Нора Робъртс
Победа на сърцето (9)

Девета глава

Три дни по-късно Фокси седеше във взетото от Ланс под наем порше, което гълташе като ламя километрите между Ню Йорк и Масачузетс. Ръцете й лежаха спокойни в скута. Тя продължаваше да върти златната халка около третия пръст на лявата си ръка. „Омъжена — помисли си отново за кой ли път Фокси. — Ние наистина сме мъж и жена.“ Беше станало толкова бързо, без каквито и да било емоции и вълнения. Само няколко мига пред безпристрастния съдия и няколко произнесени думи. Всичко на всичко не повече от петнадесет минути. Приличаше на пиеса, докато пръстенът не се плъзна по пръста й. Това направи пиесата реалност. Фокси стана госпожа Ланселот Матюз.

„Синтия Матюз — намуси се тя, опитвайки се да свикне с новото си име. — Или евентуално би трябвало да опитам със Синтия Фокс-Матюз, звучи по-елегантно — едва не се разсмя на глас. Елегантността изискваше нещо повече от едно тире. И не се постигаше само с него. — Значи Фокси Матюз“ — реши тя с енергично и мълчаливо кимване на глава. Това беше достатъчно.

— Ще ти стане мазол на пръста още преди да сме прекосили Роуд Айлънд — неочаквано каза Ланс и Фокси почти подскочи на седалката. — Нервна ли си? — попита той, но в гласа му се прокрадваше смях.

— Не — не искаше да споделя глупавите мисли, които се въртяха в главата й. — Просто си мислех… Кърк изглеждаше по-добре, нали?

— Ъ-хъ — Ланс включи чистачките, защото започна да ръми. — Пам е най-доброто лекарство за него.

— Така е — Фокси се намести, за да вижда по-добре профила му. „Моят съпруг“ — отново си помисли тя, почти загубила нишката на разговора. — Не познавам никой друг, който така добре да се справя с него. Освен теб, разбира се.

— Кърк се нуждае от резервен пилот, който да не може да бъде сплашен да даде заден ход — рече Ланс и я погледна кратко. — Ти винаги се опитваше да му влияеш по свой начин. Дори когато бе на тринадесет, пак можеше да го правиш, без той самият да осъзнава, че го водиш за носа.

Лека бръчица се появи между веждите й.

— Никога не съм нито мислила, нито искала да го манипулирам… И едва ли някой е забелязал подобно нещо.

— Аз. От много години забелязвам всичко, свързано с теб — обърна се към нея Ланс, този път по-продължително. В очите му имаше нещо, което накара сърцето й да подскочи.

„Той винаги ли ще прави така с мен — зачуди се Фокси. — Дори след като вече сме женени? Достатъчно е само да ме погледне и аз се превръщам в желе. Това не се промени цели десет години, а дали ще се промени през следващите десет?“ — гласът на Ланс прекъсна мислите й и тя обърна глава към него.

— Извинявай, какво каза?

— Че беше красив жест от твоя страна да подариш букета си на Пам. Макар и да е жалко, че не ти остана никакъв, дори и малък спомен, от сватбата.

Фокси понечи да каже нещо, ала пламна цялата и взе да рови в чантата си за четката за коса. На дъното бе бялата кадифена панделка от орхидеите, които Ланс й бе дал за сватбен букет. Мисълта, че може да нарече сантименталността й глупава, я накара да замълчи. Тя извади четката да се среши и едва тогава се сети, че косата й бе прибрана. Дъждът чукаше равномерно по стъклата и замъгляваше есенния пейзаж.

— Май беше сухо и кратко, нали? — продължи коментара си Ланс. — Десет минути пред съдията, никакви приятели, без традиционните снимки, без сълзи и хвърлен ориз — погледът, който й отправи, бе изпитателен, а веждите високо вдигнати. — Сигурно се чувстваш измамена.

— О, не. Наистина не — през главата й няколко пъти премина мисълта за красотата на традиционните сватби, за които наистина мислеше, че са малко претрупани. Щеше ли да се чувства повече женена, ако имаше воали и музика на орган? Щеше ли да има това странно чувства за нещо нереално, ако церемонията бе завършила със старите обувки, тенекиените кутии и хвърлянето на ориз? — Освен това нямам пралеля Сара, която да плаче на последния ред в църквата — мисълта за семейството я накара отново да завърти брачната халка.

— Наистина ли предпочиташ гладка халка без камъни и надписи?

— Какво? — Фокси проследи погледа му, спрял върху халката й. — О, да — виновно рече тя и остави пръстена на мира. — Точно това исках.

— Става ли ти?

— Разбира се, точно ми е.

— Тогава защо непрекъснато я въртиш на пръста си? — въпросът му беше рязък и настойчив.

Е, добре, щеше да му отговори.

— Извинявай, Ланс, но всичко стана толкова бързо, и заминаването ни за Бостън… — Фокси прехапа устни, ала продължи. — Нервна съм заради срещата със семейството ти. Нямам много опит със семействата.

Той сложи ръката си върху нейната.

— Не искам да съдиш за всички семейства по моето — посъветва я сухо Ланс. — Те не са от типа, който си свикнала да гледаш по коледните картички и на кино.

— Разбира се — съгласи се тя с тъжна усмивка. — Това би трябвало да ме успокои.

— Просто не им позволявай да ти досаждат — отново рече Ланс. — Аз не им позволявам.

— Лесно ти е да го кажеш — натърти Фокси и се намръщи. — Ти си един от тях.

— И ти също вече — той вдигна ръката й и прокара пръст по пръстена. — Помни го!

— Разкажи ми за тях.

— Предполагам, че трябва да го направя. Рано или късно — Ланс извади пура и включи запалката на колата. — Майка ми е от рода Бардет — една от най-старите бостънски фамилии. Мисля, че са помагали на Пол Ривиър с напътствия.

— Колко патриотично!

— Семейство Бардет е силно патриотично — повтори натъртено Ланс и доближи запалката към края на пурата си. — Във всеки случай майка ми е много горда, че е Бардет и Матюз, но най-много от всичко обича комитетите.

— Какви комитети?

— Всякакви, стига да са достатъчно високопоставени и подходящи за една Бардет-Матюз. Обича да ги организира, да ги ръководи и да работи в тях. Тя е сноб от корените на бялата си коса до върха на италианските си обувки.

— Ланс, защо говориш така ужасно?

— Ти нали искаше да знаеш за тях — продължи безгрижно той. — Мама обича да се занимава с благотворителност. Това се отразява добре в пресата. Освен това смята, че всеки бедняк трябва да получи помощ, стига да има добрия вкус да не си я поиска, докато тя не организира благотворителния комитет. Но сноб или не, върши доста добри дела, независимо от мотивите, които я ръководят.

— Много си строг към нея — Фокси се намръщи при тона на гласа му, като си спомни собствената си майка. Една весела, неорганизирана и красива жена със слабостта на Кърк към стари маратонки.

Ланс я погледна учудено.

— Може би. Ние двамата не гледаме на живота по един и същи начин. Баща ми смята нейните комитети за смешни и безвредни. Аз не съм толкова благосклонен като него — Фокси още повече се намръщи и това предизвика у него усмивка. — Спокойно, Фокси, няма да има кървави схватки. Не се погаждаме много-много с нея, ала сме достатъчно цивилизовани. Бардет винаги са били цивилизовани.

— А Матюз? — попита Фокси, заинтригувана.

— Родът Матюз има традицията да възпроизвежда по една черна овца. Всяко поколение. Преди стотина години един Матюз се влюбил и оженил за сервитьорката от местната кръчма. Омешал синята кръв с обикновена. Сигурно това е причината — той се усмихна, сякаш това му доставяше удоволствие и дръпна от пурата. — Но в повечето случаи Матюз са по-… Как да кажа, по-почтени от Бардет. Баба ми е олицетворение на достойнството. Както твърдят слуховете, които се разпространяват от уста на уста, на нея не й мигнало окото, когато дядо ми въртял романа си с графинята. И до ден-днешен твърди, че такова нещо изобщо не се е случвало. Нейната дъщеря, леля ми Фийби, е точно такава, каквато каза графинята — скучна. От петдесет години нито една оригинална мисъл не е минала през главата й. Имам и огромно количество лели, чичовци, братовчеди, зетьове и снахи.

— Но не всички живеят в Бостън, нали?

— О, слава Богу, не. Пръснали са се из целите щати и Европа, но по-голямата част все пак живеят в Бостън и Мартас Винярд. И в околностите.

— Предполагам, че майка ти се е изненадала, когато си й казал за нашия брак — едва преглътна Фокси и отново завъртя пръстена.

— Не съм й казал.

— Какво? — тя изненадано се обърна към него. — Не си й казал?

— Не съм.

Фокси го изгледа въпросително, после се замисли. Причината изплува и се загнезди в ума й, като я зачовърка безмилостно. Той се срамуваше от нея. Тя преглътна мъчително и се обърна да погледне през прозореца към есенния пейзаж. Синтия Фокс от Индиана не можеше да се мери с Бардет и Матюз от Бостън.

— Предполагам — изрече с равен глас Фокси, — че можеш да ме скриеш на тавана. Или ще ми измислиш подходящо родословно дърво?

— Хм? — Ланс я погледна бързо и отново обърна очи към пътя. След като подминаха един камион, той изхвърли пурата си навън.

Тя мълча няколко минути и се опита да се успокои. Ала беше невъзможно.

— Можем да им кажем, че съм детронирана принцеса от някое кралство в третия свят. Няма да говоря английски първите шест месеца — Фокси се обърна към него, ядосана и обидена. — Или пък може да ме представиш като дъщеря на обеднял английски барон, който умрял и не ми оставил нито пени. В края на краищата, важно е родословието, а не парите.

Гласът й привлече вниманието на Ланс. Той се огледа и зърна първите сълзи на гняв в очите й. Веждите му сърдито се събраха.

— За какво говориш?

— Ако мислиш, че не съм достатъчно добра да стана госпожа Ланселот Матюз, то може просто… — предложението й се загуби в писъка на спирачките. Колата отби и спря встрани на пътя. Преди да бе успяла да си вземе дъх, той я държеше за раменете и я разтърсваше.

— Никога не казвай това, разбра ли? — лицето му беше яростно, но тя вирна брадичка и посрещна погледа му.

— Не, не те разбирам. Нищо не разбирам — сълзите й започнаха да капят по лицето. Това изненада и двамата. Нея, защото стана неочаквано и не можа да се овладее. Него, защото никога преди това не беше я виждал да плаче.

— Недей — нареди тихо Ланс и я разтърси леко. — Моля те, не прави това.

— Ще го правя, щом искам — преглътна Фокси и сълзите продължиха да текат.

Той измърмори едно проклятие и я пусна.

— Добре, продължавай. Ако трябва, ще плуваме до Бостън, ала искам да знам какво предизвика този прилив.

Тя потърси кърпичка в чантата си и не намери нито една.

— Нямам кърпичка — рече нещастно и изтри сълзите с опакото на ръката си. В същото време Ланс извади своята носна кърпа от джоба на сакото и я пъхна в ръката й.

— Но тя е копринена — прошепна Фокси и се опита да му я върне.

— Ще те удуша с нея след една минута — изръмжа той и сякаш за да не го стори, сграбчи с две ръце кормилото. — Няма да мръднем оттук, докато не ми кажеш какво ти става.

— Нищо, нищо — увери го с треперещ глас тя и намокри копринената кърпа. Беше напълно объркана, ала се насили да продължи. — Защо ли наистина се разтревожих, че не си казал на семейството си, че сме се оженили! И аз се чудя!

За няколко секунди настъпи пълна тишина. Чуваше се само тропането на дъжда по колата и подсмърчането на Фокси. Чистачките на предното стъкло продължаваха да се движат в безцелния си, монотонен танц.

— Да не би да мислиш — подзе Ланс с равен глас, — че не съм им казал, защото се срамувам от теб?

— Какво друго можех да си помисля? — отговори тя. — Едва ли Фокси от Индиана е най-подходящата партия за един Матюз.

— Глупаче! — извика той така високо, че тя подскочи и още по-нещастно подсмръкна. Погледна го и видя как се мъчи да се овладее с всички сили. Когато отново проговори, гласът му беше мек и нежен. — Не им казах, защото исках няколко дни спокойствие, преди да са ни нападнали. В мига, в който научат, че сме се оженили, ще започне цялата дандания и всички онези шумотевици около една сватба. Безконечни приеми, представяния и гости. Един меден месец щеше да бъде най-доброто решение за бягство, но вече ти обясних, че е невъзможно, докато не свърша и не оправя някои неща. Бях далеч от бизнеса толкова време. След катастрофата на Кърк чувствах, че и двамата се нуждаем от няколко дни спокойствие. И през ум не ми мина, че може да го приемеш така. Как може такова нещо изобщо да ти се роди в главата!

С бързо движение на ръката Ланс включи на първа скорост и се върна обратно на пътя. Тишината в колата беше потискаща и тежка. Фокси смачка кърпата на топка и потърси начин да започне разговора отначало.

Дните след инцидента с Кърк се бяха слели в една обща неразличима маса и тя почти не можеше да си спомни отделни събития или минути от тях. Знаеше, че яде и спи, ала всичко беше механично. Не можеше дори да каже колко време е била будна, нито какво е яла. Сватбата й изглеждаше като нещо нереално, някакъв сън. Но беше истина, напомни си. И Ланс беше прав. Тя наистина беше идиотка.

— Извинявай, Ланс — промърмори Фокси и го погледна.

— Забрави за случилото се — отвърна тихо той.

Чула вече спокойния му тон, тя обърна очи обратно към дъжда.

„Всички младоженки ли са толкова нервни и неуверени — помисли си Фокси и затвори очи. — Това не ми е особено присъщо. Поведението ми е като на друг човек, аз мисля като друг човек — слабостта започна да я поваля и тя остави мислите си да се реят. — Ще се чувствам по-добре, когато всичко свърши. Няколко дни спокойствие са точно това, от което се нуждая“ — монотонният звук на дъжда скоро я приспа.

Тя простена и се събуди. Не чуваше равномерното бучене на поршето, ала се чувстваше много удобно. Усети хладен допир до лицето си и обърна глава. Бузата й докосна нещо топло и гладко. До ноздрите й достигна миризма, която й се стори позната. Фокси отвори очи и видя брадичката на Ланс. Постепенно започна да осъзнава, че я носят на ръце. Сгуши глава на рамото му, а дъждът капеше върху лицето й. Мътната светлина на деня бе замрежена от тънка мъгла.

Заедно с аромата на Ланс усещаше и миризмата на мокри листа и трева. Есенните аромати, които бяха така присъщи на Ню Ингланд. Стъпките на Ланс бяха почти безшумни, погълнати от тревата под краката му. Имаше нещо нереално и тайнствено в мътната светлина и тишина. Смутена и унесена, тя се размърда в ръцете му.

— Реши ли да се върнеш отново към живота? — попита той. Спря, без да обръща внимание на дъжда, и я погледна.

— Къде сме? — напълно объркана, Фокси завъртя глава и се огледа. Веднага видя къщата. Триетажната каменна сграда изникна пред очите й като видение. Стените бяха тъмнозелени, целите обрасли в бръшлян, чиито листа блестяха, мокри от дъжда. Дантелени железни балкони обграждаха къщата от всички страни на втория и третия етаж и също бяха обвити с бръшлян. Прозорците бяха тесни и високи. Дори в полумрака къщата излъчваше непомрачени от времето елегантност и стил. — Това твоят дом ли е? — попита тя. После отметна глава назад и огледа покрива и комините.

— Беше на дядо ми — отговори Ланс, като наблюдаваше реакцията й. — Той го остави на мен. Баба винаги е предпочитала къщата в Мартас Винярд.

— Красива е — прошепна Фокси. Дъждът, който миеше лицето й и мокреше косата й, беше забравен. Тя почувства магнетичното въздействие на столетните каменни плочи и бръшляна. „Неговите корени са тук, в тази къща“ — помисли си и усети прилив на любов. — Наистина е много красива.

— Така е — съгласи се Ланс, без да откъсва очи от лицето й.

Фокси премига от дъждовните капки. Усмихна се и ги изтърси от клепачите си.

— Вали — рече тя.

— Така е — той я целуна за секунда. — Устните ти са мокри. Харесва ми как дъждът къдри косата ти. На тази светлина изглеждаш много бледа и неземна — очите му имаха цвета на мъглата наоколо, но станаха по-тъмни и сякаш щяха да я пробият. — Ако те пусна да вървиш, ще изчезнеш ли?

— Не — прошепна Фокси и прокара пръсти през мокрите си къдрици. — Няма да изчезна.

— Ала съм сигурен, че си достатъчно реална и земна, че да се простудиш от този дъжд — рече Ланс, стисна я здраво в прегръдката си и продължи да върви.

— Няма нужда да ме носиш — забеляза тя.

Той започна да изкачва стълбите.

— Не мислиш ли, че всъщност спазваме традицията? — възрази й Ланс, като потърси с една ръка ключа в джоба си. Отвори вратата, бутна я с рамо и внесе Фокси в тъмната къща. — Добре дошла у дома — рече тихо той, сетне я целуна с дълга и сладка целувка.

— Ланс — прошепна тя, неспособна да помръдне. — Обичам те.

Той бавно я пусна на земята. За миг двамата останаха прави, близко един до друг в тъмнината на тихата къща. Два неподвижни, слети силуета върху фона на тъмното небе. Преди да затвори вратата, Фокси реши, че помежду им не бива да остава никакво съмнение.

— Ланс, извинявай за сцената в колата.

— Вече си извинена.

— Но ти беше толкова сърдит, че искам да ти се извиня още веднъж.

Той се разсмя и я целуна по носа, след което промени положението и отново намери устните й. Изглеждаше така, сякаш се опитва да вземе с целувката си повече, отколкото тя можеше да му даде.

— Гневът е безсилен срещу сълзите — рече Ланс и прекара ръка по рамото й. — Ти ме сбърка, Фокси. Както винаги, когато забравяш да се правиш на непобедима — вдигна пръст и премина нежно по брадичката й, а очите му бяха тъмни и влажни. — Може би трябваше да ти обясня тези неща предварително, ала не съм свикнал да обяснявам на никой нищо за себе си. И двамата ще трябва да направим някои уточнения и поправки в начина си на поведение — той взе ръцете й и ги вдигна към устните си. — Ако можеш, опитай се да ми вярваш. Става ли?

— Разбира се. Ще се опитам — съгласи се тя.

Ланс пусна ръцете й, затвори вратата и спря притока на хлад отвън. За миг къщата остана потънала в пълна тъмнина, после неочаквано светнаха лампи. Фокси застина в центъра на приемната и бавно се завъртя около себе си. От лявата й страна имаше стълбище, което не бе покрито и блестеше. Дъбовият паркет изглеждаше гладък като коприна. Отдясно имаше голямо огледало, което някога бе отразявало лицето на прапрабабата на Ланс.

Тя огледа свещниците на Ривиър от двете му страни, както и картината на Гейнсбъро в старинна рамка. Светлината от свещниците осветяваше дъждовните капчици в косите й. Приличаше на фея в семплата си зелена рокля, която бе избрала за булка. Беше с дълги тесни ръкави и висока яка. Полата й падаше плавно от кръста надолу. Единственото украшение, което носеше, беше тънката гладка златна халка на пръста си. Изглеждаше като пролетен дух, но чувствеността на есента се промъкваше в движенията й и издаваше женственост.

— Не си представях, че живееш в подобно място — промълви Фокси, след като завърши огледа.

— Така ли? — той се облегна на стената и зачака.

— Много е красиво — подзе тя. Гласът й беше искрено удивен. — Красиво… И подредено — довърши, като го погледна. — Никога не съм си представяла, че ти си подреден човек.

— Ще ми бъде приятно, ако отсега нататък съм — отвърна безгрижно Ланс. Фокси си помисли, че така, както беше облечен, в елегантния сив костюм, изключително много подхождаше на каменната къща и столетника бръшлян. Но в очите му светеше нещо, което никога нямаше да потъмнее. Скъпите шивачи и безценните антики никога нямаше да променят човека, който беше. Като знаеше, че беше направо луда да предпочита грешника пред светеца, тя все пак се почувства щастлива.

— Предполагам, че трябва да се оправя за нула време? — попита Фокси и му се усмихна също като брат си.

— Какво щастие, че съм се оженил за жена, която така добре ме разбира — усмивката му бе закачлива и позната и въпреки това накара пулса й да подскочи. Той приближи и взе една къдрица в ръката си. — Освен това жена ми изглежда великолепно, много е умна, бърза в езика, достатъчно импулсивна, за да бъде очарователна, а гласът й звучи сякаш току-що е станала от сън.

Тя се изчерви, едновременно поласкана и объркана.

— Говориш така, сякаш си спечелил голямата награда.

— Ами да — съгласи се Ланс, ала усмивката му изчезна и очите му станаха сериозни. — Умният играч знае как да залага и кога да спре — сериозното изражение изчезна така бързо, както се появи. Изненадана, Фокси наблюдаваше промените. — Гладна ли си? — попита неочаквано той.

— Не, не много — поклати глава тя. Спомни си дълги те часове, които прекараха в пътуване. — Предполагам, че някъде тук има консерви или нещо готово, което да отворим.

— Мисля, че можем да си сготвим и нещо по-добро — Ланс я хвана за ръката и я поведе през коридора. Стаите вдясно и вляво бяха тъмни и тайнствени. — Вчера се обадих на госпожа Трилби. Тя поддържа къщата и се грижи за нея, когато ме няма. Казах й, че си идвам и да подготви всичко. Не обичам мебели, покрити с бели чаршафи срещу прах, и празни хладилници.

Той отвори вратата в края на коридора. Когато светна лампата, се оказа, че са влезли в кухнята.

— О, колко е хубаво! — възкликна Фокси и се завъртя из стаята. — Работи ли? — попита тя и спря пред малката камина, вградена в стената.

— Разбира се, че работи — усмихна се Ланс и се наведе зад нея, за да надникне също.

— Харесвам я — рече през смях Фокси и се изправи. — Сигурно ще искам в нея да гори огън дори и през август — тя прекара пръст по дъбовата маса, която бе поставена в нишата под прозореца. — Единственият огън, който паля в моята кухня, е когато прегоря бекона.

— Това е твоята кухня — напомни й той. Гледаше я как разхлабва възела на вратовръзката му и я сваля. Имаше нещо изключително интимно в този толкова обикновен жест. Фокси почувства трепет и реши да разгледа стаята.

— Не съм голяма домакиня — оправда се тя. — Не знам дори къде е кафето.

— Опитай в чекмеджето зад теб — предложи Ланс и се обърна, за да провери какво бе сложила госпожа Трилби в хладилника. — Можеш ли да готвиш?

— Само кажи какво желаеш — рече Фокси и намери кафето. — И веднага ще ти го сготвя.

— Най-добре да прескочим „Бьоф Уелингтън“ поради липса на време и заплахата от гладна смърт. Какво ще кажеш за два омлета?

— Детинска работа — подхвърли Фокси през рамо. — А ти можеш ли да готвиш?

— Само ако припадам от глад.

— Дай ми тигана — нареди тя, като се опита да изглежда отвратена.

И така семейство Ланселот Матюз изядоха своята сватбена вечеря от два омлета и кафе на масата в кухнята. Навън беше паднала нощ, а дъждът продължаваше да чука ритмично по покрива и прозорците. Луната бе забулена от облаци и изглеждаше призрачно. За Фокси времето беше спряло. Може да беше седем вечерта, а може да беше и три през нощта. Чувството за безвремие бе така сладко и така й се искаше да продължи вечно, че тя просто забрави за часовника на ръката си. Но докато си говореха незначителни неща, нервите й бяха опънати и едва издържаха на напрежението. Фокси се опитваше да не им обръща внимание, ала те постоянно и напомняха за себе си под привидното чувство на спокойствие и увереност. Тя бъркаше остатъка от омлета с вилицата си, докато Ланс раздели остатъка от кафето помежду им.

— Ето защо си толкова слаба — забеляза той. Когато Фокси го погледна изненадано, Ланс продължи. — Ти изобщо не ядеш. Не се интересуваш от храната. Този сезон отслабна още повече. Просто виждах как се топиш пред очите ми.

Тя едва дояде яйцата.

— Обичам да ям в ресторанти повече като изключение, отколкото като правило. Ще си възвърна килограмите за няколко седмици — Фокси му се усмихна. — Но проявявам повече интерес към една гореща вана.

— Ще те заведа горе — рече той и стана. — После ще отида да донеса багажа. Останалите неща ще пристигнат вдругиден.

Тя стана и започна да прибира чиниите. Макар и да знаеше, че е глупаво, се чувстваше нервна.

— Няма нужда да ме водиш горе. Само ми каже коя баня да използвам. Ще я намеря.

Ланс я погледна, докато Фокси слагаше чиниите в мивката.

— Втората врата вдясно е спалнята, а банята е направо. Остави чиниите — нареди той.

Тя го изгледа изненадано, ала ръцете му върху раменете й я накараха да забрави всичко. Трябваха й всъщност няколко мига да остане сама, за да събере мислите си.

— Добре — съгласи се Фокси и се обърна. — Няма да се бавя много. Предполагам, че ти също искаш да се изкъпеш след днешното дълго пътуване.

— Върви — рече Ланс. Те излязоха от кухнята заедно и прекосиха хола. — Аз ще използвам друга баня.

— Добре — рече тя, след което се разделиха в края на коридора.

„Колко сме учтиви — помисли си Фокси, докато се качваше по стълбите. — Колко ужасно женени сме!“

В спалнята намери двойната врата на френския прозорец отворена към балкона. Стените бяха покрити с кремава копринена дамаска с тъмни кантове покрай тавана и пода. Мебелите бяха смесица от стилове — Хепълуайт, Чипъндейл, ранен 18 век, но резултатът беше едновременно естествен и удивително изискан. В далечния ъгъл имаше бяла камина с мраморна полица. В нея няколко дънера чакаха да бъдат запалени. Фокси реши, че госпожа Трилби отлично си знае работата. Леглото беше с високи табли и бе покрито с тъмносиня копринена завивка. Приличаше на нощно лятно небе. Наследствена вещ, помисли си Фокси, и вероятно безценна. Тя прехапа долната си устна със зъби. Това бяха неща, с които трябваше да свикне. Дори нещо повече, трябваше да се научи да живее с тях.

„Аз съм идиотка. Ожених се за Ланс не за парите му, нито заради семейството му. Ама че съм глупава и нервна булка. Нямаше да се чувствам толкова напрегната и безпомощна, ако имах поне малко опит.“

Фокси загледа невиждащо леглото, сетне въздъхна дълбоко и погледна ръцете си. Златната халка проблесна на пръста й. Тя пренебрегна свиването на стомаха си и започна да се съблича. Остана по комбинезон и отиде в банята, където откри, че госпожа Трилби си бе свършила добре работата и тук. Имаше пухести хавлии, нов сапун, тоалетни масла, шампоани и соли за вана. Самата вана беше достатъчно голяма, че да побере двама. Кожата й настръхна при тази мисъл.

Когато топлата вода започна да пълни ваната, Фокси опита шишетата с масла. Помещението се напълни с пара и аромат. Влезе във ваната и се отпусна напълно във водата. Когато излезе след половин час, се чувстваше лека, отпочинала, с розова кожа и ухаеща на свежест. Избра си ментовозелена хавлия и я зави около тялото си. Успокоена от банята, тя освободи косата си от шнолите, като си тананикаше тихо. Косата й падна разбъркана в гъста огнена маса по гърба й, а Фокси прокара пръсти през нея да я подреди. „Трябва да имам някаква четка и халат в чантата — рече си, докато се оглеждаше в огледалото. — Сигурно Ланс вече е качил багажа горе.“

Като остави косата си пусната, Фокси отвори свързващата врата и влезе в спалнята.

Стаята беше осветена от топлата жълта светлина на китайска лампа и от пламъците на запаления огън. Във въздуха се носеше аромат на дърво, което я накара да погледне към камината. Беше почти в средата на стаята, когато го видя. С лек вик на изненада тя стегна хавлията, която се плъзгаше по гърдите й. Облечен в черно копринено кимоно, Ланс стоеше до малка кръгла стъклена масичка. Когато чу вика й, спря да отваря бутилката шампанско, обърна се и я огледа от главата до петите. Със свободната си ръка Фокси се опита да оправи разпиляната си коса.

— Хареса ли ти банята? — попита той и отвори бутилката, без да откъсва очи от нея.

— Да — отвърна машинално тя и потърси с очи чантата си. — Не те чух да влизаш тук — рече, като знаеше, че гласът и трепери повече от необходимото. — Дойдох да потърся четката си за коса и халата.

— Защо? — Ланс напълни две чаши с искрящо вино. — Харесвам те, когато си облечена в зелено — пръстите й стегнаха още повече кърпата около гърдите. Тази негова дива, дяволска усмивка, която винаги я караше да полудява. — И освен това те харесвам повече с пусната коса. Ела — той й подаде чашата. — Пийни малко шампанско.

Фокси изобщо не мислеше, че ще стане така. Знаеше, че трябва да е облечена с красивата нощница, която Пам й подари. Знаеше, че трябва да бъде подготвена за него.

В плановете, които бе правила, не влизаше да посрещне съпруга си в първата им брачна нощ, завита с хавлия и с разбъркана и разпиляна коса, което още повече подсилваше срамежливото учудване, изписано на лицето й. Тя му се подчини, разбира се, и пое чашата шампанско с надеждата, че то ще успокои ужасната сухота, която чувстваше в гърлото си. Когато я вдигна към устните си, Ланс посегна и я хвана за китката. Пулсът й биеше неравномерно под пръстите му.

— Без да кажеш наздраве? — попита нежно той, а усмивката не слизаше от устните му. Очите й останаха приковани в неговите, докато Ланс пристъпи към нея и чукна чашата си в нейната. — За успешния старт на едно успешно състезание.

Фокси вдигна своята чаша и го погледна през нея, сетне отпи. Шампанското беше леденостудено и резливо.

— Само една чаша, Фокси — промърмори Ланс. — Не желая мозъкът ти да е замъглен.

Сърцето й щеше да изскочи.

— Много красива стая — забеляза тя. Прочисти глътката си и навлажни устни. — Никога не съм виждала толкова много старинни мебели и вещи на едно място.

— Харесваш ли антики?

— Не знам — отвърна искрено Фокси и се завъртя. — Никога не съм имала. Ти сигурно ги харесваш — последните думи бяха произнесени шепнешком, защото при завъртането си тя се озова пред него. Имаше нещо разбойническо в движението, което той направи. Фокси можеше да отстъпи крачка назад, ала ръцете му вече бяха около кръста й.

— Струва ми се, че има само един начин да те накарам да стоиш на едно място — прошепна Ланс, притисна я към себе си и докосна устните й. Тя почувства как стаята се завъртя и изчезна. Езикът й докосна върха на неговия, преди да премине по устните му. — Да не би да предпочиташ да обсъждаме моята колекция от мебели? — попита той и пое от омекналите й пръсти чашата с шампанско.

Фокси отвори очи.

— Не — беше й трудно да произнесе дори тази кратка дума. Не можеше да откъсне очи от устните му. В мига, в който Ланс отново я целуна, страстта и желанието избухнаха в нея като вулкан. Тя се люшна и се озова в обятията му, без дори да се замисли. Хавлията се свлече от гърдите й и падна на пода в краката им. С нисък звук, издаващ удоволствие, Ланс зарови глава във водопада на косата й, сетне в извивката на шията, докато ръцете му тръгнаха по тялото й. Фокси почувства страх, болка и желание да стягат гърлото й и се притисна към него.

— Ланс — прошепна тя, докато кръвта биеше в главата й. — Искам те. Обичай ме. Сега — думите се загубиха в устните му. — Светлината — промърмори Фокси без дъх, докато той я носеше към леглото.

Очите му бяха отворени и настоятелни.

— Аз искам да те гледам.

Тялото му се обви около нейното. Ланс не беше нито нежен, нито внимателен. Тя и не очакваше някаква нежност от него, нито търпение. Очакваше тази бърза, стремителна топлина, нетърпеливото му настойчиво желание и не бе разочарована. Ръцете му неспирно минаваха по тялото й, като изследваха всяка извивка и всяка гънка. От устните й устните му слязоха надолу по шията, после по гърдите и останаха жадни там. Фокси стенеше и тръпнеше от удоволствие. От слабините към стомаха й се надигна желание, което бе толкова болезнено, че тя простена. Ръцете му бяха горещи и ненаситни, стискаха здраво кръста и бедрата й, докато устата му продължаваше да изсмуква всички сили от гърдите й.

Фокси започна да се движи под него. Това беше инстинктивното движение на древната жена, което го подлуди още повече. Тънки и твърди, ръцете му галеха и масажираха кожата й от вътрешната страна на бедрата, докато мускулите й се отпуснаха и напълниха с огнена лава. Тя знаеше, че той може да прави любов така добре, както да кара спортен автомобил. Силно, настървено, напълно всепоглъщащо. В него имаше сила, която изискваше повече от подчинение. Освен това Фокси откриваше своята собствена власт над него. Той я искаше. Нуждаеше се от нея. Чувстваше нетърпението в ръцете му, вкуса на езика му в устата си. Чуваше сърцето му. Чуваше името си от устните му. Бяха се оплели като едно цяло, неразличимо и неразделимо. Плът, слята с плътта, устни, слети с устни, влажни целувки, пламтяща кожа. Във въздуха на стаята се носеше аромат на горящо дърво, който добавяше към атмосферата усещането за нещо вечно и примитивно.

Когато тялото й се огъна под неговото, тя започна своите собствени изследвания. Откри твърдите силни мускули на атлетичното му тяло. Сложи ръце на бедрата му, при което той простена и задълбочи целувката си. Ръцете й преминаха по кожата му и Фокси потъна в свят, където нямаше правила, нито забрани. Удоволствието беше истинско, така истинско и живо, че я хвърли в паника. Дори усети болка. Сякаш нямаше нито една частица от нея, която Ланс да не иска да притежава, да й се радва, да й се наслаждава и открива. Тя обви плътно ръце около врата му и зарови устни в шията му. Миришеше й на шампанско и на нещо мъжко и силно. Това тъмно, мъжко и силно нещо, което щеше да разпознава безпогрешно отсега нататък. Фокси прокара език по кожата на рамото му. Във всяка нейна клетка кипеше страст, за която дори не бе подозирала, че съществува. Това не бе възможно! Те си подхождаха абсолютно — емоционално и физически. Бяха направени да се сливат един с друг. Тя беше негова.

Дишането й се накъса и спря в дробовете. Въздухът преминаваше през устните й единствено като стенание или въздишка. Желанието й достигна своя връх, когато Фокси прошепна:

— Ланс!

Устните му отново намериха нейните, прекъсвайки думите. Той застана над нея и се отпусна между краката й.

Удоволствието, за което мислеше, че бе върхът на всичко, се оказа недостатъчно. Страстта избликна на горещи, неустоими вълни, които я заляха, докато всички желания, нужди и мечти се превърнаха в едно.

Зад прозореца бавно зазоряваше. Фокси все още лежеше плътно прегърната в обятията на Ланс, когато дъждът я приспа.