Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Love Thy Neighbor, 1985 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Мария Петрова, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,2 (× 45гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- svetlaem(2011)
- Разпознаване и начална корекция
- margc(2012)
- Допълнителна корекция и корекция
- hrUssI(2013)
Издание:
Джоан Рос. Без прецедент. Обичай ближния си
Американска. Първо издание
Редактор: Ирина Димитрова, Саша Попова
ИК „Арлекин-България“, София, 1995
ISBN: 954-11-0319-7
История
- —Добавяне
Трета глава
Лоръл продължи да работи без почивка.
— Мразя тридневните празници! — мърмореше тя, докато приготвяше обездвижваща превръзка за младеж със скъсан лигамент в коляното.
— След тях винаги е най-зле — съгласи се Тони Лий, без да откъсва поглед от една рентгенова снимка. — Какво мислиш за това тук?
Лоръл изви очи към осветеното табло. Случаят беше ясен.
— Обикновено счупване.
— Това й е за трети път тази година. Пациентката е на тридесет и две години и през последните три години не е имала менструален цикъл. Мисля си дали да не я запиша за томографа.
Лоръл се замисли. Компютърният аксиален томографичен скенер установяваше плътността на костите, но в конкретния случай това не беше необходимо.
— Защо първо не провериш до каква степен организмът й абсорбира калция? — предложи тя.
— Ако жената страда от остеопорозис в резултат на атлетическа аменорея, предложеният от доктор Лий метод е правилен — прозвуча гласът на доктор Адамс.
Лоръл реши да не спори с началника си. Тя придаде на гласа си нужната сериозност и отговори:
— В докладите, публикувани напоследък, жените бегачки с гинекологични проблеми се поставят в една и съща група с жени, които страдат от аменорея по съвсем различни причини. Това е все едно да вземем група индивиди със счупени крайници и да приемем, че всички са получили счупванията си по един и същ начин.
Изражението на Матю Адамс беше непроницаемо.
— Нима искате да кажете, че доктор Лий трябва да игнорира проблема?
— Не, разбира се. Просто предлагах първо да се измери количеството калций, усвоявано от организма на пациентката. После, ако все още се нуждае от изследвания на плътността на костите, бих му препоръчала вместо томографа да използва фотонния абсорбциометър. Така не само ще получи по-точни измервания, но и облъчването ще бъде по-малко.
— В случая степента на облъчване не е единственото нещо, с което трябва да се съобразяваме, доктор Брайтън — отбеляза доктор Адамс.
— Безспорно сте прав. Но все пак облъчването е по-високо от необходимото. Така се намалява възможността доктор Лий да провежда по-чести изследвания. С фотонния абсорбциометър пациентката ще получи такава доза облъчване, каквато обикновено се натрупва във всеки от нас в резултат на земните излъчвания за две седмици. Облъчването при томографа се равнява на това, което при нормални условия се натрупва в човек за година и половина. Доколкото ми е известно, доктор Париш е настоявал да се отпуснат пари, за да се закупи апарата. Напълно поддържам това негово предложение.
— Винаги ли сте толкова самоуверена, доктор Брайтън?
— Страхувам се, че е така. Но само когато имам пряко отношение към нещо. А също — и конкретни знания, с които да подкрепя това свое отношение.
— Значи все още държите да пренебрегнете факта, че жените бегачки са подложени на голяма опасност, рискувайки постоянно костната си система?
— Нищо не пренебрегвам. Просто вярвам, че данните от изследванията са изопачени от журналистите, които искат спорта да си остане чисто мъжка територия и смятат, че мястото на жените е в кухнята.
Доктор Адамс я погледна остро.
— Не мисля, че тук е най-доброто място за изнасяне на речи в защита на женските права, доктор Брайтън. Но дори и да беше, вие сте най-малко подходяща за това.
Лоръл настръхна.
— Какво точно искате да кажете?
— Имах предвид представлението, което ни изнесохте с онзи ръгбист. На работа сте едва от днес, а вече си уреждате интимни срещи с пациентите си. Това ли е причината да се насочите към спортната медицина?
— Въпросът ви е неуместен и аз не смятам да отговоря!
— Въпросът ми беше реторичен, докторе. Съвсем ясно е, че в тази област на медицината можете да срещнете повече мъже с приемливи качества, отколкото, да речем, в педиатрията или в акушер-гинекологията.
След тази последна словесна плесница доктор Адамс рязко се обърна и напусна кабинета.
— Не мога да разбера този човек!
— Нито пък аз — подкрепи я Тони. — Никога не е бил самата любезност, но чак толкова… Когато аз постъпих в клиниката, той ме попита защо не съм се насочил към акупунктурата и после ме остави на мира.
— Вероятно се е страхувал, че може да му сложиш отрова в кафето и че докато се усети, ще бъде прекалено късно.
— Сигурно! — изсмя се доволно Тони. — Чудех се как да започна, но тъй като нашият фюрер подхвана темата, ще ми кажеш ли как всъщност стоят нещата между теб и Ник Макгроу? Тази сутрин спомена нещо за среща с него.
— Споменах, че ще го използвам — поправи го Лоръл. — Срещнахме се вчера при извънредни обстоятелства.
— Има ли нещо пикантно, с което да обогатим „духовния“ живот на клиниката?
— Не, освен ако не вярваш в приказки от хиляда и една нощ. Пианото ми се блъсна в новата му кола.
— Добре, че не съм бил там. Макгроу сигурно е бил бесен.
— Хей, ами моето пиано?! — възмути се Лоръл.
Колегата й кръстоса ръце и се облегна на бюрото.
— Така ли стресна и него?
— Разбира се. Това, че е звезда и че ми е съсед, не означава, че…
— Вие сте съседи?
— Да. Живеем врата до врата, но не виждам каква полза може да има от това.
— Така… Значи интригата се оформя.
Лоръл изруга тихо и се върна към работата си. Гипсът се беше втвърдил и тя трябваше да започне всичко отначало.
— Не започвай да си въобразяваш какво ли не! Между нас ма абсолютно нищо и смятам така да си остане.
— Сигурна ли си?
Въпросът беше същият, който наскоро беше задал и Ник. Лорел се зачуди дали мъжете не правят специални сбирки в общи съблекални, за да репетират отделни изрази.
— Напълно… Защо?
Тони смъкна рентгеновата снимка от таблото и я пъхна в една голяма бяла папка.
— Защото не е много трудно да се разбере, че Ник Макгроу е на съвсем различно мнение по този въпрос — усмихна се той и тръгна към вратата.
Лоръл спря колата пред къщата си. Беше изтощена. Тя хвърли бърз поглед към съседния двор. Колата на Ник липсваше. Явно я бяха взели за ремонт. Пред къщата стоеше друго ферари.
— Какво имаш против американската индустрия? — попита Лоръл веднага, щом Ник отвори вратата на нейния дом.
Той я погледна озадачено.
— Няма ли да ми кажеш: „Здравей, скъпи, как мина денят ти“?
— Говорех за избора ти на превозно средство. Не знаех, че има места, откъдето можеш да си вземеш италианска спортна под наем.
— В моя случай се съгласиха да направят изключение.
— Трябва да е чудесно да можеш да получаваш всичко, каквото си поискаш.
Ник реши да не й обяснява колко е далеч от истината и само безгрижно кимна.
— Как е Дани?
— Чудесно! — отвърна той и я последва. — Прочете една книжка и ми даде да разбера, че новата му учителка доста му харесва. После се състезавахме с колички и освен това топката му е подписана от всички играчи на „Сандърдс“. Докато си приказваме с теб, Дани трябва да е подредил масата край басейна. Така че си поканена на пикник. Изобщо, синът ти прекара един чудесен ден. Ти, от своя страна, изглеждаш ужасно изморена.
Ник й подаде чаша студено бяло вино.
— Благодаря — промълви Лоръл и за момент забрави колко му беше ядосана заради случая в клиниката. — Чувствам се длъжна да отбележа, че не правиш достатъчно за женското самолюбие, Макгроу. Какво стана с любезните комплименти?
— Не мислех, че могат да минат пред теб. Или греша?
Лоръл отпи от виното и погледна Ник над ръба на чашата си.
— Не зная. В момента съм толкова изморена и обезкуражена, че всяка добра дума ще ми се стори като манна небесна.
Тя се предава, помисли си Ник и пристъпи към нея. Лоръл си пое дълбоко въздух. Той се пресегна и приглади тъмната й коса.
— Бих могъл да ти кажа, например, че косата ти прилича на коприна. Дали това ще задоволи твоето самолюбие, Лоръл?
— Може би — замислено каза тя. — Но само ако не го казваш на всяка срещната жена.
— Жените, които познавам, обикновено имат страшни коси.
И знаят как да играят тази игра, добави наум той.
Лоръл знаеше, че думите му принадлежат на човек, превърнал съблазняването почти в професия, но нямаше сили да се освободи от копринената паяжина, която ги обгръщаше.
— Страшни коси? — преглътна с мъка тя.
Ник хвана няколко разбъркани кичура от лъскавата й кестенява коса и ги остави да се плъзнат между пръстите му.
— Точно така. Нали си виждала такива? И ужасно остри. Могат да избодат очите на човек, ако не внимава.
— О, да — прошепна Лоръл.
Ник се ядоса на колебанието, което го обзе. Беше всял смут в мислите и чувствата й, но не допускаше, че тя може да направи същото с неговите. Лоръл Брайтън наистина се оказа предизвикателство.
Внезапен шум отвън ги върна към действителността.
— Господи, съвсем бях забравила за Дани!
— Не се притеснявай. Той чудесно се забавлява.
— Няма ли най-после да уточниш мнението си, Макгроу? Днес следобед поставяше майчинските ми способности под въпрос, а сега ми казваш да не се притеснявам!
Ник промърмори някакво проклятие и тръгна след нея към басейна. Дани беше взел метлата и събираше на купчина пръснатите по земята стъкла. Той вдигна поглед, видя срещу себе си двамата възрастни и пребледня.
— Мамо, каната просто се изплъзна от ръцете ми! С Ник правихме малко лимонада и аз исках да я сипя в нещо наистина специално. За да отпразнуваме първият ти работен ден. Обещавам, че ще купя друга кана. След училище ще подрязвам ливади и ще спестя пари.
Сърцето на Лоръл се сви. Тя притегли Дани към себе си и окуражаващо му се усмихна.
— Това беше една обикновена кана, момчето ми. Пък и наоколо няма ливади.
— Тогава ще продавам вестници. Или ще мия коли, или нещо такова… Не се притеснявай, ще събера пари.
Лоръл издърпа метлата от ръцете му.
— Хей, дете, току-що разбрах, че си ми направил услуга, като ме отърва от тази кана!
— Но това наистина беше най-хубавата ти кана, мамо! Винаги си я имала! Дори преди аз да се появя на бял свят.
— Това беше сватбеният ми подарък от баба ти Брайтън — сухо осведоми Лоръл сина си.
При спомена за старицата Дани смръщи вежди. Лоръл се засмя и разроши косата му.
— Такива са и моите чувства. Мисля, че трябваше да я дам на Аманда като сватбен подарък. Тя щеше да я хареса.
Лоръл разбра, че е направила тактическа грешка. Не трябва ме да споменава името на втората жена на Джефри.
— Аз харесвам Аманда, мамо — отвърна Дани.
— Аз също — излъга тя. Не искаше да принуждава детето си заема страна. — Просто исках да кажа, че Аманда има повече време да се грижи за сребро и кристал.
Дани доверчиво я погледна и възкликна:
— Имам страхотна идея, мамо! Когато се върна вкъщи за Коледа, можеш да изпратиш по мен всички излишни неща.
Лоръл усети, че Ник внимателно я наблюдава. Тя коленичи и започна да събира по-едрите парчета кристал, за да прикрие смущението си.
Откакто беше открила, че не може да има деца, Аманда искаше да вземат Дани. Джефри не беше завел дело за оспорване на родителските права и Лоръл подозираше, че двамата с Аманда кроят планове да спечелят Дани. Сигурно при посещението му за Коледа щяха да направят всичко възможно да го убедят, че при тях той ще бъде по-щастлив.
Лоръл преглътна буцата, заседнала в гърлото й и се насили гласът й да прозвучи естествено.
— Това наистина е добра идея, Дани. Дали е останала още от лимонадата? Защо този път не напълниш пластмасовата кана?
Когато Дани изчезна в къщата, Лоръл извърна поглед, за да скрие от Ник напиращите в очите й сълзи.
— У дома — промълви на себе си тя. — Той все още смята, че неговият дом е в Сиатъл!
Ник разбираше, че едва ли носталгията на Дани по дома е единствената причина Лоръл да се чувства наранена. Не знаеше от колко ли време беше разведена. Дали съпругът й не беше я напуснал заради споменатата Аманда? Или Лоръл все още беше влюбена в него? Дали не е пристигнала във Финикс, за да избяга от спомените си? При тази мисъл Ник усети странно чувство на ревност. Той приближи и я прегърна.
— Хей, това е напълно естествено. Детето е прекарало целия си живот там. Изчакай да мине малко време, Лоръл.
Тя избърса сълзите си.
— Всичко това ми е известно… По дяволите! Сигурно ме мислиш за пълна идиотка.
— Не. Просто разбирам, че си смъртно засегната. Само почакай да получиш известната бързодействаща секретна формула на „доктор“ Макгроу за отпаднали тела и болни кости! Гарантирам ти, че ще излекува всички болести, които се осмеляват да нападнат и тормозят прекрасните лекарки.
Лоръл се разсмя.
— Направо ме е страх да си поискам от това лекарство.
— Обичате ли чревоугодническата италианска кухня, милейди?
— Не се шегувай!
— Разбира се, че не се шегувам.
В този миг се появи Дани.
— Ник, трябват ми двадесет долара. Пристигна момчето с пиците.
Лоръл вдигна вежди. Ник бръкна в задния си джоб и измъкна портфейл.
— Не се отдавай на скрупули, Лоръл. Когато става въпрос за приятели, парите не са от значение — той се засмя и фамилиарно разроши косите й. — Събуйте си обувките и се разположете удобно, доктор Брайтън! Вечерята е сервирана.
Вечерята премина спокойно и приятно. Дани разказваше как минал денят му и спираше само за да си поеме дъх.
— Да беше видяла как бягаше Ник след мелето, мамо!
Лоръл спря да дъвче.
— Откога защитниците участват в мелета?
Ник сви рамене.
— Откакто Кар стана треньор, щастливите дни, когато черната фланелка на защитника казваше: „Не ритайте това бедно момче“, отдавна са отминали.
— Коляното ти не може да понесе толкова много удари! Престъпление е, че собственият ти треньор разрешава подобно безотговорно поведение. И даже го поощрява!
Ник махна с ръка, хвърляйки бърз поглед към Дани, който следеше разговора с жив интерес.
— Не се тревожи. Все още мога да издържа на няколко ритника, нали, приятел?
Дани енергично кимна. Устата му беше пълна е пица. Лоръл разбра, че й предстои сериозен разговор с Ник.
Когато синът й отиде в съседния двор, за да занесе пица на Рауди, Лоръл снижи глас:
— Не разрешавам това!
Ник мрачно се усмихна.
— А какво според теб трябва да направя? Може би да занеса на треньора бележка от съседката си?
Тя скръсти ръце на гърдите си.
— Не, от лекуващия си лекар. Съществува опасност контузията ти да се превърне в постоянно състояние, Ник Макгроу. Не мога да повярвам, че така глупаво ще поемеш този риск.
— Аз трябва да играя, Лоръл! И затова ще се примиря с всичко, което Кар ме кара да върша. Той ми даде да разбера, че макар аз да съм звездата, конците дърпа треньорът. Това ли е най-добрият начин да разговаряш с бедния си наранен пациент, доктор Брайтън? Само не ми казвай, че в медицинския институт са ви научили на такъв език.
— Никак не е забавно! — прекъсна го тя.
— Никога не съм твърдял, че е.
Ник стана от стола и закрачи нагоре-надолу. Лоръл с изненада забеляза, че той леко накуцва. Това се беше изплъзнало от погледа й при сутрешния преглед.
— Няма ли да седнеш най-после?
Ник се отпусна на шезлонга. Сключи пръсти и ги постави зад главата си. После затвори очи и потъна в мълчание. Лоръл внимателно го погледна. По лицето му забеляза следи от умора. За първи път й хрумна, че той също би могъл да е изморен като нея.
И дори повече, каза си тя и си представи жестоката тренировка, която беше изтърпял. Лоръл бавно приближи до шезлонга и седна до Ник.
— Имам една идея. Какво ще кажеш да ти дам бележка и да отидеш да си легнеш? Беше егоистично да те оставя да се грижиш за Дани, за вечерята…
Очите му останаха затворени.
— Беше само пица — подхвърли той.
Лоръл се засмя.
— Но наистина ми приличаше на италианска храна за кулинари, Макгроу. Толкова бях изгладняла, че можех да я изям направо с кутията, в която пристигна.
Ник отвори очи и се засмя. Погледите им се срещнаха и той усети, че умората му отстъпва място на познатото нарастващо желание.
— Кой предлага тази бележка, Лоръл? Доктор Брайтън или нейното чудесно изменчиво его?
— Съжалявам, че ще ви разочаровам, господин Футболна Звезда, но предложението идва от доктор Брайтън.
Ник прокара пръст по ръката й.
— Зная защо правиш това, Лоръл.
— Кое?
— Зная защо толкова се грижиш за мен.
— Аз съм твой лекар — колебливо отвърна тя.
— Това е вярно. Но има още една причина, която ти не искаш да признаеш.
— Наистина ли? — гласът й издайнически трепна.
— Разбира се. Предстои ти да разопаковаш всичките тези кашони и имаш нужда от помощ. Само че аз няма да ти бъда от полза, ако се мотая край теб на патерици, нали?
Този път Лоръл не се усмихна.
— Ако не внимаваш, можеш да свършиш далеч по-зле.
Ник поклати русата си глава.
— Лоръл, Лоръл. Нали ти казах да не се притесняваш за това?
— Ник…
— А сега тихо! Не искам да лиша от илюзии този, който вероятно ще бъде моят последен почитател.
Той хвърли поглед към Дани, който вече се връщаше. Лоръл преглътна напиращите на езика й гневни думи, но се зарече да не оставя нещата така.
Лицето на Дани грееше в широка усмивка.
— Рауди е страхотно куче, Ник!
— И аз така мисля. Но сега, когато отново съм на работа, той се чувства ужасно самотен. Това старо тяло вече не е толкова пъргаво, колкото преди. Особено след напрегната тренировка. Рауди има нужда от някой по-млад, който да си играе с него, да плува и въобще — да прекарва известно време с него всяка вечер. Не познаваш ли човек, който би се заел с това?
— Аз ще се заема!
— Разбира се, ще ти плащам — подхвърли Ник.
— Чу ли, мамо?!
— Чух. Но ти няма да вземеш пари заради, това, че ще си играеш с кучето на Ник, Даниъл Брайтън! Така че престани да гледаш толкова алчно!
— Той няма да си играе, Лоръл, а ще обучава Рауди. — Очите му светнаха дяволито. — Освен ако не смяташ, че среднощното бягане с кучето ще се отрази добре на коленете ми.
— Разбира се, че не смятам!
Ник потри ръце и доволно се усмихна.
— Тогава да сключим сделката. По долар на ден плюс всичката лимонада, която успееш да изпиеш.
— Обещавам, че няма да пропусна нито ден! — извика Дани.
Ник се засмя. Дани отново започна да говори за тренировката. Разговорът се обърна в анекдоти за мачовете, в които Ник беше участвал през цялата си спортна кариера и когато последните лъчи на слънцето оцветиха небето в пурпурно и златисто, очите на момчето започнаха да се затварят.
— Много вълнения му се събраха за един ден. Мисля, че е време да го сложа в леглото.
— Да ти помогна ли? — предложи Ник, когато Дани отпусна глава на рамото на Лоръл.
— Не, ще се справя и сама. Защо не си сипеш още малко вино. Веднага се връщам. Ще ти донеса бележката, която ти обещах.
Ник щастливо въздъхна.
— Вино, прекрасна дама и бележка — всичко в една нощ! Не съм сигурен, че ще мога да понеса цялото това щастие, Лоръл.
— Ти си кален, Макгроу. Ще оцелееш, повярвай ми.
Ник се облегна на шезлонга и се замисли. Не можеше да се каже, че се е влюбил в Лоръл от пръв поглед. И все пак беше възхитен от държанието й. Знаеше колко досадно и понякога дори страшно е приспособяването към промените. Самият той го беше изпитал на собствения си гръб през изминалата година. Надяваше се, че може да спаси положението, като отново се нареди сред тримата най-добри защитници в страната. И ако беше необходимо да изтърпи всичко, което искаше от него Кар, за да излезе отново на върха, той щеше да го направи.
Ник се радваше, че Лоръл е искрено загрижена за него. Той не беше свикнал на такова нещо. Жените, които го преследваха, почти изчезнаха, когато стана ясно, че скоро няма да може да излезе на терена.
Лоръл беше различна. Ник знаеше, че тя е в състояние да вдигне страхотен скандал заради начина, по който се провеждат тренировките му. Виждаше я как се втурва на стадиона и принуждава треньора Кар да я изслуша.
— Нещо смешно ли има?
Лоръл се беше навела над него с озадачено изражение.
— Просто си мислех колко трудно ще бъде на човек да те спре, когато си наумиш нещо.
— Като например да отида и да кажа на този идиот, който си е въобразил, че е треньор, какво мисля за неговите тренировки?
— Това беше един от най-безрадостните сценарии.
— Не зная дали разбираш колко е важно за теб да се движиш бавно, Ник.
— А аз не съм сигурен, че разбираш колко е важно за мен да направя пълно завръщане този сезон.
Лоръл разбра, че той наистина смята да се изложи на опасност, но да играе. И друг път я беше обземало желание да грабне най-близкия предмет и да влее малко ум в упоритата глава на някой спортист. Тя също бягаше. Всеки ден. Но не смяташе, че в това е смисълът на живота й.
Лоръл застана край басейна. Бяха включили подводното осветление и водата грееше с цвят на аквамарин. Но тя виждаше само разбитото коляно на Ник.
— Ако се надяваш на чудодейно излекуване, сбъркал си лекаря, Макгроу. По-добре се обърни към някой знахар. Аз просто нямам какво да ти предложа.
Разбира се, че имаш, прекрасна Лоръл, му се прииска да извика. Чувстваше, че ще полудее, ако не опита скоро вкуса на тези сочни мамещи устни.
Ник се облегна назад. Не си спомняше да е желал толкова силно някоя жена. Ако нещата станеха прекалено сложни, той винаги можеше да се справи. Щеше да стане, да премине през вратата в оградата и да остане завинаги от другата й страна. Не съмняваше в това. Но също така беше сигурен, че няма намерение да го направи.