Метаданни
Данни
- Серия
- Мастърсън-Тиърнън (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Without Precedent, 1986 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Джулиана Дукова, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,2 (× 43гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- svetlaem(2011)
- Разпознаване и начална корекция
- margc(2012)
- Допълнителна корекция и корекция
- hrUssI(2013)
Издание:
Джоан Рос. Без прецедент. Обичай ближния си
Американска. Първо издание
Редактор: Ирина Димитрова, Саша Попова
ИК „Арлекин-България“, София, 1995
ISBN: 954-11-0319-7
История
- —Добавяне
Единадесета глава
Много зяпачи се бяха събрали на тротоара и Куин си запробива път към обгорелите останки на това, което някога бе любимият дом на Джесика.
Външните стени на викторианската къща още се крепяха, но рамките на прозорците бяха излетели навън под напора на огъня и невероятната горещина. През зейналите дупки можеше да се види, че вътре не бе останало нищо.
— Какво искат всички тези хора? — тихо попита Джесика. — Защо са тук?
— От любопитство, предполагам. И чувство на облекчение, че бедата не е сполетяла тях самите.
— О, Куин — изхлипа тя. — Сега откривам, че съм ужасен човек.
— Глупости. Какво те кара да мислиш така?
— Това, че ми се иска да се е случило на някого от тях. Не на мен. — Тя поклати глава и скри лице в дланите си.
Куин я прегърна и нежно погали гърба й.
— Това е съвсем естествено, скъпа. — Погледна измъченото й лице и предложи: — Нека те заведа у дома. Нищо не можеш да направиш тук.
— Не, Куин — тръсна глава Джесика, — искам да видя всичко.
— Сигурна ли си, мила? Бихме могли да позвъним от къщи на застрахователната компания. А ти трябва да си починеш. — После се сети още нещо: — А момичетата? Не можем да ги оставим да видят това тук.
При мисълта за дъщерите си, които бяха в безопасност при Брайън, Джесика усети как я облива вълна от облекчение. Все пак лошото се случи само с къщата. Можеше да се поправи.
— Те са добре. Днес не са на училище. Малори искаше да покаже филмчето на баща си.
— Значи ролките не са изгорели?
Усетила облекчението в гласа му, Джесика отново осъзна колко добър човек беше Куин.
— Не, слава богу. Малори е твърде малка и нямаше да разбере, че не е дошъл краят на света.
— А ти разбираш ли?
Джесика пое дълбоко въздух.
— Аз съм преживяла много лоши неща. Мисля, че ще мога се справя и с това.
— Не се съмнявам — съгласи се той и изтри сълзите от бузите й. — Но сигурна ли си, че точно сега искаш да влезеш в къщата?
— Трябва. Поне за да проверя дали не е останало нещо.
Куин погледна над рамото й. Не вярваше, че може да е оцеляло каквото и да било в този ад. Господи, мина му през ум, ако се беше случило през нощта, докато Джесика е спяла горе… Бързо прогони тази ужасна мисъл от главата си.
— Хайде да действаме тогава — мрачно предложи той и отвори вратата на колата.
Джесика го хвана за ръка и тръгнаха към още димящата къща. Когато приближиха, тълпата се раздели и ги пропусна да минат. Джесика не осъзнаваше, че Куин говори нещо с пожарникарите, които почистваха развалините наоколо.
Тя мрачно се втренчи в царящата навсякъде разруха. Всичко бе погълнато от огъня — ексцентричните дрехи на Джил, дневникът на Сара, паната в спалнята. Всичко. Джесика неволно простена.
Тихият звук, изтръгнал се от устните й, привлече вниманието на Куин.
— Сигурна ли си, че не ти е лошо?
— Не знам — отвърна Джесика и леко се олюля.
Черни кръгове заиграха пред очите й и тя се помоли да не припадне. Не й се беше случвало досега. Но и никога не бе виждала как целият й живот изчезва в пламъци.
— Ще те заведа у дома — рязко каза Куин и в тона му прозвуча, че няма да допусне повече възражения.
— Аз нямам дом.
Лицето й бе пепелявосиво. Сенките под очите й бяха станали по-тъмни и по-големи.
— В моя дом.
— О!
Джесика не помнеше почти нищо след това. Всичко се губеше в мъгла. Едва осъзна кога Куин я заведе до колата си. Изобщо не протестира, когато той по-късно я сложи да си легне. Потънала в шоколадовокафявите чаршафи, Джесика затвори очи. Погледна едва когато чу, че Куин излиза от спалнята.
— Къде отиваш?
— Да повикам лекар.
— Няма нужда.
— Ти си в шок. После ще се почувстваш много потисната. Искам да вземеш лекарства.
— Няма да пия успокоителни — немощно възрази тя, беше й трудно дори да говори. — Към тях се привиква.
— Едно проклето хапче не може да ти създаде зависимост, Джес — ядоса се Куин. — По дяволите, веднъж поне ще спреш ли да се инатиш и да оставиш човек да ти помогне?
— Не ми трябват хапчета — повтори тя. — Имам нужда от теб, Куин.
Той разбираше, че Джесика не е на себе си. Иначе никога не би признала това. Поклати глава и седна на леглото, с треперещи пръсти отметна косата от лицето й.
— Тревожа се за теб, мила.
— Знам. Но не ме оставяй, Куин — пошепна тя, а широко отворените й сини очи приличаха на езера.
Внезапно Куин усети как потъва в дълбините им.
— Нека поне се обадя на застрахователната компания.
— Добре. Куин?
— Какво има, мила моя? — обърна се той на прага.
— Върни се бързо.
— Не се тревожи. Няма да те оставя сама.
Тя кимна и затвори очи, после тихичко заплака. Малко по-късно усети как Куин се отпуска до нея на леглото. Нямаше сили да погледне, но пръстите й потърсиха ръката му.
— Ти се върна.
— Разбира се. — Куин притисна устни към дланта й.
— Не знам какво щях да правя днес, ако те нямаше — измърмори тя. Чувстваше се изтощена. Как можеше така да й се спи по обяд?
— Винаги ще бъда до теб, Джес. Обещавам.
Дишането й стана по-дълбоко. Бузите й постепенно започваха да възвръщат руменината си. Куин я притисна в прегръдките си. Със загриженост наблюдаваше заспалата жена, а погледът му ставаше все по-замислен.
Когато няколко часа по-късно Джесика се събуди, слънцето залязваше и лъчите изпълваха стаята с меко сияние. За миг младата жена изгуби представа къде се намира. Озърна се и погледът й срещна очите на Куин.
— О, господи. Не е било кошмар.
— Съжалявам, Джес.
— Момичетата — внезапно си спомни тя. — Трябва да им се обадя.
— Вече го направих. Добре са. Тревожат се за теб, но ги успокоих. Обадиха се и от застрахователната компания. Пожарът бил предизвикан от електрическата инсталация.
Тя прегърна Куин и притисна буза към гърдите му.
— Толкова празна се чувствам. Не мога дори да заплача.
— Съвсем нормално е — успокои я той, а дългите му пръсти погалиха разрошената й коса, която миришеше на дим.
— Искаш ли да вземеш душ? Сигурно ще се почувстваш по-добре.
— Може би ще ми помогне — кимна Джесика.
— А аз ще ти приготвя нещо за хапване. Малко супа, сандвич. Има и пиле.
— Не си създавай грижи заради мен, Куин.
— Приятно ми е — възрази той. — Ти никога не ми позволи да направя нещо за теб. Нека поне те нахраня. — И преценяващо плъзна поглед по тялото й. — Отслабнала си. Някой трябва да се погрижи за теб, все пак.
— Добре — въздъхна тя, останала без сили.
— Можеш ли да отидеш сама до банята?
— Ще се справя.
— Не се съмнявам — съгласи се той. — Оставил съм хавлията си в банята. Ще ти е голяма, но дрехите ти миришат на дим, а имаш и петно на полата.
Нима тази сутрин петното от кафе бе най-големият й проблем? Сякаш бе изминала цяла вечност оттогава.
— Благодаря, Куин. Много си мил.
Мил ли? Той искаше да бъде най-голямата й страст. Искаше тя да е обсебена от него, така както той бе обсебен от нея.
Имаше чувството, че ще полудее, докато беше във Финикс с Кийт. Много усилия на волята му бяха необходими, за да не вдигне телефона и да се съгласи с всяко предложение на Джесика. Острието на ножа опасно проблясваше, докато Куин режеше пилето.
Но раздразнението му се стопи, когато Джесика се появи на вратата на кухнята и колебливо се усмихна.
— Идеята беше прекрасна. Чувствам се по-добре.
— Изглеждаш чудесно — каза той, загледан в хубавата жена, загърната в огромната синя хавлия.
Влажната й коса се спускаше по раменете, кожата й бе порозовяла, сякаш дълго я беше търкала, за да изтрие следите, а дори и спомените от пожара. Изглеждаше нежна и уязвима, но и неудържимо привлекателна. Внезапно хрумналата му мисъл като че ли беше съвсем неподходяща за този момент.
— Гладна ли си? — попита той с гръб към нея, за да не издаде напрежението, обхванало тялото му.
— Да.
Той си напомни, че Джесика има нужда от грижи и спокойствие. Че желанието, което изпитва, трябва на всяка цена да бъде потиснато.
— Добре. Направил съм сандвичи и затоплям супата.
Джесика се загледа в гърба му и се зачуди как да постъпи. Забелязала беше как очите му потъмняха от желание преди малко. Разбра, че каквото и да се беше случило помежду им, привличането си оставаше все така силно.
— Гладна съм, Куин. — Тя пристъпи боса зад него и обви ръце около кръста му. — Но не искам сандвичи и супа. — Тя се притисна към тялото му.
— Джес — дрезгаво я предупреди Куин, — разбираш ли какво вършиш?
— Да — спокойно отвърна тя.
Той се завъртя и я привлече към себе си.
— Проклета да си, Джеси, проклета да си, задето ме караш така да те желая!
Устните му жадно се впиха в нейните, езикът му се движеше ненаситна страст, която заплашваше да я погълне, силните му пръсти притиснаха тила й, за да не й позволи да се изплъзне от изгарящата му целувка.
Стонът, изтръгнал се от устните на Джесика, само разпали страстта на мъжа. Той я вдигна и я отнесе в спалнята. Ръцете му галеха тялото, гърдите й, а удоволствието граничеше с болката. Пръстите й затърсиха копчетата на ризата му и след миг дланите й докоснаха влажната му кожа.
Обсипа с целувки гърдите му и усети как тялото му потръпна. Горещият й дъх се спусна надолу по корема му, докато ръцете й сръчно свалиха панталоните му. Джесика съзнаваше, че го желае отчаяно.
Нежността отстъпи пред ненаситния глад на плътта. Страстта ги влудяваше. Дъхът му изгаряше кожата й, устните и ръцете му бяха навсякъде по тялото й, дразнеха я, докосваха я, хвърляха я във водовъртежа на насладата.
Джесика изследваше с устни стегнатото тяло на Куин, възбудена от потръпването му при нейните докосвания. Неговата страст заплашваше да я погълне. Тя не можеше да разбере какво у него я кара така да полудява, да губи контрол.
Тялото й тръпнеше от екстаза на удоволствието, докато накрая тя извика името му. Този вик изплува сякаш от дълбините на душата й.
Последната мисъл, проблеснала в главата на Куин, бе, че Джесика О’Нийл е неговата жена. Единствено негова. Завинаги.
По-късно Джесика бе долепила буза до гърдите му и се вслушваше в бавно успокояващия се ритъм на сърцето му.
— Ти ще ме убиеш — долетя гласът му.
— Не съжалявам — въздъхна тя. — Не съжалявам за това, което направихме. Обичам да се любя с теб, Куин. — После леко се усмихна. — Всъщност няма друго, което да ми харесва повече. — Пръстите й нервно погалиха гърдите му. — Ти си ми наркотик.
— Не ти ли харесва?
Джесика въздъхна, отпусна се по гръб до него и безцелно зарея поглед към тавана.
— Когато бях малка, целият ми живот се въртеше около семейството. Първо бях дъщерята на Елизабет и Мак, после — съпругата на Брайън, след това — майката на Джил, Малори и Сара. Гледах на себе си само като на част от живота на другите. Сигурно не можеш да ме разбереш. Когато Брайън ме напусна, нямах никаква представа коя точно е Джесика О’Нийл.
— Мисля, че мога да го почувствам.
— Не, Куин, можеш да ми съчувстваш, но не и да го почувстваш — погледна го нежно. — А ти сякаш още от раждането си знаел кой точно си, какво искаш и към какво се стремиш в живота.
Той седна и мускулите му се стегнаха.
— Тук грешиш. Имаш ли представа колко пъти ми се е струвало, че играя роля? Че все още съм мърлявото и бедно момче от Мисури? — Зелените му очи излъчваха леден отблясък. — По дяволите, разбира се, че го чувствам, Джес, но думите не са толкова важни! Обичам те! И това е всичко, което има значение.
— Де да беше така просто — продума тя, все още втренчена в тавана.
— Обичаш ли ме? — неочаквано изрече той.
— Защо непрекъснато ме питаш?
— Трябва да знам, Джесика. Обичаш ли ме или не?
Когато се извърна към Куин, лицето й излъчваше отчаяние. Очите й се замъглиха от сълзи.
Какво искаше този човек? Отдаде му тялото си, сподели най-съкровените си чувства, съмненията и страховете си. Позволи му да нахлуе в живота на дъщерите й — нещо, което се бе заклела да не прави.
А той искаше още и още. Печално си каза, че и той прилича на другите мъже. Защото искаше всичко. Повече, отколкото тя би могла да му даде.
— Попитах те нещо, Джес — тихо напомни той. — И чакам да ми отговориш.
— Защо постъпваш така? — изкрещя тя и изтри сълзите си. — Не ми ли стигаше мъката днес?
Куин затвори очи, не можеше да понесе страданието, което разкривяваше чертите й.
— О, Джес — простена той, а по лицето му се изписа болка. — Не исках да те наранявам. Не исках и двамата така да ни заболи.
Единственото, което Куин желаеше сега, бе да я притисне в прегръдките си, да вдъхне уханието на кожата й. А тя да го погали и милувката й да успокои болката му.
Искаше да я люби вечно, да потъне в тялото й, в любовта й. Да я помоли да остане при него, да я увери, че заедно ще могат да разрешат всички проблеми. Но разбираше, че макар да се нуждаеше от него, тя още не беше готова да му се отдаде изцяло.
Тя иска да бъде силна, ядосано си помисли Куин. Никоя жена не бе го разтърсвала така. Джесика не разбираше, че е по-независима, отколкото тайно се надява да бъде. Достатъчно уверена в себе си, за да може да се омъжи за него и да не изгуби тази своя трудно постигната независимост.
— Супата сигурно е извряла — каза той и стана.
Джесика закопня да прокара ръце по силните му рамене, но се въздържа, за да не би той да схване погрешно жеста й.
— Не съм гладна. Поръчай ми такси, ще отида в хотел.
Куин стисна зъби и гневно я прониза с поглед.
— Не се дръж като неразумно дете, нямаш дори дрехи. Тази нощ оставаш тук. Утре Елизабет ще ти донесе да облечеш нещо, а после ние, о, извинявай, ти ще решиш какво да предприемеш.
— Да, така е по-разумно — полугласно изрече тя. — Благодаря, Куин. Много си мил.
Той сви юмруци. Един ден, след като се оженят с Джесика, щеше да поприказва надълго и нашироко с Мак, за да разбере как бе живял той през всичките тези години с нейната майка. Крушата не падаше по-далеч от дървото, а Джесика имаше магарешки инат.
— Не правя това от любезност — изрева той, изгубил търпение. — И ако бях на твое място, Джес, щях да си затворя устата. Готов съм обаче да заключа вратата и да се любя с теб, докато останеш без сили. Може би това ще се окаже единственият начин да те задържа тук, където ти е мястото.
Джесика се стресна от гнева му, но я разтърси и копнежът, който излъчваха очите му. Тя нервно прехапа устни.
Куин изръмжа и прокара пръсти през косата си. Толкова много неща искаше да й каже. Имаше нужда да говори. Да започне с това колко много я обича. И да завърши с обещанието, че любовта му никога няма да угасне.
— По-добре да проверя какво стана с вечерята ти — рече вместо това и излезе от стаята.