Джоан Рос
Обичай ближния си (12)

Дванадесета глава

— Божичко, какъв студ! — възкликна Лоръл и потърка ръце.

Съседът й, развяващ ярък плетен шал, се обърна към нея и каза:

— Според официалната прогноза, температурите са около нулата, но с този вятър студът е направо непоносим.

Лоръл потръпна и обхвана с поглед стадиона, който независимо от ниските температури беше пълен със запалянковци. Един снегорин започна да изрива снега и леда от игрището и тя с ужас помисли, че трябва да се случи истинско чудо, за да оцелее коляното на Ник при тези условия.

Лоръл слезе към скамейката на отбора и решително потупа треньора Кар по рамото.

— Хей, госпожице, тук не се допускат жени.

Тя ледено процеди:

— Аз съм доктор Брайтън, спортен лекар.

— Добре. А сега по-добре да изчезнете, преди да съм извикал органите по реда.

Внезапно се чу гласът на помощник-треньора:

— Аз я познавам! Тя е лекарят на Макгроу. От клиниката.

Очите на Кар приличаха на дребни късчета мрамор.

— Шегуваш се.

Лоръл се опита да потисне гнева си.

— Аз наистина съм личният лекар на Макгроу и тъй като днес има голяма вероятност той да бъде лошо наранен, ще остана тук.

— Не позволяваме приятелките на момчетата да се навъртя наоколо. А що се отнася до медицинската помощ, отборът си има лекари.

— Лекари, които го тъпчат с ксилокаин. При този студ с неговия вцепенен крак, Ник Макгроу може да осакатее — ядосано отвърна тя.

— Макгроу е достатъчно голям, за да се грижи сам за себе си. Ако той желае да му сложат инжекция, не виждам защо трябва да искаме разрешение от майка му. Или от приятелката му.

Лоръл сложи ръце на кръста и погледна мъжа право в очите.

— Аз съм негов лекар и ще остана тук. Ако това не ви харесва, ще трябва да ме арестувате и да ме влачите през стадиона, за да ме изхвърлите навън.

Очите й опасно бляскаха. Треньорът сви рамене.

— Ако си търсите добро място, това е друга работа. Но само да кажете и една дума на някой от играчите ми, наистина ще ви изхвърля. Разбрано?

Лоръл кимна.

Още от самото начало играта беше пълна с грешки. Играчите един след друг правеха несполучливи опити да отпратят на далеч покритата с ледена кора топка.

— Да гледаш тези момчета е все едно да отидеш на зъболекар — измърмори телевизионният оператор, седнал до Лоръл.

— Наистина не е приятно изживяване — съгласи се тя, като гледаше как Ник изчезва под купчина човешки тела.

— Хей! — възкликна той, обръщайки поглед към терена. — Не трябва да се играе по този начин!

След малко напрежението на терена нарасна. Вълнението и студът обаче пречеха на играчите. Лоръл изохка, когато Ник отново беше ритнат и затрупан от телата на противниците си.

Операторът отново се обърна към нея.

— Ако „Кливланд“ победят, те ще нарекат играта мачът, които довърши Финикс.

— Това е най-противното нещо, което някога съм чувала! — възмути се тя. — Защо някой не се намеси?

Мъжът сви рамене.

— Кафявите цяла седмица приказват, че ще направят точно това. Планът им е да изкарат Макгроу от играта чрез серия от удари. Известно им е, че коляното му не може да издържи на такова натоварване, особено върху замръзнала повърхност.

— Значи те съвсем умишлено се стремят да го наранят? — Лоръл се запита кой ли е причислил тази жестока игра към спортовете. Това, което ставаше на терена, си беше истинска битка.

Операторът изненадано я погледна.

— Точно така. С атаките, насочени към Макгроу, той няма да издържи до края на играта. Морган няма голям опит, а освен това няма да бъде загрял. Е, даунът свърши…

Лоръл знаеше, че от професионална гледна точка навярно няма основателна причина да влезе в съблекалните. Тя сплете премръзналите си пръсти и се замоли мачът да свърши по-скоро.

Започна вторият даун. След няколко кратки подавания треньорът извика Макгроу и му каза:

— Слушай, Макгроу. Сега е момента да докажеш себе си. Искам да вкарам Ричардсън в крайната зона.

— Искате да започнете с пас? — изненада се Ник.

— Да, смятам да рискувам, за да спечелим.

— Но все още е твърде рано за пасове — опита се да протестира Ник.

— Виж какво, Макгроу. Ако не искаш да бъдеш сменен, прави каквото ти се казва. Ти може и да си играчът, който прави най-страхотните хвърляния, но аз съм треньорът. Разбра ли? Сега излез на терена и ако няма нито един свободен играч, хвърли проклетата топка, където и да е.

По реакцията на играчите Лоръл разбра, че Ник не е единственият, който смята този ход за рискован. Отборът на Кливланд не беше подготвен за такова нещо и Макгроу успя да открие свободен играч, на който да подаде. Един противник обаче бързо се съвзе от объркването и успя да отнеме топката. Възбудата на публиката нарасна. Но Лоръл не следеше играта. Погледът й бягаше след Ник, който след поредния ритник лежеше на терена, без да може да се надигне. Лекарят на отбора изтича към него.

Лоръл се обърна към оператора, който беше насочил камерата натам.

— Виждате ли дали си движи крака?

— Не го движи. Сега се опитват да го превържат. Изглежда, че днес повече няма да бъде в състояние да играе.

— Ако е станало това, което си мисля, той повече никога няма да може да играе — отвърна Лоръл. По лицето й се затъркаляха сълзи. Тя се изправи и хукна към терена след изпратената носилка. Заедно с лекаря на отбора подхвана Ник под мишниците. Той се опита да стъпи, но загуби опора и се свлече на земята.

— Ник, не трябва да подлагаш крака си и на най-лекото натоварване, докато не го прегледам — възрази Лоръл.

Откараха Ник в близката болница. Лоръл му предписа болкоуспокояващо и не след дълго той заспа.

Когато се събуди, беше вече нощ. Ник се огледа наоколо, сякаш не можеше да си спомни къде е.

— Лоръл?

Тя се надигна от стола край леглото му и леко го целуна по слепоочието.

— Тук съм, мили.

— Загубихме ли?

Господи, как можеше да мисли за това точно сега.

— Страхувам се, че да. Денят беше съвсем неподходящ за футбол. „Сандърбърдс“ нямаше как да спечелят.

— Денят беше ужасен и за Кливланд, но те победиха — напомни й той. — Както и да е. Предполагам, че няма да мога да се оправя до мача за Супер Купата. Ще ни трябва доста време, да се възстанови коляното ми.

Лоръл нищо не каза. Знаеше, че първата реакция на почти всеки зле контузен спортист е да отхвърли неприятния медицински факт.

— Радвам се, че дойде — прошепна Ник. — Не бих искал някой шарлатанин да се изпробва върху раненото ми тяло.

Лоръл насила се усмихна.

— Да не съм луда да поверя тялото ти на някой друг, Макгроу! Аз имам всички права.

Ник отвърна на усмивката й.

— Какво си ми предписала? Чувствам се така, сякаш се нося облаците.

— Затвори си очите и ще престанеш да се чувстваш замаян — посъветва го тя. Ник изпълни съвета й. Лоръл се наведе и го целуна. — Опитай се да поспиш, скъпи. Когато се събудиш, пак ще бъда тук.

Лоръл позвъни на Дани и го увери, че скоро Ник ще бъде съвсем добре. Следващото обаждане беше до клиниката. Чу се гласът на доктор Адамс:

— Това ли е, от което се страхувахме?

— Да. Сухожилията са преразтегнати, а хрущялът е счупен.

Лоръл изхлипа и избърса сълзите си.

— Значи така — каза доктор Адамс след дълго мълчание.

— Така — повтори равно тя. — Ще докараме Ник във Финикс вдругиден.

— Той знае ли вече?

— Не съм му казала, но той е спортист от прекалено дълго време, за да е наясно с това, какво става с тялото му.

— Добре тогава. Успешен обратен полет, доктор Брайтън.

— Благодаря — отвърна тя.

Лоръл още веднъж, внимателно проучи рентгеновите снимки на Ник. Надяваше се да открие нещо, с което да му даде надежда. Разбра, че ще бъде трудно, но си каза, че можеше да бъде и далеч по-зле след всичко, което се случи на терена. Точно това възнамеряваше да го накара да осъзнае.

 

 

— Здравей — поздрави я Ник, когато Лоръл се върна в стаята му. — Идваш съвсем навреме за новините. Искаш ли да видим репортажа от вчерашния разгром?

— Не изгарям от желание, но не мисля, че имам някакъв избор.

Ник се засмя:

— Наистина никакъв.

Те изгледаха това, което коментаторът определи като най-върховите моменти в целия мач, макар, че според Лоръл трудно можеха да бъдат наречени така.

На екрана се появи треньорът Кар. Лицето му беше намръщено.

— За всичко обвинявам Макгроу.

Коментаторът възрази:

— Това беше загуба на целия отбор. Като се имат предвид обстоятелствата, Макгроу действително игра много добре.

— Макгроу получава и най-много пари, за да играе.

— А вярно ли е, че последният удар слага край на спортната му кариера?

Лоръл почувства, че Ник се напряга.

— Така се говори.

— Какво означава това за „Сандърбърдс“?

— Не вярвам в приказките за необходимостта от ветеран в отбора.

Ник изръмжа, когато интервюто свърши. На екрана се появи клиниката във Финикс.

— Тук сме с доктор Адамс, завеждащ спортната медицинска клиника във Финикс, където Макгроу се подлагаше на ежедневна терапия заради контузията, която го измъчваше през целия сезон. Доктор Адамс, вярно ли е, че лекарят на Ник е в този момент в Кливланд, при него?

— Да. Главният ни лекар, доктор Брайтън, е прегледала Ник Макгроу и утре се връща във Финикс заедно с него.

Ник погледна изненадано към Лоръл.

— Главен лекар? Кога е станало това?

— Дълга история — отвърна тя и посегна към дистанционното управление, за да изключи телевизора, преди доктор Адамс да продължи. — Освен това все още обмислям предложението.

— Важното е, че са ти предложили поста.

Лоръл кимна.

— Преди два дни. Нека да спрем телевизора.

— Почакай малко. В момента приказват за теб, доктор Брайтън.

Репортерът попита:

— Какви са прогнозите на доктор Брайтън за бъдещето?

— Страхувам се, че спортната кариера на Ник Макгроу е приключила.

Ник не помръдна. Лоръл крадешком погледна към него.

— Това ли си им казала?

— Ник, нека ти обясня…

Той отмести ръката й от рамото си. Очите му бяха безизразни.

— Попитах те нещо, Лоръл. Това ли им каза?

— Да — прошепна тя.

— Разбирам. Това твоето желание ли е или е абсолютно сигурно?

— Сигурно е. Но ще можеш да ходиш — добави Лоръл.

— Да ходя! Но не и да играя!

Тя кимна.

— Няма да можеш да играеш.

— Така ми казваха и миналата година — напомни й той.

— Тогава беше различно. Доктор Филипс просто беше казал, че не ти препоръчва да играеш, а не — че е невъзможно да го правиш. Повярвай ми, коляното ти по никакъв начин няма да може да издържи на повече натоварвания. Освен това вече няма да бъдеш толкова подвижен, колкото се изисква, за да се включиш в игра.

— Това е лично твое мнение.

— Да — съгласи се тя.

— Тогава ще се консултирам и с други специалисти — твърдо каза той.

— Смятам, че идеята е добра. Имаш ли конкретен лекар предвид?

Ник поклати глава.

— Не. Ще оставя на теб да избереш някого. Ако ми обещаеш, че няма да заговорничиш с него против мен.

— Обещавам — каза Лоръл и нежно го целуна.

В деня след завръщането им във Финикс тя уреди пълни изследвания. Искаше Ник да е наясно със сериозността на нараняванията си, за да може по-лесно да свикне с мисълта, че нещата няма да бъдат както преди.

— Значи това е всичко — каза бавно той. Двамата с Лоръл бяха останали сами в кабинета, след като известен специалист от Бостън го беше прегледал и беше потвърдил диагнозата й.

— Страхувам се, че да. Ник, наистина съжалявам — промълви Лоръл.

— Но не толкова, колкото мен. Трябваше да знам, че нищо няма да излезе от цялата работа.

Тя го погледна.

— Ти все пак успя да играеш цял сезон, и то — при невъзможни обстоятелства.

— Не зная дали ще ми повярваш, или не, но в момента не говорех за ръгби, Лоръл. Имах предвид нас двамата.

— Нас?

— Главният лекар и пропадналият спортист.

— Какво искаш да кажеш? Защо това трябва да промени нещо между нас?

— Ти си жена, която не обича усложненията.

— Вече съм на друго мнение. — Тя направи още един опит. — Мислех, че ти също не ги обичаш.

Ник плъзна поглед по нея. Изглеждаше като преуспяваща професионалистка. Приличаше на жена, която вземаше от живота това, което иска. Беше забележителна. И всичко беше постигнала сама. Лоръл Брайтън нямаше нужда да й бъдат натрапвани чужди проблеми.

— Виж какво, Лоръл. Животът е пред теб. Вече си главен лекар…

Тя го прекъсна:

— Все още не съм приела предложението.

— Но ще го приемеш — твърдо каза той. — Кариерата ти процъфтява, а сега, когато Джефри и Аманда са решили, че не искат в перфектния им дом да се мотае едно дете, тревогите ти по отношение на Дани също отпадат. Ти си интелигентна, красива и определено — най-нежната жена, която някога съм срещал. Мъжете ще се редят на опашка пред вратата ти, скъпа. Последното нещо, от което ще имаш нужда, ще бъде едно бивше спортно величие.

— Не смей да приказваш така за мъжа, когото обичам!

За първи път думите бяха изречени гласно с цялата им важност. Ник и Лоръл се гледаха безмълвно няколко мига. Накрая той наруши мълчанието.

— Ти не ме обичаш, Лоръл. Просто смесваш любовта със съжалението. Ще трябва да се научиш да се държиш по-професионално в подобни случаи.

— Ник… — Лоръл посегна към него, но той се отдръпна.

— Остави всичко да отмине, Лоръл. Точно сега не съм подходящ за никого. Не виждаш ли, че не съм в състояние да взимам каквито и да било решения.

— Нима не разбираш? — Изхлипа тя. Сълзите оставяха мокри следи по страните й. — Аз се влюбих в теб въпреки че играеше ръгби. А не заради това.

— През целия си живот съм се възприемал като ръгбист. Не мога да отделя спортиста от човека, Лоръл, нито пък искам. — Ник си пое дълбоко въздух. — Достатъчно съм умен, за да разбера, че в никакъв случай няма да мога да изляза отново на терена. Така че няма да мога да ти предложа нищо.

Той се протегна и затъкна разпилените й коси зад ухото — жест, който беше толкова познат, че сърцето на Лоръл болезнено се сви.

— Лоръл, направи ми една услуга.

— Ще направя всичко, което поискаш.

— Не ме обичай. Точно сега няма да мога да понеса това, а не е честно спрямо теб самата.

Лоръл кипна.

— Не ми казвай кое е честно и кое не, Ник! Нямаш право да ми заповядваш кого да обичам.

Тя вдигна към него мокрото си от сълзи лице. Той проследи с пръсти деликатните й черти, сякаш да ги съхрани дълбоко в паметта си.

— Опитай се да бъдеш добра със себе си — каза тъжно Ник и се извърна, за да не види Лоръл влагата, появила се в очите му.

Лоръл не можеше да повярва, че той си отива, докато не видя как ферарито потегли от паркинга и изчезна зад ъгъла.

Ник наистина си беше отишъл. Просто се беше качил на колата си и беше си тръгнал от клиниката и от живота й.