Джоан Рос
Обичай ближния си (6)

Шеста глава

Лоръл приключи с работата си в клиниката и потегли към стадиона да прибере Дани. Вече цяла седмица ходеше на работа и за да отбележи това, бе планирала малко семейно тържество.

Като я видя, Дани развълнувано затича към нея, развявайки над главата си два билета.

— Мамо, виж какво ми даде Ник! Билети за мача в неделя. На най-хубавите места!

Лоръл знаеше, че няма да може да предотврати наближаващия мач. Казваше си, че е притеснена само като лекар за коляното на Ник. Повтаряше си това отново и отново, но то започна да звучи все по-малко убедително, дори за самата нея.

Тя се насили да се усмихне.

— Това е страхотно! Надявам се, че си му благодарил.

Дани строго я изгледа. Когато се мръщеше, приличаше на Джефри.

— Разбира се, че благодарих. Да не мислиш, че съм глупак?!

Лоръл поклати глава.

— Не, разбира се. Нима е възможно такава интелигентна жена като мен да няма идеален син?! — После подхвърли: — Виж какво, скъпи, не може да очакваме от Ник да ни подарява билети за всичките си мачове.

— А защо не? Той е най-добрият ми приятел. Освен това се грижа за Рауди.

Дани наистина го правеше и Лоръл вече беше свикнала огромното животно да се мотае в краката й.

— Може Ник да иска да даде билетите на някой друг — внимателно подхвърли тя. — Не трябва да обсебваме цялото му време.

— Аз не обсебвам цялото му време. Освен това, той обича децата. Каза ми, че има цял куп братя и сестри.

— Наистина ли? — Лоръл не беше изненадана. По държанието му с Дани се разбираше, че не е човек, който е израснал сам.

— Да. Осем.

— Осем братя и сестри?

Дани кимна:

— Той е най-големият.

Интересно как Дани се бе добрал до този впечатляващ факт?

— Кога ти каза Ник това?

Той сви рамене и се загледа през прозореца на колата.

— Не знам. Просто си приказвахме. Предполагам, че когато му казах колко самотен се чувствам, откакто сме тук.

Лоръл успя да запази изражението на лицето си непроменено.

— Сигурно е така, но скоро ще си намериш приятели. Тогава всичко ще тръгне по-добре.

— Приятелите не са братя и сестри — отбеляза Дани. После попита: — Защо нямам брат или сестра, мамо?

Защото баща ти не искаше дори теб, каза си наум Лоръл, а на глас спокойно отвърна:

— И друг път сме говорили за това, Дани. Когато ти се роди, двамата с бащата ти все още бяхме студенти. След това той стана лекар стажант, а после получи и назначение за работа. Аз продължих да уча… Просто си мислехме, че ако имаме две деца, няма да можем да им обръщаме достатъчно внимание.

— Аз щях да ви помагам.

Лоръл се засмя и потупа коляното му.

— Знам, че би могъл да помагаш, но няма защо да обсъждаме този въпрос. Вече не съм омъжена, следователно възможността за братя и сестри отпада. Ще трябва да се примириш със Съси и с мен.

— Винаги можеш да се омъжиш за Ник.

— Какво?!

По лицето му личеше, че Дани дълго беше мислил за това. Той имаше бърза и логична мисъл и винаги попадаше право в същността на проблема. По това също приличаше на баща си.

От време на време тя се питаше дали синът й е наследил нещо и от нея. Внезапно Лоръл усети познатия страх. Дали Дани нямаше да поиска да остане при Джефри?!

— Много е просто, мамо — прекъсна мислите й той. — Ти обичаш децата, нали?

— Обичам теб.

— Ник също обича децата. И никой от вас не е женен. Ако се ожените, проблемите ви ще се разрешат. Ти ще имаш съпруг, аз — втори баща, Ник ще има син и тогава ще мога да имам братя и сестри. — Дани реши да подсили разсъжденията си с още по-убедителен довод: — Помисли си колко пари ще спестите двамата, когато се съберете да живеете в една къща. Можем да продадем нашата и да се преместим при Ник.

— Аз харесвам нашата къща, Дани. Мислех, че и ти я харесваш.

Той възкликна:

— Къщата е прекрасна, мамо, но има стъпала.

— Трябва ли да ти напомням, че това беше едно от твоите изисквания, когато търсехме къща? За да има къде Съси да гони топката си.

Лоръл си спомни колко беше трудно да попадне на къща, която да задоволява всички изисквания — да има стълбище, басейн, да бъде близо до добро училище, а в двора да има дърво, което да е достатъчно голямо, за да се направи в клоните му колиба.

— За нас е много добра, но на Ник ще му бъде трудно да изкачва стъпалата, след като го боли коляното. Затова си мисля, че ще е по-добре да се преместим в неговата къща.

Лоръл се разтревожи.

— Дани, не си обсъждал тези неща с Ник, нали?

— Не още. Исках първо да свикне с мен.

— Не го прави — предупреди го тя.

— Но, мамо…

Изражението й беше непоколебимо. Тя изключи двигателя и измъкна ключа от таблото. После строго изгледа сина си и от четливо произнесе:

— Ако споменеш и дума за това на Ник, няма повече да стъпиш на стадиона. Ясно ли е?

Дани пребледня и тихо отвърна:

— Добре, мамо. Всъщност, това беше само идея.

— Нито дума! — повтори Лоръл и размаха пръст.

Дани прокара пръсти пред устните си така, както се затваря цип, и тя се засмя.

— Така е по-добре. Сега ми помогни да пренесем вътре покупките. Познай какво ще вечеряме!

— Спагети?!

— И мелба с карамел за десерт.

Дани се втурна да помага. Разговорът беше приключил. Но Лоръл добре познаваше сина си. Щом нещо го интересуваше, той ставаше наистина упорит. Тя имаше неприятното усещане, че все още не е чула всичко по въпроса.

 

 

Лоръл никога не беше ходила на професионален ръгби мач и в първия момент беше зашеметена от шума на стадиона. Ръката на Дани трепереше от вълнение, докато тя го водеше към местата им, но когато отборите излязоха на терена, той се успокои. Не искаше Ник да забележи напрежението му и да си по мисли, че е хлапе. Лоръл тъкмо се канеше да обясни на Дани, че Ник ще е достатъчно зает, за да има време да гледа към тях, когато синът й скочи и започна да маха със златисточервеното си флагче.

— Мамо, ето го! Ник! Хей, Ник!

Гласът му се изгуби в общия шум, но за изненада на Лоръл Ник се обърна и погледна право към тях. На лицето му се появи широка усмивка и той размаха шлема си за поздрав. За момент зелените му очи срещнаха нейните и сърцето й подскочи. Ник направи с пръсти знака на победата.

— Той ни видя! — извика Дани.

— Да, наистина. Сега спри да размахваш това нещо, преди да си извадил очите на някого.

Гласът й беше твърд, но устните й се усмихваха. Дани пъхна флагчето под скамейката. Ентусиазмът му не беше помръкнал.

Играта започна със силна атака от страна на противниковия отбор. „Райдърз“ поведоха със седем на нула. Чуха се викове Ник да бъде сменен и на негово място да влезе Морган. Ник улови една изстреляна напосоки топка и я върна назад, но ударът беше блокиран от играч на „Райдърз“. Виковете на недоволство се засилиха. Второ подаване беше блокирано по същия начин. Запалянковците се разгорещиха. Лоръл усети, че ако в този момент се поиска от зрителите да гласуват за или против Ник, по-голямата част от тях щяха да бъдат против.

— Мамо, виж ги! — Очите на Дани пробягваха по зачервените лица на хората край тях, които крещяха на Кар да извади Ник от играта.

— Не им обръщай внимание, Дани. Ник е страхотен! — успокои го тя. Щеше й се да е наистина убедена в това, което казва.

Течеше третият даун. Беше ред на Ник да пасува. Той светкавично огледа терена, стисна здраво топката и пробяга нужното разстояние. Разнесе се одобрителен шум. В останалите три дауна „Сандърбърдс“ уверено поведоха. В края на мача резултатът беше тридесет и едно на седем. Първоначалното недоволство от играта на Ник отдавна беше забравено. Когато Ник погледна към скамейките, той видя Лоръл да скача и да развява флагче, широко усмихната.

 

 

Беше й необходимо доста време, за да успокои Дани и да го сложи да спи. Той молеше да отиде за малко до къщата на Ник и да го поздрави, но шумът в съседния двор показваше, че в момента обстановката там не е подходяща за едно ентусиазирано малко момче. Лоръл обеща на сина си, да види Ник на следващата сутрин и той заспа веднага, щом се намери в леглото.

Тя излезе навън и седна край басейна. Веселбата в съседната къща беше в разгара си. Сега й стана ясно защо агентът по продажбите беше пропуснал да спомене, че съсед ще й бъде известният Ник Макгроу. Ако всяка неделя се организираха такива партита, тя щеше да се чувства като пребита на следващия ден. Лоръл се закле, че ще причака Ник след тренировките и ще му даде да разбере, че е длъжен да се съобразява със съседите си.

Тя влезе в кухнята. Докато допълваше чашата си с кафе, чу телефонът да звъни.

— Ало?

— Лоръл?

Не беше изненадана, че той не може да я чуе. Музиката беше усилена до краен предел.

— Ник? Намали музиката!

— Какво?

— Казах да намалиш музиката! — изкрещя тя в слушалката.

— Все още не мога да те чуя, Лоръл. А ти добре ли ме чуваш?

— Горе-долу. — Защо изобщо се опитваше да говори с него?! — Какво искаш?

— Искам да дойдеш тук, Лоръл — извика Ник.

До слуха й достигна приглушен женски смях.

— Мисля, че прекарваш чудесно и без мен, Макгроу — ядоса се тя. Как можеше да има нахалството да й звъни толкова късно, за да я кани на проклетото си парти! Лоръл затръшна слушалката с надеждата от другата страна да чуят поне това.

Няколко секунди по-късно телефонът звънна отново.

— Виж какво! Знам, че не е възможно да се спи при такъв шум, но ми се ще все пак да опитам. Така че, престани, ако обичаш!

Настъпи гробно мълчание. Накрая Ник каза:

— Наистина имам нужда от теб, Лоръл.

Гласът му се чуваше съвсем ясно, макар че шумът в къщата не бе намалял.

— Къде си?

— В спалнята. Сам.

— Не смятам, че проблемът ти е неразрешим. Само да отвориш вратата и ще се наложи да се защитаваш със стика си от жените, които чакат отвън.

— Не зная дали ще мога да отида до вратата — гласът му беше пропит с болка.

— Имаш проблеми е коляното си ли? — уплашено прошепна тя.

— Точно така. Наистина имам нужда от теб, Лоръл.

— Обличам се и идвам веднага!

Лоръл се втурна към спалнята. Измъкна от гардероба чифт джинси и една фланелка и бързо се облече.

Миг по-късно си проправяше път през множеството от хора, изпълнили къщата на Ник. Един огромен мъжага се изпречи пред нея и погледна към чантата й.

— Вие ли сте докторът?

— Да, аз съм доктор Брайтън.

— Приятно ми е — Том Шоу — представи се той и подаде огромната си ръка. — Аз съм този, който се грижи красивото лице на Ник да не бъде размазано… Той е в къщата. Елате, ще ви покажа пътя.

— Лошо ли е ударен?

Том се усмихна загадъчно.

— Мисля, че скоро ще се почувства чудесно. — Той отвори вратата и надникна в стаята. — Желая ти късмет, Ник. Май на истина ще ти трябва.

После се обърна и изчезна.

Ник седеше на едно огромно легло, сключил ръце около коленете си. Лоръл се втурна към него и коленичи на пода.

— Ще можеш ли сам да свалиш джинсите си или ще трябва да ти помогна?

Той бавно вдигна глава и зелените му очи блеснаха.

— Това е най-примамливото предложение за тази вечер.

Лоръл внимателно проучи лицето му, но не откри очакваните следи от болка по него.

— Коляното ти — предупреди го тя.

Ник се усмихна.

— Коляното ми е добре, Лоръл.

Тя веднага се изправи.

— Значи си ме излъгал, Макгроу! Каза, че имаш нужда от мен!

— Не съм те излъгал. Наистина се нуждая от теб. Признавам, че пресилих малко нещата, за да те накарам да дойдеш тук. Иначе нямаше да се съгласиш. — Ник любопитно я погледна. — Щеше ли?

Очите му се спряха на гърдите й и Лоръл се сети, че в бързината не беше си сложила сутиен. Тя кръстоса ръце отпред.

— Разбира се, че не. Не си падам по оргиите.

Ник стана.

— Това е най-обикновено парти.

— Опитай се да обясниш това на пазителите на реда, когато обградят двора. Често ли по плота в кухнята ти танцуват полуголи веселяци? — попита Лоръл и се насочи към вратата.

— Лоръл…

Тя спря, но не се обърна.

— Какво има?

— Чувствам се самотен.

— Самотен?! — Тя пресилено се засмя. — Погледни наоколо, Ник. В къщата ти има поне двеста души!

Той доближи до нея. Въпреки, че още не беше я докоснал, Лоръл почувства топлината на тялото му.

— Никога ли не си била самотна дори и сред най-шумната компания? — тихо попита Ник.

Разбира се, че е била. Безброй пъти. Когато даваше партита с Джефри. И дори когато нямаха гости.

— Това е най-лошият вид самота, Лоръл. Защото разбираш, че имаш нужда не просто от заобикалящите тела, а от един конкретен човек, който да те накара да се почувстваш по-добре.

— Аз не съм този единствен човек за теб — прошепна Лоръл.

— Лъжеш се. Зная, че ме мислиш за предател, защото те измамих да дойдеш тук, но днес спечелих мач, който има огромно значение за мен. Искам да споделя победата си с някой наистина специален човек. — Той се поколеба за момент, после я привлече към себе си. — Искам… Не, нуждая се от това да споделя победата си с теб, Лоръл! Моля те, не ме отблъсквай.

Как би могла да откаже на подобна молба?

— Не мога да остана, Ник. Дани спи у дома. Когато тръгвах към вас, мислех, че е нещо спешно, оставих го сам.

— Наистина беше спешно. Трябваше да те видя, да те прегърна, да те почувствам в ръцете си!

— Ник…

Той я погледна.

— Ще отидем у вас. Така Дани няма да е сам.

Лоръл знаеше, че си играе с огъня. Но беше толкова приятно да чувства ръцете на Ник около тялото си! Тя направи последен опит да се отърси от заслепението и да види истината такава, каквато е.

— Не зная как обикновено празнуваш победите си, Ник. Но независимо от това колко прекрасна е днешната, празникът ти няма да завърши в леглото ми.

Той кимна.

— Няма да те лъжа, че не искам да спя с теб, Лоръл. Но ще се съобразя с житейските ти принципи. Дори само да си приказваме, пак ще бъде чудесно.

Тъмните й очи колебливо го погледнаха.

— Обещаваш ли?

— Давам ти честната си дума на скаут.

Тя се засмя.

— Трудно ми е да повярвам, че домакинът на това парти някога е бил скаут.

— И то скаут-орле. А баща ми беше ръководител на скаути.

Лоръл никога не мислеше за Ник като за човек, който също има семейство. Може би ако се опознаеха по-добре, това странно усещане щеше да изчезне.

— А как ще зарежеш гостите си? — Направи последен опит тя да откаже Ник от идеята за среднощното посещение в дома й.

— Не се притеснявай. Никой, освен Том няма да забележи, че ме няма. А той лесно ще се досети къде съм.

Лоръл се запита що за приятели са тези, които са дошли да празнуват победата на Ник, а няма дори да забележат, че той липсва. Двамата с него се движеха в различни среди, деляха ги светлинни години и дори цялата сексуална химия на света нямаше да промени това.

— Само за малко — предупреди го тя.

— Добре — съгласи се той и добави: — Благодаря ти, Лоръл.