Уна-Мери Паркър
Само най-доброто (10)

Десета глава

— Бевърли, будна ли си, миличка?

Рано на следващата сутрин Рейчъл се промъкна в спалнята на дъщеря си. Никак не й се искаше да безпокои Бевърли, но нямаше как.

— Мамо? Какво има?

Тя се обърна по гръб и отвори очи. За миг й се стори, че е още младо момиче — лежи в стаята си в Стокбридж, а майка й е дошла да й каже, че е време да става. После спомените нахлуха в съзнанието й и заличиха този миг на спокойствие.

Рейчъл седна на ръба на леглото й и съчувствено я погледна.

— Нямаше да те събудя, ако не беше важно — с извинителен тон каза тя. — Някой иска да говори с теб.

Очите на Бевърли се разшириха.

— Кой?

— Една полицайка. Детектив О’Конър. Иска да ти зададе няколко въпроса.

— О, боже! — Тези мъчения нямаше ли да имат край? Трябваше ли разни хора непрекъснато да й задават въпроси, да човъркат раната й отново и отново, когато тя искаше само да я оставят сама? — Обясни ли ти за какво ме търси?

Бавно и сковано тя стана от леглото и посегна да вземе памучната си роба.

Рейчъл поклати глава.

— Каза ми само, че ще ти отнеме няколко минути.

Когато Бевърли влезе във всекидневната, детектив О’Конър някак неловко стоеше в средата на стаята. Днес изглеждаше по-слаба, носеше тъмносиньо палто, а късата й начупена коса бе добре сресана. Щом видя Бевърли, тя се усмихна.

— Добро утро, госпожо. Съжалявам, че ви безпокоя, но изникна нещо много важно във връзка със смъртта на съпруга ви и се налага да ви задам няколко въпроса.

— Седнете. — Бевърли посочи дивана. Самата тя тежко се отпусна на близкото кресло. — Какво искате да знаете?

Детектив О’Конър премина направо към същината на въпроса:

— Познато ли ви е името Мери Стейпълтън?

Бевърли стреснато я погледна, явно бе шокирана. Ръцете й започнаха да треперят.

— Да — съвсем тихо отвърна тя. — Защо?

— Какво можете да ми кажете за нея, госпожо?

— Тя изпитваше някакво безумно увлечение към Антъни… — с усилие започна Бевърли. — Не искаше да го остави на мира. Все ни звънеше по телефона… После се опитваше да прилича на мен. — Погледна право в спокойното приятелско лице на полицайката, която й се струваше много близка. — Месеци наред превръщаше живота ни в ад… Тя дори прекъсна сватбената ни церемония. — Изведнъж Бевърли млъкна, сякаш й хрумна нещо. — Направо ще се побърка, като разбере, че Антъни е мъртъв… Да не би да се е опитала да се самоубие? Вече го е правила. В деня, когато й казах, че сме сгодени.

— Приятелка ли ви беше, госпожо?

— Беше моя началничка по едно време.

— Кога я видяхте за последен път?

О’Конър бръкна в голямата си чанта, за да потърси бележника си.

— Не си спомням. Май беше в „Сакс“, малко преди да се роди Ники. Тя се наричаше лейди Еймзбъри. — Бевърли сбърчи вежди и се наведе напред. — Защо ме питате за това? Какво е направила пък сега?

— Имаме причини да вярваме, че тя е виновна за смъртта на съпруга ви.

Бевърли зяпна и пребледня като платно.

— О, не! Сигурна ли сте? Божичко, тя го обичаше! Не може да го е убила. — Изведнъж й премаля, сърцето й болезнено се мяташе в гърдите. Впери умолителен поглед в изпълненото със съчувствие лице на О’Конър. — Откъде разбрахте? Мислех, че някой го е нападнал на улицата! Че го е наръгал с нож, за да вземе портфейла му! Защо смятате, че е била… тя? — Дори не можеше да произнесе името й. То сякаш заседна в гърлото й и я задушаваше.

О’Конър погледна бележника си.

— В чантата й намерихме няколко снимки на съпруга ви. Сякаш са били изрязани от някакво списание. Само главата и раменете му. На снимките сигурно е имало и други хора, но тя е изрязала само неговото лице.

Бевърли закри лицето си с ръце.

— Сватбените ни снимки — промълви тя.

— Открихме и едно писмо до майка й, в което тя признава какво е направила.

— Какво… признание?

— Нещо такова. Пише, че ще го убие, и надълго и нашироко обяснява, че това е било предопределено. На няколко пъти споменава за картите „таро“, твърди, че са й предсказали всичко. — Тя отново погледна бележника си. — В края на писмото твърди, че трябва да изпълни предсказанието, за да намери спокойствие. — О’Конър вдигна очи, в гласа й прозвучаха грубовати приятелски нотки: — Имате ли представа какво значи това, госпожо?

Бевърли отчаяно ахна.

— О, боже господи! Това е ужасно! Трябвало е да я затворят някъде! Тази жена е луда! Мислех, че аз съм в опасност…

— И дори не съобщихте в полицията, че ви заплашва?

— Не, вие не разбирате. Тя никога не ме е заплашвала в истинския смисъл на думата, това не беше работа на полицията. Близките й се опитаха да я изпратят на лечение, но тя не… и сега… О, не мога да понеса това! — Клюмна, по лицето й се стичаха сълзи. — И през ум не ми е минавало, че може да се опита да причини зло точно на Антъни. Аз й пречех или поне така смяташе.

— Съжалявам, че трябваше да ви съобщя тази лоша новина, госпожо. — О’Конър поклати глава. — Опасявам се, че трябва да ви помоля да дадете показания.

Бевърли кимна утвърдително.

— Ще ви разкажа всичко, но това няма да върне съпруга ми, нали? — Извади носна кърпичка от джоба си и избърса очите си. — Нищо не може да го върне — повтори тя.

— Опасявам се, че е така, госпожо. Но ми се струва, че ще се чувствате по-добре, като знаете кой е убил съпруга ви. Най-лошото е да се чудите как е станало и никога да не разберете истината.

— Сигурно сте права. Имате ли достатъчно доказателства, за да я затворят за дълго време? Ще я осъдят ли на смърт?

На лицето на О’Конър се появи странно изражение.

— Това няма да се наложи, госпожо — категорично заяви тя.

— Искате да кажете, че ще бъде изпратена в психиатрично заведение?

— Не, госпожо. Открихме трупа й на тротоара до блока, в който е живяла. Скочила е от един прозорец на четиринайсетия етаж. При аутопсията установиха, че е починала няколко часа след съпруга ви. Отначало не можахме да я идентифицираме, но снощи имахме възможност да влезем в апартамента й. Там открихме снимките на съпруга ви и бележката, която е оставила, преди да се самоубие.

— О, божичко!

О’Конър отново заговори и този път гласът й прозвуча по-рязко:

— Случайно да познавате някоя си Памела Хануърт? Разпитваме за нея, защото Мери Стейпълтън й е оставила бележка.

— Тя беше приятелка на Мери. Често й предсказваше бъдещето с помощта на картите „таро“. Така започнаха всички беди — горчиво добави Бевърли.

— Това би ни обяснило много неща, госпожо. — Полицайката набързо си записа нещо. — Тези карти са ужасни. Особено за по-чувствителни хора. Трябва да бъдат забранени.

— Именно Памела е казала на Мери, че най-накрая Антъни ще се ожени за нея.

— Така и предполагах — сухо отбеляза О’Конър. — Сега разбирам какво точно е написала в бележката си до госпожа Хануърт.

За миг Бевърли се поколеба, питайки се колко ли още би могла да издържи. Някак си бе успяла да възприеме мисълта, че Антъни е бил убит от случаен престъпник, за когото и двамата не знаеха нищо. Но когато разбра, че го е извършила Мери, смахнатата Мери, мъката й стана още по-голяма. Накрая се почувства задължена да зададе още един въпрос.

— Какво пише в бележката й до Памела?

О’Конър се намръщи и я погледна смутено.

— Струва ми се, че не е необходимо да знаете, госпожо. — В леката й усмивка имаше нещо фалшиво. — Няма защо да се измъчвате повече, нали?

— Трябва да го знам — твърдо настоя Бевърли. — Никога няма да се успокоя… Никога няма да свикна със смъртта на Антъни, докато не разбера коя е причината.

— Наистина ли искате да знаете? — О’Конър все още не можеше да повярва.

— Да.

— Ами… — Тя погледна фотокопието, което държеше. — Последните думи са: „Значи предсказанието на картите «таро» излезе вярно. Сега ние с Антъни завинаги ще бъдем заедно“.

Настъпи тишина. Бевърли се питаше дали полицайката не чува лудешкото биене на сърцето й. Толкова нелепо бе всичко това, че й се виеше свят. Какъв проклет абсурд, каква лудост! Антъни беше убит, за да може една невротичка да осъществи налудничавата си фантазия, подклаждана с помощта на колода карти. Обезумяла от ярост, тя скочи на крака. Не беше в състояние да продума. Как да изрази с думи онова, което изпитваше? Искаше й се веднага да убие Памела заради нейната безотговорност. Кръвта яростно кипеше във вените й, докато крачеше напред-назад из стаята, размахваше юмруци и сухи ридания раздираха гърлото й. Само ако… само ако… Но тя знаеше, че и тази пътека води направо към лудостта. О’Конър безмълвно я наблюдаваше, на лицето й беше изписано искрено съчувствие. Изминаха няколко минути и едва тогава се обади:

— Искате ли да дойда по-късно, госпожо?

Бевърли се закова намясто, безпомощно разпери ръце, а после се върна в креслото си.

— Не, по-добре е да свършваме — решително каза тя.

Половин час по-късно показанията на Бевърли бяха готови и тя ги подписа.

— Надявам се, че повече няма да се наложи да ви безпокоя — рече на тръгване О’Конър. — Пазете се, госпожо.

След излизането на полицайката майката на Бевърли се появи от кухнята и й предложи кафе и нещо за ядене.

— Трябва да пазиш силите си, миличка — укорително каза тя, когато Бевърли поиска само кафе.

— Знам, мамо, но нямам апетит.

После разказа на майка си онова, което бе научила от О’Конър.

— Смятам, че Даниъл трябва да отиде при тази жена Пам или как й беше името и да й каже, че е виновна за смъртта на двама души — гневно заяви Рейчъл. — Сега иди да седнеш, ще ти донеса нещо за закуска.

Най-накрая Бевърли се остави на грижите на Рейчъл, силите й съвсем се бяха стопили. Напълно изтощена, тя тежко се отпусна на дивана. Най-дребното нещо й струваше огромни усилия. Слава богу, родителите й сами се бяха заели да уредят погребението. И засега Хейли бе поела грижите за Николас. Дори Елейн посвоему бе показала загриженост, като й беше изпратила черен костюм и черна шапка за погребението. Бевърли веднага забеляза, че са дело на известен моделиер, знаеше, че Елейн не върши нищо току-така. Скептично си помисли, че Елейн сигурно е уредила някой фотограф да я снима, когато пристига на погребението на Антъни, а под снимката щеше да пише, че облеклото й е дело на Оскар де ла Рента. Какво значение имаше? Вече нищо нямаше значение. В този момент само една мисъл я утешаваше: че най-лошото, което можеше да й се случи, вече се беше случило. Отсега нататък, каквото и да станеше, нямаше да е толкова лошо. Това бе дъното. Каквото и да й предложеше животът в бъдеще, щеше да й е много по-лесно да се справи.

По-късно през този ден Даниъл влезе при нея, седна и взе ръката й.

— Знам какво ще кажеш, татко, но не искам да напусна Ню Йорк.

Той я погледна замислено, знаеше колко е упорита. Ако Бевърли си наумеше нещо, никой не можеше да я накара да промени решението си. Бащата реши да не настоява повече. Много неща зависеха от финансовото състояние на Антъни. Ако си беше направил голяма застраховка, на Бевърли щеше да й е по-леко. Парите спасяват хората от жалка мизерия и от жестокостите, които често са нейни спътници. Но ако той нямаше застраховка? Тогава щеше да й бъде невъзможно да живее в Ню Йорк, особено с малко дете.

— Е, надявам се, че ще поостанеш при нас — спокойно каза той. — Ние с майка ти обичаме да си у дома.

Тя посегна да докосне ръката му.

— Знам, татко.

 

 

Същата вечер Хенри пристигна в Ню Йорк и веднага отиде в „Дорсет“ — елегантен хотел в английски стил, където си беше запазил апартамент. Разопакова багажа си, взе душ и позвъни на Бевърли.

— О, Хенри, толкова се радвам, че дойде — каза тя.

С толкова много неща й напомняше за Антъни и все пак беше съвсем различен от него. Изглеждаше по-зрял, разбира се, но нали беше с четиринайсет години по-стар. И маниерите, и речта му бяха подчертано английски. И за двамата бе характерно това спокойно, приятелски благосклонно държане, което се дължеше на вътрешната им хармония и увереност.

— Как си, миличка? Ужасна трагедия. Кой би помислил, че Антъни ще бъде убит по такъв начин? Боже, боже! — Той тежко въздъхна. — Да дойда ли при теб, или предпочиташ да вечеряме двамата на спокойствие тук, в моя апартамент? Никой няма да ни безпокои.

— Аз ще дойда при теб — отговори Бевърли.

Щеше да й стане по-добре, ако излезеше за няколко часа от къщи, а родителите й щяха да се погрижат за Николас.

— Добре. Ела, когато искаш, мила. — Гласът му звучеше топло и успокоително.

Половин час по-късно тя пристигна в „Дорсет“, който се намираше на Петдесет и четвърта улица, близо до Пето Авеню, и завари Хенри да крачи неспокойно из апартамента, сакото му беше метнато на облегалката на един стол, а ризата му бе разкопчана около врата. Пиеше уиски и изглеждаше уморен и измъчен, под очите му имаше тъмни кръгове.

— Мила моя Бевърли! — възкликна той и разтвори ръце. Тя се хвърли в прегръдките му, плачейки като дете. Хенри я привлече още по-плътно към себе си, топлата му буза се притисна в нейната. — Каква трагедия! Ужасно ми е мъчно, мое мило момиче. Бедничкият Антъни! О, господи, колко е страшно. И ти, горкичката.

Продължаваше да я прегръща, шепнейки думи на съчувствие. Най-накрая тя престана да плаче и го погледна в лицето. Страдаше дълбоко. Тогава Бевърли си спомни, че освен брат си, беше загубил и дългоочакваното бебе.

— И на мен ми е много мъчно за бебето — каза тя. Гласът й беше хриплив от страданието. — Сигурно е било ужасно за теб и Леонора.

Ъгълчетата на устните му увиснаха.

— При това беше момче — тъжно рече Хенри. — Горкичкото — въздъхна той. — Е, добре. — Бързо се отдръпна от нея, в очите му блестяха сълзи. — Какво ще пиеш, мила?

— Една сода, моля — отвърна тя и седна на тапицирания с брокат диван до мраморната камина.

— Нищо по-силно? Може би малко бренди?

Бевърли поклати отрицателно глава.

Хенри й подаде чашата, напълни своята догоре и се изправи до камината — мил, малко развлечен, с разрошена руса коса и скръбно изражение.

— Какво бих могъл да кажа, Бевърли? — Плътният му мелодичен глас изпълни стаята. — Каквото и да кажем, нищо не може да се промени, нали? Ти преживяваш ужасна трагедия… най-ужасната… но ако мога да ти помогна… е… само трябва да ми кажеш. Знаеш това, нали, мила? — Той разпери едрите си ръце. — Сигурно още не знаят кой го е извършил?

Бевърли вдигна очи към него. Сега изглеждаше спокойна, гласът й прозвуча равно:

— Мери Стейпълтън го е убила.

Долната челюст на Хенри увисна, очите му се разшириха от удивление.

— Не може да бъде! Исусе Христе, онази смахната жена, която предизвика такава бъркотия на сватбата ви?

Тя кимна.

— След това се е самоубила.

— Божичко! — Той стисна челото си с ръка. — Това е ужасно! Направо е страшно!

За миг остана като закован на мястото си, а после гневно закрачи из стаята.

— Какъв невероятен абсурд! — възкликна Хенри. — Ант имаше всичко. Теб, Николас, хубаво бъдеще… и после, Боже всемогъщи, се случва това нещо! Знаеш ли какво? — рязко попита той.

— Какво?

Върна се до дивана и тежко се отпусна на него.

— Това някак си разклаща вярата ни в Бога, нали?

В думите му имаше някаква момчешка прямота и изглеждаше малко виновен, сякаш очакваше да бъде наказан, задето е произнесъл гласно богохулните си мисли.

— В разстояние на няколко часа Бог взе и Антъни, и бебето. Е, аз мога само да кажа, че ако има Бог и ако има рай, сега двамата поне са там заедно.

Постояха мълчаливо един до друг, а после Хенри стана, изсекна се в голяма бяла кърпа и каза с безстрастен глас:

— Да поръчаме нещо, мила. По вида ти личи, че имаш нужда да хапнеш, а и ще ни трябват сили. След това ще ми кажеш как сте уредили погребението.

 

 

Ковчегът бе откаран в църквата, където двамата се бяха оженили, само че този път олтарът не бе украсен с цветя, органът не свиреше Бах и никой не хвърляше конфети. И хората не бяха толкова много. Всеки има желание да отиде на сватба, малцина — на погребение.

Облечена с черния елегантен костюм, който Елейн й беше изпратила, с шапка с воал, Бевърли стоеше там, заобиколена от Хенри, Рейчъл и Даниъл, Джени и братята си — Джош и Том. Фей, Хейли, Лизет и Нина бяха пристигнали със самолет от Ню Йорк — винаги лоялни колежки и верни приятелки. Само Елейн я нямаше, което се дължеше на това, че бе „претрупана с работа“.

Прегърнала здраво Николас, Бевърли седна на първата скамейка, сякаш бе издялана от камък. Повторният шок бе парализирал крайниците й, притъпил чувствата й, превърнал сърцето й в парче лед. Спокойна, потънала в емоционалния си ад, тя седеше със сухи очи и не изпитваше нищо. Около нея хората, които я обичаха, жалееха и нея, и мъртвия Антъни тя изглеждаше толкова храбра и същевременно толкова уязвима, една млада вдовица в черно с малко дете на ръце. С безжизнен поглед Бевърли се взираше в дъбовия ковчег, върху който бе поставен букет бели цветя. На картичката, прикрепена към него, пишеше:

„Винаги ще те обичаме и винаги ще ни липсваш.

Бевърли и Николас“.

Хенри бе уредил всички да се върнат в „Червеният лъв“, където ги чакаше добре подредена маса. Затворена, спокойна, далечна, Бевърли учтиво разговаряше с всички, благодареше за цветята и за съболезнованията, кротко приемаше съчувствието на хората.

— Не разбирам как може да е толкова спокойна — каза Фей на Хейли.

— Вкъщи не се държеше така — обади се Джени, която току-що се бе приближила. — Понякога се съсипваше от плач. Никога няма да го преживее.

— Тази вечер ще се върнеш с мен в Ню Йорк, нали? — малко притеснено Фей попита Хейли. Неизвестно защо, през последните дни й беше неприятно да остава сама в предишния апартамент на Бевърли.

Хейли понамести Николас в прегръдките си.

— Даде ми почивка до края на седмицата. Направо съм съсипана след онова, което се случи. Имам нужда да си почина.

— Да взема ли Ники? — попита Джени и протегна ръце.

— Разбира се.

Джени го притисна към себе си.

— Радвам се, че Бевс ще си бъде у дома за известно време. Казах й, че не може да живее сама в онзи празен апартамент.

— Но тя много държи следващата седмица да се върне на работа — отбеляза Хейли. — Каза, че работата ще й подейства като лекарство.

Повечето от присъстващите мълчаха, а онези, които си спомняха сватбата, бяха съвсем потресени. Дойде време и Хенри да си тръгне, защото трябваше да се върне в Ню Йорк и да хване вечерния полет на самолета за Англия. След като се сбогува с всички, той се приближи към Бевърли.

— Довиждане, мила — рече и я притисна в мечешката си прегръдка. — Ще се пазиш, нали? — В очите му светеше тъга и нежност. — Ако имаш нужда от нещо, звънни ми. Обещаваш ли?

Тя кимна. Изведнъж се оказа, че не може да промълви и дума. Оказа се, че е много по-трудно да каже „довиждане“ на Хенри, отколкото бе очаквала. Сега той представляваше единствената й връзка с Антъни и беше част от детството на Антъни в Бъкландс, част от неговата младост. Хенри бе кръвен роднина и приятел на Антъни. Двамата имаха едни и същи родители, едни и същи предци, едни и същи корени. На Бевърли й се струваше, че трябва отново да се сбогува с частица от Антъни.

По бузите й се стичаха сълзи, лееха се волно, след като за известно време бяха пресушени от закъснелия повторен шок. Хенри я привлече към себе си.

— Горкичката ми — тихо каза той. — Горкичката ми.

После побърза да си тръгне, защото и той щеше да се разплаче.

 

 

След една седмица Бевърли се върна заедно с Николас в Ню Йорк. Знаеше, че колкото по-дълго остане в топлото убежище на бащиния си дом, толкова по-трудно ще й бъде после да стъпи на краката си. Тъй че Хейли отново влезе в ролята си на детегледачка, а в понеделник Бевърли се върна на работа в „Чичи“.

— Сигурна ли си, че ще се справиш? — попита Елейн, която веднага влетя в кабинета на Бевърли.

В тази студена февруарска утрин стройната й фигура бе потънала в кремавобялата дреха от ангорска вълна и тя, както винаги, изглеждаше елегантна и добре поддържана. Бевърли вдигна очи от купчината снимки на светски дами с луксозни вечерни рокли и се усмихна колкото можеше повесело. През последните три седмици бе отслабнала с повече от седем килограма и изящните й скули още по-силно изпъкваха. Очите й също изглеждаха по-други, препълнени с много мъка, която тя не можеше да скрие.

— Чувствам се по-добре, когато съм заета — отвърна тя, като се стараеше гласът й да звучи колкото може по-весело. — Пък и ще трябва вече сама да си изкарвам прехраната.

През последните няколко дни бе започнала доста да се притеснява за приходите си — въпрос, който двамата с Антъни никога не бяха обсъждали в подробности. И двамата бяха изкарвали достатъчно, за да живеят добре, но след като Антъни бе имал собствена фирма, какво щеше да стане сега? Секретарката му все още заемаше същия нает под наем офис, като съобщаваше на клиентите му какво се е случило, и както предполагаше Бевърли, подготвяше закриването на фирмата. Беше ли си направил застраховка? Дали бе останала някаква малка част от наследството, завещано от баща му?

На тези въпроси тя трябваше да намери отговор, и то бързо. С парите, които изкарваше, Бевърли едва ли щеше да може да плаща за покрива над главите им, камо ли да остане в този голям апартамент.

— Но неговото семейство сигурно ще се погрижи за теб? — каза с въпросителен тон Елейн и така наруши хода на мислите й.

Бевърли вирна брадичка.

— Не бих искала това — твърдо заяви тя. — Аз съм в състояние да се грижа за себе си и за Николас.

— Но не би трябвало това да става — възрази Елейн с шокирано изражение. — Вече си влязла в едно от най-знатните английски семейства и макар че си вдовица, би трябвало да спазваш някакво приличие. Как ще се справиш сама?

— Всички тези глупости за аристократични титли и тям подобни въобще не ме интересуват сега, Елейн — откровено отговори Бевърли. — Изгубих съпруга си и трябва да се грижа за малкия си син, честно казано, спазването на приличие е някъде на последно място в моя списък със задачи.

Елейн силно стисна устни.

— Хммм — замислено промърмори тя. Явно имаше нещо наум, но изведнъж се обърна и тръгна към вратата. — Имам много важна среща на обяд — каза мимоходом. — Ще се видим по-късно.

Бевърли се зае да преглежда купчината цветни снимки, направени на един бал във Вашингтон, на който бяха присъствали президентът и Първата дама. Барбара Буш носеше дълга вечерна рокля от зашеметяваща синя коприна и това подсказа на Бевърли идеята да напише специална статия за сините вечерни облекла. Подзаглавието й щеше да бъде „Дами в синьо“ и тя доста щеше да се различава от обичайните им материали, посветени на модата.

В пет часа се почувства съвсем изтощена и само искаше да се прибере вкъщи, да се отпусне в горещата вана и да си легне рано. Когато влезе в апартамента, видя, че Хейли също изглежда уморена.

— Как беше Ники днес?

Хейли някак добродушно въздъхна.

— Той беше ужасен! Истинско малко чудовище, през целия ден. Струва ми се, че му липсваш.

В този миг Николас допълзя от детската стая и доволно загука, като видя майка си.

Бевърли го сграбчи в прегръдките си и силно го притисна към себе си.

— Как е моето съкровище? — нежно промълви тя и целуна гладката му розова бузка. — Значи днес си се държал като лошо момче, така ли?

Николас радостно сграбчи един кичур от косата й.

— Та-та! — весело изгука той.

Това бе първата дума, която произнасяше, Хейли трепна и разтревожено погледна към Бевърли.

— Да, миличък — нежно рече тя. — Та-та! Някой ден ще ти разкажа за твоя прекрасен та-та. А сега можеш ли да кажеш ма-ма? Ма-ма?

Тази вечер, като се прибра вкъщи, Хейли разказа на Фей какво се е случило.

— Знаеш ли какво? — добави Хейли. — Бевърли е забележителна жена. Толкова храбро го понесе, това беше първата думичка на Ники — та-та. Можеш ли да си представиш какво й е било?

 

 

Счетоводителят на Антъни загрижено погледна Бевърли.

— Опасявам се, че положението е точно такова, лейди Еймзбъри. Иска ми се да можех да ви помогна, но при дадените обстоятелства, за съжаление, нищо не бих могъл да направя.

Бевърли само кимна, беше прекалено слисана от изобилието от факти и цифри, с което я бе затрупал през последния половин час, и прекалено шокирана, за да проумее нещо. Но последният ред на документа се четеше ясно и изглеждаше неоспорим. Приходите на Антъни бяха секнали в момента на неговата смърт, само един клиент му дължеше малка сума. Не притежаваше застраховка „Живот“. Нито дори застраховка „Злополука“. Нищо. В сметката му имаше няколкостотин долара и нищо повече. Нямаше ценни книжа, нито спестени пари в банката двамата бяха изразходвали приходите си до последния цент и Бевърли щеше да живее в нищета, ако не можеше да печели достатъчно за себе си и Николас.

Тогава тя се сети за нещо:

— Той не наследи ли малък капитал от баща си?

Счетоводителят кимна към книжата пред себе си.

— Права сте. Всъщност преди известно време той дойде при мен именно за това. Искаше да ви подари… ъъъ… — Млъкна и впери поглед в ръцете й, свити в скута. — Лорд Еймзбъри искаше да ви подари великолепен венчален пръстен, а останалите пари изтегли по времето, когато се роди синът ви. Струва ми се, че искаше да ви купи някакво бижу.

„Диамантеният медальон от «Тифани», който така подхождаше на обеците, изпратени ми от майка му“ — сети се тя.

— Тези разходи плюс разходите за медения ви месец почти ликвидираха сметката му — заключи той. После се усмихна. — Доколкото знам, лорд Еймзбъри се радваше, че може да ви подари такива красиви неща.

Бевърли погледна към смарагдовия си пръстен с диаманти. Винаги го носеше. Дори нощем не го сваляше от ръката си. Това беше най-красивият пръстен, който някога бе виждала, и тя го хареса от първия миг.

— Ако някога мога да направя нещо за вас, лейди Еймзбъри…

Той така и не довърши думите си, защото и двамата знаеха, че това е обикновена учтивост, приличен начин да приключат срещата си. Той наистина нищо не можеше да направи за нея.

— Благодаря — също така учтиво отвърна тя и съвсем отпаднала духом, излезе навън, на Парк Авеню, като се питаше как, по дяволите, ще се справя по-нататък. Отново и отново си спомняше думите на Елейн, но не можеше да си позволи да проси от семейството на Антъни. Проблемът си беше неин, Николас беше нейно дете и тя сама трябваше да се справя оттук нататък. Най-напред трябваше да се отърве от апартамента. Управителят на банката й бе казал, че наемът е бил плащан всеки месец с банков чек и скоро предстоеше да бъде внесена поредната вноска. Парите, останали в сметката на Антъни, едва щяха да покрият този разход.

Докато вървеше по краткия път до редакцията на „Чичи“, Бевърли си мислеше, че трябва да е благодарна, задето има работа. Щеше да може да си позволи да плаща наема на някой малък апартамент в обикновен квартал, но как щеше да плаща на Хейли, за да се грижи за Николас? Заплатата й в никакъв случай нямаше да може да покрие наема, всекидневните разходи и разходите за детегледачката.

Бевърли упорито работи цял следобед, стараейки се с всички сили да се съсредоточи върху статията „Дами в синьо“, но като се прибра вкъщи вечерта, разказа всичко на Хейли.

— Лоша работа — съгласи се Хейли. — Господи, ужасно съжалявам.

— Да. Аз се надявах, че ще останем да живеем тук.

Бевърли огледа квартирата, в която бяха живели двамата с Антъни, украшенията, които бяха събирали заедно, многобройните сватбени подаръци. На полицата над камината позлатеният часовник, подарък от Хенри, продължаваше да тиктака все така равномерно, а на дивана двете малки бродирани възглавнички, които им бяха подарени от сестра му, лейди Джийн, и изобразяваха герба на Къмбърланд, меко сияеха с приглушените си сини, златисти и наситенорозови багри. С някои неща тя никога нямаше да се раздели, каквото и да се случеше. С часовника, с възглавничките, с обеците, подарени й от старата контеса, с бижутата, които й бе подарил Антъни. Дори да се наложеше да гладува, щеше да запази тези неща.

— Ако не е необходимо да плащаш на детегледачка, парите, които изкарваш, сигурно ще ти стигат, нали? — попита Хейли.

— Да!

— Бих искала да мога да ти кажа, че се наемам да работя безплатно, но това е невъзможно — каза Хейли. — Защо тогава не се споразумееш със сестра ти Джени? Срещу храна и квартира тя би могла да се грижи за Николас през деня, нали така? След като тя си умира да дойде в Ню Йорк, може би това ще е изход и за двете ви?

Бевърли се замисли. Това наистина бе някакво разрешение на въпроса, но дали Джени притежаваше достатъчно чувство за отговорност, за да се грижи за Николас? Ами какво щеше да стане с образованието й?

— Единствената ти възможност е да пратиш Ники при родителите ти в Стокбридж и да ходиш при него в края на седмицата — предложи Хейли.

Бевърли я погледна ужасено.

— О, това е невъзможно! — извика тя. — Той трябва да остане при мен.

— Може да ти се наложи, скъпа — кротко и съчувствено рече Хейли. — Ти самата не би искала да се върнеш да живееш в Стокбридж, нали?

Бевърли кимна.

— Моят живот е тук. Въпреки всичко, аз обичам този град. А за Ники искам само най-доброто. Каквото и да ми струва, ще работя, за да му създам хубав дом. — Каза го така разпалено, че Хейли се усмихна.

— Не смяташ ли, че може да му е по-добре в провинцията? Стокбридж е хубаво място, нали така?

— Там няма бъдеще за нас. Затова го напуснах. Затова Джени така отчаяно иска да се махне оттам и аз никак не я обвинявам. Ню Йорк гъмжи от живот…

— И от смърт — сериозно вметна Хейли.

— Да, но аз смятам да осигуря такова бъдеще за Ники, че утре той да се гордее с мен — с жар каза Бевърли. — Сигурна съм, че Антъни би искал това от мен.

 

 

На следващата сутрин Бевърли предложи апартамента си на една агенция за недвижими имоти, като същевременно помоли да й намерят някоя малка евтина квартира, в която да се премести. После позвъни на колегата на Антъни, с когото бяха делили офиса през последните две години. Той й каза, че сигурно ще намери някой, който да наеме половината на Антъни. Изпълнена с облекчение, тъй като всичко някак си идваше на мястото, тя позвъни вечерта на Рейчъл.

Накратко и без следа от самосъжаление Бевърли й описа финансовото си положение.

— Няма защо да се паникьосваме, мамо. Надявам се след две-три седмици да се преместя в нова квартира, но си помислих, че Джени би могла да дойде да живее при мен. Поне за известно време. Направих си сметка, че ще мога да й давам малко джобни пари, а в замяна на това тя ще гледа Николас, докато съм на работа.

Рейчъл бе разтревожена.

— Как ще се справиш, Бевърли? Не е шега работа сама да издържаш семейство, особено когато получаваш толкова малко пари, а Ню Йорк е жесток град за онези, които живеят сами. Не е ли по-добре да си дойдеш у дома, миличка?

Бевърли бе чувала всичко това и преди. От самото начало майка й не беше съгласна дъщеря й да работи в Ню Йорк. Същите аргументи щяха да бъдат използвани и за да попречат на Джени да замине.

— Знам какво ще ми кажеш, мамо, но ми се струва, че на Джени трябва да й се даде някакъв шанс. Рано или късно тя ще напусне този дом. Ако е с мен, поне ще я държа под око и навярно след време ще я убедя да продължи да учи.

— Просто не знам — неохотно каза Рейчъл. — Тя категорично отказва да се върне в училище, тъй че може би е по-добре да направи нещо по този въпрос.

— Поговори с татко и Джени — рече Бевърли, решавайки да не настоява прекалено много. — И нека да ми каже какво е решила колкото може по-скоро, мамо.

Стараеше се да изглежда спокойна, не искаше майка й да разбере в какво тежко положение е изпаднала.

— Добре, миличка. Ще поговорим.

Размениха още няколко думи и разговорът приключи. Тя плуваше прекалено близо до опасния ръб и ако само още едно нещо се окажеше не наред, финансовата й лодка щеше да се преобърне.

 

 

Джени беше във възторг.

— След колко време ще мога да дойда? — попита тя Бевърли на следващата сутрин, когато развълнувано й се обади по телефона. През по-голямата част от изминалата нощ се бе опитвала да убеди Рейчъл и Даниъл, че идеята е страхотна.

— Това няма да е голямо удоволствие — предупреди я Бевърли. — Искам да дойдеш да живееш при мен, но то означава да се грижиш за Ники по цял ден. Ще ти се види досадно и уморително.

— Но аз обожавам Ники и предпочитам да се грижа за него, вместо да работя в някоя кантора или в ресторант. О, ще бъде страхотно! Обещавам ти да бъда добричка, няма да ти отмъквам дрехите и няма да създавам неприятности — разпалено добави Джени.

Бевърли се разсмя.

— Това се казва работа! Добре, Джени, разбрахме се. Днес ще отида да огледам два апартамента. Ще трябва доста неща да опаковам, когато дойде време да се преместя. Може би ще помоля мама и татко да приберат някои от тях. В по-малка квартира всичко това няма да се побере.

— Ти спечели! — възкликна през смях Джени. — Ще правя каквото ми кажеш! Нямам търпение да дойда.

Тя пристигна на следващия ден и донесе със себе си цял гардероб с дрехи, които й бяха необходими, за да може „да опознае обстановката“, както обясни на Бевърли.

— Хейли ще ти покаже как да се грижиш за Ники — рече Бевърли. — След преместването той ще се поразстрои, но не бих искала да се нарушава дневният му режим.

— О, толкова се вълнувам! Тук ще бъде великолепно, нали, Бевс? Ще ми бъде страшно приятно да се грижа за Ники.

При тези думи тя бързо вдигна племенника си от пода и покри с целувки русата му главица. Бевърли никога не я беше виждала толкова щастлива. Като я наблюдаваше как си играе с Ники, тя се надяваше, че тази еуфория ще трае по-дълго. Сестра й по-скоро бе склонна да се забавлява в някоя дискотека, отколкото да домакинства, но възлагането на такава отговорна задача може би щеше да я промени.

Изминаха още два дни, докато успя да намери подходяща квартира — подходяща, защото беше с нормиран наем. В друго време Бевърли въобще не би я погледнала, но сега бе притисната от обстоятелствата — трябваше да освободи апартамента колкото може по-скоро, защото агенцията бе намерила една възрастна двойка, която бе готова да се премести веднага и да купи част от мебелировката.

— На такова добро предложение втори път няма да попаднете — казаха й от агенцията за недвижими имоти.

Дали това твърдение бе вярно или не, тя нямаше нито време, нито възможност да провери.

Новият апартамент беше чак в другия край на града, в източната му част, близо до Корлиърс Муър Парк, и имаше изглед към Франклин Рузвелт Драйв.

Една от причините да се реши да го наеме — освен ниския наем — беше близостта му до парка. Така Николас щеше да може всеки ден да играе навън, а другото предимство бе, че наблизо минаваше градски автобус, който всяка сутрин можеше да я оставя на три преки от редакцията на „Чичи“. Големият недостатък на апартамента беше, че прозорците му гледаха направо към магистралата, но нали на харизан кон зъбите не се гледат, както си помисли още в първия миг Бевърли.

Там поне имаше стая за Джени, друга за нея и Николас и малка всекидневна. Апартаментът се нуждаеше от боядисване и беше застлан със стари протъркани килими, но тя реши да се съсредоточи върху проблема за финансовото им оцеляване, вместо да плаче за онова, което беше загубила. Щом докараше тук собствените си килими, дивана, креслата и някои от лампите и картините си, това място щеше да стане поне удобно за живеене. Щяха да се справят и с парите. Налагаше се. Джени трябваше да стане по-прибрана и да се научи да живее без обичайните дребни удоволствия. Докато Бевърли започнеше да печели повече, по-едрите вещи и мебели щяха да останат на съхранение в Стокбридж.

В деня, когато се преместиха, валеше сняг, едри пухкави снежинки кръжаха във въздуха и тежко падаха върху влажния тротоар, от което всичко наоколо изглеждаше мокро и леденостудено.

Бевърли си взе един почивен ден, а носачите пристигнаха малко след осем часа, готови да опразнят апартамента. Хейли беше дошла по-рано, за да може да даде на Николас да закуси и да го заведе в своята квартира.

— Ще го доведеш в новия апартамент късно следобед, нали, Хейли? — попита Бевърли. — Ето ти адреса. Ще се постарая да подредя колкото мога, за да не го стресне новата обстановка.

— Аз ще ти помагам — обади се Джени. — Ще се справим за нула време — весело добави тя.

Когато всички мебели и пълните с вещи кашони бяха натоварени на камиона — някои бяха предназначени за новия й апартамент, а други щяха да заминат за Стокбридж — Бевърли отпрати Джени и остана, за да хвърли един последен поглед на този дом, който бе принадлежал на нея и на Антъни. Имаше толкова много спомени, които искаше да запази завинаги в съзнанието си, преди да си тръгне оттук. Бавно обиколи стаите, поспря във всяка, припомняйки си как бе изглеждала само преди няколко часа, зарови се надълбоко в спомените, за да си представи как Антъни се е излягал на дивана, как е гледал телевизия, как е влизал под душа, неговото мускулесто, загоряло от слънцето златистокафяво тяло. Или как е лежал в леглото и я е гледал. Образът му беше толкова ярък, че тя почти очакваше той да влезе през входната врата, да й се усмихне с онази дяволита усмивка, която винаги караше сърцето й да се разтапя, да й каже с топлия си глас, че я обича. Сърцето й се разкъсваше от ужасяваща болка, защото знаеше, че никога повече няма да го види. Антъни бе мъртъв, а тя бе все още тук и трябваше сама да отгледа техния син, сама да изживее останалата част от живота си.

Виденията й отекваха в празните стаи, докато тя се стараеше да намери сили да се примири със случилото се. Но в този момент не можеше да го приеме, нямаше да го приеме. Неговата смърт представляваше една нелепа трагедия, един живот бе погубен в разцвета си и изведнъж я обзе неистов гняв.

— Как можа да позволиш да се случи това? — изкрещя тя в празните стаи. — По дяволите! Как можа да изоставиш Ники и мен? Защо изобщо някога си се сближавал с Мери? Защо си я извел на вечеря? Защо позволи да се случи това?

Гласът й яростно се извиси и в него прозвучаха безумни нотки. Залитайки, тя обикаляше стаите и търсеше присъствието на Антъни, докосваше дръжките на вратите, които той бе докосвал, гледаше нещата, които той бе гледал, дишаше въздуха, който той бе дишал…

— Защо ме остави? — извика тя накрая и гласът й жално изтъня.

Бяха й казали, че яростта е част от скръбта първо идвало удивлението, после следвала мъката от загубата… по-нататък били гневът и отчаянието. Но колко дълго щеше да трае това пътешествие към примирението? Колко още щеше да страда, преди да започне да се надява поне на някакъв душевен мир?

— По дяволите! Никога няма да ти простя! — изкрещя Бевърли. — Ти постъпи глупаво… безотговорно… безумно, като си позволила се разхождаш нощем по някаква си задна уличка на Ню Йорк… Когато знаеше, че Мери е луда!

Стиснатите й юмруци удряха прасковенорозовите стени на тяхната спалня, кокалчетата й бяха наранени, но тя не усещаше болката. Болката в душата й беше прекалено силна.

Изплашена от неистовите чувства, които я бяха завладели, тя изведнъж позволи на сълзите да потекат по бузите й — гневни сълзи, яростни сълзи, които бършеше с опакото на ръката си.

Ако не беше детето й… ако не беше Ники… Не си позволи дори мислено да довърши това изречение. Тихо затвори вратата на апартамента след себе си, слезе с асансьора и тръгна по тротоара, без нито веднъж да се обърне назад.