота вечер, когато двете седяха в градината след вечеря и наблюдаваха как слънцето залязва зад далечните хълмове. Тъй като Бевърли повече нямаше да живее в Ню Йорк, Джени се бе съгласила да продължи образованието си и имаше някакви далечни намерения самата тя да замине за Англия някой ден, за да търси късмета си.
— И аз не мога да повярвам — отвърна Бевърли, клатейки глава.
Изпитваше такива смесени чувства, че вече не знаеше как да гледа на бъдещето. Сигурно щеше да бъде чудесно да не се притеснява повече за пари и да знае, че бъдещето на Ники е осигурено. Щом навършеше седем години, той щеше да постъпи в началното училище „Лъдгроув“, където бе учил Антъни, после — в Итън, а по-късно в университет или селскостопански колеж. На осемнайсет години официално щеше да наследи замъка Бъкландс и „значително богатство“, както твърдеше лейди Джийн. Ами какво щеше да стане с нея самата? Какво щеше да прави тя през останалата част от живота си? В близкото бъдеще грижите за Ники щяха да й отнемат цялото време, но какво щеше да прави с времето си, когато той тръгнеше на училище?
— Следващата година ще се опитаме да ти дойдем на гости — каза Даниъл с тихия си окуражителен глас. — И всяка седмица ще си пишем. След като хората вече пътуват в космоса, Англия не изглежда чак толкова далеч, нали?
Рейчъл нежно му се усмихна, благодарна, че той се опитваше да ги поободри.
— Имаме и телефон! — добави тя.
— Ще ви идваме на гости колкото може по-често — рече Бевърли и посегна да стисне ръката на майка си. — Поне ще можем да си го позволим, което не е никак лошо.
Лейди Джийн я беше предупредила, че попечителите са й открили банкова сметка за всекидневните разходи на Николас и нейните собствени, и Бевърли бе слисана, когато чу каква е сумата.
— Какво имат предвид под „всекидневни разходи“? — попита тя Рейчъл. — Палта от норка и диамантени пръстени ли?
— Поне няма да се налага да ги молиш за пари всеки път, когато искаш да купиш нещо — мъдро отбеляза майка й. — Ще бъдеш независима до известна степен.
— Знам, но не ти ли се струва, че тези англичани имат странно отношение към парите? Точно преди да си замине, лейди Джийн ми даде запечатан плик с билетите за самолета и ми каза: „Прибавила съм и нещо, за да изкарате до пристигането си в Англия“.
Бевърли се усмихна, като си спомни за това.
— И?… — заинтригувано попита Джени.
— Вътре имаше четири хиляди долара в брой. Не можеше ли просто да ми даде парите и да ми каже: „Ето ви малко пари, в случай че сте закъсали“.
— Англичаните никога не говорят за пари — каза Рейчъл. — За тях това е мръсна дума.
Заобиколена от семейството си в припадащия здрач, Бевърли знаеше, че трябва да е благодарна за блестящото бъдеще, което се откриваше пред нея и Николас, но в този момент се питаше как ли щеше да понася странните нрави на англичаните, гордото им държане и стремежа да прикриват чувствата си.
Рейчъл сякаш се досети за какво мисли дъщеря й и взе ръката й в своята.
— Запомни: каквото и да се случи, тук винаги ще бъде твоят дом — тихо каза тя. — Ние с татко ти винаги ще те чакаме.
Бевърли се усмихна с насълзени очи.
— Знам. Просто ми се иска Англия да беше по-наблизо.
— Ти се омъжи за англичанин, миличка, и сега ще живееш в родината му. Веднъж да свикнеш с това и всичко ще бъде наред. Сигурна съм.
— Ако знаех поне какво ме очаква, все щеше да е нещо, а така за мен това е пътуване към неизвестността, мамо. — Гласът й трепереше. — Страхувам се. И Антъни няма да е там, за да ми помогне да се справя.
Чудовищната перспектива да живее в чужда страна заедно с това застрашително семейство Къмбърланд сама по себе си бе достатъчно лоша, но мисълта, че ще трябва да отиде сама в Англия, засилваше страховете й. И май нямаше да е възможно да се обърне и да си тръгне за дома, ако не й харесаше. Сега тя беше задължена да помогне на Ники да се подготви за получаването на голямото наследство. Заради Антъни, както и заради Ники, трябваше да бъде достатъчно силна и да се справи с онова, което я очакваше на шест хиляди километра оттук.
— Не забравяй, миличка, че Бъкландс е бил част от Антъни и Антъни е бил част от Бъкландс. Той го е обичал, това е бил неговият дом. Сега ще бъде твой и на Николас и съм сигурна, че ще го обикнеш с времето.
„Без Антъни ли?“ — помисли си Бевърли. Това първо пътуване до Англия щеше да бъде триумфално, ако той беше жив. Празник на живота и на любовта, на стари и нови спомени. Сега се налагаше да се срещне лице в лице с всичко това сама.
Когато всички си легнаха и старата къща потъна в тишина — чуваше се само лекото поскърцване на дървената облицовка — Бевърли за последен път се разходи из пустата градина и се наслади на гледката на огряната от луната околност. Всяко дърво, всеки акър земя, всяка планина в далечината й навяваха спомени от детството. Сега си спомни как в деня, когато Антъни й беше предложил да се омъжи за него, тя му беше казала, че каквото и да се случи, една частица от нея завинаги ще остане тук — в долината, в гората, на планинския склон. Това бе вярно тогава, сега — също. Корените й бяха заровени дълбоко в тази земя. Раздялата с нея означаваше, че трябва да откъсне частица от душата си, и сега Бевърли преживяваше мъката от тежката загуба. Падна на колене и разпери длани върху прохладната и крехка трева. Сякаш усещаше пулса на земята. Сякаш сърцето й биеше с ритъма на този сезон, а кръвта във вените й течеше в унисон с реките, които извираха от потайните си извори и се спускаха по планинските склонове.
Тази вечер тя казваше „довиждане“ на всичко това. На семейството си, на дома си и на родната земя. Постоя още малко така, коленичила върху моравата, а после стана и бавно се върна в къщата.