Метаданни
Данни
- Серия
- Мастърсън-Тиърнън (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Without Precedent, 1986 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Джулиана Дукова, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,2 (× 43гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- svetlaem(2011)
- Разпознаване и начална корекция
- margc(2012)
- Допълнителна корекция и корекция
- hrUssI(2013)
Издание:
Джоан Рос. Без прецедент. Обичай ближния си
Американска. Първо издание
Редактор: Ирина Димитрова, Саша Попова
ИК „Арлекин-България“, София, 1995
ISBN: 954-11-0319-7
История
- —Добавяне
Тринадесета глава
Първите пет дни децата приемаха живота в хотела като на шега. После започнаха непрестанно да се оплакват от липсата на възможност за уединение, от малкия портативен хладилник и от необходимостта да слушат музика по-тихо. Джесика бе благодарна, че лятната ваканция наближава. Освен това не след дълго родителите й заминаваха на пътешествието, а тя и момичетата щяха да се преместят в тяхната къща. Едно от предимствата на хотела беше обслужването по стаите. Джесика пиеше сутрешното си кафе, когато Джил приближи и нерешително попита:
— Мамо? Нали не си забравила за следващата сряда?
— Как мога да забравя деня, в който дъщеря ми получава дипломата си?
— Баба и дядо също ще присъстват — подхвърли Джил.
— Знам — измърмори Джесика, усетила, че предстои да чуе още нещо.
— Искам да поканя и Куин — подхвърли Джил и с това потвърди подозрението на майка си.
Джесика бавно постави чашата върху малката чинийка.
— Не мисля, че идеята е добра, миличка.
— Аз пък не мисля, че е честно — пламна Джил. — Само за щото си била твърде глупава да скъсаш с него, ние сега трябва да страдаме.
— Джил, моите отношения с Куин не ти влизат в работата — заяви Джесика и стана.
— Напротив!
Джесика учудено изгледа дъщеря си. Преди да успее да отговори, в стаята влезе Малори.
— Джил е права — намеси се и тя. — Ако ти не обичаш Куин, ние го обичаме. А не сме го виждали от сто години!
Джесика изтръпна от обвинението в тона на дъщерите си. Сара също се беше появила и сега мълчаливо наблюдаваше.
— Какво става? — сухо попита Джесика. — Като че ли ми дължите обяснение?
Най-малката й дъщеря изрече тихо, но уверено:
— Той ни липсва, мамо.
— Много ни липсва — повтори Малори.
— Страшно много — потвърди Джил. — Наистина искам да дойде на тържеството ми, мамо. Моля те!
— Какво те кара да мислиш, че ще се съгласи?
— Ще дойде, ако ти го помолиш — каза Джил и личицето й грейна.
— Защо смяташ, че имам влияние над него?
— Той те обича — обади се Сара.
— Ти експерт ли се явяваш? — не издържа Джесика. Разговорът ставаше все по-болезнен.
— Той те помоли да се омъжиш за него — припомни й Джил.
— Това беше преди няколко седмици — възрази Джесика. И започна да събира мръсните чинии от закуската.
— Е, и какво от това? — Малори не смяташе да я остави да се измъкне така лесно.
Джесика сви рамене и се престори на безразлична.
— Хората се променят.
— Както се променихте ти и татко ли? — попита Сара, а челцето й се сбърчи.
Джесика не можеше да лъже. Винаги се бе опитвала да бъде честна с дъщерите си.
— Не, с Куин е по-различно — призна тя. — Все още много го обичам, но… Сложно е. Двамата искаме различни неща от живота. — Джесика опита да се усмихне. — Това е доста неприятен разговор за ранна утрин. Сега побързайте, защото ще закъснеете за училище.
— Тръгваме — каза Джил.
Джесика не се изненада, когато на вратата Сара се обърна.
— Мамо? — прошепна тя, в сините й очи се четеше тъга.
— Кажи.
— Ти обичаш ли Куин?
— Да — без колебание отвърна Джесика.
— Тогава защо просто не му го кажеш? — учуди се Сара. — Обзалагам се, че той още иска да се ожени за теб.
— Не е толкова лесно, миличка — поклати глава Джесика. — Бракът е нещо доста по-сериозно от любовта между двама души.
Момичетата излязоха, но докато вървяха към асансьора, Джесика успя да долови искреното възклицание на Малори:
— Господи, ако възрастните живеят така, не искам никога да порасна.
— Не ставай глупава. Не можеш винаги да бъдеш дете — възрази Джил.
— А Питър Пан как може? — намеси се Сара.
— Питър Пан е една тъпа приказка — присмя се Джил. — И двете сте скучни като мама.
Макар това определение да не беше ласкателно, Джесика се зарадва на препирнята на момичетата. Това поне бе нормалното им държание.
Колко безпроблемно звучеше всичко в техните уста, мислеше си Джесика, докато приготвяше чантата си. Двама души се влюбват, оженват се и завинаги заживяват щастливо. Добре щеше да бъде, ако бе истина. Но тя знаеше, че не всеки брак е прекрасен. Все съществуваха някои Силвия и Кийт Такър.
Джесика не се учуди, когато Такърови се събраха отново, но се запита докога ли ще продължат така. Силвия се обади, каза й, че е чудесен адвокат и обеща непременно и следващия път да се обърне към нея.
Тогава Джесика реши, че моментът е подходящ да напусне фирмата. Прие предложението на районния съдия и бе изненадана, когато Джордж Бенингтън не само опита да я задържи, но й предложи и повишение.
Джесика бе поласкана от факта, че оценяват качествата й като адвокат, но напусна. Искаше й се нещо ново, а районният съд предлагаше доста предизвикателства.
За пръв път от толкова време Джесика гледаше с надежда в бъдещето. Помисли си дори, че ще успее да преодолее болката по Куин Мастърсън. Когато на другия ден влезе в офиса си, на бюрото лежеше вестник, отворен на светската хроника. Погледът на Джесика бе привлечен от огромно заглавие и познато лице.
„Известна личност, впримчена в обещание за брак“
Докато се взираше в изящните черти на Памела Стюарт, по гърба й полазиха ледени тръпки. Написаното потвърди страховете й. Памела не само обявяваше годежа си с Куин, но вече бяха определили и дата за сватбата след една седмица.
— Той е на път да направи огромна грешка — изрече Джесика. — Тя не е за него. Само ще го накара да страда.
А ти какво си мислиш, че направи, пошепна й вътрешен глас.
— Това, което бе необходимо и за двама ни.
Страхуваше се, притисна я гласът. Мислеше само за себе си.
— А какво стана, когато цял живот мислех за другите? Можеш ли честно да сравниш Куин с Брайън?
— Не е там въпросът — разгорещено изрече Джесика и изведнъж се смути, когато на прага се показа Ванеса.
— Джесика? — колебливо попита тя. — Сама ли си? Стори ми се, че говориш с някого.
— Със себе си. Което означава, че напускам тъкмо навреме. Не е ли това първият признак на лудостта?
— И понеже спомена напускането, отбих се да ти пожелая успех в новото начинание. Очаква те голяма промяна.
— Точно на това се надявам.
Ванеса хвърли поглед към вестника.
— Виждам, че си прочела новината.
Чак сега Джесика разбра как се бе озовал този вестник на бюрото й.
— За Памела и Куин ли?
— Опитвах се да те предупредя. Но ти отказваше да чуеш.
В успокоителния тон на Ванеса се долавяха победоносни нотки и Джесика се почуди как бе смятала тази жена за своя приятелка. От самото начало Ванеса непрекъснато сипеше злословия за Куин и се мъчеше да я убеди, че този мъж е истински негодник.
Джесика любопитно изгледа Ванеса.
— Откога работиш тук?
— От векове. Понякога си мисля, че тук съм прекарала половината от живота си.
Половината от живота й? Тя бе малко по-възрастна от Джесика. И доколкото Джесика си спомняше, Ванеса не бе работила на друго място. Изведнъж мозайката започна да се подрежда.
— Да сте работили заедно с Куин?
За миг в очите на Ванеса проблесна нещо, което не убегна от внимателния поглед на Джесика.
— Да, струва ми се — отвърна Ванеса и приглади несъществуващи гънки по копринения си костюм.
Все още я боли, реши Джесика, доловила горчивата нотка в гласа й. Години наред е носила това разочарование, дори не е имала връзка с друг мъж. Джесика неволно сравни положението й със своето собствено и приликата не й беше приятна.
— Куин ми спомена, че много внимателно е планирал живота си — осмели се да подхвърли Джесика.
— Да, възнамеряваше да стане съдружник на четирийсет — горчивина потвърди Ванеса. — И чак след това смяташе да се ожени.
— Доколкото го познавам, сега е на път да реализира тези свои планове.
Очите на Ванеса студено проблеснаха.
— Не може да му се отрече — призна тя. — Но ние, жените, инати мислим, че сме способни да накараме един мъж да промени решението си. И да ни заобича повече от всичко на света — смехът й прозвуча горчиво. — Но Куин Мастърсън обича най-много себе си. — Тя кимна към вестника. — Както виждаш, придържа се към целта си.
Да, помисли си Джесика. Но този път Куин ще сгреши. Толкова много ще сгреши.
— Ванеса, извини ме, но трябва да си събера нещата.
Жената сви рамене.
— Разбира се. И късмет на новата работа. Ще имаш нужда от това.
Джесика схвана скрития смисъл на пожеланието й. Разсеяно й благодари и зарея поглед през прозореца, замислена за предстоящата сватба на Куин.
По-късно се върна в хотела и се помъчи да прогони образа на Куин от съзнанието си, но не успя. Момичетата щяха да спят при Елизабет и Мак тази вечер, така че Джесика оставаше сама със своите спомени.
Младата жена влезе в една от спалните да потърси видеокасетата на Малори. Не след дълго седеше в затъмнената стая пред телевизора и гледаше как заедно с филмчето пред очите й преминават сцени от собствения й живот.
Въпреки предупреждението на майка си, Малори не бе изтрила момента, когато Джесика се беше препънала в багажа на Елизабет и бе паднала, опитвайки се да вдигне телефона. Едва ли бе предположила тогава как онова обаждане на Силвия Такър ще промени живота й.
Макар целта на Малори да бе създаването на филм за семейството, Куин твърде често се появяваше на екрана. И защо не, помисли си Джесика, а сърцето й се сви от болка. С такава удивителна лекота бе успял да стане част от живота им. Понякога й се струваше, че присъствието му в техния дом е било по-естествено дори от това на Брайън.
Сърцето й спря, когато дойде ред на сцената в кухнята онази сутрин, когато Куин неочаквано бе обявил, че ще се оженят. Сега, когато наблюдаваше внимателно, Джесика забеляза как въпреки ироничното му изражение, пръстите му така здраво стискаха чашата кафе, че бяха побелели от напрежение.
А по собственото си лице тя прочете не раздразнение, а истински страх.
Плашеше ли я бракът? Отдаването на другия? Дали желанието й да бъде независима не прикриваше чувството й за несигурност? И не беше ли отблъснала Куин само заради съмнението си, че не ще успее да го задържи? Ако всичко това беше вярно, то тя бе постъпила безкрайно несправедливо. Куин Мастърсън не би могъл да изневери на съпругата си и това бе така сигурно, както неспособността на Брайън да й остане верен.
Джесика не забеляза кога свърши филмчето. Тя крачеше из стаята и размишляваше върху поведението си през последните няколко месеца. Беше я притеснявала възможността Куин да надделее в отношенията им. Но истината бе, че винаги тя бе владяла положението, колкото и късно да го осъзнаваше. Тя беше настоявала да се налагат някои ограничения, тя бе издигала бариери пред чувствата им.
И въпреки всичко се бе влюбила. Обичаше Куин, той също я обичаше. Но какъв беше нейният отговор на тези чувства? Никакъв. О, Джесика повече от всичко желаеше да бъде с него. Но само ако тя определяше условията. И когато накрая Куин се бе противопоставил и бе пожелал повече, тя го беше отблъснала.
И все пак Куин бе до нея винаги, когато й беше нужен. Отворил сърцето си, той не искаше нищо в замяна. А тя? Тя му беше захлопнала вратата.
— Господи — простена Джесика. — Джил беше права. Държала съм се като абсолютна глупачка.
Всичко, което Куин беше направил, доказваше нежеланието му да налага волята си. Особено над човек, когото обича. Бракът с него би бил съюз на двама души, които споделят уважение един към друг. И любов. Джесика осъзнаваше, че точно за това бе копняла цял живот. Но, заслепена, бе проиграла своя шанс.
Едно беше ясно. Куин нямаше да допусне отново да бъде наранен. И ако Джесика желаеше да поднови връзката им, първата стъпка трябваше да бъде нейна.
Тя вдигна телефона и набра номера в апартамента му. Чакаше, а нервите й се опъваха до скъсване. Никой не отговори, Джесика опита пак. И пак. Отново никой. Тя бавно изпусна слушалката.
До два часа през нощта тя не се отказа да го търси. Накрая разбра, че той сигурно няма намерение да се прибере. Къде ли беше? Сигурно с Памела? И в този миг лежеше в прегръдките й върху копринените чаршафи в луксозно обзаведена спалня? Тази мисъл бе ужасяваща.
— Все едно — изрече решително Джесика и се отпусна върху леглото. — И без това е по-добре да отида сама. Телефоните са отвратително безлични.
И най-сетне заспа, отказвайки да изостави своята надежда.
На другата сутрин Джесика се събуди рано, изпълнена с решителност. Поръча кафе и веднага позвъни на Елизабет.
— Мамо, имам нужда от помощта ти. Би ли задържала момичетата и тази нощ при теб?
— Разбира се, скъпа — без колебание се съгласи Елизабет. — Да не си болна?
— Не. Но трябва да свърша нещо важно и ако всичко тръгне добре, няма да се прибера вкъщи довечера.
— Отиваш при Куин.
Проницателността на Елизабет изобщо не я изненада. Сигурно и тя бе прочела клюката във вчерашния вестник.
— Да.
— Браво, мамо — чу се веселият вик на Джил. — Отдавна трябваше да го направиш.
— Джил, много невъзпитано е да подслушваш — скара й се Елизабет, но не издържа и се разсмя.
— Джеси? — прозвуча и гласът на баща й. — Не се тревожи за нищо. Ако Куин не те приеме, ще ме види с пушката в кабинета си. — И той гърлено се разсмя.
— Ти никога не си имал пушка — възрази Джесика.
— Да, ама Куин Мастърсън не знае. Пък и аз на всяка цена съм решен да видя дъщеря си подходящо омъжена, преди да отплавам на моето пътешествие. — И Мак замълча, докато внимателно подбираше следващите си думи. — Ще се чувствам по-добре, ако знам, че един добър мъж се грижи за теб, докато отсъствам.
— Обичам те, татко — тихо каза тя и затвори.
Джесика се изкъпа и облече за секунди. Не искаше да мисли как би приел Куин новото й нахлуване в живота му, за да не изгуби решителността си. Докато се возеше в таксито към офиса му, се молеше да не е вече твърде късно.
Секретарката отказа да я пусне вътре без предварително уговорена среща. Джесика не обърна внимание на протестите й и влезе.
Куин бе с гръб към вратата и диктуваше делово писмо, загледан през прозореца.
— „В заключение, ако имате някакви въпроси, можете да се свържете лично с мен. С уважение, и така нататък.“ Бихте ли го прочели, госпожо Йънг?
Стенографката не отвърна, втренчила поглед в току-що появилата се Джесика.
— Госпожо Йънг? — повтори Куин и бавно се обърна.
Щом видя Джесика, лицето му придоби непроницаемо изражение.
— Благодаря, госпожо Йънг, това е всичко за днес — каза той, като не откъсваше очи от Джесика. — И, моля, предайте на Сюзан да не ме свързва с никого по телефона.
— Да, господине. — Жената бързо се изправи и излезе от кабинета.
Куин подпря лакти на бюрото си. Джесика го погледна с надеждата да открие нещо в очите му, някакъв знак, че все още я обича. Не видя нищо, но не бе дошла тук, за да се откаже при първото препятствие.
— Джесика? Защо си тук?
Тя погледна през прозореца към залива. Голдън Гейт проблясваше на ярката слънчева светлина в ранното юнско утро. И реши да започне без предисловия.
— Снощи те търсих. Нямаше те у вас.
— Имах среща в Сакраменто, която продължи до късно. Останах да спя там.
Мълчанието отново се настани между тях. След миг Джесика пое дълбоко дъх и изрече:
— Тук съм, за да те спася.
— Да ме спасиш? — изненада се Куин.
Тя кимна и обясни:
— От най-голямата грешка в живота ти.
— Разбирам. Но все пак ще ми обясниш ли по-подробно какво точно имаш предвид.
— Не можеш да се ожениш за Памела Стюарт. — Цялото й тяло излъчваше напрежение. — Знам за великия ти план. Но не можеш да се ожениш само защото си навършил четирийсет, Куин! Това не е основателна причина.
— А коя причина е основателна за един брак, Джес? — тихо попита той.
— Любовта — без колебание отвърна младата жена.
Той разсеяно въртеше златната писалка между пръстите си, а Джесика изгаряше от нетърпение да чуе отговора му.
— И какво те кара да мислиш, че не обичам Пам?
— Увереността, че обичаш мен. — Предизвикателно проблеснаха сините й очи.
— Джес, не можеш вечно да държиш факлата, защото като догори, ще опари и пръстите ти.
— И аз те обичам.
Изражението му не се промени. Стори й се, че за миг нещо проблесна в очите му, но изчезна твърде бързо, за да успее да определи.
— Ясно. И кога стигна до този извод?
— Мисля, че се влюбих в теб още първата вечер, когато се срещнахме — призна тя. — Но се уверих след първата нощ, която прекарахме заедно.
Джесика не можеше да предвиди реакцията му, но тайничко се надяваше, че признанието й ще го развълнува. Вместо това, той гневно захвърли писалката си, която се удари в лъскавата повърхност на бюрото и тупна върху дебелия килим.
Двамата проследиха летежа й, после Куин се обърна към Джесика все още с каменно изражение. Тя бе принудена да приеме неприятния факт, че е закъсняла с признанието си.
— По дяволите, Джеси О’Нийл! — изръмжа Куин и дъхът му изсвистя през зъбите. — Защо не ми каза досега? Защо ме накара да страдам през изминалите седмици?
— Страхувах се.
— От мен? — недоумяващо попита той. — Аз още в началото ти обясних какво изпитвам към теб. Как можа да допуснеш, че ще ти сторя нещо лошо?
— Но щеше да се ожениш за Памела Стюарт — почувства се длъжна да му припомни Джесика и смело вирна брадичка. — Това нямаше ли да ми причини болка?
Той тихо изруга.
— Толкова глупава можеш да бъдеш понякога. Какво, по дяволите, да правя с теб?
Сега или никога. Поставила чувствата си към Куин пред гордостта, Джесика бавно се изправи, заобиколи бюрото и смело седна на коленете на мъжа. Окуражена от факта, че Куин не я отблъсна, тя обви ръце около врата му.
— Ако приемаш предложения, намират ми се едно-две — пошепна тя и нежно захапа ухото му. — Куин, ожени се за мен.
Той се замисли, сякаш му бе особено трудно да вземе решение.
Сърцето на Джесика блъскаше в гърдите й. Тя помаха ръка пред очите на мъжа.
— Куин?
Той разтърси глава, сякаш се свестяваше.
— Извинявай, Джес. Никога досега не бях получавал такова предложение.
Очакването я влудяваше. Ако така се чувстваха и мъжете, които отправят предложение за женитба, учудващо бе как толкова поколения още крепяха брака като институция?
— Е? — настоя тя, нетърпелива да чуе отговора му.
Широка усмивка озари лицето му.
— Мила, мислех, че никога няма да го поискаш.
Устните им се сляха в дълга целувка. Най-сетне Куин се отдръпна.
— Благодаря ти, Пам — несъзнателно измърмори той и Джесика подскочи. — Не е това, което си мислиш — побърза я успокои Куин.
— Надявам се да имаш подходящо обяснение — отвърна покойно Джесика, вече сигурна, че той обича нея, а не Памела.
— Наистина искам да се оженя за теб, Джес. Искам го още от мига, в който те видях на входа на балната зала да се открояваш като ягодов сладолед с онзи твой розов анцуг. — Куин видя как очите й весело проблеснаха при спомена за онази нощ. И продължи: — Трябва да разбереш колко бях отчаян. Полудявах, когато не те държах в прегръдките си, когато не беше в леглото и… Но най-много исках да споделя с теб живота си.
Най-сетне Джесика разбра и учудено погледна Куин.
— Памела го измисли, нали? Тя изигра ролята, която ти бе играл за нея през всичките тези години. Значи е било номер!
— Да — призна той. — Не исках да те нараня, Джес. Само исках да разбереш, че сме родени един за друг.
— И откъде беше толкова сигурен, че ще видя вестника? Аз не чета светската хроника.
— Сигурен бях, че Ванеса няма да пропусне възможността ти го покаже. Не съм сред любимците й.
— Но някога си бил.
— Нищо не съм й обещавал. Още в началото я предупредих за плановете си. Тогава нямах намерение да се оженя.
— Значи имам късмет, че те срещнах, след като навърши четирийсет — тъжно заяви Джесика.
— Повярвай ми, Джес, ако имах щастието да те срещна тогава, всичките ми добри намерения щяха да отидат на вятъра. — В очите му се четеше обич.
— Наистина ли? — Тя прокара пръсти по бузата му.
— Наистина — отвърна той и нежно целуна връхчетата на пръстите й. — Ние сме родени един за друг, скъпа, а времето няма нищо общо е това.
— Куин, какво щеше да направиш, ако не бях дошла днес?
— Щях да ти дам двайсет и четири часа, после щях да те отвлека и да те държа като заложница в леглото си, докато се съгласиш да се омъжиш за мен.
— Но аз вече се съгласих. Всъщност аз направих и предложението.
Куин знаеше колко усилия й бе струвало да пренебрегне гордостта си. Никога не я бе обичал по-силно, както в този миг.
— И все пак идеята ми не беше лоша. Особено ми харесва моментът с отвличането като заложница в леглото ми. Всъщност какво е наказанието за похитителя?
— Това е сериозно престъпление, Куин. От петдесет години до живот, бих казала. Най-малко.
В отговор Куин се усмихна, а около искрящите му зелени очи се появиха онези бръчици, които не излизаха от съзнанието на Джесика, докато двамата бяха разделени.
— От петдесет години до живот — съгласи се той и впи устни в нейните. — Най-малко!