Джоан Рос
Обичай ближния си (1)

Първа глава

Най-после го беше направила! Доктор Лоръл Брайтън, бивша госпожа Джефри Брайтън, беше приключила с преместването от Сиатъл, Вашингтон във Финикс, Аризона без сериозни проблеми. Семейството й се състоеше от четиригодишна сиамска котка, седемгодишен син и тя самата.

По пътя се наложи да спре непредвидено в Индео, Калифорния и Лоръл пристигна във Финикс два дни след багажа си. Празниците по случай Деня на ветераните само усложниха нещата. Все пак тя успя да уреди доставянето на мебелите у дома й. Не би могла да си представи, че когато утре отиде на работа в Медицинската спортна клиника във Финикс, ще трябва да мисли и за багажа си, складиран някъде в града. Фирмата за комунални услуги се беше оказала по-малко отзивчива и все още не бяха й пуснали нито водата, нито електричеството.

Добре, че поне носачите вече привършваха с работата си. В камиона беше останало единствено пианото. Тя погледна към по-младия от мъжете. Беше се навел и опипваше въжето, с което старинния инструмент беше завързан към платформата.

— Това антика ли е?

— Не, просто с много старо — отвърна тя.

— Баба ми има подобно. Сложила е отгоре му дантелена покривка и го с отрупала със снимки на роднини.

— Аз също държа снимки върху моето.

Всъщност, върху пианото й стояха само снимките на Дани.

— Предполагам, всеки, който има пиано, прави така — безгрижно каза мъжът и хвърли поглед назад. — Готов ли си, Майк?

Човекът от другия край на пианото изсумтя нещо и инструментът бавно се плъзна по рампата. Лоръл въздъхна облекчено и сложи голям кръст върху списъка в ръката си.

В този момент иззад ъгъла се появи момче, високо около метър и двадесет. Огромни очила за плуване закриваха лицето му. Дълги черни плавници плющяха шумно по тротоара.

— Готов съм за басейна, мамо!

Лоръл се огледа наоколо.

— Къде е Съси, Дани? Нали трябваше да я наглеждаш?

Въпросът й беше прекъснат от пронизително мяукане, съпроводено от кучешки лай.

— Дани, хвани я!

Предупреждението дойде твърде късно. Нещо кафеникаво се шмугна в краката на Лоръл, следвано по петите от голяма космата топка с цвят на карамел. Животното се блъсна в Лоръл и тя политна към земята. Просната върху напечения тротоар, тя безпомощно наблюдаваше какво става. Изплашената сиамска котка скочи и се приземи грациозно върху пианото. Кучето беше по-бавно от нея, но изненаданият носач не успя да се отдръпне навреме и се строполи на земята, като сипеше проклятия. Пианото се хлъзна и продължи надолу по тротоара, наближавайки застрашително едно черно ферари, паркирано до бордюра.

— Мамо, ще се блъсне в колата!

— Разбира се, че няма! Ще спре в онази издатина на асфалта — увери Лоръл сина си, скочи и хукна след пианото.

Ругатните на младия носач още се чуваха, заглушавани на моменти от мяукане и лай. Лоръл почти беше застигнала пианото, когато то се блъсна в издатината. Съси изхвърча и падна върху покрива на спортната кола.

Противно на очакванията издатината не спря пианото, а само забави за миг неизбежния сблъсък. Чу се металически звън, придружен от пращене на чупещо се дърво. Лоръл застина с протегнати напред ръце и се втренчи в махагоновата купчина, в която се беше превърнало любимото й пиано.

— Какво става тук? Да не е започнала трета световна война?

Резкият глас накара Лоръл да се обърне. Към нея крачеше ядосан мъж с отрязани над коленете избелели джинси. Светлата му коса беше разрошена, а изражението му не вещаеше нищо добро.

— Какво си мислите, че правите?

Преди Лоръл да отговори, погледът на непознатия се спря върху смачканата броня на ферарито.

— По дяволите!

Той зарови пръсти в косата си и вдигна зелените си очи към небето.

— Нима вчерашният мач не ми беше достатъчен? Трябваше ли на всичкото отгоре да ми се случи и това?

Мъжът коленичи и прокара пръсти по изкривената ламарина.

— Защо от цял Финикс точно на мен се паднаха за съседи Лаурел и Харди?!

— Лоръл и Дани — уточни Лоръл.

Той вдигна очи озадачено.

— Моля?

— Лоръл Брайтън. — Протегна ръка тя в знак на помирение. — А това е синът ми Дани.

— Имате син! Вие?!

За първи път, откакто се беше появил с гръм и трясък на сцената, той погледна Лоръл с интерес. Тя действително не беше момиче, както му се бе сторило в началото. Погледът му преценяващо я измери от глава до пети, проследявайки всяка извивка на тялото й. Да, това приятно разрошено създание бе жена, макар и твърде слаба за неговия вкус.

Пациентите, с които Лоръл беше работила досега, бяха предимно професионални атлети във върхова физическа форма. Този мъж обаче беше различен. Всичко в него — от предизвикателната стойка до мускулестото загоряло тяло, излъчваше груба първична мъжественост.

Погледът на мъжа се пренесе върху Дани. Момчето беше успяло да улови котката и сега я притискаше към гърдите си. Зад стъклата на плувните очила очите му приличаха на огромни сини езера.

— Значи дребосъкът от „Синята Лагуна“ е ваш?! Не изглеждате толкова зряла. Да не би да са ви омъжили още като момиче.

— Дребосъкът е седемгодишно момче. Освен това не мисля, това е ваша работа кога съм се омъжила.

Той се усмихна иронично.

— Извинете, но просто ми е трудно да повярвам, че възрастен човек може да се държи така безотговорно. Заради спокойствието в квартала ми се ще да вярвам, че съпругът ви ще ви държи здраво вързана.

— Може би ще искате и да ви се извиня?

— Разбира се, че ще ми се извините. И не само това. Не смятате ли, че трябва да ми кажете какво смятате да направите по ремонта на колата ми?

Той скръсти ръце и я изгледа високомерно.

Колкото и да беше ядосана от грубото му отношение, Лоръл не можеше да не признае, че нейното пиано наистина се беше блъснало в колата му. Може би застраховката по пианото щеше да покрие разходите по ремонта. Тя тъкмо смяташе да му каже това, когато голямо златисто куче се втурна с радостен лай към тях, весело размахвайки опашка.

— Значи това животно е ваше?

Тя се втренчи в мъжа и разсеяно потупа звяра по главата.

— Това животно е златист ретривиер. И наистина е мое.

Лоръл премести поглед върху купчината дървесина и жици, която смътно напомняше любимото й пиано. Защо да плаща на този човек за поправката на колата му, когато всъщност неговият звяр беше в дъното на цялата злополучна история?

— Мисля, че грешите. В действителност въпросът е какво смятате да направите вие, за да възстановите моето пиано?

— Госпожо, вие сте не просто заплаха за квартала. Вие сте абсолютно побъркана! Защо трябва аз да правя нещо за пианото ви? Моята кола кротко си стоеше до бордюра, когато нашият очукан стар сандък връхлетя върху нея.

— След като вашето чудовище нападна Съси.

— Съси?

— Котката ми.

Погледът му се стрелна към Съси.

— Мразя котките!

В отговор Съси изфуча.

— В такъв случай сте квит. Тя също не ви харесва — отвърна Лоръл. Знаеше, че се държи детински. Дани ги наблюдаваше с нескрит интерес, явно изненадан от странното й поведение.

— Хайде, госпожо! За малко да разбиете сърцето ми! — саркастично поде той.

— Невъзможно! Вие нямате такова.

Внезапно единият от носачите се провикна:

— Хей, аз те познавам! Ти си Ник Макгроу, нали? Гледах мача вчера и не мога да си обясня защо вестниците вдигат толкова шум около Морган! Според мен ти си човекът, на който се крепи „Сандърбърдс“.

За учудване на Лоръл враждебността на мъжа се изпари и върху лицето му се появи сърдечна усмивка. Другият носач се намеси:

— Дявол да го вземе, наистина съжаляваме за инцидента, Ник! Пианото просто се изплъзна от ръцете ни. Не се притеснявай, фирмата ще се погрижи за колата ти.

Лоръл се смая, когато Ник махна безгрижно с ръка.

— Няма нищо. Случва се понякога. Не е голяма работа. Не трябваше да паркирам на улицата, но снощи имахме парти. Така и не се наканих да прибера колата в двора.

Според Лоръл, снощи той едва ли се е държал на краката си, а да кара кола направо е било невъзможно.

— Надявам се, че не сме те събудили, Ник. Трябваше да започнем рано заради жегата. Човек трудно може да повярва, че вече е ноември.

Ник ядосано погледна към ферарито и едва се сдържа да не ги прати по дяволите, но се сети, че не трябва да отблъсква двама от малкото останали му верни почитатели.

— Трябва да тръгваме — продължи Майк. — Утре сутринта шефът ще ти се обади за колата.

— Чудесно.

— Госпожо, ние тръгваме. Бихте ли се подписали тук?

— А какво ще стане с пианото ми?

— Не се притеснявайте, застраховано е. Когато подписахте договора в Сиатъл, платихте такса и за застраховка.

Лоръл въздъхна и разписа бланката.

— Ще ви бъдат изплатени по шестдесет цента на килограм — подхвърли Майк и се отправи към камиона.

— Какво?

— Това ще бъде сумата, която ще получите по застрахователната полица. Чекът ще пристигне след около шест седмици. Приятно настаняване в новата къща, госпожо.

Майк запали мотора.

— Но това е абсурдно! Шестдесет цента на килограм!

В отговор камионът избръмча и потегли. Лоръл се обърна към Ник Макгроу. Беше изтощена и възмутена.

— Значи, независимо че вашето куче причини всички неприятности, те ви се подмазват и поемат вината върху себе си. А за мен остава някакво мизерно обезщетение от шестдесет цента на килограм?!

— Много просто. Аз съм звезда.

Последното беше вярно. Ник Макгроу, защитникът на отбора по ръгби на Финикс, беше един от най-добрите играчи в страната. Лоръл беше чела във вестниците за контузията, която го беше изкарала от строя за цяла година, и се запита дали той наистина смята да пренебрегне съветите на медицинските експерти и да се върне на терена за новия сезон.

— Разбирам. Независимо от това какво правите, то винаги ще бъде чудесно, така ли?

— Хей! — прекъсна я той. — Не забравяйте, че в този случай аз съм само невинен страничен наблюдател. Вие сте тази, която повреди новата ми кола. Да не говорим за това, че нарушихте спокойствието в квартала. Знаете, че днес е празник и хората си почиват.

— Зная — каза Лоръл раздразнено. — По тази причина съм без ток и вода.

Тя погледна към голямата къща в съседния двор. Интересно, как беше успял да чуе шума оттам.

— Агентът по продажбите ме увери, че тези къщи са добре изолирани от външни шумове.

— Вярно е. Но това няма голямо значение, ако вечерта сте останали да спите навън, нали?

Погледът на Лоръл се плъзна по лицето му, спирайки за миг върху блестящите му зелени очи. Тя неволно помисли, че при други обстоятелства биха й се сторили очарователни. Сега обаче бяха зачервени — несъмнено последица от бурно прекараната вечер.

— Следващия път поне се опитайте да допълзите до леглото — посъветва го Лоръл и тръгна към къщата си.

— Ако вие бъдете по-внимателна, това няма да ми се наложи — отвърна той. — Между другото, пълзенето е противопоказно за мен. Зле съм с коленете.

Лоръл се обърна и го огледа с професионален интерес. Покритите с белези крака на мъжа бяха в ужасно състояние.

— Не съм виждала крака, които да изглеждат по-зле от вашите.

— Така казват всички — съгласи се той. — Нямате представа колко много жени изгарят от желание да играят ролята на медицински сестри с мен.

Ник Макгроу не преувеличаваше. Самата Лоръл беше забелязала, че с изключение на изранените си колене този човек на истина притежаваше забележителна външност. Тя познаваше много жени, които биха дали всичко, за да станат близки с такъв мъж, независимо от травмите му.

— Ник, ще ми дадеш ли автограф? — Дани стоеше до тях и гледаше Ник с нескрито обожание.

— Разбира се, Дани. Почитател ли си на „Сандърбърдс“?

— Да, но всъщност си падам и по „Сийхокс“. Баща ми ме заведе на няколко техни мача. Миналата година гледах мача на „Сандърбърдс“ в Сиатъл, но вместо теб играеше Морган. Той наистина е добър. Нашите паднаха от вас.

Лоръл беше изненадана, че Ник е запомнил името на сина й. По лицето му разбра, че темата за тази подмяна не беше приятна, но нямаше как да накара Дани да замълчи.

— Вече Морган ли ще бъде защитник вместо теб, Ник, или коляното ти е започнало да се оправя?

— Не, на първия въпрос, и да — на втория — мрачно отвърна Ник.

Лоръл се зачуди доколко това бе възможно от медицинска гледна точка.

— Как само ще ми завиждат, като разберат, че съм съсед на Ник Макгроу!

Лицето на Дани грееше от щастие. За Лоръл стана ясно, че синът й току-що е открил първото положително нещо в преместването им във Финикс. Макар и да не одобряваше начина, по който Ник се беше отнесъл към нея, тя беше доволна от ефекта, който присъствието му оказа върху Дани.

— Защо не пуснеш Съси в задния двор? — Лоръл предпазливо погледна неспокойната котка и кучето, което беше готово да започне втория рунд. — След това можеш да донесеш топката си на господин Макгроу за автограф.

— Чудесна идея, мамо! — веднага се съгласи Дани и хукна към къщата. Двамата възрастни мълчаливо го проследиха с поглед.

— Мамо… — повтори Ник и потърка замислено брада… — Все още ми е трудно да повярвам. Има ли баща?

Тя се усмихна иронично.

— Разбира се, че има. Баща ви никога ли не ви е разказвал как се множат птичките и пчелите?

— Не. Научих за тези неща от Мери Джейн Маршал на задната седалка в джипа на баща й.

— Убедена съм, че сте бил схватлив ученик. Така че въпросът ви беше излишен.

Ник се изненада — изведнъж му стана неприятно, че Лоръл Брайтън е омъжена. Тя не беше негов тип. Беше твърде слаба и тялото й не притежаваше онези сладострастни извивки, които го привличаха у жените. Косата й не беше нито червеникава, нито руса, нито блестящо кехлибарена. Беше просто с цвят на лъскав кестен, завързана отзад. Затова пък очите й бяха невероятно красиви — тъмни и интелигентни — нещо, което не беше свикнал да открива в познатите му жени.

Откажи се, Макгроу, заета е, каза си той.

Погледът на Ник накара Лоръл да се почувства неудобно.

Но това с абсурдно, упрекна се тя. Та този човек беше просто един атлет, чийто коефициент на интелигентност вероятно беше по-малък от вратната му обиколка. Нима имаше някакво значение какво мисли той за нея? При това не беше неин тип.

— Мамо! — Появата на Дани прекъсна неловкото мълчание.

— Какво има?

— Не мога да си намеря топката.

— Не се притеснявай, Дани — успокои го Ник. — „Сандърбърдс“ все още не са се отказали от мен. Освен това ще бъда наблизо, поне докато разопаковате багажа си.

— Благодаря ти, Ник. Мамо, мога ли да отида да поплувам, както ми обеща?

— Не сега. Утре ще дойде човек да направи изследвания на водата и тогава вече ще може.

— Мамо, нали никой не изследва водата в езерото и въпреки това досега нищо лошо не ми се е случило, а там е пълно с какво ли не — попови лъжички, риби… В басейна не се вижда нищо такова.

— В басейна има микроорганизми, които са толкова малки, че не се забелязват с просто око, Дани — намеси се Ник. — Искаш ли да покажа на баща ти как се изследва водата?

Настъпи потискащо мълчание. Лицето на Дани помръкна. Лоръл въздъхна. В желанието си да спести на Дани неприятния факт, че баща му намира за досадно да се занимава непрекъснато с него, тя беше допуснала двамата да прекарват твърде много време заедно. Мислеше, че е важно за нейния син да вярва, че и двамата му родители го обичат еднакво. Когато получи предложение да се премести във Финикс, Лоръл разбра грешката си. Наложи се да води двумесечна борба с Дани и с непрекъснатата смяна на настроенията му. Накрая се принуди да обещае, че ще го пусне да прекара Коледа в Сиатъл — при Джефри и новата му съпруга. Това, както и обещанието в новата къща да има басейн, накараха Дани да отстъпи.

— Баща ми живее в Сиатъл.

Значи все пак тя се оказа свободна, помисли си Ник. Интересно. Той погледна Лоръл и кимна замислено.

— Предложението остава в сила. Ще науча теб.

Той прехвърли ръка през рамото на Дани и го поведе към задния двор. Раздразнението на Лоръл нарасна.

— Наела съм човек, който утре е ще свърши тази работа — отбеляза хладно тя.

Ник се обърна и сви рамене.

— Хей, не се тревожи. Ще отида до вкъщи да взема необходимите прибори и веднага се връщам.

Той тръгна към масивната дървена врата, свързваща двата двора.

— Когато наемах къщата не забелязах тази врата!

Лоръл не на шега се разтревожи, че Ник Макгроу има достъп до нейния дом.

— Къщата беше собственост на един мой приятел. Поставихме вратата, за да улесним нещата.

— Не се и съмнявам — промърмори тя, като си представи романтичните среднощни посещения.

— Джей Ди беше в отбора на „Сандърбърдс“. После подписа договор в Сан Диего и се наложи да продаде къщата — Обясни Ник, очевидно прочел мислите й.

— Джей Ди Нимън? Значи живея в къщата на Джей Ди Нимън? — извика Дани. Очите му блестяха от възторг.

— Да — отвърна Ник.

— О, мамо! Само си представи!

— Представям си — машинално отвърна Лоръл. Нямаше представа кой с Джей Ди Нимън, но беше щастлива, че Дани вече се радва да живее в тази къща. Лоръл реши да се възползва от отсъствието на Ник и влезе в банята. Опита се да оправи косата си и критично погледна отражението си в огледалото.

— Виж се само! Ти си мръсна и изпотена, а дрехите ти са направо за боклука.

Лоръл посегна към крана с надеждата да се случи някакво чудо и от душа да потече вода. Внезапно зад гърба й се чу глас и тя стреснато се обърна.

— У нас има вода.

Ник стоеше облегнат на вратата и я наблюдаваше.

— Виж какво, Макгроу — уморено изрече тя. — Не зная от какъв характер са били връзките ти с онзи твой приятел, но трябва да си наясно, че нещата са се променили.

Очите на Ник блеснаха заплашително и тя се разкая за думите си.

— Хей, госпожо, не се дръжте така враждебно! Синът ви ме изпрати да ви покажа как се прави изследване на водата. Той твърди, че бързо схващате.

— Едва ли ще е чак толкова трудно, след като един ръгбист се е научил да го прави! — Ник кръстоса ръце на гърдите си и й препречи пътя. Лоръл продължи: — Мисля, че сега е моментът да ви кажа, че не понасям забележки от спортисти.

— Нито пък аз — забележките на някакви женички. Предполагам, че след като ни се налага да бъдем съседи, ще трябва да сключим примирие.

— Или просто всеки да си стои в своя двор.

Той не обърна внимание на думите й. Беше му чудно как с възможно тази жена едновременно да го дразни и привлича.

— Ще ми бъде доста трудно да отуча старото си куче, но ако желаете, ще опитам.

Зелените му очи я гледаха мило, а усмивката му беше обезоръжаваща.

— Добре. В името на спокойствието — каза Лоръл и отметна влажната коса от запотеното си чело. — А сега ме пуснете да мина, докато не съм припаднала в тази пещ.

— Май трябваше да ме оставите с впечатлението, че сте жена, неспособна да припадне!

— Отдръпни се, Макгроу, или ще изпробвам силата си върху скапаното ти коляно!

Той я пропусна край себе си и прошепна в ухото й:

— Това никак не е забавно, Лоръл.

— Ти също не си много забавен, Макгроу!

Необичайно горещото за ноември слънце сипеше парещи лъчи върху главата на Лоръл. Тя потопи босите си крака в басейна. Ако Дани не беше тук, тя с удоволствие щеше да се гмурне мамещите тюркоазнозелени дълбини, без да се страхува от микроорганизми и бактерии.

Ник накара Лоръл и Дани да повторят по три пъти изследванията, за да е сигурен, че са усвоили урока.

Тя едва потисна усмивката си при спомена за часовете, прекарани в лабораториите на медицинския институт.

— Киселинността е малко понижена, но у дома имам препарат, който…

— Благодаря, разполагам с такъв! — прекъсна го Лоръл.

— Не държите ли на услугите между съседи?

— Не. Така нещата само се усложняват.

— А вие не обичате усложненията.

— Точно така.

Беше предупреждение и двамата бяха наясно.

Зелените очи на Ник изпитателно я наблюдаваха. Лоръл почувства, че й се завива свят. Опита се да отдаде това на силното слънце, но знаеше, че източникът на топлината е доста по-близо. Този мъж е опасен, каза си тя.

— Хей, мамо, Ник! Вижте как ще скоча от трамплина!

— Това е господин Макгроу, Дани — поправи го Лоръл.

— Нека ми казва Ник. Всички деца го правят.

— Не одобрявам, когато децата се обръщат към възрастните малки имена — възрази тя.

— Няма никакви проблеми.

— О! — Лоръл повдигна вежди.

— Просто останах с впечатлението, че не поставяте атлетите категорията на възрастните хора. Може ли да плува? — Ник гледна към Дани, който в момента заставаше на края на трамплина.

— Като риба. Освен това грешите. Случвало ми се е да харесвам и спортисти.

От професионална гледна точка, разбира се, добави наум тя. Внезапно се сети, че Ник сигурно я е разбрал погрешно.

— Чудесно. В края на краищата, съседството ни може да се окаже доста приятно.

— Знаете ли, май наистина сте прав.

Ник се изненада от това неочаквано признание.

— Така ли?

— Вие сте просто едно пораснало момче. И ако не престанете да ме гледате така, като че ли съм вашата закуска, ще се наложи да извикам майка ви, за да ви прибере.

— Знаете ли какво, Лоръл?

— Какво?

— Горещите се твърде много за дребни неща. Мисля, че имате нужда от охлаждане.

И преди Лоръл да успее да отговори, Ник я хвана за раменете и я бутна във водата. Докато изплуваше, Лоръл с мъка сдържаше гневните епитети, които напираха на езика й. Жалко, че никой от тях не беше достатъчно приличен, за да бъде чут от сина й. Междувременно Ник вече се беше отдалечил от басейна. Тя видя как той изчезва през вратата в оградата и чу как силно я затръшна зад гърба си.