Уна-Мери Паркър
Само най-доброто (11)

Единадесета глава

Николас вече можеше да тича, завираше се навсякъде и правеше бели. Когато Бевърли се прибереше вечер след работа, Джени изглеждаше зачервена и изтощена.

— Оставила си го да ти се качи на главата — казваше тя, когато Джени й се оплакваше от него. — Не го глези, за бога! Следобед трябва да спи, не го оставяй да играе през цялото време. Бъди строга с него, Джени. Някои неща са му позволени, други — не… като например смъкването на всички книги от полиците на пода.

Понякога Бевърли направо се страхуваше да се прибере, питайки се каква ли бъркотия ще завари вкъщи. Николас беше много добър и мил с нея, но се скъсваше да лудува, когато оставаше с Джени.

— Той не ме слуша — вайкаше се сестра й. — Не можеш ли да го пратиш в някоя полудневна детска градина? Струва ми се, че има нужда да играе с други деца.

— Нека да играе с други деца в парка, по дяволите! Това е една от причините да се преместим тук. Пък и не мога да си позволя да го запиша в детска градина.

— Рано или късно ще ти се наложи.

— Още не е навършил две години! — възкликна Бевърли.

Последните няколко месеца бяха изминали толкова бързо, направо не й се вярваше, че Антъни е бил убит преди шест месеца. Шест месеца с тази разкъсваща болка в гърдите, шест месеца с разбито сърце. Шест месеца в тези тесни, претъпкани стаи с изглед към магистралата. Шест месеца, през които едва свързваше двата края със заплата от „Чичи“, която трябваше да стигне за джобни пари на Джени, за наема и за храна. Шест месеца, пълни със самотни нощи и още по-самотни утрини, когато се събуждаше, така силно стиснала зъби, че челюстите я боляха, и със свити юмруци. Тогава се питаше дали да стане бързо, без да безпокои Ники, и да разсее тежките си мисли с някаква домакинска работа, или да зарови глава под завивките и да си позволи още няколко минути сън, та поне да забрави за малко станалото.

Понякога Николас се събуждаше рано и щом я зърнеше от креватчето си в ъгъла, веднага искаше да стане.

— Мам-ма! — гукаше той радостно. — Мам-ма… бо утро! Та-ваме? Таваме?

Не можеше дълго да се съпротивлява. Той изглеждаше толкова очарователен с гъстата си права руса коса, с игривите си сини очи, които така приличаха на очите на Антъни. Дори имаше същата усмивка, която мило се разливаше по малкото му личице.

— Хайде да ставаме тогава, лошо момче — галено му казваше тя и отиваше да го вземе от креватчето. После го гушваше при себе си, той се притискаше към нея, сладкият му дъх нежно галеше бузата й, топлите му ръчички обгръщаха шията й.

Още беше прекалено малък, за да му разказва приказки, но тихо му пееше и това много му харесваше. Понякога и той се опитваше да тананика фалшиво, друг път му доскучаваше.

— Скачам! — възкликваше той, измъкваше се изпод завивките и скачаше по леглото, сякаш беше трамплин, а Бевърли го държеше за ръцете и знаеше, че започва новият ден.

Скоро след това Джени се измъкваше от стаята си и в зависимост от това колко късно се е прибрала предишната нощ, успяваше или не успяваше да приготви някаква закуска за всички, докато Бевърли вземаше душ и обличаше някой от най-хубавите си костюми, за да отиде на работа. Този начин на живот не беше особено вълнуващ, но тя можеше да мине и без вълнения. Поне имаше осигурена заплата, което й позволяваше да купува всичко необходимо за Николас, и постепенно навлизаше в някакъв по-спокоен период на известно примирение със случилото се, когато живееше ден за ден и бе в състояние да се справя. И както си беше повтаряла многократно, нямаше от какво да се страхува, защото най-лошото бе минало и тя всеки ден малко по малко се учеше да живее без Антъни… Това все още не можеше да се нарече живот, животът беше за щастливите и доволни хора, които познаваха надеждата, тя поне успяваше да оцелее, а това бе по-добре от нищо. Бевърли съществуваше в някакво сумрачно измерение и засега благодареше на бога, че поне това е възможно.

Точно тази сутрин за първи път от дълго време изпитваше известно задоволство. Докато приближаваше към редакцията на „Чичи“, й стана горещо, но повяваше и лек прохладен ветрец, който си играеше с червеникавокестенявите й коси и обгръщаше лицето й с ореол от златисти къдрици. Беше доволна, че е облякла ленената си рокля с цвят на карамел и с копчета от горе до долу. Забеляза, че неколцина минувачи се обърнаха да я погледнат с възхищение и това бе едно дребно удоволствие. То я накара да се почувства като цялостно човешко същество, а не като празна обвивка. И нямаше значение, че одобрителни погледи й хвърляха главно жени. Вече не се интересуваше от мъжете. Нейни колеги от „Чичи“ понякога я канеха да пийнат нещо заедно, ала тя любезно, но твърдо ги отблъскваше. През последните шест месеца всъщност въобще не беше се събирала с хора извън службата си, но отчасти това се дължеше на неизтощимото желание на Джени да излиза всяка вечер и някой трябваше да остане при Ники. Но главната причина бе в това, че Бевърли още не се чувстваше готова да излезе сред хората.

Когато пристигна в редакцията, завари на бюрото си една бележка: „Елейн иска да те види веднага“. В това нямаше нищо необичайно. Подготвяха ноемврийския брой на списанието и тя сигурно искаше да предложи някои нови идеи за рубриката „Гледната точка на виконтеса Еймзбъри“.

Прокара гребен през косата си, пооправи медночервеното си червило, взе бележника си, прекоси коридора в сиво и бяло и почука на вратата на Елейн.

— Влез — обади се тя.

Стоеше до бюрото си, ослепителна с бялата си пола от велур, много тясна и с цепка отзад, носена с подходящ блузон. Нежната й като на птица тъмнокоса глава бе наклонена настрани, тя направи знак на Бевърли да седне и продължи бързо да пише нещо в бележника си. Гривни от злато и слонова кост потракваха на китките й и тя сякаш никак не бързаше да каже на Бевърли защо я е повикала.

Бевърли използва тази възможност, за да огледа невероятно ефектния й кабинет и да се запита какво ли всъщност представлява жената, която го е подредила така. Днес на бюрото й и на масичките отстрани имаше ниски вази с бели лилии, тежкото им ухание изпълваше стаята. На един от прозорците конска глава от кристал в естествени размери искреше на слънчевата светлина и хвърляше безброй дъгоцветни отблясъци, а мекият килим от кожа на бяла мечка приличаше на току-що паднал сняг. Защо ли толкова много си падаше по бялото? Бевърли за хиляден път си задаваше този въпрос. Бялото бе символ на девственост и чистота, но както си помисли с усмивка, нито една от тези думи не подхождаше на Елейн. Тогава забеляза, че старите броеве на „Чичи“ са подредени в твърди бели папки — във всяка имаше по шест. Заглавието на списанието и датите на издаване бяха изписани със златни букви. Тези папки изглеждаха някак странни върху стъклените полици — томове, обвити със савани, слепи и мъртви.

Най-накрая Елейн престана да пише и с усмивка се обърна към нея, но очите й си останаха студени и далечни, сякаш не принадлежаха на това лице.

— О, да, Бевърли — каза тя, заобиколи бюрото си и седна на бялото си кожено кресло. Остави златната си писалка от „Тифани“. — Надявам се, че следиш какво става напоследък в английското кралско семейство, нали? Принцеса Ана, дъщерята на кралицата, се разведе, а синът на кралицата, дукът на Йорк, се раздели със съпругата си Фърги. Да не говорим за разрива между принц Чарлс и принцеса Даяна. Имаме и един съвсем пресен развод в кралското семейство — между братовчеда на кралицата, дука на Бъкингам, и съпругата му.

Бевърли кимна. Спомни си, че предишната година бе представила дукесата в своята рубрика — облечена с изящна рокля с мъниста на банкет в Бъкингамския дворец. Беше млада жена с тяло на статуя, с руса коса и прасковен тен, която бе влязла в кралското семейство преди десет години и имаше три деца.

— Знаеш ли, че майката на дукесата е американка? — нехайно попита Елейн. Погледна косо Бевърли, но човек никога не можеше да разбере какво мисли.

— Не — поклати глава Бевърли.

— Сега разводът й приключи и тя се връща в Америка, за да се отърве от прекаленото внимание на лондонските медии. През последните няколко месеца журналистите неотклонно преследваха бедното момиче и сега тя наистина има нужда да се прибере у дома и да си почине. Ще вземе и децата си със себе си.

— Наистина ли? — възкликна Бевърли с учтива усмивка, чудейки се накъде бие Елейн.

Може би щеше да я накара да подготви един материал в снимки на тема „Дукесата у дома“, където тя щеше да бъде представена с дрехи, изработени от американски дизайнери, тъй като досега е била принудена да се остави в ръцете на елитните английски моделиери.

— Нали разбираш, че чрез нея успях да се свържа с принцеса Даяна, за да я поканя на празненството по случай петдесетгодишнината на „Чичи“ — продължи словоохотливата Елейн. — От години познавам майка й и нали разбираш, затова имам такива добри контакти с английското кралско семейство.

„Браво на теб!“ — помисли си Бевърли, но иначе се усмихна учтиво и си каза, че Елейн най-после би трябвало да стигне до същността на въпроса.

— При това положение… — Настъпи пауза, но Бевърли не предусещаше нищо, ни най-малко не подозираше какво ще се случи. — При това положение аз сключих с нея договор за водене на рубриката „Гледната точка“. Опасявам се, че това е последният ти брой, Бевърли. — Гласът й звучеше почти весело, усмивката й бе злобна. — Сигурно разбираш, че вдовица на виконт и дукеса от кралското семейство, макар и разведена, са две съвсем различни неща. Вярвам, че кралицата се старае да запази добрите си отношения с всички членове на кралското семейство, тъй че рубриката на дукесата със сигурност ще подобри имиджа на „Чичи“. Чрез нея ние несъмнено ще се доберем до някои сензационни новини.

Тя се облегна назад в креслото си и в този миг Бевърли си каза, че Бялата райска птица се е превърнала в Зловеща хищна птица.

В продължение на един предълъг миг Бевърли се взираше в Елейн и се опитваше да възприеме факта, че е уволнена. Последиците щяха да бъдат ужасяващи. Разчиташе само на заплатата си. Ако веднага не си намереше нова работа, всичко пропадаше.

Съвсем слисана, стиснала устни, тя се изправи и погледна надолу към Елейн. Нямаше какво да й каже. Не че това беше от значение. Една дукеса от кралското семейство, пък била тя и бивша, означаваше много повече от една обедняла виконтеса. За Елейн „Чичи“ стоеше на първо място, което вероятно е било винаги, и нямаше никакъв смисъл да й се възразява.

— Трябва ми малко време, за да си потърся друга работа — тихо каза Бевърли. — Сама издържам детето си, а в тези времена работа трудно се намира. Предполагам, че ще ми дадеш препоръка?

Елейн повдигна изящно оскубаните си вежди.

— Ще ти дам отлична препоръка, разбира се. Но семейство Къмбърланд би трябвало да те издържа, нали? Ужасно е, че си принудена да работиш. Хенри Къмбърланд има задължение към теб. Сигурно ще сметне, че излагаш семейството, ако бъдеш принудена да станеш сервитьорка например, нали?

Говореше така, сякаш за всичко бе виновно семейството на Антъни. Самодоволно седеше в белия си кабинет, подобно на някакъв хищен паяк, и сипеше обвинения.

— Антъни трябваше поне да си направи застраховка…

Но в този миг Бевърли гневно се нахвърли върху нея:

— Защо някой трябва да ме издържа? Аз не съм благотворително заведение, дявол да го вземе! Хиляди жени сами отглеждат децата си и макар че аз не го правя по собствено желание, не виждам с какво съм по-лоша от тях. Ще си намеря друга работа, независимо от рецесията, но няма да отида да се моля на семейството на Антъни — добави тя и гордо вирна брадичка.

Елейн с досада сви рамене.

— Това си е твоя работа, разбира се. — А после добави: — Дукесата започва работа при нас от следващия понеделник. Бих искала да бъдеш тук през следващата седмица, да я въведеш в работата и да й помагаш, но след това си свободна да си вървиш. Разбира се, за този месец ще ти бъде платено.

После тя стана, с което показа, че разговорът е приключен, и посегна към телефонната слушалка.

Без да каже повече нито дума, Бевърли се обърна и излезе.

Когато се върна в кабинета си, тя се обади на Чарлс Флойд. От сватбата си насам не беше виждала шефа на „Хайлайт“, но той често й беше пращал много поздрави по Фей, а когато Антъни почина, й написа едно много мило съболезнователно писмо.

— Ало, обажда се Бевърли Еймзбъри — каза тя, когато чу гласа му.

— О, радвам се да те чуя! — веднага отвърна той.

Гласът му прозвуча сърдечно и тя веднага си го представи как седи в кабинета си на Медисън Авеню, облечен с безукорния си кремав летен костюм, който едва не се пукаше по шевовете, защото Чарлс Флойд безнадеждно трупаше килограми.

— Как вървят нещата при теб? — попита той, сякаш наистина бе загрижен за нея.

— Може ли да дойда при теб? — с треперлив глас каза Бевърли, макар че с всички сили се стараеше да говори спокойно.

— Разбира се — непринудено отвърна той. — Какво ще кажеш за утре? По някое време сутринта? Ще се радвам да те видя отново.

— Чудесно.

— В единайсет?

— Добре. Ще се видим тогава, много ти благодаря.

След това Бевърли отново набра номера на „Хайлайт“, но този път се свърза с Фей, на която със сигурност знаеше, че може да разчита. Накратко й разказа какво се е случило.

— Тази кучка! — яростно възкликна Фей. — Как смее да се отнася така към теб? Значи те изхвърли, след като добре знае в какво положение се намираш!

— Но като се позамисли човек, това всъщност си е точно в нейния стил — отбеляза Бевърли. — През целия си живот Елейн извършила ли е едно добро или милосърдно дело? Всичко за „Чичи“!

— Наистина ли смяташ да ходиш там през следващата седмица и да помагаш на тази дукеса? — Гласът на Фей звучеше яростно.

— Какво друго ми остава? Тя не е виновна, че Елейн ме уволни — благоразумно отвърна Бевърли. — Все пак за утре сутринта успях да си уредя среща с Чарлс Флойд.

— Така ли? — някак стреснато попита Фей.

— Ще го помоля да ме върне на старата работа или да ми предложи нещо друго.

Настъпи неловко мълчание и едва след малко Фей каза:

— Тогава ще наминеш да ни видиш, нали?

— Да, разбира се.

Когато затвори телефона, Бевърли се запита защо ли Фей не бе проявила особен ентусиазъм.

Тъй като вече бе свикнала внимателно да обмисля проблемите си, тази вечер Бевърли не спомена пред Джени, че е загубила работата си. Сестра й само щеше да се паникьоса, пък и нищо не можеше да се направи. Джени трябваше да се грижи за Николас. Бевърли само се надяваше, че ще може да й дава достатъчно джобни пари, за да се чувства щастлива.

На следващата сутрин тя тръгна, изпълнена с необичаен оптимизъм. „Чичи“ да върви по дяволите — помисли си Бевърли. Светът не свършваше с това снобско модно списание, а и беше много възможно да печели повече пари, ако се върнеше в „Хайлайт“. С придобития си опит сега тя щеше да бъде много по-ценна за Чарлс Флойд. Знаеше също така, че изглежда добре с красивия си резедав костюм от релефна коприна, който й напомняше сега, че времето на „пиши го на сметката на «Чичи», трябва да изглеждаш добре“ вече е отминало. Това я накара да се запита дали някога отново щеше да може да си позволи да носи такива дрехи.

След като прегледа пощата и отдели няколко снимки, тя се измъкна от кабинета си и спря едно такси, за да я откара до старата й служба. Пред очертаващата се възможност да се върне тук на работа сърцето й развълнувано заби. Сега, като се позамислеше, веднага й ставаше ясно, че в „Чичи“ не й е било чак толкова хубаво. Преимуществата бяха страхотни, пък и това, че водеше собствена рубрика, й даваше голямо самочувствие, но работата с Фей, Лизет и Нина й бе липсвала, липсваха й клюките и обедните почивки, припряното тичане по магазините и взаимното доверие.

В приемната седеше непозната жена.

— За кого да съобщя? — попита тя, когато Бевърли й каза, че има уговорена среща с Чарлс Флойд.

— Бевърли Еймзбъри.

— Мистър Флойд е зает в момента, но много скоро ще се освободи.

— Благодаря.

Бевърли седна на добре познатия диван, тапициран с черна кожа, и любопитно се огледа. Тук цареше малко по-различна атмосфера от преди, но тя не можеше да разбере на какво се дължи това. Всичко си беше същото: стените бяха осеяни с черно-бели снимки, направени от известни фотографи, върху черната масичка бяха пръснати лъскави списания. И все пак нещо не беше наред.

Стаята, в която бе работила преди, се намираше в дъното на коридора и вратата й беше затворена. Всички врати наоколо бяха затворени и иззад тях не долиташе обичайната глъчка. Тогава се досети. Тишината! Ето кое беше! Тук беше невероятно тихо. Обикновено в тази кантора непрекъснато звъняха телефони, хора притичваха напред-назад, носейки факсове, съобщения за пресата, снимки, огромни купчини писма очакваха да бъдат изпратени…

— Много е тихо тази сутрин, нали? — отбеляза Бевърли.

Момичето зад бюрото стреснато я погледна.

— Тихо ли? Не, не е чак толкова тихо — каза тя.

— Отдавна ли работите тук?

— От две седмици.

Бевърли й кимна приятелски.

— Надявам се, че работата ви харесва. Тук всички са много мили.

Момичето отметна назад гъстата си тъмна и къдрава коса, напомняща за козината на отдавна неподстригван пудел.

— Ъхъ.

Бевърли реши, че не е от най-разговорливите. В този миг телефонът на бюрото й иззвъня и след малко тя каза на Бевърли:

— Мистър Флойд ви очаква. Знаете ли как да стигнете до кабинета му?

Бевърли скочи на крака.

— Да, благодаря.

Чарлс Флойд изглеждаше все същият, но имаше една разлика — доста беше отслабнал. Всъщност, когато му стисна ръката и го погледна отблизо, тя установи, че трябва да е свалил повече от двайсет килограма. Това беше голямо постижение, защото той винаги бе страдал от наднорменото си тегло, но някак си не й приличаше на постижение. Изглеждаше измършавял и потиснат и за миг тя се зачуди дали не е бил болен.

Чарлс забеляза изражението й и криво й се усмихна.

— Ти си учудена от стройната ми фигура? — опита да се пошегува той. — Всичките ми костюми трябваше да бъдат стеснени.

Тя се усмихна и го погледна право в очите.

— Как го постигна? С някоя драстична диета ли?

Чарлс поклати отрицателно глава.

— Независещи от мен обстоятелства доведоха до този резултат — тайнствено отвърна той. После изопна рамене. — Радвам се да те видя отново, Бевърли. Добре изглеждаш. Преживяла си толкова много. Направо бях шокиран, когато разбрах за Антъни. Какъв ужас! — Пак поклати глава, вперил съчувствен поглед в нея.

— Така беше — тихо каза тя.

— И тъй? — Рошавите му вежди се повдигнаха, а отслабналото му лице се набръчка от уморената му усмивка. — Какво мога да направя за теб?

Бевърли си пое дълбоко дъх и му разказа какво се е случило.

— Трябва да си намеря нова работа колкото може по-скоро, бих могла да започна след две седмици и се питах дали…

Сега, когато стигна до същността на въпроса, тя откри, че й е много трудно да го помоли да я върне на предишната й работа. Този отслабнал мъж я плашеше с нещо. Дали беше вярно твърдението, че дебелите хора са много по-щастливи и весели от слабите?

— Опасявам се, че това е невъзможно, Бевърли.

Тези думи бяха толкова неочаквани, че тя се стресна.

— О! — възкликна, изведнъж разбрала, че й е отнета всяка надежда. — Нямате свободни места? Не е необходимо да се върна в същия отдел… Искам да кажа, че бих била много щастлива да…

Гласът й секна, когато той я погледна право в очите. За първи път забелязваше, че неговите са изпълнени с отчаяние.

— Бихме се радвали да се върнеш при нас — любезно рече той, — стига да имаше къде да се върнеш. Рецесията ни довърши, Бевърли. Загубихме седемдесет процента от клиентите си… Седемдесет процента! Защото повечето от тях фалираха. В момента работим с намален до минимум състав, но се опасявам, че до края на месеца от „Хайлайт“ няма да остане нищо.

— Не! — Тя мигновено притисна устата си с ръка и очите й се разшириха от ужас. — Не може да е толкова лошо!

Лицето му стана кисело.

— По-лошо е, отколкото си мислиш.

— Боже господи, нямах представа…

Ако това за нея означаваше, че тук няма да си намери работа, за Чарлс Флойд положението беше далеч по-лошо. Той бе създал и развил фирмата, докато тя се бе превърнала в една от елитните рекламни агенции в Манхатън. Заслужаваше си да се види списъкът на клиентите й: елитни дизайнери, елитни бижутери, елитни хотели и ресторанти, художествени галерии, декоратори, моделиери… И всички те прибягваха към услугите на „Хайлайт Пръмоушънс“, защото това бе най-добрата компания. И Чарлс Флойд я беше направил такава.

— Ужасно съжалявам! — възкликна шокираната Бевърли.

Той отново сви рамене.

— Ето защо съм отслабнал — обясни Чарлс Флойд и кисело се усмихна. — Има два начина да отслабнеш. Забравяш за всякакви диети. Или се влюбваш, или фалираш. И в двата случая със сигурност ще загубиш най-малко двайсет и пет кила.

Бевърли кимна с разбиране.

— И овдовяването се отразява по същия начин — снизходително добави тя.

— Сигурно е така. Боже, какви лоши времена настанаха, нали? За всички нас.

Тези думи й напомниха, че днешното й посещение тук е съвсем безполезно. Чутото бе смазващ удар за нея, особено като се имаше предвид, че беше дошъл съвсем неочаквано. Тя се занимаваше изключително със своята елитарна рубрика за „Чичи“, а вечер се прибираше направо у дома, за да бъде с Николас, и въобще не беше забелязала застрашителните размери на рецесията.

— Ще ми бъде много трудно да си намеря друга работа, нали? — попита Бевърли.

Чарлс Флойд поклати глава.

— Моят съвет е да се върнеш при близките си заедно с детето. Туристическият бизнес е добре развит в Стокбридж и там ще имаш по-големи шансове да си намериш работа, отколкото в Ню Йорк, така си е.

— Но там за мен няма бъдеще.

— Има повече бъдеще, отколкото в Ню Йорк, поне в момента. — Мрачно поклати глава. — Нямаш представа колко зле вървят нещата в този град. Множество хора остават без работа. Затварят се предприятия. Има страшно много фалити. Това е ад, Бевърли, истински ад. Бягай оттук, щом можеш. Родителите ти имат хубав дом, и двамата са учители, тъй че работата навярно им е осигурена. Нека се погрижат за теб за известно време.

— Не мога да направя това — тръсна глава Бевърли. — Аз съм голяма и трябва да стъпя здраво на краката си, вместо да тичам при мама и татко след първото уволнение.

Той я погледна с още по-голям респект.

— Ти умееш да се бориш, нали? Иска ми се да можех да ти предложа работа, но в края на тази седмица закривам всичко. Не знам какво ще правят момичетата, които работят тук, и ми е страшно неприятно от това. Всеки, който в момента има работа в Ню Йорк, може да се смята за голям късметлия.

— Това е ужасно.

— Няма ли някакъв шанс семейството на покойния ти съпруг да ти помогне? — попита той.

— В никакъв случай. — Започнаха да й дотягат всички, които смятаха, че би могла да живее на гърба на семейство Къмбърланд. Дори Чарлс Флойд се бе сетил за това. — Не се притеснявай, ще се справя.

Стана и насила се усмихна. Той смяташе, че тя умее да се бори, и това бе хубаво. Беше много доволна. И Антъни щеше да се гордее с нея, защото се опитваше да се справи сама.

Чарлс Флойд й подаде ръка.

— Наистина съжалявам, Бевърли. Ако успея да се изправя на крака, ти ще си на първо място в списъка ми… но не разчитай особено на това.

Хареса й ръкостискането му, ръката му беше хладна, чиста и твърда.

— И все пак ти благодаря, че ме покани да дойда — откровено каза тя. — Пожелавам ти всичко най-хубаво.

— И на теб, мила — отвърна той. — И двамата умеем да се борим. Ще оцелеем. Ще видиш.