Джоан Рос
Обичай ближния си (8)

Осма глава

Петнадесет минути по-късно Лоръл отново влезе в кухнята, Дани седеше на масата и четеше книга, а Ник мажеше конфитюр върху една филия. Тя спря на вратата.

— Какво правите?

Дани вдигна гузно глава и отново заби поглед в книгата. Ник усмихна очарователно.

— Казах на Дани, че аз ще приготвя обяда му.

Лоръл предизвикателно кръстоса ръце на гърдите си.

— И защо?

Ник зави сандвичите и тръгна към хладилника.

— Къде са ябълките?

— В кошницата за плодове — отвърна разсеяно тя. — Попихте нещо, Ник!

Той взе няколко ябълки и ги сложи в кутията за закуска. Сякаш не беше забелязал раздразнението на Лоръл. Пресегна се към една керамична купа, поставена върху кухненския плот и попита:

— Сладките тук ли са?

— Не. В шкафа — троснато отвърна тя.

Ник изненадано я погледна.

— Не ми говори така нервно, Лоръл. Това е кутия за сладки и е съвсем логично да се предположи, че…

— Не предполагай нищо, Ник.

Настъпи потискащо мълчание. С ъгъла на окото си Лоръл видя Дани любопитно наднича над книгата.

— Хайде, Дани. Ще те изпратя до училището.

Той я погледна с широко отворени очи.

— Но, мамо! Нали цяла седмица ходя сам?! — Очите му се спряха на Ник. — Казах ти, че няма да й хареса.

Ник кимна.

— Сега и аз се уверих, че беше прав. Какво трябва да направя според теб, за да си върна благоразположението й?

Дани замислено сбърчи вежди.

— Когато ми се ядоса, обикновено й рисувам картина. Тя я слага върху хладилника и ми става ясно, че вече не ми се сърди.

Ник хвърли предпазливо поглед към Лоръл.

— Не съм сигурен, че в този случай цветните моливи ще свършат работа. Трябва да измислим нещо по-сигурно.

— Когато бях на пет години боядисах Съси в жълто, за да подхожда на цвета на стаята ми. Мама ме гледаше така, както в момента гледа теб.

— Чудесно. И какво се случи после, за да си оправите отношенията?

— Това беше единственият случай, когато ме наби. После обаче заплака и каза, че много съжалява.

Очите на Ник хитро светнаха и се преместиха върху Лоръл.

— Интересна идея.

— Достатъчно, вие двамата! Дани, наистина можеш сам да отидеш до училището. Трябва да поговоря с Ник.

Дани взе пакета от ръцете на Лоръл и заинтригувано попита:

— Ще се карате ли?

— Разбира се, че не. Просто ще обсъдим някои важни неща.

Лицето на момчето помръкна. То тъжно тръгна към вратата.

— Хей, Дани!

— Да, Ник?

— Имам чувството, че ще се разрази страхотен скандал!

Очите на Дани светнаха.

— Довиждане, мамо! Довиждане, Ник! Желая ви успех.

Той махна за довиждане и се измъкна през вратата. Лоръл се обърна към Ник.

— Защо му каза, че ще се караме?

Той се облегна на кухненския плот и кръстоса крака.

— А няма ли?

— Разбира се, че ще се караме. Но не искам да занимавам Дани с неща, които не го засягат.

— Имам усещането, че всичко започна, защото направих сандвичи на детето. Затова смятам, че много го засяга. И ако мислиш, че той не разбира това, значи не обръщаш достатъчно внимание на сина си, Лоръл.

Тя ядосано отметна кичур от челото си.

— Извини ме, ако не ти изглеждам достатъчно ентусиазирана от идеята да приемам аматьорски съвети как да си гледам детето. Не се меси в живота на сина ми, освен ако нямаш намерение да му ставаш баща.

— А какво ще стане, ако имам такова намерение?

Въпросът му изненада и двамата. Те млъкнаха и се погледнаха. Лоръл се отпусна на един стол до масата.

— Какво означава това?

— Ядосах се и казах първото нещо, което ми дойде на езика.

— Не ти отправих предложение за женитба, Ник — каза тя.

Той леко се усмихна и седна срещу нея.

— Не съм си и помислял такова нещо. Искаш ли да си поприказваме, Лоръл?

Тя погледна часовника си.

— Трябва да тръгвам за работа.

— Обади се, че ще закъснееш. Разговорът ни е по-важен.

Лоръл знаеше, че доктор Адамс отново ще си помисли най-лошото, но кимна.

— Добре. Сега ще се върна.

Не искаше да използва телефона в кухнята. Трябваше й малко време, за да дойде на себе си, а това със сигурност не може да стане, когато Ник беше наблизо.

— Чудесно. Докато те чакам, ще направя още кафе.

— Трябва да призная, че наистина се справяш добре в кухнята, Макгроу — усмихна се Лоръл и излезе.

Когато се върна, кафето вече беше готово. На масата я очакваше панерче, пълно с канелени кифлички.

Тя хвърли питащ поглед към Ник и той обясни:

— Смятам, че все пак трябва да хапнеш нещо.

— Май аз бях тази, която трябваше да се грижи за теб, Макгроу. В края на краищата съм твой лекар.

— А аз съм твой приятел. Винаги съм смятал, че когато двама души са приятели, те трябва да се грижат един за друг.

Лоръл отпи глътка кафе и го погледна замислено. Не виждаше причина, която да им попречи да разговарят като възрастни по въпросите за секса.

— Това ли правехме и снощи, според теб?

Лицето му не изразяваше нищо.

— А ти как мислиш?

— Не знам. Предполагам, че можем да наречем снощното си държание глупаво.

Ръката й трепна, когато постави чашата в чинийката. Лекият звън на порцелан прозвуча неестествено в напрегнатата тишина. Ник нежно взе ръката й в своята.

— В това, което снощи правехме, нямаше нищо лошо, Лоръл. То беше напълно естествено. И понеже така или иначе двамата с теб ще стигнем до леглото, мисля, че трябва да свикнеш с тази мисъл.

Той отмести поглед от устните й. Чувстваше, че тялото му отново се изпълва с познатата сладостна болка. Лоръл запротестира:

— Ти винаги приемаш нещата за абсолютно сигурни, Ник.

— Тогава ме целуни и се опитай отново да бъдеш толкова категорична.

— И дума да не става. Може и да съм безразсъдна, Макгроу, но все още не съм си загубила напълно ума.

Упоритостта й ядосваше Ник, но в същото време го възхищаваше. Не беше свикнал да среща такава духовна сила у жените. Известна му беше женската тактика две крачки напред, една — назад и дори смяташе, че това придава пикантност на преследването. Лоръл обаче изпадаше в крайности. Ако това беше обичайната й реакция при ухажване, Ник разбираше, че шансовете му да успее са минимални. Когато си помисли, че в живота й сигурно е имало и други мъже, изпита лека ревност. Това не беше добре.

Спокойно, Макгроу, каза си той, дай й да разбере, че нямаш сериозни намерения.

— Лоръл, с колко мъже си била? — небрежно попита той.

Тя втренчено го погледна.

— Този въпрос е твърде личен, Ник.

— Няма значение, сигурен съм, че не са били кой знае колко много. Обзалагам се, че си била девствена, когато си се омъжила.

— Не бъди толкова сигурен. Думите ти само доказват колко малко знаеш за мен. — Тя стана и се обърна с гръб към него. — Всъщност, бях бременна булка.

Ник внимателно я наблюдаваше. За първи път Лоръл споменаваше нещо за обстоятелствата, които бяха довели до женитбата й.

— В медицинския институт ли беше, когато забременя?

Тя виновно се усмихна.

— Знаеш ли, приятелите ни изглеждаха толкова изненадани, както си ти в момента, когато им съобщихме новината. По-късно, ако не успеех да направя нещо както трябва, Джефри винаги ми напомняше за тази тяхна изненада.

— Все повече и повече се убеждавам, че този човек е голяма мижитурка. — Ник небрежно махна с ръка, сякаш да покаже, че бившият съпруг на Лоръл не заслужава да бъде обсъждан. — Защо не направи нещо, когато разбра, че си бременна?

Тя отново седна и се замисли. Спомни си за настояванията на Джефри по този въпрос.

— Имаш предвид аборт, нали? Можеш да говориш направо, Ник. Все пак съм лекар, а лекарите не се объркват лесно.

— Дани наистина е чудесно дете, но въпреки това допускам, че новината не е била посрещната възторжено. Повечето хора не обичат усложненията. Абортът е бил един логичен изход.

Лоръл се намръщи.

— Любовта невинаги е логична, Ник. Не че при създалите се обстоятелства не ми беше хрумвала идеята за аборт, но никога не съм смятала, че това е нещо, което наистина мога да направя.

— Когато не се опитваш да засегнеш деликатното мъжко его, си направо страхотна, Лоръл.

— Деликатно его? Специално твоето его, Макгроу, е всичко друго, само не и деликатно. Ако и аз имах такова, двамата с теб бихме могли да покорим света.

Той отметна глава и се засмя.

— Мога ли да ти задам още един въпрос?

Лоръл кимна, изтегли ръцете си и се облакъти на масата. После сплете пръсти и облегна брадичката си на тях.

— Предполагам, че ще е достатъчно безопасен.

— Защо толкова се ядоса като ме видя да правя сандвичи за Дани?

— Малко е сложно за обяснение. Тези дни съм станала много докачлива, щом се засегнат майчинските ми умения. Винаги съм вярвала, че като карам Дани да ми помага в домакинската работа, ще го науча да бъде самостоятелен. Когато те видях да приготвяш обяда му, го възприех като критика от твоя страна, че не се грижа достатъчно добре за него.

Ник изглеждаше искрено изненадан.

— Никога не бих те критикувал. Всеки може да види, че си добра майка, Лоръл. Навремето наистина си взела единственото правилно решение.

Тя объркано се усмихна. Не знаеше как да му обясни теорията на Аманда, че едно дете се нуждае от майка, която непрекъснато да бъде с него. От месеци насам всяка седмица поне по веднъж чуваше това обяснение от устата на Джефри. Той дори беше стигнал дотам, да я предупреди, че кариерата й може да пострада. Сякаш Лоръл щеше да жертва сина си заради своята работа! Защо и бившият й съпруг не разсъждаваше като Ник? Той не беше проявявал особен интерес към Дани до момента, в който Аманда не се появи на сцената.

Лоръл усети, че Ник настойчиво я гледа и продължи:

— Благодаря ти. Ето още една причина да се притеснявам, че двамата с Дани започвате да се сближавате прекалено много. Ако имахме интимна връзка, а след това ти изчезнеше от живота му, това щеше жестоко да го нарани. Той все още се опитва да свикне с мисълта, че ще бъде далеч от баща си, макар че и в Сиатъл не се виждаха особено често.

— Дани ми каза, че сте се развели наскоро.

— Преди три години. Но, в интерес на истината, съвместният ни живот никога не е бил гладък — тя се засмя. Спомените вече не й изглеждаха мъчителни. — А сутрешното повръщане направо сложи капак на всичко.

Ник не можеше да си представи, че е възможно да не обича една жена, която безропотно понася всички промени в тялото си, за да износи и роди неговото дете. Джефри не беше просто мижитурка, той беше пълен глупак.

— Не зная защо останахме женени през всичките тези години. Предполагам, защото бях достатъчно заета, за да имам време да се тревожа по въпроса дали съм щастлива или не. Имах Дани, института, работата си…

— А Джефри? — Ник за първи път спомена името му на глас. Чувстваше, че мрази мъжа, който беше живял с Лоръл, беше споделял леглото с нея и й беше направил дете.

Тя въздъхна горчиво.

— Джефри си имаше своята работа. Досега никой от рода Брайтън не се е развеждал. А те уверявам, че родословното им дърво е достатъчно голямо и прославено. Майката на Джефри го беше заплашила, че ще го лиши от наследство, ако кракът му стъпи в съда, а в онези дни на мен ми беше все едно дали съм разведена или не — той и без това рядко се прибираше у дома.

— И кое те накара да се решиш?

— Джефри се влюби. Аманда всъщност е добре възпитана жена и определено не е човек, който ще се впусне в безвкусна връзка с женен мъж. Между другото, случайно се оказа, че баща й е много известен кардиолог.

— Който, също случайно, е бил пред пенсия — предположи Ник.

Лоръл се усмихна.

— Наистина си прекалено умен за спортист.

Той доволно кимна:

— И аз така мисля. Приключихме ли вече с кавгата?

— Защо, да не би да предлагаш да се прегърнем и целунем в знак на помирение?

Лоръл усети, че думите й звучат предизвикателно, но беше късно да си ги вземе назад. Очите му весело светнаха.

— Готов съм, стига да искаш. Това, разбира се, ще е само една приятелска целувка. Без никакви страсти.

— Мисля, че ще се въздържа — реши Лоръл. Нямаше доверие нито на Ник, нито на себе си.

— Наистина трябва да тръгвам. — Изправи се тя и взе чантата. — Доктор Адамс може да сметне, че закъснението ми е достатъчно основание да ме върне обратно в Сиатъл.

Ник я изпрати до колата и отвори вратата.

— Ще разрешиш ли Дани да прекара следобеда с мен? Знаеш ли, понякога имам чувството, че той е истинският възрастен тук. За всичко има готов отговор.

Лоръл изпита страх да не би Дани да е повдигнал въпроса за женитбата пред Ник, но зелените му очи я гледаха приятелски, страховете й се разпръснаха.

— Той е на седем години, но се държи така, сякаш е на трийсет и пет. Ако щеш вярвай, такъв си е по рождение.

— Значи нямаш нищо против?

— Напоследък и ти и Рауди прекарвате с Дани повече време, отколкото аз. Започвам да подозирам, че ме търпите единствено за да се доберете до сина ми.

Тонът й беше шеговит, но Ник отвърна напълно сериозно:

— Знаеш, че не е така, Лоръл. Ако бях те срещнал само две години по-рано… По дяволите, не ми обръщай внимание.

Ник пъхна ръце в джобовете си, за да устои на силното си желание да я прегърне.

— Вече е забравено — отвърна тя. Внезапно се сети за нещо, което подсъзнателно я беше измъчвало през цялото време. — Знаеш ли защо Дани изглеждаше така щастлив, когато му каза, че ще се караме?

— Може би — призна той, за нейна голяма изненада.

Тя вдигна въпросително вежди и зачака обяснение.

— Добре. Веднъж той ме попита защо толкова често се караме и аз му отговорих, че ако двама души наистина държат един на друг, някакви дребни спорове не са от значение. И че ако винаги сме на еднакво мнение, много скоро ще си омръзнем.

Ник потисна импулса си да я целуне, но не можа да се сдържи да не я погали по косите.

— Но ти никога няма да ми омръзнеш, доктор Брайтън.

Лоръл се отпусна върху седалката на колата, за да избяга от топлината на дланите му и от блясъка на зелените му очи.

— Искам да минеш през клиниката, за да направя някои изследвания на коляното ти.

— Денят ми днес е много натоварен. Защо просто не се отбиеш у дома тази вечер?

— Не правя прегледи по домовете, Ник. Това е една от причините, поради които се спрях на тази специалност. Не бих могла да оставям Дани сам по всяко време на денонощието и да обикалям по къщите.

— Но снощи го направи! — припомни й той.

— Недей да изглеждаш толкова самодоволен, Макгроу — заплаши го шеговито тя и натисна газта. — Само почакай да видиш сметката, която ще ти изпратя.

 

 

— Коляното ти е загубило почти осем процента от силата си — отбеляза Лоръл.

— Предпочитам да мисля, че са ми останали още деветдесет и два процента сила — спокойно отвърна Ник.

Тя едва потисна гнева си.

— Много добре. Ако продължаваш така, в края на сезона що се наложи да пълзиш на четири крака от терена.

— Не пресилвай нещата, Лоръл. Нямаш никакви доказателства, че коляното ми ще продължи да губи сили със същата скорост, както досега.

— Не ми говори по този начин, Макгроу. Аз съм твой лекар и мисля, че зная за тялото ти повече от теб.

— Но не толкова, колкото на мен ми се иска да знаеш.

Двамата се втренчиха един в друг. Ник леко се усмихна.

— Ако искаш да те възприемам като лекар, престани да изглеждаш така съблазнителна.

Лоръл не отговори. Беше срещнала и преодоляла много предизвикателства, но това явно щеше да бъде най-тежкото. Тя замислено въртеше молива в ръцете си. Внезапно каза:

— Мисля, че е възможно да те прехвърля на доктор Лий. Струва ми се, че няма да мога да бъда обективна при лечението ти.

— Ти си моят лекар, Лоръл, и аз няма да приема никой друг.

— Но, Ник…

Той въздъхна и се надигна от стола. Приближи до бюрото й, опря ръце на плота и се наведе към нея.

— Тъй като в момента говориш като мой лекар, бих искал да кажеш нещо.

— Ще се опитам.

— Имаш ли конкретно доказателство, че ако продължа да играя, ще свърша в инвалидна количка?

— Не, разбира се. Не разполагам с вълшебна сфера, с която да предсказвам бъдещето.

Ник кимна победоносно.

— Видя ли! Няма причина да се откажа от ръгбито.

Лоръл познаваше добре психиката на спортистите. По-голямата част от тях чуваха само това, което им се искаше да чуят и нищо повече. Само че не смяташе да позволи на Ник да изопачава думите й.

— Както вече споменах, нямам вълшебна сфера. Но затова пък имам папка, пълна с рентгенови снимки и с резултати от изследвания, които ми показват, че при всяко свое излизане на терена поемаш голям риск.

— Има риск дори когато ходя по улицата, Лоръл. Такъв е животът. Човек не може да избяга от опасността.

Тя се надигна от стола. Очите й опасно святкаха.

— Прекалено си интелигентен, за да използваш тези изтъркани аргументи, Макгроу! Ще престанеш ли някога да се държиш като разглезено дете?

— Какво точно означава това?

Тонът му беше остър като бръснач. Двамата се гледаха настръхнали. Лоръл нямаше намерение да отстъпи.

— Държиш се като четиригодишен хлапак, който се страхува, че ще му отнемат любимата играчка. Ти си голям човек, Ник. Защо просто не окачиш шлема си и не се задоволиш с факта, че си бил един от най-добрите защитници, играли някога ръгби? — Тя усети, че прекалява, пресегна се през бюрото и хвана ръката му. — Зная, че не искаш да се отказваш. Много са малко спортистите, които наистина знаят кога да се оттеглят.

Ник рязко издърпа ръката си. Погледът му беше леден. Той процеди:

— Ако някога се откажа, то ще бъде, защото сам съм пожелал, защото съм престанал да изпитвам удоволствие от играта, или защото повече не мога да побеждавам. Но си набий едно нещо в главата, Лоръл! Няма такъв спортен журналист, треньор и дори лекар, на който да позволя да вземе това решение вместо мен. Ясно ли е?

— Напълно.

— Добре. Ще се видим довечера.

Преди Лоръл да успее да възрази, Ник беше изчезнал.

— Какво става, доктор Брайтън?

На вратата стоеше доктор Адамс и безизразно я гледаше. Лоръл въздъхна. Прекалено много проблематични мъже имаше около нея. Реши, че трябва да се изясни поне с един от тях.

— Доктор Адамс, можем ли да си поговорим открито?

Той влезе в стаята и седна.

— Говорете, доктор Брайтън.

— Имате ли някакви забележки относно работата ми?

— Ако имах такива, нямаше да сте тук — отбеляза той.

Лоръл призна, че в думите му имаше голяма доза истина.

— Ако сте притеснен за професионалното ми поведение, искам да ви уверя, че възприемам Ник Макгроу само като приятел и няма да позволя между него и мен да се случи нищо нередно.

— Това звучи предизвикателно, особено ако се вземе под внимание фактът, че той е доста увлечен по вас. Освен това сте и съседи.

Очите й се разшириха от изненада.

— Как разбрахте?

По лицето му се появи подобие на усмивка.

— Надавайте понякога ухо на клюките, които се разпространяват из клиниката, доктор Брайтън, и все нещо ще научите. Зная, че преживявате тежък момент. Мъже от типа на Макгроу са доста трудни.

— Тогава ви е ясно пред какво съм изправена.

— Вероятно отказва да приеме, че тялото му на атлет може да бъде по-слабо, отколкото му се иска.

— Той отказва дори да мисли за оттегляне. Опитах се да го убедя, че рискува с всяко свое излизане на терена.

Ръцете й трепереха, докато си играеха с молива. Лоръл усети, че Матю Адамс внимателно я гледа и този път в погледа му имаше някаква топлина.

— Винаги е неприятно, когато един пациент откаже да се съобразява с доводите на лекаря си, но не е необичайно. Не смятате ли, че доста дълбоко преживявате този случай. Ник Макгроу не е единственият ви пациент.

Той беше прав. Лоръл имаше и други пациенти, които реагираха по същия начин като Ник. Но тя не беше прекарвала редица безсънни нощи заради тях.

— Мисля, че ще е по-добре да му назначите друг лекар.

Доктор Адамс поклати глава и стана от стола си.

— Няма да направя това по ред причини, доктор Брайтън. Първата от тях е, че ако има някой, който може да накара този човек да се вслуша в съветите му, това сте единствено вие. Второ, безспорно сте най-квалифицираният лекар от целия персонал и можете да излекувате такова сериозно нараняване. Трето, тъй като спортувате, можете най-малкото да изпитате състрадание към един атлет, който не иска да се примири с мисълта, че вече не е така активен.

— Но ако не спре, той ще се превърне в инвалид!

— Тогава ви съветвам да приемете тази вероятност и да се подготвите да се справите с нея, когато му дойде времето. — За първи път доктор Адамс се държеше дружелюбно. — Не ви завиждам следващите няколко месеца. Ако бяхте в друга специалност, вече щяхте да сте разбрали какво значи да загубите пациент. Макар, че нашите загуби не са така тежки, както да речем на кардиолозите, ако искате да практикувате нещо, което не включва в себе си рискове, бих ви посъветвал да се насочите към дерматологията. Доколкото ми е известно, досега никой не е умрял от акне. — Той се усмихна. — Ако това ще ти донесе някаква утеха, Лоръл, ще ти призная, че смятам за привилегия да те имаме в нашата клиника. Финикс определено спечели за сметка на Сиатъл. — Усмивката му стана още по-топла. — И продължавам да го твърдя, независимо от това, че не съм любител на „Белите рамене“.

След тази изненадваща забележка доктор Адамс се обърна и напусна стаята.