Джоан Рос
Обичай ближния си (2)

Втора глава

Лоръл спря колата си на паркинга пред Спортната клиника във Финикс. Беше закъсняла с четиридесет минути за своя първи работен ден. Това не беше най-подходящият начин да създаде добро впечатление.

— Съжалявам за закъснението — извини се тя, щом влезе в кабинета на доктор Матю Адамс. — Записването на Дани в училището ми отне повече време, отколкото предполагах.

Студените очи на възрастния лекар я гледаха изпитателно.

— Всичко е наред, доктор Брайтън.

Думите му бяха учтиви, но Лоръл не можеше да се заблуди тона на шефа си. Тя знаеше, че комисията все още се колебае дали един мъж, макар и с по-ниска квалификация, не би бил по-подходящ за освободилото се място.

— Това няма да се повтори — увери го Лоръл.

— Радвам се да го чуя. За нас е важно да знаем, че можем да разчитаме не само на професионалните ви умения, но и на точността ви. А сега, доктор Брайтън, разрешете ми да ви запозная с разписанието.

Лоръл беше посетила клиниката преди два месеца. Тогава беше решила, че точно това търси.

Спортната медицина все още беше нова, недостатъчно развита научна дисциплина и повечето практикуващи я лекари се самообразоваха след завършването на обучението си. Самата Лоръл беше придобила част от познанията си, когато получи травма по време на бягане. Допълнителни знания беше натрупала в процеса на работата и с много четене. Независимо от недостатъчното внимание, с което се ползваше този клон от медицината, клиниката във Финикс разполагаше с последните технически новости, а персоналът беше от най-добри специалисти. Лоръл се радваше, че е попаднала тук и нямаше намерение да допусне студеното отношение на доктор Адамс към нея да развали деня й.

Несекващият поток от пациенти я изненада. Когато за минута се оказа свободна, тя влезе в стаята на персонала да изпие чаша кафе.

— Винаги ли е толкова натоварено? — попита тя лекаря, влязъл преди нея.

Доктор Тони Лий се усмихна приятелски и очите му блеснаха зад стъклата на очилата.

— Не. Ние подготвихме всичко това за вашия първи работен ден тук. Закалката е основният принцип на доктор Адамс.

— Всъщност, не би трябвало да се изненадвам.

Лоръл пусна две бучки захар в гъстата черна течност, която приличаше на всичко друго, но не и на кафе.

— Когато човек веднъж свикне с доктор Адамс, той вече не му изглежда толкова лош.

— Чувала съм да казват същото навремето и за Аятолах Хомейни.

Лоръл предпазливо опита от кафето. Направи гримаса и добави бучка захар и препълнена лъжичка сметана.

— Вие ли сте приготвили това кафе?

— Признавам се за виновен.

— В такъв случай не би трябвало да критикувате другите. Дори тиня може да се стори на човек по-вкусна от този боклук.

— Да не би да предлагате вие да поемете правенето на кафето? — тонът на колегата й беше весело предизвикателен.

— Ако го направя, то ще бъде само защото не искам детето ми да остане сираче. Това, което пия в момента, може да бъде опасно за здравето.

— Прието. Сигурен съм, че целият персонал ще се присъедини към сърдечните благодарности, които ви поднасям. Те никога не са си падали особено по моето кафе, но никой друг не иска да го прави.

— А вие? Нали няма да ми кажете, че харесвате това нещо?!

— Аз си правя чай. Поне е по-безопасно.

Тони кимна и доволно поднесе чаша към устните си.

Лоръл се усмихна и се отпусна върху мекия кожен диван. Събу обувките си, размърда пръстите на краката си и въздъхна блажено. Отпи отново от отвратителното кафе и хвърли поглед върху списъка на пациентите си. Едно име я накара да трепне.

— Макгроу! О, не!

Доктор Лий я погледна изненадано и обясни:

— Това е Ник Макгроу, защитникът на „Сандърбърдс“. Беше постоянен пациент на доктор Филипс, преди той да се пенсионира. Тъй като сте назначена на негово място, вие наследявате и пациентите му.

— Смятах, че отборът си има собствен лекар.

— Да, така е. Но след миналогодишната контузия Ник Макгроу твърдо реши да се лекува при лекар, избран от самия него.

За Лоръл това беше съвсем разумно решение. Тя познаваше много лекари, които се правеха, че не виждат, когато треньорите тъпчеха играчите си с убийствени дози ксилокаин, само за да излязат на терена. Ако контузията на Ник беше действително толкова сериозна, той беше в правото си да потърси помощ и съвет и от други специалисти. Лоръл не смееше да си помисли каква щеше да бъде реакцията му, щом открие, че новият му лекар е жена. Настроението й се развали още повече, когато в стаята влезе доктор Адамс. Сивите му очи измериха двамата лекари и по лицето му се изписа силно неодобрение, щом забеляза босите крака на Лоръл.

— Доктор Брайтън, съжалявам, че трябва да прекъсна този сладък разговор, но трябва да ви уведомя, че отвън ви чака пациент.

Лоръл погледна към списъка в ръката си.

Доктор Адамс рязко каза:

— Не е записан. Това е още един от онези идиоти, прекалили със спорта по време на тридневните празници.

Когато се обуваше, Лоръл се запита дали има нещо, което доктор Адамс да одобрява.

— Веднага ще прегледам пациента. — Тя забърза към вратата сякаш да избяга от втренчения поглед на шефа си.

— Това исках да ви кажа и аз, доктор Брайтън — ледено процеди той.

Върху леглото за прегледи седеше млада жена. Тя развълнувано поздрави Лоръл:

— Здравейте. Надявам се, че ще ме зарадвате с по-добри новини от тези на домашния ми лекар.

— Здравейте. Нека първо да видим за какво става дума. — Тя погледна здравния картон. — Бягали ли сте?

— Да.

Лоръл се усмихна с разбиране.

— Ясно. Аз самата също бягам.

— Наистина ли? — Лицето на жената се проясни. — Тогава ще разберете защо едва си влача крака.

Лоръл кимна и опипа внимателно глезена й.

— Откога е навяхването?

— От няколко месеца. Пет или шест.

— И сте продължили да спортувате активно?

— Тренирах.

Лоръл въздъхна.

В този момент пред кабинета се чу странен шум. Пациентката й погледна назад и възкликна:

— О, господи! Дали това наистина е той? — Младата жена изглеждаше така, сякаш щеше да припадне всеки момент.

— Ако мислите, че това е Ник Макгроу, то наистина сте познали — отговори рязко Лоръл, опитвайки се да потисне странното вълнение в гърдите си.

— Не мога да повярвам! Ник Макгроу!

— Самият той от плът и кръв — сухо потвърди Лоръл. — Това, което сте направили, госпожо Далтън, е, че сте влошили състоянието си, като сте се натоварвали повече, отколкото е било необходимо. По този начин не сте дали възможност на глезена да се оправи. Ще трябва…

Пациентката й не чу нито дума.

— Той идва право насам!

Ама че работа, каза си Лоръл и зачака реакцията на Ник.

Той влезе в кабинета на доктор Филипс и хвърли разсеян поглед към сестрата стажантка. Стори му се странно позната. Внезапно Ник се сети. Приличаше на Лоръл. Но това беше невъзможно! Вероятно му се привиждаше. През последните двадесет и четири часа беше мислил за новата си съседка почти непрекъснато, без да може да си обясни причината за това.

— Извинете, казаха ми, че аз съм следващият за преглед.

Лоръл се обърна с професионална усмивка.

— Ще ви прегледам веднага, щом свърша с пациентката, господин Макгроу.

Ник направи опит да придаде на лицето си по-спокойно изражение. Той си спомни за надутото си поведение край басейна и сети как се изчервява. Сигурно е изглеждал като истински идиот, когато обясняваше на тази жена как се изследва съдържанието на хлор във водата.

— Значи доктор Брайтън? Това наистина е изненада.

— Нали? — съгласи се тя и усмивката й колебливо трепна.

— Продължавайте, докторе. Аз ще седна тук и тихо ще ви наблюдавам.

— Ако искате можете да изчакате отвън. Там има медицински списания. Вероятно са стари, но…

Лоръл знаеше, че говори колкото да печели време. Погледът на Ник я изнервяше.

— Изчел съм ги всичките, Лоръл. Не ми обръщай внимание, ще бъда толкова кротък, че изобщо няма да усетиш присъствието ми.

Как не, ядоса се Лоръл и се обърна към Джени Далтън. Погледът му се впи в гърба й. Осъзна, че продължава да мисли за него. Не пропусна да забележи колко нежно произнесе името й, изглежда, че фамилиарното му отношение направи впечатление не само на нея. Пациентката й любопитно местеше поглед от единия към другия. Лоръл се опита да се съвземе и заговори:

— Трябва да сте наясно, че лекарите, които сами не спортуват, се отнасят към контузиите извънредно предпазливо. А истината е, че повечето наранявания могат да се излекуват по-бързо чрез самолечение и умерена двигателна активност. Следващият път, когато се появи подобен проблем, веднага наложете мястото с лед. Лед, компрес и повдигане на навехнатия крак.

— Не искате да ми кажете, че съм дошла твърде късно, нали?

— Разбира се, че не. Но трябва да действате по-разумно, какво разстояние обикновено пробягвате на ден?

— Десет километра.

Лоръл замислено захапа края на химикала си, после започна пише рецепта.

— Ето какво ви предлагам. Ще започнете с тичане и ходене. Три километра на ден. Първо ходете бързо, за да се отпуснете, след това леко тичайте до момента, в който започнете да усещате болка. Тогава отново тръгнете и вървете, докато болката изчезне. После сменете ходенето с леко бягане. Но запомнете: ключът е в постепенното възстановяване. Опитайте се да си правите самомасаж и ако усетите, че помага, продължете системно да го прилагате. В никакъв случай не увеличавайте натоварването, докато глезенът ви не се възстанови напълно. Всичко ли е ясно?

— Разбира се. Сигурна съм, че ще мога да изпълня предписанията ви. Благодаря много, доктор Брайтън. — Жената се обърна към Ник Макгроу. — Ще дадете ли автограф за децата ми?

В първия момент Ник не я чу. Той унесено наблюдаваше Лоръл. Пълните й розови устни направо го влудяваха. Усети, че го обзема желание да опита вкуса им. Думите на пациентката достигнаха до него със закъснение и Ник автоматично повтори:

— Деца? Нима имате деца? — Вече беше възвърнал самообладанието си и беше наясно какво искат от него.

Лоръл реши, че това беше изпитаният номер на Ник. И като видя как широко се усмихна жената, призна, че действа почти безотказно.

— Имам две деца… Но, разбира се, се омъжих твърде млада — веднага след като завърших института.

— Не вярвам да сте се променили оттогава. Бягането очевидно ви се отразява чудесно.

Ник я гледаше с престорен възторг и Лоръл се учуди колко лесно се справя в подобни ситуации. С тези блестящи зелени очи и опустошителна усмивка, Ник Макгроу със сигурност нямаше проблеми с жените.

Той пое листа, който му поднесе Джени Далтън и погледна към Лоръл.

— Бихте ли ми услужили с химикалката си, докторе?

Тя му я подаде. Пръстите им за миг се докоснаха и сякаш през тях премина искра. Лоръл трепна и се отдръпна. В очите на Ник се появи пламък и тя разбра, че и той е усетил същото.

— Статично електричество — промърмори Лоръл.

— Разбира се — незабавно се съгласи Ник и отново се обърна към пациентката. — Как се казват децата ви?

— Райън и Меган.

— Чудесни ирландски имена. Обичат ли ръгби?

— Те обожават „Сандърбърдс“. И, разбира се, смятат, че сте най-добрият защитник в цялата футболна лига.

— Чудесно е, че все още имам почитатели — каза с тъжна ирония той.

— О! Аз също ви намирам за чудесен.

— Благодаря. — Той й подаде листа.

Джени Далтън продължи:

— Аз трябва да ви благодаря, Ник. Вие наистина сте късметлия. Имате страхотен лекар!

— Винаги съм бил късметлия — отвърна замислено той.

Джени излезе от стаята на седмото небе от радост, но Ник пропусна да види триумфалното й оттегляне. Погледът му бе насочен към Лоръл. Очите й бяха по-големи и по-топли, отколкото му се бяха сторили вчера. И тези дълги мигли! Как не е забелязал високите й деликатни скули? Ами устните?! Едва ли имаше друга лекарка с такива устни — сочни, розови и чувствени. Те караха един мъж да си мисли за неща, нямащи нищо общо с медицината. Кестенявата й коса се спускаше като водопад по раменете. Ник не можеше да се начуди защо винаги е намирал червените коси за по-интересни, а русите — за по-секси.

По свой странен начин Лоръл Брайтън беше по-интересна и по-привлекателна от всички жени, които беше срещал досега. Погледът му се плъзна по колосаната й бяла престилка. Колко съблазнителни изглеждаха гърдите й под влажната памучна фланелка вчера…

— Ще трябва да си свалите панталоните.

Отдал се на еротични мисли, Ник изведнъж се стресна от думите й.

— Какво?

— Панталоните. Не мога да прегледам коляното ви, когато сте облечен.

За пръв път от детството си насам той се почувства притеснен. Лоръл Брайтън може да беше лекар, дори много добър лекар, но беше жена. И в това беше проблемът.

— Не мога ли да ползвам отделна стая за прегледи? — попита той.

— В момента всички са заети.

— Бен Филипс винаги ме преглеждаше в отделна стая. — Ник кръстоса ръце на гърдите си.

— Може би защото никога не сте го посещавал в понеделник след тридневни празници. Хайде, Макгроу, разчитам на малко съдействие от ваша страна.

— Не съм свикнал да се събличам пред непознати жени.

Лоръл погледна яките рамене, широките гърди и стегнатото му тяло. Въпреки, че вече наближаваше края на спортната си кариера, Ник беше в превъзходна физическа форма.

— Мисля, че проявявате излишна скромност, Макгроу. Бях останала с впечатлението, че сте правили това повече пъти, от колкото някой от нас би се осмелил да допусне. Щом един мъж може да се снима гол в „Плейгърл“, не би трябвало да е толкова срамежлив… Е, ще се съблечете ли сам, или да ви помогна?

Той смръщи лице.

— Не бях гол.

Тя махна с ръка.

— Полу, ако съди по снимките. Панталоните, хайде!

— Няма да ги сваля, докато не сложите паравана.

— О, господи! — въздъхна Лоръл и се отправи към сгънатия параван. Не можеше да си обясни как е прекарал години наред в общи съблекални, след като беше толкова стеснителен.

— Ето! Сега ще се съблечете ли?

— Готов съм — чу се след малко гласът му.

Лоръл влезе при него. Той седеше на края на леглото за прегледи. Погледът й се спря на виолетовите белези, пресичащи коленете му. Беше виждала колене в подобно критично състояние и преди, но никога не беше изпитвала такава пронизваща болка, както в момента.

— Много ли зле изглеждат?

— Не може да се каже, че са прелестни. — Поклати глава тя. — Струваше ли си всичко това?

— Кое?

Лоръл кимна по посока на краката му.

— Операциите, болката, всичко. Наистина ли си струваше? Само за да играете още един сезон?

— Идеята за тези мъчения не беше моя. Месеци наред се съпротивлявах.

Лоръл изпита странното чувство, че за Ник е важно тя да узнае това. Защо ли го бе грижа какво ще си помисли?

— Наистина не е моя работа. Беше непрофесионално да повдигам въпроса. Съжалявам.

Той не искаше да смени темата. Не му харесваше неодобрението, което от време на време се изписваше върху лицето й. Лоръл трябваше да разбере, че причина за поведението му през изминалата година беше отчаянието. Снимките в списанието, празненствата, целият му неразумен начин на живот — всичко беше така сложно, че той самият не беше сигурен дали го разбира.

— Моят мениджър твърди, че след като ще бъда цяла година извън строя, ще се наложи да поддържаме по някакъв начин интереса на публиката. Това поне е по-добре, отколкото вестници да се напълнят със статии, описващи ме като изхвърлено на брега мъртво водорасло.

Лоръл осъзна, че поведението й трудно може да се нарече професионално.

— На снимките в списанието тялото ти не приличаше на изхвърлено водорасло.

Погледът му не се откъсваше от нейния.

— Значи си ме виждала?

— Нима има някой, който да не те е виждал?

— Така казва и моят мениджър. Поне хареса ли ти физиката ми?

— Все още си те бива, Макгроу, все още.

Усмивка озари лицето й и му придаде изключителна привлекателност. Ник изпита внезапен порив да я целуне и се запита какво ли ще стане с доктор Брайтън, ако вземе в прегръдките си прекрасната Лоръл и покрие предизвикателните й устни с целувки.

Лоръл се почувства като в капан. Женският инстинкт й подсказваше, че Ник има намерение да я целуне.

— Недей — прошепна тя.

— Защо?

— Аз съм твоят лекар.

— Но си и чудесна жена, Лоръл!

За миг тя се поколеба, сякаш пленена от жадния му поглед. Тогава чувството за хумор я спаси.

— Благодаря, Макгроу. Мисля, че ще приема комплимента, независимо от това колко пъти си го използвал днес.

— Лоръл…

— Не усложнявай нещата, Ник.

Господи, какво ли не би дал, за да опита поне веднъж вкуса тези устни!

— Малко е късно за такъв съвет, Лоръл. Трябва да разбереш колко силно те желая…

— Ти може и да ме желаеш, но се нуждаеш от мен като лекар — промълви тя след дълго мълчание.

Добре, помисли си Ник. Нека играта да продължи по нейните правила. Засега. Той обичаше предизвикателствата, а нещо му подсказваше, че Лоръл Брайтън е едно от тях. В края на краищата, щеше да я има. В това Ник не се съмняваше.

Той сложи ръце върху бедрата си.

— Е, добре. Каква е диагнозата ти?

Лоръл потисна вълнението си.

— Виждала съм да застрелват расови коне за много по-дребни неща.

— Аз просто смятам да играя ръгби, доктор Брайтън, а не да участвам в конни надбягвания.

Тя въздъхна.

— Според здравния ти картон последната операция е била преди по-малко от година. За нещастие, скъсаните сухожилия са най-лошата контузия, която един атлет би могъл да получи. Зная, че доктор Филипс ти е препоръчал да се откажеш от ръгбито поне за година, но дори година и половина не е достатъчен период за възстановяване. Трябва да проявиш малко търпение.

Ник въздъхна.

— Нямам толкова време. Виж какво, Лоръл… Нали мога да те наричам така? Намирам, че е малко престорено след вчера да те наричам доктор Брайтън.

— Да не би да искаш да кажеш, че за теб е необичайна практика да хвърляш лекарите си във водата?

— Да, така е.

— Какво облекчение! — Лоръл започна да записва нещо в картона му.

— Разбира се, те обикновено не си го просят.

Химикалката й спря по средата на изречението. Лоръл вдигна поглед. Зелените му очи се смееха.

— Бях изморена и целият свят ми беше крив. А и ти не ме посрещна с разтворени обятия в знак на добросъседство.

— Хей, а чие пиано в чия нова кола се бутна?

— А чие куче чия котка подгони?

Очите им се срещнаха и Ник вдигна рамене.

— Този спор ми изглежда познат.

— Прав си. Нека да престанем. Би било добре да прекараш половин-един час в тангенторната вана. Бих искала да направя някои изследвания, но, за съжаление, има километрична опашка, така че ще ги отложим за следващия път.

Той с облекчение се надигна.

— Вече ми е ясно — каниш се да експериментираш с тялото ми за свое собствено удоволствие. Всички жени си приличат.

— Ако предстои някакъв експеримент с тялото ти, той ще бъде от строго медицинско естество, Макгроу.

Ник потърка с пръсти брадата си. Лоръл все повече го заинтригуваше.

— Това сигурно ли е?

Тя кимна, без да отмества поглед от неговия.

— Абсолютно сигурно.

Ник се надигна, за да хване ръката й, но разумът надделя, той се спря и повдигна рамене.

— Така е по-добре за мен. Просто не искам да съжаляваш, когато разбереш какво си изпуснала.

— Все някак ще го преживея. Знаеш къде е стаята за терапия. Ще се заема с теб веднага, след като се обадя до училището на Дани.

— Да няма някакви проблеми?

— Не. Просто ще им кажа, че ще мина да го прибера малко по-късно. Училището е частно и в таксата се включва гледането децата след часовете. Не бих искала дете на възрастта на Дани да прекарва у дома само целия следобед.

— Но за него не е добре и да стои цял ден в училището. Като бях на неговата възраст, едва дочаквах края на часовете, за да се измъкна.

— Изглежда майка ти не е работела.

— Разбира се, че работеше. Вкъщи. Грижеше се за нас, децата, готвеше, чистеше — и въобще, вършеше всичко, което върши една добра майка.

Лоръл улови сарказма в гласа му и войнствено кръстоса ръце на гърдите си. С какво право този човек я съдеше? От известно време насам тя се справяше чудесно и сама. Правеше всичко, за да бъде едновременно и баща, и майка за Дани, а освен това изкарваше и прехраната на семейството.

— Не че намирам решението си за идеално, но поне засега не мога да открия по-приемлив вариант. Така че защо не ми спестиш всички приказки от рода на „Един баща знае най-добре“?

Ник се изненада. Лоръл не беше толкова твърда, колкото си мислеше.

— Права си, това не е моя работа. Просто се осмелих да допусна, че никак не ти е леко — нова къща, нова работа, Дани в ново училище… Твърде много е за една жена.

Лоръл горчиво се усмихна:

— Прекалено много е за сам човек, независимо дали е жена или мъж. Но напоследък не съм срещала добронамерени хора, които горят от желание да ми помогнат.

— Тогава аз се наемам да го сторя.

— Наемаш се? С какво? — Лоръл изтръпна. Беше му дала възможност отново да започне играта. Но Ник не се възползва от предоставеното му предимство и отвърна:

— След като изляза оттук, отивам на тренировки. Защо да не взема Дани на стадиона с мен?

— Шегуваш се!

— Ни най-малко. Не мислиш ли, че ще му хареса?

— Знаеш, че ще бъде във възторг. Но не съм сигурна дали аз го одобрявам…

— Страхуваш се от усложнения. Не искаш да се обвързваш със съседи — цитира той думите й.

Лоръл кимна. Знаеше, че ако заговори, гласът й ще я издаде. Все още не можеше да повярва, че Ник си предлага услугите от чиста любезност. В това сигурно се криеше някаква клопка.

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че това ще бъде добре дошло за мен?

— В какъв смисъл?

— Нуждая се от морална подкрепа. Въпреки, че Дани е привърженик на „Сийхокс“, обзалагам се, че ще прояви внимание към съседа си. Лоръл, тази година е свързана с промени и за двама ни. Защо да не видим какво ще излезе, ако се опитаме да бъдем приятели? Сега е моментът да ме използваш. Знам, че и аз ще се чувствам по-добре, ако до мен има някой.

Беше сигурен, че Лоръл ще се изненада от думите му. Тя смутено отмести поглед.

— Не смятам, че идеята е добра.

— Страхуваш ли се?

Закачливият му тон я ядоса.

— Разбира се, че не.

— Ако не се страхуваш, не виждам какво можеш да имаш против едно обикновено приятелство по съседски.

Лоръл почувства, че той си играе с нея. Женският инстинкт й подсказваше, че е Ник Макгроу не може да се завърже обикновено приятелство. Но една интимна връзка с него щеше да бъде бурна, краткотрайна и изцяло несъвместима с нейните принципи. Все пак биха могли да се споразумеят по въпроса за едно неангажиращо приятелство. Лоръл беше сигурна, че Ник щеше да помогне на Дани да преодолее кризата от преместването. Тя бавно кимна и двамата разбраха, че са сключили мълчаливо споразумение.

— Предупреждавам те, създаваш си допълнителни главоболия. Все пак приеми сърдечните благодарности на една майка — каза Лоръл и протегна ръка.

Когато дребната й длан се скри в неговата, Ник усети странно удоволствие. Не искаше да пуска ръката й толкова бързо, затова я поднесе към устните си.

— Какъв приятен аромат! „Шанел“?!

Лоръл изтегли ръката си. Явно беше, че току-що сключеното примирие, ще бъде най-краткото на света.

— Хлороформ. И не забравяй, че разговаряме само като приятели, Макгроу.

Ник се усмихна лъчезарно.

— Да, като приятели — потвърди той и махна с ръка за довиждане. После се насочи към салона за терапия, напълно забравил, че е полуоблечен.

— О, Лоръл!

Тя се обърна и го погледна. Той стоеше съвсем спокойно в центъра на стаята. Изведнъж й стана ясно защо Ник толкова настояваше за паравана. Той определено беше специалист по психоманипулациите. Лоръл застана нащрек.

— Да?

Ник вдигна вежди по отвратително похотлив начин.

— Ще приготвя нещо за вечеря и когато се прибереш у дома, можеш да се държиш толкова приятелски, колкото пожелаеш.

Той й намигна и изчезна през вратата, преди Лоръл да успее реагира. Последвалият смях й подсказа, че представлението явно се бе харесало на многобройните зрители в чакалнята. На всички, с изключение на доктор Адамс. Той стоеше и я наблюдаваше с открито неодобрение.

Лоръл се опита да запази присъствие на духа. Денят наистина и се стори невероятно дълъг, а вечерта се очертаваше още по-тежка.