Уна-Мери Паркър
Само най-доброто (12)

Дванадесета глава

Следващият понеделник рано сутринта в редакцията на „Чичи“ пристигна дукесата на Бъкингам. Решена да се държи с достойнство през тази последна седмица, спокойна и елегантна, Бевърли вече чакаше, когато Елейн доведе Серена Бъкингам в кабинета й.

— Лейди Еймзбъри ще ви покаже всичко — каза Елейн, след като запозна двете жени. — Опасявам се, че веднага трябва да отида на едно събрание, но ако имате някакви проблеми, господин Стърнбърг ще бъде в кабинета си през цялата сутрин.

Дукесата любопитно погледна Елейн, сякаш не можеше да повярва на очите си. Елейн носеше матовобяла мушама, подплатена с кожички от бяла норка, и бели велурени ботуши. Тъмнокосата й глава се подаваше над меката кожена яка като птица от снежна преспа, а гримът й беше толкова съвършен, че приличаше на лъскава кукла.

— Сигурна съм, че ще се справя — увери я Серена Бъкингам. После се обърна с усмивка към Бевърли. — Знам, че съм в добри ръце, и се надявам, че няма да ме сметнете за пълна глупачка.

Нейното самокритично отношение изглеждаше очарователно и противно на волята си, Бевърли изпита симпатия към тази прочута красавица, която бе спечелила сърцето на царствения дук, но чийто брак се бе разпаднал, защото не могла да изтърпи повече ограниченията на живота в Бъкингамския дворец. Както си помисли Бевърли, в края на краищата нямаше никакъв смисъл да си изкарва яда на дукесата. Елейн бе доказала, че се интересува само от хора, които са й полезни, и щом някой излезеше от тази категория, той преставаше да съществува за нея. Бевърли бе учудена и от обстоятелството, че дукесата вероятно все още не знае за нейното уволнение, нито за причината, довела до него.

— Тогава ще ви оставя да работите — бодро каза Елейн. После се усмихна на дукесата, кимна на Бевърли и величествено излезе.

— Е! — Серена Бъкингам повдигна изящните си руси вежди, докато наблюдаваше как фигурата на Елейн се отдалечава по коридора. — Каква невероятна жена! — добави тя. — Майка ми ми разказа за нея, но днес я видях за първи път.

Бевърли й отвърна с дипломатична усмивка и с жест й посочи един стол до бюрото си.

— Като начало да разгледаме ли някои от предишните броеве на „Чичи“? Това ще ви помогне да разберете нашето специфично отношение към модата.

Серена Бъкингам кимна, изглеждаше заинтригувана. Беше висока жена на около трийсет и пет години и притежаваше онази небрежна елегантност, която струва много пари и усилия. Носеше костюм с панталон от Армани, кремава блуза с класическа кройка, а единствените й бижута бяха гривна от тънка златна верижка и малки златни обеци. Дългата й руса коса бе вързана отзад на конска опашка, а по леко загорялото й лице нямаше почти никакъв грим. И все пак Бевърли си спомни, че беше виждала снимки на дукесата в пълния й кралски блясък — с вечерна рокля, украсена със скъпоценни камъни, с искряща диамантена тиара, тя беше една от най-внушителните жени в английското кралско семейство.

Двете така задълбочено обсъждаха страниците на „Чичи“, че отначало въобще не забелязаха човека, който стоеше на прага и напрегнато ги наблюдаваше. Това беше Кас Стърнбърг, едър и както винаги — много изискан с бледосивия си костюм, лъснатите до блясък обувки на невероятно малките му крака и снежнобялата риза, към която носеше небесносиня копринена вратовръзка. Посивялата му коса беше гладко сресана, а облото му розово лице изглеждаше още по-гладко.

— Обичах да чета „Чичи“, когато живеех тук — отбеляза дукесата, — но след като се омъжих в Англия, някак си вече нямах време за това. — Тя сви рамене и устните й се извиха в леко пренебрежителна усмивка.

Едва-едва наклонил глава на една страна, Кас пристъпи напред, без да откъсва очи от дукесата.

— Е, сега ние ще ви дадем предостатъчно време, за да четете „Чичи“ — сърдечно каза той. А после протегна ръка. — Позволете ми да ви се представя, Ваше Кралско Височество. Аз съм Кас Стърнбърг и бих искал да ви поздравя с добре дошли в „Чичи“. Надявам се, че ще ви бъде много приятно да работите за нас. Ние оценяваме изключителното предимство, че ще работите тук.

Серена Бъкингам стреснато вдигна очи. После се усмихна любезно и Бевърли можа да види как тя мигновено пусна в действие чара си, както несъмнено я бяха учили да прави при срещи с английската общественост. Държането й бе прекалено безукорно, за да е искрено, ала Кас изглеждаше поразен.

— Благодаря ви за това, че ми давате възможност да работя тук — отвърна дукесата. — Сигурна съм, че ще ми хареса. Всички са толкова мили с мен.

Кас се поклони и на Бевърли й се стори, че той задържа ръката на Серена Бъкингам малко по-дълго от необходимото.

— Тъй като това е първият ви ден при нас, дукесо, аз много се надявам да ми позволите да ви заведа на обяд — продължи той, вперил поглед в лицето й.

— Това е много любезно… — Серена Бъкингам се поколеба малко, колкото да не изглежда, че веднага се е съгласила. После се усмихна. — Благодаря, приемам поканата ви.

Кас засия, а издутият му гръден кош сякаш се разшири с още няколко сантиметра.

— Значи се разбрахме. Колата ми е отвън и си помислих, че може би ще ви хареса да отидем в „Льо Кот Баск“.

Дукесата се изправи и двамата се огледаха взаимно с преценяващи погледи. Бяха почти еднакви на ръст и за миг погледите им сякаш се вкопчиха един в друг. После се обърнаха и напуснаха стаята, като Кас любезно придържаше дукесата за лакътя. Нейно кралско височество дукесата на Бъкингам бе започнала първия си работен ден в „Чичи“.

 

 

След три дни Кас вече канеше дукесата на „редакционни съвещания“ в кабинета си, които според Бевърли траеха най-малко по три часа. Серена Бъкингам безметежно приемаше неговото необичайно внимание. Всъщност лицето й винаги светваше, щом се появеше Кас. Както изглеждаше, тя беше заета и с няколко нови проекта, които обсъждаше насаме с Кас, но на Бевърли не казваше нито дума. Веднъж или дваж херцогинята бе помолила да бъде извинена, тъй като се налагало да проведе няколко телефонни разговора, и то от тихата и закътана светая светих на неговия кабинет.

Когато Бевърли пристигна на работа в четвъртък сутринта — това беше предпоследният й ден тук — дукесата се бе настанила зад бюрото й и явно се чувстваше като господарка на положението. Бевърли забеляза, че в този ден царствената й хубост, ала Грейс Кели бе силно подчертана от леденосиния й костюм от букле и изключително изящните й перли. Тя погледна с усмивка току-що влязлата Бевърли и когато заговори, в гласа й определено прозвучаха триумфални нотки.

— Уредих си вече три интервюта за следващите три броя — каза дукесата. — Всяка статия ще бъде посветена на отделна личност и моята рубрика ще притежава всички характеристики на задушевния разговор. Това ще изглежда много по-добре от обичайния миш-маш от хубаво облечени жени, представени на различни светски празненства.

Усмивката й беше съвсем невинна, но думите й открито показваха колко критично се отнася към начина, по който Бевърли бе водила рубриката.

— Това май е добра идея — спокойно каза тя. — С кои хора се свързахте?

Дукесата сведе поглед, но не успя да прикрие триумфалните нотки в гласа си.

— Кралица Ноор от Йордания, принцеса Каролин от Монако и Кентската принцеса Микаела. Ще направим и снимки за корицата.

Първото нещо, което хрумна на Бевърли, беше, че тази дама наистина схваща бързо. Ставаше нещо невероятно. С безкрайно удивление Бевърли проумя, че Серена Бъкингам е омагьосала Кас Стърнбърг и го държи в ръцете си. Тя също така бе пренебрегнала мнението на Елейн, която държеше само снимки на първокласни професионални манекенки да се появяват на корицата и смяташе, че колкото повече модерно облечени жени има в списанието, толкова по-голям ще бъде тиражът му. И все пак Серена бе показала такъв блестящ интелект, подготвяйки три сензационни материала още през първата седмица, че Елейн нямаше да може да й възрази. Особено като се има предвид, че дукесата можеше да разчита на подкрепата на Кас за онова, което обещаваше да се превърне в сензационен журналистически дебют.

— Ами да, чудесно — малко неубедително каза Бевърли, като се питаше какво ли щеше да направи Елейн, когато разбереше.

Но явно нищичко нямаше да може да направи, дявол да я вземе. Първо на първо, самата тя я бе наела на работа и дукесата явно чудесно се справяше.

— Ще изляза за малко — обяви Серена Бъкингам и стана. — Ще се обаждаш вместо мен по телефона, нали? Може да ме потърси секретарката на кралица Фара Диба.

Бевърли стисна устни. Тази жена, която й беше отнела работата, кабинета и бюрото, сега се държеше с нея като с някаква послушна секретарка.

В този миг влезе Кас и като погледна Серена, очите му потъмняха от скрити желания, а усмивката му стана мила и нежна, и тогава Бевърли изведнъж проумя, че Серена е завзела и личната територия на Елейн.

— Здравей, Кас! — с тих дрезгав глас каза дукесата, когато той се приближи до нея.

— Здравей! — тихо отвърна той. — Готова ли си?

По лицето му се разля глуповата усмивка.

— Да, почти — прошепна тя и без да се обърнат, двамата напуснаха стаята, хванати под ръка.

„Божичко! — успя само да възкликне наум Бевърли и се отпусна на мястото си. — Какви пера само ще хвърчат, когато Хищната птица се счепка с Благородния кралски лешояд.“

 

 

Ръцете на Елейн се тресяха, когато изсипа двете червени капсулки в дланта си. Това беше повече, отколкото можеше да понесе. Мисълта, че Кас има любовна връзка с дукесата, я изпълваше с ярост. И с болка. И много дълбоко беше засегната. Как можеше да й причини това? „Много лесно“ — прошепна й в ухото някакво цинично гласче. През по-голямата част от семейния си живот с Максин я беше мамил, и нея самата бе мамил от време на време, по дяволите… Но това бяха незначителни епизодични връзки. Със секретарки, продавачки, барманки, разни момичета за една нощ, които тя можеше да си позволи да не забелязва, да се преструва, че нищо не се е случило… Но тази!

Елейн погълна двете капсулки с помощта на водката с портокалов сок, която вече си бе наляла, и седна зад бюрото си, като се надяваше, че нарастващата паника и отчаянието й ще се уталожат. Беше й ужасно студено, сякаш леденият вятър на познанието бе смразил тялото й. Хапейки отчаяно долната си устна, тя се стараеше да сдържи сълзите си.

Снощи го беше чакала да дойде в апартамента й след деловата вечеря, на която трябваше да присъства. Максин бе заминала при майка си в Саутхамптън и това беше идеалната възможност двамата да прекарат цялата нощ заедно. Стана полунощ, а него го нямаше и тя изведнъж с цялото си същество предугади какво се е случило.

Елейн си спомни, че късно следобед той бе поканил дукесата в кабинета си за едно питие, когато всъщност по това време тя трябваше да си тръгне заедно с Бевърли. Несъмнено на чаша вино двамата се бяха разбрали да се срещнат по-късно. След деловата вечеря. „Тогава защо не направих нещо да ги спра?“ — запита се Елейн. Тя, разбира се, знаеше отговора. Беше прекалено изплашена. И прекалено ужасена за първи път през живота си, за да се изправи лице в лице с голата истина — когато Кас си харесаше нещо, той трябваше да го има. Беше като разглезено дете. А точно сега той несъмнено желаеше Серена. И най-лошото беше, че Елейн не можеше да направи нищо, за да го спре.

Потънала в отчаяние, тя седеше замислено и чакаше капсулките да й подействат и водката да притъпи неистовата й мъка, както ставаше обикновено.

Двайсет минути по-късно Елейн все още седеше зад бюрото си, неспособна да се справи с работата, която я чакаше, неспособна да мисли за каквото и да било друго, освен за Кас и за онази кучка дукесата. Изтерзана от мъка, тя си представяше как двамата са в кабинета му, как отиват на ресторант, как се връщат в апартамента му и как най-накрая лягат в голямото двойно легло, което Кас обикновено делеше с Максин.

Елейн закри лицето си с ръце. Познаваше това легло. Познаваше и тоалетната масичка на жена му, и гардероба й, и банята в съседство. Много нощи беше прекарала с Кас в отсъствието на жена му и винаги й бе доставяло удоволствие да влиза в ролята на Максин. Понякога се пръскаше с нейния парфюм, пробваше бижутата й, които бяха пръснати из стаята, и като обуваше сатенените й пантофки с високи токчета, които подхождаха на розовата й сатенена роба, заемаше нейното място в буквалния смисъл на думата. После се разхождаше наоколо и много й се искаше тя да е госпожа Кас Стърнбърг, майката на неговите три деца.

При мисълта за тях — син и две дъщери — лицето на Елейн се сгърчи. Долната й челюст увисна, ъгълчетата на устните й жално се извиха надолу. Появи се изящна мрежа от ситни бръчици, които обикновено не си личаха под внимателно сложения грим, и несдържани ридания я разтърсиха цялата.

Мъката заплашваше да я завладее напълно. Вместо да подобри настроението й, водката й бе помогнала да прехвърли опасния ръб над тъмната пропаст и тя бързо падаше надолу… неспособна да се овладее… неспособна да се справи с положението. Нещо вътре в нея се беше счупило по най-простия начин и тя не можеше да търпи повече.

Елейн скочи на крака, изхвръкна от кабинета си и хукна по коридора — стройна фигурка, облечена с костюм от бяла релефна коприна, която оставяше след себе си силното ухание на любимия си парфюм „Белите рамене на Евиан“.

Мина покрай отворената врата на кабинета на Бевърли и продължи бързо напред, докато стигна до вратата на Кас. Тя беше затворена, но Елейн я разтвори със замах и видя Кас, който седеше зад бюрото си и подписваше някакви документи. Той стреснато я погледна.

— Кучи син! — изкрещя Елейн. — Как посмя да ми причиниш такова нещо?

— За какво говориш?

Кас се изправи, лицето му стана мораво от гняв, а и от чувството за вина, както предположи тя.

— Много добре знаеш за какво говоря. Защо не дойде при мен снощи?

— За бога, Елейн, не викай така! — предупреди я той и като заобиколи бюрото си, побърза да затвори вратата. — Да не искаш всички да те чуят?

— Не ми пука кой ще чуе — истерично се разрида тя и тежко се отпусна в едно кресло. — Ти съсипа живота ми… Ти ме лиши от…

— Елейн! Овладей се. За бога, не прави прибързани заключения. Какво те е прихванало, дявол да го вземе?

— Не съм сляпа. Цяла седмица гледах как се държиш с тази проклета дукеса. Страшно съжалявам, че я назначих на работа.

Тя плачеше.

— Това е абсурдно — рязко каза той, но думите му не прозвучаха много убедително. — Просто исках да я накарам да се почувства като у дома си при нас…

— Да, в твоя дом! — отвърна Елейн. — Не си въобразявай, че не знам какво сте правили снощи! Не си въобразявай, че можеш да ме измамиш! Не е ли достатъчно, че трябваше толкова време да понасям лъжите ти?

— За бога, по-тихо, Елейн — яростно изсъска Кас. — Може би нямаш нищо против всички да научат за личните ти проблеми, но аз имам.

— Защо? — още по-силно извика тя. — Защото не искаш хората да разберат колко лошо си се отнесъл с мен ли? Защото никога няма да напуснеш жена си заради мен? Защото преди шест години ме принуди да направя аборт и ме заплаши, че ще ме уволниш, ако откажа? Това ли искаш да скриеш от света? — Елейн вдигна тежката бронзова фигура на кон, която винаги стоеше на бюрото му, и с всички сили я запрати към него. — Не ми пука кой слуша какво говоря! — кресна тя. — Няма да ти позволя да се отнасяш така с мен.

 

 

Надолу по коридора Бевърли седеше сама в кабинета си и чуваше всяка дума през тънките стени, отвратена от направените разкрития, които й обясняваха толкова много неща. Винаги бе знаела за дългогодишната любовна връзка на Кас и Елейн, всички в „Чичи“ знаеха за нея, но не бе предполагала, че тя е направила аборт. Това, че имаше собствено дете, я накара да проумее колко много е страдала Елейн навярно затова настроението й понякога толкова бързо се менеше, затова, след като изпиеше чаша „портокалов сок“, изглеждаше много по-щастлива, затова фетишизираше белия цвят — символ на скръб в някои страни.

— Няма да позволя тя да работи тук — с писклив глас настоя Елейн.

Гласът на Кас бе тих и напрегнат:

— Престани с тази истерия! Това, че тя ще води рубрика, е голям успех за „Чичи“ и ти го знаеш! А сега, за бога, овладей се и престани да се държиш така! Ти я доведе тук!

— Аз мога и да се отърва от нея.

— Не можеш…

След това той тихо каза още нещо и ясно се чу как Елейн изкрещя в отговор:

— Не мога ли? Само гледай! Няма да позволя на тази жена да те отнеме от мен. — Гласът й секна и тя отново започна да плаче.

Бевърли се изправи, искаше да се махне, за да не бъде повече свидетелка на тази кавга, и бе благодарна, че дукесата е излязла „да напазарува“. Когато тръгна към тоалетната в дъното на коридора, тя отново чу гласа на Кас. Този път звучеше тържествуващо.

— Не можеш да се отървеш от нея, Елейн, защото по твое настояване й изготвихме договор за срок от две години. Забрави ли?

Бевърли побърза да се махне, не можеше да издържи повече. Сега бе доволна, че напуска „Чичи“, макар това да бе краят на една блестяща страница от живота й. Тук имаше прекалено много грозни и фалшиви неща, атмосферата бе заредена с напрежение и тя не желаеше повече да се навърта наоколо. Утре й предстоеше последният работен ден. А после, както обичаше да казва майка й, щеше да дойде първият ден от останалата част от живота й. Не знаеше какво ще й донесе бъдещето, не беше си намерила нова работа, но каквото и да се случеше, щеше да го посрещне колкото може по-храбро. В края на краищата Антъни би очаквал от нея поне това.

 

 

През последните няколко седмици Бевърли понякога се бе събуждала посред нощ, обзета от силна тревога. Подобно на някакво физическо страдание, тревогата сграбчваше стомаха й със сгърчените си пипала и така стягаше гърдите й, та и се струваше, че се задушава.

Към мъката от загубата на Антъни се прибавяха и тежките финансови проблеми. След като две седмици трескаво си беше търсила работа, тя се принуди да стане сервитьорка в един ресторант в Сохо, наречен „Синьото какаду“, където беше евтино, клиентелата смесена и работното време — много дълго. Нямаше да има нищо против, ако й плащаха добре, но парите едва-едва й стигаха за храната на тримата и за наема. Дали не беше лудост да стои още в Ню Йорк, когато можеше да се върне с Ники в Стокбридж? Хиляди пъти си задаваше този въпрос. Приятелите й смятаха, че е лудост, но Джени, която, разбира се, искаше да остане в Ню Йорк, настояваше на своето.

— Безпаричието по никакъв начин не се отразява на Ники — убеждаваше я тя.

Джени си беше намерила временна работа и вечер продаваше театрални програми, докато Бевърли оставаше вкъщи при Ники.

Но Рейчъл и Даниъл смятаха, че тримата трябва да се приберат у дома, в Стокбридж, а Джош бе на същото мнение — да си дойдат поне докато отзвучи рецесията. Една вечер той се обади на Бевърли от Бостън и гласът му звучеше много загрижено.

— Слез на земята, сестричке — умоляваше я той. — В Ню Йорк не се живее без пари. Върни се у дома. Мама и татко много ще се радват.

По същия начин я съветваха и Фей и Хейли.

— Работата беше съвсем друга, когато вие с Антъни имахте голям апартамент в моден квартал и бяхте осигурени — отбеляза Хейли. — Но сега живееш в истинско гето. Наркомани се подвизават на всеки уличен ъгъл, проститутки и пропаднали типове седят направо на тротоара и умират от СПИН. Как ще отгледаш това малко дете в подобна обстановка?

На Бевърли не й се искаше да я слуша. Винаги бе имала амбицията да работи и живее в Ню Йорк, още от детските си години мечтаеше за това и сега не можеше да се откаже. Ню Йорк означаваше независимост. Да живее посвоему. Да бъде личност. Да се върне у дома означаваше да се предаде, а имаше още една причина, поради която не желаеше да си тръгне оттук. Манхатън олицетворяваше Антъни и всичко, което двамата бяха преживели от първия миг.

Но седмиците минаваха и Бевърли все по-ясно разбираше до каква степен се е променил Ню Йорк. А също и нейната представа за него. Може би причината беше в липсата на пари, но това вече не беше градът на големите възможности и силните преживявания, на прахосниците и на милионите начини да похарчиш парите си. Не приличаше и на онзи бляскав храм на изтънчените наслади, а наподобяваше някаква мизерна руина, запазила следи от миналото си величие, град, който миришеше на смърт и разруха. И все пак тя го обичаше, обичаше да ходи там, където двамата бяха ходили, да минава покрай ресторантите, където заедно бяха вечеряли, да влиза в магазините, от които бяха пазарували. Единственото място, покрай което нямаше сили да мине, бе блокът, в който бяха живели. Това щеше да е ужасно мъчително за нея, спомените все още бяха прекалено ярки.

Всяка сутрин Бевърли тръгваше за работа, казвайки си, че не за това е положила толкова усилия да получи добро образование, но в същото време много ясно съзнаваше, че е истински късмет да има някаква работа в тези времена. Към края на деня имаше чувството, че стъпва върху живи въглени, и цялото тяло я болеше, но поне в края на всяка седмица получаваше надницата си и Николас не бе лишаван от нищо. След като сама си беше намерила работа, Джени сега не искаше нищо от нея и Бевърли бе учудена от бързото съзряване на сестра си през последните месеци. Някак изведнъж Джени бе пораснала и се беше отказала от влудяващото си хлапашко държане.

— Много съм ти благодарна, Джен — неведнъж бе казвала Бевърли. — Чувствам се голяма егоистка, ти се грижиш по цял ден за Ники и вечер работиш, когато би трябвало да завършиш образованието си и да имаш свой собствен живот.

Джени се усмихваше.

— На мен ми харесва тук, нали знаеш? И обичам да се грижа за Ники. А и нека бъдем реалистки, тази рецесия няма да трае вечно. Някой ден ще свърши, тогава и двете ще си намерим прекрасна работа и ще бъдем богати!

Бевърли я прегърна и се разсмя.

— Обичам те, Джен. Особено сега, когато вече не задигаш най-хубавите ми дрехи — добави шеговито.

— Напоследък не си си купила нещо особено, че да заслужава да бъде откраднато — закиска се Джени. — За нищо на света не бих облякла сервитьорската ти престилка! За момента гардеробът ти е в пълна безопасност.

— Е, аз съм доволна от това. Не че се надявам в близкото бъдеще да отида на някое изискано място.

— Бевс?

Джени отдавна се канеше да й зададе този въпрос.

— Да?

— Иска ли ти се пак да излизаш с някой мъж? Искам да кажа… дали имаш такова желание?

Бевърли дълбоко си пое дъх, но й отговори без колебание:

— Не, нямам такова желание, Джени. Никакво. От време на време се питам дали изобщо някога ще ми се иска да излизам с мъж, или да имам връзка с когото и да било. — Замисли се. — За мен Антъни беше идеалният мъж във всяко отношение. Нищичко не му липсваше.

Джени сбърчи вежди.

— Ами как се оправяш със секса? — прошепна тя, като се наведе доверително напред.

Бевърли на шега огледа малката им всекидневна, сякаш наблизо имаше и други хора.

— Защо шепнеш? — попита тя през смях. — Тук няма никой друг!

Джени посочи Николас, който играеше с няколко кубчета на прага на стаята.

— Ама нали разбираш… пред него трябва да внимаваме какво приказваме.

— Той е дете на двайсет и два месеца! — удивено каза Бевърли. — Хубаво е, че му приписваш интелекта на Айнщайн, но смятам, че на този етап няма значение какво говорим пред него. — Тя се засмя. — Все пак, за да отговоря на въпроса ти, ще ти кажа, че изобщо нямам желание за секс от известно време. С тази страна от живота ми май е свършено. Дори не си помислям за секс.

— А аз през цялото време само за това си мисля — призна си Джени. — Ужасно се страхувам да го направя, защото може да пипна някоя болест, но постоянно си фантазирам разни неща.

Бевърли я погледна загрижено и с разбиране.

— Радвам се, че се отнасяш толкова сериозно и зряло към това, Джен. Можеш да си позволиш да спиш само с мъж, когото познаваш добре, и дори тогава не е лошо да вземеш предпазни мерки. Знаеш ли какво казват хората напоследък?

— Какво?

Джени бе ококорила очи и изглеждаше много сериозна. Само с Бевърли можеше да разговаря така. Рейчъл сигурно щеше да припадне, ако я чуеше, или най-малкото щеше силно да се смути.

— Казват, че когато спиш с някого, ти не спиш само с един определен човек, ами и с всички онези, с които той е спал през последните пет години.

— Божичко, това е гадно! — потръпна Джени. — Направо ти се изпарява желанието за любовна връзка, нали така? Смятам да си остана девствена до сватбената нощ!

Бевърли избухна в смях.

— Е, няма защо да стигаш до крайности, Джен. Просто бъди внимателна. И придирчива. Преди да се обвържеш, опознай добре мъжа, когото харесваш, за да имаш представа за миналото му.

Бевърли обичаше тези задушевни разговори. Ако не беше Джени, тя може би щеше да се изкуши да опакова багажа си и да се прибере у дома. Но Джени някак си успяваше да повдигне настроението й и дори понякога да я разсмее. Ако Ню Йорк на нейните мечти бе изчезнал някъде, тя все още искаше да вярва, че един ден всичко ще се върне на мястото си и отново ще може да му се наслаждава.

Джени беше напълно права. Рецесията нямаше да трае вечно. Нищо не бе вечно.

През следващата седмица Бевърли беше уволнена от „Синьото какаду“.

 

 

Тази вечер, докато се прибираше у дома, крачейки по прашните тротоари покрай шумно боботещото улично движение, тя си каза, че ако не успее да си намери друга работа, ще се наложи да се регистрира като безработна. Нямаше друг изход. Налагаше се да остане у дома с Ники и да разчита на помощта от държавата. Но колко ли ще получава? Може би отново щеше да се наложи да се преместят и да отстъпят този апартамент… ако имаше на кого. Стараейки се да запази самообладание, тя си каза, че трябва да си намери работа. Каза си, че с нейното образование и опит направо е смешно да работи като сервитьорка. А ето че и оттам я бяха уволнили.

— Налага се да намалим персонала — бе й казал сутринта управителят на ресторанта. — Вече втори месец бизнесът съвсем не върви.

Като ускори крачка, тя реши да опита в „Макдоналдс“. Може би там щяха да имат възможност да й предложат работа?

Но нищо не й предложиха и така беше навсякъде, където опита. За една седмица — през която телефонът й бе изключен заради неплатени сметки — тя потърси работа на десетина места, но без резултат. Сякаш навсякъде имаше съкращения. Където и да отидеше, все едно и също й казваха.

— Започвам да се отчайвам, Джен — каза Бевърли една вечер, когато двете с Джени седяха на високите столчета в миниатюрната кухничка и вечеряха със спагети, защото бяха евтини и засищаха.

Джени се огледа наоколо, сякаш очакваше да я осени някакво вдъхновение.

— Да имахме нещо, което става за продан.

— Не мога да продам бижутата си… Няма да го понеса — рече Бевърли, хапейки устни.

Предишната седмица почти се бе изкушила да го направи, защото Ники се нуждаеше от много неща, а и имаше неизплатени сметки, но като си представи как ще отиде в заложната къща на Четирийсет и седма улица, почувства, че няма да има сили да го направи. Венчалният й пръстен със смарагда и диамантеният медальон, който Антъни й беше подарил, за да подхожда на обеците, изпратени от майка му, й бяха прекалено скъпи, за да се раздели с тях. Независимо колко бе закъсала, да ги продаде означаваше да извърши нещо като предателство спрямо Антъни.

— По-скоро ще ходя гладна, но няма да продам бижутата си — изрече тя високо на глас. — Един ден ще дам диамантените обеци на съпругата на Ники, както майката на Антъни ги даде на мен.

Джени избухна в смях.

— Дай малко време на детето! Както самата каза, Ники още не е навършил две години.

— Знам, но аз харесвам традициите и мисълта, че има неща, които могат да се предават от поколение на поколение, ми е много приятна.

През тази нощ, когато Джени си легна, тя извади бижутата си от мястото, където ги беше скрила, и ги подреди в скута си. Пръстенът със смарагда и диамантите меко сияеше и тя го сложи на пръста си. Искаше й се да има смелостта да го носи през цялото време. После извади диамантените обеци и медальона от кутийките им и ги взе в дланта си. Диамантите ослепително заискриха, както ги държеше под светлината на лампата, и тя си спомни колко доволен бе Антъни, когато тя ги носеше. Бижутата, които той и майка му й бяха подарили, бяха част от любовта й към него. Трябваше да измисли друг начин за намиране на пари. Със замъглени от непролетите сълзи очи Бевърли внимателно прибра бижутата си, решена никога да не се разделя с тях, каквото и да се случеше.

През тази нощ спа много неспокойно, мяташе се в леглото, унасяше се и сънуваше, а после се стряскаше и се събуждаше, защото внезапни мисли навестяваха сънищата й. Положението й ставаше безнадеждно и ако до края на седмицата не си намереше работа, не й оставаше нищо друго, освен да се върне в Стокбридж и да се признае за победена.

На следващата сутрин стана много рано и реши да направи един последен опит. Твърдо си каза, че няма да се предаде, няма да се регистрира като безработна.

Грижливо се облече, сложи си най-хубавия тъмнозелен костюм, който имаше, разреса гъстата си кестенява коса, докато тя заблестя, и малко след девет часа бе готова за излизане.

— Пожелай ми късмет — извика тя на Джени и целуна Николас за довиждане.

Джени се появи от кухнята, където приготвяше закуска.

— Добре изглеждаш — окуражи я тя. — Малко си прекалено изискана за сервитьорка.

— Край на сервитьорството — с жар каза Бевърли. — Все едно че се продавах. — Истина беше. Депресията я караше да се чувства не на място. Без Антъни самочувствието й беше много ниско. Особено откакто Елейн я бе уволнила. — Днес ще се държа като преуспяваща жена и ще видим какво ще стане. Какво ли имам да губя?

 

 

— Как мина? — извика Джени, когато Бевърли се прибра късно следобед. Тя беше под душа и се готвеше след малко да отиде да продава театрални програми. — Имаше ли късмет?

— Кое да бъде по-напред — добрата новина… или другата добра новина? — извика й в отговор Бевърли.

Джени изхвръкна от малката баня, увита с хавлия, и мокрите й крака оставиха следи по пода.

— Какво стана? — попита тя.

Бевърли стоеше в средата на всекидневната със сияещо лице.

— Намерих си работа.

В краката й Николас си играеше с играчките си.

— Къде? Каква работа? Колко ще получаваш?

— Ей, остави ме да си поема дъх! — засмя се Бевърли. — Хубавата новина е, че си намерих работа на непълно работно време на рецепцията на един хотел, започвам в понеделник.

— Кой хотел? — прекъсна я Джени.

— Малък хотел на Петдесет и втора улица и Второ Авеню. Казва се „Саутхамптън“.

— Това е страхотно, Бевс. А каква е другата добра новина?

— От следващия месец ще ме вземат на пълно работно време, защото жената от рецепцията напуска и заминава за Европа.

— Ау! — Джени се хвърли да прегръща сестра си. — Страхотно! Не си ли щастлива? О, това е чудесно, Бевс! Ще забогатеем по-скоро, отколкото очаквахме.

Бевърли също я прегърна през смях.

— Мечтай, мечтай, миличка. Заплатата ми няма да е чак толкова голяма, ще получавам доста по-малко, отколкото в „Чичи“, но поне няма да умрем от глад и ще ми е далеч по-интересно, отколкото да се правя на сервитьорка. — Тя сграбчи Николас в прегръдките си и го притисна към себе си. — А на моето скъпоценно момченце ще купя някои хубави неща, нали? — изгука тя, а в това време Николас весело я задърпа за косата.

— Играчки? — попита той.

— Да, играчки, миличък.

При това безпаричие най-лошото беше, че не можеше да купува нови дрехи и играчки на Ники. Той вече не беше бебе. Скоро щеше да стане малко момче и не след дълго щеше да дойде краят на детството. Тази мисъл я натъжаваше. Антъни пропускаше най-хубавите години на сина си, а самата тя нямаше пари, за да му осигури специални условия на живот.

— Толкова ли е късно? — изведнъж възкликна Джени и набързо намъкна черната си пола и блузата. — Трябва да тичам, иначе ще загубя и тази жалка работа, дето я имам. О, между другото за теб има писмо от мама. Пристигна сутринта, след като ти излезе. Оставила съм го в кухнята върху хладилника.

— Благодаря.

Бевърли остави Николас на пода и той веднага се заигра с любимата си играчка — малко дървено камионче, което влачеше след себе си из стаята.

Преди да му приготви вечерята, тя се преоблече, сложи си джинси и трикотажна блузка и едва когато настани детето на високото му столче и започна да му дава бананова каша, си спомни за писмото. Тъй като телефонът им беше прекъснат, писмата бяха най-евтиното средство за предаване на съобщения, а и в тях имаше нещо много приятно и старомодно.

Бевърли нетърпеливо отвори плика, копнееше да научи последните новини от дома, искаше да разбере как върви учението на Том и дали родителите й са харесали новата приятелка на Джош.

След малко в апартамента отекна отчаян вик. Николас се стресна, а Джени изхвърча от банята, където оправяше грима си.

— Какво има? — тревожно попита тя.

Бевърли й подаде първия лист от писмото на майка си и сълзите започнаха да се стичат по бузите й.