Нора Робъртс
Победа на сърцето (7)

Седма глава

Стените в чакалнята на болницата бяха светлозелени. Подът не бе покрит с нищо. Непретенциозни теракотени плочки в бежово с леки кафяви пръски скриваха хилядите стъпки, преминаващи по тях, от обути в прашни и мръсни обувки крака. На стената срещу Фокси висеше репродукция на Ван Гог. Тя бе като едно ярко цветно петно в потискащата атмосфера на малката стая. Фокси знаеше, че отсега нататък винаги, когато види тази картина, ще си спомня часовете на очакване, тревога и отчаяние. Пам седеше близо до прозореца, на който висяха пердета, малко по-тъмни на цвят от стените. От време на време отпиваше глътка изстинало кафе. Чарли седеше на канапе, тапицирано с изкуствена кожа, и дъвчеше дебелата си и отдавна загаснала пура. Ланс крачеше напред-назад. Бе прекосил малката чакалня безброй пъти, понякога с ръцете в джобовете, понякога пушейки нервно. Веднъж-дваж Фокси чу, че Пам му говори нещо тихо, сетне негово изръмжаване в отговор. Не долавяше думите, дори не се и опитваше. Те не я интересуваха. Единственото, което чувстваше, бе оня неизразим, безименен страх, който познаваше много добре от първите мигове след собствената си катастрофа. Тогава тя беше безпомощна. Знаеше, че и сега е безпомощна. Ланс беше прав, когато й каза, че нищо не може да направи. Едва сега Фокси го разбираше. Гневът и паниката й потънаха дълбоко под страха, ужаса и очакването на това, което щеше да се случи. Мозъкът й отказваше да работи и тя гледаше картината на Ван Гог, без да мигне. Операцията на Кърк продължаваше вече повече от три часа.

— Госпожице Фокс?

Фокси трепна и се завърна в действителността. За миг загледа невиждащо облечената в зелено фигура на вратата.

— Да? — успя да промълви тя с изненадващо силен глас и се изправи на крака. През ума й премина мисълта, че докторът е много млад. Мустаците му бяха черни и й напомниха за Кърк. Хирургическата му маска висеше на връзките върху гърдите му.

— Брат ви излезе от операционната — в гласа му имаше спокойствие, както и в ръцете му. — Той е в реанимация.

Фокси внимателно въздъхна, без да посмее да изрази облекчението си, и продължи да гледа доктора право в очите.

— Колко сериозни са травмите му?

Докторът долови, че тя контролира гласа си, но в очите й светеше пламъчето на страх и болка.

— Има пет счупени ребра. Натъртени бели дробове, положението е овладяно. Ребрата ще го болят, ала няма перфорация, така че опасността е минимална. Кракът му… — тук докторът се поколеба за миг и Фокси усети как я залива вълна от нов страх.

— Той… — тя мъчително преглътна и се насили да произнесе думите, от които се страхуваше. — Няма да го загуби, нали?

— Не — докторът взе ръцете й и усети, че са леденостудени, но не треперят. — Няма да го загуби, ала е много лошо счупен. Трябваше доста да си поиграем с него. Имаше открита фрактура и перфорация на артерията. Закърпихме го и според мен след няколко месеца ще може върви. Но междувременно все още има опасност от инфекция — докторът пусна ръцете й и огледа останалите в чакалнята, преди да се обърне към Фокси. — Ще трябва да остане тук известно време.

— Разбирам — тя тихичко въздъхна. — Има ли нещо друго?

— Малки нарязвания и изгаряния. Брат ви е голям късметлия.

— Такъв е — съгласи се някак тържествено Фокси, докато гледаше ръцете си. Сетне ги сплете, тъй като не знаеше къде да ги дене. — В съзнание ли е?

— Да — докторът се усмихна и от това стана още по-млад. — И иска да знае кой е спечелил ралито.

Тя прехапа силно долната си устна и продължи да гледа право напред, докато докторът продължи:

— Ще бъде в стаята си след около час. Можете да го видите. Тази вечер само един посетител — добави твърдо той и отново изгледа всички останали. — Другите ще могат да го видят утре. Няма да му предоставим телефон двадесет и четири часа.

Фокси кимна и бързо каза:

— Госпожица Андерсън ще остане с него тази нощ.

— Фокси — подзе Пам, поклати глава и пристъпи към нея.

— Той ще иска теб — прошепна й Фокси, щом очите им се срещнаха. — Ще бъде доволен, когато разбере, че съм била тук. Ти ще останеш с него, нали?

Почувствала, че сълзите всеки миг ще рукнат от очите й, Пам само кимна и се обърна. Беше изразходвала всичката си воля и кураж, за да остане твърда и спокойна, докато чакаха да мине операцията. Сега естественото благородство и великодушие на Фокси направиха онова, което часовете на очакване и страх не успяха. Пам нямаше повече сили. Затова отиде до прозореца и остави сълзите си да текат на воля.

— На рецепцията имат телефона ми — обърна се Фокси към доктора. — Нали ще се погрижите да ми се обадят, ако има някаква промяна в състоянието му?

— Разбира се. Госпожице Фокс — продължи докторът, безпогрешно разпознал следите на страх в очите й, — той ще се оправи.

— Благодаря ви.

— Чарли, изчакай и отведи Пам, след като види Кърк — нареди Ланс и взе ръката на Фокси. — Аз ще се погрижа за Фокси — той се обърна към доктора. — Долу е пълно с репортери. Не искам да я измъчват тази нощ.

— Вземете асансьора за персонала и слезте на нивото на гаража. Близо до входа има стоянка за таксита.

— Благодаря — без да чака нейното съгласие, Ланс я поведе по коридора.

— Не е нужно да правиш това — каза Фокси. В гласа й обаче нямаше съпротива и тя се остави да я води.

— Знам какво трябва да правя — отговори той и натисна бутона на асансьора. Зад тях се чуваха тихите стъпки от пантофите на сестрите.

— Не съм ти благодарила за това, че ме спря да изляза на пистата. Всъщност ти ми спаси живота — асансьорът спря на етажа и тихо иззвъня. Фокси се остави да я въведе в празната кабина. — Беше ужасно глупаво.

— Спри, по дяволите! Просто млъкни! — Ланс я хвана за раменете. Пръстите му я стиснаха здраво и тя изохка. — Ако искаш плачи, крещи, викай, удари ме, ала не се дръж така!

Фокси го загледа и видя неподозиран огън в очите му. Чувствата й останаха под повърхността. Защитните й сили оставаха като запечатани, сякаш знаеха, че все още е рано да си позволят да излязат на воля. Тя отговори спокойно и очите й останаха сухи.

— Вече съм изкрещяла всичко, което имах да крещя в живота си. Не мога да плача, защото все още съм вцепенена, а да те удрям нямам никакви причини.

— Това беше моята кола, не е ли достатъчно? — попита той. Вратата се отвори и Ланс отново я хвана за ръката, преди да я изведе навън. Стъпките им отекнаха в празния подземен гараж.

— Никой не е карал Кърк насила да седне в твоята кола. Аз не те обвинявам, Ланс. Не обвинявам никого.

— Видях как ме гледаше, когато го измъкнаха. Това ми стига.

Когато я вкара в таксито, Фокси почувства страшна умора. Обърна глава към него и се опита да говори ясно.

— Извинявай. Може би съм те обвинила несъзнателно за миг. Може би съм искала да обвиня теб или някой друг за това, което се случи. Мислех, че е мъртъв — тъй като гласът й потрепери, тя спря за секунда, докато се овладее. — Опитвах се да се подготвя за нещо подобно всеки ден от живота си. Но се оказа, че изобщо не съм подготвена. Това че и преди съм го виждала да катастрофира, изобщо не ми помогна — Фокси въздъхна и се облегна уморено на седалката. Светлините на уличните лампи танцуваха по затворените й клепачи, когато таксито преминаваше покрай тях. — Не те обвинявам, Ланс. Така, както не обвинявам и Кърк за това, което е. Може би този път ще реши, че стига. Може би ще се откаже.

Откъм Ланс не дойде никакъв отговор, а само щракането и пламъка на запалката. Безсилна дори да отвори очите си, Фокси остана така и измина пътуването в пълно мълчание. Когато пристигнаха в мотела, завариха Скот Нюман да се разхожда нервно в коридора пред нейната стая. Имаше вид на директор, който току-що е напуснал тежко събрание.

— Синтия? — той кимна кратко на Ланс и взе ръцете й в своите. — От болницата казаха, че си тръгнала насам. Как е Кърк? Не дават никаква информация по телефона.

— Ще се оправи — отвърна тя, стисна ръцете му и накратко му предаде онова, което й разказа докторът.

— Всички се притесняват. Ще се радват да чуят, че е вън от опасност. А ти как си? — той й се усмихна окуражително. — Мислех, че може да имаш нужда от мен.

— Това, от което има нужда, е почивка — намеси се кратко Ланс.

— Много мило от твоя страна, че си ме чакал — отвърна Фокси, за да заглади грубостта на Ланс и се усмихна на Скот, което й струваше неимоверни усилия. — Наистина съм добре, само съм малко изморена. Пам остана при Кърк.

— Пресата се разрови и ще отрази цялата история — добави Скот, пусна ръцете й и оправи възела на вратовръзката си. — Ние видяхме експертизата. Няма съмнение, че Кърк е трябвало да завие толкова рязко, за да избегне удар с колата на Мартел и затова е загубил управление. Причината е дефект в кормилната система на колата на Мартел. Лош късмет за Кърк. Може би ще искаш ти да дадеш изявление или ще оставиш на мен?

— Не — отговори Ланс, преди Фокси да успее да каже нещо. — Остави. Ако искаш да бъдеш полезен с нещо, кажи на рецепцията да не я свързват по телефона с никого. Само с болницата — гласът му беше разтревожен и рязък. — Дай ми ключа, Фокси — нареди той.

— Разбира се — отвърна Скот, като гледаше как Фокси рови в чантата си за ключа. — Сигурен съм, че ще успея да ги задържа поне до сутринта, но…

— Ела в моята стая след няколко часа — прекъсна го Ланс и взе ключа от ръцете й. — Ще ти дам достатъчно отговори, с които да задоволиш любопитството на пресата. Единственото, което трябва да правиш сега, е да я запазиш от лапите им. Разбра ли? — Ланс отвори вратата. Беше повече от ясно, че беше бесен.

Скот кимна и се обърна към Фокси.

— Ако има нещо, което мога да направя за теб, само ми се обади, Синтия.

— Благодаря ти, Скот. Лека нощ — успя да каже тя, преди Ланс да затвори вратата едва ли не в лицето му. Изтощена до смърт, тя едва се довлече до стола и се отпусна на него. — Беше излишно и прекалено груб — рече безизразно, докато разтриваше главата си. — Не си спомням да съм те виждала толкова груб някога.

— Може би ако се погледнеш в огледалото, ще разбереш защо — в гласа му все още трептеше ярост. Фокси го погледна. — Едва стоеше на краката си и единственият цвят по лицето ти бе цветът на очите ти. Ставаше все по-бледа с всяка измината минута. А той ще ми говори за някакви си тъпи журналисти! — Ланс махна ядосано с ръка. — Мозъкът му е колкото едно сварено яйце.

— Той е добър мениджър — възрази тихо тя, като се бореше срещу все по-силната болка в главата.

— И голям хуманист — добави саркастично Ланс.

— Ланс — започна Фокси с учудване в гласа, — ти да не би да ме защитаваш? Или ревнуваш?

Когато той се обърна към нея, тя видя, че очите му горят. Учудването й нарасна още повече, защото забеляза, че Ланс полага усилия да се контролира.

— Може би — промърмори той и взе телефона.

Фокси го чу да дава ред инструкции и нареждания, ала не обърна никакво внимание на думите му.

„Странно — помисли си тя, — изглежда започна да придобива навика да ме защитава. Първо в Италия, сега тук. Това със сигурност не е особено характерно за него и едва ли му се удава много лесно“ — Фокси продължи да го гледа и след като Ланс остави телефона. Неочаквано той започна да се разхожда из стаята, както в болницата.

— Ланс!

Той спря веднага. Тя вдигна глава, осъзнала неочаквано колко му бе благодарна, че беше тук. Не беше подготвена да остане сама. Не се чувстваше достатъчно силна, нито способна да мисли разумно. Беше изморена, и уплашена, и безпомощна. И все още ужасно се страхуваше. Ланс я погледна, без да помръдне, после прекоси стаята и взе ръцете й.

— Благодаря ти — очите й бяха тъмни и тъжни, когато той се наведе към нея. — Току-що ми стана ясно, че нямаше да се справя, ако ти не беше през цялото време с мен. Дори не осъзнавах колко много се нуждая от теб. А ти си го знаел. Искам да знаеш също така колко много означава това за мен.

Нещо премина по лицето му, преди да прекара свободната си ръка през косата си. Това беше характерният за него жест на объркване, което накара Фокси да си спомни, че и Ланс бе разстроен и изморен като нея.

— Фокс — започна той, но тя го прекъсна и бързо продължи:

— Ти няма да си отидеш утре, нали? — знаеше, че проявява слабост, ала това не я спря да зададе въпроса. Нуждаеше се от него и стисна ръката му. — Ако можеш да останеш още няколко дни, само докато нещата се оправят. Аз мога да лъжа — продължи Фокси, а гласът й прозвуча напълно отчаяно. — Ще отида утре в болницата, ще погледна Кърк право в очите и ще се преструвам. Това е номер, който добре съм научила през годините. И съм много добра. Той никога няма да разбере колко много съм го мразила заради това, което прави. Но ако ти можеш да останеш, ако знам, че си тук… Прекалено много искам, но… — тя спря и затисна очите си с ръце. — О, Господи! — чу, че на вратата се почука, ала остави на Ланс да отвори. След миг го чу да се връща обратно.

— Фокси! — той произнесе нежно името й и я хвана за китката, така че тя свали ръце от очите си. — Изпий това — държеше чаша, пълна с бренди, което момчето от обслужване по стаите бе донесъл.

Въпреки че я взе, тя остана загледана в кехлибарената течност. Ланс я наблюдаваше, после приклекна пред нея, така че очите им бяха на едно ниво.

— Фокс! — изчака, докато тя вдигна поглед от брендито към него. — Омъжи се за мен.

— Какво? — загледа го изумено Фокси. Видя в погледа му познатия напрегнат израз, въздъхна и затвори очи. — Какво? — повтори и отново ги отвори.

Той поднесе чашата към устните й.

— Казах, омъжи се за мен.

Тя изпи наведнъж цялото съдържание на чашата. На една глътка. Дъхът й щеше да избухне в пламъци. Няколко дълги, безкрайни секунди Фокси гледаше в очите на Ланс, като се опитваше да проникне в недостъпното. Чувстваше, че под спокойствието се таи цял океан от енергия, която може да бъде пусната на воля всеки миг. Той криеше нещо. Тя не знаеше какво точно, но то бе съвсем близо до повърхността. Висеше на съвсем тънка нишка. Напрежението се качи в гърлото й и я задави. Фокси преглътна и не успя. Очите й не се откъсваха от неговите, ала гласът й излезе като шепот. Беше уплашена до смърт.

— Защо?

— А защо не? — попита Ланс в отговор, като взе празната чаша от нервните й пръсти.

— Защо не? — повтори тя. Вдигна ръце с недоумение, но той ги взе в своите. Пръстите й трепереха, когато ги поднесе към устните си. Гледаше я, без да мигне.

— Да, защо не?

— Аз не знам… Аз… — беше я объркал напълно, заварил я неподготвена с това абсолютно необикновено предложение. Фокси прекара ръка през косата си и се опита да мисли рационално.

— Трябва да има причина, а аз просто не мога да мисля.

— Тогава, ако не можеш да измислиш някаква разумна причина, просто се омъжи за мен и ела в Бостън.

— В Бостън? — повтори като ехо тя след него.

— Да, в Бостън — потвърди Ланс и за пръв път усмивка премина по лицето му. — Аз живея там, не помниш ли?

— Ах, да, разбира се — Фокси се опита да се съсредоточи. — Разбира се, че помня.

— Можем да заминем, когато си сигурна, че Кърк вече е добре. Най-вероятно той ще трябва да остане тук през следващите няколко месеца. Ала не е необходимо и ти да стоиш с него — гласът на Ланс бе практичен, а лицето абсолютно спокойно.

Объркана и несигурна, тя поклати глава. „Сигурно халюцинирам — помисли си. — От халюцинациите не боли“ — напомни си. Беше по-лесно да повярва, че бе илюзия, отколкото че Ланс наистина я моли да се омъжи за него. Така просто и обикновено, със същия глас, с който я канеше да изпият чаша кафе.

— Ланс, аз… — Фокси се поколеба и реши да заобиколи отговора. — Едва ли съм в състояние да приемам нещата разумно. Все още съм в шок — преглътна и се опита да говори с обикновен тон. — Нека да помисля. Дай ми ден или два.

Той наведе глава.

— Звучи разумно — съгласи се Ланс и стана. — Не — рече изведнъж и това я накара да вдигне глава и да го погледне.

— Какво каза?

— Казах не. Няма да мислиш нито ден, нито два — с бързо движение я хвана за раменете и скъси разстоянието помежду им. Тя видя, че очите му повече не бяха нито спокойни, нито разумни. Държеше я както преди, спомни си Фокси, и я гледаше по същия начин. Преди години, когато бе напълно объркана и оглупяла, в оня гараж в Льо Ман. Нима щеше отново да я удари, помисли си тя. Веждите й се събраха, когато се опита да раздели миналото от настоящето.

— Какво искаш? — попита Фокси, като се бореше с чувствата си.

— Теб — той я притисна още по-плътно към себе си и очите му я изгаряха. — Нямам намерение да те изгубя, Фокси, и освен това те чаках достатъчно дълго — устните му се сведоха към нейните. Почувства страстта в ръцете му. Целувката му бе целувка на притежание. — Нима наистина мислиш, че ще изляза от тази стая и ще ти оставя няколко дни за размисъл? — устните му отново бяха върху нейните и й пречеха да изрече какъвто и да било отговор. Още веднъж Ланс я отдръпна леко от себе си, за да погледне в очите й. — Нима си мислиш, че мога да те желая, така както те желая сега, и след това да си отида? След като си ми казала, че се нуждаеш от мен?

— Ланс, аз нямах предвид… — тя поклати глава, като се мъчеше да измисли нещо разумно. — Не бива да се чувстваш задължен! Аз само съм ти благодарна.

— По дяволите благодарностите — извика той. — Не ме интересуват разни красиви чувства като благодарност. Не искам това от теб — Фокси видя огън в очите му и почувства възбуда в гласа му. Кръвта й кипна. — Не ме интересува дали моментът е подходящ, или че съм те хванал, когато си била объркана и безпомощна. Аз съм егоист, Фокси, и те искам прекалено отдавна, че да ме интересува нещо друго. Трябва да те имам.

Пулсът й биеше лудо и толкова бързо, че й се струваше, че ще спука вените й. Тя го изгледа и сложи ръце на раменете му.

— Ланс… — гласът й излезе като шепот, но беше стабилен и сериозен. — Това, за което говориш, не е достатъчно за един брак. Това е голяма стъпка, стъпка за цял живот, най-важната. Аз не знам.

— Обичам те — каза той и с това прекъсна речта й. Устните й затрепериха и се опитаха да оформят думи, ала те не се появиха. — Искам да прекарам живота си с теб. И няма да се върна в Бостън без теб. Не мога да ти дам романтиката на свещите, нито сладките думи, които може би ще ми помогнат, защото нямам нито време, нито търпение за тях точно сега. Ще го направя друг път, по-късно — ръцете му се заровиха из косата й, после минаха по раменете и спряха на кръста. Ланс я приближи към себе си. — Фокси, ти ме подлудяваш — в очите му блестяха желание и увереност. — Ти също ме обичаш. Знам го.

— Да — тя сложи бузата си на гърдите му и въздъхна. — Да, обичам те. Задръж ме — прошепна Фокси, открила за кой ли път, че в прегръдките му се чувства чудесно. — Задръж ме, нуждая се от теб — следващите няколко минути тя си позволи лукса да бъде галена и прегръщана от мъжа, когото обичаше. „Всичко става така бързо — помисли си Фокси. После изгони страховете и чу силното биене на неговото сърце. — Той ме обича!“ — Ланс! — тя вдигна глава и потърси устните му. Те мигновено отговориха на целувката й. Той разхлаби малко прегръдката си, докато Фокси тръпнеше, разтърсвана от чувства.

— Можем да се оженим след няколко дни — рече спокойно Ланс, но ръцете му продължаваха да я галят по гърба, докато спряха на бедрата й. — Ще трябва да приготвим необходимите документи. После отиваме в Бостън — очите му бяха сериозни. — Пам ще остане тук с Кърк, разбираш нали?

— Да — Фокси затвори очи и се опита да прогони от съзнанието си спомена за катастрофата. — Да, така е най-добре. Искам да замина — продължи тя и отвори очи. — Искам да бъда с теб — нервите й бяха опънати до скъсване. Не можеше да стои стабилно на краката си. Затова отново потърси устните му и почувства жаждата в тях. — Остани с мен тази нощ — прошепна Фокси и зарови лице в шията му. — Не искам да си отиваш.

Ланс бавно я отдръпна от себе си и я погледна. Страните й все още бяха бледи, а очите като размазани върху лицето. Мътни и уморени. Все пак имаше малко светлинка в тях.

— Не — той поклати глава и прокара ръка по лицето й. — Ти си много изморена, а аз вече се възползвах от това тази вечер. Нуждаеш се от сън — при това я взе на ръце и я занесе до леглото. Тялото й сякаш се разтопи, натежа от умора и желание. След като я остави, Ланс приседна до нея.

— Искаш ли нещо?

— Кажи ми го пак.

Той вдигна ръката й и долепи дланта й до устните си.

— Обичам те. Ще заспиш ли?

— Да, мисля, че ще заспя — тя чувстваше как слабостта и умората сякаш се отичат от нея. Затвори очи и моментално заспа. Устните на Ланс продължаваха да й дават своето обещание.

— Ще дойда утре сутринта — прошепна той. В просъница Фокси почувства, че Ланс става от леглото и потъна в непрогледен мрак още преди да бе затворил вратата.