Джоан Рос
Обичай ближния си (4)

Четвърта глава

— Мисля, че решихме да бъдем приятели — каза Ник.

— Решихме да се опитаме да бъдем приятели — уточни Лоръл. — Но явно няма да стане. Ти си прекалено твърдоглав.

— А нима ти не си?

Тя въздъхна. Изглеждаше разстроена.

— Може и да съм. Но също така съм твой лекар и ти отказваш да ме слушаш.

Ник приближи и я погледна нежно.

— Освен, че си мой лекар, ти си и очарователна жена, Лоръл.

Ник погали леко шията й и спря пръсти на устните й.

— Имаш красива уста. Сякаш е създадена само за целувки.

— Въобразяваш си — прошепна Лоръл и леко потръпна от допира на пръстите му.

— Не си въобразявам — възрази той. — Признай си, не си ли се питала какво ще бъде усещането от една наша целувка?

За своя изненада, Лоръл не можа да опровергае думите му.

— По-скоро обикновено любопитство.

— Нека да е така — съгласи се той. — И понеже не сме деца, не виждам причина да не задоволим това напълно естествено любопитство.

— Тъй като е просто една целувка, не вярвам от нея да възникнат някакви усложнения — прошепна тя.

Ник едва потисна възбудата си.

— Тогава ще те целуна, Лоръл — предупреди я той.

Очите й блеснаха в отговор. Ник наведе лице към нейното.

Тя вдъхна дълбоко примамливия му аромат — аромат на зелена гора, топъл и някак първичен.

Не трябва да правя това, каза си тя. Не и с този мъж.

Ник не докосна тялото й. Двамата стояха неподвижни, сякаш искаха да проверят колко вълнуваща може да бъде една целувка.

Той я целуна нежно и страстно. Лицето на Лоръл пламна.

— Прекрасно е — прошепна Ник.

— Наистина е прекрасно — съгласи се тя.

— Ще опитаме ли отново?

Лоръл се чувстваше като пеперуда, която лети над пламък. Знаеше, че ще се опари, но не можеше да устои на примамливия блясък в очите му.

— Любопитството ми все още не е задоволено — призна тя и го погледна с очакване.

— Предупреждавам те, че моето се разпали дори повече.

— Това е направо лудост — каза тя.

— Тогава да вземем пример от лудите. Те май знаят как да живеят.

Лоръл се озова в силните му ръце. Гърдите й се изпълниха с трескав копнеж и тя отвърна на страстната му целувка. Ако това беше лудост, то тя не разбираше как е възможно хората да дават здравия разум за пример.

— Е?

Лоръл отвори очи. Гласът му я беше изтръгнал от опиянението. Ник я наблюдаваше с абсолютно спокойствие. Тя направи всичко възможно да обуздае бушуващите в гърдите си чувства. Не искаше да признае, че една обикновена целувка я беше довела до границите на безумието.

— Мога да кажа, че любопитството ми вече е задоволено. Ти целуваш страхотно, Ник, и това не ме учудва — практиката води до съвършенство!

Ник усети, как по вените му плъзна огън. Искаше да бъде с Лоръл. Искаше да гали копринената й кожа, да вкуси и проучи всяка педя от съвършеното й тяло. Желанието напираше у него, докато разумът му се опитваше да проумее факта, че тази жена само с целувка беше успяла да преобърне целия му живот.

— Практиката наистина много помага. Искаш ли да се упражняваме заедно?

За бога, не можеше да я остави да си отиде точно сега!

Лоръл беше възвърнала самообладанието си. Знаеше, че ако позволи това да се повтори, с нея ще бъде свършено. Тя се откъсна от силната му прегръдка и решително каза:

— Ние задоволихме любопитството си, Ник. Нека спрем до тук.

Ник изненадано я погледна. Не беше възможно да притежава такъв железен самоконтрол. Тя с положителност играеше и той трябваше да признае, че беше изключителна актриса. Налагаше се временно да отстъпи. Само така щеше да я спечели. Тя го желаеше. Всичко в нея издаваше това — от нежния поглед на тъмните очи до трепета на гъвкавото й тяло. Беше само въпрос на време…

— Сигурно си права. Иначе може да подшушнеш на някоя приятелка какъв невероятен любовник съм и тогава ще трябва да си сменя името и да се преместя в друг град, за да запазя спокойствието си.

— Самочувствието ти е толкова огромно, колкото и медицинският ти картон, Макгроу — засмя се Лоръл. Чувстваше облекчение, че той така лесно се съгласи с нея. Тя приближи към масата и започна да събира чашите и чиниите.

— Какво правиш?

— Трябва да вдигна масата, преди да си легна. Не си забравил, че утре съм на работа, нали?

— А моят масаж?

Лоръл разбра намека. Ник я искаше. Ако трябваше да бъде съвсем искрена, тя също го желаеше. Но знаеше, че да се влюбиш в такъв мъж е много опасно. Трябваше да потисне страстта си и всичко щеше да поеме нормалния си път.

— Аз вече масажирах мъжкото ти самолюбие, като признах, че целуваш фантастично. Нека оставим тялото ти за друг път.

— Обещаваш ли?

— А ти обещаваш ли да внимаваш по време на тренировките?

— Обещавам да бягам надалеч всеки път, когато видя, че на пътя ми се изпречва планина от хора.

— Заклеваш ли се? И че няма да се правиш на герой?

Той вдигна тържествено ръка.

— Никакъв излишен героизъм.

Лоръл въздъхна.

— Върви си, Макгроу. Ангажира ме е присъствието си доста по-дълго, отколкото мога да понеса. Дойде ми много за днес.

Ник не беше свикнал да го отблъскват. Особено пък — жени. Хората го боготворяха и задоволяваха всяко негово желание.

Жените, които познаваше, бяха ласкави и никога не го дразнеха. Той беше звезда и приемаше за естествено да се ползва с привилегировано положение.

Но Лоръл беше различна. Тя го ядосваше, караше се с него и дори го беше отпратила. В нея имаше нещо, което подтикваше Ник не само да желае тялото й, но и да изпитва желание да разгадае душевността й.

— Мога ли утре отново да взема Дани от училище?

— Не. Не искам да свиква да прекарва всичките си вечери с теб.

— Не съм казал нищо за вечерите. Между другото, утре имам среща — излъга Ник. — Щях да ти предложа на връщане от клиниката да минеш през стадиона да го вземеш. Тренировките ще продължат най-малко до шест часа.

Лоръл потисна разочарованието си. Беше напълно естествено в живота на този мъж да има цяла колекция жени. Не можеше да очаква нещо друго.

— Добре, съгласна съм. Но само ако си сигурен, че Дани няма да те притеснява.

— Ни най-малко. Може да не повярваш, но аз обичам децата. Дори когато са привърженици на „Сийхокс“.

Очите му се усмихваха.

— Лека нощ, Лоръл.

— Лека нощ, Ник — каза тя и му махна с ръка.

Тази вечер леглото й се стори по-голямо и по-празно от когато и да било.

 

 

Вторият ден на Лоръл в клиниката мина по-спокойно. Тя скоро откри, че нещата вървят така, сякаш е тук не от два дни, а от месеци. Единствената пречка всичко да бъде идеално беше доктор Адамс. През целия ден Лоръл чувстваше ледения му поглед, който като че ли дебнеше за някоя погрешна стъпка от нейна страна.

— Изглеждаш чудесно! — възхити се Тони Лий, когато тя излезе от дамската съблекалня в края на работния ден. — Среща ли имаш?

Лоръл смутено приглади с ръка полата си.

— Не. Всъщност тази вечер ще разопаковам багажа си.

Тони дяволито се усмихна.

— Забелязвам. Винаги ли се издокарваш така, когато ти предстои някаква работа?

— Не съм се издокарала. Това са същите дрехи, с които ходя цял ден!

— Да, но не носеше висок ток.

Лоръл сви рамене.

— Обувките с равни подметки са по-удобни за работа.

— Да, разбира се. А обувките с висок ток са по-удобни, когато човек трябва да разопакова багажа си, нали? Освен това по невнимание си забравила да закопчееш горното копче на съблазнителната копринена блуза, която така коравосърдечно криеш под колосаната си престилка. Ами този аромат, който се носи от теб? Обзалагам се, че не е на антисептик.

Преди Лоръл да намери най-подходящия отговор, доктор Адамс спря до тях.

— На лов ли отивате, доктор Брайтън?

— Моля?

Стори й се, че за момент в студените му очи блесна някакъв интерес.

— Ако онзи ръгбист кълве на Бели рамене, обзалагам се, че ще хванете голям шаран тази вечер — каза той и отмина.

Лоръл съжали, че се беше постарала да изглежда добре. Не се домогваше до комплиментите на мъжете, нито пък беше обичайно за нея да се опитва да направи впечатление с външността си на точно определен мъж.

— Но това е ужасно!

— Разбира се, че не е. Ако не бях щастливо задомен, щях да си въобразя, че си си направила целия този труд заради мен.

— Ти ли ще заключиш или аз? — смени Лоръл темата.

Доктор Лий пъхна ръце в джобовете си.

— Върви, Лоръл. Аз ще се погрижа за всичко. Желая ти прекрасна вечер! — Тя строго го погледна и той побърза да уточни: — С разопаковането на багажа ти.

Нервността на Лоръл нарасна още повече по пътя към стадиона. Дали Ник щеше да разбере, че е направила опит да изглежда по-привлекателна заради него?

Разбира се, че ще разбере, каза си тя. Дори Адамс беше забелязал! Лоръл смръщи вежди, въздъхна и натисна газта.

Зърна Дани отдалеч и се запъти към него. Зад гърба й се чуха възхитени подсвирквания. Лоръл продължи напред, без да се обръща, но призна, че й стана приятно.

Малкото зрители, присъстващи на тренировката зашумяха и тя спря, за да погледа какво става на терена. Изненада се, че тренировката протича на пълни обороти. Ник пое топката, но нямаше време да се обърне и да я подаде — веднага изчезна под лавина от тела. Наблюдаващите изръкопляскаха. Лоръл притисна пръсти към устните си и едва си наложи да не изтича на терена.

Ник се надигна. Сред редиците премина разочарован шепот — очевидно нямаше наранявания. Но Лоръл знаеше, че дори да измъкне невредим от тази тренировка, със сигурност щеше да пострада при някоя от следващите.

— Не беше ли това един чудесен опит да му се отнеме топката, треньоре?

Лоръл рязко се обърна. Към ниския набит треньор беше насочена телевизионна камера. Той побутна шапката на главата си и отговори с груб глас:

— Ръгбито е тежка игра. В нея няма място за перковци.

— Нима наричате Ник Макгроу перко? — недоверчиво попита спортният журналист.

— Вижте какво, в тази игра болката е нещо, с което играчът трябва да се примири. Аз не съм лекар. Щом Макгроу казва, че е готов да играе, това означава, че е готов да бъде ритан. Всеки играч знае, че ще отнесе определен брой удари, а който не е съгласен, по-добре да се разкара от стадиона. Това е ръгбито. От тези момчета ще направя шампиони дори ако трябва да мина през труповете на някои от тях.

Лоръл усети как яростта й се надига. Този човек беше абсолютна заплаха и тя имаше намерение да му го каже. По телевизията, ако беше възможно. Някой я дръпна за ръкава и осуети намерението й.

— Здравей, мамо. Нали е страхотно?

— Престъпление е — отвърна високо Лоръл с надеждата думите й да достигнат до микрофона. Погледът й се сблъска с разярения поглед на Кар. Спортният журналист любопитно се обърна, за да види кой се намесва в записа на неговото интервю.

— Мамо, нека да останем още малко! Вече свършват.

— Добре, само че съвсем малко. В къщи ни чака работа.

— Благодаря ти, мамо. Много си добра!

На лицето му се появи усмивка и Лоръл се помоли Дани да се сети за това, когато се върне, при баща си за Коледа.

Последните тридесет минути бяха мъчителни за нея. Играта беше станала още по-ожесточена. Накрая треньорът накара играчите да направят няколко спринта и ги освободи. Отборът пое към душовете. Ник се насочи към Лоръл, въртейки златистия шлем в ръцете си.

— Добре ли си? — разтревожено попита тя.

Ник сви рамене и разроши косата на Дани.

— Просто една лека, приятна работа на чист въздух. Между другото изглеждате чудесно, доктор Брайтън. И не ми казвай, че миризмата, която се носи от теб е на антисептик.

Развеселеният му поглед се спря настойчиво върху копринената й блуза, сякаш се надяваше да види перленонежната кожа под нея.

Тя усети познатото привличане помежду им и почувства облекчение, когато Дани наруши неловкото мълчание.

— Мога ли утре отново да дойда, мамо?

— Не знам…

— Аз нямам нищо против, Лоръл — намеси се Ник.

— Ще поговорим за това като се приберем у дома, Дани. — Лоръл го хвана за ръка и кимна на Ник. — Мисля, че ще е по-добре да наложиш рамото си с лед. Изглежда си го ударил, когато те събориха последния път.

— Добре, ще го направя. — Искаше му се да я задържи още малко. — Да ви изпратя ли до колата?

— Не, по-добре да се изкъпеш и да се преоблечеш. Ако не побързаш, може да закъснееш за срещата си.

Тя се отдалечи с решителна крачка. Ник усети непреодолимо желание да я спре.