Джоан Рос
Обичай ближния си (7)

Седма глава

— Най-после малко спокойствие — въздъхна Ник, отпусна се блажено върху дивана и затвори очи.

— Ако наистина си търсил тишина и спокойствие тази вечер, избрал си много странен начин да го покажеш — отбеляза Лоръл.

Ник отвори едното си око.

— Наистина знаеш винаги какво да кажеш. — После внезапно се изправи и я изгледа осъдително. — Никога ли не си се съмнявала в собствените си способности, Лоръл? Или си толкова самоуверена, че не можеш да си представиш да бъдеш като нас, обикновените простосмъртни?

Тя се замисли откъде е добил това погрешно впечатление. Възможно ли е да изглежда толкова студена и безчувствена? Дали е изпитвала някакви колебания?! Та животът й беше пълен с такива. Само че бяха толкова лични и болезнени, че не искаше да ги споделя с никого. Особено с Ник.

Той въздъхна.

— Имаш ли нещо за пиене?

— Мога да ти предложа кафе. Или бренди, ако предпочиташ.

— Малко бренди ще свърши добра работа. От натоварването в днешния мач адреналинът ми рязко е спаднал и мисля, че имам нужда от някакво тонизиращо средство.

Лоръл изпитателно го погледна.

— Боли ли те коляното?

Ник се засмя и поклати глава.

— Скъпа, чувствам се така, сякаш съм премазан от валяк.

Хрумна й, че трябва отново да го посъветва да се откаже от ръгбито, щом наградата, която получава за старанието си е такава, но замълча. Знаеше, че беше малко вероятно Ник да се вслуша в съветите й.

— Отивам за брендито — каза тя.

Той кимна и отново затвори очи. Лоръл често говореше с назидателен лекарски тон, но въпреки това беше много сладка. Ник се отдаде на мечти. Представяше си как я прегръща, как се люби с нея…

— Заповядай. — Тя седна до него. Стори й се, че е заспал, но той я погледна. Лоръл загрижено каза: — Трябваше да си вече в леглото.

— Права си. Отдавна трябваше да сме си легнали.

— Ти ми обеща, Ник! — припомни му тя.

Изчакай още малко, заповяда си той. Още съвсем малко. Ник със съжаление поклати глава и пое чашата от ръката й.

— Да, Лоръл, обещах ти.

Той вдигна чаша към устните си. Лоръл усети познатата тръпка. Защо този мъж й действаше така възбуждащо? Беше пълно безумие да стои заедно с него в тишината, откъсваща ги от лудницата навън. Всичко изглеждаше толкова интимно!

Ник съжаляваше за обещанието, което беше дал, макар да съзнаваше, че ако не беше го направил, сега нямаше да е тук. Той я искаше по-силно отвсякога. Уверяваше се, че му се ще просто да завърши деня с победа на всички фронтове, но знаеше, че напразно се заблуждава. Лоръл го развълнува още при първата им среща, завладя мислите му, прогони съня му. Коя, по дяволите, беше тя? Защо беше обсебила живота му?

— Хареса ми днешният мач — наруши дълбокото мълчание тя.

— Много се радвам. Радвам се и затова, че дойде. — Ник бавно се наведе към нея и я целуна. Двамата сякаш загубиха престава за времето и пространството. Колко странно, този силен мъж беше способен на такава нежност! Устните му караха тялото й да тръпне от удоволствие. Лоръл си казваше, че това е лудост. Ник Макгроу сигурно празнуваше по този начин след всеки спечелен мач. Поведението му в момента не беше друго, освен придържане към традицията — награда за добрата игра. Лоръл знаеше това, но не искаше да се отдръпне.

Езикът му пробяга по тръпнещите й устни.

— Ник, моля те — прошепна тя.

— Моля те „да“, или моля те „не“ — попита задъхано той.

Лоръл не отговори и затвори очи. Телата им се притиснаха едно към друго. Устните им жадно се срещнаха. Лоръл се изненада от силата на своята страст. Кожата й пламваше навсякъде, където я докоснеше ръката му. Кръвта й бушуваше във вените. Ник плъзна ръка под памучната фланелка. Гърдите й се втвърдиха от допира му, зърната им изпъкнаха. Той си помисли, че днес беше доказал на всички, че са го отписали преждевременно. Отново беше стъпил на върха на славата. Дори беше успял да сломи волята на тази прекрасна жена. Това правеше победа му още по-сладка.

Усети, че ръцете му треперят. Беше на път да загуби контрол над себе си, но и без това имаше твърдото намерение да завърши вечерта в леглото на Лоръл.

Ник Макгроу правеше любов така, както играеше на терена — с оттренирано умение, което правеше всяко негово движение естествено. Затова сега, когато пръстите му дръпнаха надолу ципа на джинсите й, той се изненада, че този познат интимен акт му изглежда съвсем нов и различен. Лоръл спря ръката му.

— Ник, не мога.

Тялото й крещеше от непреодолимо желание да се слее с неговото, но инстинктът й я съветваше да бъде предпазлива.

— Разбира се, че можеш! Ти самата ме искаш толкова силно, колкото аз — теб.

— Така е. Но човек не може винаги да има това, което иска.

Ник се ужаси от отчаянието, което го обзе.

— Можем поне да опитаме.

— Можем също така да направим опит да бъдем малко по-търпеливи — възрази тя и се отдалечи в другия край на дивана.

Знаеше, че поведението й лесно може да бъде сметнато за опасно и лекомислено. Ник беше по-силен от нея и изражението му не вещаеше нищо добро. Ако той пожелаеше да продължи, Лоръл щеше да бъде безсилна да го спре.

Ник разярено я гледаше. Не можеше да я остави да си тръгна, но никога не беше прибягвал до сила, за да задържи една жена. Нямаше да го стори и сега.

— Търпението е надценена добродетел… По дяволите, Лоръл! Това е чудовищно! Аз те желая, ти ме желаеш. Двамата не сме деца… Къде е проблемът?

— Нямах намерение това да се случва — отвърна тя.

— Затова пък аз — да — призна Ник. Рязко стана от дивана, взе чашата си и жадно я пресуши.

— Но ти ми обеща!

Ник сви рамене.

— Значи съм те излъгал.

— О!

Лоръл протегна трепереща ръка към чашата си. Тя замислено го гледаше, докато отпиваше от брендито. Всеки мускул от тялото на този мъж беше напрегнат до скъсване.

— Правиш го много добре.

— Кое имаш предвид? Правенето на любов или лъгането?

— И двете, предполагам.

Той напълни отново чашата си и каза:

— Имам голям опит. — После я погледна и добави: — Знаеш, че никога не се предавам.

Тя срещна погледа му с престорено спокойствие.

— Никога ли не си бил отблъскван от жена, Макгроу?

Ник седна на дивана и кръстоса крака върху масата.

— А ти как мислиш?

— Мисля, че сега ти е за пръв път.

Той поклати глава.

— Напълно грешиш, Лоръл. Това, което направи тази вечер, е само отлагане на нещо, което рано или късно ще се случи.

— С манията си за величие май имаш по-голяма нужда от психиатър, отколкото от спортен лекар! — не остана длъжна тя.

Ник обичаше да гледа как в очите й просветват гневни искри. Каква страстна жена беше! Той се усмихна.

— Отново грешиш. Познавам един спортен лекар, от който имам особено голяма нужда.

Ник пристъпи към нея. Очите им се сблъскаха яростно. Нейните — тъмни и предупредителни, неговите — светещи с опасна мъжка страст.

— Все някой трябва да ти каже, че не си неустоим — повиши глас тя.

Ник озадачено се усмихна.

— Не ме ли намираш поне за средно неустоим?

— Не.

Лоръл знаеше, че това беше жестока лъжа.

Надменният й тон постави на изпитание търпението му, но Ник се овладя. Той я сграбчи и я повали на дивана.

— Докажи го тогава.

Лоръл се опита да се измъкне, но ръцете му здраво я стискаха.

— Ник! — извика тя и опря длани в гърдите му.

— Докажи го! — повтори той и зарови пръсти в косата й.

Лоръл прочете гнева в очите му и отчаяно се опита да потисне вълнението от натиска на силното му тяло върху нейното. Ник усети трепета й и разбра, че тази жена е всичко за него. Те се гледаха дълго, разтърсени дълбоко от промяната, която настъпваше у тях. Накрая той прошепна:

— Следващия път няма да ти позволя да кажеш „не“.

— Следващ път няма да има — възрази тя.

Ник проследи с пръст извивката на устните й.

— Скъпа Лоръл, със сигурност ще има следващ път, както и много други следващи пъти. Когато тези влудяващи устни се появят пред очите ми на една целувка разстояние, винаги ме обзема желание да те любя. — Ник се отдръпна и я погледна за мислено. — Това ще стане, макар и по-късно.

Той се отправи към вратата. Връщаше се при гостите си, които не беше искал да кани.

— Искаш ли да ти направя масажа, който ти обещах снощи? — колебливо предложи Лоръл.

Ник я погледна през рамото си.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно.

Очите му се присвиха.

— За какъв масаж говорим?

— Не се притеснявай, Макгроу, няма да те нападам. Отново разговаряш с доктор Брайтън, а тя е отговорно лице. Е?

Ник претегли възможностите. В неговата къща го чакаха много красиви, страстни жени. Нощта нямаше да завърши с пълна загуба. Той се намръщи. Не желаеше друга, освен Лоръл.

Да я вземат дяволите! Искаше да си тръгне, но не можеше да се откъсне от нея.

— Масажът може и да ми хареса. Досега си мислех, че добре познавам тялото си, но днес открих някои нови неща за него.

Тя се извърна.

— Отивам да взема крема за масаж.

— Лоръл?

— Да?

— Сигурна ли си?

Тя спокойно издържа на питащия му поглед.

— Не се притеснявай. Досега не съм изнасилила никого от пациентите си. Намираш се в пълна безопасност.

Ник не знаеше дали да се ядосва или да се възхищава от самообладанието й. Докато се събличаше, той си мислеше колко далеч от истината са нейните уверения. Току-що беше открил, че тя е най-опасната жена, която е срещал.

Лоръл влезе в банята и наплиска лицето си със студена вода. После изпробва няколко изражения пред огледалото, докато се спря на най-подходящото. Ето така. Изглеждаше далеч по-самоуверена, отколкото се чувстваше.

Когато се върна в стаята, Ник вече я очакваше, легнал по корем върху дивана. Гърбът му беше покрит със синини. Лоръл възкликна:

— За бога, изглеждаш ужасно!

— Няма ми нищо. Ще изчезнат, както винаги досега.

Тя проследи с пръст белега, който тръгваше от горната му устна и вдигна вежди.

— Винаги ли?

— Почти. Само това остана да ми напомня какво се случва, когато не се движиш достатъчно бързо, за да избегнеш нападението.

Разтревоженият й поглед се премести към коляното му.

— Как смяташ да избягваш всички нападения до края на сезона?

Той сви рамене. Темата очевидно не му допадаше.

— Предполагам, че ще трябва да изтърпявам подобни неща от време на време.

— Разбирам. А след като сезонът свърши?

— Ще посветя времето си на себе си и сериозно ще се заема с лечението на коляното си.

— Ако все още е възможно да се направи нещо за него — измърмори тя.

— Не разбирам какво имаш предвид.

Лоръл прокара ръце по широкия му гръб. Усети напрежението на мускулите му. Ник беше наранен и преуморен от физическото натоварване и преживените емоции. Тя попита:

— А след като лятото премине?

— Тогава ще дойде другият сезон.

— Значи планираш да играеш и следващия сезон?

Той изненадано я погледна.

— Разбира се!

— Разбира се — повтори замислено Лоръл. Отговорът му не я изненада. Тя направи широко кръгово движение с дланите си.

— Имаш прекрасни ръце — отбеляза Ник. Тялото му беше започнало да се отпуска.

— Благодаря. А ти имаш много напрегнати мускули.

— В това е целта на играта.

— Ако се каниш да се пенсионираш като ръгбист, тогава се научи да се грижиш по-добре за тялото си.

— Хей, аз съм в чудесна форма. По-добра дори от тази на младоците в отбора.

Лоръл не се съмняваше. Ник беше само мускули. Но не беше машина. Тя тъжно се запита кога ли той самият ще го разбере.

— Трябваше да ти направят масаж преди няколко часа, вместо да те оставят да се схванеш така.

— Просто сред поканените на партито нямаше никой с такива ръце като твоите.

Лоръл не се сдържа и силно го ощипа. Ник изохка.

— Извинявай. Като говорим за партито, искам да знам дали всяка седмица ще бъде така.

— Това парти е последното за тази година.

— Наистина ли?

Ник се обърна към нея и сериозно я погледна.

— Наистина. Винаги съм ги мразил. От години не съм стъпвал на такива празненства. Докато…

Той млъкна.

— Докато не се случи това с коляното ти — довърши Лоръл.

Ник кимна.

— Мислех, че ако започна да се държа отново както в началото на кариерата си, ще започна и да играя както тогава. Само не се смей! През последната година започнах да полудявам.

— Разбирам те много добре. Трябва да е било голям шок, за да видиш преждевременния залез на славата ти.

— Говориш точно като лекар — недоволно отбеляза той.

— Аз съм лекар. И ако искаш да продължиш да играеш, Макгроу, трябва да ме послушаш. Предписвам ти всекидневен масаж и очаквам масажистът на отбора да го прави след всяка тренировка.

— Неговият масаж не е така приятен като твоя. Той може да причини същите синини като тези само с едно натискане. Да не говорим пък за юмрука му! Този човек е направо садист.

— Слушай, Ник. Масажът е много важен. Особено след тренировки като вашите. Би трябвало вече да си усетил промяна в тялото си.

Той определено чувстваше промяната, която настъпваше в изтощеното му тяло при нежния допир на ръцете й, но се въздържа да отговори. Не искаше да развали удоволствието.

— Усещам само, че ме боли ужасно от всички ритници, които отнесох по време на тренировките.

— Искам да ми обещаеш, че ще се подлагаш на масаж всеки ден, поне докато трае сезонът.

— Обещавам, докторе — съгласи се той.

Лоръл доволно се усмихна. Беше спечелила. Може би щеше да успее да го убеди и да се откаже от ръгбито, докато е време. Но Ник я извади от заблуждението й, когато неочаквано подхвърли:

— Предполагам, че като мой лекуващ лекар ще искаш да идвам лично при теб за всекидневното ми лечение.

— Мисля, че споменах масажиста на отбора — тросна се тя.

— Искам теб.

— Дори звездите невинаги получават това, което искат, Ник. Време е да научиш това. — Лоръл заби пръсти в гърба му.

— Хей, по-спокойно! Сега вече масажираш като Луи! — Тя силно заудря с ръба на дланите си по гърба му. Ник продължи: — Ако откажеш да ме лекуваш, ще се оплача на Американската здравна асоциация и ще ти отнемат разрешителното за практикуване на лекарска професия.

— Това е ужасно! — възмути се Лоръл.

— Наистина ли? Нима никога не си чувала за Хипократовата клетва? Мисля, че нещо ме мамиш, доктор Брайтън.

Преди Лоръл да успее да отговори както подобава, Ник беше дълбоко заспал. Сърцето й се сви от мъка при вида на изтерзаното му тяло. Какво ли караше Ник да излиза на терена седмица след седмица, независимо от постоянната болка и честите контузии — неизменна част от неговия спорт?

Лоръл въздъхна и се отправи към скрина за одеяло и възглавница. Докато завиваше полуголото му тяло, усети, че я изпълва умиление. Тя се наведе и леко целуна Ник по слепоочието. После хвърли последен поглед към съседния двор, където страхотната врява продължаваше и уморено пое към спалнята си.

 

 

Докато правеше обичайния си сутрешен крос по безлюдните улици, Лоръл се опита да си изясни противоречивите чувства, които изпитваше към Ник. Едно от качествата, които притежаваше и с които се гордееше, беше вътрешната й сила. Крехкото й женско тяло криеше в себе си желязна воля, която й беше помогнала да завърши медицинския институт и да се справи с тежкия стаж и с неуспешната женитба.

Въпреки това беше импулсивна натура. Безразсъдната връзка с Джефри, в резултат на която се появи Дани, й даде един син, когото тя не би заменила за нищо на света. Дълго се лута в избора на специалност. Опита всичко — от семейната до спортната медицина. Накрая избра. Това беше причината сега да работи в реномирана спортна клиника и да срещне Ник. Даже пианото й, също придобито импулсивно, я беше отвело към Ник. По лицето й се появи усмивка, като си спомни разяреното му изражение при първата им среща. Още тогава между тях прехвръкнаха искри. Може би затова се привърза така бързо към него. Колкото и да не искаше да си признае, Лоръл се чувстваше развълнувана от факта, че е преследвана от мъж, който не знаеше какво значи да бъдеш отхвърлен. Ник беше красив, интелигентен и макар че той самият се опитваше да прикрива това свое качество от жените — нежен. Само да не беше негов лекар…

Лоръл тръсна глава, за да прогони мислите си. Нямаше навика да се самозалъгва.

— Добро утро.

Обектът на мислите й седеше с Дани на масата и закусваше.

— Мамо, знаеш ли, че снощи Ник е спал тук?

— Зная. У тях беше прекалено шумно… Здравей, Ник. Как се чувстваш тази сутрин?

Той отхапа от препечената си филийка и възхитено я огледа.

— Зле. Но мисля днес да прекарам известно време в тангенторната вана и се надявам да се оправя.

— Не си ли на тренировки?

— Не. Винаги почиваме един ден, след като сме имали мач. Макар, че никой не знае какво може да му хрумне на Кар.

— Искам да прегледам коляното ти — каза тя и взе парче бекон от чинията на Дани. — Нямаше нужда да правиш закуската, Ник.

Той се усмихна и й поднесе чаша кафе.

— Все нещо щях да приготвя за себе си, така че не съм се затруднил особено. Мислех да направя една порция и за теб, но Дани каза, че не закусваш.

Лоръл отхапа от филията на сина си.

— Обикновено не закусвам.

Ник строго я изгледа.

— Не са ли ви учили що е пълноценно хранене в института, доктор Брайтън? Закуската е най-важното ядене за деня.

Тя пое чашата с кафе и седна на масата.

— Известно ми е. Само че докато карах стажа си, придобих отвратителни хранителни навици. Изкарваш дежурство от тридесет и шест часа, после десет часа почиваш, после нови тридесет и шест часа… Това наистина може да разбалансира биологичния часовник на човек.

Той се облакъти на масата и замислено я погледна.

— Беше ли омъжена тогава?

Лоръл кимна.

— Освен това бях и майка.

— Трябва да е било доста напрегнато.

— Беше направо кошмарно — засмя се тя и се обърна към Дани. — Направи си сандвич и си вземи ябълка и малко сладки за обяд. Ще мина през банята и ще се преоблека за работа.

— Добре, мамо — отвърна Дани.

— О, и не забравяй да сложиш чиниите в миялната машина — извика през рамо Лоръл.

— Никога не съм забравял. Винаги съм вършил моя дял от домакинската работа! — с обвинителен тон отвърна той.

— Извинявай. Наистина е така и аз го оценявам.

Дани кимна и отнесе чинията си до мивката.

— Знам, мамо. Както винаги си казвала, че двамата с теб сме страхотен отбор.

Лоръл притаи дъх. Надяваше се, че Дани няма да избере точно тази сутрин, за да покани Ник да се присъедини към тяхното малко семейство. За щастие, синът й запази мълчание.