Джоан Рос
Без прецедент (1)

Първа глава

Джесика О’Нийл се стремеше да не обръща внимание на парещата болка, която пълзеше нагоре по краката й — непрекъснато си напомняше, че физическото неразположение се контролира изцяло от съзнанието. Усещането за огъня в бедрата й бе плод на мисълта. Толкова пъти си повтори тази аксиома, докато пробяга последните четири пресечки, че думите сякаш се изтъркаха и зазвучаха фалшиво в собствената й глава.

Бореше се с изтощението, носейки се към къщата си на Хайт Ашбъри и й мина през ум, че само глупак би тичал за здраве по стръмните улички на Сан Франциско. Или мазохист. Едва си поемаше дъх, докато изкачваше бетонните стъпала, облегната на синия парапет. И тогава чу звъна на телефона. После още веднъж. И още веднъж.

— За бога — промърмори Джесика и бутна летящата врата, — няма ли кой да вдигне проклетата слушалка?

Омекналите й крака не я държаха и в усилието си да стигне до телефона, тя не забеляза багажа във фоайето. Спъна се и най-позорно се просна върху дъбовия паркет. Телефонът продължаваше да звъни пронизително и настойчиво. За миг Джесика забрави да се изправи и запълзя по пода на викторианската си къща.

— Джил — изкрещя тя на най-голямата си дъщеря, — намали тази музика! Ало? — успя да продума, легнала по гръб и задиша като риба на сухо. Внезапно ярка светлина обля стаята, а едно единайсетгодишно момиченце насочи видеокамера към Джесика.

— Престани — изсъска Джесика и се смръщи към обектива.

От другата страна на телефона се възцари тревожно мълчание, после женски глас запита колебливо:

— На мен ли говорите?

Джесика все още размахваше ръка срещу жужащата камера.

— Не, не на вас… Малори-Ан О’Нийл, махни се оттук! — процеди тя по посока на настойчивата операторка.

В гласа от телефона се долавяха налудничави нотки на писък и ридание едновременно:

— Трябва да направите нещо!

Какво ли се е случило, помисли си Джесика, докато се мъчеше да седне. Покри слушалката с длан и кресна:

— Джил! — След това заговори на истеричната клиентка: — Госпожо Такър? Какво се е случило?

— Кийт! — простена жената.

Като се закле да не поема повече дела за разводи, когато кариерата й на адвокат напредне, Джесика затвори очи и се помъчи да събере сили да продължи разговора:

— Какво е направил сега?

— Не мога да повярвам! Госпожо О’Нийл, настоявам този човек да бъде арестуван. Веднага!

— Госпожо Такър — тихо, но властно я прекъсна Джесика, — защо не си поемете дъх и не започнете отначало?

Жената отсреща изпухтя, но очевидно се вслуша в съвета на Джесика.

— Става въпрос за моя мерцедес — изхриптя гласът й.

— Значи той го е откраднал — досети се Джесика.

Странностите на семейство Такър я затрудняваха безкрайно.

Джесика съчувстваше на клиентката си — твърде нетипично за собственото й положение на изоставена съпруга — но пък думата „цивилизован“ съвсем не бе подходяща като определение за развода на господин и госпожа Такър.

— Де да беше така — гласът на Силвия Такър се извиси в ридание. — Поне щеше да е цял… Негодникът го сряза на две. С ножовка!

— С ножовка?! — учуди се Джесика. — Наистина ли?

— Ножовката е тук. Да извикам ли полиция?

— Оставете на мен — предложи Джесика. — Сигурна съм, че ако се свържа с адвоката на мъжа ви, ще разрешим проблема, без да предявяваме обвинения.

— Предпочитам да видя този негодник зад решетките — измърмори жената.

— Предполагам. Но ако предявим претенции за този акт на вандализъм, може и вие да се озовете в затвора. Той също би могъл да ви обвини за поведението ви миналата седмица.

Плачът отсреща спря, а клиентката й възвърна хладнокръвието си.

— Очакваше се да сте на моя страна, госпожо О’Нийл. Господин Бенингтън ме уверяваше, че ще се справите добре.

Джесика долови скритата заплаха. Госпожа Силвия Такър, по баща Монтгомъри, произхождаше от една от най-старите фамилии в Сан Франциско. Само намекът пред шефовете на „Бенингтън, Марстън, Уайт и Лоуел“, че най-младият член на фирмата не се отнася с подобаващо уважение към такъв клиент, щеше да бъде достатъчен, за да сложи край на кариерата на Джесика като обществен защитник.

— Разбира се, че съм на ваша страна — бързо изрече тя. — Ако смятате, че това ще ви успокои, веднага ще се свържа с адвоката на съпруга ви.

— Кажете му, че ако хвана отново онзи червей да посяга на собствеността ми, първо ще стрелям, а после ще задавам въпроси — предупреди Силвия Такър.

— Моля ви, не правете това, госпожо Такър. Убедена съм, че ще постигнем задоволително споразумение.

— Що за оптимистка съм наела да ме защитава — промърмори жената и затвори телефона.

Джесика коленичи и започна да рови в тефтера си. Най-сетне откри името. Куин Мастърсън, дано го намеря в офиса му, мислеше си тя, въпреки че не й се вярваше. Минаваше седем, а ако се вярваше на слуховете за репутацията на този мъж, той обикновено прекарваше вечерите си в далеч по-приятни занимания от работата по такива дела.

Секретарката потвърди подозренията на Джесика. Жената се съгласи да предаде съобщението й на господин Мастърсън, но отегченият й тон съвсем обезкуражи Джесика. Чудеше се какво да предприеме, когато разсеяният й поглед попадна върху една покана отпреди няколко седмици. Комитетът за защита на произведенията на изкуството в Сан Франциско организираше благотворителен бал в хотел „Феърмонт“. Председател бе не друг, а самият Куин Мастърсън. Джесика прочете датата върху поканата и реши, че късметът й най-после е проработил.

— Госпожа Такър пак ли има неприятности с мъжа си? — Наруши размишленията й детски глас.

Потънала в проблемите на клиентката си, Джесика съвсем бе забравила насочената към нея видеокамера.

— Махни това нещо — рязко заповяда тя. — До гуша ми дойде да живея като в аквариум.

Големите сини очи неумолимо се впиха в Джесика.

— Изпълнявам задача за училище. Или предпочиташ да се проваля?

— Намери си друг обект — процеди Джесика.

— Правя социологическо проучване на промените в едно семейство — решително заяви Малори О’Нийл. — Ще ти хареса.

— Силно се съмнявам, защото вече съм успяла да го намразя — Джесика извиси глас, за да се пребори с кънтящия ритъм на рока. — Джил — изкрещя тя към най-голямата си дъщеря, — аз излизам.

После тръгна по посока на звука към спалнята на две от общо трите й дъщери, където намери тринайсетгодишната да пее заедно с последната плоча на Синди Лопър.

— Хей — запротестира Джил, когато Джесика вдигна иглата на грамофона. — Упражнявам се за филма на Малори!

— Не си ли чувала за реализъм в киното — изсумтя Малори, която продължаваше да снима стълкновението. — Истински живот, глупаче, за него не се репетира. Господи, колко са тъпи някои хора!

— Малори, ако не махнеш тази камера, ще преживееш първия си сблъсък с цензурата — предупреди Джесика. — А ти, Джил, отсега нататък ще се съобразяваш, когато работя вкъщи.

Дъщеря й сви рамене, а розовият балон от дъвка, който се изду от устните й, подразни Джесика.

— Добре, мамо — равнодушно се съгласи тя. — Не чух телефона.

— Не се изненадвам при този шум. Къде е Сара? — Джесика едва сега забеляза отсъствието на най-малката.

— На пазар с баба.

— С баба ти?

— Да. Тя каза, че хладилникът ни е пълен само с изкуствени храни.

— Моят хладилник не засяга баба ти. Малори, изключи тази камера!

— Не искам да пропусна изражението ти, когато чуеш новината — възрази Малори.

— Новината ли? Каква новина?

— Баба се мести при нас — отговори Джил.

Джесика примига, забравила за камерата, която запечатваше изумлението й.

— Тук?! В тази къща?!

Малори закима.

— Виж как се подреждат нещата! Това ще ми осигури най-високата оценка за работата. Само си помисли, три поколения жени в една къща, всички понесли последствията от разводи.

— Това е смешно — мигновено я прекъсна Джесика. — Баба ти е омъжена от четирийсет и шест години. Никога не се е развеждала.

— Но според нея не е така — заяви Малори. — Кажи й, Джил.

— Тя казва, че е напуснала дядо — потвърди Джил.

Телефонът иззвъня, преди Джесика да успее да продума.

— Сигурно е госпожа Такър — въздъхна тя. — Джил, кажи й, че съм отишла да се срещна с господин Мастърсън. — После се обърна и гневно изгледа средната си дъщеря: — А ти изключи това нещо!

— Добре де — измънка Малори и с нежелание отпусна камерата. — Щеше да ми е приятно да покажа как възрастните учат децата си да лъжат.

— Тя беше — каза Джил и затвори телефона. — Ти наистина ли излизаш?

— Налага се. В хладилника има достатъчно храна, стоплете нещо в микровълновата фурна за вечеря. Няма да се бавя.

— Така ли ще излезеш?

В тона на Джил се долавяше младежка насмешка, когато погледът й се плъзна по розовия анцуг на Джесика. Тя на свой ред преценяващо изгледа прилепената с гел тъмна коса на дъщеря си, яркооранжевата й фланела, зелените панталони и велурените ботуши.

— Приятно е да се разговаря с теб, девойче. Ще преживееш някак факта, че майка ти има доста по-важни проблеми от външния си вид. — Ухили се през рамо тя и додаде: — Кажи на баба си, че скоро ще се върна и ще очаквам обясненията й.

— Страхотно! — Плесна с ръце Малори. — Наистина ще изкарам най-високата оценка тази година.

— Откажи се — предупреди Джесика. — Не желая личният живот на това семейство да става достояние на цялото училище.

— Нали вече стана достояние на пресата — мрачно изтъкна Малори. — Поне е самата истина.

И това от устата на деца, мислеше си Джесика, докато пътуваше с автобуса към хотел „Феърмонт“. Бе направила всичко възможно да опази момичетата, когато пресата се занимаваше с новината за развода й, но в края на краищата, Брайън О’Нийл привличаше общественото внимание, включително и с неуспешното си кандидатиране за губернатор на Калифорния. Когато се чу, че е изоставил семейството си заради друга жена, в центъра на вниманието се оказаха Джесика и трите им дъщери. За щастие, скоро ги забравиха, защото изплува историята за подкупи, получавани от членове на Градския съвет. През последните три години бяха заживели нормално. Въпреки че не се радваха на предишния лукс, Джесика смяташе, че промяната им се отрази добре.

Тя се усмихна на портиера и се престори, че не забелязва как той повдига вежди при вида на облеклото й, когато влизаше в елегантния хотел. Без да се оглежда, Джесика прекоси фоайето и се отправи към рецепцията.

— Мога ли да ви бъда полезен? — Младият мъж бе изпълнен с подозрение, което обаче не промени любезната му професионална усмивка.

— Къде се провежда балът? — попита Джесика.

— В балната зала, но…

— Благодаря — прекъсна го Джесика с ослепителна усмивка и се отправи натам.

 

 

Куин Мастърсън бе отегчен до смърт. Винаги бе мразил тези балове, а сега, когато бе вече на четирийсет, започваше да губи търпение от преструвките, че се забавлява. Разбрал нуждата от благотворителните организации и необходимостта от добронамерени личности, които да ги ръководят, той никога не успяваше да се почувства удобно. Докато кимаше към жените, които се тълпяха наоколо, с надеждата, че намира подходящите фрази за всеки разговор, той се чудеше дали изобщо подозират, че не се чувства в свои води тук, в луксозната бална зала всред целия този блясък.

Признай истината, Мастърсън, каза си той. Дълбоко в себе си ти си все още фермерското момче от Мисури, което се мъчи да овладее стъпките на танца. Отегченият му поглед пробягваше из залата в търсене на поне един човек, с когото би могъл да проведе интересен разговор.

Зелените му очи спряха на стройната жена, появила се на входа. Положително не й бе тук мястото — с розовия си анцуг стърчеше като възпален пръст сред лъскавите рокли на другите жени в залата. Кестенявата й коса се бе измъкнала от панделката и обрамчваше лицето й като бляскав ореол, който му се стори много по-привлекателен от строгите прилепнали прически на жените наоколо. В паметта му се прокрадна далечен спомен, но Куин нямаше време да се замисли.

Тя очевидно влезе в спор с мъжа, който проверяваше билетите на вратата, но въпреки решителния й вид Куин усещаше, че скандалите не са й присъщи. Какво ли търсеше тук? Не можа да си отговори, но имаше намерение да разбере. Тя предизвика интереса му, а отдавна не му се бе случвало някоя жена да привлече вниманието му по този начин. Умът му трескаво заработи в опит да се измъкне с приемливо извинение от безсмисления разговор, преди тя да е изчезнала.

— Не, нямам билет — повтори Джесика. — Нито пък възнамерявам да участвам в тържеството. Искам само да поговоря с господин Мастърсън.

— Не мога да ви пусна, госпожо — твърдо отказа възрастният разпоредител. — Такъв е редът.

— За бога — изсумтя Джесика, — това е нелепо! — И погледна как още три двойки подадоха петстотиндоларовите си билети и веднага влязоха. Изведнъж й хрумна друго. — Извинете — спокойно започна тя, — наистина е важно да говоря с господин Мастърсън.

— Вече ви обясних.

— Знам, такъв е редът. Но нали няма да го нарушим, ако ви помоля да предадете едно съобщение на господин Мастърсън?

— Не знам — рече мъжът и нерешително потърка брадата си.

— Съвсем кратичко е.

— Всъщност не виждам причина да ви откажа — съгласи се накрая той.

— Благодаря. — Джесика го възнагради с най-прекрасната си усмивка. Наклони се напред, докосна с длан ръката му и сниши глас: — Бихте ли казали на господин Мастърсън, че Трикси е тук в облеклото си на клакьорка и би искала да знае дали да го изчака горе в стаята му, както обикновено?

Милата усмивка не изчезна от лицето й, когато долови възклицанието на току-що пристигналата двойка. Разпоредителят се изчерви като варен рак, а очите му се разшириха, когато новопристигналите плъзнаха поглед по тялото на Джесика, очертано от мекия фланелен анцуг.

— Май ще е по-добре да доведа господин Мастърсън при вас и вие лично да му предадете съобщението — предложи той.

— Благодаря. — Усмихнато кимна Джесика.

Куин тъкмо бе решил да пренебрегне етикета и да се отърве от петте бърборещи около него жени, когато на помощ му се притече разпоредителят.

— Извинете, господин Мастърсън, но една дама настоява да говори с вас.

Куин стрелна поглед към вратата, където жената още чакаше. Сините й очи бяха отправени към него и в един безкраен миг погледите им се срещнаха, разменяйки си послания, които ставаха все по-лични. Той не можеше да повярва на късмета си.

Джесика веднага позна мъжа. Снимката му се бе появявала по кориците на много списания. Както и по вестниците и по телевизията. Но никъде не беше уловена истинската му същност.

Невероятно привлекателен е, призна младата жена. Гъстата, изсветляла от слънцето, коса, падаше върху високото му чело. Очите му бяха искрящо зелени и докато приближаваше към Джесика, мъжът сякаш се опитваше да си спомни откъде я познава.

— Вие сигурно сте дух — заяви той, а изумруденият му поглед предизвикателно се плъзна по тялото й.

Не й бе убягнала искрата на одобрение, докато той я гледаше от другия край на залата. Знаеше, че не е красавица, но все пак получаваше своя дял от мъжки погледи, въпреки че Джил смяташе трийсет и петте години на майка си за твърде много. При нормални случаи щеше да й бъде приятно да се почувства харесвана. Но друго бе това, което я разтърси — Куин Мастърсън събуди в душата й нещо отдавна забравено.

— Дух? — смутено отвърна тя и не забеляза протегнатата му ръка.

— Стоях си тук и мечтаех за вас, когато изведнъж се появихте. Просто така. — И той щракна с пръсти.

— Не е просто така — отсече тя, подразнена от момчешката му усмивка. — Дойдох да разбера какво ще предприемете по отношение на клиента си, който разряза на две с механична ножовка чисто нов мерцедес.

Светлите му вежди въпросително се повдигнаха:

— С ножовка?

— Точно така.

— Разбирам, че говорите за Кийт Такър.

Това ли беше жената, която Кийт Такър описваше като стара зла вещица? Куин го познаваше от години, наясно бе и със социалното положение на съпругата му, но за първи път виждаше Силвия Такър. Господи, помисли си той, Кийт наистина би могъл да бъде обвинен в безразсъдство понякога, но да изостави такава жена — подобна постъпка наистина граничеше с лудост.

Джесика кимна и още няколко кестеняви кичура се изплъзнаха от панделката.

— Точно за него става въпрос. И вие сте длъжен да направите нещо по отношение на обезумелия си клиент, господин Мастърсън. Този човек буквално ме предизвиква.

Бузите й пламнаха, огънят по тях издаваше зле прикривана страст и Куин реши, че Кийт наистина трябва да е обезумял, за да изостави тази жена заради някаква двайсетгодишна студентка. Макар че обикновено опитваше да убеди клиентите си да постигнат споразумение, този път нямаше да постъпи така. Напротив, още утре щеше да се обади на своя състудент и да го уведоми, че не може да поеме делото му. Куин имаше намерение на всяка цена да спечели жена му, а това щеше да се изтълкува като сблъсък на интереси.

— Нека отидем някъде, за да поговорим на спокойствие — предложи той и докосна лакътя й.

Джесика отблъсна ръката му.

— Можем да говорим и тук — настоя тя. — А сигурно и присъствието ви на бала е наложително.

— Не се притеснявайте, ще се справят чудесно и без мен. Гладна ли сте? Знам едно местенце в китайския квартал, което туристите още не са открили.

— На вечеря ли ме каните?

— Да не би вече да сте вечеряли?

— Не — призна Джесика. — Но не съм облечена подходящо.

Чак сега се почувства не на място сред блестящата тълпа. Толкова бе ядосана преди малко, че изобщо не беше обърнала внимание колко рязко се отличава от останалите гости. А под погледа на Куин Мастърсън се почувства, съвсем раздърпана и разрошена.

— Според мен изглеждате великолепно — възрази той. — Не познавам други жени с вашия цвят на косата, които да си позволят да облекат яркорозово и да им стои добре.

Джесика опита да прикрие смущението си и бързо се върна към деловия тон.

— Дошла съм да поговорим за клиента ви — твърдо заяви тя.

— Точно това ще направим — съгласи се той и я поведе по коридора с огледални стени. — А ще обсъдим също и малкия номер, който изиграхте.

— Какъв номер? — застина Джесика.

— Да изпразните цялата къща, докато бедният човек е на работа. Неприятен номер наистина, госпожо Такър.

Тя го изгледа недоумяващо.

— Не съм госпожа Такър.

— А коя сте тогава? — смути се Куин.

— Джесика О’Нийл, адвокат на госпожа Такър.

— Мислех, че Джордж Бенингтън работи по нейния случай.

— Миналата седмица го прехвърли на мен. Не получихте ли писмото ми?

— Не бях в града — разсеяно отвърна той, докато се мъчеше да си спомни къде бе виждал тази жена преди. — Джесика О’Нийл — измърмори полугласно. — Това име ми звучи познато.

— Не се изненадвам — сухо отговори Джесика, очаквайки реакцията му.

И тя не закъсня.

— Вие сте съпругата на Брайън О’Нийл?

— Бившата — поправи го тя.

— Бившата — повтори Куин, като внимаваше да не издаде радостта си.

Струваше му се, че цял живот е очаквал точно тази жена, която най-после се появи и беше свободна. Не че това имаше някакво значение. Само щеше да бъде по-сложно, ако имаше и съпруг.

— Предполагам, трябва да поднеса извиненията си — бавно изрече той.

Джесика само сви рамене в отговор.

Китайският ресторант беше наблизо и те решиха да повървят в пролетната нощ.

— И все пак какво казахте на Ърни? — попита Куин. — Никога не съм го виждал така ужасен, както когато дойде да ми съобщи приятната новина, че търсите мен.

Джесика призна, въпреки че това може би нямаше да направи реклама на професионализма й. Куин избухна в одобрителен смях, като умело имитираше разпоредителя. И продължи с поведението и думите си да опровергава твърдението, че адвокатите са безчувствени като документите, с които се занимават. Разказваше случки, които предизвикаха сълзи от смях в очите на Джесика.

Забравила, че само преди малко имаше повод да е вбесена, Джесика каза:

— Ако някога се откажете от правото, бихте могли да направите кариера в шоу бизнеса.

— Ако имам още няколко такива клиенти като Кийт Такър, сигурно ще помисля по въпроса — съгласи се той. — Значи с механична ножовка?

— Така твърди Силвия. — Джесика го изгледа строго. — Сега, предполагам, ще заявите, че нямате нищо общо с тази работа.

Но погледът й имаше точно такова въздействие върху Куин, колкото и върху дъщерите й. Вместо да се стресне, той сякаш се почувства обиден от думите й.

— Аз?! — възкликна Куин и драматично притисна длан към гърдите си. — Наистина ли ме обвинявате, че използвам такава тактика?

Честно казано, Джесика имаше съмнения, но макар да се бе захванала с делото само от няколко дни, това семейство я подлудяваше. Искаше й се да прехвърли част от собственото си безсилие върху Куин.

— И ако наистина ви подозирам?

— Тогава, госпожо О’Нийл, съм принуден да се усъмня дали и вие нямате пръст в изнасянето на вещите от дома само ден преди госпожа Такър да подаде молба за развод.

Джесика се изпъна в опит да го погледне право в очите. Винаги се бе смятала за висока, но Куин се извисяваше поне десетина сантиметра над нея. А това, че тя бе с маратонки, му даваше допълнително физическо предимство.

— Разбира се, че нямам нищо общо. Освен това Силвия не е изнесла всичко. Оставила е дрехите.

— Които е нарязала на парчета.

— Предавам се — измърмори Джесика. — Какво става с цивилизованите разводи все пак? Тези двамата ще ме побъркат.

— Не само вас — додаде Куин. — Мислите ли, че е възможно? — внезапно попита той.

— Кое?

— Разводът да бъде цивилизован. Наистина ли приемате, че един мъж или една жена биха се отказали без гняв от някого, когото са обичали?

— Да.

Той спря и замислено я погледна.

— Ако е така, навярно вие не сте обичали съпруга си — предположи Куин.

— Това е нелепо — процеди Джесика и обгърна раменете си, сякаш в самозащита.

Как бяха стигнали до провала на брака й? Не искаше да обсъжда този въпрос с никого, най-малко с този мъж, който бе известен като най-желания ерген в Сан Франциско.

— Между другото — сопна се тя, — вие пък какво ли знаете за брака?

— Почти нищо — отвърна той. — Но след петнайсетгодишна практика като адвокат съм научил дяволски много за развода. Рядко се случва страните да не се хванат за гушите.

— Аз нямах избор — неволно призна Джесика. — Имам три дъщери, които исках да предпазя от неприятни преживявания. И тъй като стана дума за тях, трябва да ги предупредя, че няма да се прибера за вечеря.

— В ресторанта има телефон — каза той и леко докосна гърба й. Джесика се опита да потисне удоволствието от жеста му, както и да пропъди мисълта колко приятно се чувства в неговата компания.

И точно тогава допусна грешката да погледне към огледалната витрина встрани и при вида на собственото й отражение дъхът й секна.

Изглеждаше поне няколко килограма по-дебела в този анцуг, а косата й се бе разпиляла като немирен облак около главата. Сякаш се бе боксирала десет рунда. Идваше й да изстене при контраста между неугледния си вид и официалното облекло на мъжа до нея.

— Вижте — неочаквано заяви тя, — идеята за вечеря не беше добра. Увлякох се малко с този мерцедес. Убедена съм, че не сте знаели нищо. Мога да ви се обадя в офиса утре и да постигнем споразумение.

— Какво има? — попита Куин, а сърцето му се сви от решителността на Джесика. Тя се готвеше да си тръгне. Той се закле да не й позволи да го направи.

— Трябва да се прибера вкъщи.

— Дъщерите ви сами ли са?

Джесика не се справяше добре с лъжите, не се и опита да заблуди този мъж и затова призна:

— Не, майка ми е при тях.

Усмивка озари загорялото му от слънцето лице.

— Чудесно. Значи няма защо да се тревожите.

Ти си мислиш така, мина й през ум, докато опитваше да потуши странното чувство, обзело я още щом погледите им се срещнаха в балната зала. Бе твърде сантиментално чувство, за да му вярва, но все пак беше истинско. Ала не й се искаше да размишлява над това сега.

— Джеси — измърмори той, а дългите му пръсти повдигнаха брадичката й, докато подкупващо й се усмихваше. — Нали няма да ме оставиш да вечерям сам?

— Вие не бяхте сам на бала — възрази тя и кимна по посока на „Феърмонт“.

— Но се чувствах самотен.

— О! — Джесика в миг разбра какво имаше предвид мъжът. Винаги се бе чувствала така преди, макар и заобиколена от колегите и познатите на Брайън. — А сега как се чувствате? — тихо попита тя.

Широката му момчешка усмивка бе очарователна.

— Великолепно! — Изведнъж лицето му помръкна. — Моля те да вечеряш с мен, Джесика. Не си спомням откога не съм желал така нечия компания.

Доводът е убедителен, реши Джесика, Не можеше да откаже на Куин Мастърсън.

— Но трябва да се прибера по-рано — предупреди тя.

— Не се тревожи, Пепеляшке — усмихна се доволно той. — Обещавам да те заведа у вас, преди да си се превърнала в тиква.